Балканите

Многообразие и съперничество. Избрани студии за обществото и културата във Византия и средновековна България

Посещения: 10188

 

Императорът - Църквата - Народът

 

 I

Характерни черти на византийската дворцова култура.
Императорският двор в Константинопол1

 

Оригинално заглавие: Charakteristische Aspekte der byzantinische Hofkultur: Der Kaiserhof in Konstantinopel. In: Höfische Kultur in Südosteuropa. Bericht der Kolloquien der Südosteuropa-Kommission 1988 bis 1990, hrsg. R. Lauer und H. G. Maier = Abhandlungen der Akademie der Wissenschaften in Göttingen. Phil.-Hist. KI., III, 203. Göttingen 1994, 11-24.

 

800px Palace of Porphyrogenitus 2007 016Представянето на византийската дворцова култура би трябвало да бъде предмет на обширна монография, каквато до сега не съществува. Тя би била едновременно с това и обзор на духовния живот във византийския свят, доколкото той се е запазил в паметниците на писмеността и изобразителното изкуство. С тази статия може да се предложи само предварителния теоретичен план на подобно пълно представяне.

За изясняването на понятието от първостепенна важност е да се постави въпросът какво ще разбираме под "дворцова култура". Тя обхваща съвкупността от литературни, художествени и церемониални прояви на владетелския двор и неговите васали. Тази обща формулировка е приложима за Византия2, където обаче трябва де се отчитат и специфични черти — преди всичко по отношение на Западна Европа и частично по отношение на граничещите с нея балкански държави — които са предмет на това изложение.

I.

Византийската дворцова култура е органично свързана с императорската институция, докато личността на отделния император може само да провокира или засили отделни явления, без да бъде изцяло техен носител3. В резултат на това и византийската дворцова култура трябва да се разглежда във връзка с понятията на континуитета, на традиционните елементи на елинистичните царства и на римската императорска епоха, и от тази гледна точка се различава принципно от другите европейски дворове.

Въпросът за континуитета на римските институции в средно- и късновизантийско време се разглежда в научните изследвания доста противоречиво, особено през последните години4. Но никога не е било оспорвано, че в литературата, изкуството и церемониала — елементи, които са изведени като характеристики на дворцовата култура — са запазени най-здравите връзки с гръцката и римската античност5. Континуитетът обаче не означава неизменно съблюдаване на традицията, а промяна и приспособяване, при запазване на основните тенденции. Византийската дворцова култура в никакъв случай не се състои само от антични елементи, по-скоро в нея става все по-забележимо непрекъснато растящото влияние на християнството, започнало плахо още през IV в.: императорите участват както в светските, така и в църковните церемонии; заедно с грижата за светската антична литература се проявява и грижа за християнската книжнина. Поне до XII в. тези две тенденции в живота на двореца се развиват успоредно, а понякога дори се преплитат, докато в късновизантийската епоха християнският елемент доминира осезателно6.

Дворцовата култура се характеризира най-общо с наличието на устойчиви центрове, защитени от военни интервенции, в които изкуството и литературата могат да се развиват за дълъг период от време. Това твърдение важи за Византия с особена сила: съществувал е един императорски дворец, в един град — Константинопол, защитен от отбранителната система и на античния, и на средновековния свят. При това почти от самото начало дворцовата култура е идентична с константинополската градска култура7. Но преплитането отива много по-далеч: Константинопол не е бил обикновен град, той е бил неизменно — с изключение на прекъсването през XIII в. (1204 — 1261) — единствена столица на Империята, поради което се получава едно забележително уеднаквяване: дворцова култура — константинополска градска култура — византийска култура. Във всеки случай това уеднаквяване — което е поне отчасти теоретично изведено — засяга преди всичко византийската култура. Влиянието на дворцовата култура е намалявало с отдалечаването от Константинопол. След края на IV в. владетелският двор във Византия никога не е бил скитаща институция, както това е било в много западноевропейски държави. Повечето от императорите никога не са напускали столицата или само за кратко са били извън нея. А ръководенето на военните походи е било предоставено на пълководците8. Наистина е имало, преди всичко в ранно- и средновизантийската епоха и предимно недалеч от града, вили и летни резиденции на императорите9; но до XIII в. в рамките на империята не е имало обособени области, управлявани от васали на императора или от негови втори и следващи синове, които да създават собствени културни кръгове10. Строгото съблюдаване на централизацията на властта в личността на императора намира конкретни проявления при разпространението на дворцовата култура. Византийската провинция е била откъсната от двореца, а понякога дори враждебна към него, което проличава в Епоса за Дигенис Акрит и в някои теоретични съчинения11. В провинцията дворът е представляван от често сменящи се чиновници, които са възприемали своята дейност като някакъв вид заточение и не са допринасяли за утвърждаването на дворцовата култура. Нито един книжовник от средновизантийската епоха не е живял продължително време или дори само няколко години извън Константинопол. Колко плодотворно може да бъде влиянието на столицата върху провинцията показват примерите с Трапезунд, Епир и Мистра от късновизантийската епоха, но този проблем ще бъде предмет на отделно изследване12.

Дворцовата култура е зависима не само от неизменните традиции на императорската институция, но и от личността на конкретния император. Той може да влияе по два начина: индиректно като меценат и пряко като книжовник. Грижите за развитието на изкуствата и литературата от страна на императора са постоянен елемент на възхвалата на императора в реториката и практиката, като наследство от времето на елинистичните царе и римските императори13. Материална база на тази щедрост е имуществото на императорското семейство, попълвано от редовни парични постъпления14. В цяла средновековна Европа подобна почиваща на парични основи дворцова култура е съществувала само във Византия. В много случаи императорите активно са участвали в създаването на дворцовата култура. Тук отново се откроява една основна разлика спрямо другите европейски владетели: от около 90 византийски императори само единици са били неграмотни15. Тук бихме могли да приведем само някои примери за приноса на владетелите в дворцовата култура. Маврикий през VI в. създава трактат за военното изкуство16, Лъв III е бил автор на унищожени по-късно богословски съчинения и писма, които са станали повод за иконоборската полемика17, Лъв Мъдри е написал житие на своя баща Василий I, стихотворения, епиграми, проповеди, а вероятно и един наръчник по военно изкуство18. Литературната дейност на неговия син Константин VII е издигнала писмената култура на недостигани дотогава висоти19. Йоан VI Кантакузин е автор на едно историческо съчинение20. През XV в. Мануил Палеолог написва многобройни писма и богословски речи срещу исляма, с които участва в религиозни дискусии21.

Още по-голям е броят на членове на императорското семейство, които са се занимавали с литературна дейност, като например (през XII в.) дъщерята на император Алексий I, Ана Комнина и нейният съпруг Никифор Вриений, които са автори на исторически съчинения22. Споменатите личности представляват върха на дворцовата култура. Във Византия обаче се срещаме с едно специфично явление: цялата светска литература на висок книжовен език — а отчасти дори и на народен език — е създадена от придворни. Би било трудно да посочим автор без титла или длъжност в двореца. При това става дума изключително за светски лица или хора, които късно са приели духовен сан и са заели църковна длъжност. Духовенството — митрополитите и епископите, а дори и дворцовият клир — почти не се проявяват като носители на дворцовата култура. В каква степен те са участвали в нейното създаване и разпространение е въпрос, който все още не е добре проучен, но е тясно свързан с отношението между дворцовата и църковната култура23. Не може да се отрече, че манастирските скриптории в столицата също са допринасяли за разпространението на светската дворцова култура и че и тук църквата се проявява в известен смисъл като част от държавата, без да й е била поверявана някаква самостоятелна функция24. Някои училища, свързани със столичните манастири (неправилно наричани патриаршески училища или патриаршески академии), също са допринасяли за разпространяване на светското образование и като цяло не са служили само на клира25. Тясната връзка на дворцовите служители с литературата се корени в традиционната, т. е. антична, образователна система на enkyklios paideia26. Основното образование на всеки византиец, който — казано по съвременному — се е стремил към висок пост, е предполагало овладяване до съвършенство на умението да се изразява устно и писмено, което се е постигало чрез продължително обучение по реторика. Именно то спомага за съхраняването на най-важните литературни жанрове и отделни произведения на гръцката античност27. Отнесено към днешно време, това би означавало всеки държавен служител да има висше образование по германистика, и то по старогерманска литература. Правителствените решения — грамотите и указите — също са следвали законите на класическата реторика28 и който ги е владеел заради службата си, често е имал леко перо и за лични нужди. Реторическите умения водят дотам, че научните трактати по медицина и право също са се писали в мерена реч.29 Много високопоставени държавни служители са били известни и като писатели: Никифор, по-късно патриарх, като главен секретар на императора през VIII в. е написал една хроника; Генезий, историк от X в., е бил началник на императорската канцелария; Михаил Пеел — най-разностранният и плодовит византийски писател — е бил всемогъщ министър при няколко императора през XI в.; Никита Хониат — хронистът на IV кръстоносен поход — е заемал поста велик логотет, една от най-висшите държавни длъжности. Дворцовата администрация, която е била идентична с държавната администрация, се е нуждаела от допълнителни помощници за разработването на различни концепции и стратегии, както и за обичайната преписваческа работа. И хората от този кръг са имали своите литературни прояви, често само като анонимна, второстепенна дейност на някой преписвач на ръкописи, понякога автор на малки поеми, с които се е надявал да си спечели благоволението на двора30.

Сега е моментът в тази връзка да направим кратка бележка за социалното положение на тази прослойка. Дворът е бил единственото място за изява на такива хора и чрез своята "второстепенна" административна работа те са били материално обезпечени. Липсата на наследствена аристокрация в провинцията, равнодушието на провинциалната администрация към културата, засвидетелствано през IX и X в.31, както и враждебността на Църквата към разпространението на античната традиция32, довеждат във Византия до съвсем различна ситуация от тази на Запад най-общо и отчасти в съседните балкански държави. За разлика както от Античността, така и от западноевропейското късно средновековие, във византийските градове не е имало нито достатъчно материални средства, нито обществени прослойки, носители на традицията, които да позволят формирането на по-малки самостоятелни културни центрове33. Това несъмнено е следствие на централизиращата функция на Константинопол, която е довела до първостепенното му положение във всички области. Тази теза важи преди всичко за литературното развитие, но както ще покажем по-късно, засяга в голяма степен и останалите изкуства.

II.

След тези по-скоро общи заключения за особеностите на византийската дворцова култура, трябва да илюстрираме някои от постановките с примери от областта на церемониала и дворцовите празници, литературата и изкуствата.

Като част от византийската дворцова култура, церемонията е онази идеална и лесно запомняща се форма на самопредставяне на императора, за която нейните съвременници са ни оставили едни от най-впечатляващите свидетелства34. Книгата за церемониите от X в. представя повече от 150 церемониални действия с участието на императора, които в голямата си част са били извършвани публично, т. е. извън двореца35. Тук се включват и църковните церемонии, които чрез присъствието на императора придобиват държавен характер. Императорското влияние върху църковния церемониал изобщо не бива да се подценява и изисква отделно изследване36. В цяла поредица от церемонии — коронация на императора, раздаване на почетни длъжности, приемане на пратеничества — изцяло или частично се възпроизвеждат моменти от римската императорска епоха37. Церемониалът не съществува изолирано сам за себе си, както ни изглежда днес на базата на запазените писмени извори. Негова рамка в голяма степен е императорският дворец, който вече не може да бъде възстановен изцяло, макар отделни негови части да са известни38. Той в голяма степен е повтарял структурата на римския императорски дворец, вероятно е бил сходен с постройките от Диоклецианово време в Сплит39. Многократно описваните самодвижещи се механизми в тронната зала имат свои непосредствени прототипи в елинистичната дворцова култура40. Там — в източните области на Римската империя — трябва да се търси мраморният блясък и златото на вътрешната украса, оставили незабравими спомени у всички посетители на византийския императорски дворец.

Императорският дворец е бил затворен свят, разбира се несравним с тайнствените палати на китайския император, но все пак достъпен само за определени кръгове. Там все още е живяла частица от античния свят41. Тя намира израз в мимическите представления, анатемосани от Църквата през VII в., както е записано в актите на съборите, но продължили съществуването си поне частично на малкия хиподрум на императорския дворец42. Също и аристократичната игра на поло, възприета от Сасанидите, е била ограничена в рамките на императорското обкръжение43. Светът на императорския двор в тесен смисъл е бил изключителен във всяко едно отношение. Развлеченията на дворцовото общество са увличали и населението на столицата. Това важи не само за конните надбягвания, които са се провеждали до XII в. В още по-голяма степен се отнася за поддържането на традицията на езическите празненства, преди всичко на Брумалиите — късен античен вариант на Сатурналиите. Въпреки протестите на Църквата те са се празнували до XII век и дори в Книгата за церемониите има специални указания за тяхното провеждане44. Според сведенията на един църковен автор от XII в. в празненствата са участвали и свещеници от "Св. София", които са обикаляли в процесия, маскирани като войници и животни45. Според нашите съвременни разбирания бихме могли да определим този празник като антицърковен. Известен е и един конкретен случай, когато самият император организира публично подобен празник, за да провокира Църквата. Става дума за Михаил III, който в средата на IX в. "избира" някой си Грилос (думата означава "свиня") за патриарх, а 11 негови сътрапезници-пияници за митрополити, които направили пародия на богослужението, напълнили светите утвари с горчица и пипер, и при срещата с процесията на истинския патриарх пели непристойни песни46. Със сигурност тези примери не са показателни за ежедневния церемониал, но в тях личи едно езическо настроение, което е характерно за целия двор през дълъг период от време. Тук естествено могат да се приведат примери и от други области: църквата, е допусната до императорската коронация след почти тристагодишен бавен процес; първоначално Новата година (1. IX) се е празнувала на Форума на Константин и до IX в. не е засвидетелствана като църковен празник, което е пример за бавното проникване на Църквата в светския церемониал47.

Населението на Константинопол се е наслаждавало на блясъка на дворцовата култура по време на многобройните църковни процесии с участието на дворцовия елит и на императорските празници: раждане, коронация, сватба, погребение. Като пример ще приведем описанието на сватбата на император Маврикий през 582 г.: "Градът празнува седем дни и беше украсен само със сребърни предмети: плата, паници, чаши, чинии, вази, подноси, и ромейското богатство се изливаше заедно с блясъка на златните украшения и невижданите дотогава съкровища на императорския дом; това беше един театър за всеки, който хвърляше поглед натам. Флейти, цитри и много други музикални инструменти звучаха за развлечение и отмора, много акробати и фокусници предлагаха на жадните за зрелища своето изкуство по цял ден... Бяха организирани конни състезания, а императорът угощаваше сановниците в двореца... И така тази блестяща сватба завърши."48

Дори когато тайните на императорския дворец са оставали скрити, населението на Константинопол се е намирало в уникално положение — за разлика от западноевропейските столици участниците в такива тържества са били не хиляди, а стотици хиляди49.

Определени области от византийската дворцова култура обаче остават достъпни само за един тесен кръг. Първият пример за това е от Хрониката на Михаил Псел: император Константин IX (1042-1055) отивал на театрално представление в двореца заедно с любовницата си Склерина, известна с красотата и образованието си. От двете страни на пътя им стояли дворцовите служители, а един от тях извикал към красивата метреса само две думи: ου νεμησις; (не упреквам). Склерина разбрала намека и благодарила с кимване на глава50. Но Псел е изхождал от предпоставката, че читателите на неговата творба, които са били част от тесния кръг придворни, са разбирали този намек51. Вторият пример ни дава представа за кръга на читателите. В Библиотека Лауренциана във Флоренция се съхранява един малък, грижливо изписан ръкопис от XII в., който съдържа късноантичния пасторален любовен роман за Дафнис и Хлоя52. Текстът, който е изглеждал непристоен, е скрит грижливо в средата на ръкописчето, ограден от безобидни богословски текстове. Не е уместно тук да говорим за случайно съвпадение или по кодикологически сухо за конволют, тъй като има определена закономерност при комплектуването на ръкописа. Остава ни доста вероятното предположение, че тази книга е била притежание на някой придворен, който я е четял при прекалено дългите църковни церемонии! Но ние трябва да отдадем дължимото и на християнската литература в дворцовата среда. Ана Комнина разказва за майка си — императрица Ирина: "Аз си спомням, че дори когато храната беше вече поднесена на масата, тя не изпускаше книгата от ръцете си, за да чете внимателно догматичните съчинения на Светите отци, и преди всичко на философа и мъченика Максим (Изповедник)."53

Приведените до тук примери се отнасят до текстове, написани на висок книжовен език. Погрешно е да смятаме обаче, че дворцовото общество си е служило само с него. Народната литература също е била популярна в тези среди, защото тя първоначално е създавана там. Не народът, а само книжовникът е бил писател54. Хронистите никога не са се притеснявали да използват поговорки от народния език, тъй като самите те са ги употребявали в ежедневието си55. Видимото разграничаване на двете езикови равнища се появява в текстовете относително късно, през XII в., в произведенията на Михаил Глика. Той е бил секретар на император Мануил, арестуван за участие в заговор и затворен в тъмница. Там през 1159 г. създава своето известно "Стихотворение от затвора", в което книжовният и разговорният език са смесени56. Явно това не е било направено в името на "l'art pour l'art". С тази своя творба затворникът моли императора за милост, като използва тази езикова форма, която е мила и скъпа на владетеля, а именно народния език57. Въпреки това дворът никога не е дал пълен достъп на народната литература, тя е било по-скоро прищявка, понякога нещо тайно, и едва след падането на Константинопол през 1453 г. се постига истински пробив в това отношение. Трудно е да се каже защо тази тенденция, която през XII в. е ясно доловима, не стига до своя завършек. От една страна причина за това е относителната близост с високия книжовния език, който е бил разбираем в някаква степан за всички — не е имало такава голяма разлика, както на Запад между латинския и националните езици. От друга страна това са потребностите на двора, изискващи по традиция връзка с високия книжовен език и античните литературни жанрове. Тежко се отразява вероятно и културният срив след 1204 г. и възраждането на едно общество, което въпреки наличието на предпоставки за Ренесанс се връща назад към преосмисляне на старите ценности58.

Остава да се каже още нещо за значението на двора за развитие на изкуството.59 Единството на светското и църковното изкуство във Византия е било изтъквано многократно. Самостоятелни стилови направления в отделени части на империята, или с други думи "провинциалното изкуство", се проявяват преди всичко в начина на изпълнение на произведенията, а не в избора на сюжетите.60 При всички големи паметници било на архитектурата, било на монументалната живопис, имаме работа с творци от столицата, или поне с такива, които им подражават. Във всеки случай доказателствата в тази област се ограничават само до наблюдения върху стила, тъй като не знаем имената на творците, а писмени документи за строежите и тяхната украса не са запазени. Решаващите нови импулси, често погрешно определяни като "Ренесанс", идват от Константинопол. Нормативната сила на столицата и заедно с това ео ipso на двора се разкриват в областта на литературата, но са характерни и за византийското изобразително изкуство. Доколко тя е била спирачка за развитието на нови явления, не е предмет на настоящето изследване.

III.

Влиянието на дворцовата култура в рамките на цялата Империя до XIII в. е въпрос, засяган многократно, и затова тук ще бъде представен само накратко. Празниците и церемониите остават приоритет на Константинопол, тъй като другаде не е имало нито повод, нито възможност да се провеждат. Възникналата в двора литература е била твърде сложна като език и съдържание, за да постигне голяма популярност извън столицата. Изключение от това твърдение прави Южна Италия през XII и особено през XIII в., където влиянието на дворцовата литература води до значителни творчески постижения преди всичко в областта на поезията, породени вероятно от плодотворната конкуренция с латинската култура и с дворцовата среда на норманските и немски владетели в този район61. Идващите от константинополския двор образци продължават да определят стила в живописта и архитектурата, въпреки някои местни влияния, докато ръкописната украса се опитва по-скоро да се откъсне от столичните модели62.

Влиянието на дворцовата култура върху съседните на Византия държави е въпрос с особено значение. Тази тема изисква отделно изследване и като страничен проблем на настоящата статия ще бъде спомената само накратко. Най-слабо е влиянието на дворцовата литература, тъй като е било трудно разбираема извън византийското езиково пространство и пренебрегвана поради своя светски характер63. Изкуството достига до православните страни единствено чрез църквата. Възприемането на елементи от константинополския двор на Запад е ставало при инцидентните политически контакти и във всеки случай е било избирателно64. Церемониалният и дворцов апарат са имали най-силно влияние върху България и Сърбия, въпреки че и по този въпрос не могат да се правят категорични заключения65. Естествено трябва да изтъкнем, че освен дворцовата култура са съществували и други "култури": народна, монашеска или манастирска, църковна, като последните две са много близо една до друга и често не могат да бъдат разграничени. Това изброяване изисква разширяване на понятието "култура" по отношение на даденото в началото определение на "дворцова култура". Освен това е необходимо да се изясни какво е влиянието на църковната култура върху дворцовата и как се е развивал този процес. Предложеното тук изследване се опита да разграничи наследените от Античността форми на дворцова култура, тъй като те са най-близко до византийската култура, както това ни е известно от запазените свидетелства и както се е проявявало пред очите на чужденците, съвременници на Византия66.

 

1В значително променен вариант този доклад е изнасян в университетите в Янина и Генуа, както и в Института за история на бившата Академия на науките на СССР в Москва. Не всички изразени в дискусията несъгласия и допълнения можеха да бъдат добавени в този печатен вариант. Тематиката се оказа изключително интересна във връзка и с княжеските дворове от времето на Палеолозите, поради което авторът възнамерява да посвети отделно изследване на тази тема.
2"Двор" и "дворцов" са възникнали като културно-исторически понятия в средновековния Запад (Срвн. J. Bumke, Höfische Kultur. Literatur und Gesellschaft im hohen Mittelalter, Bd. 1, München 1987, S.78-82) и могат само cum grano salis да ce приложат за византийския свят. През Античността изразът αυλή за означаване на владетелски двор се среща относително рядко (вж. H. G. Liddell - R. Scott, A Greek - English Lexicon, Oxford 1940, седем примера). Тъй като липсва речник на книжовния византийски език не са възможни точни наблюдения, но все пак е сигурно, че αύλή за означаване на владетелски двор се е използвало рядко, докато широко разпространеното наименование е било παλάτιον. Един по-скоро случаен пример (ή του βασιλέως αύλή) имаме в историческото съчинение на т. нар. Продължител на Теофан от X век (Theophanes Continuatus, ex. rec. I. Bekkeri, Bonn 1838, S. 162,21). В народния език не се среща думата αύλή като синоним на "императорски двор"; доколкото обаче тя се употребява за другите владетелски дворове, съществува мнение за нейното използване по отношение на Запада (срвн. Е. Kriaras, Λεχικό της μεσαιωνικής ελληνικής δημώδους γραμματείας, Bd. 3, Thessalonike 1973). Образуване на прилагателно *αύλικός (дворцов) не е засвидетелствано нито през Античността, нито през византийската епоха.
3Така например литературната и художествена активност от средата на X в. може да се припише и на изключителните интереси на император Константин VII, но културният разцвет от втората половина на IX в. не е свързана с Василий I, който се възкачва на трона без никакво образование.
4G. Weiss, Antike und Byzanz. Die Kontinuität der Gesellschaftsstruktur, in: Historische Zeitschrift CCXXIV (1979), S. 529-560; на това критично се противопоставят A. Kazhdan - Α. Cutler, Continuity and discontinuity in Byzantine history, in: Byzantion LII (1982), S. 429-478.
5Като доказателство за това е и дискусионността в употребата на понятието "ренесанс" по отношение на Византия. Срвн. в последно време VV. Treadgold (Hrsg. j, Renaissances before the Renaissances. Cultural Revivals of late Antiquity and the Middle Ages, Stanford 1984. Критични бележки към това вж. P. Schreiner, "Renaissance" in Byzanz?, in; Kontinuität und Transformation der Antike im Mittelalter, Sigmaringen 1989', S. 389-390.
6За проникването на християнството в дворцовата култура като нормален исторически процес, при който императорите се определят като "короновани от Бога", има многобройни примери и също така многобройни техни интерпретации, но липсва обобщено изчерпателно изследване; срвн. все пак Н. Hunger, Das Reich der Neuen Mitte. Der christliche Geist der byzantinischen Kultur, Graz 1965, S. 61-228; J. Herrin, The Formation of the Christendom, Oxford 1987. Влиянието на християнството в голяма степен зависи и от това доколко тясно или широко ще разбираме понятието "дворцова култура", което не е идентично с византийската култура като цяло.
7Императорският дворец, познат ни предимно от описанието в "Книга за церемониите" (X в.), представлява един бавно растящ конгломерат от отделни сгради, чието начало (дворецът Дафни) ни връща чак към епохата на Константин Велики; вж. точното разграничение между отделните фази на развитие у: W. Müller - Wiener, Bildlexikon zu Topographie Istanbuls, Tübingen 1977, S. 229-237, както и неговото културно-историческо значение у: Н. Hunger. Der Kaiserpalast zu Konstantinopel. Seine Function in der byzantinischen Aussen - und Innenpolitik, in: JOB XXXVI (1986) S. 1-11. Във всеки случай по-важен от сградите е изборът на Константинопол за укрепено и постоянно седалище на императора, което започва от Теодосий I (379-395, но с прекъсвания) и окончателно от Хонорий (от 395); вж. обобщения преглед на Н. Chantraine, Konstantinopel - vom Zweiten Rom zum Neuen Rom, in: Jahrs - und Tagungsberichte der Görres - Gesellschaft 1989, S. 84-95.
8Това обстоятелство е разгледано за първи път у: Н. Hunger, Reditus Imperatoris, in: G. Prinzing - D. Simon (Hrsg.), Fest und Alltag in Byzanz, München 1990, S. 17-35.
9R. Janin, Constantinople Byzantine, Paris 1964, S. 138-153.
10Вж. материалите на Lj. Maksimovic Der Despotenhof in Epirus in 14. Und 15. Jahrhundert, in: Höfische Kultur in Südosteuropa. Bericht der Kolloquien der Südosteuropa - Kommission, 1988 bis 1990, Göttingen, 1994 (= Abhandlungen der Akademie der Wissenschaften in Göttingen, Phil.-hist. Klasse Nr. 20), S. 86-105.
11Преди всичко край границата с арабите се е живеело по други закони и отношението към света на Константинополския двор е било враждебно. То е намерило израз в една версия на Епоса за Дигенис Акрит, запазена само в руски превод — вж. Р. Pascal, Le "Digenis" slave, in: Byzantion, X (1935), S. 301-335; A. Schmaus, Philoppapos - Maximo - Szene und Kaiserepisode im altrussischen Digenis, in: ÖZXLIV (1951), S. 495- 508, както и в описанието на двореца на същия Дигенис (в гръцката версия), който е можел да се конкурира с императорския дворец (Digenis Akrites, ed. J. Mavrogordato, Oxford 1963, VII, S. 42-108). Непреки свидетелства за същото в Стратегикона на Кекавмен (ed. В. Wassilewsky - V. Jernstedt, Cecaumeni Strategicon et incerti scriptoris de officiis regiis libellus, St. Petersburg 1896, S. 76-84).
12Виж в настоящия сборник статията "Новите дворцови центрове във Византия", по-специално частите за Трапезунд и Мистра, с. 52-54; 55-58.
13Все още не разполагаме с цялостен преглед на обектите, резултат на меценатската дейност на византийските императори.
14Трудно може да се установи дали за строителна дейност са използвани само лични средства на императорите и не са вземани пари от държавната хазна. Император Константин IX Мономах (1042-1055) си навлича критиките на следващите поколения заради използването на държавни средства за тези цели ("докато бързо строеше и бързо разрушаваше, харчеше безразсъдно за своята строителна дейност държавни пари" — loannis Scylitzae synopsis historiarum, rec. I. Thurn, Berlin 1973, S. 476, lin. 45-47).
15В ранновизантийската епоха това е Юстин I (498-518), в средновизантийската — Василий I (867-886).
16Сериозни доказателства за неговото авторство трудно ще се намерят, но различни аргументи подкрепят тази теза (срвн. G. Т. Dennis - Е. Gamillscheg (Hrsg.), Das Strategikon des Maurikios, Wien 1981, S. 16-18).
17H.-G. Beck, Kirche und theologische Literatur im byzantinischen Reich, München 1959, S. 499.
18Неговата литературна дейност c кратък преразказ на отделни произведения е спомената дори в някои ръкописи с историческите съчинения на Йоан Скилица (loannis Scylitzae synopsis historiarum, rec. I. Thurn, Berlin 1973, S. 192, lin. 30-34).
19Обобщен преглед виж y P. Lemerle, Le premier humanisme byzantin, Paris 1971, S. 267- 300.
20H. Hunger, Die hochsprachliche profane Literatur der Byzantiner, Bd. 1, München 1978, S. 465-476.
21The letters of Manuel II Palaeologus. Text, translation and notes by G. T. Dennis, Washington 1977; E. Trapp, Manuel II Palaiologus. Dialoge mit einem "Perser", Wien 1966.
22Η. Hunger, op. cit., S. 394-409.
23Тази тема, неизменно засягана и в дискусиите по доклада, не може да бъде разгледана лаконично в една бележка под линия. Несъмнено във Византия е имало образовани духовници като например Фотий, Арета и Евстатий, но те са били на първо място носители на светската дворцова култура, доколкото в голямата си част са се занимавали с проблеми, стоящи далеч от интересите на църквата. Дали чрез това православната църковна култура наистина се е обогатила, е съмнително, тъй като високото езиково ниво на хомилиите на Фотий и Евстатий ги е правило неразбираеми за обикновените енориаши. Също така изработването на многобройни образци на православната материална култура е било възлагано на светски лица в дворцовите работилници, поради което те попадат в кръга на дворцовата култура. Например Библията на Никита (Н. Belting - Cavallo, Die Bibel des Niketas, Wiesbaden 1979) или Лимбургската ставротека, която именно чрез надписите е представителна за дворцовата епиграма (J. Köder, Zu den Versinschriften der Limburger Staurothek, in: Archiv für mittelrheinische Kirchengeschichte XXXVII (1985), S. 11-31).
24O. Volk, Die byzantinischen Klosterbibliotheken von Konstantinopel, Thessalonike und Kleinasien, (ungedr. Diss.), München 1954 и като особено ясно очертан пример вж. L. Politis, Die Schreibschule im Kloster των 'Οδηγών in: BZU (1958), S. 17-36, 261-287.
25R. Browning, The Patriarchal School at Constantinople in the twelfth Century, in: Byzantion XXXII (1962), S. 167-201 and XXXIII (1963), S. 11-40.
26За възникването и съдържанието на тази образователна система виж Reallexikon für Antike und Christentum, Bd. 5, 1962, S. 365-398.
27Една история на византийската образователна система (аналогична на труда на X. Мароу за Античността) все още няма, поради което трябва да използваме отделни частични проучвания: ще се опрем на R. Browning, Byzantinische Schulen und Schulmeister, in: Das Altertum IX (1963), S. 105-118; R. Browning, Byzantine Scholarship, in: Past and Present XXVIII (1964), S. 3-22; P. Lemerle, "Le gouvernement des philosophes": notes et remarques sur l'enseignement, les écoles, la culture, in: Cinq études sur le XI siècle byzantin, Paris 1977, S. 195-248.
28H. Hunger, Proomion. Elemente der byzantinischen Kaiseridee in den Arengen der Urkunden, Wien 1964.
29Така например съществува едно учебно стихотворение по медицина, написано от Псел в дванадесетосричен стих (Hunger, бел.20, S. 307) или само условно определените като "юридически" стихове на същия (Hunger, бел.20, S. 464).
30Тези хора (предимно анонимни) трудно могат да бъдат идентифицирани. Със сигурност към тях принадлежат трима автори с прозвището "Продромос": Манганиос (Н. Hunger, бел 20, с. 162); Птохо (H.-G. Beck, Geschichte der byzantinischen Volksliteratur, München 1971, S. 101-105); Теодор (W. Hörandner, Theodoros Prodromos: Historische Gedichte, Wien 1974). Към тях можем да причислим и Михаил Глика.
31М. Angold (Hrsg.), The Byzantine Aristocracy, IX to XIII centuries, Oxford 1984. Твърдението за равнодушието към културата почива преди всичко върху мълчанието на изворите. Вероятно в дворците на малоазийските магнати са възниквали епически песни (които са засвидетелствани писмено сравнително късно), а враждебната към императорския двор версия на Дигенис Акрит (вж. бел 11) със сигурност е създадена на Изток. Понякога в научната литература се говори за "народни певци" (вж. H.-G. Beck, op. cit., S. 50), но в случая не става дума за литературния идеал, който в Константинопол се приема за "дворцов".
32Тясно свързаната с двора Църква в Константинопол е едно изключение (срвн. казаното по-горе за манастирските училища), но по принцип в църковна и манастирска среда не е било възможно създаването на светска литература.
33Това твърдение е в сила предимно за средновизантийската епоха (VII — XII в.). Поне до VI в. е имало и други градове — центрове на светско образование, в късновизантийската епоха поне в Солун е имало такава обществена прослойка, а васалите на константинополския двор са допринасяли за това провинциалните градове да получат част от блясъка на столицата.
34Литературата по този въпрос е изключително обширна. Макар и публикуван преди повече от 50 г. основополагащ остава трудът на О. Treitinger, Die oströmische Kaiser- und Reichsidee nach ihrer Gestaltung im höfischen Zeremoniell, Jena 1938.
35Constantini Porphyrogeniti imperatoris de ceremonis aulae byzantini, rec. I. I. Reiske, Bonn 1829; Френски превод в непълното ново издание на А. Vogt, Constantin VII Porphyrogénète. Le livre des cérémonies, Paris 1935-1940.
36Църковните церемонии c участието на императора са описани в Книгата за церемониите и се допълват от Типика на "Св. София" (J. Mateos, Le Typicon de la Grande Église, 2 Bde., Rom 1955); J. Ebersolt, Les fêtes religieuses, in.: Études sur la vie publique et privée de la cour byzantine, in: Revue d'histoiredes religions LXXVI (1917), S. 3-105 (преиздадено J. Ebersolt, Constantinople, Paris 1951, със запазена оригинална пагинация. Изолиран пример за ограничаване на императорското (светското) е църковната церемония на 1 септември за началото на църковната година.
37О. 37Treitinger, op. cit.
38Въпреки различни корекции, все още основополагащо е изследването на J. Ebersolt, Le grand palais de Constantinople et le livre des cérémonies, Paris 1910.
39J. Marasovic - T. Marasovic - S. McNally - J. Wilkes, Diocletian's Palace. 2 Bde., Split 1972.
40G. Brett. The automata in the Byzantine Throne of Salomon, in: Speculum XXIX (1954), S. 477-487. За прототипите виж H. v. Heesberg, Mechanische Kunstwerke und ihre Bedeutung für die höfische Kunst des frühen Hellenismus, in: Marburger Winckelmann - Programm 1987. S. 47-72.
41J. Ebersolt, Les fêtes religieuses, in.: Études sur la vie publique et privée de la cour byzantine, in: Revue d'histoiredes religions LXXVI (1917), S. 3-105 (преиздадено j, Ebersolt, Constantinople, Paris 1951. със запазена оригинална пагинация
42F. Tinnefeid, Zum profanen Mimos in Byzanz nach dem Verdikt des Truilanums, in: Byzantina VI (1974), S, 321-343; C. Mango, Daily Life in Byzantium, in: JOB XXXI. 1 (1981), S. 342-345 (не познава работата на Тинефелд и не разглежда в своето изследване дворцовия театър). Само литературната страна на театъра е разгледана y: W, Puchner, Zum "Theater" in Byzanz, in: Fest und Alltag in Byzanz, München 1990, S. 11-16. Срвн. по- долу и "театралното шествие" на Константин IX.
43Ph. Kukules, Βυζαντινών βίος και πολιτισμός. Bd. 3. Athen ο. T.. S. 139-142.
44Υ. Μ. Duval, Des Lupereales de Constantinopel aux Lupereales de Rom, in: Revue des Études Latines LV (1977). S. 222-270; някои допълнения виж y: P. Odorico, Il calamo d'argento, in: JOB XXXVII (1987), S. 65-93; K. Alpers, Klassische Philologie in Byzanz. in: Classical Philology LXXXIII (1988), S. 354 u. Anm. 66. Указанието в Книгата за церемониите (II, 18) е от времето на Константин VII, който отново въвежда с незначителни промени празника, отменен от предшественика му Роман I. Празникът е бил свързан с големи финансови разходи за императора (P. Odorico, op. cit., S. 73).  45Theodoros Balsamon bei G. A. Rhalles - M. Polles, Σύνταγμα των θείων και ιερών κανόνων, Bd. 2, Athen 1852, S. 449-451; F. Tinnefeid, op. cit., S. 339. На събора в Константинопол през 869 г. също са били осъдени подобни процесии (J. D. Mansi, Sacrorum conciliorum nova et amplissima collectio. Bd. 16. Florenz 1759, S. 169).
46Този често цитиран инцидент е анализиран напоследък от J. N. Ljubarskij, Der Kaiser als Mime. Zum Problem der Gestalt des byzantinischen Kaisers Michael III, in: JOB XXXVII 1987), S. 39-50.
47P. Schreiner, Historisches und Liturgisches zum byzantinischen Neujahr, in: Rivista di Studi Bizantini е Slavi II (1982), S. 13-23.
48Theophylacti Simocattae historiae, ed. C. de Boor, Stuttgart 1972, S. 58, lin. 10-59, lin. 5. Превод от гръцки Π. Шрайнер.
49За броя на населението на града обобщено вж. D. Jacoby, La population de Constantinople à l'époque byzantine: un problème de démographie urbaine, in: Byzantion XXXI (1961), S. 81-109,
50Michel Psellos, Chronographie. Texte établi et traduit par E. Renauld, Bd. 1, Paris 1926. S. 146-147.
51Цитатът е от трета песен на Илиада, стихове 156-157 и предава думите на троянските мъже, гледащи Хубавата Елена: "Не можеш да упрекнеш троянците и шлемоносните ахейци, които толкова дълго понасят страдания заради такава жена".
52Florenz, Bibl. Laur., conv. soppr. 627. Едно кодикологическо и палеографско проучване на ръкописа предстои, така че окончателната датировка (XII или XIII в.) все още не е направена. Общо за читателите във Византия вж. N. G. Wilson, Books and Readers in Byzantium, in: Byzantine Books and Bookmen, Washington 1975, S. 1-16.
53Anne Comnène, Alexiade. Texte établi et traduit par В. Leib, Bd. 2, Paris 1943, S. 38, 2-8.
54Общи размисли за възникването на народната литература вж. y H.-G. Beck, Geschichte der byzantinischen Volksliteratur, München 1971, S. 1-7.
55H.-G. Beck, op. cit., S. 25-28.
56H.-G. Beck, op. cit., S. 108-109. Неизяснените при Бек причини за затворничеството са обяснени от О. Kresten, Zum Sturz des Theodoras Styppeiotes, in.: JOB XXVII (1978), S. 68-70.
57H.-G. Beck, op. cit., S. 108-109. Може би малко по-въздържано трябва да се говори за езиковите интереси на обвиняемия.
58Т. нар. "Палеологов Ренесанс" е изследван преди всичко в областта на изкуството. (О. Demus, Die Entstehung des Paläologenstils in der Malerei, in: Berichte zum XI Internationalen Byzntinistikkongress, München 1958, Heft IV, 2). Той обаче обхваща и цялата образователна сфера, срвн. Н. Hunger, Von Wissenschaft und Kunst in der frühen Paläologenzeit, in: Jahrbuch der Österreichischen byzantinischen Gesellschaft VIII (1959), S. 123-155; C. N. Constantinidis, Higher education in Byzantium in the thirteenth and early fourtenth centuries, Nikosia 1982.
59Тъй като M. Рестле разглежда подробно този въпрос, ще се огранича тук само с някои общи заключения. М. Restle, Hofkunst - höfische Kunst Konstantinopels in der Mittelbyzantinische Zeit, in: Höfische Kultur in Südosteuropa. Bericht der Kolloquien der Südosteuropa - Kommission, 1988 bis 1990, Göttingen, 1994 (= Abhandlungen der Akademie der Wissenschaften in Göttingen, Phil.-hist. Klasse Nr. 20), S. 25-41.
60Този проблем до сега не е бил предмет на изчерпателно изследване, поради което ще приведем пример с един ръкопис, на базата на който са изработени критериите за провинциално и столично изкуство: S. P. Madigan, The decoration of Arundel. 547: Some observations about "metropolitan" and "provincial" book illumination in tenth century Byzantium, in: Byzantion LVII (1987), S. 336-359.
61Обобщено за итало-гръцката литература виж M. Gigante, La civiltà letteraria, in: I Bizantini in Italia, Milano 1982, S. 613-651; M. B. Wellas, Griechisches aus dem Umkreis Kaiser Friedrichs II, München 1983, S. 75-112. Литературата е била единствената форма, в която се е проявявала гръцката мисъл в Южна Италия, тъй като православната църква (която иначе е изпълнявала тази роля) е била изолирана по политически причини.
62Срвн. бел. 60 и посочената там литература.
63Така например светската литература на книжовен език е било превеждана на славянски езици много рядко, с изключение на някои световни хроники, които са имали "библейско" съдържание.
64Прехваленото византийско влияние върху западното изкуство е представено само от няколко отделни произведения. Единственият преглед по темата е направен от О. Demus, Byzantine Art and the West, New York 1970.
65Вж. в настоящия сборник статията на П. Шрайнер "Проблемът за византинизацията на българското царство през XIII и XIV в.", с, 187-199.
66В тази последна бележка трябва поне да се подчертае, че отделни аспекти на дворцовата култура дори не бяха споменати — светската музика, дворцовото и чиновническо облекло, празничната трапеза, социалната йерархия на дворцовия персонал, както и чуждите влияния върху дворцовата култура — от Сасанидите и от арабите.

 

X

Right Click

No right click