Апостолическият престол

Инквизицията

Посещения: 12515

 

Развитие и дейност на Португалската инквизиция

 Brockhaus and Efron Jewish Encyclopedia e8 182 0

 

Търговия с папския престол

 

На 22 октомври 1536 г. папската була, учредяваща Инквизицията, била тържествено обявена в Евора, където пребивавал кралският двор, и Инквизицията отново започнала своята дейност. Бил публикуван съответен едикт, който призовавал населението да донася за юдействащите, протестантите, вещиците, пророчиците и другите «прислужници на дявола». На доносниците били обещавани всякакви духовни и светски награди.

В църквите бил прочетен и друг едикт, който определял привилегирован срок за доноси срещу себе си, след което започнали масови арести на «новите християни».

Да се спасят с бягство можели само състоятелните хора, на които парите им откривали път през границата. Къде са бягали жертвите на португалската инквизиция? Мнозинството от тях — в Италия, в папските владения, където никой не ги преследвал. Само в Анкона се събрали около 3 хил. избягали «нови християни». Стотици от тях достигнали до Рим, където обсаждали кардиналите със стонове и жалби от терора на португалската инквизиция. Някои от тях прониквали дори и в папските покои, хвърляли се в краката на понтифекса, като го молели за защита. Мнозина от тях успявали срещу крупни суми да получат от папата охранни грамоти за своите роднини, които останали в Португалия. Напразно губене на пари, напразни надежди! Португалската инквизиция не признавала тези грамоти. Нещо повече — наличието на охранна грамота свидетелствало за наличие на «ресурси» у притежателя ѝ и често служело като повод за арестуването му.

Но инквизиторът-мор Диогу да Силва съвсем не приличал на Торквемада и не проявявал особено усърдие в преследването на юдействащите. През 1539 г. на вратите на няколко църкви в Лисабон били закачени пасквили с нападки срещу Католическата църква и в защита на юдействащите. Инквизиторът-мор изказал мнение, че тези пасквили са дело на провокатори — врагове на «новите християни». Не е изключено тези фалшификати да са били фабрикувани от самия крал. Еркулану публикувал твърде красноречив документ — подписан собственоръчно от Жоау III, в който този предан син на Църквата заповядва на свой агент в Малага да убие някой си Баштиум Роиш, обещавайки на убиеца всякакви монаршески милости. «Човек — отбелязва по този повод Еркулану, — който се ползва от кинжала на убиец като политически инструмент, едва ли би проявил нерешителност в използването на фалшификати с политическа цел.»1

Отказът на Силва да се възползва от провокационния пасквил за засилване на терора против «новите християни» предизвикал гнева на краля. Жоау III уволнил Силва от поста инквизитор-мор и назначил на негово място по-сигурен и по-решителен човек — родния си брат дон Енрике, архиепископ на Брага. Новият инквизитор бил само на 27 години, а според папската инструкция църковните служители, които се назначавали на този пост, трябвало да бъдат не по-млади от 40 години. Но докато папата изпращал протести против назначаването на дон Енрике, последният вече преследвал «новите християни», по-точно — тяхното имущество, при това с неотслабваща енергия. На 20 септември 1540 г. в Лисабон се състояло първото аутодафе с изгаряне на много юдействащи. След това кладите запламтели в Порту, Коимбра, Ламегу, Томаре и Евора.

enrico i del portogalloНо пълномощията на новия инквизитор-мор Енрике не се потвърждавали от папския престол, в резултат на което дейността на Инквизицията от гледна точка на каноническото право била незаконна. Португалия продължавала да се стреми да получи в Рим съответния мандат за инквизитора-мор и лесно можем да си представим как се е развълнувал кралският двор, когато през 1541 г. в Лисабон неочаквано се появил блестящият папски легат Хуан Перес де Сааведра, който представил папски були, упълномощаващи го да се запознае с дейността на местната инквизиция и да реши съдбата ѝ.

Португалските власти и служителите на Църквата посрещнали с ласкателство и угодничество пратеника на папата, който откровено изразявал симпатиите си към Свещения трибунал. Сааведра бил развеждан из страната, в негова чест устройвали пищни аутодафета, давали му щедри подаръци. Не е изключено той да е получил не една хилядарка крусадо и от «новите християни», които били заинтересувани от добрата му воля. И когато португалският двор вече смятал, че папският легат ще реши делото в негова полза, благодарение на бдителността на агентите на испанската инквизиция, които наблюдавали събитията в тази страна, се изяснило, че въпросният Сааведра не е никакъв папски легат, а аферист, който решил да извлече полза от делото на Инквизицията и да използва благоприятната в това отношение конюнктура, създала се в Португалия вследствие на конфликта с папския престол. Като ловък фалшификатор Сааведра сам съчинявал папските були и ги украсявал с папски подписи и печати.

Неговото «легатство» се оказало приказно доходна афера — при ареста му била иззета сумата от 260 хил. крусадо. Мошеникът бил предаден в опитните ръце на испанската Инквизиция, която го осъдила на 10 години каторжен труд на галерите.2

През 1544 г. «новите християни» изпратили на папата паметна записка с подробно изложение на преследванията, на които те били подложени в Португалия от 1498 година.3

Паметната записка посочва имената на палачите и жертвите, точните дати и места на престъпленията. Верността на посочените факти не буди съмнение.

Как реагирал Павел III на този обвинителен акт против португалската Инквизиция? Той изпратил в Лисабон легат за проверка на дейността ѝ. Жоау III забранил влизането на легата в страната. Тогава папата прекратил дейността на Инквизицията. Но това било само маневра от негова страна. Папа Павел III вече бил решил веднъж завинаги да приключи с този въпрос и да утвърди окончателно португалската Инквизиция. Той само се стремял да продаде това свое решение по-скъпо. Че намеренията му са били именно такива, говори фактът, че едновременно с преустановяването на дейността на Инквизицията той повишил инквизитора-мор, инфанта Енрике, в кардиналско звание! Жоау III отгатнал не твърде хитрата игра на главата на католическата църква. Той предложил на любимеца на папата — неговия внук кардинал Фарнезе, на когото вече давал ежегодна пенсия от 2500 крусадо, още и епископството Визеу, което носело ежегоден доход от 8 хил. крусадо. Както вече беше споменато, епископ на Визеу бил кардинал да Силва, но Жоау III го лишил от доходите му, тъй като го смятал за инструмент на влиянието на «новите християни» в Рим. Като предложил неговото епископство на кардинал Фарнезе, кралят убивал с един изстрел два заека — осигурявал си подкрепата на внука на Павел III и с това подкрепата на неговия дядо и окончателно изолирал своя враг кардинал да Силва.

Агентите на «новите християни» узнали за успеха на португалския крал, но как можели да осуетят коварните му планове, какво биха могли да предложат в замяна на папските велможи? Подкупи? Но нали подкупите, макар и много големи, не можели да се сравнят с пожизнената рента, която португалският крал осигурявал на 26-годишния кардинал Фарнезе. Фарнезе твърдял, че е изразходвал част от тези доходи за строителството на катедралата «Свети Петър» в Рим. Еркулану не без основание се съмнява в това. Но ако допуснем, че в това има дори и частица истина и стените на този храм действително са построени за сметка на кръвта на «новите християни», то човек не би могъл да гледа, без да потръпне, това великолепно творение на Браманте, Рафаел, Микеланджело и Бернини.

Подкупите на португалския крал за църковните власти в Рим не се ограничили с това. Кардинал Сантикуатро получил пожизнена рента от 1500 крусадо годишно, кардинал де Крешентис — 1000 крусадо годишно, много други папски велможи също не били пренебрегнати от португалския крал и получили съответни дарове. Като цяло тази сделка струвала на Жоау III приблизително един милион крусадо. Но като заплатила толкова висока цена за правото да граби «новите християни», португалската корона не се излъгала. За двеста години кървава работа на Инквизицията, както ще видим, този капитал донесъл на португалската корона солидна печалба, която покривала с лихва всички разходи.

Такава била цената, за която папският престол оставил «новите християни» във властта на португалската корона и на Инквизицията. Веднага след като кардинал Фарнезе получил обещаната сума, папа Павел III подписал була, която разрешавала дейността на Инквизицията в Португалия но образ и подобие на испанската Инквизиция, т. е. под непосредствения контрол на краля. Булата е датирана от 16 юли 1547 година.

Така завършила трагичната игра «за» и «против» португалската Инквизиция, която продължила двадесет години. В нея участвали неравни сили: от една страна, римските папи, кардиналите, португалските и испанските крале, техните агенти и провокатори, а от друга — «новите християни». Последните загубили играта, залогът в която бил техният живот и състояние.

По такъв начин португалската корона успяла да се сдобие със собствена инквизиция, която спомогнала u укрепването на властта ѝ, защото поставяла под неин контрол църковната йерархия; създавала нови източници на доходи за тази йерархия, която в Португалия била представена от вторите деца на дворянските семейства; лишавала търговската буржоазия от власт и влияние в полза на кралската корона и на феодалите; разрешавала системното и постоянно преследване на всички свободомислещи или противници на феодалната идеология.

 

Система, доходи, потискане на свободната мисъл

 

Сливането на интересите на Инквизицията с интересите на Короната в Португалия било още по-тотално, отколкото в Испания. Достатъчно е да се каже, че на длъжността инквизитор се назначавали престолонаследниците, незаконните деца на кралете и понякога дори самите крале изпълнявали тези функции «по съвместителство». В периода на присъединяването на Португалия към Испания {1580 — 1640 г.) функциите на инквизитор-мор изпълнявали регентите и вицекралете. Това «срастване» на Короната и Инквизицията било не само изгодно за Короната, а имало и отрицателни последици за нея. Като използвала Инквизицията за своите тесноегоистични интереси, Короната я снабдила с толкова широки привилегии и права, че в края на краищата попаднала в зависимост от нея, станала нейна пленница. Инквизиторът Антониу де Соуза (XVII век), автор на ръководството «Aphorismi Inquisitorum», пише: «Инквизиторите имат право да привличат под отговорност императорите, кралете и всички други представители на светската власт.»4

Инквизицията въставала против действията на Короната, когато те, според нея, заплашвали «свещените» и права. През 1567 г., когато крал Жоау IV издал заповед, забраняваща конфискациите, Инквизицията в специален едикт предала на отлъчване всички, които имали каквото и да било отношение към публикуването на заповедта и нейното осъществяване, и всички, които биха се осмелили да унищожат този неин едикт.

Инквизицията се смятала за по-високостояща от обикновената църковна йерархия, изисквайки от нея подчинение и послушание.

Създадена по образ и подобие на испанската, португалската Инквизиция малко се отличава по своята структура. Тя била възглавявана, както вече беше казано, от инквизитор-мор, към когото действал съвет (членовете му се наричали «депутати»), който утвърждавал присъдите на местните трибунали. По места действали три трибунала — в Лисабон с юрисдикция върху Централна Португалия, в Евора — върху нейната южна част, и в Коимбра — върху северната. Всеки от тези трибунали се възглавявал от трима инквизитори и разполагал със съответния щат от чиновници — прокурори, следователи и така нататък. В другите градове имало представители на Инквизицията — «комисари», които организирали следенето на населението и имали право да арестуват и разпитват подозрителните, но нямали право да произнасят присъди. Имало и специална пристанищна служба на Инквизицията (visitadores dos portos е das naus — контрольори на пристанищата и корабите), които имали задължението да контролират пътниците и корабите главно с цел да не се допусне в страната внос на непозволена литература.

Системата на Инквизицията се опирала на «роднините» (familiares) — тайни сътрудници и осведомители, броят на които в Португалия достигнал до 2 хиляди.5  През 1699 г. с кралски декрет броят им бил намален до 604. «Да станеш роднина означавало да получиш потвърждение на законността на дворянския си произход — пише Сарайва. — Затова дворяните бързали да предложат доброволно услугите си на Инквизицията и да изпълняват ролята на нейни шпиони и палачи. От друга страна, Инквизицията с тяхна помощ лесно контролирала някои ключови позиции, като например генералните кортеси, сред депутатите на които тя имала немалко «роднини».6

Анонимните доноси имали същото значение, както и подписаните. Там, където нямало комисар на Инквизицията, доносите били приемани от енорийския свещеник. Инквизиторите гарантирали на доносниците пълна безнаказаност, имената им се пазели в най-строга тайна от техните жертви. Но «новият християнин» бил заплашиш не само от доносници, а и от шантажисти. Последните имали цели организации, които в продължение на десетилетия изсмуквали от своите жертви пари под заплахата да ги предадат в ръцете на Инквизицията.

Шантажистите имали успех, тъй като влизащият в сделка с тях «нов християнин» губел само част от имуществото си и запазвал живота си, докато Инквизицията при ареста конфискувала цялото му имущество и след това го поставяла пред дилемата: или да се признае за виновен и да се отърве с наказание, или да отрича вината си и да завърши живота си на кладата. Като конфискувала имуществото на арестувания, Инквизицията била всячески заинтересована да докаже виновността му, тъй като в противен случай била длъжна да му върне конфискуваното. Но това не ставало дори и в онези най-редки случаи, когато арестуваният бил признаван за невинен. Дори тогава той бил длъжен да заплати за своето пребиваване в затвора, което като правило продължавало с години, и всички останали разходи, които обикновено превишавали състоянието му.

Затворниците на португалската Инквизиция били държани при варварски условия. В килиите на лисабонската инквизиция било влажно, студено, задушно и зловонно. Затворниците стояли зад решетките с години до произнасянето на присъдата. От един запазил се списък на затворници от XVII век се вижда, че 57 затворници били държани в затвора над четири години, от тях девет по седем години, шест — по десет и единадесет години, един — тринадесет години, и един — четиринадесет години.

В инструкцията на Свещения трибунал от 1552 г. се казва, че добър е само онзи разкаял се еретик, който помага да бъдат разкрити неговите съучастници и издава особено скъпи и близки роднини и приятели. От непокорните затворници инквизиторите изтръгвали нужните признания чрез заплахи и мъчения.

Аутодафето в Лисабон се провеждало на площад Торейра ду Посу, на който се издигали трибуни, побиращи около 3 хил. зрители. На специален подиум се разполагали членовете на кралския двор, църковните йерарси и инквизиторите, а срещу тях заемали местата си жертвите - еретици, упорстващи, «отричащи». След молебена и cъответната проповед се прочитали присъдите, които предвиждали различни наказания, стигащи до предаване в ръцете на светските власти за «достойно наказание» — изгаряне на клада.

Еретиците били изгаряни на площад Рибейра веднага след аутодафето. На тези, които изразявали желание да умрат като католици, оказвали особена «милост» — първоначално ги гаротирали, а след това ги хвърляли в огъня. Онези пък, които се отказвали от католическата вяра, изгаряли живи и за тях издигали четириметрови клади. Над кладата се построявал подиум със стълб по средата. Там се изкачвали по стълба осъденият, палачът и двама проповедници-йезуити, които не губели надежда да «вразумят» смъртника, докато го завързвали за стълба. След това палачите се спускали на земята.

Под екзалтираните викове на тълпата, палачът и неговият помощник мушкали в главата на осъдения дълги пръти с прикрепени към краищата им горящи факли. Гигантският огън горял понякога по два часа, като в буквалния смисъл на думата изпичал осъдения. По време на «процедурата» обкръжаващите огъня фанатици хвърляли камъни по нещастника, като се опитвали да му строшат главата...

Rogo inquisizione ibericaПортугалската корона превърнала Инквизицията в едно от своите най-доходни предприятия. Ако се вземат като ориентир само сумите, заплатени от «новите християни» като откуп за временното прекратяване на инквизиторския терор, ще стане ясно какви баснословни суми извличала португалската корона от преследванията на еретиците. През 1577 г. «новите християни» получили срещу 225 хил. крусадо разрешение от крал Себастиян за заминаване в задморските владения на Португалия.7 През същата година те му заплатили още 250 хил. крусадо за забраната на Инквизицията да конфискува имущества в течение на следващите десет години.

Но две години по-късно този крал, който имал и титлата кардинал, се отрекъл от дадените обещания, като не върнал, разбира се, получените пари. През 1605 г. «новите християни» заплатили на короната астрономическата за онова време сума от 1700 хил. крусадо за обещанието, гарантирано от папата, да не ги преследва за минали «престъпления», което им донесло само кратък отдих.

През 1649 г. те «пожертвали» за кралската Генерална компания за търговия с Бразилия 1250 хил. крусадо. Това ги спасило от учредяване на инквизиция в Бразилия.

Инквизиторите не изпитвали особен възторг от подобни сделки, целият доход от които постъпвал направо в кралската хазна, като заобикалял техните бездънни джобове. А нали инквизиторите получавали доходите си от конфискациите и глобите, които налагали на своите жертви, включително дори и на онези, които били освобождавани от арест поради недоказаността на престъпленията им. Инквизиторите, боейки се от намаляване на доходите си, убеждавали кралската власт, че са способни да изтръгнат от «новите християни» много повече злато, отколкото кралят по пътя на преките сделки.

През 1673 г. инквизиторът Лейра предупреждавал крал Педро II: «Ако новите християни обещават да дадат 500 хил. крусадо за всеобща амнистия, то знайте, Ваше кралско Величество, че прилагайки справедливите свещени закони (т. е. инквизицията —бел. авт.), може да се получи значително повече.»8

Мнозинството от «новите християни», преследвани от Инквизицията, принадлежали към различни слоеве на градското общество. От списъка на юдействащите (мъже) жертви на Инквизицията през 1682 — 1691 г. 185 били търговци, 69 — служещи: нотариуси, счетоводители, чиновници от данъчното ведомство, както и адвокати, лекари, аптекари, 129 — бизнесмени, 195 — занаятчии, 80 — работници, селяни и войници.9

Преследването на тези хора подронвало влиянието на буржоазните слоеве на населението, забавяйки развитието на капиталистическите отношения и градската култура в Португалия.

За португалските инквизитори, особено през XVI век, съществували само два вида ерес — юдействаща и лутеранска. Под лутеранска разбирали както лутераните и другите протестанти, така и хуманистите и въобще всички критици на църковните доктрини или на действията на папския престол.

Инквизиторите били много енергични в цензурирането на книгите и другите печатни издания, включително папските послания, църковните молитвеници и други подобни произведения, които можели да постъпят в продажба само след одобрението на Свещения трибунал. През 1547 г. кардинал-инфантът на Португалия дон Енрике, по съвместителство инквизитор-мор, преиздал публикувания една година преди това първи испански Индекс на забранените книги, съставен по заповед на Карл V. През 1551 г. в Португалия излязло ново издание на втория испански Индекс, в който фигурирали 495 заглавия, включително няколко книги на португалски10. Нов Индекс бил публикуван през 1561 година. Toй съдържал вече над 1100 заглавия на книги, между които повече от 50 на португалски и испански. През 1565 г. в Лисабон излязъл така нареченият Тридентски индекс на римската Инквизиция, в който били добавени редица португалски книги. В Индекса, публикуван през 1584 г., се подлагали на цензура произведенията на изтъкнатия поет Камоенс, на писателите Жоржи Ферейра де Васконшелос и Жоау де Барос, на драматурга Хил Висенте, наричан португалския Шекспир, на поета Гарсия де Резенде, на прозаика Бернарду Рибейра и много други. Последният Индекс, подготвен от йезуита Балтазар Алварес, бил публикуван през 1624 година. Той се състоял от три части: първата част включвала римския индекс, втората — забранените книги на португалски, третата — откъси от забранените от инквизиторската цензура места от различни португалски произведения.

Книжарниците се намирали под строгия контрол на Инквизицията. В тях периодично се правели обиски, като правило неочаквано, в един и същ ден и час във всички книжарници, за да не могат собствениците им да се предупредят един други и да скрият «еретическата» стока.

Преписката на книжарите със задграничните им доставчици и издатели, както и техните сметки били подлагани на строг контрол от Инквизицията. Индексът трябвало да се намира на видно място в книжарниците за сведение на купувачите. За четене и разпространяване на непозволени от Инквизицията ръкописи също заплашвало сурово наказание. Частните библиотеки периодично били подлагани на контрол от страна на чиновниците на Свещения трибунал. В случай на смърт на техния собственик те можели да бъдат предавани на наследниците едва след съответното «прочистване» от цензурата.

Като цяло цензурата на португалската Инквизиция била по-строга дори от испанската или римската. Така например в «Дон Кихот» на Сервантес португалската Инквизиция направила много повече съкращения, отколкото испанската. Друго произведение на Сервантес — «Селестина», — разрешено в Испания, било забранено в Португалия. В португалските индекси фигурират съчиненията на астронома Кеплер, които липсват в римските и испанските списъци, и така нататък. Редица най-ценни литературни произведения, забранени от Инквизицията, както и заличени от цензурата страници на книги, завинаги или за няколко столетия изчезнали за португалския читател. Такава съдба сполетяла по-специално много произведения на драматурга Хил Висенте. Освен отделните му произведения, забранени от Инквизицията, от неговите стихове били задраскани 1163 строфи. Загубени завинаги се оказали съкратените от Инквизицията места в произведението «Улисипу» на друг класик на португалската литература — Жоржи Ферейра де Васконшелос. Инквизиторите не се колебаели и да фалшифицират пряко произведенията, заменяйки неудобните им места със съчинени от тях текстове.

Португалската култура претърпяла огромна загуба от тази «опека» от страна на Свещения трибунал. Атмосферата на страх, породена от терора на Инквизицията, задушавала интелектуалния живот на страната. Поетът Антокиу Ферейра (1528 — 1569 г.) пише: «Аз живея в страх. Аз се боя, когато пиша или говоря. Аз се страхувам даже когато говоря сам със себе си, когато мълча или мисля.»11 Трудно е да се каже колко талантливи произведения са били погубени в самия им зародиш от този страх... Всъщност това признавали и самите поклонници на инквизиторската цензура. Един от тях — монахът Франсиско де Сан-Агостиньо — писал през XVII век: «Строгостта, насочена към откриване на подозрителните учения, е невъобразима и винаги е била такава в това кралство, където ръкописите минават през толкова контроли и изискват одобрението на толкова многобройни квалификатори, които действат с такова усърдие, че това е една от причините у нас да излизат толкова малко книги, а и те да се подлагат на най-строга и детайлна чистка.»12

 

1Herculano, A. History of the Origin..., p. 505 — 506.
2Вж. Льоренте, X. А. Цит. съч., т. 1, с. 379. След освобождаването на Сааведра испанският крал Филип се заинтересувал от колоритната фигура на авантюриста, приел го лично и изслушал с интерес разказа за неговите приключения, или по-точно — нещастия, тъй като самозваният папски легат прекарал на галерите не 10, а цели 19 години! Личността на Сааведра привлякла вниманието и на тогавашния генерален инквизитор на Испания Диего де Еспиноса, по чието указание Сааведра написал своите спомени.
3Съдържанието ѝ се излага в книгата на Еркулану (с. 532— 569).
4Ibid., p. 49.
5Ibid.
6Ibid., p. 50.
7Acosta Saignes, M. Historie de los Portugueses en Venezuela. Caracas, 1959, p. 17–18.
8Цит. по: Oliveira Martinis, J. Op. cit., V. 2, p. 51 — 52.
9Moreira, A. J. Historia des principais actos е procedí mientos da Inquisiçào em Portugal. Lisboa, 1845, p. 184–185.
10Rol dos, livros defesos рог o Cardeal infante, Ιnquisidor — general nestes Reinos de Portugal. Lisboa, 1551.
11Цит. по: Saraiva, A. J. Op. cit., p. 103.
12Ibid., p. 104.