Балканите

Сърбия в борбата за византийското наследство

Посещения: 8328

По пътя на консолидацията

 

stefanuroash son dragutinКрал Стефан Урош І, наречен от съвременниците си “велики” ,  проявява по – големи държавнически способности от двамата си братя Радослав и Владислав. Общо взето, неговото управление постига успехи във вътрешен и външнополитически план.

Една от най – важните задачи на новия крал е да централизира сръбската държава и да се справи със сепаратизма на периферните области Зета и Захълмие. Изразявайки стремежа си към централизация на държавната власт, Стефан Урош променя кралската титулатура. Вместо титла, в която се изброяват всички области, над които кралят има власт (”Крал на Рашка, Захълмие, Требинье и Зета”), Урош използва опростеното “Крал на всички сръбски и поморски земи”. По този начин той явно желае да намали впечатлението за обособеност на отделните области в държавата. Успешната политика на Стефан Урош донякъде се дължи и на благоприятната за сръбската държава международна обстановка. В южните части на полуострова продължава борбата за византийското наследство. След 1261 г. възобновената Империя е заета в борба срещу агресивни коалиции и от  реконкистата на бившите и владения в Пелопонес и континентална Гърция. Със смъртта на Йоан ІІ Асен приключва могъществото на България и хегемонията и на полуострова. Унгария лекува раните си след опустошителното монголско нашествие.  Сърбия само за миг усеща върху себе си стихията на монголската конница, която не причинява големи щети на страната. При тази обстановка Стефан Урош има възможност спокойно да се заеме с решаването на вътрешните проблеми, без да се страхува от външна агресия.

Един от тях е статутът на сръбския дял от Захълмието и проблемът за властта в Попово поле и Требине. Тамошните князе оказват упорита съпротива срещу опитите на краля да наложи властта си в тези земи и намират съюзник в лицето на дубровнишката комуна. Дубровник от своя страна се страхува от амбициите на Сърбия към прилежащите му области и към сухопътните му владения (Астарея). Проблемът с налагането на кралската власт в Захълмието се усложнява и от факта, че претенции към тази територия предявява унгарската монархия. За унгарците тази област има стратегическо значение, тъй като те от нея могат да извършват набези срещу венецианските владения в Южна Далмация. Захълмските князе признават върховната власт на унгарския крал. Жупанът Радослав, внук на Мирослав Неманя, нарича себе си “верен васал на господин краля унгарски”.

В средата на ХІІІ в. отношенията между Сърбия и  Дубровник рязко се влошават, поради опитите на Дубровнишката архиепископия да подчини архиепископията в Бар. Този канонически спор придобива чисто политически характер. Крал Урош дава ясно да се разбере, че католическата църква в Сърбия ще бъде под неговата върховна власт, а не под властта на външни сили. Стефан Урош не е последовател на изключителната православна традиция на св. Сава, може би поради това, че е син на Ана Дандоло, а също и че се намира под влиянието на съпругата си Елена, която е от френски произход. В Приморието живеят много  католици, към които Стефан Урош провежда политика на толерантност, а кралица Елена ги взема под свое покровителство. Кралят е твърдо решен да запази независимостта на Барската архиепископия и да не допусне подчиняването и на Дубровник. Дубровнишката комуна обаче отстоява енергично своите претенции към архиепископията в Бар. По отношение на правата на Дубровнишката архиепископия над Бар, дубровничани прибягват дори към фалшифициране на папските документи. През 1247 г. Дубровник успява да издейства от Римската курия решение, с което цялата Барска област минава под юрисдикцията на Дубровнишката архиепископия. Когато обаче дубровнишкият клирик Матей отива в Бар за да приведе в изпълнение папското решение, среща непредвиден отпор от жителите на града. Барският епископ открито заявява, че не признава решението на Рим, а гражданите заявяват: “Защо с нас се занимава папата? Наш папа е господин нашият крал Урош!”. Стига се до там, че синът на градския княз лично съпровожда делегацията на Дубровник до пристанището, за да я предпази от гнева на тълпата. Това поведение на католическото население на Бар красноречиво говори за успехите на толерантната политика на крал Урош. Осведомен за случая в Бар, папата, за учудване на всички, хвърля вината върху Дубровник. През 1248 г. Римската курия назначава за барски архиепископ известния църковен мисионер Джовани де Плано Карпили. Светият престол му поставя задача точно да проучи спора между Бар и Дубровник. Църковните спорове между двете архиепископии продължават, като в тях решително се намесва сръбският крал. За да защити държавните интереси, през 1252 г. Стефан Урош І предприема военна акция срещу Дубровник. Околностите на града са опустошени, но сръбската армия се оказва безсилна пред яките му укрепления. Дубровник търси помощ от България и от захълмския княз Радослав. На 15 юни 1253 г. е сключен съюз между дубровнишката комуна и българите. Към този съюз се присъединява и Радослав. В 1254 г. българска армия нахлува дълбоко в сръбска територия, достига до р. Лим и опустошава тамошната област. Армията обаче не продължава настъплението, а се изтегля от Сърбия. Този рейд на българските сили принуждава крал Урош І временно да преустанови бойните действия срещу Дубровник. След изтеглянето на българските части, Дубровник изпада в тежко положение. Останал сам, градът е принуден да моли за мир, който е сключен на 23 август 1254 г. Дубровнишкият архиепископ загубва всякаква църковна власт върху сръбските държавни територии. Барската архиепископия се превръща в независима католическа метрополия в Сърбия. След войната с Дубровник,  Урош І решава да се справи с  непокорния жупан Радослав. Кралят насочва войските си срещу отцепника, лишава го от власт, а  неговият дял от Захълмието присъединява към сръбската държава.

В Западното Захълмие продължават да управляват полунезависими князе. Разделението на областта намира отражение в статута на сръбската православна епископия в нея. В средата на ХІІІ в.  седалището и се премества от гр. Стон, намиращ се северозападно от Дубровник, в църквата “Св. Петър и Павел”, разположена на р. Лим. В Западното Захълмие католическата църква придобива надмощие над православната.

В края на 50 – те години на века крал Урош І се намесва в заключителния етап от борбата за византийското наследство. Тя пламти с пълна сила между двата основни съперника – Никейската империя и Епирското деспотство. Упадъкът на българската държава след смъртта на Йоан ІІ Асен позволява на Никейската империя да извоюва силни позиции на Балканите. Тя откъсва от България обширни територии в Родопската област и Македония, след което продължава натиска си срещу западногръцките държавни образувания – Епир и Тесалия. След смъртта на Йоан ІІІ Ватаци (1254 г.) настъпателната политика е продължена от неговия наследник Теодор ІІ Ласкарис (1254 – 1258). За да се противопостави на никейския натиск, епирският деспот Михаил ІІ Дука сключва съюз със сицилианския крал Манфред и с ахейския княз Вилхелм Вилардуен. Към тази коалиция се присъединява и крал Стефан Урош І. Включването в антиникейския съюз обещавало на сърбите сравнително лесни териториални придобивки в никейските владения в Македония. Използвайки затрудненията на никейската власт там, през 1257 г. една сръбска войскова част прониква до Прилеп и разбива никейския гарнизон на града. Друга сръбска армия завладява Скопие и прилежащата му област.

През 1258 г. умира император Теодор ІІ Ласкарис и на никейския трон се възкачва способният пълководец и дипломат Михаил VІІІ Палеолог – възстановителят на Византийската империя. Новият император повежда енергична борба срещу Епир и съюзниците му. Стефан Урош  сменя ориентацията си, като скъсва съюзните отношения с Епир и започва да подкрепя Никея. Тази постъпка на краля се обяснява с неговата обвързаност с унгарската политика по това време. Унгария е в съюзни отношения с Никея и това кара сръбския крал да се откаже от участие в антиникейската коалиция. Крал Стефан Урош предоставя на Михаил Палеолог помощни войски, които заедно с никейските сили нанасят унищожително поражение на съюзническите армии в битката при Пелагония през есента на 1259 г. Сръбски корпуси участват и в състава на унгарската армия във войната на Унгария с чешкия крал Пшемисъл Отокар ІІ.

Промените, които настъпват след възстановяването на Византия през 1261 г., оказват влияние върху политиката на Сърбия.  Като  съюзник на възобновената Империя, тя се намесва в сложната политическа игра, противопоставяща византийците и техния съюзник Генуа на Венецианската република. В това кралят на Сърбия съзира възможност да поднови натиска срещу Дубровник, който е под върховната власт на Венеция. Войната започва през 1263 г.  и се води с променлива интензивност до 1268 г.  На сръбската армия отново не и достигат сили да преодолее мощните крепостни стени на града. Крал Урош І разбира, че вместо да води изтощителна война с процъфтяващия град, по – добре ще бъде да установи с него редовни търговски взаимоотношения. Мирът е подписан през 1268 г. Според клаузите на мирния договор Дубровник подновява плащането на  годишния “Свети Димитров данък” в размер на 2000 перпери. Този данък се изплаща на празника на Св. Димитър и се дава на онзи владетел, който владее областите Требине и Конавли, а това всъщност е сръбският крал. От своя страна крал Урош І потвърждава търговските привилегии на дубровнишките търговци на сръбска територия, дадени им още от великия жупан Стефан Неманя. Сърбите признават на Дубровник правото да владее широката околност на града, опустошавана преди това от сръбските войски.

Що се отнася до сръбско – унгарските отношения, до края на 60-те години  те остават стабилни, и общо взето, приятелски. През 1267 г. в Унгария избухва династична междуособица и за кратко време монархията е разделена между крал Бела ІV и неговият син Ищван V. Крал Урош решава да се възползва от вътрешните проблеми на Унгария и да разшири сръбските владения в областта Мачва. Сръбската армия нахлува в областта и я завладява. Крал Бела ІV обаче реагира незабавно и нанася на сърбите голямо поражение. Крал Урош І е пленен заедно със своя зет и с няколко висши сановници. Малко по – късно сръбският крал е освободен от плен, но е принуден да поеме известни задължения спрямо унгарската корона. Унгарците поставят условие синът на краля – Драгутин, да се ожени за дъщерята на Бела ІV – Катерина и да бъде издигнат за “млад крал” (престолонаследник). Освен това, договорът изисква  властта в Сърбия да бъде поделена между крал Урош и неговият син Драгутин.

Същевременно вниманието на сръбския крал е привлечено от борбата между Византия и новият крал на Южна Италия и Сицилия Шарл д,  Анжу. Византийската империя   полага енергични усилия да привлече сърбите на своя страна, предлагайки сключване на брак между втория кралски син Милутин и византийската принцеса Ана. Византийците смятат, че престолонаследникът Драгутин е тежко болен и че Милутин ще наследи трона. Преговорите се водят много интензивно и ромейски пратеничества посещават често сръбския двор. Ромеите обаче разбират,  че  Милутин няма големи шансове да наследи баща си на трона. Те прекъсват преговорите  с оправданието, че сръбският кралски двор е прекалено примитивен и не е достоен за византийска принцеса. След приключването на преговорите с Византия, крал Урош І установява контакти със сицилианския крал. Шарл д,  Анжу открито заявява своите завоевателни намерения спрямо Византийската империя, и се заема енергично с подготовката на антивизантийска коалиция. На 27 май 1267 г. във Витербо  кралят на Сицилия в присъствието на папа Климент ІV  сключва договор с бившия латински император Бодуен ІІ за бъдеща подялба на Византия. Малко по – късно в съюза се включват България и Морея. Към тази коалиция се присъединява и крал Урош І. През май 1273 г. в двора на сицилианския крал пристигат сръбски и български пратеници, които са приети изключително любезно. В антивизантийската коалиция влиза и господарят на Тесалия, севастократор Йоан, чиято дъщеря се омъжва за втория син крал Урош І – Милутин.

Наред с тези външнополитически ходове, сръбският крал решава да поднови натиска срещу Дубровник. През август 1275 г. сръбската армия, под командването на самия крал, блокира града. Управителят на Дубровник, Пиетро Джеполо, този път не се ограничава само с отбрана на градските стени, а предприема смела атака срещу сръбските сили извън града. Градските войски успяват да изтласкат сърбите, но увлечени в преследване попадат на сръбска засада. Дубровничаните са разбити и много от тях попадат в плен. Малко по – късно с посредничеството на Венеция мирът е възстановен.

Една година след тези събития “младият крал” Драгутин, подкрепен от унгарците, се разбунтува срещу баща си. През есента на 1276 г. неговите сили, подкрепени от унгарски части, разгромяват кралската армия в жупата Гацка, намираща се в Южно Захълмие. По стара Неманичка    традиция    кралят   се замонашава   под името Симон и се оттегля в манастир. Малко след това старият крал склапя очи и тялото му е погребано в построения от него манастир “Сопочани”. При управлението на крал Урош І  се поставя началото на рудодобива в Сърбия. Още от древността Динарските планини са се славили със златните, сребърните, оловните и медните си мини. През ранното Средновековие тези мини са изоставени. Разработването им е подновено в средата на ХІІІ в. Първият сръбски рудник Бръсково, разположен до р. Тара, ляв приток на Дрина, започва да функционира през 1253 – 1254 г.

През следващите десетилетия  се разработват още няколко рудници. Със значителна производителност се отличават мините  Рудник,  Трепча,  Янево (до Прищина) и Ново Бърдо.

Рудниците се разработват с помощта на саксонци (наричани от сърби и българи “саси”), които са преселници от Трансилвания. Крал Урош им дава редица привилегии, сред които и правото да имат свои католически църкви. Добивът на сребърна руда и сребро се превръща в един от основните отрасли на сръбската икономика. Сръбското сребро се изкупува и изнася от дубровнишки и други далматински търговци. Рудодобивът позволява на сръбския крал интензивно монетосечене.  Урош  І      започва    да    сече      сребърни    динари, по подобие на венецианските матапани, които са в обръщение по цялото Източно Средиземноморие. Това издига много икономи-ческата и политическата мощ на   сръбския  кралски  двор.

Освен рударските суровини, Сърбия изнася и продукти на занаятчийското  производство  и  селскостопанска продукция – месо, вълна, кожи, восък и   др. Сърбия влиза в икономическата система, свързваща Балканите, Далмация и Италия.

 

Използвана литература:

Ангелов, Д., Византия. Политическа история, Ст. Загора, 1994
Гагова, Красимира, Кръстоносните походи, С., 1998
Домаћи извори за српску историју, уредио Иван Павлович, Део први, Житиjа краљ срьбьскынхь. Гласник српског ученог друштва, Друго оделење, Книга VІІ, Београд, 1877
Законски споменици српских држава средњега века. Изд. Новаковић, Ст., Београд, 1912.
История на България в ІІІ тома, Т. І История на средновековна България VІІ-ХІV в., С. 1999
Јиречек-Радонић, Историја Срба, Кн 1, Политичка историја до 1537 г., Б. 1990
Матанов, Хр., Средновековните Балкани. Исторически очерци., С., 2002,
Острогорски, Г., История на Византийската държава, С. 1998
Ћирковић, С., Срби у средњем  веку, Београд, 1995

 

www.rastko.rs:

Електронни издания:

Деретић, Ј., Кратка историjа српске књижевности, Београд, 1983
Душан Синдик, Jедна или две жичке повелье? Историjски часопис, ХІV-ХV, Б. 1963-1965
Павлов Пл., Архиепископ Сава Неманич, цар Иван Асен ІІ и българо-сръбските църковни връзки през ХІІІ-ХІV в.
Стефан Првовенчани, Сабрани списи, Приредила Љиљана Јухас-Георгиевска, Београд, 1988, Едиција “Стара српска књжевност у 24 књиге”, Књига трећа
Свети Сава, Сабрани списи, приредио Димитриjе Богдановић, Београд, 1986, Едиција “Стара српска књжевност у 24 књиге”, Књига друга
Teodosije, Zitija, Stara srpska knjizevnost u 24 knjige, kn. 5., prir. Dimitrije Bogdanovic, Beograd., 1988
Фајфрић, Ж., Света лоза Стефана Немање, Београд, 2000
Ћоровић, Вл. Историја српског народа, Београд, 1997