Балканите

Сърбия в борбата за византийското наследство

Посещения: 8326

 

 

Извори и историография

 

Познанията ни за сръбската история в периода ХІІ – ХІІІ в.се основават на сръбски и несръбски извори от различен вид. Сред тях водещо място заемат съчиненията на сръбските книжовници от тази епоха, които описват историческите събития с по-голяма или по-малка точност и изчерпателност. Картината се допълва от съобщенията, съдържащи се в произведенията на византийски и западноевропейски автори.

Документите, издавани от кралската канцелария и от Църквата съществено допълват историческите произведения и дават  по – ясна представа за историческите събития и процеси. Житията на светците също са ценен извор и са сравними с историческите произведения.

Като сериозен извор се добавя и археологическият материал – паметници на изкуството, надписи, печати и др.

От писмените извори на първо място, като един от най – ценните източници за сръбската история от края на ХІІ и началото на ХІІІ в., ще посочим произведенията на крал Стефан ІІ Първовенчани (1196 – 1227). Той е едно от най – ярките имена в сръбската книжовност през средните векове. Заедно със своя баща – Стефан Неманя и своя брат Сава,  Стефан Първовенчани спада към първата позната генерация на сръбските книжовници. Книжовността не е била основна дейност на първия сръбски крал, но към нея той се отнася сериозно и амбициозно. Известни са 5 негови произведения – “Хиландарска повеља” (1200-1202); “Живот Светог Симеона”(1208-1216); “Повеља о приjатељству и трговини са Дубровником”(1215); “Повеље манастиру Жича” (ок. 1219 – 1227) и “Повеља манастиру св. Богородице на Мљету” (ок. 1220).

Първият познат ни днес текст от книжовността на Стефан Неман е грамотата, която той издава за манастира Хилендар  между 1200 и 1202 г. С тази повеля той потвърждава даренията, извършени от баща му – великия жупан Неман, и посочва своите дарения за манастира. Житието на Св. Симеон се явява напълно самостоятелна и цялостна биографична творба и стои начело на всички писания за Неманичите.  Предхождащите я списъци, грамоти и типици спадат към онези жанрове, които не са чисто литературни (те са много кратки и в тях не се показва в пълнота и не е спазен хронологично живота на великия жупан Неман). Житието е трябвало да изпълни една основна цел – да прослави Неман като сръбски светец.  Съчинението не е запазено в оригинал. Има само един цялостен препис от втората половина на ХІV в. в сборник, който днес се съхранява в Националната библиотека в Париж. Във втория препис, започнат през 40-те години на ХV в. , текстът не е пълен – съдържа само 13 глави от общо 20. Освен това той е променян и допълван. И все пак този текст се оказва важен при разясняването на някои неясни места в Парижкия ръкопис. Този препис е започнат от Никон Ерусалимски през 1441/1442 г. и е пренесен в сборник направен за Елена Балшич, който днес се съхранява в архива на САНУ.

Дубровнишката грамота за приятелство и търговия е издадена между 1215 и 1217 г. Оригиналът е на пергамент и се съхранява в Държавния архив в Дубровник. Тя е кратък текст, с който великия жупан Стефан ІІ гарантира на дубровничаните, че при определени условия могат да търгуват свободно, без никакви ограничения на територията на неговата държава.

Грамотата на Стефан Първовенчани за манастира Жича не е запазена. Според най - новите изследвания тя е издадена през 1219 г.  След това текстът от нея е изписан на манастирския зид. Малко по-късно, в периода между 1224 – 1227 г. крал Стефан ІІ Неман издава нова грамота, която допълва предходната. Тя също е изписана на зидовете на манастира. Но и тя не е запазена в оригинал. И днес на зидовете на манастира Жича се намират двата надписа – единият на северния зид под кулата, другият на южния зид под кулата. Както твърди изследователят на тези надписи Душан Синдик те датират от ХІV в. Главното съдържание на северния надпис  е опис на манастирските дарове. В началото са изписани даренията на Стефан ІІ – реликви, икони, църковна посуда, книги и др. По – нататък следва опис на селата, подчинени на манастира. В края на текста са изписани законови наредби.  Описът на селата показва, че Жичкото властелство е заемало голяма територия.

Южният надпис е по-дълъг от северния. Започва със символична инвокация: “Този свят и преосветен храм на спасението на нашия Господ Исус Христос”  и продължава с интитулацията: “Аз, по милост Божия крал Стефан и с превъзлюбения си син Радослав, който е първороден, който го благословихме да бъде крал на цялата тази държава”. Сравнявайки интитулациите от Северния и Южния надпис се получава една съществена разлика – в Южния Радослав е титулуван като крал, а в северния е споменат като наместник. В началото се споменава, че всички бъдещи владетели и църковни архиереи трябва да бъдат коронясвани и миропомазвани  в манастирския комплекс в Жича. Тази част липсва в Северния надпис. Следва описание на жупите (общо 9 – в Северния надпис са 10), като има и малки разлики в наименованията: (Лугомир вместо Лугомия). Липсва опис на селата. По – голямата част от надписа е заета от законов текст, който регулира въпросите за живота и имота на зависимото манастирско население. Най – интересната част от Южния надпис е тази, която говори за брачните взаимоотношения. Регулират се въпросите за развода и брачните проблеми. Надписът завършва със санкции, предвиждащи наказание за всеки, който дръзне да посегне върху манастирски имот. Този надпис има повече светски характер от Северния. Със своите наредби той се явява законов текст и има голямо значение за историята на сръбското  средновековно право.

Важен извор се явява първата Хилендарска повеля, издадена през 1198 г. от великия жупан Стефан Неманя, тогава вече монах Симеон.  Тя  от една страна е автобиография, а от друга -  правен акт.

Ценен исторически извор са творбите на първия сръбски архиепископ  Св. Сава (1175 – 1235). Неговите писания се отнасят предимно за организацията на църковния живот. Той е съставител на множество грамота и типици с църковноправен характер. Автор е и на едно кратко и едно пространно житие за своя баща – великия жупан Неман.

Правната уредба на Сръбската църква е конституирана в нов самостоятелен сборник, съставен от Св. Сава въз основа на византийския “Номоканон” и назован “Кръмчая”.

На организацията на манастирския живот Св. Сава посвещава няколко типика – Карейски , Хилендарски и Студенички.

Карейският типик е в основата си превод на стандартен византийски  типик за пустиннически скитове. Хилендарският типик е съставен като превод и адаптация на византийския Евергетидски типик, посветен на константинополския манастир "Св. Богородица Евергетиса” (Добротворчица). Хилендарският типик съдържа предписания за духовния живот в манастира и организацията на различните манастирски служби и общежития.

В  Хилендарският типик се намира и Кратко житие на Св. Симеон Неман, основател и ктитор на Хилендарския манастир. Текстът е писан ок. 1199 – 1200 г.

Пространно житие на Св. Симеон Сава пише като увод в Студеничкия типик през 1208 г.

Делата на архиепископ Сава са възпети от двама светогорски монаси -  Доментиян и Теодосий.

Доментиян, “последният ученик на Свети Сава”,  както той сам нарича себе си, е йеромонах в Хилендарския манастир. Неговата биографична творба “Живот Светог Саве” (1254) е неоценим извор що се отнася до живота и делата на първия сръбски архиепископ. Важно значение има и друга негова творба – “Живот светог Симеона”.

За втория биограф на Св. Сава – Теодосий, се знае твърде малко. Бил е светогорски монах и вероятно ученик на Доментиян. В неговото произведение “Живот Светог Саве”, живота и делата на Сава Неманич са представени много по-реалистично в сравнение с биографичната творба на Доментиян. Според литературните историци творбата на Теодосий е първият сръбски роман.

Много ценен исторически извор се явява един сборник, познат под наименованието “Живот краљева и архиепископа српских”,   съставен от архиепископ Данило ІІ. Сборникът съдържа 6 кралски жития (Урош, Драгутин, кралица Елена, Милутин, Стефан Дечански и цар Стефан Душан)  и  10 жития на архиепископи – от наследника на Сава  Арсений до Данило ІІ.

Изключително важни за познанията ни за събитията и процесите на Балканите през разглеждания период са съчиненията на византийските историци и писатели Йоан Кинам,  Константин Манас, Никита Хониат,  Георги Акрополит, Евстатий Солунски, Георги Пахимер.

Историческо  съчинение на Йоан Кинам обхваща събитията на Балканите  от 1118 г.  до края на управлението на император Мануил І Комнин (1180). Разказът му за събитията при управлението на Мануил І се основава предимно на собствените му наблюдения и спомени като пряк участник  и очевидец. В неговото съчинение се съдържат ценни сведения за управлението на великия жупан Стефан Неманя.

Ценен източник са беседите на Константин Манас и Евстатий Солунски.

Историографската творба на Никита Акоминат  “Летописен разказ” обхваща периода от 1118 г. до 1206 г. Освен лични спомени и наблюдения, използван е богат документален материал. Творбата е чудесен  извор не само за   историята на Византия, но и за историческите събития в останалите балкански държави – България и Сърбия.

Главният историограф за събитията през първата половина и средата на ХІІІ в. е  Георги Акрополит. Най – важното негово съчинение е една “Кратка хроника”.  Тя засяга периода от падането на Константинопол до неговото освобождаване през 1261 г. Акрополит е съвременник на събитията и пряк участник в много от тях, което му дава възможност да бъде добре осведомен и точен. Той описва предимно външната политика на никейските императори  и във връзка с това засяга важни моменти от българската и сръбската история.

Голямо значение има историческият труд на Георги Пахимер. Съчинението засяга периода  1261 – 1310 г. Пахимер също пише като непосредствен наблюдател и участник в събитията, което придава голяма стойност на изложението му.

Важна информация за междудържавните отношения на Балканите през първата половина на ХІІІ в.предлага богатото литературно наследство на учения архиепископ Димитрий Хоматиан от Охрид. Ще споменем специално писмото от 1220 г. до Св. Сава, срещу чието издигане за сръбски архиепископ Хоматиан енергично протестира.

Ценен източник на информация са и западноевропейските извори, засягащи събитията на Балканите. Такива са съчиненията на хронистите на Третия и Четвъртия кръстоносен поход, документи издадени от папската канцелария и др.

През епохата на османското владичество мнозина сръбски църковни деятели и книжовници пишат за славното минало на сръбската средновековна държава. През ХVІ в. монахът Аникита Лъв Филолог написва една хронография под наименованието “Повест од битија и од царствих всех народов”. В нея се разказва за историята на три славянски царства – на сърби, българи и руси (от тук и другото и име – “Царственик”).

Един от първите историци, занимавал се със средновековната сръбска история е далматинския историк Мавро Орбини. Неговият труд “Краљевство словена” излиза през 1601 г.

През ХVІІ в. като най-виден историограф се изявява Георги Бранкович (1645 – 1711). Той е автор на обширен труд по сръбска история под наименованието “Словеносербске хронике”. През следващия век изпъква името на Йован Раич (1726 – 1801), автор на монументалната “Историја разних славенских народов, најпаче Болгар, Хорватов и Сербов”, завършена през 1768 г.

С голямо значение за историографията е сборникът, издаден от сръбския филолог Чура  Даничић, “Животи краљева и архиепископа српских”, отпечатан в Загреб през 1866 г.

Със сръбската средновековна история се занимава известния чешки учен Павел Шафарик. Неговият труд “Pamatky drevniho pisemnictvi Jihoslovanuw”, издаден в Прага през 1852 г., съдържа ценни извори за историята на Сърбия през ХІІІ в.

Ценен източник на информация за сръбското средновековно минало е сборникът, съдържащ житията на сръбските крале - “Домаћи извори за српску историју”, издаден от Иван Павлович през 1877 г.

Един от ярките изследователи на сръбското минало е Стоян Новакович (1842 – 1915). Неговата студия “Земљище радње Немањине”, публикувана през 1877 г.,  е изследване за владенията на рода Неманичи. През 1912 г. Новакович издава ценният сборник “Законски споменици Српских држава средњега века”.  С проблемите на разглеждания период се занимават  и историците     Иван   Павлович,     Любомир Ковачевич, Любомир Стоянович.

Сръбската средновековна история намира своя голям изследовател в лицето на чешкия учен Константин Иречек. Неговият труд, озаглавен “Историjа срба”, излиза през 1911 г.  Това е пълен и цялостен разказ за сръбската история, обхващащ времето от заселването на славяните на Балканите до 1537 г.

Инерес представлява творбата на Станое Станоевич “Историја српског народа”, издадена през 1926 г. В нея е разгледан периодът от  VІ в. до началото на ХХ в.

Един от най-ярките сръбски  историци на ХХ в. е Владимир Чорович (1885 – 1941). Неговият капитален труд “История срба”  обхваща целия период на сръбската история от заселването на славяните на полуострова до времето между двете световни войни. Чорович се занимава обстойно и с живота и делото на Св. Сава. През 1927 г. той издава интересната и стойностна книга “Свети Сава у народном предању”. Друг голям изследовател на сръбското средновековие е Сима Чиркович. Той е автор на множество студии и монографии, посветени на средновековната история. През 1959 г. издава сборник с извори за сръбското средновековие “Средњeвековна српска држава. Избрани извори”. Занимава се с изследвания на живота на Св. Сава. Автор е на студията “Проблеми биографије светога Саве”, публикувана в Светосавски сборник, т. 2, издаден през 1938 г.


Създаване на сръбската държава

 

Борба с Византия за независимост

 

SvsimeonОбединението на сръбските земи и създаването на единната сръбска средновековна държава е свързано с името на великия жупан Стефан Неманя (1167-1196). В условията на непрекъснат упадък на Византийската империя той успява да положи основите на бъдещото политическо могъщество на Сърбия. Използвайки умело противоречията между големите сили -  Византия и Унгарското кралство, Неманя води упорита борба за обединението на сръбските земи и извоюването на тяхната независимост. Изпълнил своята държавническа мисия, той се оттегля в манастир, оставяйки една вътрешно сплотена държава, която устоява на смутовете на бурния и динамичен ХІІІ в.  и по-късно се превръща в първостепенна сила на Балканите.

От втората половина на ХІ в. в сръбските земи се обособяват два главни политически центъра – Зета  и  Рашка. Първоначално Рашка  се намира под върховенството на владетелите на Зета. Към края на ХІ в. великият жупан на Рашка - Вукан отхвърля сюзеренитета на Зетското кралство.  Той обаче е принуден да се признае за васал на византийския император Алексий І Комнин. Въпреки това Рашка се е радвала на относително свободно развитие.

През този период двете главни сръбски области се изявяват като непримирими съперници. Зета като приморска област се намира под силното влияние на старата римска култура. Католическата архиепископия в Бар е един от главните проводници и разпространители на тази култура. Характерно за Зетската област е и нейното етническо многообразие – освен сърби в нея  живее голям процент влашко и албанско население. За разлика от Зета, Рашка е етнически чиста и в нея се запазва народният славянски език, съхранени са славянските традиции и обичаи. Влиянието на Източноправославната църква, примесено с народни славянски елементи е изключително силно.

Разбира се, тези различия не може да не доведат до противоречия. Първата сръбска държава се образува в Рашка, и започва сърбизация на съседните области. През ХІ в. Зета се откъсва от византийското влияние и успява да стане водеща сила сред сръбските княжества. Но това нейно превъзходство трае твърде кратко. Периферните части на един народ, както и периферните области, не могат да положат основите за изграждане на една голяма, обединена държава. Поради това, разбираемо е, че Зета не успява да обедини под своята власт всички сръбски племена. Основата на средновековната сръбска държава се изгражда в Рашка, която се явява средищна сръбска област. Поради това свое географско разположение тя е център на бъдещия сръбски държавнополитически организъм.

В опитите си да отхвърлят византийския сюзеренитет великите жупани на Рашка започват да се осланят на помощта на Унгарското кралство, което все повече набира мощ и влияе на политическите събития на Балканите. От времето на великия жупан Урош І (1113-1131) се поставя началото на роднинските връзки между рода на великите жупани  и унгарската династия Арпади, което издига международния престиж на Рашка.

Отхвърлянето на върховната имперска власт обаче се оказва невъзможно в условията на тотално ромейско превъзходство  на Балканите. В избухналата война между Унгария и Империята  византийското оръжие печели блестящи победи. В резултат на това Далмация, Хърватско, Босна и сирмийската област попадат под властта на константинополския василевс (1167). Мануил І решава да укрепи своята върховна власт в Рашка, поверявайки управлението на могъща местна фамилия, която да е провизантийски настроена. В средата на ХІІ в. такава е фамилията на Неманичи. Императорът се намесва в избухналата междуособна борба и с негово съдействие властта в Рашка е заета от четиримата синове на властела Завида – Тихомир, Срацимир, Мирослав и Стефан,  които носят фамилното име Неманичи.

Синовете на Завида предизвикват интереса на императора поради факта, че са едновременно роднини на великите жупани на Рашка и на кралската фамилия в Зета. Василевсът изявява предпочитания към най-младия от братята – Стефан Неманя.

Младостта на Стефан Неманя е описана от неговия син крал Стефан Първовенчани. По време на борбите за власт в Рашка семейството на Завида се установява в Зета. Там  в Рибница се ражда Стефан Неманя. Тъй като там  има само католическа църква, малкият Неман приема “латинско свето кръщение”. Когато семейството се завръща в Рашка (60-те години на ХІІв.), Неманя е кръстен по източноправославните канони от епископа на Рас в църквата “Св. Петър и Павел”.

При подялбата на властта в Рашка Стефан Неманя получава за управление източните области между Рас и Ниш – долината на р. Топлица, долината на р. Ибър, Расина до р. Морава. Областта, която Стефан Неманя управлява, граничи с византийските владения около течението на р. Южна Морава. Дали поради тази причина, или за да предизвика – по стар византийски обичай – братска свада в Сърбия, император Мануил І спомага за издигането и утвърждаването на Стефан Неманя като самостоятелен владетел. Когато през 1166 г. императорът посещава Ниш, той извиква при себе си Неманя, “удивил се на мъдростта на младежа”, възвисява го в “царски сан” (вероятно някаква дворцова титла, но не се знае точно каква), и му подарява като владение областта Глубочица (при дн. Лесковац). С това свое действие василевсът показва явно предпочитание към най-младия Неманич и хвърля семето на раздора. Избухва кратка и ожесточена борба за власт, в която Стефан Неманя се изправя срещу обединените сили на тримата си по-възрастни братя. Според сръбските житиеписци – биографи причината за кървавата разпра е, че Стефан Неманя построява на своя територия два манастира без да иска разрешение от най-възрастния си брат – великия жупан Тихомир. Този факт – легендарен или реален – пасва идеално на образа на основателя на светата династия. Той е представен като жертва на желанието си да строи църкви и манастири и това обстоятелство оправдава борбата му за сръбския престол. Според житията, Стефан Неманя от самото начало се е радвал на небесна закрила. Когато брат му Тихомир го пленява, той му “оковал ръцете и краката” и го “хвърля в каменна пещера”. Но всемогъщия Бог изпраща Св. Георги да освободи благочестивия и христолюбив затворник. Така или иначе Стефан Неманя е победител в борбата за власт и към 1167-1168 г. успява да седне на трона на великите жупани. Василевсът обаче сменя предпочитанията си и започва да подкрепя свалените от власт братя на новия велик жупан.  Между 1168 и 1171 г. Стефан Неманя разгромява обединените сили на своите братя в Северно Косово поле. В сражението загива най-възрастния брат  Тихомир. По този начин Стефан Неманя окончателно утвърждава властта си в Сърбия.

По това време на Балканите назряват събития в които сърбите щели да играят активна роля. Изострящите се противоречия между Венеция и Византийската империя прерастват в открит конфликт. В един-единствен ден, на 12 март 1171 г., венецианците в цялата империя са арестувани, а техните имоти, стоки и кораби – конфискувани. На това предизвикателство Венецианската република отговаря решително и незабавно. Мощна флота от 120 кораба, предвождана от дожа Витале Макиели, атакува византийските брегове и опожарява островите Хиос и Лесбос. Подчинен е Дубровник, с който е сключен договор. Пред сърбите изниква възможността чрез присъединяване към антивизантийски съюз да извоюват независимостта си. Стефан Неманя се споразумява с венецианци и унгарци за общи действия срещу Империята. Съюзните войски се появяват в околностите на Котор и във Византийска Далмация. Едновременно с това сръбски части настъпват срещу византийските владения между Белград и Ниш. Сред венецианските войски обаче, разквартирувани на о. Хиос, избухва епидемия. Дожът е принуден с остатъците от армията да потегли обратно за Венеция. Същевременно имперските армии удържат няколко победи над унгарските войски. Отношенията между Византия и Унгария коренно се променят след смъртта на крал Ищван ІІІ (4 март 1172). Същата година в Средец, където е отседнал император Мануил І Комнин, пристига унгарско пратеничество с мисията да покани византийския възпитаник Бела да заеме овакантения унгарски трон. Императорът дава благословията си, а Бела ІІІ  се заклева,  че ще провежда политика, съобразена с интересите на Източната империя.

Сега сърбите се изправят сами срещу имперската мощ. Императорът настъпил с армията си от Средец към Рашка. Стефан Неманя избягва открития сблъсък с ромейските тагми и се скрива с войските си в планините. Виждайки, че не ще може да се противопостави на превъзхождащия го противник, Стефан Неманя решава да се предаде на милостта на императора. Условията на Мануил І  са много тежки. Великият жупан се явява пред василевса гологлав и босоног, с въже около врата и с меч в ръката, който покорно предава на византийския суверен. Император Мануил І Комнин отвежда Стефан Неманя със себе си в Константинопол. По-късно великият жупан е освободен и до края на Мануиловото управление в 1180 г. се държи като верен византийски васал. В управлението на държавата дял имат останалите двама живи братя на Стефан Неманя – Мирослав и Срацимир, които изглежда са се помирили с него и до края остават негови верни поддръжници. Те управляват западните области на държавата  и носят титлата “княз” (comes). Сръбски отряди участват в похода на император Мануил І срещу селджукския султан Килидж Арслан ІІ през 1176 г. В битката при Мариокефалон на 17 септември императорската армия е връхлетяна от жестока катастрофа. Това страшно поражение слага край на амбициозната политика на Мануил І. Съсипан от краха на своите планове и мечти, императорът издъхва на 24 септември 1180 г. Приключва последният бляскав период в историята на Византия. От тук насетне Империята тръгва неудържимо към своята гибел. След смъртта на Мануил І  в държавата настъпва хаос. Започва борба кой да стане регент на малолетния василевс Алексий ІІ. Победител се оказва Андроник Комнин, братовчед на починалия император. Назначен за регент, той успява да разчисти пътя си към трона, като екзекутира императрица Мария Антиохийска, а след това нарежда да удушат малолетния император. Узурпаторът направил опит да излекува някои от недъзите на разпадащата се държава, но затова знаел само едно средство – безогледен терор. Започва безмилостна борба срещу аристокрацията. Все пак жестоките мерки които предприема дават известен резултат – купуването на постове е прекратено, корупцията е спряна, сложен е ред в събирането на данъци. Властта на Андроник обаче се превръща в ужасен режим. Борбата срещу магнатите се изражда в невиждан терор. Страшните насилствени, често пъти подли средства в тази борба, с които василевсът си служи, лишават от почва неговия стремеж към справедливост. На насилието се отвръща с насилие. Заговорите и въстанията нямат край. Със своята болезнена сприхавост и подозрителност Андроник само печели нови врагове. Императорът се оказва безсилен да върне назад колелото на историята. Едрата земевладелска аристокрация отдавна се е превърнала в крепител на империята и нейната военна мощ. Борбата между централната власт и магнатите само разклаща допълнително устоите на империята и отслабва значително отбранителните и сили.

393px Manuel I ComnenusБлясъкът на създаденото от Мануил І могъщество много скоро избледнява и първите градоносни облаци наближават от там, където неговата политика е била най-успешна  - от Унгария и Сърбия. През 1181 г. войските на унгарския крал завладяват Хърватско, Далмация и сирмийската област. С екзекуцията на императрица Мария (1182) Андроник сам дава оръжие в ръцете на краля, защото сега Бела ІІІ влиза в ролята на отмъстител за вдовицата на Мануил. През 1183 г. унгарските войски нахлуват в пределите на Империята. Срещу тях действа имперска армия под командването на пълководците Алексий Врана и Андроник Лампардас. Между ромейските командири настъпват сериозни разногласия и противоречия относно политиката на Андроник Комнин, което разстройва армията. Византийската отбрана рухва напълно.  Сега пред Стефан Неманя се открива възможността да отхвърли сюзеренитета на Константинопол и да разшири териториите на държавата. Великият жупан сключва съюз с унгарския крал.  Съюзните сили предприемат мащабно настъпление, завладяват и опустошават Белград, Браничево, Ниш и Средец. След оттеглянето на унгарската армия сърбите задържат Ниш и неговата област, като по този начин за пръв път завладяват стратегическо пространство по трасето на Диагоналния път. Веднага след това Неманя предприема настъпление в Зета и Южна Далмация. Зетският княз Михаил и съпругата му Десислава са прогонени от престола и бягат в Дубровник. Сериозна съпротива на немановите войски оказват приморските градове, ръководени от Барския архиепископ Григорий. Съпротивата им обаче е ликвидирана и във властта на Неманя падат Дриваст, Скадар, Дан, Свач, Улцин, Бар и Котор. От всички градове най-големи привилегии получава Котор, в който Неманя построява своя резиденция. По-късно великия жупан поставя за управител на Зетската област най-възрастния си син Вукан, който разполага със значителни права на управленска автономия.

Настъпателната акция в Южна Далмация се ръководи от двамата братя на Стефан Неманя – Мирослав и Срацимир. Те насочват удара си главно срещу Дубровник. През 1184 г. сръбските сили атакуват града по суша и море. Отбраната на града обаче се оказва на висота. На 18 август дубровнишката флота разпръсва сръбските кораби, а сухопътната сръбска армия се оказва безсилна пред мощните градски укрепления. През лятото на 1185 г. Мирослав блокира града с голяма армия, но и този опит за превземане на Дубровник се оказва неуспешен. По време на  конфликта със сърбите Дубровник не може да се осланя на византийска защита поради острата криза във Византия и търси помощ и покровителство от норманския крал на Южна Италия и Сицилия Вилхелм ІІ. На 27 септември 1186 г., в присъствието на кралски представител   между Дубровник и великия жупан е подписан мирен договор. Договорът за дълго време урежда сръбско-дубровнишките отношения. Дубровничани получават право да търгуват свободно в сръбските земи, да пасат добитък в тях, да добиват дървен материал. Дубровнишките търговци получават специални привилегии в областта около устието на р. Неретва. Дубровник получава уверенията на сърбите, че спокойно може да владее земите около градските стени.

Междувременно Византия претърпява няколко удара, които значително отслабват позициите и на Балканите. През 1185 г. норманският крал Вилхелм ІІ предприема голяма офанзива срещу Империята. Норманската армия атакува и превзема Драч, след което потегля срещу Солун. Флотата на нашествениците окупира островите Корфу, Кафаления и Закинтос. След кратка обсада, на 24 август, вторият град в Империята пада в ръцете на норманите. От Солун нормански подразделения се насочват към Константинопол. Там събитията назряват много бързо. Терорът става все по – ужасяващ, столичните жители са обзети от паника от настъплението на завоевателите. На 12 септември народът се вдига на бунт и помита властта на Андроник І Комнин. Последният владетел от династията Комнини умира от ужасна смърт –  качен върху крастава камила и развеждан по улиците, върху него се изсипват такива поругания, каквито една необуздана и обезумяла тълпа може да измисли. Обезобразеното му тяло е окачено на бесилка в Хиподрома. На трона се възкачва Исак ІІ Ангел, който се опитва да спаси загиващата империя. Командването на войските е поверено на способния пълководец Алексий Врана, който на 7 ноември 1185 г. нанася съкрушително поражение на норманите при Димитрика. Норманската опасност е отстранена, но върху изнемощялата империя се стоварва още по-страшен удар. Избухва въстанието на Асен и Петър, вследствие на което е възстановена българската държава. А това е истински кошмар за Византия, защото българските владетели не само воюват за независимост, но и оспорват постулатите на византийската имперска доктрина.

Сърби и българи започват да действат като съюзници, тъй като двата народа имат общ враг и общи интереси. По време на военните действия между българи и византийци, Стефан Неманя завзема Ниш, настъпва по долината на р. Тимок и завладява градовете Сврлиг, Равно и Кожел.

Междувременно на Запад започва подготовката на Третия кръстоносен поход, който ще влияе значително на политическите събития на Балканския полуостров.

 

Сърбия и конфликта между Фридрих І Хохенщауфен и Исак II Ангел.

 

През 1187 г.  султанът на Египет Салах-ад Дин предприема голямо настъпление срещу кръстоносните кралства в Сирия и Палестина. Неговата армия нанася на 4 юли голямо поражение  на латинските сили при Хатин, взима в плен крал Ги дьо Лузинян и на 2 октомври влиза в Йерусалим. Апостолическият римски престол призовава западните владетели да поемат кръста. Започва подготовката на Третия кръстоносен поход.

Походът е оглавен от тримата най-влиятелни монарси на Западна Европа – английският крал Ричард І Лъвското сърце (1189-1199), френският крал Филип ІІ Август (1180-1223) и германският император Фридрих І Хохенщауфен (1152-1190). От всички тях само немският кайзер избира сухопътния маршрут през Балканите.Преди началото на похода  в Нюрнберг пристигат пратеници на василевса, с които е постигнато споразумение, уреждащо преминаването на кръстоносната германска армия през византийска територия.

Колкото неприятно било пристигането на Фридрих І за ромеите, толкова добре дошло то се оказва за сърби и българи. Неизбежното напрежение между василевса и кайзера можело да бъде само от полза за борещите се за независимост балкански народи. Благоразумният Стефан Неманя решава да потърси подкрепа от мощния германски император.  На Коледа 1188 г. в имперския двор в Нюрнберг пристигат пратеници на великия жупан, които връчват на Фридрих І  писмо от сръбския владетел. В него Стефан Неманя изразява радостта си от преминаването на кръстоносната армия през неговите земи, и желанието си лично да поздрави могъщия западен император.

Огромната 100 000 – на германска армия потегля през пролетта на 1189 г. от Регенсбург, минава през Унгария, където към нея се присъединява отряд от 2000 унгарски войници и стъпва на византийска територия при Браничево (2 юли 1189). Изпълнявайки указанията на Константинопол, браничевския дукс посреща западния император привидно приятелски. От Браничево кръстоносната армия продължава по Диагоналния път пресичащ “българската гора”. По пътя обаче армията започва да се сблъсква с големи неприятности – тя е непрекъснато нападана от местни хора, които според кръстоносните хронисти представляват смесица от “гърци, сърби, българи и власи”. Те нанасят значителни щети на кръстоносците. Войниците обаче залавят много  от местните нападатели и ги бесят за назидание. При разпитите те твърдят, че действали по заповед на браничевския дукс, който пък изпълнявал нарежданията на василевса. Подозрителността на Исак ІІ Ангел към немските кръстоносци може би се дължи на факта, че сърби и българи се опитват да влязат в съюз с Фридрих за обща борба срещу Империята. Византийският император прави всичко възможно за да попречи на нормалното пътуване на германската армия през Балканите.

800px 1. . 1189Към края на юли 1189 г. кръстоносната армия пристига в Ниш. Великият жупан, заедно с брат си Страцимир, посреща най-сърдечно германския император. На Фридрих са връчени богати дарове – вино, храни, добитък, както и някои подаръци, изненадали немците със своята “балканска екзотика” (една опитомена мечка и три опитомени елена). В Ниш пристигат пратеници и на българския цар Петър ІІ.

Сърби и българи предлагат на Фридрих І да сключи с тях антивизантийски съюз. Те изразяват готовността си да го признаят за свой сюзерен и да участват със свои войски във войната срещу Византия. Сърбите предлагат 20 000-на войска, а българите – 40 000. Въпреки че намира българските и сръбските предложения за твърде съблазнителни, императорът любезно, но твърдо отклонява антивизантийските предложения, отговаряйки, че не възнамерява да завоюва християнски земи. На този етап от похода Фридрих І  е все още твърдо решен да следва главната цел – освобождаване на Гроба Господен. Освен това, за немците владетелите на сърбите и българите са все още непознати и официално непризнати. Съюзът с тях изглежда рискован и пълен с неизвестности. Все пак, за да запази добрите взаимоотношения, кайзер Фридрих І Хохенщауфен предлага на великия жупан Стефан Неманя сключване на брачни връзки. Дъщерята на баварския граф Бертолд фон Андехс трябва да се омъжи за Толен, син на Немановия брат Мирослав. Този брак никога не е сключен, но демонстрира, че за императора на Свещената римска империя на германската нация владетелят на сърбите не стои много високо в йерархията на монарсите. Великият жупан е приравнен към един обикновен германски благородник с графска титла.

Междувременно в Константинопол научават за немско българо-сръбската среща в Ниш. Византийските управници изпадат в паника и вземат незабавни мерки за отбрана, което окончателно разваля отношенията им с германците. Пътуващите от Ниш за София Христови воини все по-често и ожесточено са нападани от местни банди. Византийски войски под командването на Великия доместик на Запада Алексий Гид и протостратор Мануил Камица следят придвижването на кръстоносците. Стигайки Средец, немците намират града изоставен от жителите. За да попречи на тяхното преминаване в Тракия византийските власти укрепват прохода Траянови врата и поставят там гарнизон. Официалното оправдание на византийците е, че това се прави за защита от нападенията на сърби и българи. За да преминат в Тракия, войските на Фридрих І  щурмуват и разрушават ромейските укрепления. “Христовите воини”  навлизат в равна Тракия, богата на храни и вино, и се отдават на разюздан грабеж. Тук сблъсъците между кръстоносци и ромеи стават все по-ожесточени. По това време Исак ІІ Ангел сключва съюз с могъщия властелин на Изтока — Саладин. Германските пратеници в Константинопол остават там като заложници. Напрежението между Исак ІІ Ангел и Фридрих І Хохенщауфен достига връхната си точка. Германският император разделя армията на четири корпуса, които завладяват Филипопол (Пловдив), Верея (Стара Загора), Стенимахос (Асеновград) и др. Всичко това кръстоносците вършат от “омраза към гърците”, защото с присъщото си вероломство ромеите се съюзяват със Саладин и защото според тях константинополският патриарх обещава опрощение на греховете на онези, които избиват кръстоносците. В същото време Исак ІІ Ангел, лишен от всякаква дипломатичност изпраща заплашителни писма до Фридрих І. Това допълнително настройва германците към безчинства и грабежи. Германският император решава да предприеме активни действия за разгрома и ликвидирането на Византийската империя.

Кръстоносната армия се установява в Пловдив. От там, на 16 ноември 1189 г., Фридрих изпраща писмо на своя син и престолонаследник Хенрих VІ. След като описва премеждията си и враждебността на “гърците”, императорът иска от сина си да му изпрати военни подкрепления. Освен това Хенрих трябва да установи контакти с папата и италианските градове Венеция, Генуа, Пиза и Анкона и да им поръча да съоръжат флот, който през март 1190 г. трябва да бъде под стените на ромейската столица. Тя трябва да бъде щурмувана по суша и море и превзета. Наред с това Фридрих се съюзява с иконийския султан - заклет враг на Византия. Главният корпус на кръстоносната армия завзема Адрианопол, който трябвало да бъде базата за бъдещата атака срещу Константинопол. Отделни армейски части превземат редица тракийски градове – Аркадиопол, Димотихон, Енос и др. Навсякъде кръстоносците събират хранителни припаси и се подготвят да зимуват в Югоизточна Тракия. Онова, което не може да се ползва е опожарявано. На разграбване и опустошаване е подложена цяла Византийска Тракия.

В Адрианопол кайзер Фридрих І продължава своята активна работа за организиране на антивизантийска коалиция, като подновява преговорите със сърби и българи. За Сърбия заминава граф Бертолд фон Андехс с поръчение да убеди великия жупан да изпрати войски при положение, че кръстоносците обявят война на Византия. На 21 януари 1190 г. императорският пратеник се връща в Адрианопол, придружен от хора на Стефан Неманя. Графът получава пълномощия да води преговори със сърбите до постигане на споразумение с тях. В същото време в щабквартирата на германския кайзер пристигат пратеници на българския цар, които обещават,  че кръстоносците  ще бъдат подпомогнати с 40 000-на българска армия в случай на война с Империята. В замяна на това обаче, търновският венценосец изисква от Фридрих да го признае за “император” и да получи от него “короната на гръцкото царство”. Германският император се отнася резервирано към тези искания, но не смее да ги отхвърли категорично, тъй като българите са най-мощният му балкански съюзник. Всъщност по време на изострянето на отношенията между византийци и кръстоносци нерегламентираният съюз между немци, сърби и българи действа с пълна сила. Византийските войски от повечето балкански градове са изтеглени за да защитават столицата. Сърбите и българите се възползват от това и разширяват значително своите владения. Великият жупан Стефан Неманя успява да наложи властта си в Косово, Метохия, Зета и Нишката област. Той предприема мащабна офанзива по поречието на р. Тимок и Струма и завладява редица градове – Перник, Земен, Велбъжд, Житомиск, Стоб, Скопие, Призрен и краищата Горни и Долни Полог. Сърбите завземат земи и градове с преобладаващо  българско население, но за момента в Търново се примиряват с това, тъй като  на този етап борбата за независимост стои над всичко.

Преговорите със сърбите и българите в Адрианопол отбелязват кулминацията в подготовката на голямата антивизантийска коалиция под върховенството на германския император. В нея трябвало да участват кръстоносната армия, подсилена със свежи корпуси от Германия, италианските градове, България и Сърбия. Съюзните сухопътни армии и обединения флот трябвало през март 1190 г. да щурмуват босфорската столица. Пред лицето на тази страшна опасност византийският император започва да отстъпва. Той изпраща при Фридрих делегация, която да моли за мир. На 21 януари 1190 г. между двамата императори е постигнато споразумение, което предвижда прехвърлянето на кръстоносната армия в Мала Азия. При това положение, Фридрих изоставя идеята за война с Империята и преустановява контактите със сърби и българи. Кръстоносната армия е натоварена на кораби и през Хелеспонт отпътува за Светите земи.

 

Консолидиране и укрепване на сръбската държава

 

В периода между 1180 – 1190 г.  великият жупан Стефан Неманя не само успява да укрепи независимостта на своята държава, но и осъществява мащабна териториална експанзия. Към Рашка са присъединени областите Травуния, Захълмие, Метохия и Косово, Нишката област и части от Северна Македония. Събитията от последните години от управлението на великия жупан Стефан Неманя показват, че сръбската държава вече се намира в необратим процес на консолидация. След отминаването на кръстоносната опасност, Исак ІІ Ангел насочва усилията си в борбата срещу българи и сърби. В 1190 г. той предприема голям поход срещу Търново, но в клисурите на Тревненския балкан византийската армия е сполетяна от страшна катастрофа. Императорът успява да се спаси благодарение на бързия си кон.

Исак ІІ Ангел има по-голям късмет в похода си срещу сърбите през 1191 г.  В битката при р. Южна Морава византийците нанасят поражение на сръбските войски. Условията на мира показват обаче, че победата на византийците не е така пълна, както я описва Никита Акоминат в една беседа. Тя няма особени практически последици. Ромеите си връщат малка част от отнетите им земи. Това показва, че младата сръбска държава е вече със стабилна структура и може да издържи големи политически трусове.

Мирният договор между Сърбия и Византия е скрепен с династичен брак. Вторият син на великия жупан и бъдещ престолонаследник Стефан взема за жена принцеса Евдокия, дъщеря на севастократор Алексий и Ефросина. С този брак династията Неманичи влиза в семейството на легитимните владетели. Името на сръбския велик жупан вече присъства в документи от международен характер, какъвто например е грамотата на император Исак ІІ Ангел за Дубровник от 1192 г. Това означава, че Сърбия вече е станала субект в международните отношения. Държавното обединение води, макар и бавно, до появата на наченки на национално съзнание и до разпространение и утвърждаване на етнонима сърби.

Великият жупан Стефан Неманя обръща особено внимание на църковната политика. След покоряването на Адриатическото Приморие, сръбският владетел установява приятелски отношения с католическите епископи на Бар и Дубровник. Немановия син Стефан приема приятелските писма и легатите на Инокентий ІІІ, като от своя страна уверява папата в своята привързаност към Престола на Св. Петър, по примера на своя баща. Укрепвайки своята власт в новоприсъединените земи, които никога преди това не са били под сръбско владение, ревностния християнин Стефан Неманя строи, обновява и обдарява църкви и манастири в тях. По този начин църковните йерарси и манастирските комплекси стават опора на неговата власт. Най – значителен от всички манастирски комплекси, които Стефан Неманя построява, е манастирът, посветен на Света Богородица Добротворчица, разположен край планинския поток Студеница, по средното течение на р. Ибър. Той се превръща в най-авторитетния сръбски манастир. В биографията на своя баща “Живот Светог Симеона”, Стефан Първовенчани говори за дарителската дейност на Стефан Неманя, която той върши за големите християнски църкви и манастири: “…изпрати дарове, като се започне от Великата църква Господна в Йерусалим и Св. Йоан Предтеча, и в Рим на църквата на Светите и всеславни върховни апостоли Петър и Павел, и Св. Теодосий, и Светия архиерей и светител Николай чудотворец във Великия Бар, и преславната и пречиста Дева Богородица Евергетиса в Константиновия град, и светия архистратег  Михаил в град Скопие, и светия великомъченик Христов Димитрий в Солун, и светия великомъченик Пантелеймон в град Ниш, на който тук издигна храм.” Сръбският владетел се    слави със своята ревност към християнската вяра и със своето   благочестие, но   също   толкова    набожен  и благочестив е неговият най-малък син Растко. Той ревностно помага в църковните дела на своя баща и усилено чете църковни книги. Под влиянието на атонски монаси, които дошли в двора на великия жупан да искат милостиня, Растко  напуска бащиния си дом и заминава за Света гора. Тук в манастира “Св. Пантелеймон”  той приема монашеското име Сава (1191).

Докато западните области на държавата са под силното влияние на Римската църква, в  Рашка и източните части на страната православието пуска здрави корени. По-голямата част от вътрешните сръбски области са под юрисдикцията на Охридската архиепископия и в тях преобладава православно-кирилската традиция. Стефан Неманя отдава предпочитание към византийската църква, но проблемът за сръбската църковна и културна ориентация се решава не от неговите предпочитания, а от мощния сблъсък на интереси в тази част на Балканския полуостров.

Въпреки, че сръбската държава е в процес на консолидация, в нея продължава да съществува традиционният за сръбските земи регионализъм. Стефан Неманя няма своя столица, а няколко резиденции и по тази своя особеност сръбската държава наподобява Унгария, Хърватия и Свещената империя, но не и централизираните монархии Византия и България. Дори когато великия жупан укрепва и засилва своята власт неговите братя и синове продължават да управляват полусамостоятелно части от държавата. Такива полуавтономни области са Зета, Захълмие и Травуния, Западна     Морава. Наред с  великия жупан, голяма роля в държавния живот играе властелския събор, в който влизат представители на сръбската аристокрация (властели). Регионализмът  е подсилван и от съществуването на двойна – православна и католическа – църковна структура. Въпреки това функционирането на областта Рашка като държавно-политическо ядро дава превес на разпространената във вътрешните територии православна йерархия. Рашката епископия при управлението на Стефан Неманя се превръща в център на ранния църковен и книжовен живот в Сърбия. Независимо от консолидацията на държавата и църквата, регионализмът няма да бъде преодолян напълно и той ще продължи да съществува и през следващите периоди.

705px По неизвестни причини, великият жупан  обявява своето доброволно оттегляне от трона през март 1196 г. на специално свикан властелски събор. Той се провежда в църквата “Св. Петър” в крепостта Рас. Стефан Неманя обявява за свой приемник втория си син Стефан. Бившият вече велик жупан решава да последва примера на своя най-малък син. Епископът на Рас го замонашава, като му дава името Симеон. Първоначално монахът Симеон се установява в Студеничкия манастир, впоследствие обаче,  под влияние на своя син Сава, през октомври 1197 г. отива в Света гора. Игумени, монаси и пустинници посрещат стария сръбски владетел изключително сърдечно. От пристигането на монах   Сава   в Атон, манастирът   Ватопед   се  радва  на  множество    дарения    от набожните сърби. С пристигането на монах Симеон обаче, тези дарения се увеличават още повече. Старият сръбски владетел посещава всички атонски манастири и навсякъде оставя богати дарове. Баща и син решават да въздигнат манастир за прослава на тяхната династия и за полза на сръбския народ. Те издействат от император Алексий ІІІ Ангел документ, с който на сърбите се дарява запуснатият по това време манастир Хилендар. С финансовата подкрепа на монах  Симеон   и  на  великия   жупан Стефан ІІ манастирът е възстановен. Неговият устав е написан от монах Сава, като за модел е взет уставът на  константинополския манастир “Св. Богородица Евергетиса”. Манастирът се превръща в “сръбско православно представителство” в Атонската монашеска република. Монахът Симеон склапя очи на 13 февруари 1199 г. и е погребан в манастира Хилендар. През 1207 г. мощите му са пренесени в манастира Студеница. Създателят на обединената сръбска държава е канонизиран за светец, а център на неговия култ става Студеничкия манастир. Двамата му сина – монахът Сава и великият жупан Стефан ІІ – написват жития и похвални служби в негова чест. Култът към Стефан Неманя води до там, че сърбите започват да го смятат за истински основател на тяхната държава, като забравят имената на предишните владетели. Църквата слави владетеля светец като борец срещу богомилската ерес и пазител на чистата православна вяра. Неговият гроб се превръща в национална светиня и място за поклонение. В следващите векове  житията – биографии на сръбските владетели от династията Неманичи ще се превърнат в основен жанр от сръбската средновековна литература. Неманичи започват да се възприемат като “светородна династия”, повечето представители на която са канонизирани за светци.

 

Отношения с Унгария и България.

Борбата за власт между наследниците на Стефан Неманя – Вукан и Стефан.

Победа на Стефан.

 

Stefan the First Crowned fresco from MileevaНаследникът на Стефан Неманя – великият жупан Стефан ІІ  е един от най-ярките представители на Немановата династия. Възпитан във византийски дух, той е способен и мъдър държавник и дипломат. Неговото управление минава под знака на големи успехи – добиване на кралска корона (1217) и провъзгласяване на сръбската църква за автокефална архиепископия (1219). Той е книжовник и владетел, културен посланик и воин. Една уникална за своето време личност. Неговият образ е синтезиран от Теодосий, книжовник от края на ХІІІ в., който казва: “Във войната изкусен и с храброст надарен…, а когато седнел на трапеза той веселял благородниците с гусла…, той бил разумен и вещ проповедник”. В лицето на своя брат Сава, по време на управлението си той има един чудесен приятел, помагач и съветник.

Първите години от управлението на Стефан ІІ са съпътствани от външни и вътрешнополитически сътресения. Причината за тях е, че младата сръбска държава все още не е достатъчно консолидирана, нейният държавнополитически организъм все още не е здраво споен. Отделни нейни области продължават да съществуват като полунезависими княжества. Въпреки обединителния процес в края на ХІІ в., земите в Захълмието не са стабилно интегрирани в сръбската държавна структура. Първоначално там управлява един от братята на Стефан Неманя – Мирослав. През 1198 г. той е наследен от сина си Андрей, което показва, че в областта се поставя началото на местна династия, която има намерение да властва самостоятелно и да води своя собствена политика. В същото време апетити към Захълмието предявява и херцог Андраш, брат на унгарския крал Имре  и наместник на унгарската корона в Хърватия и Далмация. В началото на 1198 г. кралският брат завладява териториите северно от р. Неретва и започва да се титулува “Херцог на Далмация, Хърватия и Захълмието”. Така тази малка област е допълнително разпокъсана и става арена, където се сблъскват интересите на местните управници, на Сърбия, Унгария и Босна. Местните властели се намесват активно в събитията, но отдават предпочитания към Босна. Те вдигат въстание и се признават за васали на босненския бан Кулин. Тяхната акция е напълно разбираема, като се има предвид, че босненския държавен модел е твърде толерантен спрямо собственическите и властови права на властелите. По този начин Захълмието е разделено на три части. Територията на север от р. Неретва е под властта на херцог Андраш. Областта Невестине се управлява от местни властели, които са под върховната власт на босненския бан, а крайбрежните области Попово и Стон се управляват от Андрей, наследника на Мирослав и братовчед на великия жупан Стефан ІІ.

По – възрастния брат на Стефан ІІ – Вукан, който управлява областите Зета и Травуния, освен че води самостоятелна политика, започва да предявява претенции за трона на великия жупан. Според решението на събора в Рас от 1196 г., Вукан трябва да признава властта  на по-малкия си брат Стефан ІІ, издигнат на трона по волята на баща си. Вукан обаче се чувства независим владетел и  търси подкрепа от Унгария и Римския престол. Папа Инокентий ІІІ се отзовава на неговата молба и на 8 януари 1199 г. изпраща в Зета двама легати. Рим, а след това и унгарския крал признават на Вукан кралска титла, като с това го смятат за практически независим владетел на Зета. От своя страна Вукан обявява преминаването си в лоното на Католическата църква и признава сюзеренитета на папа Инокентий ІІІ. Зетският крал се намесва в споровете за църковна юрисдикция, които се водят между архиепископиите в Дубровник, Сплит и Бар. Вукан се противопоставя на църковната власт на Дубровнишката архиепископия и желае  неговата държава да е под църковната юрисдикция на архиепископията в Бар. Той изпраща писма до папата,  които, освен че съдържат обвинения към босненския бан Кулин в ерес и в закрила на еретиците, в тях има и нападки срещу Дубровнишката архиепископия. Вукан се стреми да докаже, че тя е недостойна да се грижи за паството си в Зета, тъй като толерира еретиците в босненския си диоцез. Обвиненията в ерес срещу бан Кулин, се дължат и на факта, че последният поддържа легитимния велик жупан Стефан ІІ.   Писмата на Зетския крал предизвикват незабавната реакция на Светия престол. Всемогъщият папа Инокентий ІІІ нарежда на крал Имре да използва правата си на сюзерен и да изкорени ереста от подвластните му босненски земи.

Бан Кулин е принуден да заяви своята вярност към Римската църква. По отношение на църковната юрисдикция, Вукан постига целта си. През 1199 г.  в Бар е свикан събор, на който е обявено преминаването на зетските диоцези под юрисдикцията на Барската архиепископия.

Loza Nemanjica Decani e 3Желаейки да неутрализира Вукановите претенции към сръбския трон, през 1198 г. великият жупан Стефан ІІ установява контакти с папа Инокентий ІІІ.  Той се обръща към понтифекса като към “свой духовен баща” (patri suo spirituali), изразявайки желание да се подчини на римската църква. В замяна великият жупан моли папата да изпрати свои легати които да го увенчаят с кралска корона. Инокентий ІІІ  се съгласява, и дори един от епископите е подготвен да замине за Сърбия, когато това начинание среща яростната съпротива на унгарския крал.  Преговорите между Римския престол и Стефан ІІ са прекъснати. Междувременно сръбският владетел, вероятно поради впечатлението от византийския упадък, се развежда с византийската си съпруга Евдокия и я прогонва от Сърбия.  Останал без силно външно покровителство, великият жупан трудно може да удържи натиска на брат си, който действа с унгарска подкрепа. През пролетта на 1202 г. Вукан, с помощта на унгарски войски, детронира Стефан ІІ и се провъзгласява за велик жупан. Сваленият от власт сръбски владетел бяга в България. Узурпаторът се признава за унгарски васал. От тук насетне унгарските короновани особи прибавят към титлата си  и елемента “Сърбия”. Освен че става върховен сюзерен на Сърбия, кралят на Унгария присъединява към своята държава областта на изток от р. Морава. Енергичният папа Инокентий ІІІ  веднага взема мерки за трайното приобщаване на Сърбия към Римската църква. През март 1203 г. той нарежда на архиепископа на унгарския град Калоча да замине за Сърбия, да се запознае с тамошната обстановка и да изпрати доклад за евентуалната реорганизация на сръбските епископии. Прекомерното засилване на унгарското влияние в Сърбия става твърде опасно за България заради изострените българо-унгарски отношения. Затова цар Калоян решава незабавно да се намеси. През пролетта на 1203 г. мощна българска армия започва настъпление срещу Сърбия. Тя завладява Ниш и Нишката област и предприема офанзива срещу Браничево и Белград, които тогава са в унгарски ръце. След няколко победоносни сражения унгарците са изгонени, а Браничевска и Белградска области са присъединени към България. Заедно с царската армия в Сърбия се завръща прогоненият велик жупан Стефан ІІ. Благодарение на българските военни сили той отново заема бащиния си престол. Въпреки поражението си, Вукан запазва известни позиции в управлението на страната чак до смъртта си в 1209 г. За помирението между Вукан и Стефан активно съдейства най-малкият брат – Сава. Вукан запазва властта си в Зета, като наместник на великия жупан, а след смъртта си е наследен от своя син Георги.

Борбата за власт между двамата братя, в която се намесват и външни сили, довежда страната до страшни опустошения. Изворите не дават много подробности за междуособицата, но са категорични по отношение на страданията, на които е подложен сръбският народ. Освен кръвопролитията, страната е сполетяна и от глад. За тези събития  ясно говори Теодосий: “В такива вражди и пререкания между братята сръбската земя изпаднала в големи неволи, както и в някои тегоби, опустяла от много пленени хора, от пролятата кръв, пропаднала до край от глад заради неразораване, така много хора забягнали по чуждите земи.”  Великият жупан Стефан ІІ обвинява брат си Вукан за тези нещастия, както и за това, че не се е подчинил на Немановата заповед за престолонаследието: “Той изостави заповедите на своя господар и баща, и биде престъпник. Доведе чуждоземците в своето отечество и ми взе земите и ги опустоши, не послуша, свирепият, заповедите на Господ, който рече: Послушай баща си и майка си…”

Няколко години след това Сърбия лекува последиците от династическия конфликт. Великият жупан Стефан ІІ успява да затвърди окончателно своята власт към 1205 г. Междувременно на Балканите се случват събития, които променят политическата карта на полуострова и оказват влияние върху развитието на балканските държави през следващите десетилетия на ХІІІ в.


Сърбия при управлението на Стефан II Неман

 

Падането на Константинопол под властта на кръстоносците и положението на Балканите.

Позицията на Сърбия спрямо новото статукво на полуострова.

 

В края на ХІІ в. Византийската империя продължава неудържимо да върви към разруха и гибел. Все по-тревожни стават симптомите, свидетелстващи за разпада на държавата. Купуването на постове, корупция сред чиновничеството, произвола на бирниците – всичко това добива най-извратени форми. Огромните суми, прахосвани заради пищността на двора, и плащанията на   трибути на вражески настроени държави натоварвали изключително и без това съсипаната икономика. Докато данъчното бреме за народа става все по-тежко, магнатите увеличават своите привилегии. Появяват се и тенденции към сепаратизъм.  Слабата императорска власт се оказва напълно неспособна да се справи с тези отрицателни явления.

Империята търпи несполуки и във външнополитически аспект. След възобновяването си през 1185 г. българската държава се утвърждава като могъща военна и политическа сила на Балканите.   Натискът на нейните армии принуждава император Исак ІІ Ангел да предприеме решителни мерки за борба срещу българите. Той сключва съюз с унгарския крал за общ поход срещу България. На 8 април 1195 г. обаче, Исак ІІ Ангел е детрониран от група заговорници и  ослепен. На византийския трон се възкачва неговият брат Алексий ІІІ, който е главно действащо лице в заговора.

Новият василевс се оказва още по-бездарен управник от своя брат. Ако Империята, колкото и рухнала да е била, при Исак ІІ все още успява да се държи, то сега тя губи и последните си съпротивителни сили. От година на година вътрешната криза все повече се задълбочава, а отвън Византия понася сериозни удари. В лицето на българския цар Калоян тя има силен и опасен противник. С негова подкрепа срещу Империята се изправя коалиция от отцепници – управителят на Пловдивска област Иванко, владетелят на Родопите – Йоан Спиридонаки, и владетелят на Струмишката област Добромир Хриз. Докато имперските войски воюват срещу ренегатите, царската армия нахлува в Тракия, завладява Констанция (Симеоновград), след което светкавично се прехвърля на север от Балкана и ликвидира последния византийски пункт на Северното Черноморие, превземайки Варна. Изнемощялата империя е принудена да моли за мир. Безсилието на византийската политика на Балканите до известна степен се обуславя от това, че големи опасности застрашават Империята от Западна Европа. Нейната най-голяма грижа от години е отношенията с германския император Хенрих VІ (1190-1197). Женен за сицилианската престолонаследничка Констанс, той наследява и Сицилианското кралство. Във връзка с това кайзерът предявява претенции към завладяната някога от норманите област от Драч до Солун. Превратът от 1195 г. изостря отношенията още повече, тъй като императорския брат Филип Швабски е женен за дъщерята на сваления василевс Исак ІІ  Ирина. Кайзерът сега придава на завоевателните си планове ореол на стремеж към справедливост, проявявайки се като отмъстител за Исак ІІ и закрилник на неговото семейство. Жалкият Алексий ІІІ полага големи усилия за омилостивяване на германския император, задоволявайки паричните му искания. Смъртта  на Хенрих VІ през септември 1197 г. избавя Византия от един страшен враг. Империята си отдъхва, но смъртта на германския император само отлага във времето неизбежният западноевропейски удар върху нея. Скоро след това развоят на събитията на запад вземат катастрофален за Византия обрат. Започва подготовката на  Четвъртия кръстоносен поход.

Походът е замислен от гениалния папа Инокентий ІІІ (1198-1216), при който Римската курия достига най-голямото могъщество. На призива на папата откликват благородници и рицари от Франция, Фландрия, Северна Италия, Рейнската област в Германия. Заедно с папа Инокентий ІІІ, духовния подбудител на похода, в центъра на новото  кръстоносно движение стои могъщата фигура на венецианския дож Енрико Дандоло, чиято цел  е да насочи западните сили срещу Византия. Голям държавник и дипломат, Дандоло съзира в ликвидирането на Византийската империя  предпоставка за трайното укрепване на венецианското надмощие на Изток.

През 1201 г. кръстоносната армия се събира във Венеция  с намерение с венециански кораби да се насочи срещу Египет. Републиката на Сан Марко поддържа много добри търговски взаимоотношения с египетския султан и няма никакъв интерес от разрив с него. Венецианците решават да осуетят намеренията на кръстоносците и освен това да ги използват за отдавна желаното нападение срещу Византия. Планът на венецианците е осъществен благодарение на това, че те дават флотата. Дандоло иска от кръстоносците огромна сума (94 000 марки) за превоз, и понеже те не са в състояние да я платят, той им предлага да му извършат една услуга, а именно да  завладеят и предадат на Венеция далматинския град Зара, който се намира под върховната власт на унгарския крал. Това е първата стъпка към отклоняване на похода от святата цел. Зара е щурмуван и превзет.  Следва и втората стъпка.  В лагера на кръстоносците пристига синът на сваления и ослепен Исак ІІ  - Алексий заедно  с пратеници на германския император Филип Швабски. Византийският принц им предлага да му помогнат да си възвърне трона, като в замяна им обещава огромната сума от 200 000 марки. Освен това, престолонаследникът обещава, че след като седне на императорския трон, ще подчини константинополската църква на Рим. Сред кръстоносците възникват колебания относно отклоняването на похода от главната цел – освобождаването на Йерусалим, но съблазнителните обещания се оказват по - силни  и  в крайна сметка отклонението към Константинопол е решено. За това твърде много допринася венецианския дож Енрико Дандоло. През май 1203 г. на о. Корфу е подписано официалното споразумение между Алексий и кръстоносците. На 24 май венецианските кораби, пренасящи многочислената армия, потеглят от о. Корфу и в края на юни пристигат под стените на византийската столица. Василевсът Алексий ІІІ не е в състояние да окаже сериозна съпротива и кръстоносните войски влизат в града. Исак ІІ е освободен от затвора и възстановен на трона, а на 1 август 1203 г. синът му Алексий е коронясан за симвасилевс и фактически поема управлението на Империята. Скоро обаче се оказва, че младият император не е в състояние да плати  обещаната сума на кръстоносците. Поради това отношенията между него и кръстоносните командири се влошават прогресивно. Негодуванието на столичните жители срещу латинското протеже прераства в открит бунт. Извършен е преврат, който завършва със свалянето на Алексей ІV и възкачването на Алексей V Мурзуфъл – роднина на Ангелите. Алексей ІV е удушен в затвора, след което умира и Исак ІІ Ангел. Това престъпно деяние предизвиква възмущението на западните рицари и те решават веднъж завинаги да свършат с Византийската империя. На 13 април 1204 г. “Царицата на градовете” е щурмувана и пада в ръцете на Христовите воини. В продължение на три дни в бляскавата столица на Изтока вилнеят смърт и разруха. Кръстоносците се отдават на разюздан грабеж, при който са унищожени и разграбени безброй паметници на изкуството и културата.

tomaconstantinoplaСлед превземането на Константинопол кръстоносците преминават към организиране на държава по западен образец. Съветът на бароните е свикан за да избере първия латински император. Главни кандидати са графът на Фландрия  Бодуен и маркиз Бонифачо ди Монфера. Под давлението на дожа Енрико Дандоло за император е избран граф Бодуен. Коронацията е извършена на 16.05.1204 г. Заедно с това е избран първият латински патриарх на Константинопол – венецианеца Томазо Морозини. Маркиз Бонифачо, който се жени за вдовицата на Исак ІІ и дъщеря на унгарския крал Бела ІІІ -  Маргарита, се сдобива с новообразуваното Солунско кралство. Териториите на бившата Византийска империя са разпределени между останалите водачи на похода. Венецианците, разбира се,  се сдобиват с най – важните пристанища и острови в Егейско и Адриатическо море. Много от предварително разпределените земи обаче трябва тепърва да се отвоюват. В суматохата около завоеванието, няколко византийски аристократи успяват да избягат към все още свободните земи, където с подкрепата на местното население създават нови държавни образувания, които спасяват византинизма от гибел. В Епир се установява Михаил Ангел, братовчед на Исак ІІ и Алексий ІІІ. Той се обявява за самостоятелен владетел  и превръща град Арта в своя столица. В западните покрайнини на Мала Азия Теодор Ласкарис основава Никейската империя. В същото време в Източна Мала Азия братята Алексий и Давид  Комнини създават малката Трапезундска държавица, с претенциозното название “империя”.

Междувременно завоеванието на византийските територии е в пълен ход. Император Бодуен обаче допуска серия от фатални грешки, които по-късно ще доведат Латинската империя до катастрофа. Ромейската аристокрация в Тракия първоначално се показва напълно готова да признае латинската власт и при запазване на по-раншните владения и пронийни ленове да се постави в услуга на новия господар. В недалновидната си и надменна политика обаче латинците отблъскват предложението на готовата да сътрудничи ромейска аристокрация, като по същия начин смятат, че могат да отговорят безцеремонно и на готовността за преговори на могъщия български цар. Обидената тракийска аристокрация  се обръща за помощ към цар Калоян, предлагайки вече на него услугите си, както и императорската корона. Избухналото срещу Латинската империя въстание в Тракия се разпространява бързо. В Дидимотихон, Адрианопол и много други тракийски градове латинските гарнизони са сразени.  Съгласно предварителната уговорка , начело на мощна армия, цар Калоян нахлува в Тракия и се среща с латинците край Адрианопол.  Тук на 14 април 1205 г. се стига до паметната битка, в която латинската рицарска армия е съвършено разгромена от храбрите полкове на българския цар. Император Бодуен пада в плен, много прочути рицари, между които и братовчедът на френския крал  -  Луи дьо Блуа, са избити. Смъртта застига и дожа на Венеция Енрико Дандоло. Точно една година след  създаването си, Латинската империя е разтърсена из дъно. Следва мощна офанзива на българската армия, в резултат на която почти цяла Тракия и Македония попадат под властта на българския цар. Военните удари срещу Латинската империя продължават почти без прекъсване до 1207 г. , когато престъплението на 8 октомври същата година, под стените на Солун, слага край на устрема на българската държава.

Събитията около падането на Константинопол и ликвидирането на Византийската империя на първо време не засягат пряко развитието на Сърбия. Все пак, усещайки дълбоката криза във Византия и засилването на венецианското влияние на Балканите и Адриатика, великият жупан Стефан ІІ благоразумно се разделя с византийската си съпруга Евдокия, родственица на Ангелите, и сключва брак с внучката на дожа Енрико Дандоло. Няколко години след 1203 г. сръбската държава се възстановява от пораженията по време на династическия конфликт между легитимния владетел Стефан ІІ и неговия брат Вукан. Властта на великия жупан все още не е достатъчно укрепнала. Вътрешната нестабилност на държавата не позволява намеса на Сърбия в събитията на Балканите след 1204 г. Другият фактор, който принуждава Сърбия да запази неутралитет, е сблъсъкът на много по-могъщите балкански сили – България и Латинската империя. Великият жупан мъдро изчаква развоя на събитията и не взема страна в конфликта между големите сили.  Стефан ІІ  се закрепва на трона, но брат му Вукан запазва властта си в областта Зета. Фактически до към 1216 г. Зета съществува като самостоятелна област. За помирението между Вукан и Стефан ІІ решаваща роля играе третия брат Сава, който по това време е игумен на манастира Хилендар. През 1207 г. Сава се завръща в Сърбия, пренасяйки тленните останки на стария велик жупан Стефан Неманя. На 19 февруари 1207 г. тялото му е погребано в манастира Студеница, който става център на култа към първия представител на династията Неманичи. Тук, над мъртвото тяло на своя баща, Вукан и Стефан ІІ постигат примирие. Самият Сава остава в Сърбия като игумен на манастира Студеница. Примирието между двамата братя, вероятно предвижда отказ от претенции към властта от страна на Вукан. Въпреки това, областта Зета не е поставена под властта на великия жупан. Вукан е наследен от своя най-възрастен син Георги, който от 1208 г. носи титлата “крал на Дукля”.

Четвъртият кръстоносен поход издига Венеция като една от най-мощните сили в Източното Средиземноморие. Републиката става непосредствен съсед на сръбските земи. След като първият латински цариградски патриарх Томазо Морозини отплава с флота от Венеция към своето ново назначение, по пътя си той покорява Дубровник, който след падането на Византия остава без защита. В града е назначен наместник на дожа с титлата “comes”. Дубровник обаче продължил да се радва на известна автономия. След това Морозини подчинява Драч. Венециански васали стават Епирското княжество и латинското княжество в Ахея. Сюзеренитетът на Венеция признава и албанския велможа Димитрий, който е зет и приближен на великия жупан Стефан ІІ.През юли 1208 г. синът на Вукан, зетския крал Георги, се заклева във вярност към Републиката на Сан Марко. Той е задължен от венецианците при необходимост да действа срещу другия им васал – Димитрий, ако той дръзне да се отклони от васалните си задължения и прояви враждебност към Републиката. За зетския крал тези договори и задължения имат антисръбска насоченост. По този начин той блокира евентуално взаимодействие между Димитри и великия жупан Стефан ІІ.

Независимостта на Зета е ликвидирана в 1216 г., когато при неизяснени обстоятелства, великият жупан присъединява областта към своята държава. От тук насетне, за около 150 години, Зета ще е неделима част от сръбската държава.За управители на областта са назначавани сръбските престолонаследници, носещи след 1217 г.  титлата “млад крал” (rex junior). По този начин Зета е превърната в сръбски кралски апанаж.

 

Активизиране на сръбската външна политика.

 

Намеса на Сърбия в политическите събития на Балканите.

Българо - латински съюз срещу сръбската държава.

 

След 1207 г. Сърбия се намесва активно в събитията на Балканския полуостров, имащи отношение както към промененото статукво на полуострова, така и към започналата борба за византийското наследство.  Смъртта на цар Калоян и узурпацията на търновския трон от Борил, предизвикват сътресения и размирици, които значително отслабват българската държава. Новият цар предприема гонение срещу роднините и сподвижниците на първите трима Асеневци. Законните наследници на престола – Йоан Асен и Александър бягат в Русия; деспот Алексий Слав, племенник на Калоян, се отцепва от централната власт и се обособява като самостоятелен владетел в Родопите; другият племенник на Калоян – севастократор Стрез, бяга от България и търси убежище в Сърбия. Тези сътресения в България позволяват на великия жупан Стефан ІІ да се намеси в борбата за разпределение на част от югозападните български територии. Той приема радушно севастократора и дори се побратимява с него. С помощта на сръбски войски Стрез овладява крепостта Просек и земите в Централна Македония, обявявайки се за независим владетел под върховната власт на великия жупан – “…и предадох му част от царството българско. И утвърдих го в града по име Просек, където  живя  славните дни свои, като поддържах неговата власт и го защитавах от всички, които го нападаха”. На исканията на българския цар да му бъде предаден севастократора отцепник, Стефан ІІ отговаря с категоричен отказ. Сръбският владетел добре разбира стойността на Стрез като средство за осъществяване на своите планове. Великият жупан таи надежда, че с помощта на севастократора сърбите ще могат да придобият областите около Скопие, Тетово, Желигово (дн. Куманово) и дори по на юг – към Струмица и средното течение на Вардар. Известно време Стрез оправдава сръбските надежди, но след това скъсва отношенията със своя покровител и “побратим”. Севастократорът започва да действа в съюз с епирския владетел Михаил Дука Комнин, подкрепяйки го в една кампания срещу Солунското кралство (1209). След това, съвсем изненадващо, владетелят на Просек се помирява с българския цар, като запазва самостоятелността си.

Малко по-късно положението на Балканите се променя значително. Между двете най – големи сили на полуострова, България и Латинската империя, са установени съюзни отношения, скрепени с брак. Император Анри взема за съпруга дъщерята на покойния цар Калоян. Сръбската държава се оказва във враждебно обкръжение, което включва България, Епир, Унгария и Латинската империя. Към това обкръжение се присъединява и Стрез. Над Сърбия надвисва страшна опасност. Тя се оказва сама в борбата срещу толкова много и все могъщи врагове. През 1213 – 1214 г. българи и латинци, към които се присъединява и севастократор Стрез, започват подготовка за общ поход срещу Сърбия. Епирският владетел Михаил Комнин проявява претенции към земите в Южна Зета. Действията на толкова много и толкова силни противници срещу Сърбия, ясно показват, че макар и все още неукрепнала политически и военно, тя вече се е включила в борбата за сфери на влияние. Сръбската държава вече е дала заявка за пълноправно участие в балканския политически театър.

В 1214 г. Сърбия се оказва стегната във враждебен обръч. В Ниш са дислоцирани обединените българо – латински сили, готови да нахлуят в сръбските предели. Войските на севастократор Стрез завладяват Долен и Горен Полог и извършват набези в сръбските територии. В същото време Михаил Комнин атакува Южна Зета и завладява град Скадар.

sv.savaПри това положение великият жупан Стефан ІІ решава да неутрализира севастократор Стрез, който е най – слабото звено във враждебното на сърбите обкръжение. С тази задача е натоварен братът на великия жупан – Сава: “…помолих пречестния отец свой, учител и наставник, йеромонах Сава, да отиде и разобличи безумието на това зло... И той отиде при него, изобличи неговата злоба…” . Йеромонах Сава отпътува за Просек, за да се опита да убеди севастократора да се откаже от враждебните си намерения срещу Сърбия. Въпреки усилията на Сава да разубеди Стрез, последният остава непреклонен: “А този бедняк остана непреклонен и от злоба не измени на разума свой…” След неуспеха на дипломатическата си мисия Сава отпътува обратно. В нощта след отпътуването му, Стрез получава внезапни болки в областта на гърдите и когато се пробужда, вижда, че е прободен със собствения си меч от неизвестен млад воин. В “Живот Светог Симеона” Стефан ІІ обяснява смъртта на Стрез с чудодейната намеса на Св. Симеон: “…този мой свети господин, помагайки и пазейки своето отечество, прободе този злосторник”. Загадъчната смърт на севастократор Стрез предизвиква доста спорове. Някои предполагат, че е жертва на заговор от страна на просръбски настроени негови приближени, подтикнати към действие от посещението на йеромонах Сава. Други директно обвиняват Сава в убийството на севастократора.

Гръмоносните облаци, събрани над Сърбия, постепенно започват да се разсейват. Българо – латинският съюз се разпада още преди да са предприети каквито и да е действия срещу сръбската държава.Според сръбските извори, в една нощ на 1214 г. в съюзническата армия настъпва голяма суматоха и българи и латинци започват да се сражават помежду си. Това принуждава съюзниците да се откажат от замисления поход срещу Сърбия. Едва ли това е истинската причина за разпада на българо – латинския поход. След смъртта на Стрез, пред българската държава се открива възможност да си възвърне земите на мъртвия севастократор. Придобивката е далеч по-привлекателна от война със Сърбия, поради което българите са напуснали лагера край Ниш за да си върнат Централна и Северна Македония. Тези земи обаче, по – късно са откъснати от България и попадат под властта на Епирската държава.

Отстранена е заплахата и от страна на Михаил Дука Комнин. Той съсредоточил войските си в крепостта Берат в Албания, готвейки се да нахлуе в областта Зета. Една нощ обаче, лежейки в постелята до жена си, е прободен с меч от ръката на собствения си слуга (1215 г.). Смъртта на епирския владетел, отново предизвиква учудването на съвременниците и за нея започват да се разказват различни легенди. Наследникът на Михаил – Теодор Комнин (1215 – 1230) изоставя плановете за покоряване на Зета и насочва вниманието си единствено към латинските владения на юг. Това позволява на Стефан ІІ да си върне Скадар, да отстрани зетския крал Георги и да подчини Зета пряко на сръбската корона.

 

Сърбия срещу Унгария и Латинската империя

 

Враждебният обръч около границите на Сърбия се разпада, опасността от  външна агресия е премахната и сръбската държава може да си отдъхне. Но спокойствието не трае дълго. През 1215 г. над Сърбия надвисва нова заплаха от страна на кралство Унгария и Латинската империя. Двете католически сили влизат в съюзни отношения, като  политическите им планове включват и  подялбата на сръбски земи. Намеренията им спрямо Сърбия не остават скрити. Крал Андрей ІІ и император Анри се споразумяват да се срещнат в Ниш, начело на войските си, вероятно за да подготвят общо нападение срещу сръбската държава.Самият Стефан ІІ съобщава, че тяхното намерение е “… да ме прогонят, а отечествената земя да поделят и да задържат за себе си” Великият жупан съзнава, че е напълно невъзможно да се противопостави с военна сила на враждебните планове на двамата мощни католически владетели и решава да действа чрез дипломация. Стефан ІІ  се споразумява с брат си Сава, двамата да се опитат да убедят Андрей ІІ да се откаже от агресивните си планове срещу Сърбия. С тази мисия те посрещат унгарския крал на границата при Равно на 10 април 1216 г. като скъп гост и приятел, отдавайки му всички почести. Срещата  между двамата владетели продължава 12 дни, придружена от богати гощавки и размяна на скъпи подаръци. В преговорите с унгарския крал Стефан ІІ постига пълен дипломатически успех – Андрей ІІ се отказва от каквито и да било военни акции срещу Сърбия, а между двамата се установяват приятелски отношения. От  тук кралят и великия жупан отпътуват заедно към Ниш за срещата с латинския император. Научавайки за постигнатото споразумение между сръбския и унгарския владетел, император Анри  изпада в ярост “гневен и от ярост обзет”. Той категорично заявява пред великия жупан претенциите си към част от сръбските земи. Исканията на латинския император се основават на факта, че тези земи някога са принадлежали на Византийската империя и латинците, като нейни наследници, имат известни права над тях. Дипломатическите усилия, да бъдат отклонени наглите латински претенции, остават без успех и Стефан ІІ, сигурен в приятелството на унгарския крал,  започва да се готви за борба с константинополския император. Сръбските войски блокират околностите на Ниш и отрязват пътя за отстъпление на латинската армия. Междувременно в Солунското кралство избухват размирици и император Анри е извикан на помощ от кралица Маргарита. Сюзеренните задължения принуждават императора да се откаже от войната със сърбите. С посредничеството на крал Андрей ІІ  между сърби и латинци е сключено примирие, след което император Анри се оттегля.

Благодарение на дипломатическия си талант и мъдрото държавническо мислене Стефан ІІ  успява да отстрани поредната заплаха, надвиснала над младата сръбска държава. От тук нататък обаче става ясно, че Сърбия не може да разчита на собствените си сили в борбата с външните врагове.

 

Превръщане на Сърбия в кралство.

Прогласяване на автокефална сръбска архиепископия.

 

stefan prvСъбитията от второто десетилетие на ХІІІ в. ясно показват на сръбския владетел, че в сложната балканска политическа обстановка той трябва активно да търси мощни покровители и съюзници. Най – могъщ покровител можел да бъде само папата. Той упражнява контрол върху Латинската империя, Унгарското кралство, а и върху българския цар, чиято държава е в уния с Рим. По време на понтификата на Инокентий ІІІ  Апостолическият римски престол достига върха на своята мощ. Към всесилния наместник на Св. Петър се обръщат за покровителство много европейски владетели. Към него се обръща и великият жупан Стефан ІІ.

Не се знае със сигурност кога  започват преговорите между сръбския владетел и Римския престол. Тънат в неизвестност и повечето условия на постигнатото споразумение. В научната литература се изказват мнения, че Стефан ІІ  се обръща към Рим под давление на венецианската си съпруга Ана, а преговорите се водят с посредничеството на Венеция, но това не е доказано. Със или без венецианска подкрепа, великият жупан влиза в преговори с папата и иска от него признаване на кралско достойнство и политическо покровителство. Преговорите започват да се водят в последните години от понтификата на Инокентий ІІІ  и  приключват в първите години от понтификата на неговия приемник Хонорий ІІІ (1216 – 1227). През 1217 г. папски легат пристига в Сърбия и коронясва Стефан ІІ за крал. От тук нататък сръбската летописно – житийна традиция започва да го нарича “Първовенчани”. В Сърбия обаче, “папската коронация” предизвиква недоволство и брожение сред представителите на сръбския православен клир. Възпитавано във византийски дух и    изключително предано на ортодоксалната православна вяра, сръбското  духовенство         е   твърдо против установяване на папско влияние в Сърбия. Срещу Стефан ІІ се опълчва дори собствения му брат Сава, досегашен верен съратник и поддръжник на неговата политика. В знак на протест срещу прозападната ориентация на сръбския владетел, Сава напуска манастира “Студеница” и се оттегля в Света гора. И по – късно консервативният висш клир гледа с на кралската титла с известно подозрение. По – късната сръбска летопис избягва да споменава католическата коронация, а твърди, че Стефан е коронясан за крал от своя брат Сава през 1219 г. Преговорите между Рим и Сърбия приключват с признаване на кралско достойнство на сръбския владетел и не довеждат до сключване на църковна уния. Коронацията на Стефан ІІ от Римската църква легитимира неговата власт, а Сърбия влиза в семейството на суверенните и независими европейски държави. По този начин претенциите на чужди владетели към сръбската корона (най – вече тези на унгарския крал) автоматически губят основание. Въпреки това, след завръщането си от Светите земи, унгарският крал Андрей ІІ  протестира срещу кралската коронация на сръбския владетел. Стефан ІІ изпраща брат си Сава в Унгария, с мисията да уговори Андрей ІІ да се откаже от претенциите си към сръбската корона. Дипломатическата  мисия на Сава се увенчава с успех и занапред отношенията между Унгария и Сърбия остават приятелски.

PrstenStefanPrvovencaniВъншната политика на Сърбия в този период е ориентирана към установяване на приятелски отношения с балканските съседи и лавиране между по – мощните сили. С Дубровник, който е под сюзеренитета на Венеция, отношенията са неизменно добри. Между 1215 и 1217 г. сръбският владетел издава грамота, с която дава известни привилегии на дубровнишките търговци на сръбска земя. За Сърбия в края на 20-те и 30-те години най – важен е съюзът с набиращата мощ Епирска държава. Към 1219 – 1220 г. между крал Стефан ІІ Първовенчани и епирския владетел Теодор Комнин е постигнато споразумение за разграничаване сферите на влияние в областта Зета, скрепено с два брачни съюза. Теодор Комнин се оженва за сестрата на краля, а сръбският престолонаследник Радослав сключва брак с дъщерята на епирския владетел – Ана.

Крал Стефан ІІ е достатъчно зрял и прозорлив държавник, за да се осланя единствено на Епир и да пропусне шанса  да използва никейско – епирските противоречия, които освен политически, са и църковни. Почти цяла Сърбия е под юрисдикцията на Охридската архиепископия. В 1219 г. , Сава, вероятно по негова лична инициатива, напуска Атон и отпътува за Никея, с мисията да получи признание за автокефалния статут на сръбските диоцези.

В никейския двор Сава е сърдечно посрещнат. Никейският император Теодор І Ласкарис (1205-1222) добре разбира политическото значение на една такава стъпка. Сърбия може да се окаже ценен съюзник на Балканите, за борбата срещу Латинската империя. В разгара на съперничеството между двете неовизантийски държави, никейският император е готов до приветства един съюз със сръбския крал. За никейската църква  предложението на  Сава  също  е   добре дошло,   защото    по   този  начин диоцезът   на нейния основен съперник в Охрид намалява почти наполовина. Със специален декрет патриарх Мануил Сарандинос  признава сръбската църква за автокефална архиепископия и определя Сава за неин архиепископ.

Научавайки за тази акция, охридският архиепископ Димитрий Хоматиан енергично протестира. В едно писмо, адресирано до Сава, той го обвинява, че е нарушил каноническите норми, добивайки направо архиепископски сан, без преди това да е имал епископско звание. В писмото Сава е укорен също и затова, че търси признание за автокефалния статут на сръбската църква от Никея, а не от Охрид. Макар че Епирската държава е свързана с Охридската архиепископия, Теодор Комнин не желае да разваля отношенията си със Сърбия заради неблагоприятното за Охрид развитие на църковните връзки със сръбските диоцези.

Под църковното върховенство на далечна Никея, крал Стефан ІІ Първовенчани и брат му Сава, устройват църквата в сръбските земи съгласно сръбските държавни интереси.

Архиепископ Сава, който ръководи сръбската църква до 1233 г., се заема енергично с организацията на новосъздадената архиепископия. Диоцезът на сръбската архиепископия обхваща областите Рашка, Захълмие, Зета, Приморието (Конавли), Хвосно (дн. Метохия), Будимле (дн. Иванград), Дабар (при вливането на р. Лим в р. Дрина), Морава, Топлица, Призрен и Липлян (северно и североизточно Косово). В тези области са организирани десет епископии, подчинени на архиепископа. Седалището на архиепископа е в построения от крал Стефан ІІ Първовенчани манастир в Жича. В Приморието сръбските православни епископии граничат с католическите епископии, подчинени на архиепископиите в Бар и Дубровник. Така разположени, те явно имат за задача да възпират влиянието на католицизма върху сръбските територии. Епископията в Дабар на р. Лим, граничи с босненските земи, в които богомилското учение е твърде разпространено, и тя има грижата да се бори срещу проникването на босненската богомилска ерес. Архиепископ Сава решава, преди всичко, да придаде на сръбската църква чист национален характер. Ромейският владика в Призрен е изгонен, а на негово място Сава поставя свой ученик. Това предизвиква отново гнева на охридския архиепископ и той анатемосва Сава. Сръбският архиепископ обаче не обръща никакво внимание на протестите на Димитрий Хоматиан и продължава да изгражда националната църковна организация съобразно интересите на сръбската държава.

Устройството на сръбската архиепископия е свързано със завършването на процеса на християнизация на сърбите. В по-изолираните краища на държавата населението все още продължава да живее в състояние на полуезичество. В тези области църковни бракове не се сключват и покойниците не са погребвани с християнско опело поради липса на енорийски свещеници. Новите епископии запълват тази празнина и утвърждават православната вяра сред сръбското население. Създаването на сръбска автокефална архиепископия, чийто диоцез съвпада със сръбската държавна територия, укрепването на независимостта на държавата и църквата изиграват решаваща роля за формирането на сръбската нация.

792px Nemanjin saborПрез 1221 г. в манастира “Жича” се провежда първият сръбски църковен събор, който приема и утвърждава епископалната структура на сръбската архиепископия. Тя се подчинява на Никейската патриаршия, но съборът на епископите има правомощията да избира сам архиепископа на Сърбия. На този събор архиепископ Сава представя своите преводи на византийски канонически текстове, върху които той упорито се труди по време на престоя си в Света гора. Много канонически текстове проникват в Сърбия чрез българско посредничество. Особено ценни се оказват онези български текстове и преводи, които съдържат сведения и анатеми за ересите, най – вече за богомилството. На събора архиепископ Сава   държи антиеретически проповеди:   “Заради това се и аз боя между  да няма нищо от нечистите  такива учения. Искам с вас да извършим обновление на святата, истинската и божествена вяра в Отца и Сина и Светия Дух…” Еретиците  са поканени да се върнат в лоното на правата вяра, като при отказ са заплашени от най – строги наказания.

В своите трудове архиепископ Сава изразява идеята за равнопоставеност между светската и църковната власт. Тази идея е особено подходяща за сръбския държавен и църковен елит, в който владетелите и архиепископите произхождат от династията Неманичи. Тя отговаря и на настроенията в Атонската монашеска общност, за която в периода на “франкократията” (латинската власт в Атон) и съперничеството между Епир и Никея, всяко прекомерно обвързване със светската власт крие големи рискове. За устройството на сръбските манастири се препоръчват типиците на светогорските манастири. До приемането на първите светски закони, съставеният от архиепископ Сава Сръбски номоканон, представляващ компилация от византийски правни и правно-канонически текстове, изпълнява ролята и на светски законник.

През 1227 г. крал Стефан ІІ Първовенчани се разболява тежко. Предусещайки края си, той посочва за свой наследник най - големия  си син Радослав, след което се оттегля от престола и се замонашава под името Симон. Малко по – късно  първият сръбски крал  склапя очи.

Управлението на Стефан ІІ Първовенчани е изключително успешно. По негово време е постигнато териториално и духовно единство на сръбската държава. Тя успява да устои на вътрешните сътресения в началото на ХІІІ в. и се справя с външните си врагове през второто десетилетие на века. Признаването на кралско достойнство на сръбския владетел и прогласяването на автокефалния статут на сръбската църква издигат международния престиж на Сърбия. За сърбите е истинско щастие, че в тези бурни времена начело на държавата стои мъдрият и прозорлив държавник Стефан ІІ, а начело на сръбската църква е енергичният църковен деец и изключителен дипломат Св. Сава. Животът и делата на двамата братя са подчинени изцяло на сръбските държавни интереси.


Между Епир и България

 

Крал Стефан Радослав.

Сърбия като васал на Епирската държава.

 

radoslavСлед смъртта на крал Стефан ІІ Първовенчани на сръбския престол се възкачва неговият най – голям син Стефан Радослав (1227 – 1233). Новият крал е коронясан от своя чичо – архиепископ Сава. Периодът от сръбската средновековна история между 1227 – 1243 г. , който съвпада с управлението на двамата синове на Стефан ІІ – Радослав и Владислав (1233 – 1234), може да бъде прочетен и разбран в контекста на политическата обстановка на Балканите по това време. В този период сръбската държава е под влиянието на могъщите си балкански съседи – първоначално на Епир, а след това на България.

За разлика от своя баща, крал Радослав е напълно безличен и слаб владетел. Женен за дъщерята на Теодор Ангел Дука Комнин, той е изцяло под нейно влияние и управлява, осланяйки се на своя мощен тъст. Като син и съпруг на византийски принцеси, той изцяло е пропит от византийския дух и византийската култура. “Гръкофилията” му стига чак до там, че на документите той се подписва не с фамилното си име Неманя, а с едно от фамилните имена на жена си - Дука. Същото гръцко фамилно име фигурира и на сечените от него монети. Политиката на крал Стефан Радослав е подчинена напълно на волята на епирския владетел Теодор Комнин. Сръбският владетел дори влиза в кореспонденция с охридския архиепископ Димитрий Хоматиан – яростен противник на автокефалната сръбска църква. Кралят се опитва да смекчи гнева на архиепископа и отправя към него литургични и канонически въпроси, на които Хоматиан отговаря обширно. Това поведение на Радослав предизвиква недоумение сред сръбското духовенство. Архиепископ Сава е твърде недоволен от този обрат в църковната политика на краля. През 1229 г. в знак на протест той напуска Сърбия и отпътува на изток към Светите земи.  На връщане от там сръбският архиепископ посещава Никея, където е сърдечно посрещнат от император Йоан ІІІ Дука Ватаци (1222 – 1254): “…с велика любов царят го прие”. След като престоява известно време в никейския двор, Сава се завръща в Света гора. От тук, малко по-късно, той поема за родината, като по пътя си се отбива в Солун. Тук Сава намира добър прием от страна на епирския владетел Теодор Комнин: “И той му оказа посрещане с велика любов, угощения и дарове”.

Завръщайки се в Сърбия архиепископът се отдава енергично на църковна и пастирска работа.  По това време е извършена канонизацията на крал Стефан Първовенчани, а мощите му са положени в манастира “Жича”. Втората половина на 20-те години на     ХІІІ в. са период на относително спокойствие за сръбската държава. По това време обаче на Балканите назряват събития, които ще доведат до политическата хегемония на България на полуострова и попадане на сръбската държава под българско влияние.

 

Битката при Клокотница и издигане на България като първа сила на полуострова.

 

Международното положение на Балканския полуостров през 20 – те години на ХІІІ в. се определя от четири сили – Латинската империя, Епирската държава, Никейската империя и България.

След смъртта на император Анри (11 юни 1216 г.) Латинската империя изпада в дълбока вътрешна криза. За кратко време на трона в Константинопол се изреждат няколко владетели – Пиер дьо Куртене, Йоланта, Роберт дьо Куртене, и най – сетне от 1228 г. – малолетния Бодуен ІІ. Ако при император Анри Латинската империя, все пак успява (най-вече благодарение на неговите държавнически способности) да постигне някакви успехи, то при неговите наследници тя рухва напълно и губи съпротивителните си сили. Ограничена териториално върху Константинопол и прилежащите му земи, откъсната от латинските княжества в Гърция, отслабнала вътрешно и лишена от водачи, Латинската империя стремглаво върви към гибел. И ако все още продължава да съществува и да бъде политически фактор, то това се дължи на съперничеството между останалите три мощни сили.

При управлението на Теодор Ангел Дука Комнин Епирската държава изживява буен възход. С умели дипломатически и военни ходове епирският владетел успява да завладее Южна  Македония, Южна и Централна Албания, заедно с Драч. Няколко години след това Теодор Комнин атакува Солунското кралство, което при наследниците на крал Бонифачо ди Монфера изпада в остра криза. През 1224 г., без особени усилия, епирците превземат Солун. Властта на Теодор Комнин се разпростира от Адриатика до Егея, обхващайки Епир, Тесалия, Македония и Албания. Опрян на такова могъщество, Теодор  се провъзгласява за василевс и автократор на ромеите. Императорската коронация е извършена от охридския архиепископ Димитрий Хоматиан. По този начин епирският владетел категорично заявява своите претенции към наследството на василевсите  и Босфорската столица. Това поставя началото на открит конфликт с  другата неовизантийска държава, претендираща за носител на ромейската държавна традиция – Никейската империя.

Набрала сили при управлението на Теодор Ласкарис, Никейската империя продължава политическия си и военен възход при неговия наследник Йоан ІІІ Дука Ватаци. В началото на своето управление той ликвидира латинското присъствие в почти цяла Мала  Азия, предприема и настъпление по море, като завладява повечето острови, намиращи се под латинска власт. Така Никейската империя укрепва по суша и по море и скоро стъпва на европейска територия. Никейските войски завладяват множество крайбрежни градове и влизат в Адрианопол.

Наред с Латинската империя, Епир и Никея, все по-голяма роля в балканския политически театър след 20 – те години на ХІІІ в.  започва да играе България. Отслабена временно при Борил, тя тръгва по пътя на икономически, политически и военен възход при Йоан ІІ Асен. Политическата програма на търновския самодържец  има за цел постигане на пълно национално обединение и възстановяване на първо време на държавните граници от 1207 г. Този план не може да не доведе до сблъсък със съседите и на първо място с Епир, в чиито предели живее многобройно българско население. Независимо от това, между България и Епирската империя са установени съюзни отношения.

През 1225 г.  Теодор Комнин завзема част от Тракия, след което настъпва към Адрианопол. Тук между епирци и никейци избухва открит сблъсък. Епирските части принуждават никейския гарнизон да се оттегли от Адрианопол. Теодор Комнин върви уверено към великата цел, затягайки все по-здраво примката около Латинската империя.

Скоро обаче следва разрив на съюза между Епир и България.Високите латински барони предлагат на българския цар да стане регент и настойник на малолетния император Бодуен ІІ. Връзките между Търново и Константинопол трябва да бъдат укрепени и чрез годежа на младия император с царската дъщеря Елена. Виждайки в един възможен съюз между латини и българи опасност за по – нататъшните си планове, Теодор Комнин решава да неутрализира България. В ранната пролет на 1230 г., начело на мощна армия, той нахлува в българска територия. Тази авантюра обаче, му струва  твърде скъпо.  На 9 март при Клокотница българската армия нанася унищожителен разгром на епирските сили, а Теодор Комнин и семейството му падат в плен. Епирската империя е ликвидирана, като повечето нейни територии минават в български ръце. В победоносен марш царската армия завладява Източна Тракия,  Македония, Албания и голяма част от Гърция. България се превръща в неоспорим политически хегемон на Балканския полуостров.

 

Сърбия в сянката на българското могъщество.

Детронация на Стефан Радослав и възкачването на Стефан Владислав

 

Събитията след Клокотница повлияват пряко на политическата обстановка в Сърбия. Положението на крал Стефан Радослав става твърде несигурно след поражението на неговия тъст и сюзерен Теодор Комнин. За българския цар, който след бляскавата си победа се опитва да наложи влиянието си и в Сърбия, оставането на бившия епирски васал на сръбския трон е твърде нежелателно. В самата Сърбия расте недоволството на властелите срещу политиката на краля и влиянието на неговата властна епирска съпруга. За нейното влияние над Радослав Теодосий е красноречив: “…благочестивият Радослав остана покорен на жена си, от което бе и умствено повреден”. В края на 1233 г. сръбските властели детронират крал Стефан Радослав и поставят на трона по – малкия му брат Стефан Владислав (1233 – 1243).  Радослав и съпругата му са принудени да напуснат Сърбия и отиват в Дубровник, където са сърдечно посрещнати. Детронираният крал издава грамота в полза на града (4 февруари 1234 г.), обещавайки големи привилегии за дубровнишките търговци, в случай, че се върне на престола. От Дубровник  кралското семейство отпътува за Драч. Там Радослав е принуден да преживее поредния трагичен епизод от живота си, причина за което е  пак  неговата съпруга. Тя се сприятелява с коменданта на града Франк и избягва при него. Когато Радослав отправя искане жена му да се върне, коменданта го заплашва с убийство. Нещастният крал, останал без корона и без жена, се завръща в Сърбия където архиепископ Сава го замонашава под името Йоан. В края на 1233 г.  Сава се оттегля от архиепископския трон, като за заместник посочва своя ученик Арсений. След това светият старец отпътува отново за Светите земи.

stefan vladislavНовият сръбски крал Стефан Владислав, женен за една от дъщерите на Йоан ІІ Асен, се намира под сюзеренната власт на своя мощен тъст. Епирското влияние в Сърбия е сменено с българско. Сръбската архиепископия също поддържа много добри връзки с българската църква, която по това време се опитва да отхвърли унията с Рим и да се върне в лоното на автокефалните православни църкви. Цар Йоан ІІ Асен и архиепископ Йоаким І  водят преговори с Никея за признаване на автокефална българска патриаршия. Сава явно е в течение на тези преговори и при срещите си с високопоставени представители на източните патриаршии се застъпва за правата на българската църква. През 1235 г., на връщане от Светите места  Сава не се завръща направо в родината си, а приема поканата на българския самодържец да му гостува в Търново. Теодосий разказва: “… и като пристигна с кораб в град  Несебър, изпрати до цар Асен вест за пристигането си. Царят изпрати слуги и коне, за да придвижат от морето с всякакви почести и с всичко необходимо светеца. Когато светецът дойде в Търново, царят  лично и любезно го прие, и устрои голямо тържество по случай идването му.” В българската столица светият старец има много срещи и разговори с царя и патриарха. Те засвидетелстват голяма почит и уважение към сръбския духовен водач. По време на големия празник Богоявление (6 януари 1236 г.) “…царят и блаженият патриарх, които оказваха предпочитание на светеца, го помолиха в навечерието на празника той да отслужи службата…” В българската столица Сава получава подкрепа от патриарх Йоаким І  и цар Йоан ІІ Асен за независимостта на сръбската църква, която не е призната от Охридската архиепископия. Като най – мощен суверен на полуострова, за българския цар не е трудно да наложи волята си над охридския архиепископ, който е принуден да признае автокефалния статут на сръбската църква.

За нещастие, при гостуването си в Търново, Сава се разболява тежко. Въпреки грижите на българите, светият старец умира на 14 януари 1236 г. По заповед на царя сръбският духовен водач е погребан в църквата “Св. Четиридесет мъченици”. През есента на същата година в Търново пристига самият крал Стефан Владислав, който моли тъста си да му даде мощите на светеца, за да ги отнесе в Сърбия. Според житийната традиция търновският самодържец не е бил склонен да се раздели със светите мощи на св. Сава. Виждайки обаче голямата скръб на сръбския владетел, а и като знаел какво значи светецът за сръбския народ, Йоан ІІ Асен се съгласява. Кралят отнася тленните останки на св. Сава в Сърбия, където са положени в построения от Владислав манастир “Милешево”    на  6   май    1237 г.

При управлението на Владислав продължава да се спазва династическата традиция на Неманичи да се основават и даряват манастири. Докато Радослав не оставя своя задужбина, крал Владислав се прославя като благочестив и христолюбив владетел издигайки манастира “Милешево” и дарявайки богато светогорските манастири.

По време на безличната власт на Радослав и Владислав отново се появяват тенденции към сепаратизъм. В Зета се появява като полусамостоятелен владетел синът на Вукан – Георги. Областта не се отцепва от сръбската държава, но Вукановият син проявява стремеж към независимост. Без да се съобразява с върховната власт на сръбските крале, той се намесва в църковните конфликти между католическите архиепископии Бар и Дубровник. Претенции към автономия изявяват и князете на Захълмието – Толен, който управлява северните дялове на областта, и Андрей, властващ над южната част. Двамата участват в конфликтите в Южна Далмация – в съперничеството между католическите архиепископии, в борбата срещу експанзията на хърватския аристократичен род Шубичи, в съпротивата на босненските банове срещу унгарските наказателни походи. Междувременно се случва събитие, което поставя пред големи изпитания народите от цяла Европа.

В началото на 40-те години на ХІІІ в. Източна Европа е сполетяна от страшната напаст на  монголското нашествие. В 1241 г. след като унищожават Киевска Русия, всепобеждаващите монголски конни армии нахлуват в Европа, разоряват обширни територии от Полша и Силезия, след което нахлуват в Унгария. В битката при р. Шайо  на 11 април 1241 г. унгарските войски  са съвършено разбити, а крал Бела ІV бяга на юг, спасявайки се от страшните завоеватели. В този момент до командващите монголските войски достига вестта за смъртта на хан Бату. Те спират настъплението и се връщат обратно за да участват в избора на нов хан. Европа е спасена от по – нататъшни опустошения. Сърбия също е засегната от преминаването на завоевателите. От Далмация  монголите потеглят на изток, преминават през Рашка, Нишката област и оттам през България достигат до р. Волга. Преминаването на монголските войски не нанася големи щети на сръбската държава.

Управлението на крал Владислав завършва през 1243 г., когато могъществото на българската държава вече е само спомен. Недоволни от безличното му управление, сръбските властели и част от висшия клир организират преврат и детронират крал Владислав. На сръбския трон се възкачва третият син на крал Стефан Първовенчани – Стефан Урош (1243 – 1276). Сваленият крал  първоначално е затворен в тъмница, но впоследствие признава върховната власт на по-младия си брат и е освободен. Владислав е изпратен да управлява в Зета, като му е запазена кралската титла.


По пътя на консолидацията

 

stefanuroash son dragutinКрал Стефан Урош І, наречен от съвременниците си “велики” ,  проявява по – големи държавнически способности от двамата си братя Радослав и Владислав. Общо взето, неговото управление постига успехи във вътрешен и външнополитически план.

Една от най – важните задачи на новия крал е да централизира сръбската държава и да се справи със сепаратизма на периферните области Зета и Захълмие. Изразявайки стремежа си към централизация на държавната власт, Стефан Урош променя кралската титулатура. Вместо титла, в която се изброяват всички области, над които кралят има власт (”Крал на Рашка, Захълмие, Требинье и Зета”), Урош използва опростеното “Крал на всички сръбски и поморски земи”. По този начин той явно желае да намали впечатлението за обособеност на отделните области в държавата. Успешната политика на Стефан Урош донякъде се дължи и на благоприятната за сръбската държава международна обстановка. В южните части на полуострова продължава борбата за византийското наследство. След 1261 г. възобновената Империя е заета в борба срещу агресивни коалиции и от  реконкистата на бившите и владения в Пелопонес и континентална Гърция. Със смъртта на Йоан ІІ Асен приключва могъществото на България и хегемонията и на полуострова. Унгария лекува раните си след опустошителното монголско нашествие.  Сърбия само за миг усеща върху себе си стихията на монголската конница, която не причинява големи щети на страната. При тази обстановка Стефан Урош има възможност спокойно да се заеме с решаването на вътрешните проблеми, без да се страхува от външна агресия.

Един от тях е статутът на сръбския дял от Захълмието и проблемът за властта в Попово поле и Требине. Тамошните князе оказват упорита съпротива срещу опитите на краля да наложи властта си в тези земи и намират съюзник в лицето на дубровнишката комуна. Дубровник от своя страна се страхува от амбициите на Сърбия към прилежащите му области и към сухопътните му владения (Астарея). Проблемът с налагането на кралската власт в Захълмието се усложнява и от факта, че претенции към тази територия предявява унгарската монархия. За унгарците тази област има стратегическо значение, тъй като те от нея могат да извършват набези срещу венецианските владения в Южна Далмация. Захълмските князе признават върховната власт на унгарския крал. Жупанът Радослав, внук на Мирослав Неманя, нарича себе си “верен васал на господин краля унгарски”.

В средата на ХІІІ в. отношенията между Сърбия и  Дубровник рязко се влошават, поради опитите на Дубровнишката архиепископия да подчини архиепископията в Бар. Този канонически спор придобива чисто политически характер. Крал Урош дава ясно да се разбере, че католическата църква в Сърбия ще бъде под неговата върховна власт, а не под властта на външни сили. Стефан Урош не е последовател на изключителната православна традиция на св. Сава, може би поради това, че е син на Ана Дандоло, а също и че се намира под влиянието на съпругата си Елена, която е от френски произход. В Приморието живеят много  католици, към които Стефан Урош провежда политика на толерантност, а кралица Елена ги взема под свое покровителство. Кралят е твърдо решен да запази независимостта на Барската архиепископия и да не допусне подчиняването и на Дубровник. Дубровнишката комуна обаче отстоява енергично своите претенции към архиепископията в Бар. По отношение на правата на Дубровнишката архиепископия над Бар, дубровничани прибягват дори към фалшифициране на папските документи. През 1247 г. Дубровник успява да издейства от Римската курия решение, с което цялата Барска област минава под юрисдикцията на Дубровнишката архиепископия. Когато обаче дубровнишкият клирик Матей отива в Бар за да приведе в изпълнение папското решение, среща непредвиден отпор от жителите на града. Барският епископ открито заявява, че не признава решението на Рим, а гражданите заявяват: “Защо с нас се занимава папата? Наш папа е господин нашият крал Урош!”. Стига се до там, че синът на градския княз лично съпровожда делегацията на Дубровник до пристанището, за да я предпази от гнева на тълпата. Това поведение на католическото население на Бар красноречиво говори за успехите на толерантната политика на крал Урош. Осведомен за случая в Бар, папата, за учудване на всички, хвърля вината върху Дубровник. През 1248 г. Римската курия назначава за барски архиепископ известния църковен мисионер Джовани де Плано Карпили. Светият престол му поставя задача точно да проучи спора между Бар и Дубровник. Църковните спорове между двете архиепископии продължават, като в тях решително се намесва сръбският крал. За да защити държавните интереси, през 1252 г. Стефан Урош І предприема военна акция срещу Дубровник. Околностите на града са опустошени, но сръбската армия се оказва безсилна пред яките му укрепления. Дубровник търси помощ от България и от захълмския княз Радослав. На 15 юни 1253 г. е сключен съюз между дубровнишката комуна и българите. Към този съюз се присъединява и Радослав. В 1254 г. българска армия нахлува дълбоко в сръбска територия, достига до р. Лим и опустошава тамошната област. Армията обаче не продължава настъплението, а се изтегля от Сърбия. Този рейд на българските сили принуждава крал Урош І временно да преустанови бойните действия срещу Дубровник. След изтеглянето на българските части, Дубровник изпада в тежко положение. Останал сам, градът е принуден да моли за мир, който е сключен на 23 август 1254 г. Дубровнишкият архиепископ загубва всякаква църковна власт върху сръбските държавни територии. Барската архиепископия се превръща в независима католическа метрополия в Сърбия. След войната с Дубровник,  Урош І решава да се справи с  непокорния жупан Радослав. Кралят насочва войските си срещу отцепника, лишава го от власт, а  неговият дял от Захълмието присъединява към сръбската държава.

В Западното Захълмие продължават да управляват полунезависими князе. Разделението на областта намира отражение в статута на сръбската православна епископия в нея. В средата на ХІІІ в.  седалището и се премества от гр. Стон, намиращ се северозападно от Дубровник, в църквата “Св. Петър и Павел”, разположена на р. Лим. В Западното Захълмие католическата църква придобива надмощие над православната.

В края на 50 – те години на века крал Урош І се намесва в заключителния етап от борбата за византийското наследство. Тя пламти с пълна сила между двата основни съперника – Никейската империя и Епирското деспотство. Упадъкът на българската държава след смъртта на Йоан ІІ Асен позволява на Никейската империя да извоюва силни позиции на Балканите. Тя откъсва от България обширни територии в Родопската област и Македония, след което продължава натиска си срещу западногръцките държавни образувания – Епир и Тесалия. След смъртта на Йоан ІІІ Ватаци (1254 г.) настъпателната политика е продължена от неговия наследник Теодор ІІ Ласкарис (1254 – 1258). За да се противопостави на никейския натиск, епирският деспот Михаил ІІ Дука сключва съюз със сицилианския крал Манфред и с ахейския княз Вилхелм Вилардуен. Към тази коалиция се присъединява и крал Стефан Урош І. Включването в антиникейския съюз обещавало на сърбите сравнително лесни териториални придобивки в никейските владения в Македония. Използвайки затрудненията на никейската власт там, през 1257 г. една сръбска войскова част прониква до Прилеп и разбива никейския гарнизон на града. Друга сръбска армия завладява Скопие и прилежащата му област.

През 1258 г. умира император Теодор ІІ Ласкарис и на никейския трон се възкачва способният пълководец и дипломат Михаил VІІІ Палеолог – възстановителят на Византийската империя. Новият император повежда енергична борба срещу Епир и съюзниците му. Стефан Урош  сменя ориентацията си, като скъсва съюзните отношения с Епир и започва да подкрепя Никея. Тази постъпка на краля се обяснява с неговата обвързаност с унгарската политика по това време. Унгария е в съюзни отношения с Никея и това кара сръбския крал да се откаже от участие в антиникейската коалиция. Крал Стефан Урош предоставя на Михаил Палеолог помощни войски, които заедно с никейските сили нанасят унищожително поражение на съюзническите армии в битката при Пелагония през есента на 1259 г. Сръбски корпуси участват и в състава на унгарската армия във войната на Унгария с чешкия крал Пшемисъл Отокар ІІ.

Промените, които настъпват след възстановяването на Византия през 1261 г., оказват влияние върху политиката на Сърбия.  Като  съюзник на възобновената Империя, тя се намесва в сложната политическа игра, противопоставяща византийците и техния съюзник Генуа на Венецианската република. В това кралят на Сърбия съзира възможност да поднови натиска срещу Дубровник, който е под върховната власт на Венеция. Войната започва през 1263 г.  и се води с променлива интензивност до 1268 г.  На сръбската армия отново не и достигат сили да преодолее мощните крепостни стени на града. Крал Урош І разбира, че вместо да води изтощителна война с процъфтяващия град, по – добре ще бъде да установи с него редовни търговски взаимоотношения. Мирът е подписан през 1268 г. Според клаузите на мирния договор Дубровник подновява плащането на  годишния “Свети Димитров данък” в размер на 2000 перпери. Този данък се изплаща на празника на Св. Димитър и се дава на онзи владетел, който владее областите Требине и Конавли, а това всъщност е сръбският крал. От своя страна крал Урош І потвърждава търговските привилегии на дубровнишките търговци на сръбска територия, дадени им още от великия жупан Стефан Неманя. Сърбите признават на Дубровник правото да владее широката околност на града, опустошавана преди това от сръбските войски.

Що се отнася до сръбско – унгарските отношения, до края на 60-те години  те остават стабилни, и общо взето, приятелски. През 1267 г. в Унгария избухва династична междуособица и за кратко време монархията е разделена между крал Бела ІV и неговият син Ищван V. Крал Урош решава да се възползва от вътрешните проблеми на Унгария и да разшири сръбските владения в областта Мачва. Сръбската армия нахлува в областта и я завладява. Крал Бела ІV обаче реагира незабавно и нанася на сърбите голямо поражение. Крал Урош І е пленен заедно със своя зет и с няколко висши сановници. Малко по – късно сръбският крал е освободен от плен, но е принуден да поеме известни задължения спрямо унгарската корона. Унгарците поставят условие синът на краля – Драгутин, да се ожени за дъщерята на Бела ІV – Катерина и да бъде издигнат за “млад крал” (престолонаследник). Освен това, договорът изисква  властта в Сърбия да бъде поделена между крал Урош и неговият син Драгутин.

Същевременно вниманието на сръбския крал е привлечено от борбата между Византия и новият крал на Южна Италия и Сицилия Шарл д,  Анжу. Византийската империя   полага енергични усилия да привлече сърбите на своя страна, предлагайки сключване на брак между втория кралски син Милутин и византийската принцеса Ана. Византийците смятат, че престолонаследникът Драгутин е тежко болен и че Милутин ще наследи трона. Преговорите се водят много интензивно и ромейски пратеничества посещават често сръбския двор. Ромеите обаче разбират,  че  Милутин няма големи шансове да наследи баща си на трона. Те прекъсват преговорите  с оправданието, че сръбският кралски двор е прекалено примитивен и не е достоен за византийска принцеса. След приключването на преговорите с Византия, крал Урош І установява контакти със сицилианския крал. Шарл д,  Анжу открито заявява своите завоевателни намерения спрямо Византийската империя, и се заема енергично с подготовката на антивизантийска коалиция. На 27 май 1267 г. във Витербо  кралят на Сицилия в присъствието на папа Климент ІV  сключва договор с бившия латински император Бодуен ІІ за бъдеща подялба на Византия. Малко по – късно в съюза се включват България и Морея. Към тази коалиция се присъединява и крал Урош І. През май 1273 г. в двора на сицилианския крал пристигат сръбски и български пратеници, които са приети изключително любезно. В антивизантийската коалиция влиза и господарят на Тесалия, севастократор Йоан, чиято дъщеря се омъжва за втория син крал Урош І – Милутин.

Наред с тези външнополитически ходове, сръбският крал решава да поднови натиска срещу Дубровник. През август 1275 г. сръбската армия, под командването на самия крал, блокира града. Управителят на Дубровник, Пиетро Джеполо, този път не се ограничава само с отбрана на градските стени, а предприема смела атака срещу сръбските сили извън града. Градските войски успяват да изтласкат сърбите, но увлечени в преследване попадат на сръбска засада. Дубровничаните са разбити и много от тях попадат в плен. Малко по – късно с посредничеството на Венеция мирът е възстановен.

Една година след тези събития “младият крал” Драгутин, подкрепен от унгарците, се разбунтува срещу баща си. През есента на 1276 г. неговите сили, подкрепени от унгарски части, разгромяват кралската армия в жупата Гацка, намираща се в Южно Захълмие. По стара Неманичка    традиция    кралят   се замонашава   под името Симон и се оттегля в манастир. Малко след това старият крал склапя очи и тялото му е погребано в построения от него манастир “Сопочани”. При управлението на крал Урош І  се поставя началото на рудодобива в Сърбия. Още от древността Динарските планини са се славили със златните, сребърните, оловните и медните си мини. През ранното Средновековие тези мини са изоставени. Разработването им е подновено в средата на ХІІІ в. Първият сръбски рудник Бръсково, разположен до р. Тара, ляв приток на Дрина, започва да функционира през 1253 – 1254 г.

През следващите десетилетия  се разработват още няколко рудници. Със значителна производителност се отличават мините  Рудник,  Трепча,  Янево (до Прищина) и Ново Бърдо.

Рудниците се разработват с помощта на саксонци (наричани от сърби и българи “саси”), които са преселници от Трансилвания. Крал Урош им дава редица привилегии, сред които и правото да имат свои католически църкви. Добивът на сребърна руда и сребро се превръща в един от основните отрасли на сръбската икономика. Сръбското сребро се изкупува и изнася от дубровнишки и други далматински търговци. Рудодобивът позволява на сръбския крал интензивно монетосечене.  Урош  І      започва    да    сече      сребърни    динари, по подобие на венецианските матапани, които са в обръщение по цялото Източно Средиземноморие. Това издига много икономи-ческата и политическата мощ на   сръбския  кралски  двор.

Освен рударските суровини, Сърбия изнася и продукти на занаятчийското  производство  и  селскостопанска продукция – месо, вълна, кожи, восък и   др. Сърбия влиза в икономическата система, свързваща Балканите, Далмация и Италия.

 

Използвана литература:

Ангелов, Д., Византия. Политическа история, Ст. Загора, 1994
Гагова, Красимира, Кръстоносните походи, С., 1998
Домаћи извори за српску историју, уредио Иван Павлович, Део први, Житиjа краљ срьбьскынхь. Гласник српског ученог друштва, Друго оделење, Книга VІІ, Београд, 1877
Законски споменици српских држава средњега века. Изд. Новаковић, Ст., Београд, 1912.
История на България в ІІІ тома, Т. І История на средновековна България VІІ-ХІV в., С. 1999
Јиречек-Радонић, Историја Срба, Кн 1, Политичка историја до 1537 г., Б. 1990
Матанов, Хр., Средновековните Балкани. Исторически очерци., С., 2002,
Острогорски, Г., История на Византийската държава, С. 1998
Ћирковић, С., Срби у средњем  веку, Београд, 1995

 

www.rastko.rs:

Електронни издания:

Деретић, Ј., Кратка историjа српске књижевности, Београд, 1983
Душан Синдик, Jедна или две жичке повелье? Историjски часопис, ХІV-ХV, Б. 1963-1965
Павлов Пл., Архиепископ Сава Неманич, цар Иван Асен ІІ и българо-сръбските църковни връзки през ХІІІ-ХІV в.
Стефан Првовенчани, Сабрани списи, Приредила Љиљана Јухас-Георгиевска, Београд, 1988, Едиција “Стара српска књжевност у 24 књиге”, Књига трећа
Свети Сава, Сабрани списи, приредио Димитриjе Богдановић, Београд, 1986, Едиција “Стара српска књжевност у 24 књиге”, Књига друга
Teodosije, Zitija, Stara srpska knjizevnost u 24 knjige, kn. 5., prir. Dimitrije Bogdanovic, Beograd., 1988
Фајфрић, Ж., Света лоза Стефана Немање, Београд, 2000
Ћоровић, Вл. Историја српског народа, Београд, 1997