Балканите

Многообразие и съперничество. Избрани студии за обществото и културата във Византия и средновековна България

Посещения: 10155

 

Х

Образът на българите през европейското Средновековие

 

Оригинално заглавие: Das Bulgarenbild im europäischen Mittelalter. In: Etudes Balkaniques 18, (1982), Sofia, 2, 58-68.

 

Една от най-привлекателните и същевременно трудни задачи на културната история е да проследи отношението към един народ в литературните традиции на други народи. Противоречията и грешните оценки са твърде много, и то не само по отношение на отминалите исторически епохи, а и по отношение на нашето съвремие. Ако недостатъчните извори и тяхната случайност водят до противоречиви резултати за миналото, то за съвременността причината е в изобилието на информация и в различните гледни точки. През Средновековието е било много трудно да се изгради представа за един друг народ. Съществували са писмени материали (за тези които са могли да четат и са имали достъп до ръкописи) и устно общуване. Ако изключим търговците и пратениците, запознаването с чужди страни е ставало само по време на война. А това със сигурност не е бил най-добрият начин да се дава оценка на другия, макар че именно такъв тип мнения са в основата на много средновековни извори. Днес поне на теория всички информационни средства са общодостъпни и към това трябва да прибавим и личните пътувания. Ако обаче останем в Средновековието, трябва да отчетем и езиковата бариера, която е възпрепятствала всеки опит за по-задълбочено вникване в културата на другия. За да се върнем към темата ще кажем, че ако през късното Средновековие за Запада България е била страна на схизматици, отпаднали от Римокатолическата църква и дори свързани с богомилската ерес, то днес тя е една обикновена социалистическа страна, чийто език е не по-малко "варварски", т. е. неразбираем, от този през Средновековието. Но не е моя задача да сравнявам положението някога и сега, а да се обърна изцяло към миналото, към представата за България през европейското Средновековие.

Избрал съм темата в нейния широк смисъл, като включвам в понятието "европейско Средновековие" в еднаква степен Византия, славянските държави и латинския Запад. Съответно и свидетелствата, на които се основавам, са взети от същия ареал. Най-напред ще разгледам сведенията на византийците, след това на славянските съседи на България и накрая тези от Западна Европа, към която са привлечени Унгария и Полша поради общия език през един голям исторически период. Но предоставените ми възможности, както и равнището на нашите познания, налагат известни ограничения. Основният въпрос е: Какво се е знаело за българите и как те са били възприемани? Ще се опитам да представя византийските сведения малко по-подробно, руските и сръбските — в съкратен вид, а при латинските ще се огранича с времето до X в. и само бегло ще споменавам следващите столетия.

Предварително искам да кажа няколко думи за изворите. В по- голямата си част те са от историографската литература, която по своята същност е повече или по-малко "официална". Тя може да изразява настроенията на обществото като цяло или възгледите на определена, най- често управляваща, прослойка. Липсват пътеписи или доклади на пратеници, които допускат определен личен компонент. Само някои лексикални данни ни позволяват да очакваме нещо като "мнение на широката общественост". Подробните (т. е. обемистите) описания на българите и България са рядкост във Византия. В повечето случаи нашите сведения се ограничават до епитети и прозвища, които трябва да бъдат преценявани внимателно.

Византийците са били винаги непосредствени съседи на българите и между тях са съществували тесни политически и религиозни връзки. В оценката на българите приемането на християнството през 863/4 г. представлява решаващ, повратен момент, независимо от военните конфликти преди и след това. Когато през 680/1 г. те завземат византийски територии и Константин IV е принуден да сключи мир с тях, хронистът Теофан ги определя като "ужасен, новопоявил се народ", което в превода на Анастасий Библиотекар е предадено като "detestabilis" (достойни за презрение)1. Неизвестният автор, описал ни византийското поражение през 811 г. ги нарича "безбожни". Независимо от тези примери, при повечето византийски автори те са представени неутрално, без епитети, само като "българи".

Отделни пасажи от наръчника по военно дело на император Лъв от началото на X в. показват голямата промяна в отношението на византийците към българите, предизвикана от приемането на християнството. Те заслужават да бъдат цитирани буквално: "Тъй като българите приеха в мир Христа и вече имат еднаква вяра с ромеите, ние смятаме, че не е правилно да се изправяме с оръжие срещу тях; войната срещу тях е в Божиите ръце. Ние сме се договорили, че нито те, нито ние ще вдигнем оръжие един срещу друг, тъй като сме братя во Христе"2. По-нататък в същото съчинение авторът пише за тюркските народи следното: "Обичаите на тюрките се различават от този на българите само по това, че те (българите) приеха християнската вяра и бързо усвоиха ромейските порядки, като заедно с това скъсаха със суеверията на своя див, номадски характер"3.

Тези оценки звучат доста шаблонно и отговарят повече на държавната идеология — за която ще говорим по-долу — отколкото на действителността, особено в първите десетилетия на X в., когато Византия води продължителни войни с цар Симеон. Но идеализираната представа за съществуването на два християнски народа се оценява по-високо от реалната действителност. Патриарх Николай Мистик — духовният наставник на цар Симеон — подчертава това единство въпреки всички противоречия: "Народът на християните, българският и византийският..."4. Статията за българите в Лексикона на Свидас все още не отразява тяхното християнизиране5. Той е възникнал през X в. в резултат на една работа, която бихме могли да наречем "антикварно-енциклопедична" и в частта си за българите се основава на един абсолютно непознат извор. Най-напред се отбелязва облеклото на българите, което било еднакво с това на аварите и те го носели "и до днес". Трудно можем да кажем дали уточнението "и до днес" се отнася за X в. или е преписано буквално от извора. Лично аз бих искал първо да подчертая, че византинизацията в обичаите от времето на цар Симеон е засягала предимно висшите слоеве, докато народът много дълго се е отличавал от византийците по облеклото и обичаите си. В статията след това се споменават някои исторически факти от българо-византийските отношения. Накрая се разказва за законодателството на хан Крум (началото на IX в.). Като цяло тази статия представя българите "sine ira et studio". В наскоро издадените исторически съчинения на архиепископ Теофилакт Охридски българите не са оставили почти никакви следи6. Йоан Цец през XI и Йоан Зонара през XII в. идентифицират българите с панонците — античното название на илирийските народи7. Нямаме основание да кажем, че това обозначаване, както и приравняването на българите с мизите от късновизантийските извори, изразява пренебрежително отношение. Българите са били подозрителни в очите на византийското общество, когато са извършвали своите остарели вече езически ритуали. В този смисъл остава пренебрегнат един пасаж от грузинското житие на Георги Атонски. Действието се развива около 1050 г., когато Георги преминава през едно село на име Ливадия, което е било собственост на Света Гора и вероятно се е намирало в Родопите — "напълно усамотен сред ужасяващи планински склонове, където никога не е живял нито един светец. Там се бяха настанили българите, наричани славяни - глупави хора, подобни на диви животни, без страх и срам, които ядяха нечисти пълзящи твари". От следващите редове става ясно на какво се основава тази негативна характеристика. Българите от Ливадия са се били върнали към своите езически обичаи (ако изобщо някога са били покръстени) и са почитали една антична статуя като богиня, която светецът разбил с чук при повторното си идване в селото8.

Други пренебрежителни оценки за българите в по-късните извори не можах да открия. Дори богомилската ерес, чиито привърженици в западните извори са обозначавани накратко като българи, не е оказала негативно влияние върху представата за българите във Византия9.

В нашето изследване ще приведем и термините, използвани от византийците за обозначаване на българската държава. Преди това обаче трябва да разгледаме понятията за означаване на държавата в самата Византия10. Най-често се срещат: βασιλεία или κράτος които са в тясна връзка с личността на владетеля, както и формулите от грамотите ἡ βασιλεία μου и τὸ κράτος μου в смисъл на "мое величество". По-редки варианти за това са ἀρχή, ἡγεμονία а още по-рядко δυναστεία които се превеждат като "власт, право да управляваш народа и територията", отнесено към личността на владетеля. Освен това византийските автори използват и понятия, означаващи държавата като такава, без отношение към държавната власт. Това са термини като τὸ κοινόν в смисъл на общност или πολιτεία, ''res publica" в смисъла на античното римско понятие за държава. Как византийските извори наричат българската държава? Показателно за византийското отношение от първото столетие след договора от 681 г. е, че Теофан и воините от неговата хроника говорят само за "България" и "българи", без да използват термин за владетеля и държавата. При авторите от Х-ХIв. продължава да се подчертава етническия момент и племенната принадлежност, изразени в означения като: Βουλγαρικὸν или Βουλγάρων ἔθνος11, Βολγάρων φῦλα12 или Βουλγάρων γένος13. Когато става дума за упражняване на власт, византийците си служат със следните термини: Βουλγάρων ἀρχὴ14, ἐξουσία15 или δυναστεία16. Византийските автори никога не наричат българската държава πολιτεία или κράτος, обозначения, които изглежда са запазени само за "res publica Romana". Също така прави впечатление, че Първото българско царство никога не е било титулувано като βασιλεία. Това не важи за късновизантийската епоха, когато намаляването на политическата власт във Византия води до по-голяма гъвкавост при използването на понятия, свързани с държавата. Тогава държавите на сърбите и българите се превръщат за Византия в βασιλεία. Във връзка с това заслужава да споменем един цитат от учебно упражнение по реторика от XIV в. Там царството на българите е наречено ἡ τῶν Βουλγάρων βασιλεία и към него е прибавен епитетът πορνική17. Това определение според лексиката на Септуагинта означава "лъжовен, фалшив" и вероятно има предвид някакво неизвестно историческо събитие, вероятно нарушаване на договор от страна на български цар по времето на гражданската война във Византия между императорите Йоан Кантакузин и Йоан Палеолог. Това е може би единственият пример, в който понятието за българската държава е свързано с негативен епитет.

Това, което казах за употребата на βασιλεία, важи със същата сила и за βασιλεύς, т. е. "владетелят, царят". Теофан нарича българския хан "κῦρις" ("господар") или ἀρχηγὸς τῆς Βουλγαρίας18. Най-често използваната титла е ἄρχων (владетел). Писмата на патриарх Николай Мистик до Симеон от началото на X в. са свидетелство за това. Книгата на церемониите също потвърждава тази формулировка, като пише: "на архонта на българите, който владее по Божия воля. В името на Отца... до обичния ни духовен син и владетел по Божия воля на християнския народ на българите“19. Въпреки че след подписания през 927 г. мирен договор и след брачния съюз с управляващата династия българският владетел има право официално на титлата "василевс"20, хрониките и в известен смисъл общественото мнение не отчитат тази промяна. Едва късновизантийските извори наричат българския владетел βασιλεύς.

За значението на християнизацията на българите, отразено в официалните възгледи на византийците, вече стана дума по-горе. То намира израз и в официалните названия, които също са част от представата за българите във Византия. От цитираната по-горе формула в Книгата за церемониите се разбира, че българският владетел е бил духовен син на византийския император. Този факт е подробно разгледан от Дьолгер и поставен в контекста на византийската концепция на "семейството на владетелите"21. Освен това Дьолгер с основание подчертава, че българският народ като цяло не е приет в групата на φίλοι, на приятелите, за разлика от венецианците и генуезците по-късно22. Подобни допълнения в Книгата на церемониите и в Клетерология на Тимотей - φίλοι Βούλγαροι - се отнася повече за пратеници и държавни гости, които почти автоматично стават φίλοι23.

Свидетелствата, които разкриват представата за българите във Византия, предават повече или по-малко официалното мнение. Съвсем не ни е известно как широките слоеве от византийското население са си представяли българите. Езиковото общуване е било възможно само в граничните райони. Солун е играл голяма роля не само по времето на Кирил и Методий. Дори през XIV в. една сатира на Йоан Катрарис, вероятно написана в Солун, свидетелства, че отделни български думи са били употребявани и разбирани24. Пълководецът от XI в. Кекавмен е имал преки впечатления от българите и от техния език, тъй като пише: "πλούσιος" означавало "βογάτος", а "στρατιγός" значело "ἐν τῇ τῶν Βουλγάρων διαλέκτῳ τζελνίκος"25. Много далеч от нещата стои един анонимен византийски църковник, който при цитирането на българската дума за "шега" я определя със стандартния израз "βαρβαρικῶς"26. За византийците езикът и писмото на българите са били обозначавани като славянски. Означението σερβικὰ γλῶσσα или дори σθλαβικὰ γλῶσσα изобщо не се среща, и едва ли е възможно, защото византийците са различавали много добре сърбите от българите, но не по езика, а според нравите и обичаите. Един абецедар от XV в., издаден преди няколко години, ни предлага транскрипция на различните букви, като нарича латинските φραγγικὰ, сирийските — συριακὰ, еврейските — ἐβραικὰ, турските — τουρκικὰ, арменските — ἀρμενικὰ, а славянските са означени като βουλγαρικά27.

Ако разгледаме внимателно малкото, което ни предлага лексиката, ще видим, че оценката за българите не е особено позитивна, факт, който не се ограничава само до България, а се забелязва във всички области на средновековна Европа, където живее смесено население. В споменатото по-горе стихотворение на Йоан Катрарис се говори за един неофит, като по произход е влахо-албанец, но презрително е наречен Βουλγαραλβανιτοβλάχος, а различните прилагателни, които са отнесени към него не особено любезно са взети от българския език28. В едно простонародно гръцко стихотворение от XIV в., наречено "Пулологос" е употребена звателната форма Βουλγαροαναθρέμμενε със значение "издънка на българи", което е истинска обида29. В съвременната на това стихотворение хроника на т.нар. Комнин и Прокъл от Янина се разказва са някой си Бугис, наречен презрително Σερβαλβανιτοβουλγαρόβλαχος30. В някои новогръцки диалекти името "българин" има пренебрежително значение: в Епир — "примитивен човек", в Кипър — "глупак", а в женски род Βουλγάρα се употребява в областта на Парнас със значение "жена със зла душа"31. Нямаме доказателства, че тази промяна в значението е настъпила в средновековния гръцки език. Речникът на народния гръцки език на Криарас, представящ словесното богатство на езика до XVII в., не съдържа подобни варианти в значението на думата32. Те са възникнали вероятно по време на турското владичество и са използвани научно или псевдонаучно при многобройните спорове по въпроса за славянизацията на Гърция. Но те в никакъв случай нямат връзка с образа на българите пред Средновековието.Непосредствени съседи на българите са били и сърбите. Когато император Константин Багрянородни разглежда в своето произведение De administrando imperio отношението на сърбите към българите, той подчертава ὠς γείτωνες και συνορῖται ἀγαπῶντες ἀλλήλλους, ("те са съседи и се обичат едни други") и това е било валидно докато Византия е имала достатъчно влияние и в двете области, без съмнение до средата на X в.33 Въпреки многобройните противоречия между Второто българско царство и сръбското кралство, нито във владетелските жития, нито в родословите на сърбите има негативни изявления срещу българите. Негативно е представена само една конкретна личност — "злодеят Борил, чиито дела надминаха и злодейството на Херод"34. Веднага след битката при Велбъжд от 1330 г., описана подробно в житието на Стефан Дечански, агиографът се впуска в обиди срещу българския цар, но не и срещу народа като цяло35. По-късните летописи говорят на едно място за "възлюбените от Бога сърби и българи"36. Разбира се, не можем да кажем, че сръбските летописи отделят много място на българската история: има четири такива бележки за битката при Велбъжд, която като победа на сърбите заема подобаващо място в хрониките37, две сведения за похода на султан Муса през 1413 г. в България38 и една бележка за османските завоевателни походи през България във връзка с битката на Косово поле39. По-късната хроника на Георги Бранкович споменава за покръстването на българите и за опустошаването на българските земи от печенегите през 943 г.40. Със сигурност летописите не са имали задачите на една обширна хроника, поради което липсват важни сведения за отношенията между двете държави. Това не бива да се възприема като липса на интерес от страна на съседен народ, а по-скоро като израз на едно регионално и етнически ограничено схващане за историята. Все пак са рядкост хрониките, които описват чужди народи заради самите тях. Античността познава в лицето на Херодот, Полибий, Диодор и Тацит блестящи образци на обобщено историческо представяне, каквито не можем да очакваме след замирането на античната традиция41.

Няма да е изненада и твърдението, че ранните руски хроники също само бегло споменават българите. Кратката хроника на Нестор, която завършва през 1110 г., съдържа само осем бележки за българите. Нито една от тях не добавя нещо ново. Споменати са: покръстването на българите, походът на унгарците срещу България през 902 г., войните по време на цар Симеон, съобщението на българите до Византия за предстоящо нападение на русите от 941-941 г. (вероятно в този пасаж българите са представени като предатели), руско-българската война 967-971 г. и накрая предложението за помощ на българите от 1097 г.42. Аз не съм изследвал по-късните извори — тези от времето на Второто българско царство — и затова изложението ми за този период ще остане фрагментарно. Предполагаемите тесни културни връзки между българското християнско царство и християнизираното Киевско княжество не са оставили следи в наличните извори за отношението към българите.

Сърби, руси и византийци са имали постоянни и непосредствени контакти с българите. Съвсем различна е ситуацията в Средна и Западна Европа, където само Франкското кралство е имало свои пратеничества при българите, от които е получавало преки сведения. Изводите, които ще направим тук, се основават на сумирането на техните сведения в почти статистически порядък. При това тук основно ще се наблегне на периода до X в., както вече споменахме по-горе, тъй като само до тогава е събран материалът за Енциклопедията на ранносредновековната история на Западна Европа. Освен това няма да разглеждам въпроса откъде средновековните автори са получавали информация за България. Историята на Анастасий Библиотекар, частичните преводи на Георги Синкел, патриарх Никифор и Теофан в никакъв случай не са били толкова широко разпространени и общодостъпни, за да обясним наличните сведения само с тях.

При описанието на българите в латинските извори, трябва да се имат предвид три основни момента: жанрът на извора, подробна характеристика на страната и хората и видът на сведенията, които трябва да се предадат.43

На първо място тук са летописците и хронистите, които малко изненадващо са около 100 на брой и дават сведения за България до X в. Сред тях са също и късносредновековни автори, които описват по-ранни събития. Много чести са папските писма, преди всичко от IX век, което споменават България, както и Liber Pontificalis. Късносредновековните компилатори, като например Винсент дьо Бовоа, канониците Ив дьо Шартр и кардинал Деусдедит, привеждат в своите съчинения сведения от по-стари хроники и особено от папските писма. Изобщо не срещаме пътеписи и преки впечатления.

Много повече от жанра на изворите ни интересува тяхното съдържание в пасажите, където се говори за България и българите. Обективните характеристики са изключително редки и винаги кратки. Всички те се основават на Етимологиите на Исидор от Севиля (а и не можем да очакваме друго) и започват с обяснение на името "българи": "Burgarii a burgis dicti, quia crebra per limites habitacula constituta burgos vulgo vocant" което означава "Бургари се наричат поради бургите (крепости), тъй като често наричат своите домове бурги, понеже ги строят покрай крепостните стени." За щастие това "гениално" обяснение не е разпространено в по-късните исторически съчинения и в литературата. Всъщност само още един извор — така наречената хроника Polonia Maioris от 1295 г. — се мъчи да даде обяснение на името: "regnum Bulgarorum a Bulga (река Волга) fluvio nominatur." (Царството на българите е наречено така по името на река Булга — Волга). Една меко казано мъглява характеристика на страната откриваме в Анонимно описание на градовете от средата на IX в.: "Земята на българите е обширна, а народът — многоброен. Има пет града, които обаче са много населени, но не е възможно да се строят други градове." Нотгер Балбулус съобщава през IX в.: "Известно беше, че хуните и българите и други могъщи племена, които живееха необезпокоявани и никой не ги нападаше, препречваха пътя до Гърция по суша. След това войнственият крал Карл воювал срещу славянското и българското племе, и щеше да ги унищожи като хуните. Остави българите на спокойствие, тъй като след упадъка на аварите те вече не заплашваха Франкската империя."

Еднозначно позитивна е оценката на западните автори за България след нейното покръстване. Трябва да подчертаем, че в изворите е отразено само краткотрайното й обвързване с Римската църква, а последвалата победа на Константинополската патриаршия се отминава с мълчание. Хрониката на Регино от Прюм (†915) се изразява така: "His temporibus gens Vulgarum ferocissima ас bellicosa relictis idolis abrenuntiatisque gentilium superstitionibus in Christum ex permaxima parte credidit" (По това време голяма част от дивия и войнствен народ на българите започна да вярва в Христос, да унищожава своите идоли и да се отказва от езическите суеверия), а Андреа от Бергамо пише: "Vulgarorum gens divina aspiracio accensa est, quatinus christiani fierent et Christum dominum colerent" (Народът на българите пламна от божествена ревност и всички станаха християни и почитаха Христос, нашия Господ-Бог). Като трети пример ще приведем Аналите на Ксантенер, който съобщава за покръстването следното: "Gens Bulgarum, hactenus idola vana colentium, ad fidem catholicam conversa est" (Народът на българите, който до сега почиташе празните идоли, се обърна към католическата вяра).

Информацията за българите в изворите от ранното и зрялото средновековие е сравнително оскъдна, макар и с някои малки изключения. Пример за тях е Анастасий Библиотекар, който превеждайки Теофан, не пропуска нито едно място, в което са споменати българите. Това не е особено изненадващо, защото той е съпричастен на идеята за привличане на България под юрисдикцията на Римокатолическата църква.

От съвременна гледна точка основаването на българската държава е факт с голямо значение. Не бива да ни изненадва, че средновековните автори са разсъждавали по друг начин. От около стоте хронисти, споменали по нещо за ранната история на българите, само 13 засягат този факт, и те са предимно късносредновековни извори. Пет от тях правят едно много съществено заключение. С почти еднакви думи, които говорят и за общ първоизточник, те не само описват мирния договор с византийския император — pacta praebere est coactus (той е бил принуден да сключи договор) - но и добавят към това: "ab hinc regnum Bulgarum annotandum est" (от този момент нататък можем да говорим за българско царство) или: "ab hinc ergo Bulgarorum regnum caepit" (от този момент нататък започва царството на българите). Това сведение става още по-забележително на фона на обстоятелството, че византийската историография отбелязва този мирен договор, но не отдава на датата голямо значение и никога не говори за началото на българската държава. Аз не мога да се спра подробно на въпроса кога и от кого е въведена в латинската историография датата на "основаването" на българската държава, при положение, че хронологически най-близките извори не съдържат това сведение. Не смятам за невъзможно тук са има следи от изключително българска традиция, достигнала до западните хроники.

Би било много изморително да изброяваме поотделно всички събития от българската история, сметнати от Запада за заслужаващи внимание, въпреки че образът на българите чрез тях става по-пластичен. Като парадигматични избирам Аналите на Фулда от IX в., които не са повлияни нито от Анастасий, нито от византийски извори:

811 г. — българите убиват император Никифор — събитие, споменато в почти всички хроники.
824 г. — Омуртаг изпраща пратеници при Людовик Благочестиви.
825 г. — Омуртаг изпраща ново пратеничество за определяне на границите.
826 г. — поради провал на първото пратеничество при Людовик е изпратено ново.
827 г. — българите превземат Панония.
828 г. — поход на Людовик Немски срещу българите.
829 г. — българите завземат селата по десния бряг на Драва.
845 г. — български пратеници пристигат в Падерборн.
852 г. — български пратеници пристигат в Майнц.
866 г. — български пратеници в Регенсбург съобщават за покръстването на народа.
867 г. — Людовик Немски изпраща в България епископ Ерманрих.
892 г. — крал Арнулф изпраща в България пратеници за подновяване на мирния договор.
895 г. — унгарците нападат България.
896 г. — мирен договор между византийци и унгарци, които след него нападат България.

Като изключим първото и последните две сведения, останалите са посветени на двустранните отношения между България и Франкското кралство. Подробната бележка за 896 г. е добронамерена по отношение на българите, тъй като византийската astucia — хитрост (изразът е много близо до късното perfidia - коварство) е насъскала унгарците срещу българите. За последвалата българска победа се съобщава подробно, но се премълчава, че българите са използвали помощта на езичниците-печенеги.

Във Византийската империя винаги се е отдавало голямо значение на правилната употреба на понятията за държава, докато в западната хронистика по обясними причини тази традиция не е толкова стриктна. Най-често срещаме просто названието "България", както е и във византийските извори. Засвидетелствани са също "patria Bulgarum и termini Bulgarorum", нерядко също "terra Bulgarorum". Паралелно c това се употребява и "regnum Bulgarorum". Канът на българите винаги се означава с титлата "rex". Папа Йоан VIII в едно свое писмо нарича българското царство "res publica". Значението на тези изрази не бива да се преувеличава, тъй като западната историография е избягвала обозначаването на владетеля и държавата само по отношение на своя конкурент — Византийската империя, но не и по отношение на българите.

Хронологическият обхват на тази статия не позволява да представим в детайли оценката за българите в изворите от зрялото и късното Средновековие. Обръщам внимание също и на факта, че окончателното насочване на българите към Константинополската църква първоначално не е било отбелязвано в западните извори. Но още от XI и XII в. българите са вече в орбитата на византийците-схизматици и винаги се споменават заедно с тях. По този начин те постепенно престават да представляват интерес за Запада44. В известен смисъл изключение прави една област, която не е задълбочено изследвана от тази гледна точка — църковното право. Интензивната пастирска дейност на папа Николай и възникналите в резултат на това Отговори, са оставили трайни следи в западното църковно право. Албер дьо Троа Фонтен (†1252) отбелязва в своята хроника, че е получил информация за християнизацията на българите от Каноника (Извори за църковното право): "de hac nova christanitate Bulgarorum testes sunt ille epistule quae totiens inveniuntur in libra Canonum quaram titulus est: Nicolaus papa ad consulta Bulgarorum" (За тези нови християни — българите — свидетелстват писмата, които често намираме в сборниците с църковни закони под заглавие: Папа Николай по повод въпросите на българите). Грациан, Деусдедит, Ив дьо Шартр и многобройни, все още непубликувани църковни текстове повтарят папските отговори, макар и съкратено. Така по един своеобразен начин едно кратък период от българската история, обвързването с Папството, има най-дълъг живот на Запад.

Образът на българите през Средновековието, който се опитах да възстановя, е непълен в много отношения, тъй като не е достатъчно само да се отбележат основните моменти, когато представяме многообразието в начините на мислене. Не споменах почти нищо за Унгария, също съседна на България страна. Трябваше да присъстват и немските свидетелства. Наскоро В. Гюзелев обърна внимание на староанглийския превод на Орозий, направен от крал Алфред Велики, съдържащ допълнения за България, които са липсвали в оригинала45.

Все пак можем да очертаем в основни линии образа на българите. Той е изграден в официалните византийски извори с неутрална коректност, докато в съзнанието на народа предизвиква известна неприязън. От западните извори личи, че интересът съществува дотогава, докато има конкретни примери на взаимодействие. Все пак византийците са имали преки впечатления от българите и са можели да си изградят собствена представа (правилна или не). Тази непосредственост липсва на Запад. Впечатлението на Запада е представено ретроспективно, тъй като западният човек през Средновековието не е имал достъп до материалите, от които ние сега реконструираме образа на българите. Само една ограничена прослойка е било в състояние да се информира и тя е повече или по-малко идентична с преводачите на сведенията. Така за нас остава незадоволителният резултат — нашите изследвания на образа на българите през Средновековието се превръщат в проблем на историографията, а не на историческата действителност. Действителните настроения остават — както става много често — далечни и непознати.

 

1Theophanes, ed. De Boor. Bd. I, S. 359, 24.
2Migne. Patrologia Graeca. Bd. 107, 958 AB (= cap. 44).
3Ibid., 960 D (= cap. 61).
4Nicholaos I, Patriarch of Constantinople. Letters. Ed. R. J. H. Jenkins - L. G. Westerink. Washington, 1973, ep. 18, 69.
5Suidae-Lexicon. Ed. A. Adler. Bd. I, Leipzig, 1928, S. 483-484.
6Theophylacte d'Achrida. Discours, traités, poésies. Introduction, texte, traduction et notes par P. Gautier. Thessalonike, 1980.
7Johannes Tzetzes. Ed. R. A. M. Leone. Neapel, 1968, Chiliaden Χ, 178-190; Johannes Zonaras. Lexicon, ed. Tittmann, Leipzig, 1808, Sp. 1496 и 1498.
8Преведено от P. Peeters в Analecta Bollandiana 36-37 (1917-1919) 69-159 особено 104 — 105 (cap. 36). Сведенията за този пасаж са дадени y G. Soulis. On the Slavic settlement in Hierissos in the tenth century. - Byzantion 23 (1953) 67-72 и у C. Asdracha. La région des Rhodopes..., Athen, 1976, p. 67 A. 4. Асдраха говори за "Livadia sur le Mont Athos". Това не съвпада c маршрута на светеца, попаднал на това място по време на пътуването си от Света Гора към Константинопол. Производни на топонима Ливадия се срещат често в българския език, както това показва студията на П. Коледаров, Н. Мичев Промените в имената и статута на селищата в България 1878-1972. София, 1973, с. 154. Едно село в околностите на Смолян със същото име топографски отговаря на разглеждания пасаж. Също и Д. Ангелов. Богомилството в България. София, 1947, с. 28 приема, че селото е в Родопите.
9Отъждествяването на българите с богомилите не е засвидетелствано във Византия, поне доколкото ми е известно.
10В. Sinigowitz. Die Begriffe Reich, Macht und Herrschaft im. Byz. Kulturbereich. - Saeculum 1953,4,450-455, задълбочено и частично коригирано от H.-G. Beck. Res publica Romana. Vom Staatsdenken der Byzantiner. - Sitzungsberichte der Bayer. Akademie der Wissensch., Phil.-Hist. Kl.. 1970, Heft. 2.
11Теофилакт. Климент Охридски. Превод от гръцкия оригинал, увод и бележки, изд. А. Милев. София, 1955, с. 318,319, 479; Подкрепен от по-старите извори на Теодор Скутариот у К. N. Sathas. Mesaionike Bibliotheke VII. Venedig - Paris, 1894, S. 127; Photios. - Migne, PG 102, Sp. 724, 732; Vita Ioannicii. - In: Acta Sanctorum Nov. II, I, S. 337 и същото y Migne, PG 116, Sp. 36-92.
12Ioannis Geometris carmina. - Migne, PG 106, Sp. 919; martyrium quindecim martyrum. - Migne, PG 126, Sp. 201,209.
13Martyrium quindecim martyrum, a.O.Spalte 197; Commemoratio Achilii. - In: Synaxarium eccl. Const., ed. Delehaye. Brüssel, 1902, 159.
14Й. Иванов. Български старини из Македония. София, 1970, с. 550; Commemoratio Achilii...
15У В. М. Истрин. Хроника Георгия Амартола в древнем славянорусском переводе II. Петроград, 1922, с. 59. Theophanes Continuatus, ed. Bonn, S. 420.
16Anna Comnena. Ed. Leib., Bd. 2, S. 96; Niketas Choniates. Ed. Van-Dieten, S. 374; Theodoras Skutariotes. Ed. Sathas, S. 158.
17J. Paramelie. Πορνικὴ ή τῶν Βουλγάρων βασιλεία. In: Byzance et les Slaves. Mélanges Ivan Dujcev. Paris, 1979, 317-331.
18Haup. c. 374, 2; 485, 4. Ed. De Boor.
19De cerem. 690, 6-12.
20Ibid., 690, 12, 16.
21F. Dölger. Die mittelaltrliche "Familie der Fürsten und Völker" und der Bulgarenherrscher. In: F. Dölger, Byzanz und die Europ. Staatenwelt. Darmstadt, 1964, Вж. в същия сборник и статията му Der Bulgarenherrscher als geistlicher Sohn des byz. Kaisers.
22F. Dölger. Die Familie der Könige im Mittelalter, ibid. S. 65 A. 74.
23De cerem. 139, 1 и 18; N. Oikonomidès. Les listes de préséance byzantines. Paris, 1972.
24P. Matranga. Anecdota Graeca II. Rom, 1850, 675-682; И. Дуйчев. Български думи във византийски стихове от XIV в. — В: Проучвания върху българското средновековие. София, 1945, 130-150. В. Тъпкова-Заимова. Долни Дунав, гранична зона на византийския Запад. София, 1976, 91, 126-128. За автора вж. G. de A. J. Irigoin, W. Hörandner. Johannes Katrares und seine dramatisch-poetische Produktion. - JOB, 1974, 23. 201-214.
25Γ. Γ. Литаврин Cовети и раскази Кекавмена. Москва, 1972, 120, 25 и 172, 31.
26P. Gautier. Moeurs populaires bulgares au tournant des XIIe/XIIIe siècles. - In: Mélanges I. Dujcev, 181-189 особено 185 lin. 6.
27P. Schreiner Ein wiederaufgefundener Text der narratio de Russorum conversione. - Byzantinobulgarica, 1978, 5, 302-303.
28Ed. Matranga, S.677, 54.
29Този израз се среща само в издадения от W. Wagner. Carmina graeca. Leipzig. 1874, ръкопис Vind theol. Gr. 244, f. 607 v, докато останалите ръкописи използват израза βουλγαρομουσουδᾶτε (има лице на българин); St. Krawczynski  Ὁ Πουλολόγος. Berlin, 1960 v. 623.
30S. Cirac Estopanan. Bizanzio y Espana. El legado de la basilissa Maria y de los déspotas Thomas y Esaù de Joannina, Bd. 2, Barcelona, 1943, P. 54, 3.
31Примерите вж. y D. Georgakas. Beiträge zur Deutung als slavisch erklärter Ortsnamen II.-BZ42,(1943-1949), 394.
32E. Kriaras. Λεξικό τῆς μεσαιωνικῆς ἑλληνικῆς δημόδους Γραμματείας 1100-1669. — Речникът на Атинската академия въобще не включва етнонима "българи".
33Constantine Porphyrogenetus de administrando imperio. Ed. G. Moravcsik. Washington, 1967, cap. 32 и 35.
34Serbisches Mittelalter. Altserbische Herrscherbiographien. Bd. 1, превод St. Hafner. Graz. 1962, S. 113.
35Ibid., Bd. 2, S. 235.
36Љ. Cтоjновић. Стари српски родослови и летописи. Ср. Карловци, 1927, № 167.
37Пак там, № 345, 445, 462, 517.
38Пак там, № 621, 1120.
39Пак там, № 592.
40Пак там, № 1048 и 1054.

41По въпроса вж. М. Каймакамова. Старобългарската летописна традиция и "Повесть временных лет". — В: Българско средновековие. Сборник в чест на 70- годишнината на проф. Иван Дуйчев. София, 1980, 212-224.
42Die Nestor Chronik. Eingeleitet und Kommentiert von D. Tsehizewskij. Wiesbaden, 1969, (за годините 856, 902, 915, 941, 944, 967, 971, 1097).
43Всички сведения се основават върху речника на ранносредновековната история на Източна Европа, издаден във Висбаден 1981 г.
44Кратко представяне на проблема вж. y A.-D. von den Brincken. Die "nationes christianores orientalium" im Verständnis der lateinischen Historiographie. Köln, 1973, 136 — 173.
45V. Gjuzelev. Bulgarien und die Balkanhalbinsel in den geographischen Vorstellungen des angelsächsischen Königs Alfred des Großen (871-901). - Byzantinobulgarica, 1973, 4, 91 — 104.

 

X

Right Click

No right click