Балканите

Сърбия в борбата за византийското наследство

Посещения: 8325

Създаване на сръбската държава

 

Борба с Византия за независимост

 

SvsimeonОбединението на сръбските земи и създаването на единната сръбска средновековна държава е свързано с името на великия жупан Стефан Неманя (1167-1196). В условията на непрекъснат упадък на Византийската империя той успява да положи основите на бъдещото политическо могъщество на Сърбия. Използвайки умело противоречията между големите сили -  Византия и Унгарското кралство, Неманя води упорита борба за обединението на сръбските земи и извоюването на тяхната независимост. Изпълнил своята държавническа мисия, той се оттегля в манастир, оставяйки една вътрешно сплотена държава, която устоява на смутовете на бурния и динамичен ХІІІ в.  и по-късно се превръща в първостепенна сила на Балканите.

От втората половина на ХІ в. в сръбските земи се обособяват два главни политически центъра – Зета  и  Рашка. Първоначално Рашка  се намира под върховенството на владетелите на Зета. Към края на ХІ в. великият жупан на Рашка - Вукан отхвърля сюзеренитета на Зетското кралство.  Той обаче е принуден да се признае за васал на византийския император Алексий І Комнин. Въпреки това Рашка се е радвала на относително свободно развитие.

През този период двете главни сръбски области се изявяват като непримирими съперници. Зета като приморска област се намира под силното влияние на старата римска култура. Католическата архиепископия в Бар е един от главните проводници и разпространители на тази култура. Характерно за Зетската област е и нейното етническо многообразие – освен сърби в нея  живее голям процент влашко и албанско население. За разлика от Зета, Рашка е етнически чиста и в нея се запазва народният славянски език, съхранени са славянските традиции и обичаи. Влиянието на Източноправославната църква, примесено с народни славянски елементи е изключително силно.

Разбира се, тези различия не може да не доведат до противоречия. Първата сръбска държава се образува в Рашка, и започва сърбизация на съседните области. През ХІ в. Зета се откъсва от византийското влияние и успява да стане водеща сила сред сръбските княжества. Но това нейно превъзходство трае твърде кратко. Периферните части на един народ, както и периферните области, не могат да положат основите за изграждане на една голяма, обединена държава. Поради това, разбираемо е, че Зета не успява да обедини под своята власт всички сръбски племена. Основата на средновековната сръбска държава се изгражда в Рашка, която се явява средищна сръбска област. Поради това свое географско разположение тя е център на бъдещия сръбски държавнополитически организъм.

В опитите си да отхвърлят византийския сюзеренитет великите жупани на Рашка започват да се осланят на помощта на Унгарското кралство, което все повече набира мощ и влияе на политическите събития на Балканите. От времето на великия жупан Урош І (1113-1131) се поставя началото на роднинските връзки между рода на великите жупани  и унгарската династия Арпади, което издига международния престиж на Рашка.

Отхвърлянето на върховната имперска власт обаче се оказва невъзможно в условията на тотално ромейско превъзходство  на Балканите. В избухналата война между Унгария и Империята  византийското оръжие печели блестящи победи. В резултат на това Далмация, Хърватско, Босна и сирмийската област попадат под властта на константинополския василевс (1167). Мануил І решава да укрепи своята върховна власт в Рашка, поверявайки управлението на могъща местна фамилия, която да е провизантийски настроена. В средата на ХІІ в. такава е фамилията на Неманичи. Императорът се намесва в избухналата междуособна борба и с негово съдействие властта в Рашка е заета от четиримата синове на властела Завида – Тихомир, Срацимир, Мирослав и Стефан,  които носят фамилното име Неманичи.

Синовете на Завида предизвикват интереса на императора поради факта, че са едновременно роднини на великите жупани на Рашка и на кралската фамилия в Зета. Василевсът изявява предпочитания към най-младия от братята – Стефан Неманя.

Младостта на Стефан Неманя е описана от неговия син крал Стефан Първовенчани. По време на борбите за власт в Рашка семейството на Завида се установява в Зета. Там  в Рибница се ражда Стефан Неманя. Тъй като там  има само католическа църква, малкият Неман приема “латинско свето кръщение”. Когато семейството се завръща в Рашка (60-те години на ХІІв.), Неманя е кръстен по източноправославните канони от епископа на Рас в църквата “Св. Петър и Павел”.

При подялбата на властта в Рашка Стефан Неманя получава за управление източните области между Рас и Ниш – долината на р. Топлица, долината на р. Ибър, Расина до р. Морава. Областта, която Стефан Неманя управлява, граничи с византийските владения около течението на р. Южна Морава. Дали поради тази причина, или за да предизвика – по стар византийски обичай – братска свада в Сърбия, император Мануил І спомага за издигането и утвърждаването на Стефан Неманя като самостоятелен владетел. Когато през 1166 г. императорът посещава Ниш, той извиква при себе си Неманя, “удивил се на мъдростта на младежа”, възвисява го в “царски сан” (вероятно някаква дворцова титла, но не се знае точно каква), и му подарява като владение областта Глубочица (при дн. Лесковац). С това свое действие василевсът показва явно предпочитание към най-младия Неманич и хвърля семето на раздора. Избухва кратка и ожесточена борба за власт, в която Стефан Неманя се изправя срещу обединените сили на тримата си по-възрастни братя. Според сръбските житиеписци – биографи причината за кървавата разпра е, че Стефан Неманя построява на своя територия два манастира без да иска разрешение от най-възрастния си брат – великия жупан Тихомир. Този факт – легендарен или реален – пасва идеално на образа на основателя на светата династия. Той е представен като жертва на желанието си да строи църкви и манастири и това обстоятелство оправдава борбата му за сръбския престол. Според житията, Стефан Неманя от самото начало се е радвал на небесна закрила. Когато брат му Тихомир го пленява, той му “оковал ръцете и краката” и го “хвърля в каменна пещера”. Но всемогъщия Бог изпраща Св. Георги да освободи благочестивия и христолюбив затворник. Така или иначе Стефан Неманя е победител в борбата за власт и към 1167-1168 г. успява да седне на трона на великите жупани. Василевсът обаче сменя предпочитанията си и започва да подкрепя свалените от власт братя на новия велик жупан.  Между 1168 и 1171 г. Стефан Неманя разгромява обединените сили на своите братя в Северно Косово поле. В сражението загива най-възрастния брат  Тихомир. По този начин Стефан Неманя окончателно утвърждава властта си в Сърбия.

По това време на Балканите назряват събития в които сърбите щели да играят активна роля. Изострящите се противоречия между Венеция и Византийската империя прерастват в открит конфликт. В един-единствен ден, на 12 март 1171 г., венецианците в цялата империя са арестувани, а техните имоти, стоки и кораби – конфискувани. На това предизвикателство Венецианската република отговаря решително и незабавно. Мощна флота от 120 кораба, предвождана от дожа Витале Макиели, атакува византийските брегове и опожарява островите Хиос и Лесбос. Подчинен е Дубровник, с който е сключен договор. Пред сърбите изниква възможността чрез присъединяване към антивизантийски съюз да извоюват независимостта си. Стефан Неманя се споразумява с венецианци и унгарци за общи действия срещу Империята. Съюзните войски се появяват в околностите на Котор и във Византийска Далмация. Едновременно с това сръбски части настъпват срещу византийските владения между Белград и Ниш. Сред венецианските войски обаче, разквартирувани на о. Хиос, избухва епидемия. Дожът е принуден с остатъците от армията да потегли обратно за Венеция. Същевременно имперските армии удържат няколко победи над унгарските войски. Отношенията между Византия и Унгария коренно се променят след смъртта на крал Ищван ІІІ (4 март 1172). Същата година в Средец, където е отседнал император Мануил І Комнин, пристига унгарско пратеничество с мисията да покани византийския възпитаник Бела да заеме овакантения унгарски трон. Императорът дава благословията си, а Бела ІІІ  се заклева,  че ще провежда политика, съобразена с интересите на Източната империя.

Сега сърбите се изправят сами срещу имперската мощ. Императорът настъпил с армията си от Средец към Рашка. Стефан Неманя избягва открития сблъсък с ромейските тагми и се скрива с войските си в планините. Виждайки, че не ще може да се противопостави на превъзхождащия го противник, Стефан Неманя решава да се предаде на милостта на императора. Условията на Мануил І  са много тежки. Великият жупан се явява пред василевса гологлав и босоног, с въже около врата и с меч в ръката, който покорно предава на византийския суверен. Император Мануил І Комнин отвежда Стефан Неманя със себе си в Константинопол. По-късно великият жупан е освободен и до края на Мануиловото управление в 1180 г. се държи като верен византийски васал. В управлението на държавата дял имат останалите двама живи братя на Стефан Неманя – Мирослав и Срацимир, които изглежда са се помирили с него и до края остават негови верни поддръжници. Те управляват западните области на държавата  и носят титлата “княз” (comes). Сръбски отряди участват в похода на император Мануил І срещу селджукския султан Килидж Арслан ІІ през 1176 г. В битката при Мариокефалон на 17 септември императорската армия е връхлетяна от жестока катастрофа. Това страшно поражение слага край на амбициозната политика на Мануил І. Съсипан от краха на своите планове и мечти, императорът издъхва на 24 септември 1180 г. Приключва последният бляскав период в историята на Византия. От тук насетне Империята тръгва неудържимо към своята гибел. След смъртта на Мануил І  в държавата настъпва хаос. Започва борба кой да стане регент на малолетния василевс Алексий ІІ. Победител се оказва Андроник Комнин, братовчед на починалия император. Назначен за регент, той успява да разчисти пътя си към трона, като екзекутира императрица Мария Антиохийска, а след това нарежда да удушат малолетния император. Узурпаторът направил опит да излекува някои от недъзите на разпадащата се държава, но затова знаел само едно средство – безогледен терор. Започва безмилостна борба срещу аристокрацията. Все пак жестоките мерки които предприема дават известен резултат – купуването на постове е прекратено, корупцията е спряна, сложен е ред в събирането на данъци. Властта на Андроник обаче се превръща в ужасен режим. Борбата срещу магнатите се изражда в невиждан терор. Страшните насилствени, често пъти подли средства в тази борба, с които василевсът си служи, лишават от почва неговия стремеж към справедливост. На насилието се отвръща с насилие. Заговорите и въстанията нямат край. Със своята болезнена сприхавост и подозрителност Андроник само печели нови врагове. Императорът се оказва безсилен да върне назад колелото на историята. Едрата земевладелска аристокрация отдавна се е превърнала в крепител на империята и нейната военна мощ. Борбата между централната власт и магнатите само разклаща допълнително устоите на империята и отслабва значително отбранителните и сили.

393px Manuel I ComnenusБлясъкът на създаденото от Мануил І могъщество много скоро избледнява и първите градоносни облаци наближават от там, където неговата политика е била най-успешна  - от Унгария и Сърбия. През 1181 г. войските на унгарския крал завладяват Хърватско, Далмация и сирмийската област. С екзекуцията на императрица Мария (1182) Андроник сам дава оръжие в ръцете на краля, защото сега Бела ІІІ влиза в ролята на отмъстител за вдовицата на Мануил. През 1183 г. унгарските войски нахлуват в пределите на Империята. Срещу тях действа имперска армия под командването на пълководците Алексий Врана и Андроник Лампардас. Между ромейските командири настъпват сериозни разногласия и противоречия относно политиката на Андроник Комнин, което разстройва армията. Византийската отбрана рухва напълно.  Сега пред Стефан Неманя се открива възможността да отхвърли сюзеренитета на Константинопол и да разшири териториите на държавата. Великият жупан сключва съюз с унгарския крал.  Съюзните сили предприемат мащабно настъпление, завладяват и опустошават Белград, Браничево, Ниш и Средец. След оттеглянето на унгарската армия сърбите задържат Ниш и неговата област, като по този начин за пръв път завладяват стратегическо пространство по трасето на Диагоналния път. Веднага след това Неманя предприема настъпление в Зета и Южна Далмация. Зетският княз Михаил и съпругата му Десислава са прогонени от престола и бягат в Дубровник. Сериозна съпротива на немановите войски оказват приморските градове, ръководени от Барския архиепископ Григорий. Съпротивата им обаче е ликвидирана и във властта на Неманя падат Дриваст, Скадар, Дан, Свач, Улцин, Бар и Котор. От всички градове най-големи привилегии получава Котор, в който Неманя построява своя резиденция. По-късно великия жупан поставя за управител на Зетската област най-възрастния си син Вукан, който разполага със значителни права на управленска автономия.

Настъпателната акция в Южна Далмация се ръководи от двамата братя на Стефан Неманя – Мирослав и Срацимир. Те насочват удара си главно срещу Дубровник. През 1184 г. сръбските сили атакуват града по суша и море. Отбраната на града обаче се оказва на висота. На 18 август дубровнишката флота разпръсва сръбските кораби, а сухопътната сръбска армия се оказва безсилна пред мощните градски укрепления. През лятото на 1185 г. Мирослав блокира града с голяма армия, но и този опит за превземане на Дубровник се оказва неуспешен. По време на  конфликта със сърбите Дубровник не може да се осланя на византийска защита поради острата криза във Византия и търси помощ и покровителство от норманския крал на Южна Италия и Сицилия Вилхелм ІІ. На 27 септември 1186 г., в присъствието на кралски представител   между Дубровник и великия жупан е подписан мирен договор. Договорът за дълго време урежда сръбско-дубровнишките отношения. Дубровничани получават право да търгуват свободно в сръбските земи, да пасат добитък в тях, да добиват дървен материал. Дубровнишките търговци получават специални привилегии в областта около устието на р. Неретва. Дубровник получава уверенията на сърбите, че спокойно може да владее земите около градските стени.

Междувременно Византия претърпява няколко удара, които значително отслабват позициите и на Балканите. През 1185 г. норманският крал Вилхелм ІІ предприема голяма офанзива срещу Империята. Норманската армия атакува и превзема Драч, след което потегля срещу Солун. Флотата на нашествениците окупира островите Корфу, Кафаления и Закинтос. След кратка обсада, на 24 август, вторият град в Империята пада в ръцете на норманите. От Солун нормански подразделения се насочват към Константинопол. Там събитията назряват много бързо. Терорът става все по – ужасяващ, столичните жители са обзети от паника от настъплението на завоевателите. На 12 септември народът се вдига на бунт и помита властта на Андроник І Комнин. Последният владетел от династията Комнини умира от ужасна смърт –  качен върху крастава камила и развеждан по улиците, върху него се изсипват такива поругания, каквито една необуздана и обезумяла тълпа може да измисли. Обезобразеното му тяло е окачено на бесилка в Хиподрома. На трона се възкачва Исак ІІ Ангел, който се опитва да спаси загиващата империя. Командването на войските е поверено на способния пълководец Алексий Врана, който на 7 ноември 1185 г. нанася съкрушително поражение на норманите при Димитрика. Норманската опасност е отстранена, но върху изнемощялата империя се стоварва още по-страшен удар. Избухва въстанието на Асен и Петър, вследствие на което е възстановена българската държава. А това е истински кошмар за Византия, защото българските владетели не само воюват за независимост, но и оспорват постулатите на византийската имперска доктрина.

Сърби и българи започват да действат като съюзници, тъй като двата народа имат общ враг и общи интереси. По време на военните действия между българи и византийци, Стефан Неманя завзема Ниш, настъпва по долината на р. Тимок и завладява градовете Сврлиг, Равно и Кожел.

Междувременно на Запад започва подготовката на Третия кръстоносен поход, който ще влияе значително на политическите събития на Балканския полуостров.

 

Сърбия и конфликта между Фридрих І Хохенщауфен и Исак II Ангел.

 

През 1187 г.  султанът на Египет Салах-ад Дин предприема голямо настъпление срещу кръстоносните кралства в Сирия и Палестина. Неговата армия нанася на 4 юли голямо поражение  на латинските сили при Хатин, взима в плен крал Ги дьо Лузинян и на 2 октомври влиза в Йерусалим. Апостолическият римски престол призовава западните владетели да поемат кръста. Започва подготовката на Третия кръстоносен поход.

Походът е оглавен от тримата най-влиятелни монарси на Западна Европа – английският крал Ричард І Лъвското сърце (1189-1199), френският крал Филип ІІ Август (1180-1223) и германският император Фридрих І Хохенщауфен (1152-1190). От всички тях само немският кайзер избира сухопътния маршрут през Балканите.Преди началото на похода  в Нюрнберг пристигат пратеници на василевса, с които е постигнато споразумение, уреждащо преминаването на кръстоносната германска армия през византийска територия.

Колкото неприятно било пристигането на Фридрих І за ромеите, толкова добре дошло то се оказва за сърби и българи. Неизбежното напрежение между василевса и кайзера можело да бъде само от полза за борещите се за независимост балкански народи. Благоразумният Стефан Неманя решава да потърси подкрепа от мощния германски император.  На Коледа 1188 г. в имперския двор в Нюрнберг пристигат пратеници на великия жупан, които връчват на Фридрих І  писмо от сръбския владетел. В него Стефан Неманя изразява радостта си от преминаването на кръстоносната армия през неговите земи, и желанието си лично да поздрави могъщия западен император.

Огромната 100 000 – на германска армия потегля през пролетта на 1189 г. от Регенсбург, минава през Унгария, където към нея се присъединява отряд от 2000 унгарски войници и стъпва на византийска територия при Браничево (2 юли 1189). Изпълнявайки указанията на Константинопол, браничевския дукс посреща западния император привидно приятелски. От Браничево кръстоносната армия продължава по Диагоналния път пресичащ “българската гора”. По пътя обаче армията започва да се сблъсква с големи неприятности – тя е непрекъснато нападана от местни хора, които според кръстоносните хронисти представляват смесица от “гърци, сърби, българи и власи”. Те нанасят значителни щети на кръстоносците. Войниците обаче залавят много  от местните нападатели и ги бесят за назидание. При разпитите те твърдят, че действали по заповед на браничевския дукс, който пък изпълнявал нарежданията на василевса. Подозрителността на Исак ІІ Ангел към немските кръстоносци може би се дължи на факта, че сърби и българи се опитват да влязат в съюз с Фридрих за обща борба срещу Империята. Византийският император прави всичко възможно за да попречи на нормалното пътуване на германската армия през Балканите.

800px 1. . 1189Към края на юли 1189 г. кръстоносната армия пристига в Ниш. Великият жупан, заедно с брат си Страцимир, посреща най-сърдечно германския император. На Фридрих са връчени богати дарове – вино, храни, добитък, както и някои подаръци, изненадали немците със своята “балканска екзотика” (една опитомена мечка и три опитомени елена). В Ниш пристигат пратеници и на българския цар Петър ІІ.

Сърби и българи предлагат на Фридрих І да сключи с тях антивизантийски съюз. Те изразяват готовността си да го признаят за свой сюзерен и да участват със свои войски във войната срещу Византия. Сърбите предлагат 20 000-на войска, а българите – 40 000. Въпреки че намира българските и сръбските предложения за твърде съблазнителни, императорът любезно, но твърдо отклонява антивизантийските предложения, отговаряйки, че не възнамерява да завоюва християнски земи. На този етап от похода Фридрих І  е все още твърдо решен да следва главната цел – освобождаване на Гроба Господен. Освен това, за немците владетелите на сърбите и българите са все още непознати и официално непризнати. Съюзът с тях изглежда рискован и пълен с неизвестности. Все пак, за да запази добрите взаимоотношения, кайзер Фридрих І Хохенщауфен предлага на великия жупан Стефан Неманя сключване на брачни връзки. Дъщерята на баварския граф Бертолд фон Андехс трябва да се омъжи за Толен, син на Немановия брат Мирослав. Този брак никога не е сключен, но демонстрира, че за императора на Свещената римска империя на германската нация владетелят на сърбите не стои много високо в йерархията на монарсите. Великият жупан е приравнен към един обикновен германски благородник с графска титла.

Междувременно в Константинопол научават за немско българо-сръбската среща в Ниш. Византийските управници изпадат в паника и вземат незабавни мерки за отбрана, което окончателно разваля отношенията им с германците. Пътуващите от Ниш за София Христови воини все по-често и ожесточено са нападани от местни банди. Византийски войски под командването на Великия доместик на Запада Алексий Гид и протостратор Мануил Камица следят придвижването на кръстоносците. Стигайки Средец, немците намират града изоставен от жителите. За да попречи на тяхното преминаване в Тракия византийските власти укрепват прохода Траянови врата и поставят там гарнизон. Официалното оправдание на византийците е, че това се прави за защита от нападенията на сърби и българи. За да преминат в Тракия, войските на Фридрих І  щурмуват и разрушават ромейските укрепления. “Христовите воини”  навлизат в равна Тракия, богата на храни и вино, и се отдават на разюздан грабеж. Тук сблъсъците между кръстоносци и ромеи стават все по-ожесточени. По това време Исак ІІ Ангел сключва съюз с могъщия властелин на Изтока — Саладин. Германските пратеници в Константинопол остават там като заложници. Напрежението между Исак ІІ Ангел и Фридрих І Хохенщауфен достига връхната си точка. Германският император разделя армията на четири корпуса, които завладяват Филипопол (Пловдив), Верея (Стара Загора), Стенимахос (Асеновград) и др. Всичко това кръстоносците вършат от “омраза към гърците”, защото с присъщото си вероломство ромеите се съюзяват със Саладин и защото според тях константинополският патриарх обещава опрощение на греховете на онези, които избиват кръстоносците. В същото време Исак ІІ Ангел, лишен от всякаква дипломатичност изпраща заплашителни писма до Фридрих І. Това допълнително настройва германците към безчинства и грабежи. Германският император решава да предприеме активни действия за разгрома и ликвидирането на Византийската империя.

Кръстоносната армия се установява в Пловдив. От там, на 16 ноември 1189 г., Фридрих изпраща писмо на своя син и престолонаследник Хенрих VІ. След като описва премеждията си и враждебността на “гърците”, императорът иска от сина си да му изпрати военни подкрепления. Освен това Хенрих трябва да установи контакти с папата и италианските градове Венеция, Генуа, Пиза и Анкона и да им поръча да съоръжат флот, който през март 1190 г. трябва да бъде под стените на ромейската столица. Тя трябва да бъде щурмувана по суша и море и превзета. Наред с това Фридрих се съюзява с иконийския султан - заклет враг на Византия. Главният корпус на кръстоносната армия завзема Адрианопол, който трябвало да бъде базата за бъдещата атака срещу Константинопол. Отделни армейски части превземат редица тракийски градове – Аркадиопол, Димотихон, Енос и др. Навсякъде кръстоносците събират хранителни припаси и се подготвят да зимуват в Югоизточна Тракия. Онова, което не може да се ползва е опожарявано. На разграбване и опустошаване е подложена цяла Византийска Тракия.

В Адрианопол кайзер Фридрих І продължава своята активна работа за организиране на антивизантийска коалиция, като подновява преговорите със сърби и българи. За Сърбия заминава граф Бертолд фон Андехс с поръчение да убеди великия жупан да изпрати войски при положение, че кръстоносците обявят война на Византия. На 21 януари 1190 г. императорският пратеник се връща в Адрианопол, придружен от хора на Стефан Неманя. Графът получава пълномощия да води преговори със сърбите до постигане на споразумение с тях. В същото време в щабквартирата на германския кайзер пристигат пратеници на българския цар, които обещават,  че кръстоносците  ще бъдат подпомогнати с 40 000-на българска армия в случай на война с Империята. В замяна на това обаче, търновският венценосец изисква от Фридрих да го признае за “император” и да получи от него “короната на гръцкото царство”. Германският император се отнася резервирано към тези искания, но не смее да ги отхвърли категорично, тъй като българите са най-мощният му балкански съюзник. Всъщност по време на изострянето на отношенията между византийци и кръстоносци нерегламентираният съюз между немци, сърби и българи действа с пълна сила. Византийските войски от повечето балкански градове са изтеглени за да защитават столицата. Сърбите и българите се възползват от това и разширяват значително своите владения. Великият жупан Стефан Неманя успява да наложи властта си в Косово, Метохия, Зета и Нишката област. Той предприема мащабна офанзива по поречието на р. Тимок и Струма и завладява редица градове – Перник, Земен, Велбъжд, Житомиск, Стоб, Скопие, Призрен и краищата Горни и Долни Полог. Сърбите завземат земи и градове с преобладаващо  българско население, но за момента в Търново се примиряват с това, тъй като  на този етап борбата за независимост стои над всичко.

Преговорите със сърбите и българите в Адрианопол отбелязват кулминацията в подготовката на голямата антивизантийска коалиция под върховенството на германския император. В нея трябвало да участват кръстоносната армия, подсилена със свежи корпуси от Германия, италианските градове, България и Сърбия. Съюзните сухопътни армии и обединения флот трябвало през март 1190 г. да щурмуват босфорската столица. Пред лицето на тази страшна опасност византийският император започва да отстъпва. Той изпраща при Фридрих делегация, която да моли за мир. На 21 януари 1190 г. между двамата императори е постигнато споразумение, което предвижда прехвърлянето на кръстоносната армия в Мала Азия. При това положение, Фридрих изоставя идеята за война с Империята и преустановява контактите със сърби и българи. Кръстоносната армия е натоварена на кораби и през Хелеспонт отпътува за Светите земи.

 

Консолидиране и укрепване на сръбската държава

 

В периода между 1180 – 1190 г.  великият жупан Стефан Неманя не само успява да укрепи независимостта на своята държава, но и осъществява мащабна териториална експанзия. Към Рашка са присъединени областите Травуния, Захълмие, Метохия и Косово, Нишката област и части от Северна Македония. Събитията от последните години от управлението на великия жупан Стефан Неманя показват, че сръбската държава вече се намира в необратим процес на консолидация. След отминаването на кръстоносната опасност, Исак ІІ Ангел насочва усилията си в борбата срещу българи и сърби. В 1190 г. той предприема голям поход срещу Търново, но в клисурите на Тревненския балкан византийската армия е сполетяна от страшна катастрофа. Императорът успява да се спаси благодарение на бързия си кон.

Исак ІІ Ангел има по-голям късмет в похода си срещу сърбите през 1191 г.  В битката при р. Южна Морава византийците нанасят поражение на сръбските войски. Условията на мира показват обаче, че победата на византийците не е така пълна, както я описва Никита Акоминат в една беседа. Тя няма особени практически последици. Ромеите си връщат малка част от отнетите им земи. Това показва, че младата сръбска държава е вече със стабилна структура и може да издържи големи политически трусове.

Мирният договор между Сърбия и Византия е скрепен с династичен брак. Вторият син на великия жупан и бъдещ престолонаследник Стефан взема за жена принцеса Евдокия, дъщеря на севастократор Алексий и Ефросина. С този брак династията Неманичи влиза в семейството на легитимните владетели. Името на сръбския велик жупан вече присъства в документи от международен характер, какъвто например е грамотата на император Исак ІІ Ангел за Дубровник от 1192 г. Това означава, че Сърбия вече е станала субект в международните отношения. Държавното обединение води, макар и бавно, до появата на наченки на национално съзнание и до разпространение и утвърждаване на етнонима сърби.

Великият жупан Стефан Неманя обръща особено внимание на църковната политика. След покоряването на Адриатическото Приморие, сръбският владетел установява приятелски отношения с католическите епископи на Бар и Дубровник. Немановия син Стефан приема приятелските писма и легатите на Инокентий ІІІ, като от своя страна уверява папата в своята привързаност към Престола на Св. Петър, по примера на своя баща. Укрепвайки своята власт в новоприсъединените земи, които никога преди това не са били под сръбско владение, ревностния християнин Стефан Неманя строи, обновява и обдарява църкви и манастири в тях. По този начин църковните йерарси и манастирските комплекси стават опора на неговата власт. Най – значителен от всички манастирски комплекси, които Стефан Неманя построява, е манастирът, посветен на Света Богородица Добротворчица, разположен край планинския поток Студеница, по средното течение на р. Ибър. Той се превръща в най-авторитетния сръбски манастир. В биографията на своя баща “Живот Светог Симеона”, Стефан Първовенчани говори за дарителската дейност на Стефан Неманя, която той върши за големите християнски църкви и манастири: “…изпрати дарове, като се започне от Великата църква Господна в Йерусалим и Св. Йоан Предтеча, и в Рим на църквата на Светите и всеславни върховни апостоли Петър и Павел, и Св. Теодосий, и Светия архиерей и светител Николай чудотворец във Великия Бар, и преславната и пречиста Дева Богородица Евергетиса в Константиновия град, и светия архистратег  Михаил в град Скопие, и светия великомъченик Христов Димитрий в Солун, и светия великомъченик Пантелеймон в град Ниш, на който тук издигна храм.” Сръбският владетел се    слави със своята ревност към християнската вяра и със своето   благочестие, но   също   толкова    набожен  и благочестив е неговият най-малък син Растко. Той ревностно помага в църковните дела на своя баща и усилено чете църковни книги. Под влиянието на атонски монаси, които дошли в двора на великия жупан да искат милостиня, Растко  напуска бащиния си дом и заминава за Света гора. Тук в манастира “Св. Пантелеймон”  той приема монашеското име Сава (1191).

Докато западните области на държавата са под силното влияние на Римската църква, в  Рашка и източните части на страната православието пуска здрави корени. По-голямата част от вътрешните сръбски области са под юрисдикцията на Охридската архиепископия и в тях преобладава православно-кирилската традиция. Стефан Неманя отдава предпочитание към византийската църква, но проблемът за сръбската църковна и културна ориентация се решава не от неговите предпочитания, а от мощния сблъсък на интереси в тази част на Балканския полуостров.

Въпреки, че сръбската държава е в процес на консолидация, в нея продължава да съществува традиционният за сръбските земи регионализъм. Стефан Неманя няма своя столица, а няколко резиденции и по тази своя особеност сръбската държава наподобява Унгария, Хърватия и Свещената империя, но не и централизираните монархии Византия и България. Дори когато великия жупан укрепва и засилва своята власт неговите братя и синове продължават да управляват полусамостоятелно части от държавата. Такива полуавтономни области са Зета, Захълмие и Травуния, Западна     Морава. Наред с  великия жупан, голяма роля в държавния живот играе властелския събор, в който влизат представители на сръбската аристокрация (властели). Регионализмът  е подсилван и от съществуването на двойна – православна и католическа – църковна структура. Въпреки това функционирането на областта Рашка като държавно-политическо ядро дава превес на разпространената във вътрешните територии православна йерархия. Рашката епископия при управлението на Стефан Неманя се превръща в център на ранния църковен и книжовен живот в Сърбия. Независимо от консолидацията на държавата и църквата, регионализмът няма да бъде преодолян напълно и той ще продължи да съществува и през следващите периоди.

705px По неизвестни причини, великият жупан  обявява своето доброволно оттегляне от трона през март 1196 г. на специално свикан властелски събор. Той се провежда в църквата “Св. Петър” в крепостта Рас. Стефан Неманя обявява за свой приемник втория си син Стефан. Бившият вече велик жупан решава да последва примера на своя най-малък син. Епископът на Рас го замонашава, като му дава името Симеон. Първоначално монахът Симеон се установява в Студеничкия манастир, впоследствие обаче,  под влияние на своя син Сава, през октомври 1197 г. отива в Света гора. Игумени, монаси и пустинници посрещат стария сръбски владетел изключително сърдечно. От пристигането на монах   Сава   в Атон, манастирът   Ватопед   се  радва  на  множество    дарения    от набожните сърби. С пристигането на монах Симеон обаче, тези дарения се увеличават още повече. Старият сръбски владетел посещава всички атонски манастири и навсякъде оставя богати дарове. Баща и син решават да въздигнат манастир за прослава на тяхната династия и за полза на сръбския народ. Те издействат от император Алексий ІІІ Ангел документ, с който на сърбите се дарява запуснатият по това време манастир Хилендар. С финансовата подкрепа на монах  Симеон   и  на  великия   жупан Стефан ІІ манастирът е възстановен. Неговият устав е написан от монах Сава, като за модел е взет уставът на  константинополския манастир “Св. Богородица Евергетиса”. Манастирът се превръща в “сръбско православно представителство” в Атонската монашеска република. Монахът Симеон склапя очи на 13 февруари 1199 г. и е погребан в манастира Хилендар. През 1207 г. мощите му са пренесени в манастира Студеница. Създателят на обединената сръбска държава е канонизиран за светец, а център на неговия култ става Студеничкия манастир. Двамата му сина – монахът Сава и великият жупан Стефан ІІ – написват жития и похвални служби в негова чест. Култът към Стефан Неманя води до там, че сърбите започват да го смятат за истински основател на тяхната държава, като забравят имената на предишните владетели. Църквата слави владетеля светец като борец срещу богомилската ерес и пазител на чистата православна вяра. Неговият гроб се превръща в национална светиня и място за поклонение. В следващите векове  житията – биографии на сръбските владетели от династията Неманичи ще се превърнат в основен жанр от сръбската средновековна литература. Неманичи започват да се възприемат като “светородна династия”, повечето представители на която са канонизирани за светци.

 

Отношения с Унгария и България.

Борбата за власт между наследниците на Стефан Неманя – Вукан и Стефан.

Победа на Стефан.

 

Stefan the First Crowned fresco from MileevaНаследникът на Стефан Неманя – великият жупан Стефан ІІ  е един от най-ярките представители на Немановата династия. Възпитан във византийски дух, той е способен и мъдър държавник и дипломат. Неговото управление минава под знака на големи успехи – добиване на кралска корона (1217) и провъзгласяване на сръбската църква за автокефална архиепископия (1219). Той е книжовник и владетел, културен посланик и воин. Една уникална за своето време личност. Неговият образ е синтезиран от Теодосий, книжовник от края на ХІІІ в., който казва: “Във войната изкусен и с храброст надарен…, а когато седнел на трапеза той веселял благородниците с гусла…, той бил разумен и вещ проповедник”. В лицето на своя брат Сава, по време на управлението си той има един чудесен приятел, помагач и съветник.

Първите години от управлението на Стефан ІІ са съпътствани от външни и вътрешнополитически сътресения. Причината за тях е, че младата сръбска държава все още не е достатъчно консолидирана, нейният държавнополитически организъм все още не е здраво споен. Отделни нейни области продължават да съществуват като полунезависими княжества. Въпреки обединителния процес в края на ХІІ в., земите в Захълмието не са стабилно интегрирани в сръбската държавна структура. Първоначално там управлява един от братята на Стефан Неманя – Мирослав. През 1198 г. той е наследен от сина си Андрей, което показва, че в областта се поставя началото на местна династия, която има намерение да властва самостоятелно и да води своя собствена политика. В същото време апетити към Захълмието предявява и херцог Андраш, брат на унгарския крал Имре  и наместник на унгарската корона в Хърватия и Далмация. В началото на 1198 г. кралският брат завладява териториите северно от р. Неретва и започва да се титулува “Херцог на Далмация, Хърватия и Захълмието”. Така тази малка област е допълнително разпокъсана и става арена, където се сблъскват интересите на местните управници, на Сърбия, Унгария и Босна. Местните властели се намесват активно в събитията, но отдават предпочитания към Босна. Те вдигат въстание и се признават за васали на босненския бан Кулин. Тяхната акция е напълно разбираема, като се има предвид, че босненския държавен модел е твърде толерантен спрямо собственическите и властови права на властелите. По този начин Захълмието е разделено на три части. Територията на север от р. Неретва е под властта на херцог Андраш. Областта Невестине се управлява от местни властели, които са под върховната власт на босненския бан, а крайбрежните области Попово и Стон се управляват от Андрей, наследника на Мирослав и братовчед на великия жупан Стефан ІІ.

По – възрастния брат на Стефан ІІ – Вукан, който управлява областите Зета и Травуния, освен че води самостоятелна политика, започва да предявява претенции за трона на великия жупан. Според решението на събора в Рас от 1196 г., Вукан трябва да признава властта  на по-малкия си брат Стефан ІІ, издигнат на трона по волята на баща си. Вукан обаче се чувства независим владетел и  търси подкрепа от Унгария и Римския престол. Папа Инокентий ІІІ се отзовава на неговата молба и на 8 януари 1199 г. изпраща в Зета двама легати. Рим, а след това и унгарския крал признават на Вукан кралска титла, като с това го смятат за практически независим владетел на Зета. От своя страна Вукан обявява преминаването си в лоното на Католическата църква и признава сюзеренитета на папа Инокентий ІІІ. Зетският крал се намесва в споровете за църковна юрисдикция, които се водят между архиепископиите в Дубровник, Сплит и Бар. Вукан се противопоставя на църковната власт на Дубровнишката архиепископия и желае  неговата държава да е под църковната юрисдикция на архиепископията в Бар. Той изпраща писма до папата,  които, освен че съдържат обвинения към босненския бан Кулин в ерес и в закрила на еретиците, в тях има и нападки срещу Дубровнишката архиепископия. Вукан се стреми да докаже, че тя е недостойна да се грижи за паството си в Зета, тъй като толерира еретиците в босненския си диоцез. Обвиненията в ерес срещу бан Кулин, се дължат и на факта, че последният поддържа легитимния велик жупан Стефан ІІ.   Писмата на Зетския крал предизвикват незабавната реакция на Светия престол. Всемогъщият папа Инокентий ІІІ нарежда на крал Имре да използва правата си на сюзерен и да изкорени ереста от подвластните му босненски земи.

Бан Кулин е принуден да заяви своята вярност към Римската църква. По отношение на църковната юрисдикция, Вукан постига целта си. През 1199 г.  в Бар е свикан събор, на който е обявено преминаването на зетските диоцези под юрисдикцията на Барската архиепископия.

Loza Nemanjica Decani e 3Желаейки да неутрализира Вукановите претенции към сръбския трон, през 1198 г. великият жупан Стефан ІІ установява контакти с папа Инокентий ІІІ.  Той се обръща към понтифекса като към “свой духовен баща” (patri suo spirituali), изразявайки желание да се подчини на римската църква. В замяна великият жупан моли папата да изпрати свои легати които да го увенчаят с кралска корона. Инокентий ІІІ  се съгласява, и дори един от епископите е подготвен да замине за Сърбия, когато това начинание среща яростната съпротива на унгарския крал.  Преговорите между Римския престол и Стефан ІІ са прекъснати. Междувременно сръбският владетел, вероятно поради впечатлението от византийския упадък, се развежда с византийската си съпруга Евдокия и я прогонва от Сърбия.  Останал без силно външно покровителство, великият жупан трудно може да удържи натиска на брат си, който действа с унгарска подкрепа. През пролетта на 1202 г. Вукан, с помощта на унгарски войски, детронира Стефан ІІ и се провъзгласява за велик жупан. Сваленият от власт сръбски владетел бяга в България. Узурпаторът се признава за унгарски васал. От тук насетне унгарските короновани особи прибавят към титлата си  и елемента “Сърбия”. Освен че става върховен сюзерен на Сърбия, кралят на Унгария присъединява към своята държава областта на изток от р. Морава. Енергичният папа Инокентий ІІІ  веднага взема мерки за трайното приобщаване на Сърбия към Римската църква. През март 1203 г. той нарежда на архиепископа на унгарския град Калоча да замине за Сърбия, да се запознае с тамошната обстановка и да изпрати доклад за евентуалната реорганизация на сръбските епископии. Прекомерното засилване на унгарското влияние в Сърбия става твърде опасно за България заради изострените българо-унгарски отношения. Затова цар Калоян решава незабавно да се намеси. През пролетта на 1203 г. мощна българска армия започва настъпление срещу Сърбия. Тя завладява Ниш и Нишката област и предприема офанзива срещу Браничево и Белград, които тогава са в унгарски ръце. След няколко победоносни сражения унгарците са изгонени, а Браничевска и Белградска области са присъединени към България. Заедно с царската армия в Сърбия се завръща прогоненият велик жупан Стефан ІІ. Благодарение на българските военни сили той отново заема бащиния си престол. Въпреки поражението си, Вукан запазва известни позиции в управлението на страната чак до смъртта си в 1209 г. За помирението между Вукан и Стефан активно съдейства най-малкият брат – Сава. Вукан запазва властта си в Зета, като наместник на великия жупан, а след смъртта си е наследен от своя син Георги.

Борбата за власт между двамата братя, в която се намесват и външни сили, довежда страната до страшни опустошения. Изворите не дават много подробности за междуособицата, но са категорични по отношение на страданията, на които е подложен сръбският народ. Освен кръвопролитията, страната е сполетяна и от глад. За тези събития  ясно говори Теодосий: “В такива вражди и пререкания между братята сръбската земя изпаднала в големи неволи, както и в някои тегоби, опустяла от много пленени хора, от пролятата кръв, пропаднала до край от глад заради неразораване, така много хора забягнали по чуждите земи.”  Великият жупан Стефан ІІ обвинява брат си Вукан за тези нещастия, както и за това, че не се е подчинил на Немановата заповед за престолонаследието: “Той изостави заповедите на своя господар и баща, и биде престъпник. Доведе чуждоземците в своето отечество и ми взе земите и ги опустоши, не послуша, свирепият, заповедите на Господ, който рече: Послушай баща си и майка си…”

Няколко години след това Сърбия лекува последиците от династическия конфликт. Великият жупан Стефан ІІ успява да затвърди окончателно своята власт към 1205 г. Междувременно на Балканите се случват събития, които променят политическата карта на полуострова и оказват влияние върху развитието на балканските държави през следващите десетилетия на ХІІІ в.