Балканите

Многообразие и съперничество. Избрани студии за обществото и културата във Византия и средновековна България

Посещения: 10186

 

XI

Християнството в България преди 864 г.

 

Оригинално заглавие: Das Christentum in Bulgarien vor 864. In: V. Gjuzelev u. R. Pillinger (hgg.): Das Christentum in Bulgarien und auf den übrigen Balkanhalbinsel in der Spätantike und im früheren Mittelalter. II. Int. Symposium Haskovo, 1986, Wien 1987, 57-61.

 

"Но понеже българите възприеха мира в Христа и в негово име приеха една и съща вяра с ромеите, след стълкновението поради нарушаване на клетвата ние вече не мислим да се въоръжаваме срещу тях, тъй като против бога вече бихме предприели военните действия срещу тях."1 (Цит. по изд. на текста в ГИБИ, т. IV, С., 1961 г., с. 168, 44).

Тези думи на император Лъв VI от неговото ръководство по военно изкуство, съставено почти едно поколение след покръстването на българския кан, показват голямото значение, което се е отдавало на това събитие.

Християнизацията на България през IX в., която не ни е позната в детайли поради липсата на достатъчно извори, все пак се различава съществено от другите успешни евангелизаторски мисии на византийците2 - тя е осъществена върху територия, която някога е била част от Ромейската империя и в нея християнството вече е било разпространено. Нападенията на авари и славяни в дунавските провинции на Византия, свързаното с това разрушаване на градската култура и промените в етническия състав на населението са довели редица изследователи до мнението, че в този регион е прекъснат всякакъв континуитет от Античността към Средновековието. Поради това докладът ми си поставя две задачи: да представи разпространението и структурата на християнството до началото на VII в. и да намери опорните точки за развитието на християнските общини до втората половина на IX в., т. е. до окончателната християнизация. Методологическият проблем за промяната в границите на късноантичните диоцези и първата българска държава до средата на IX в. няма да бъде подробно разглеждан, тъй като най-общо става дума за територията южно от Дунав. Изглежда важно, че столицата Преслав се е намирала на територия, християнизирана по-рано. В съответствие с този факт нашето изследване ще обхване античните провинции Горна и Средиземна Дакия, Малка Скития, Тракия, Втора Мизия Хемимонт. Последните три само частично са в границите на българската държава през VIII и IX в., но ще бъдат привлечени в нашето изследване като периферни зони.

Най-ранните следи от християнството в земите южно от Дунав са засвидетелствани още през II в., но преди времето на Константин Велики не може да се открои църковна структура, така че този период ще бъде представен само с няколко изречения3. Девелт и може би Анхиало още от края на II в. са имали епископи, а житията на мъчениците свидетелстват, че около 300 г. вече са съществували християнски общини в Дакия и Мизия със следните центрове: Марцианопол, Доростол, Томи, Аксиупол и Новиодунум4. Синодалните актове дават конкретни сведения за съществуването на епископски средища, но поради непълнотата на тези извори, както и поради факта, че не всички епископи са участвали на съответните събори, не можем да възстановим напълно църковната структура. Тъй като актите на събора от Никея не са запазени, първите сведения се извличат от частично съхранените документи на Сердикийския събор от 343 г.5 Изрично назовани са само епископите на Акве, Кастра Мартис и Ескус6, въпреки че за този период можем да допуснем, че броят на епископиите е бил по-голям. Още през 325 г. в Марцианопол е имало епископ (Пистус), който е участвал в събора в Никея7, в Рациария епископи са били Силвестър и Паулин, в Сердика - Протоген8. Румънският учен Ръмиреану допуска съществуването на гъста мрежа от епископски градове по течението на Дунав, която по-късно е представена с карти от Барнард9. Тези сведения, които a priori изглеждат съмнителни, изискват прецизна проверка и поради това няма да бъдат дискутирани тук10. Между IV и VI в. според Актите на съборите, са засвидетелствани следните епископски средища11: в Горна Дакия — Акве (през 343 и след това вероятно отново при Юстиниан), Рациария (между 343 и 424 г.), Кастра Мартис (343 г.), Ескус (343 г.); в Средиземна Дакия — Сердика (между 316 и 594 г.); в Долна Мизия — Асемон (594 г.)12, Нове (между 430 и 594 г.), Абритус (V в.), Апиария (между 404 и 458 г.), Никополис (между 458 и 518 г.), Дорусторум (между 383 и 458 г.), Одесос (между 458 и 518 г.), както и Марцианопол (между 325 и 458 г.); в Скития е споменат само Томи (369 и 553 г.); в Тракия — Диоклецианопол (451 г.) и накрая в Хемимонт — Анхиало (553 г.), Девелт (431 и 451 г.) и Созопол (413 и 451 г.). Случайният до известна степен характер на тези сведения, обусловен от характера на самите извори, е илюстриран от факта, че в синодалните акти не се споменава Месемврия в провинция Хемимонт13.

Сред най-важните документи на църковната география на Византийската империя се нареждат Епархийските списъци, издадени навремето от Дарузес14. За разлика от списъците с подписите на съборите, които се доближават по своя характер до грамотите, хронологическото подреждане на списъците се натъква на обективни ограничения, които новото издание донякъде преодолява, без да ги променя принципно. Не могат да бъдат установени със сигурност нито ползваните за тези списъци извори, нито техният поръчител, нито пък някакви дати. Ако въпреки това ги използваме в нашия материал, то е за да подкрепим или допълним другите сведения.

Като допълнение на сведенията, извлечени от съборните решения и докладите на пратениците, за ситуацията до началото на VII в. може да бъде привлечена и Нотиция № 1 при Дарузес, приписвана на Епифаний Кипърски. Издателят я датира през първите десетилетия на VII в., по времето на Ираклий. Трудно е да се определи дали тя отразява действителното състояние или се основава на сведения още от VI в., отдалечени от историческата реалност, и този въпрос ще бъде разгледан по-нататък по друг повод. Можем поне да приемем, че състоянието към VI в. е точно отразено. Освен известните вече епископски средища, тук се появяват: в Тракия — Севастополис (Хонигман го идентифицира с дн. Хисар)15 и Диосполис (до дн. Ямбол)16. В Хемимонт (където са изброени и средищата в Дакия) — това са Месемврия, Трамариск (на р. Дунав), Зекедепон (вер. Зикидива, северно от Никопол)17. Споменава се също Скария, която вероятно е идентична с Апиария18. Останалите средища няма да бъдат разглеждани, тъй като са се намирали извън по-късните български граници.

Значението на християнството в определен регион се определя и от активността на общините и на техните предстоятели. Това важи и за разглежданите от нас области. Само три десетилетия след Миланския едикт в Сердика се провежда събор. Епископатът на тези провинции взема активно участие в църковно-политическите спорове през IV и V в. Доротей от Марцианопол, Маркиан от Абритус и Петроний от Нове вземат страната на Несторий19. Епископите от Мизия и Скития не остават равнодушни и през различните периоди на монофизитската полемика20. В дискусиите за троичността по времето на Юстиниан (553 г.), както изглежда, е участвал само епископът на Томи Валентиниан21. Още по-важно от богословските дискусии е участието на дунавските провинции в разпространението на християнската вяра сред другите народи. От Никополис тръгва покръстването на готите от Улфила между 350 и 380 г., преводът на Евангелието и други литургически книги, но също така под влияние на други епископи — и разпространението на арианското учение по целия Балкански полуостров22.

Значително допълване на представата ни за степента на християнизация можем да очакваме от археологическите находки. Обработването на този материал обаче все още е съвсем в начален етап и не можем да направим никакви изводи23. В научната литература се говори за около 80 базилики от периода IV-VII в.24 Тяхното местоположение трябва да бъде нанесено на карта, за да могат да бъдат използвани като исторически извор. От голямо значение във връзка с това е и да се отбелязва наличието на баптистерии, защото по този начин могат да се направят непосредствени заключения за центровете на покръстването.

По-ясна е картината, която се формира на основата на надписите, поради тяхната достъпност от различни издания25. Едно статистическо представяне на детайлите тук ще има голямо значение. Повече от 90 % от запазените надписи от IV-VI в. имат християнски произход. Тъй като в много случаи мястото на възникването и на намирането на конкретния надпис не са идентични, не можем да направим заключения за християнските общности със степента на сигурност, която се изисква от възприетата от нас методология.

Този проблем може да бъде разглеждан и извън хронологическите граници на късната Античност, доколкото списъците на Синекдамуса, съставен около 527 г., могат да бъдат използвани за нуждите на църковната география26. Основополагащо остава твърдението на Хонигман, че Синекдамусът отразява държавно-административното деление на провинциите. Във всеки случай самият Хонигман обръща внимание на новелата на Зенон (V в.), че всеки град — с изключение на Томи и Леонтополис в Исаврия — трябва да има епископ със съответния диоцез27. Това обстоятелство се потвърждава в почти всички случаи от Синекдамуса. Ние ще приведем списъкът на градовете от Синекдамуса с добавки от S (подпис от синодално решение) и/или N (Нотиция № 1 на Дарузес):

Тракия — Филипополис (S, N), Берое, Диоклецианопол (S), Севастополис (N), Диосполис (N);

Хемомонт28 - Анхиало (S), Одесос (S), Доростол (S), Никополис (S), Нове (S), Апиария (N, S), Абритус (S);

Средиземна Дакия - Сердика (S)29;

Горна Дакия - Рациария (S), Бонония, Акиес (= Акве, S) и Кастра Мартис (S), Ескус (S).

Само Берое и Бонония не са споменати в църковните извори, но по аналогия с другите градове би трябвало да се приемат за епископски средища. С трудноразрешимите проблеми за пълнотата на Синекдамуса е свързан и фактът, че Месемврия (N), Трамариск (N), Зекедепон (N) и Созопол (S) липсват.

Особен случай представлява Скития. На базата на новелата на Зенон не можем да допуснем съществуването на други епископски средища освен Томи. И това се подкрепя и от списъците на синодалните акти. Публикуваните от Емилиян Попеску примери разколебаха това твърдение30. Особена доказателствена сила при това имат сведенията за базилики и баптистерии в Калатис, Тропея31, Истрия и Аксиуполис.

Трябва да отбележим, че на териториите, заселени по-късно от българите, християнството е имало широко разпространение, и то още през IV в. Не е трудно да констатираме неговото проникване в този регион, но би било по-интересно да обърнем внимание и на съпротивата на езичеството. Тук няма да направим такъв опит, но това няма да окаже влияние на по¬нататъшните ни разсъждения.

За да представим обхвата на християнството след VI в., отново трябва да се обърнем към списъците на епископите32. В споменатата вече първа нотиция от времето на Ираклий не само са добавени нови епископи, но и някои по-ранни са пропуснати. Сред тях са някои средища в Горна Дакия (Акве, Рациария, Кастра Мартис, Ескус) както и Асемон, все градове по дунавския лимес. От градовете във вътрешността липсват преди всичко Абритус и Сердика33. Анхиало и Девелт също не са споменати. В момента не може да се провери дали този списък отразява реалностите от времето на управлението на Ираклий. Някои разсъждения обаче ни насочват именно към такова заключение. По времето на император Маврикий селищата по Дунав в голямата си част са устояли на аваро-славянските нападения, а по-скоро западна Македония и Гърция са паднали в ръцете на нашествениците. И ако разсъжденията на Лили, публикувани по-рано, издържат критика, то тогава основното нападение на авари и славяни не е по времето на Фока (602-610), а едва през второто десетилетие на VI в. при император Ираклий34. Нотицията би могла да подкрепи тази хипотеза, тъй като при постепенното свиване на дунавския лимес, именно градовете на Горна Дакия са попадали в ръцете на нашествениците35.

Следващите сведения са едва от времето на VI екуменически събор 680/81 г. и Трулския събор десет години по-късно. И на двата са присъствали само епископите на Созопол и Месемврия36. Трябва ли като следствие от това да допуснем разрушаването на цялата църковна организация и упадъка на всички християнски общини? Не бива да се надценяват нито подписите, нито епископските списъци, тъй като например подписалите се в Халкедон през 451 г. и в Константинопол през 553 г. не дават вярната картина на епископската структура, особено що се отнася до суфраганите.

Църковната организация и християнските общини не винаги са тясно свързани. По същото време, когато се е провел съборът в Константинопол, е разрешено заселване на навлезлите в територията на Византия българи. За църковните отношение по време на преселването разполагаме с един много рядко използван пасаж от изворите, чиято стойност не намалява от това, че е писан 200 г. по-късно. За споровете около църковната принадлежност на българите по време на събора в Константинопол през 870 г. е запазен важен пасаж в житието на папа Адриан II37: "Викариите на източните патриарси попитаха българите: Отговорете, когато завзехте тази страна, на чия власт беше подчинена тя и какви свещеници имаше — латински или гръцки? А пратениците на българите казаха: Ние завоювахме с оръжие тази земя от властта на гърците и не заварихме латински, а гръцки свещеници." Този откъс свидетелства, че около 680 г. византийските свещеници все още са били в дунавските провинции, което допуска съхраняване и на старите йерархични структури.

Втората нотиция от изданието на Дарузес показва състоянието през VIII в., макар и в редакция от началото на IX в. И тук се забелязват някои промени в интересуващите ни райони в сравнение с нотиция № 1. Одесос е споменат с добавката ῆτις λέγεται καὶ Βάρνα, Диосполис не е споменат, а вместо това Берое (Августа Траяна, Севаступолис, Стара Загора) е издигнат като средище на автокефална митрополия. С други думи тук можем да говорим за определена актуализация на сведенията. Също така е съмнително дали останалите непроменени сведения са съответствали изцяло на историческите дадености. Така например епископските средища по Дунава (Нове, Апиария, Трамариск, Зекедепон и Доросторум) все още се споменават. Изглежда допълненията и поправките са по-скоро случайни или пък принципите, по които са били правени, не са ни познати.

Списъците с подписи от събора в Никея през 787 г. не внасят допълнителна яснота за структурата в тези региони. Споменати са само епископи по периферията, извън границите на териториите, завладени от българите: Месемврия, Созопол и все още несъобщените в нотиция № 2 Девелт и Булгарофигон38.

Трябва да отбележим във връзка с това и гоненията срещу християни през 813 г.39 Според различните гръцки извори става дума за военнопленници, държани в България, или за хора, които са дошли по време на византийските походи. Тези сведения по индиректен път ни насочват към заключението за съществуване на постоянни християнски общини. Те показват възможните пътища (постоянно заселване на пленените византийци) за образуване на християнски общини, които по всяка вероятност са съществували от VIII в., но са засвидетелствани исторически едва във връзка с гоненията. Споменатите в текстовете епископи (Мануил от Адрианопол, епископът на Девелт и Лъв от тракийска Никея) произхождат от градове извън българското царство. Едно свидетелство за съществуването на християнство в България през VIII в., което не може да бъде отминато, е случаят с брата на Маламир — Енравота (Воин), чиято смърт през 832 г. е свързвана с неговата причастност към християнството40.

Бързата християнизация след 864 г. е знак за това, че нисшите слоеве на населението, които не са били прабългари, са били или близо до християнството, или дори частично християнизирани. Третата нотиция от изданието на Дарузес, датирана от издателя от края на IX в., показва бързото приспособяване към новата ситуация41. Никопол и Диосполис отново са възстановени, а Абритус е добавен като нов град. Най-изненадващо е сведението, че митрополитът на Томи е имал 15 подчинени суфрагани. Тук не можем да търсим обяснение в по-стари списъци, понеже Томи винаги е представлявал единственото епископско средище в Скития. Дали не става дума за нови центрове — вероятно на местата на късноантичните градове — в един район, който много повече се е нуждаел от мисионерска дейност в сравнение с другите части на вече християнизираната българска държава? Този въпрос много трудно ще бъде изяснен окончателно42.

Имаме и сведения конкретно за византийско (и същевременно християнско) присъствие в някои селища по долния Дунав в периода на "тъмните векове". Това се отнася на първо място за Томи (Констанца), където е открит един византийски печат, датиран малко след 613 г., както и една монетна находка от периода 582-680 г.43 Един друг печат от Силистра (Доросторум) е от 679/80 г.; печати от периода между VI и IX в. са знак за връзките между този град и Константинопол44. Обстоятелството, че първият епископ на християнска България е погребан в Червен през 870 г., също би могъл да се разглежда като указание за една християнска традиция по тези места45.

Не бива да ни учудва, че първоначално поставеният въпрос за континуитета на християнството на територията на Първото българско царство може да бъде осветлен само частично и недостатъчно. По-нататъшното съществуване на християнските общини, традициите на гръцкото писмо и на гръцките литургични книги, е допустимо поне в някаква степен46. Църковните постройки от първите десетилетия след официалната християнизация — особено в Плиска — запазват старохристиянската базиликална форма (с голям атриум), която във Византийската империя отдавна е изместена от кръстокуполната църква. Това е немислимо, ако архитектурната традиция е била прекъсната в началото на VII в.47

Но тази проблематика надхвърля границите на поставената тема. Тя показва колко много въпроси от ранносредновековната история на България все още очакват своя отговор, който не може да бъде даден без помощта на археологическите проучвания. Настоящият доклад би могъл да се разгледа и като подтик в тази насока.

 

1Migne, PG, Bd. 107, 958 AB (cap. 44). Общо по въпроса за християнизирането на българите вж. V. Gjuzelev, The Adoption of Christianity in Bulgaria, Sofia 1976.
2За византийските мисии преди IX в. вж. I. Engelhardt, Mission und Politik in Byzanz. Ein Beitrag zur Strukturanalyse byzantinischer Mission zur Zeit Justins und Justinians. München 1974.
3Подробно A. v. Harnack, Die Mission und Ausbreitung des Christentums in den ersten drei Jahrhunden. Leipzig 1927, 786-797 и особено J. Zeiller. Les origines chrétiennes dans les provinces danubiennes de l'Empire Romain. Paris 1918. Вж. също H.-D. Döpmann, Bulgarien als Treffpunkt von östlichem und westlichem Christentum in frühbyzantinischer Zeit, in: Spätantike und frühbyzantinischer Kultur Bulgariens zwischen Orient und Okzident (= Schriften der Balkankommission. Ant. Abt. XVI). Wien 1986, 57-69.
4J. Zeiller, Les origines chrétiennes.... 105-120. Вж. също H. Delehaye, Saints de Thrace de Mésie, in: Analecta Bollandiana 31 (1912) 161-292. За християнски общности поне по времето на Диоклециан, а и като потвърждение на сведенията от житията на мъчениците служат археологическите находки — вж. I. Barnea, Les commencements du christianisme dans le territoire Roumain à la lumière des documents archéologiques, in: Τιμητικὸ ἀφιἒρωμα στὸν ὁμίτιμο καθ. Κ. Δ. Καλοκύρη. Thessalonike 1985, 213-226.
5По този въпрос подробно L. W. Barnard, The Council of Serdica 343 Α. D„ Sofia 1983.
6L. W. Barnard, The Council..., 62.
7J. Zeiller, Les origines chrétiennes..., 164.
8Ibid., 153.
9I. Ramureanu, Sinodul de la Sardica din anul - 343 importanta lui pentru istoria patrunderii creçtinismului la Geto-Daco-Romani, in: Studii teologice 14 (1962) 146-182. Тези места са обозначени от Барнард на карта, но не са добре обосновани в текста му L. W. Barnard, The Council..., p. 61-62.
10Списък на епископските средища, заслужаващ доверие, предлага J. Zeiller, Les origines chrétiennes..., 598-600.
11Тези сведения са основани на J. Zeiller, Les origines chrétiennes..., и на Acta Conciliorum Oecumenicorum, ed. E. Schwartz - J. Straub. Straßburg - Berlin 1914-1985.
12Само y Theophylaktos Simokates, ed. C. de Boor. Leipzig 1887, 249, 20 - 291, 9.
13Епископското средище в Несебър не подлежи на съмнение след археологическите разкрития, независимо от по-късните извори, вж. V. Gjuzelev, Forschungen zur Geschichte Bulgariens im Mittelalter. Wien 1986, S. 43.
14J. Darrouzès, Notitiae episcopcituum ecclesiae Constantinopolitanae. Paris 1891.
15E. Honigmann, Le synekdèmos d'Hiérocles. Brüssel 1939, 635, 7.
16Ibid., 635, 8 и V. Velkov, Cities in Thrace and Dada in late Antiquity. Amsterdam 1977,130.
17За трудностите при идентификацията вж. Р. Schreiner, Theophylaktos Simokates, Stuttgart 1985,349 (Α. 1016); P. Schreiner, Stäund Wegenetz in Moesien, Dakien und Thrakien nach dem Zeugnis des Theophylaktos Simokates, in: Spätantike und frühbyzantinischer. ..,31 Α. 51.
18V. Velkov, Cities in Thrace..., 102.
19J. Zeiller, Les origines chrétiennes..., 352 ff.
20Ibid., 357 ff. За християнската дейност в Скития вж. Е. Popescu, Aspecte des Alltagslebens in den frühbyzantinischen Städten Klein-Skitiens, in: JÖB 32/2 (1981) 455 — 456, E. Popescu, Creştinismul în eparhia Buzăului pînă în secolui al VII-lea, in: Spiritualitate şi istorie la întorsura Carpaților, Bd. I. Buzău 1983, 259-277.
21J. Zeiller, Les origines chrétiennes.... 398.
22Ibid., 447-474. H. Wolfram, Geschichte der Goten, München 1979, 83-97.
23Общ преглед на обширната, но непозната извън границите на България научна литература, вж. у R. Pillinger, Frühchristliche Denkmäler in Bulgarien, in: Mitteilungen des Bulgarischen Forschungsinstitutes in Österreich 6 (1984), кн. 2 (изд. 1986), S. 11-24. Значително разширен и допълнен: R. Pillinger, Frühchristliche Malerei in der Heutigen Volksrepublik Bulgarien, in: Spätantike und frühbyzantinischer Kultur Bulgariens zwischen Orient und Okzident (= Schriften der Balkankommission. Ant. Abt. XVI). Wien 1986, p. 93 — 104.
24A. Tschilingirov, Die Kunst des christlichen Mittelalters in Bulgarien. München 1979, 296 ; A. 31. c позоваване на една непубликувана дисертация на Н. Кауачорова, Базиликите  по българските земи през IV — VII в., София 1975. Същият брой приема и R. Pillinger, Frühchristliche Denkmäler..., 12.
25V. Besevliev, Spätgriechische und spätlateinische Inschriften aus Bulgarien. Berlin 1964.
26E. Honigmann, Le synekdèmos..., S. 2-3.
27Ibid., S. 6. Новелата на Зенон е включена в Codex Iustinianus I, 3, 35 (36).
28Градовете, които по-късно не влизат в границите на България (Адрианопол, Плотинупол и Дзоидес) няма да бъдат разглеждани.
29За останалите средища няма да се говори подробно по причините, изложени в бел. 28.
30Вж. работата на Попеску, посочена в бел. 42.
31За базиликите в Тропея вж. и I. Barnea, Spätrömische Denkmäler an der unteren Donau, 1,    in: Anzeiger der phil.-hist. Kl. Der Osten: Akad. D. Wissensch. 121 (1984, публикувано 1985) 292-310 и особено 305-306.     Ι
32Според мен оценката на Н. Ditten (Zur Bedeutung der Einwanderung der Slawen, in: Byzanz im 7. Jh. Berlin 1978, 73-160 и особено 116-118), че списъците са практически     неизползваеми извори, е силно преувеличена.
33Сердика е спомената за последен път у Прокопий, De aedificiis IV, 1,31 (петото десетилетие на VI в.) и се появява отново в писмените извори едва през 809 г. (Theophanes, Chronographia, 1,485,5). В Нотиция № 3 по изданието на Дарузес се говори за Сердикийска епархия, като епископското средище Сердика е пропуснато. Това според мен е знак, че то действително не е съществувало или не е имало значение в църковно отношение, противно на мнението на V. Velkov, Zur Geschichte der Stadt Serdica vom IV. - IX. Jhd., in: Études Historiques III. Sofia 1966, 241.
34R.-J. Lilie, Kaiser Herakleios und die Ansiedlung der Serbien, in: Südostforschungen 441    (1985) 17-43.
35R--J. Lilie отхвърля тази нотиция със забележката, че в нея вероятно е ползван стар материал.
36R. Reidinger, Die Präsenz- und Subscriptionslisten des VI. oekumenischen Konzils (680/ 81) und der Papyrus Vind. G. 3, in: Abhandlungen der phil.-hist. Kl. Der Bayer. Akad. d. Wissenschaften. NF кн. 85, 1979. Mansi, Sacrorum Conciliorum... Collectio. Florenz 1759 ff., Bd. XI, 991 и 1003 (Quinisextum).
37Liber Pontificalis, ed. L. Duchesne. Bd. 2, преиздадено Paris 1955, 183, 4-6. Haзначението на този пасаж обърна внимание H.-D. Döpmann, Тъй нареченото "Българско събрание" на синода от 869-870 (докладът е издаден в Актите на I международен конгрес по българистика през 1981 г., но не ми е достъпен).
38Mansi XII, 994, 1098; XIII, 141, 368 (Месемврия), XIII, 149, 372, 397 (Созополис), XII. 1110, XIII, 149, 372 (Булгарофигон), XIII, 396 (Девелт). Вж. също J. Darrouzès, Listes épiscopales du concile de Nicée (787), in: REB 33 (1975) 5-76.
39Изчерпателно представяне на изворите у Е. Follieri-l. Dujcev, Un'acolutia inedita per i martiri di Bulgaria dell'anno 813, in: Byzantion 33 (1963) 71-106.
40R. Browning, Byzantium and Bulgaria. London 1975, 144-145; История на България, т. 2. София 1981, 158-159.
41Дарузес не отчита промените на Балканския полуостров при своите датировки. Дитен (бел. 32) датира нотицията по време на иконоборците и разглежда скитските епископи като анахронизъм.
42Нотицията за скитите — за съжаление оставена без коментар от Дарузес — съвсем не е безпроблемна. Споменатите в нея епископски средища не присъстват в по-късните списъци. Те обаче, за да изпреварим възраженията, са само частично идентични с 15-те града в Скития от Синекдамуса на Хиерокъл (637,1-15 Хонигман) и освен това са изброени в друг ред. Този въпрос беше поставен напоследък от Е. Popescu, Organizarea eclesiastică a provinciei Scythia Minor in secolele IV-VI, in: Studii Teologice 32 (1980) 590-605. Той посочва, че в градовете, споменати в нотиция № 3 са открити църковни сгради от късната античност, така че откъсът за Скития може би почива на по-стар образец (непознат на нотиция 1 и 2?). Въпреки това остава въпросът защо този пасаж е включен само в една нотиция, редактирана след покръстването на българите. Попеску не е разгледал хронологията на съставянето на нотицията.
43I. Barnea, Sceaux des empereurs byzantins découverts en Roumanie, in: Byzantina 3 (1971) 147-172, особено 155.
44I. Barnea, Byzantinische Bleisiegel aus Rumänien, in: Byzantina 13 (1985) 295-312 и особено 306-308.
45V. Besevliev, Spät griechische und..., Nr. 51.
46За проблема на писмените традиции вж. P. Schreiner, Überlegungen zur Verbreitung der griechischen Sprache und der Entstehung der kyrillischen Schrift im bulgarischen Raum, in: Studia Byzantino-Bulgarica, Wien 1986, 117-128.
47За раннохристиянската традиция на базиликите на Балканския полуостров вж. R. Pillinger, Frühchristliche Denkmäler..., 12-13.

 

X

Right Click

No right click