Балканите

Сърбия в борбата за византийското наследство

Посещения: 9984

Сърбия при управлението на Стефан II Неман

 

Падането на Константинопол под властта на кръстоносците и положението на Балканите.

Позицията на Сърбия спрямо новото статукво на полуострова.

 

В края на ХІІ в. Византийската империя продължава неудържимо да върви към разруха и гибел. Все по-тревожни стават симптомите, свидетелстващи за разпада на държавата. Купуването на постове, корупция сред чиновничеството, произвола на бирниците – всичко това добива най-извратени форми. Огромните суми, прахосвани заради пищността на двора, и плащанията на   трибути на вражески настроени държави натоварвали изключително и без това съсипаната икономика. Докато данъчното бреме за народа става все по-тежко, магнатите увеличават своите привилегии. Появяват се и тенденции към сепаратизъм.  Слабата императорска власт се оказва напълно неспособна да се справи с тези отрицателни явления.

Империята търпи несполуки и във външнополитически аспект. След възобновяването си през 1185 г. българската държава се утвърждава като могъща военна и политическа сила на Балканите.   Натискът на нейните армии принуждава император Исак ІІ Ангел да предприеме решителни мерки за борба срещу българите. Той сключва съюз с унгарския крал за общ поход срещу България. На 8 април 1195 г. обаче, Исак ІІ Ангел е детрониран от група заговорници и  ослепен. На византийския трон се възкачва неговият брат Алексий ІІІ, който е главно действащо лице в заговора.

Новият василевс се оказва още по-бездарен управник от своя брат. Ако Империята, колкото и рухнала да е била, при Исак ІІ все още успява да се държи, то сега тя губи и последните си съпротивителни сили. От година на година вътрешната криза все повече се задълбочава, а отвън Византия понася сериозни удари. В лицето на българския цар Калоян тя има силен и опасен противник. С негова подкрепа срещу Империята се изправя коалиция от отцепници – управителят на Пловдивска област Иванко, владетелят на Родопите – Йоан Спиридонаки, и владетелят на Струмишката област Добромир Хриз. Докато имперските войски воюват срещу ренегатите, царската армия нахлува в Тракия, завладява Констанция (Симеоновград), след което светкавично се прехвърля на север от Балкана и ликвидира последния византийски пункт на Северното Черноморие, превземайки Варна. Изнемощялата империя е принудена да моли за мир. Безсилието на византийската политика на Балканите до известна степен се обуславя от това, че големи опасности застрашават Империята от Западна Европа. Нейната най-голяма грижа от години е отношенията с германския император Хенрих VІ (1190-1197). Женен за сицилианската престолонаследничка Констанс, той наследява и Сицилианското кралство. Във връзка с това кайзерът предявява претенции към завладяната някога от норманите област от Драч до Солун. Превратът от 1195 г. изостря отношенията още повече, тъй като императорския брат Филип Швабски е женен за дъщерята на сваления василевс Исак ІІ  Ирина. Кайзерът сега придава на завоевателните си планове ореол на стремеж към справедливост, проявявайки се като отмъстител за Исак ІІ и закрилник на неговото семейство. Жалкият Алексий ІІІ полага големи усилия за омилостивяване на германския император, задоволявайки паричните му искания. Смъртта  на Хенрих VІ през септември 1197 г. избавя Византия от един страшен враг. Империята си отдъхва, но смъртта на германския император само отлага във времето неизбежният западноевропейски удар върху нея. Скоро след това развоят на събитията на запад вземат катастрофален за Византия обрат. Започва подготовката на  Четвъртия кръстоносен поход.

Походът е замислен от гениалния папа Инокентий ІІІ (1198-1216), при който Римската курия достига най-голямото могъщество. На призива на папата откликват благородници и рицари от Франция, Фландрия, Северна Италия, Рейнската област в Германия. Заедно с папа Инокентий ІІІ, духовния подбудител на похода, в центъра на новото  кръстоносно движение стои могъщата фигура на венецианския дож Енрико Дандоло, чиято цел  е да насочи западните сили срещу Византия. Голям държавник и дипломат, Дандоло съзира в ликвидирането на Византийската империя  предпоставка за трайното укрепване на венецианското надмощие на Изток.

През 1201 г. кръстоносната армия се събира във Венеция  с намерение с венециански кораби да се насочи срещу Египет. Републиката на Сан Марко поддържа много добри търговски взаимоотношения с египетския султан и няма никакъв интерес от разрив с него. Венецианците решават да осуетят намеренията на кръстоносците и освен това да ги използват за отдавна желаното нападение срещу Византия. Планът на венецианците е осъществен благодарение на това, че те дават флотата. Дандоло иска от кръстоносците огромна сума (94 000 марки) за превоз, и понеже те не са в състояние да я платят, той им предлага да му извършат една услуга, а именно да  завладеят и предадат на Венеция далматинския град Зара, който се намира под върховната власт на унгарския крал. Това е първата стъпка към отклоняване на похода от святата цел. Зара е щурмуван и превзет.  Следва и втората стъпка.  В лагера на кръстоносците пристига синът на сваления и ослепен Исак ІІ  - Алексий заедно  с пратеници на германския император Филип Швабски. Византийският принц им предлага да му помогнат да си възвърне трона, като в замяна им обещава огромната сума от 200 000 марки. Освен това, престолонаследникът обещава, че след като седне на императорския трон, ще подчини константинополската църква на Рим. Сред кръстоносците възникват колебания относно отклоняването на похода от главната цел – освобождаването на Йерусалим, но съблазнителните обещания се оказват по - силни  и  в крайна сметка отклонението към Константинопол е решено. За това твърде много допринася венецианския дож Енрико Дандоло. През май 1203 г. на о. Корфу е подписано официалното споразумение между Алексий и кръстоносците. На 24 май венецианските кораби, пренасящи многочислената армия, потеглят от о. Корфу и в края на юни пристигат под стените на византийската столица. Василевсът Алексий ІІІ не е в състояние да окаже сериозна съпротива и кръстоносните войски влизат в града. Исак ІІ е освободен от затвора и възстановен на трона, а на 1 август 1203 г. синът му Алексий е коронясан за симвасилевс и фактически поема управлението на Империята. Скоро обаче се оказва, че младият император не е в състояние да плати  обещаната сума на кръстоносците. Поради това отношенията между него и кръстоносните командири се влошават прогресивно. Негодуванието на столичните жители срещу латинското протеже прераства в открит бунт. Извършен е преврат, който завършва със свалянето на Алексей ІV и възкачването на Алексей V Мурзуфъл – роднина на Ангелите. Алексей ІV е удушен в затвора, след което умира и Исак ІІ Ангел. Това престъпно деяние предизвиква възмущението на западните рицари и те решават веднъж завинаги да свършат с Византийската империя. На 13 април 1204 г. “Царицата на градовете” е щурмувана и пада в ръцете на Христовите воини. В продължение на три дни в бляскавата столица на Изтока вилнеят смърт и разруха. Кръстоносците се отдават на разюздан грабеж, при който са унищожени и разграбени безброй паметници на изкуството и културата.

tomaconstantinoplaСлед превземането на Константинопол кръстоносците преминават към организиране на държава по западен образец. Съветът на бароните е свикан за да избере първия латински император. Главни кандидати са графът на Фландрия  Бодуен и маркиз Бонифачо ди Монфера. Под давлението на дожа Енрико Дандоло за император е избран граф Бодуен. Коронацията е извършена на 16.05.1204 г. Заедно с това е избран първият латински патриарх на Константинопол – венецианеца Томазо Морозини. Маркиз Бонифачо, който се жени за вдовицата на Исак ІІ и дъщеря на унгарския крал Бела ІІІ -  Маргарита, се сдобива с новообразуваното Солунско кралство. Териториите на бившата Византийска империя са разпределени между останалите водачи на похода. Венецианците, разбира се,  се сдобиват с най – важните пристанища и острови в Егейско и Адриатическо море. Много от предварително разпределените земи обаче трябва тепърва да се отвоюват. В суматохата около завоеванието, няколко византийски аристократи успяват да избягат към все още свободните земи, където с подкрепата на местното население създават нови държавни образувания, които спасяват византинизма от гибел. В Епир се установява Михаил Ангел, братовчед на Исак ІІ и Алексий ІІІ. Той се обявява за самостоятелен владетел  и превръща град Арта в своя столица. В западните покрайнини на Мала Азия Теодор Ласкарис основава Никейската империя. В същото време в Източна Мала Азия братята Алексий и Давид  Комнини създават малката Трапезундска държавица, с претенциозното название “империя”.

Междувременно завоеванието на византийските територии е в пълен ход. Император Бодуен обаче допуска серия от фатални грешки, които по-късно ще доведат Латинската империя до катастрофа. Ромейската аристокрация в Тракия първоначално се показва напълно готова да признае латинската власт и при запазване на по-раншните владения и пронийни ленове да се постави в услуга на новия господар. В недалновидната си и надменна политика обаче латинците отблъскват предложението на готовата да сътрудничи ромейска аристокрация, като по същия начин смятат, че могат да отговорят безцеремонно и на готовността за преговори на могъщия български цар. Обидената тракийска аристокрация  се обръща за помощ към цар Калоян, предлагайки вече на него услугите си, както и императорската корона. Избухналото срещу Латинската империя въстание в Тракия се разпространява бързо. В Дидимотихон, Адрианопол и много други тракийски градове латинските гарнизони са сразени.  Съгласно предварителната уговорка , начело на мощна армия, цар Калоян нахлува в Тракия и се среща с латинците край Адрианопол.  Тук на 14 април 1205 г. се стига до паметната битка, в която латинската рицарска армия е съвършено разгромена от храбрите полкове на българския цар. Император Бодуен пада в плен, много прочути рицари, между които и братовчедът на френския крал  -  Луи дьо Блуа, са избити. Смъртта застига и дожа на Венеция Енрико Дандоло. Точно една година след  създаването си, Латинската империя е разтърсена из дъно. Следва мощна офанзива на българската армия, в резултат на която почти цяла Тракия и Македония попадат под властта на българския цар. Военните удари срещу Латинската империя продължават почти без прекъсване до 1207 г. , когато престъплението на 8 октомври същата година, под стените на Солун, слага край на устрема на българската държава.

Събитията около падането на Константинопол и ликвидирането на Византийската империя на първо време не засягат пряко развитието на Сърбия. Все пак, усещайки дълбоката криза във Византия и засилването на венецианското влияние на Балканите и Адриатика, великият жупан Стефан ІІ благоразумно се разделя с византийската си съпруга Евдокия, родственица на Ангелите, и сключва брак с внучката на дожа Енрико Дандоло. Няколко години след 1203 г. сръбската държава се възстановява от пораженията по време на династическия конфликт между легитимния владетел Стефан ІІ и неговия брат Вукан. Властта на великия жупан все още не е достатъчно укрепнала. Вътрешната нестабилност на държавата не позволява намеса на Сърбия в събитията на Балканите след 1204 г. Другият фактор, който принуждава Сърбия да запази неутралитет, е сблъсъкът на много по-могъщите балкански сили – България и Латинската империя. Великият жупан мъдро изчаква развоя на събитията и не взема страна в конфликта между големите сили.  Стефан ІІ  се закрепва на трона, но брат му Вукан запазва властта си в областта Зета. Фактически до към 1216 г. Зета съществува като самостоятелна област. За помирението между Вукан и Стефан ІІ решаваща роля играе третия брат Сава, който по това време е игумен на манастира Хилендар. През 1207 г. Сава се завръща в Сърбия, пренасяйки тленните останки на стария велик жупан Стефан Неманя. На 19 февруари 1207 г. тялото му е погребано в манастира Студеница, който става център на култа към първия представител на династията Неманичи. Тук, над мъртвото тяло на своя баща, Вукан и Стефан ІІ постигат примирие. Самият Сава остава в Сърбия като игумен на манастира Студеница. Примирието между двамата братя, вероятно предвижда отказ от претенции към властта от страна на Вукан. Въпреки това, областта Зета не е поставена под властта на великия жупан. Вукан е наследен от своя най-възрастен син Георги, който от 1208 г. носи титлата “крал на Дукля”.

Четвъртият кръстоносен поход издига Венеция като една от най-мощните сили в Източното Средиземноморие. Републиката става непосредствен съсед на сръбските земи. След като първият латински цариградски патриарх Томазо Морозини отплава с флота от Венеция към своето ново назначение, по пътя си той покорява Дубровник, който след падането на Византия остава без защита. В града е назначен наместник на дожа с титлата “comes”. Дубровник обаче продължил да се радва на известна автономия. След това Морозини подчинява Драч. Венециански васали стават Епирското княжество и латинското княжество в Ахея. Сюзеренитетът на Венеция признава и албанския велможа Димитрий, който е зет и приближен на великия жупан Стефан ІІ.През юли 1208 г. синът на Вукан, зетския крал Георги, се заклева във вярност към Републиката на Сан Марко. Той е задължен от венецианците при необходимост да действа срещу другия им васал – Димитрий, ако той дръзне да се отклони от васалните си задължения и прояви враждебност към Републиката. За зетския крал тези договори и задължения имат антисръбска насоченост. По този начин той блокира евентуално взаимодействие между Димитри и великия жупан Стефан ІІ.

Независимостта на Зета е ликвидирана в 1216 г., когато при неизяснени обстоятелства, великият жупан присъединява областта към своята държава. От тук насетне, за около 150 години, Зета ще е неделима част от сръбската държава.За управители на областта са назначавани сръбските престолонаследници, носещи след 1217 г.  титлата “млад крал” (rex junior). По този начин Зета е превърната в сръбски кралски апанаж.

 

Активизиране на сръбската външна политика.

 

Намеса на Сърбия в политическите събития на Балканите.

Българо - латински съюз срещу сръбската държава.

 

След 1207 г. Сърбия се намесва активно в събитията на Балканския полуостров, имащи отношение както към промененото статукво на полуострова, така и към започналата борба за византийското наследство.  Смъртта на цар Калоян и узурпацията на търновския трон от Борил, предизвикват сътресения и размирици, които значително отслабват българската държава. Новият цар предприема гонение срещу роднините и сподвижниците на първите трима Асеневци. Законните наследници на престола – Йоан Асен и Александър бягат в Русия; деспот Алексий Слав, племенник на Калоян, се отцепва от централната власт и се обособява като самостоятелен владетел в Родопите; другият племенник на Калоян – севастократор Стрез, бяга от България и търси убежище в Сърбия. Тези сътресения в България позволяват на великия жупан Стефан ІІ да се намеси в борбата за разпределение на част от югозападните български територии. Той приема радушно севастократора и дори се побратимява с него. С помощта на сръбски войски Стрез овладява крепостта Просек и земите в Централна Македония, обявявайки се за независим владетел под върховната власт на великия жупан – “…и предадох му част от царството българско. И утвърдих го в града по име Просек, където  живя  славните дни свои, като поддържах неговата власт и го защитавах от всички, които го нападаха”. На исканията на българския цар да му бъде предаден севастократора отцепник, Стефан ІІ отговаря с категоричен отказ. Сръбският владетел добре разбира стойността на Стрез като средство за осъществяване на своите планове. Великият жупан таи надежда, че с помощта на севастократора сърбите ще могат да придобият областите около Скопие, Тетово, Желигово (дн. Куманово) и дори по на юг – към Струмица и средното течение на Вардар. Известно време Стрез оправдава сръбските надежди, но след това скъсва отношенията със своя покровител и “побратим”. Севастократорът започва да действа в съюз с епирския владетел Михаил Дука Комнин, подкрепяйки го в една кампания срещу Солунското кралство (1209). След това, съвсем изненадващо, владетелят на Просек се помирява с българския цар, като запазва самостоятелността си.

Малко по-късно положението на Балканите се променя значително. Между двете най – големи сили на полуострова, България и Латинската империя, са установени съюзни отношения, скрепени с брак. Император Анри взема за съпруга дъщерята на покойния цар Калоян. Сръбската държава се оказва във враждебно обкръжение, което включва България, Епир, Унгария и Латинската империя. Към това обкръжение се присъединява и Стрез. Над Сърбия надвисва страшна опасност. Тя се оказва сама в борбата срещу толкова много и все могъщи врагове. През 1213 – 1214 г. българи и латинци, към които се присъединява и севастократор Стрез, започват подготовка за общ поход срещу Сърбия. Епирският владетел Михаил Комнин проявява претенции към земите в Южна Зета. Действията на толкова много и толкова силни противници срещу Сърбия, ясно показват, че макар и все още неукрепнала политически и военно, тя вече се е включила в борбата за сфери на влияние. Сръбската държава вече е дала заявка за пълноправно участие в балканския политически театър.

В 1214 г. Сърбия се оказва стегната във враждебен обръч. В Ниш са дислоцирани обединените българо – латински сили, готови да нахлуят в сръбските предели. Войските на севастократор Стрез завладяват Долен и Горен Полог и извършват набези в сръбските територии. В същото време Михаил Комнин атакува Южна Зета и завладява град Скадар.

sv.savaПри това положение великият жупан Стефан ІІ решава да неутрализира севастократор Стрез, който е най – слабото звено във враждебното на сърбите обкръжение. С тази задача е натоварен братът на великия жупан – Сава: “…помолих пречестния отец свой, учител и наставник, йеромонах Сава, да отиде и разобличи безумието на това зло... И той отиде при него, изобличи неговата злоба…” . Йеромонах Сава отпътува за Просек, за да се опита да убеди севастократора да се откаже от враждебните си намерения срещу Сърбия. Въпреки усилията на Сава да разубеди Стрез, последният остава непреклонен: “А този бедняк остана непреклонен и от злоба не измени на разума свой…” След неуспеха на дипломатическата си мисия Сава отпътува обратно. В нощта след отпътуването му, Стрез получава внезапни болки в областта на гърдите и когато се пробужда, вижда, че е прободен със собствения си меч от неизвестен млад воин. В “Живот Светог Симеона” Стефан ІІ обяснява смъртта на Стрез с чудодейната намеса на Св. Симеон: “…този мой свети господин, помагайки и пазейки своето отечество, прободе този злосторник”. Загадъчната смърт на севастократор Стрез предизвиква доста спорове. Някои предполагат, че е жертва на заговор от страна на просръбски настроени негови приближени, подтикнати към действие от посещението на йеромонах Сава. Други директно обвиняват Сава в убийството на севастократора.

Гръмоносните облаци, събрани над Сърбия, постепенно започват да се разсейват. Българо – латинският съюз се разпада още преди да са предприети каквито и да е действия срещу сръбската държава.Според сръбските извори, в една нощ на 1214 г. в съюзническата армия настъпва голяма суматоха и българи и латинци започват да се сражават помежду си. Това принуждава съюзниците да се откажат от замисления поход срещу Сърбия. Едва ли това е истинската причина за разпада на българо – латинския поход. След смъртта на Стрез, пред българската държава се открива възможност да си възвърне земите на мъртвия севастократор. Придобивката е далеч по-привлекателна от война със Сърбия, поради което българите са напуснали лагера край Ниш за да си върнат Централна и Северна Македония. Тези земи обаче, по – късно са откъснати от България и попадат под властта на Епирската държава.

Отстранена е заплахата и от страна на Михаил Дука Комнин. Той съсредоточил войските си в крепостта Берат в Албания, готвейки се да нахлуе в областта Зета. Една нощ обаче, лежейки в постелята до жена си, е прободен с меч от ръката на собствения си слуга (1215 г.). Смъртта на епирския владетел, отново предизвиква учудването на съвременниците и за нея започват да се разказват различни легенди. Наследникът на Михаил – Теодор Комнин (1215 – 1230) изоставя плановете за покоряване на Зета и насочва вниманието си единствено към латинските владения на юг. Това позволява на Стефан ІІ да си върне Скадар, да отстрани зетския крал Георги и да подчини Зета пряко на сръбската корона.

 

Сърбия срещу Унгария и Латинската империя

 

Враждебният обръч около границите на Сърбия се разпада, опасността от  външна агресия е премахната и сръбската държава може да си отдъхне. Но спокойствието не трае дълго. През 1215 г. над Сърбия надвисва нова заплаха от страна на кралство Унгария и Латинската империя. Двете католически сили влизат в съюзни отношения, като  политическите им планове включват и  подялбата на сръбски земи. Намеренията им спрямо Сърбия не остават скрити. Крал Андрей ІІ и император Анри се споразумяват да се срещнат в Ниш, начело на войските си, вероятно за да подготвят общо нападение срещу сръбската държава.Самият Стефан ІІ съобщава, че тяхното намерение е “… да ме прогонят, а отечествената земя да поделят и да задържат за себе си” Великият жупан съзнава, че е напълно невъзможно да се противопостави с военна сила на враждебните планове на двамата мощни католически владетели и решава да действа чрез дипломация. Стефан ІІ  се споразумява с брат си Сава, двамата да се опитат да убедят Андрей ІІ да се откаже от агресивните си планове срещу Сърбия. С тази мисия те посрещат унгарския крал на границата при Равно на 10 април 1216 г. като скъп гост и приятел, отдавайки му всички почести. Срещата  между двамата владетели продължава 12 дни, придружена от богати гощавки и размяна на скъпи подаръци. В преговорите с унгарския крал Стефан ІІ постига пълен дипломатически успех – Андрей ІІ се отказва от каквито и да било военни акции срещу Сърбия, а между двамата се установяват приятелски отношения. От  тук кралят и великия жупан отпътуват заедно към Ниш за срещата с латинския император. Научавайки за постигнатото споразумение между сръбския и унгарския владетел, император Анри  изпада в ярост “гневен и от ярост обзет”. Той категорично заявява пред великия жупан претенциите си към част от сръбските земи. Исканията на латинския император се основават на факта, че тези земи някога са принадлежали на Византийската империя и латинците, като нейни наследници, имат известни права над тях. Дипломатическите усилия, да бъдат отклонени наглите латински претенции, остават без успех и Стефан ІІ, сигурен в приятелството на унгарския крал,  започва да се готви за борба с константинополския император. Сръбските войски блокират околностите на Ниш и отрязват пътя за отстъпление на латинската армия. Междувременно в Солунското кралство избухват размирици и император Анри е извикан на помощ от кралица Маргарита. Сюзеренните задължения принуждават императора да се откаже от войната със сърбите. С посредничеството на крал Андрей ІІ  между сърби и латинци е сключено примирие, след което император Анри се оттегля.

Благодарение на дипломатическия си талант и мъдрото държавническо мислене Стефан ІІ  успява да отстрани поредната заплаха, надвиснала над младата сръбска държава. От тук нататък обаче става ясно, че Сърбия не може да разчита на собствените си сили в борбата с външните врагове.

 

Превръщане на Сърбия в кралство.

Прогласяване на автокефална сръбска архиепископия.

 

stefan prvСъбитията от второто десетилетие на ХІІІ в. ясно показват на сръбския владетел, че в сложната балканска политическа обстановка той трябва активно да търси мощни покровители и съюзници. Най – могъщ покровител можел да бъде само папата. Той упражнява контрол върху Латинската империя, Унгарското кралство, а и върху българския цар, чиято държава е в уния с Рим. По време на понтификата на Инокентий ІІІ  Апостолическият римски престол достига върха на своята мощ. Към всесилния наместник на Св. Петър се обръщат за покровителство много европейски владетели. Към него се обръща и великият жупан Стефан ІІ.

Не се знае със сигурност кога  започват преговорите между сръбския владетел и Римския престол. Тънат в неизвестност и повечето условия на постигнатото споразумение. В научната литература се изказват мнения, че Стефан ІІ  се обръща към Рим под давление на венецианската си съпруга Ана, а преговорите се водят с посредничеството на Венеция, но това не е доказано. Със или без венецианска подкрепа, великият жупан влиза в преговори с папата и иска от него признаване на кралско достойнство и политическо покровителство. Преговорите започват да се водят в последните години от понтификата на Инокентий ІІІ  и  приключват в първите години от понтификата на неговия приемник Хонорий ІІІ (1216 – 1227). През 1217 г. папски легат пристига в Сърбия и коронясва Стефан ІІ за крал. От тук нататък сръбската летописно – житийна традиция започва да го нарича “Първовенчани”. В Сърбия обаче, “папската коронация” предизвиква недоволство и брожение сред представителите на сръбския православен клир. Възпитавано във византийски дух и    изключително предано на ортодоксалната православна вяра, сръбското  духовенство         е   твърдо против установяване на папско влияние в Сърбия. Срещу Стефан ІІ се опълчва дори собствения му брат Сава, досегашен верен съратник и поддръжник на неговата политика. В знак на протест срещу прозападната ориентация на сръбския владетел, Сава напуска манастира “Студеница” и се оттегля в Света гора. И по – късно консервативният висш клир гледа с на кралската титла с известно подозрение. По – късната сръбска летопис избягва да споменава католическата коронация, а твърди, че Стефан е коронясан за крал от своя брат Сава през 1219 г. Преговорите между Рим и Сърбия приключват с признаване на кралско достойнство на сръбския владетел и не довеждат до сключване на църковна уния. Коронацията на Стефан ІІ от Римската църква легитимира неговата власт, а Сърбия влиза в семейството на суверенните и независими европейски държави. По този начин претенциите на чужди владетели към сръбската корона (най – вече тези на унгарския крал) автоматически губят основание. Въпреки това, след завръщането си от Светите земи, унгарският крал Андрей ІІ  протестира срещу кралската коронация на сръбския владетел. Стефан ІІ изпраща брат си Сава в Унгария, с мисията да уговори Андрей ІІ да се откаже от претенциите си към сръбската корона. Дипломатическата  мисия на Сава се увенчава с успех и занапред отношенията между Унгария и Сърбия остават приятелски.

PrstenStefanPrvovencaniВъншната политика на Сърбия в този период е ориентирана към установяване на приятелски отношения с балканските съседи и лавиране между по – мощните сили. С Дубровник, който е под сюзеренитета на Венеция, отношенията са неизменно добри. Между 1215 и 1217 г. сръбският владетел издава грамота, с която дава известни привилегии на дубровнишките търговци на сръбска земя. За Сърбия в края на 20-те и 30-те години най – важен е съюзът с набиращата мощ Епирска държава. Към 1219 – 1220 г. между крал Стефан ІІ Първовенчани и епирския владетел Теодор Комнин е постигнато споразумение за разграничаване сферите на влияние в областта Зета, скрепено с два брачни съюза. Теодор Комнин се оженва за сестрата на краля, а сръбският престолонаследник Радослав сключва брак с дъщерята на епирския владетел – Ана.

Крал Стефан ІІ е достатъчно зрял и прозорлив държавник, за да се осланя единствено на Епир и да пропусне шанса  да използва никейско – епирските противоречия, които освен политически, са и църковни. Почти цяла Сърбия е под юрисдикцията на Охридската архиепископия. В 1219 г. , Сава, вероятно по негова лична инициатива, напуска Атон и отпътува за Никея, с мисията да получи признание за автокефалния статут на сръбските диоцези.

В никейския двор Сава е сърдечно посрещнат. Никейският император Теодор І Ласкарис (1205-1222) добре разбира политическото значение на една такава стъпка. Сърбия може да се окаже ценен съюзник на Балканите, за борбата срещу Латинската империя. В разгара на съперничеството между двете неовизантийски държави, никейският император е готов до приветства един съюз със сръбския крал. За никейската църква  предложението на  Сава  също  е   добре дошло,   защото    по   този  начин диоцезът   на нейния основен съперник в Охрид намалява почти наполовина. Със специален декрет патриарх Мануил Сарандинос  признава сръбската църква за автокефална архиепископия и определя Сава за неин архиепископ.

Научавайки за тази акция, охридският архиепископ Димитрий Хоматиан енергично протестира. В едно писмо, адресирано до Сава, той го обвинява, че е нарушил каноническите норми, добивайки направо архиепископски сан, без преди това да е имал епископско звание. В писмото Сава е укорен също и затова, че търси признание за автокефалния статут на сръбската църква от Никея, а не от Охрид. Макар че Епирската държава е свързана с Охридската архиепископия, Теодор Комнин не желае да разваля отношенията си със Сърбия заради неблагоприятното за Охрид развитие на църковните връзки със сръбските диоцези.

Под църковното върховенство на далечна Никея, крал Стефан ІІ Първовенчани и брат му Сава, устройват църквата в сръбските земи съгласно сръбските държавни интереси.

Архиепископ Сава, който ръководи сръбската църква до 1233 г., се заема енергично с организацията на новосъздадената архиепископия. Диоцезът на сръбската архиепископия обхваща областите Рашка, Захълмие, Зета, Приморието (Конавли), Хвосно (дн. Метохия), Будимле (дн. Иванград), Дабар (при вливането на р. Лим в р. Дрина), Морава, Топлица, Призрен и Липлян (северно и североизточно Косово). В тези области са организирани десет епископии, подчинени на архиепископа. Седалището на архиепископа е в построения от крал Стефан ІІ Първовенчани манастир в Жича. В Приморието сръбските православни епископии граничат с католическите епископии, подчинени на архиепископиите в Бар и Дубровник. Така разположени, те явно имат за задача да възпират влиянието на католицизма върху сръбските територии. Епископията в Дабар на р. Лим, граничи с босненските земи, в които богомилското учение е твърде разпространено, и тя има грижата да се бори срещу проникването на босненската богомилска ерес. Архиепископ Сава решава, преди всичко, да придаде на сръбската църква чист национален характер. Ромейският владика в Призрен е изгонен, а на негово място Сава поставя свой ученик. Това предизвиква отново гнева на охридския архиепископ и той анатемосва Сава. Сръбският архиепископ обаче не обръща никакво внимание на протестите на Димитрий Хоматиан и продължава да изгражда националната църковна организация съобразно интересите на сръбската държава.

Устройството на сръбската архиепископия е свързано със завършването на процеса на християнизация на сърбите. В по-изолираните краища на държавата населението все още продължава да живее в състояние на полуезичество. В тези области църковни бракове не се сключват и покойниците не са погребвани с християнско опело поради липса на енорийски свещеници. Новите епископии запълват тази празнина и утвърждават православната вяра сред сръбското население. Създаването на сръбска автокефална архиепископия, чийто диоцез съвпада със сръбската държавна територия, укрепването на независимостта на държавата и църквата изиграват решаваща роля за формирането на сръбската нация.

792px Nemanjin saborПрез 1221 г. в манастира “Жича” се провежда първият сръбски църковен събор, който приема и утвърждава епископалната структура на сръбската архиепископия. Тя се подчинява на Никейската патриаршия, но съборът на епископите има правомощията да избира сам архиепископа на Сърбия. На този събор архиепископ Сава представя своите преводи на византийски канонически текстове, върху които той упорито се труди по време на престоя си в Света гора. Много канонически текстове проникват в Сърбия чрез българско посредничество. Особено ценни се оказват онези български текстове и преводи, които съдържат сведения и анатеми за ересите, най – вече за богомилството. На събора архиепископ Сава   държи антиеретически проповеди:   “Заради това се и аз боя между  да няма нищо от нечистите  такива учения. Искам с вас да извършим обновление на святата, истинската и божествена вяра в Отца и Сина и Светия Дух…” Еретиците  са поканени да се върнат в лоното на правата вяра, като при отказ са заплашени от най – строги наказания.

В своите трудове архиепископ Сава изразява идеята за равнопоставеност между светската и църковната власт. Тази идея е особено подходяща за сръбския държавен и църковен елит, в който владетелите и архиепископите произхождат от династията Неманичи. Тя отговаря и на настроенията в Атонската монашеска общност, за която в периода на “франкократията” (латинската власт в Атон) и съперничеството между Епир и Никея, всяко прекомерно обвързване със светската власт крие големи рискове. За устройството на сръбските манастири се препоръчват типиците на светогорските манастири. До приемането на първите светски закони, съставеният от архиепископ Сава Сръбски номоканон, представляващ компилация от византийски правни и правно-канонически текстове, изпълнява ролята и на светски законник.

През 1227 г. крал Стефан ІІ Първовенчани се разболява тежко. Предусещайки края си, той посочва за свой наследник най - големия  си син Радослав, след което се оттегля от престола и се замонашава под името Симон. Малко по – късно  първият сръбски крал  склапя очи.

Управлението на Стефан ІІ Първовенчани е изключително успешно. По негово време е постигнато териториално и духовно единство на сръбската държава. Тя успява да устои на вътрешните сътресения в началото на ХІІІ в. и се справя с външните си врагове през второто десетилетие на века. Признаването на кралско достойнство на сръбския владетел и прогласяването на автокефалния статут на сръбската църква издигат международния престиж на Сърбия. За сърбите е истинско щастие, че в тези бурни времена начело на държавата стои мъдрият и прозорлив държавник Стефан ІІ, а начело на сръбската църква е енергичният църковен деец и изключителен дипломат Св. Сава. Животът и делата на двамата братя са подчинени изцяло на сръбските държавни интереси.

X

Right Click

No right click