Балканите

Сърбия в борбата за византийското наследство

Посещения: 9986

Между Епир и България

 

Крал Стефан Радослав.

Сърбия като васал на Епирската държава.

 

radoslavСлед смъртта на крал Стефан ІІ Първовенчани на сръбския престол се възкачва неговият най – голям син Стефан Радослав (1227 – 1233). Новият крал е коронясан от своя чичо – архиепископ Сава. Периодът от сръбската средновековна история между 1227 – 1243 г. , който съвпада с управлението на двамата синове на Стефан ІІ – Радослав и Владислав (1233 – 1234), може да бъде прочетен и разбран в контекста на политическата обстановка на Балканите по това време. В този период сръбската държава е под влиянието на могъщите си балкански съседи – първоначално на Епир, а след това на България.

За разлика от своя баща, крал Радослав е напълно безличен и слаб владетел. Женен за дъщерята на Теодор Ангел Дука Комнин, той е изцяло под нейно влияние и управлява, осланяйки се на своя мощен тъст. Като син и съпруг на византийски принцеси, той изцяло е пропит от византийския дух и византийската култура. “Гръкофилията” му стига чак до там, че на документите той се подписва не с фамилното си име Неманя, а с едно от фамилните имена на жена си - Дука. Същото гръцко фамилно име фигурира и на сечените от него монети. Политиката на крал Стефан Радослав е подчинена напълно на волята на епирския владетел Теодор Комнин. Сръбският владетел дори влиза в кореспонденция с охридския архиепископ Димитрий Хоматиан – яростен противник на автокефалната сръбска църква. Кралят се опитва да смекчи гнева на архиепископа и отправя към него литургични и канонически въпроси, на които Хоматиан отговаря обширно. Това поведение на Радослав предизвиква недоумение сред сръбското духовенство. Архиепископ Сава е твърде недоволен от този обрат в църковната политика на краля. През 1229 г. в знак на протест той напуска Сърбия и отпътува на изток към Светите земи.  На връщане от там сръбският архиепископ посещава Никея, където е сърдечно посрещнат от император Йоан ІІІ Дука Ватаци (1222 – 1254): “…с велика любов царят го прие”. След като престоява известно време в никейския двор, Сава се завръща в Света гора. От тук, малко по-късно, той поема за родината, като по пътя си се отбива в Солун. Тук Сава намира добър прием от страна на епирския владетел Теодор Комнин: “И той му оказа посрещане с велика любов, угощения и дарове”.

Завръщайки се в Сърбия архиепископът се отдава енергично на църковна и пастирска работа.  По това време е извършена канонизацията на крал Стефан Първовенчани, а мощите му са положени в манастира “Жича”. Втората половина на 20-те години на     ХІІІ в. са период на относително спокойствие за сръбската държава. По това време обаче на Балканите назряват събития, които ще доведат до политическата хегемония на България на полуострова и попадане на сръбската държава под българско влияние.

 

Битката при Клокотница и издигане на България като първа сила на полуострова.

 

Международното положение на Балканския полуостров през 20 – те години на ХІІІ в. се определя от четири сили – Латинската империя, Епирската държава, Никейската империя и България.

След смъртта на император Анри (11 юни 1216 г.) Латинската империя изпада в дълбока вътрешна криза. За кратко време на трона в Константинопол се изреждат няколко владетели – Пиер дьо Куртене, Йоланта, Роберт дьо Куртене, и най – сетне от 1228 г. – малолетния Бодуен ІІ. Ако при император Анри Латинската империя, все пак успява (най-вече благодарение на неговите държавнически способности) да постигне някакви успехи, то при неговите наследници тя рухва напълно и губи съпротивителните си сили. Ограничена териториално върху Константинопол и прилежащите му земи, откъсната от латинските княжества в Гърция, отслабнала вътрешно и лишена от водачи, Латинската империя стремглаво върви към гибел. И ако все още продължава да съществува и да бъде политически фактор, то това се дължи на съперничеството между останалите три мощни сили.

При управлението на Теодор Ангел Дука Комнин Епирската държава изживява буен възход. С умели дипломатически и военни ходове епирският владетел успява да завладее Южна  Македония, Южна и Централна Албания, заедно с Драч. Няколко години след това Теодор Комнин атакува Солунското кралство, което при наследниците на крал Бонифачо ди Монфера изпада в остра криза. През 1224 г., без особени усилия, епирците превземат Солун. Властта на Теодор Комнин се разпростира от Адриатика до Егея, обхващайки Епир, Тесалия, Македония и Албания. Опрян на такова могъщество, Теодор  се провъзгласява за василевс и автократор на ромеите. Императорската коронация е извършена от охридския архиепископ Димитрий Хоматиан. По този начин епирският владетел категорично заявява своите претенции към наследството на василевсите  и Босфорската столица. Това поставя началото на открит конфликт с  другата неовизантийска държава, претендираща за носител на ромейската държавна традиция – Никейската империя.

Набрала сили при управлението на Теодор Ласкарис, Никейската империя продължава политическия си и военен възход при неговия наследник Йоан ІІІ Дука Ватаци. В началото на своето управление той ликвидира латинското присъствие в почти цяла Мала  Азия, предприема и настъпление по море, като завладява повечето острови, намиращи се под латинска власт. Така Никейската империя укрепва по суша и по море и скоро стъпва на европейска територия. Никейските войски завладяват множество крайбрежни градове и влизат в Адрианопол.

Наред с Латинската империя, Епир и Никея, все по-голяма роля в балканския политически театър след 20 – те години на ХІІІ в.  започва да играе България. Отслабена временно при Борил, тя тръгва по пътя на икономически, политически и военен възход при Йоан ІІ Асен. Политическата програма на търновския самодържец  има за цел постигане на пълно национално обединение и възстановяване на първо време на държавните граници от 1207 г. Този план не може да не доведе до сблъсък със съседите и на първо място с Епир, в чиито предели живее многобройно българско население. Независимо от това, между България и Епирската империя са установени съюзни отношения.

През 1225 г.  Теодор Комнин завзема част от Тракия, след което настъпва към Адрианопол. Тук между епирци и никейци избухва открит сблъсък. Епирските части принуждават никейския гарнизон да се оттегли от Адрианопол. Теодор Комнин върви уверено към великата цел, затягайки все по-здраво примката около Латинската империя.

Скоро обаче следва разрив на съюза между Епир и България.Високите латински барони предлагат на българския цар да стане регент и настойник на малолетния император Бодуен ІІ. Връзките между Търново и Константинопол трябва да бъдат укрепени и чрез годежа на младия император с царската дъщеря Елена. Виждайки в един възможен съюз между латини и българи опасност за по – нататъшните си планове, Теодор Комнин решава да неутрализира България. В ранната пролет на 1230 г., начело на мощна армия, той нахлува в българска територия. Тази авантюра обаче, му струва  твърде скъпо.  На 9 март при Клокотница българската армия нанася унищожителен разгром на епирските сили, а Теодор Комнин и семейството му падат в плен. Епирската империя е ликвидирана, като повечето нейни територии минават в български ръце. В победоносен марш царската армия завладява Източна Тракия,  Македония, Албания и голяма част от Гърция. България се превръща в неоспорим политически хегемон на Балканския полуостров.

 

Сърбия в сянката на българското могъщество.

Детронация на Стефан Радослав и възкачването на Стефан Владислав

 

Събитията след Клокотница повлияват пряко на политическата обстановка в Сърбия. Положението на крал Стефан Радослав става твърде несигурно след поражението на неговия тъст и сюзерен Теодор Комнин. За българския цар, който след бляскавата си победа се опитва да наложи влиянието си и в Сърбия, оставането на бившия епирски васал на сръбския трон е твърде нежелателно. В самата Сърбия расте недоволството на властелите срещу политиката на краля и влиянието на неговата властна епирска съпруга. За нейното влияние над Радослав Теодосий е красноречив: “…благочестивият Радослав остана покорен на жена си, от което бе и умствено повреден”. В края на 1233 г. сръбските властели детронират крал Стефан Радослав и поставят на трона по – малкия му брат Стефан Владислав (1233 – 1243).  Радослав и съпругата му са принудени да напуснат Сърбия и отиват в Дубровник, където са сърдечно посрещнати. Детронираният крал издава грамота в полза на града (4 февруари 1234 г.), обещавайки големи привилегии за дубровнишките търговци, в случай, че се върне на престола. От Дубровник  кралското семейство отпътува за Драч. Там Радослав е принуден да преживее поредния трагичен епизод от живота си, причина за което е  пак  неговата съпруга. Тя се сприятелява с коменданта на града Франк и избягва при него. Когато Радослав отправя искане жена му да се върне, коменданта го заплашва с убийство. Нещастният крал, останал без корона и без жена, се завръща в Сърбия където архиепископ Сава го замонашава под името Йоан. В края на 1233 г.  Сава се оттегля от архиепископския трон, като за заместник посочва своя ученик Арсений. След това светият старец отпътува отново за Светите земи.

stefan vladislavНовият сръбски крал Стефан Владислав, женен за една от дъщерите на Йоан ІІ Асен, се намира под сюзеренната власт на своя мощен тъст. Епирското влияние в Сърбия е сменено с българско. Сръбската архиепископия също поддържа много добри връзки с българската църква, която по това време се опитва да отхвърли унията с Рим и да се върне в лоното на автокефалните православни църкви. Цар Йоан ІІ Асен и архиепископ Йоаким І  водят преговори с Никея за признаване на автокефална българска патриаршия. Сава явно е в течение на тези преговори и при срещите си с високопоставени представители на източните патриаршии се застъпва за правата на българската църква. През 1235 г., на връщане от Светите места  Сава не се завръща направо в родината си, а приема поканата на българския самодържец да му гостува в Търново. Теодосий разказва: “… и като пристигна с кораб в град  Несебър, изпрати до цар Асен вест за пристигането си. Царят изпрати слуги и коне, за да придвижат от морето с всякакви почести и с всичко необходимо светеца. Когато светецът дойде в Търново, царят  лично и любезно го прие, и устрои голямо тържество по случай идването му.” В българската столица светият старец има много срещи и разговори с царя и патриарха. Те засвидетелстват голяма почит и уважение към сръбския духовен водач. По време на големия празник Богоявление (6 януари 1236 г.) “…царят и блаженият патриарх, които оказваха предпочитание на светеца, го помолиха в навечерието на празника той да отслужи службата…” В българската столица Сава получава подкрепа от патриарх Йоаким І  и цар Йоан ІІ Асен за независимостта на сръбската църква, която не е призната от Охридската архиепископия. Като най – мощен суверен на полуострова, за българския цар не е трудно да наложи волята си над охридския архиепископ, който е принуден да признае автокефалния статут на сръбската църква.

За нещастие, при гостуването си в Търново, Сава се разболява тежко. Въпреки грижите на българите, светият старец умира на 14 януари 1236 г. По заповед на царя сръбският духовен водач е погребан в църквата “Св. Четиридесет мъченици”. През есента на същата година в Търново пристига самият крал Стефан Владислав, който моли тъста си да му даде мощите на светеца, за да ги отнесе в Сърбия. Според житийната традиция търновският самодържец не е бил склонен да се раздели със светите мощи на св. Сава. Виждайки обаче голямата скръб на сръбския владетел, а и като знаел какво значи светецът за сръбския народ, Йоан ІІ Асен се съгласява. Кралят отнася тленните останки на св. Сава в Сърбия, където са положени в построения от Владислав манастир “Милешево”    на  6   май    1237 г.

При управлението на Владислав продължава да се спазва династическата традиция на Неманичи да се основават и даряват манастири. Докато Радослав не оставя своя задужбина, крал Владислав се прославя като благочестив и христолюбив владетел издигайки манастира “Милешево” и дарявайки богато светогорските манастири.

По време на безличната власт на Радослав и Владислав отново се появяват тенденции към сепаратизъм. В Зета се появява като полусамостоятелен владетел синът на Вукан – Георги. Областта не се отцепва от сръбската държава, но Вукановият син проявява стремеж към независимост. Без да се съобразява с върховната власт на сръбските крале, той се намесва в църковните конфликти между католическите архиепископии Бар и Дубровник. Претенции към автономия изявяват и князете на Захълмието – Толен, който управлява северните дялове на областта, и Андрей, властващ над южната част. Двамата участват в конфликтите в Южна Далмация – в съперничеството между католическите архиепископии, в борбата срещу експанзията на хърватския аристократичен род Шубичи, в съпротивата на босненските банове срещу унгарските наказателни походи. Междувременно се случва събитие, което поставя пред големи изпитания народите от цяла Европа.

В началото на 40-те години на ХІІІ в. Източна Европа е сполетяна от страшната напаст на  монголското нашествие. В 1241 г. след като унищожават Киевска Русия, всепобеждаващите монголски конни армии нахлуват в Европа, разоряват обширни територии от Полша и Силезия, след което нахлуват в Унгария. В битката при р. Шайо  на 11 април 1241 г. унгарските войски  са съвършено разбити, а крал Бела ІV бяга на юг, спасявайки се от страшните завоеватели. В този момент до командващите монголските войски достига вестта за смъртта на хан Бату. Те спират настъплението и се връщат обратно за да участват в избора на нов хан. Европа е спасена от по – нататъшни опустошения. Сърбия също е засегната от преминаването на завоевателите. От Далмация  монголите потеглят на изток, преминават през Рашка, Нишката област и оттам през България достигат до р. Волга. Преминаването на монголските войски не нанася големи щети на сръбската държава.

Управлението на крал Владислав завършва през 1243 г., когато могъществото на българската държава вече е само спомен. Недоволни от безличното му управление, сръбските властели и част от висшия клир организират преврат и детронират крал Владислав. На сръбския трон се възкачва третият син на крал Стефан Първовенчани – Стефан Урош (1243 – 1276). Сваленият крал  първоначално е затворен в тъмница, но впоследствие признава върховната власт на по-младия си брат и е освободен. Владислав е изпратен да управлява в Зета, като му е запазена кралската титла.

X

Right Click

No right click