Балканите

Многообразие и съперничество. Избрани студии за обществото и културата във Византия и средновековна България

Посещения: 10190

 

XII

Ролята на Византия за разпространението на книжовната култура
сред народите от Източна Европа.
Проблеми на азбуката и преводите

 

Оригинално заглавие: Il ruolo di Bisanzio nelle trasmissione della cultura libraria ai popoli dell'Oriente europeo. Problemi dell᾿alfabeto е la tradizione dei libri. - in: Rivista di Bizantinistica, 3 (1993, ed. 1994), 355-371.

 

"Голяма е ползата от изучаването на книгите, защото те наставляват човека и го придружават по пътя на покаянието. Благодарение на думите от книгите постигаме познание и смирение. Думите от книгите са като реки, които напояват цялата земя. Те са неизчерпаем извор на познание." С тези думи през 1037 г. авторът на руската Хроника на Нестор оценява значението на книгите, които — благодарение на преводите — са станали достъпни в библиотеките на руските манастири1.

На пръв поглед изглежда доста странно този пасаж да бъде цитиран на една конференция, посветена на темата за международния обмен и колонизацията. Понятията "обмен" и "колонизация" са преди всичко част от терминологията на политиката и икономиката2. Византия никога не е колонизирала в политически или икономически смисъл районите, населени със славяни. Възстановяването на византийската власт върху днешните гръцки земи през VIII и IX в. и завладяването на България през XI в. не могат да бъдат обозначени с термина "колонизация". Но Византия е разпространявала, не винаги с еднакъв успех, православната култура сред славяните от южната и източната група. Бих искал да определя този феномен като "интелектуална колонизация". Тя е била по-мирна и по своята същност по-дълготрайна от всяка политическа колонизация.

 

1. Интелектуалният потенциал на Византийската империя

 

Още от епохата на императорите — и дори от последния век на Републиката — е съществувало ясно забележимо различие в нивата на културно развитие между източните и западните провинции на Римската империя. Училищата и библиотеките на Египет, Сирия Палестина и Мала Азия са били основата на традиционното гръцко и елинистично образование3. След разделянето на Империята през 395 г. Византия е станала единственият владетел на това неоценимо наследство.

След I в. на Изток започва да се формира един нов литературен жанр, който интерпретира света на християнската идея, на Стария и Новия Завет. Християнската религия — както и юдейската — се основава на книгата, която използва литературните похвати на елинистичния Изток. Но докато Новият Завет е близък до говоримия народен език, новата богословска литература — един литературен жанр, непознат в античния свят — използва атическия реторичен език. Гръцкоезичната християнска доктрина се основава почти изцяло върху гръцката езическа философия4. Христологическите спорове до края на VIII в. не биха били възможни без приноса на философските школи. Доколкото християнската литература е в подем, тя не остава на равнището нито на късноантичната епоха, нито на византийския схоластичен канон. Теологията никога не е била широко преподавана, а запазена за индивидуално изучаване.

Светската и църковна литература е била събирана предимно в държавните библиотеки и тази традиция се запазва и във Византийската империя. В това отношение водеща роля играят не манастирските, а държавните библиотеки (не казвам "обществени", защото такива институции в съвременния смисъл не са съществували. Манастирската библиотека винаги е играла второстепенна роля). Арабските завоевания са сложили край на големите библиотеки на Изтока — в Александрия, Антиохия, Газа и Бейрут — но по това време най-важните произведения вече са били събрани в Константинопол5. Благодарение на отбранителната система на града никой не е могъл да посегне на това богатство чак до 1204 г. С една дума — в Константинопол са били събрани всички или почти всички произведения на античната наука (поне доколкото са били запазени до VI в.), както и тези на християнството, които не са били еретически.

Константинопол се е развивал и като център на висшето образование. Всеки, който се е стремял да играе забележима роля в държавата или в църквата, е трябвало да завърши константинополската школа. И то не само защото там е имало по-добри преподаватели откъдето и да било, но и защото там е съществувал един кръг от личности, които са си помагали взаимно в стремежа към висши длъжности в държавата6.

 

2. Методи на интелектуалната колонизация

 

Завоюването с оръжие на нови територии води същевременно до тяхното включване във византийската културна среда. Без такова военно завладяване само Църквата е можела да допринесе за подобно дълготрайно културно въздействие. Но колонизацията от разглеждания тип се е осъществявала като последица от покръстването. Здравият съюз между църква и държава във Византийската империя — осъществен още през епохата на Константин Велики — превръща покръстването в задача и на държавата, а императора — в най-високопоставения мисионер7. И ако в държавнополитически смисъл един новопокръстен народ може да остане независим от Византия, то във всеки случай и неизменно е съществувал църковен съюз с Константинопол — в юридически план това е присъединяването към патриаршията, а в духовен — еднаквото богослужение като основа на обща теологична литература. Доколкото Църквата не е била ограничена до незначителната прослойка на управляващата върхушка, а е достигала — поне на теория, а в много случаи и на практика — до всички слоеве на населението, то и православният византийски начин на мислене е получавал широко разпространение.

Методите за подобно присъединяване на народите към византийската културна среда не винаги са се увенчавали с успех. Например готите са напуснали Балканския полуостров и скоро след това са станали политически и религиозни - заради арианството — противници на Византия. Покръстването на тюркските народи от черноморския регион е било ефимерно, както и самото присъствие на тези народи8. Първият опит на император Ираклий да покръсти славянските племена по земите на Далмация също така е бил ограничен във времето до управлението на този император9.

Успехът на византийците през IX и X в. е обусловен от реалности, които не са били налице през предходните столетия — възникването на трайни държавни структури при част от славяните в Моравия, България и Русия; една византийска държава, процъфтяваща в политическо и културно отношение, необезпокоявана от вътрешни и външни борби.

 

3. Изворите

 

Византийските извори като цяло не ни дават подробни сведения. Те се ограничават само с покръстването в Моравия. Единствено Димитър Хоматиан през XIII в. дава сведения за възникването на кирилицата10. Продължителят на Теофан разказва с две легенди за първата християнизация на българите, т. е. за покръстването на кан Борис11, но покръстването на руския княз Владимир не получава отражение във византийските извори. Основен източник за християнизацията на Моравия си остава — въпреки своя агиографски характер — славянското житие на Константин-Кирил Философ. За второто покръстване на българите разполагаме със славянското житие на Методий и с гръцкото на Климент Охридски, написано през XII в. от Теофилакт Охридски12. За християнизирането на Русия разказва Хрониката на Нестор, както и някои арабски извори13. Споменатите извори имат малка — или почти никаква — стойност по отношение проблемите на азбуката и преводите, които се разглеждат в настоящето изложение.

 

4. Константин-Кирил Философ като прототип на византийски учен и книжовник

 

Византийските агиографски произведения — както и латинските — са съставени така, че да подчертаят най-характерното за съответния светец. Темите за полученото образование и светската кариера най-често остават в периферията, а централно място заемат святостта в жизнения път и чудесата. Житието на Константин е доста различно от този модел. То постоянно създава впечатление за биография на конкретна личност14. Константин е прототип на идеалния византиец, произлязъл от висшите социални слоеве. Забележително е, че този образ — поставен като начало на славянската литература — представя типичната византийска интелектуална среда и по онова време много трудно е можел да се появи извън Византийската империя. Византия си е оставала един недостижим модел. Константин е получил в Солун началните си знания — да чете, пише и смята — и е научил наизуст произведенията на Григорий Назиански. В Константинопол е посещавал висше училище — днес бихме казали класически лицей — където е усвоил предметите от ἐνκὶκλιος παῖδεια или sette arti liberali. След завършването на това обучение е започнал дипломатическа кариера. Намираме го като пратеник при арабите и при хазарите - юдеи, където — благодарение на своите познания в областта на реториката и философията — участва в богословски спорове. Само във втората част на житието — когато се разказва за изпращането му в Моравия — се очертава един образ на мисионер и проповедник, който по-лесно може да служи за пример на останалите. Житието като цяло проявява един типично византийски начин на мислене, прехвърлен върху славянския свят.

 

5. Азбука и литературен език

 

Но примерът само на един свят живот е бил прекалено малко за образоването на цял един народ. Основа на всяко образование е четенето и писането. Благодарение на сведенията от житието на Константин за пръв и единствен път в историята имаме точни данни за възникването на една азбука и на един литературен език. За разлика от Римската църква, византийската не е поставяла изискването заедно с покръстването да бъде приеман и църковният език — в конкретния случай гръцкият. Поне в средно- и късновизантийската епоха византиецът е бил такъв не защото е говорел на гръцки, а защото е принадлежал към православната църква. Поради това възникването на една нова азбука не е било някакво изключително събитие за византийското общество. Нямаме свидетелства за появата на нова азбука при покръстването на тюркските народи през VI в. и на далматинските славяни през VII в. Лично на мен това ми изглежда малко вероятно.

f1Сред азбуките, основани върху гръцката, хронологически първа е коптската от III в., която използва гръцкото маюскулно писмо с прибавяне на специални букви от демотическото писмо (фиг. 1). Към IV в. се отнася готската азбука, която също е на основата на гръцкия маюскул, с прибавяне на специални знаци, заимствани от руническата писменост (фиг. 2). Но нямаме сведения тя да е била създадена от Улфила специално за превода на Библията. В началото на V в. някой си Даниел създава арменска азбука отново на основата на гръцкия маюскул, но писмени паметници от нея не са достигнали до нас. Арменската азбука, разработена малко по-късно от Месроп, не е свързана с гръцката, а с арсачидската, иранска писменост.

Три славянски извора еднозначно приписват на Константин създаването на азбуката: житието на Константин, житието на Методий и трактатът на Черноризец Храбър15. Житието на Константин разказва: "Философът си отиде и според стария си обичай се отдаде на молитва заедно с другите си сътрудници. И Бог, който слуша молитвите на своите раби, скоро му откри това. И той веднага състави азбуката и започна да пише евангелските думи." Този пасаж често е поставян под съмнение като легендарен, защото напомня на топоса, че всички писмености са имали своя откривател: според Платон египтянинът Тот е изобретил йероглифните писмена, Мойсей — еврейските, а Кадъм - гръцките16. Въпреки тези примери цитираният пасаж е повече от обикновен топос. Константин е бил превъзходен филолог или по-точно казано лингвист и семиотик. Още по времето на своята дипломатическа мисия при хазарите той се е запознал — с помощта на гръцката граматика — със структурата на еврейския език. Сказанието на Черноризец Храбър показва, че създадената от Константин азбука е била гениално приспособена към нуждите на славянския език17. Но няма нужда да се спираме на този въпрос, защото азбуката на Константин не се основава на гръцката, а представлява самостоятелна комбинация от графеми18. Написаните с тази азбука произведения само частично са спомагали за разпространението на византийското книжовно наследство. Тази писменост е била откъсната от византийската културна среда и по тази причина не е имала успех.

f2В своето произведение Черноризец Храбър твърди, че някои глаголически знаци са приличали на гръцките букви (предполага се — на минускулните), и по тази причина изследователите от нашата епоха търсеха техните прототипи в гръцкото писмо от IX в. Но съпоставката на глаголицата с минускула от този век показва ясно, че не можем да говорим за прилика (фиг. 3-4).

Побеждава една друга писменост, която носи името на Константин-Кирил, но не е създадена от него — кирилицата (фиг. 5) Не е имало нужда някой да я открива, защото тя вече е съществувала в голяма степен, ако не за славянския, то поне за гръцкия език.

В тази връзка стои и въпросът кога и как е възникнала кирилицата и как да си обясним факта, че тя бързо измества глаголицата19. За целта е необходимо преди всичко да разгледаме лингвистичната ситуация в южната част на Балканския полуостров през късната античност и средновековието. Градовете във вътрешността са били в голяма степен двуезични до упадъка на градската култура в началото на VII в.; градовете по черноморското крайбрежие са били изключително гръцки, а лингвистичната ситуация в малките населени места е почти непозната20. От църковна гледна точка тези зони — с изключение на западните — са били част от диоцеза на Константинополската патриаршия. Макар че през VII в. — както показват съборните акти — църковната структура е била разрушена в юридически смисъл, в тези земи е имало гръцкоезични проповедници по времето, когато там през 680 г. са дошли българите. Дори и при езическото управление в Българската държава е имало макар и слаби следи от влияние на константинополската църква — в изворите от IX в. има доста свидетелства за гонения срещу християни21.

f3Но по-важно за анализа на занимаващия ни проблем е непрекъснатото присъствие на гръцката писменост в този район. Имаме голям брой датирани или датируеми гръцки надписи още от VI в.22 Досега не са открити надписи с точни хронологически индикации от VII в., но това не ни дава основание да приемем, че такива не са съществували. От началото на VIII в. имаме един друг точно датируем писмен паметник — Мадарския надпис23. Изписването на буквите не показва никакво прекъсване на епиграфската традиция. Буквите от Мадарския надпис съвпадат например с тези от един надпис от 538 г. (фиг. 6) Най-сигурното свидетелство за континуитета в писмената традиция представляват прабългарските надписи — официални съобщения на българските ханове, писани на гръцки и с гръцки букви. От периода преди началото на християнизацията през 864 г. до нас са достигнали 27 такива паметника24. Благодарение на тези надписи не само управляващата прабългарска върхушка, но и славянското население е било запознато с външния вид на гръцкия маюскул, въпреки че не всички са можели да четат текстовете. Но всички тези факти все още не дават пряката връзка с възникването на кирилицата.

В началото на всяко изследване върху кирилицата се изправя един методологичен и хронологичен проблем — от периода между 512 г. (Виенският Диоскорид - Cod. med. gr. 1) и 827 г. (кодексът с произведения на Дионисий Ареопагит от Париж — Par.gr. 437) до нас не е достигнал нито един точно датиран ръкопис. В славянската среда първите кирилски ръкописи се отнасят към ХII в. От голяма полза биха могли да бъдат наскоро откритите надписи край българския манастир в Равна25. Но техният анализ е все още в началната си фаза, поради което няма да бъдат разгледани в настоящия материал.

f4Между VIII и XI в. във Византийската империя са засвидетелствани пет различни вида маюскулно писмо и най-късно през VIII в. — курсивът като обичайно или канцеларско писмо, на базата на което в началото на IX в. се развива минускулът26. Именно той получава широко разпространение, докато маюскулът се ограничава до богослужебните — най-вече литургични — текстове и от XI в. се използва почти изключително за изписване на заглавията27.

Сред петте вида на маюскула има един издължен и наклонен. Неговите корени се отнасят към III в., но изглежда достига своя апогей през VII и VIII в.28 Първият пример за това писмо в Константинопол е вече споменатият ръкопис на Дионисий Ареопагит, възникнал в столицата малко преди 827 г.29 Последните примери за този вид писмо са от началото на X в.30 Съпоставката на този тип маюскул с първите кирилски ръкописи показва съвпадение дори на детайлите (фиг. 7 — буквите в ръкописа на Ареопагит и в Савина книга). Свидетелство за широкото разпространение на този тип писмо е и един гръцкоезичен надпис от България (870 г.), изписан с издължен наклонен маюскул31.

f5Досега говорихме за един чисто палеографски феномен, по-скоро формален, зад който обаче се крие един исторически проблем. През 893 г., когато се провежда съборът в Преслав, за първи път се споменава за preloj, т. е. вероятно транскрибиране от глаголица на кирилица32. Но по онова време гръцкият маюскул — който, както видяхме, е основа на новото славянско писмо — вече е бил остарял и излязъл от употреба преди повече от половин век. Първият ръкопис, написан с минускул — известното четвероевангелие на Успенски от Студийския манастир в Константинопол — е датиран към 835 г. и много скоро след това цялата византийска литература е била преписана с това писмо. Трудно е да се приеме, че една азбука, създадена в края на IX в., ще си служи с писмо, вече излязло от употреба. Но тогава не е имало нужда да бъде създавана или измисляна някаква съвсем нова азбука. Явно транскрибирането на славянските книги е започнало след завръщането на учениците на Методий от Моравия (885 г.), приети от цар Борис като мисионери в Българската държава. Самият Борис приема християнската вяра през 864 г. Следователно съществувалата вече по онова време азбука — така наречената глаголица на Константин — не е била възприета в България. Струва ми се, че не е трудно да стигнем до причините. Както показахме вече в частта за надписите, управляващата прослойка в България дълго време преди това вече е използвала маюскулното писмо, а една нова азбука е щяла да прекъсне връзките с византийската културна среда. Тук не трябва да се спираме на дискусиите около въвеждането на специални знаци и частичното запазване в употреба на глаголическата азбука33. Важно е да се подчертае, че една разновидност на чисто гръцката писменост се е настанила здраво в южната част на Балканите. По този начин са били положени основите за разпространяването — при определени условия — на тази писменост в земите на източните славяни, в Киевска Рус.

 

6. Византийската литературна традиция

 

Византия е оставила най-дълготрайно наследство в областта на литературата. Разпространяването на една религия като християнството — основана върху книгата - е немислимо без книги, но естествено това се отнася само за тези, които имат значение за християнизацията. Цитираният в началото пасаж от Хрониката на Нестор е красноречив пример за ролята на книгата в славянския свят, но само на книгата с християнско съдържание. Доколкото християнизацията е зависела на първо място от богослужението и проповядването на Евангелието, именно такива книги са били превеждани най-напред. Тук не можем да разгледаме въпросите за филологическите особености на превода. В съответствие с идеята, че свещеното слово не може да бъде променяно, синтактичният строеж на фразата е бил запазван във възможно най-голяма степен, като славянският език е бил приспособяван към гръцкия прототип по един почти изкуствен начин. Това не винаги е било предимство за самостоятелното развитие на славянския език — естествено става дума за писмения, а не за говоримия език — и в този смисъл влиянието на Византия не винаги е било позитивно. На Запад, където латинският е бил език само на Църквата, пътищата на развитие са били разделени от самото начало.

Изброяването на всички произведения, с които Византия е навлязла в средата на южните и източните славяни, би ни отвело прекалено далеч34. Що се отнася до необходимите за богослужението книги, на първо място са били превеждани произведенията на Отците на църквата. Преводачите са отделяли внимание и на големите световни хроники, защото те са показвали как са се осъществили евангелските послания. Светски текстове — по граматика и по природни науки — са били възприемани много бавно, докато произведенията на езическата Античност са оставали неизменно изключени, естествено само за тези, които не са знаели гръцки. Въпреки многобройните публикации по темата и до сега остава открит въпросът кои произведения са били превеждани директно от гръцки на руски и кои са получили разпространение чрез посредничеството на българския език35. В настоящата статия този проблем има само второстепенно значение. По-важен е съвсем известният факт, че всички преводи са били правени на базата на кирилската писменост.

За Константин вече казахме, че той е владеел до съвършенство както светските, така и църковните дисциплини. В славянския свят постигането на този идеал е било невъзможно. За овладяването на светските науки са били необходими задълбочени познания по гръцки език и получаване на образование в Константинопол. Осъществената от Византия интелектуална колонизация е имала православно-църковен характер. Тя обаче е съответствала на реалностите във византийския свят (в средните и нисши слоеве), доста по-ясни и осъществими в православната славянска култура, отколкото в самата Византия.

 

7. Оценка на византийското влияние

 

В политически и икономически смисъл колонията е стимулиращ и движещ фактор от една страна, но от друга — чужд фактор. Но вероятно това схващане е по-близо до съвременния манталитет, отколкото до този на средновековния човек. Затова би трябвало да кажем няколко думи по аргументите "за" и "против" колонията. Неоспорим остава фактът, че Византия е разпространила сред южните и източни славяни литературния език или по-точно казано средствата за неговото развитие. Но трябва ясно да се подчертае, че това щеше да се случи и без посредничеството на Византия, защото Римската църква винаги е чакала своя час. Доколкото при християнизацията по Византийски образец (за разлика от латинската) са били използвани националните езици, тя е имала по-големи възможности за директно влияние. Развитието на национални особености - например на собствена народна литература — винаги е било трудно, ако не и невъзможно, както между впрочем и в самата Византия. Византийският модел е преобладаващ и определящ насоките в по-голяма степен по отношение на близката България, отколкото на далечна и голяма Русия. Все пак в случая с Русия едва татарското владичество довежда до решаващо разделяне, каквото в южнославянските земи настъпва с османското нашествие. Във всеки случай е несъмнено, че византийската интелектуална хегемония представлява решаващата стъпка към духовното самоосъзнаване на славяните и дори днес все още може да бъде доловена в тези страни.

 

1"Повесть временных лет" за 1037 г.
2Вж. определението на M. Balard, Etat et colonisation au moyen âge. Bilan et perspectives, in: Genèse de l'Etat moderne. Paris 1990, 65-73.
3C. Wendel, Bibliothek, in: Reallexikon f. Antike und Christentum, t. II, Stoccarda 1954, 239 - 243; H.-J. Marrou, Histoire de l'éducation dans l'antiquité. Paris 1965.
4I. Sevcenko, A Shadow Outline of Virtue: The Classical Heritage of Greek Christian Literature, in: Age of Spirituality: Symposium. New York 1980, 53-73.
5Преглед на византийските библиотеки дава N. G. Wilson, The Libraries of the Byzantine World, in: Greek, Roman and Byzantine Studies 8 (1967) 53-80.
6Този факт е доказан на базата на примери от XI в. от P. Lemerle, Le gouvernement des philosophes. L'enseignement, les écoles, la culture, in: Cinq études sur le XI siècle byzantin. Paris 1977, 193-248.
7H.-G. Beck, Christiische Mission und politische Propaganda im byzantinischen Reich, in: Settimane di Studio del Centro Italiano di Studi sull'Alto Medioevo, 14, Spoletto 1967, 649 - 694.
8G. Moravcsik, Byzantinische Mission im Kreise der Turkvölker an der Nordküste des Schwarzen Meers, in: Thirteenth Intern. Congress of Byzantine Studies, Oxford 1966, Main Papers I.
9L. Waldmüller, Die ersten Begegnungen der Slaven mit dem Christentum und den christlischen Völkern vom VI. bis zum VIII. Jahrhundert, Amsterdam 1976, 304-313.
10Кратко житие на св. Климент Охридски, — В: И. Иванов, Български старини из Македония, София 1970, 320-321 (гл. XIV).
11Theophanes Continuatus, rec. 1. Bekker. Bonn 1838, 163,21 - 165,10.
12Migne, PG, t. 126, 1193-1240.
13P. Kawerau, Arabische Quellen zur Christianisierung Rußlands. Wiesbaden 1967.
14P. Lemerle, Le premier humanisme byzantin. Paris 1971, 160-163.
15A. Джамбелука-Косова/Е. Дограмаджиева, Черноризец Храбър "Ο писменех". София 1980. Вж. и V. Tkadlcik, Das slavische Alphabet bei Chrabr, in: Byzantinoslavica 46 (1985), 106-120.
16F. Dornseiff, Das Alphabet in Mistik und Magie. Lipsia 1925, 1-10.
17V. Tkadlcik, Das slavische Alphabet bei Chrabr, in: Byzantinoslavica 46 (1985), бел. 15.
18V. Kiparsky, Tschernochvostoffs Teorie Uber den Ursprung des glagolitischen Alphabet, in: Cyrillo-Metodiana. Colonia 1964, 393-400; B. Velceva, Die altbulgarischen Alphabete, in: Mitteilungen des Bulgarischen Forschungsinstitutes in Österreich 8 (1986), кн. 1, 69-75. V. Peri, Note preliminari е profane sull'origine paleografica degli alfabeti slavi, in: Scrittura е Civiltà 8 (1984), 31-61 открива връзка между глаголическата азбука и буквите на загадъчния Aeticus Ister, но тази хипотеза ми изглежда малко вероятна.
19По тези проблеми виж моята статия Überlegungen zur Verbreitung der griechischen Sprache und der Entstehung der Kyrillischen Schrift im Bulgarischen Raum, in: Mitteilungen des Bulgarischen Forschungsinstitutes in Österreich 8 (1986), кн. 1, 51-55 (c наблюдения върху специалните знаци, които не бих искал повтарям тук) и по-специално фундаменталната статия на Н. Miklas, Paläographische und graphematische Aspecte der kyrillischen Schriftentwicklung in Bulgarien (bis zum 14. Jh.), in: R. Lauer, P. Schreiner, Kulturelle Traditionen in Bulgarien. Göttingen 1989, 68-90 (засягаща само частично появата на кирилицата и посветена преди всичко на по-нататъшното развитие на тази писменост).
20В. Gerov, Die lateinisch-griechische Sprachgrenze auf der Balkanhalbinsel, in: Die Sprachen in Römischen Reich der Kaiserzeit. Bonn 1980, 147-165.
21P. Schreiner, Das Christentum in Bulgarien vor 864, in: V. Gjuzelev, R. Pillinger, Das Christentum in Bulgarien und auf der übrigen Balkanhalbinsel in der Spätantike und im frühen Mittelalter. Wien 1987, 51-61.
22V.Beševliev, Spätgriechischen und spätlateinische Inschriften aus Bulgarien, Berlin 1964.
23В. Бешевлиев, Първобългарски надписи. София 1979, 89-108.
24Пак там.
25К. Popkonstantinov, Die Verbreitung des altbulgarischen Schrifttums auf Grund von Inschriften, in: Die Slawischen Sprachen 8 (1985) 167-200.
26G. Cavallo, Funzione е strutture della maiuscola greca tra i secoli VIII-XI, in: La paléographie greque et byzantine. Paris 1977, 95-137.
27H. Hunger, Minuskel und Auszeichnungsschriften im 10. — 12. Jahrhundert, im ibid., 201 - 220.
28Примери за тази писменост в ръкописите, намерени в манастира "Св. Екатерина" (Синай) вж. y L. Politis, Nouveaux manuscrits grecs découverts au Mont Sinai, in: Scriptorium 34 (1980) 5-17.
29Par. Gr. 437; вж. H. Omont, Manuscrits des oeuvres de S. Dénis l'Aréopagite envoyés de Constantinople à Louis le Débonnaire en 827, in: Revue des Études Grecques 17 (1904) 230-236.
30G. Cavallo, Funzione е strutture..., 98-106.
31V. Beševliev, Spätgriechischen und..., Nr. 51.
32За хронологията вж. Γ Ильинский, Где, когда, кем и с какой целью глаголица была заменена "кириллицей" - В: Byzantinoslavica 3 (1931) 79-87 и И. Флоря, Сказание ο преложении книг на славянский язык - В: Byzantinoslavica 46 (1985) 121-130.
33В. Velčeva (Die altbulgarischen Alphabete) предполага, че специалните знаци (несъществуващи в гръцката азбука) са били измислени от Климент Охридски, в чието кратко житие Димитър Хоматиан пише, че "изобретил други букви" (Й. Иванов, Български старини..., с. 320).
34Най-пълен списък дава И. Дуйчев, The Slavic response to byzantine poetry, in: Actes du Xlle Congrès Int. Etudes Byzantines. Acrido 1961, t. 1, 411-429.
35По този въпрос виж фундаменталната статия (макар някои от изводите в нея да не са съвсем убедителни) на F.-J. Thomson, The Bulgarian Contribution to the Reception of Byzantine Culture in Kievan Rus' : The Myths and the Enigma, in: Harvard Ukranian Studies 12/13 (1988/1989) 214-261. Вж. и W. R. Veder, Texts of Closed Tradition: The key to the Manuscript Heritage of Old Rus'. in: ibid., 314-323, както и S. Franklin, Booklearning and bookmen in Kievan Rus': A Survey of an Idea, in: ibid., 830-848.

 

Съкращения

 

ГИБИ = Гръцки извори за българската история.
ЛИБИ = Латински извори за българската история.
Сборник Радова = Сборник радова Византолошког института, Београд.

BZ = Byzantinische Zeitschrift
DOP = Dombarton Oaks Papers
JÖB = Jahrbuch Österreichischer Byzantinistik
PG = Patrlogia graeco-latina, Migne, Paris
PL =  Patrlogia latina, Migne, Paris
REB = Revue des Études byzantines

 

Послеслов на автора

 

Не бих искал да крия радостта си, че част от моите студии се публикуват на български, тъй като с тази страна ме свързват повече от 25 години тесни научни и професионални контакти. Затова приветствах предложението, отправено ми от професор Аксиния Джурова, Директор на Центъра за Славяно-византийски проучвания "Проф. Иван Дуйчев", да направя подбор на мои изследвания, които ми се струват важни и същевременно подчертават византийско-българските контакти.

Предложих предимно студии, свързани с културната история на Византийската империя, още повече че именно в тази област тя е имала най-силно излъчване. Това доведе до подбор на работи върху значението на императорския двор, на църквата и монашеството, както и на книжовната култура. Не можех да отмина и проблемите на иконоборството, след което съседните славянски народи се приближават до византийската общност. При избора на темите се водех от желанието да покажа както многообразието на културни феномени в самата империя и влиянието им извън нейните граници, така и съперничеството и противопоставянето им вътре в рамките ѝ.

Темите на тук предложените работи са разработвани през повече от 25 години и много от тях са развити допълнително в научните изследвания. Обикновено при такива издания публикациите се осъвременяват поне библиографски и по възможност дават отговор на критичните бележки или отразяват развитието в съответната област. Тук обаче разчитам на факта, че ми бе дадена възможност да подбера само такива материали, чиито концепции смятам и до днес за валидни, докато тяхното по-нататъшно развитие може да се проследи посредством една систематизирана научна библиография.

Бих искал да благодаря на първо място на проф. Аксиния Джурова, която пое инициативата за публикуване на тези статии и ми предостави едно представително място за тяхното издаване. Ст.н.с. Вася Велинова от Център "Иван Дуйчев"се нагърби с превода на тези дълги и трудни текстове, като при това отстрани и някои неточности в оригиналния текст. Тя заслужава не само благодарността на автора, но и на многото читатели, които ще проявят интерес към този сборник.

Кьолн, юли 2003
Проф. Петер Шрайнер

 

 

X

Right Click

No right click