Балканите

Многообразие и съперничество. Избрани студии за обществото и културата във Византия и средновековна България

Посещения: 10097

 

II

Нови дворцови центрове във Византийската империя
 

Културата на Трапезундския императорски двор и на деспотатите

 

Оригинално заглавие: Neue höfische Zentren im byzantinischen Reich. Die Kultur des trapezuntinischen Kaiserhofes und der Despotenhöfe. In: Höfische Kultur in Südosteuropa. Bericht der Kolloquien der Südost-europa-Kommission 1988 bis 1990, hrsg. R. Lauer und H. G. Maier = Abhandlungen der Akademie der Wissenschaften in Göttingen. Phil.-Hist. Kl., III, 203. Göttingen 1994, 42-55.

 

В първата ми статия, посветена на този кръг проблеми, разгледах императорския двор в Константинопол1. Тук трябва да покажем кога и защо се развиват нови дворцови центрове и какво е било тяхното отношение към константинополския двор. При това ще ни интересуват не политическите връзки, а три културно-исторически явления: подражание, самостоятелност и влияние навън.

 

I. Политически предпоставки

 

До XII в. византийската държава се характеризира със своето единство, което се проявява във функцията на Константинопол като център на държавата във всяко едно отношение. Още през XI в., но много по-силно през XII в., се изявяват центробежни сили. Провинцията започва да се вълнува и дa се съпротивлява на натиска от страна на столицата. Причините за това са обсъждани многократно и в никакъв случай не трябва да се разглеждат еднозначно и линейно. Тук не можем да ги дискутираме подробно2. Почти в края на XII в. редица градове напускат държавното обединение и търсят начин да постигнат самостоятелност3. Това са действия на местните управници, нито един член на двора не участва в тях и по тази причина те не водят до възникване на нови дворцови центрове. Но това е една вече ясно открояваща се тенденция, която при значително отслабване на централната власт довежда до разпадане на Империята и до увеличаване броя на центровете. Такъв момент настъпва с превземането на Константинопол през 1204 г. и този факт показва колко тясно са свързани столица и държава във Византия.

Възникват нови дворцови центрове, като някои от тях оцеляват повече от два века. Никея, със собствен патриарх и император, е бледа сянка на Константинопол, която престава да съществува като център веднага след освобождаването на столицата през 1261 г. Поради това тя може да остане встрани от нашето изследване4. Вторият град в Империята — Солун — става самостоятелен, когато гръцкият владетел на Епир го превзема от латинците и се установява в него през 1224-1246 г. На запад — в Янина и Арта — възниква друго дворцово средище, чието самостоятелно развитие е проследено отделно5. Най-дълго успява да просъществува (до 1461 г.) новообразуваният владетелски двор в Трапезунд. Примерът на Епир и вероятно на Солун са послужили за образци на двора в Мистра на Пелопонес, който е създаден от Константинопол в средата на XIV в. и от своя страна става модел за по-малките владения в Пелопонес и на о-в Лемнос, в Силимврия и Месемврия.

 

II. Императорският двор в Трапезунд

 

Chrysobull of Alexius III of TrebizondВъзникването на Трапезундската държава не е последица от превземането на Константинопол, доколкото го изпреварва с няколко седмици. То става възможно поради отслабването на периферните области на Империята, за което вече стана дума6. Дело е на братята Давид и Алексий Комнини, внуци на последния император от династията на Комнините — Андроник I († 1185). С помощта на един получичо (незаконен син на Андроник), женен за една от сестрите на грузинската царица Тамара7, те се свързват с Грузинското царство, което им дава военна помощ за завземане на съседни византийски области. Тези два корена на Трапезундската държава имат своето значение за дворцовата култура. Отношението към константинополския двор има различни измерения. Двамата братя са непосредствените наследници на Комниновата династия,  изместени от Ангелите при свалянето на Андроник I. Те са можели да се представят като легитимни византийски императори, свързани чрез роднински връзки с многобройни видни византийски фамилии8. Като наследство от миналото те са носели фамилията Комнини, възвеличена с прякора μεγας (Велики Комнини)9.

За разлика от дворовете, които ще разгледаме по-късно, Трапезунд не може да бъде определен като васал на Константинопол. От политическа гледна точка той е бил самостоятелна империя, отчасти дори конкурент, който през първите десетилетия на своето съществуване е имал намерението да освободи Константинопол и да възстанови там бившето господство на Комнините10. Установяването на роднинските връзки с византийските императори след 1261 г. нормализират в голяма степен отношенията между двете страни11. Това проличава и от титулатурата, която също е показателна за двустранните отношения — стига се до там, че трапезундските императори не се наричат василевси, а само деспоти, и с тази титла влизат в константинополския церемониал12. В областта на външната политика и икономиката Трапезунд е бил напълно независим13 и никой в Константинопол не е мислил да си го връща отново. Съществували са две съседни гръцки — или по-скоро византийски — държави, които според мен са били най-тясно свързани чрез дворцовата си култура.

Трапезундският двор в етническо отношение е бил гръцки. Въпреки политическите връзки с Тбилиси, грузинският двор не е упражнявал никакво влияние върху него14. Причина за това е голямата разлика в езика и преди всичко фактът, че точно 20 г. след основаването на Трапезунд — през 1223 г. — грузинското царство е завладяно от монголите15. Влияние на съседното турско емирство се открива само в превода на някои дворцови титли на турски16 и в ономастиката, но те не променят сериозно гръцкия етнически елемент.

Голяма част от тази византийска по характер дворцова култура в Трапезунд се характеризира с подражаване на константинополските модели. Естествено не бива да забравяме, че малобройните писмени извори от там само бегло документират този факт.

Императорският дворец е бил част от отбранителната система на града. В този смисъл той не може да се сравнява с Големия дворец в Константинопол, а по-скоро с двореца във Влахерна, който през Комниновата епоха е бил резиденция на императорите. Съвсем различната топография не позволява да се търсят аналогии в разположението на сградите. Тук дори можем да допуснем определено грузинско влияние в отделни архитектурни елементи17. Вътрешността на двореца е описана от Висарион, по-късно римски кардинал18. Характеризира се — както и в Константинопол — с голям брой вътрешни дворове, колонни зали и отделни салони, чиито стени са изписани с цветя и растителни мотиви, с подове от бял камък19. В една от залите е бил нарисуван портрет на императора, а по стените се били изобразени неговите дела, както е било направено по заповед на император Мануил Комнин в Големия императорски дворец в Константинопол20. Друга зала е служила за държавните приеми и банкети. В нея угощаваните сановници са били подреждани според ранговете си по системата на Палеологовия двор в Константинопол. Това ни е известно не само от хрониката на Панарет, имаме и едно почти неоспоримо доказателство за подражанието — един ръкопис с късновизантийския списък на длъжностите и званията на Псевдо-Кодин, запазен заедно с единствения ръкопис на Трапезундските анали на Панарет21. Церемониалното облекло на императора не се е различавало от това в Константинопол22. Титулатурата в императорските грамоти е същата, макар че някои детайли издават влияние на образци от Комниновата епоха, а други са съвсем нови23.

Животът в двора не ни е познат в подробности поради липса на достатъчно извори. По-малката площ на града в сравнение с Константинопол обуславя по-тясната връзка на императора с градския живот. И вероятно дворът не е бил толкова изолиран и затворен, какъвто е случаят във византийската столица. Разполагаме с описанието на празника на патрона на града Евгений, направено по конкретен повод в края на XIII или началото на XIV в.24 Начинът на протичане на празника е бил утвърден с императорска заповед. От нея се разбира, че за радост на Църквата, всички разходи са били поемани от императорската хазна. На книжовника Григорий Хониат — който ще бъде споменат и по друг повод — е било поръчано написването на специални химни. По време на самия празник е било показвано богатството на града от дрехи и съдове — една картина, която отчасти напомня описанието на императорската сватба в Константинопол25.

Що се отнася до духовния живот в императорския двор, разполагаме повече с хипотези, отколкото с конкретни примери. Дали в двореца е имало библиотека, е трудно да се установи26. Добре известният Висарион е получил (или е могъл да получи) тук във всеки случай само основното си образование, след което се е отправил в Константинопол в търсене на по-добри условия27. Известният астроном Григорий Хониат по всяка вероятност е получил образованието си в манастир, а не в двореца28. Но изглежда дворцовата култура и културата на градските манастири в Трапезунд трудно могат да бъдат разделени. В лицето на Константин Лукит, Стефан Сгуропул и Михаил Панарет виждаме трима висши дворцови сановници, които се изявяват същевременно и като книжовници29.

Не може да се установи влияние на трапезундската дворцова култура извън границите на страната. Константинопол не се е нуждаел от такова влияние, а в Грузия и турския емират за подобни факти няма никакви свидетелства. Колкото стопанството на малката трапезундска държава е имало международно значение, толкова в дворцовата си култура тя остава атрактивен реликт от времето на Комнините във Византия (XII в.).

 

III. Императорският двор в Солун

 

Трудностите в тази глава започват още със заглавието, с което е свързан и въпросът за континуитета. Солун за първи път става столица на кралство и резиденция на владетели при Бонифаций и Димитрий Монфератски след падането на Константинопол и разделянето на Византийската империя. Епирският деспот Теодор Ангел превзема града през 1224 г. и го прави столица на своята империя до 1246 г., когато Солун пада в ръцете на никейския император30. За двора по това време не знаем нищо. Между 1303 и 1317 г. го управлява и живее там Йоланта Монфератска, жената на Андроник II31, а в периода 1319-1328 г. го управляват с чести смени и прекъсвания синовете на Андроник32. След продължителна пауза някъде около 1350-1365 г. в Солун резидира императорската вдовица Ана, а през 1371-1372 и 1382-1387 г. — Мануил Палеолог, син на Йоан V33. След освобождаването му от турците през 1403 г. до предаването му на венецианците през 1423 г. градът непрекъснато е резиденция на синове на византийския император.

Тези дати от политическата история на двора в Солун показват, че никой от владетелите и тяхното обкръжение не са могли да установят някаква приемственост в развитието на града. Поради географската близост с Константинопол и връзките по суша и по море, които неизменно са били характерни за двата града, е трудно да допуснем дори възможността за някакво самостоятелно развитие. Изглежда че присъствието на владетелски двор в Солун не е имало голямо значение, доколкото за него не са запазени никакви описания. Дори предположението, че дворецът се е намирал близо до базиликата "Св. Димитър", е доста съмнително34. По тези причини е изненадващо, че през XIV в. градът се радва на голям културен разцвет, който по нищо не отстъпва на столичния, особено в областта на литературата35. Остава открит въпросът за двигателя на този процес. Със сигурност трябва да изключим двора. Не е достатъчно също така да се позоваваме и единствено на близостта с Константинопол, тъй като през този период Солун е всичко друго, но не и обикновен имитатор на столицата. Най-вероятно трябва да насочим вниманието си към определени градски слоеве, към които да причислим и едрите собственици от околностите на града36. Изследователите на дворцовата култура все още са в дълг към Солун. Но трябва да подчертаем, че културните достижения на Солун в областта на изкуството по нищо не отстъпват на високата дворцова култура.

 

IV. Деспотският двор в Мистра

 

За разлика от двора в Трапезунд, който въпреки имитацията на константинополските отношения се проявява в значителна степен като самостоятелен, и от този в Солун, чиято същност трудно може да бъде определена еднозначно, дворът в Мистра представлява една васална форма, която в много отношения се доближава до западноевропейските княжески дворове. Той е бил предназначен за братята или синовете на императора, които са се радвали на широка икономическа самостоятелност37, но във външната си политика са били изцяло зависими от Константинопол. Континуитетът е дълбоко присъщ на двора в Мистра. За първи път през 1349 г. там е изпратен един императорски син — Мануил Кантакузин — останал в Мистра до смъртта си през 1380 г. Следващият владетел на деспотата — Теодор I Палеолог — живее там през 1383-1407 г., а неговият наследник — Теодор II Палеолог — остава в Мистра без прекъсване 35 г., като през 1428-1443 г. управлява заедно с братята си Константин и Тома. До турското завоевание през 1460 г. е имало различни по продължителност (от 5 до 12 години) периоди на владетелско управление.

Политическите и културни връзки между Мистра и Константинопол никога не се прекъсвали и винаги са се развивали на най-високо равнище. След своето сваляне през 1354 г. император Йоан VI Кантакузин е живял ту в Константинопол, ту в Мистра38. Като личност, тясно свързана с културния живот на византийската столица, той има голям принос за културния възход на двора там. През периода 1414-1416 г. почти без прекъсване в Мистра пребивава император Мануил II. Освен това той и наследникът му Йоан VIII посещават владенията си в Пелопонес по време на пътешествията си на Запад (1399-1403 г. и 1437-1439 г.), като оставят да живеят в тях членове на императорската фамилия39. Ако по мъжка линия дворцовата култура е свързана предимно с Константинопол, то по женска линия се проявява един друг акцент. Първият деспот на Мистра Мануил Кантакузин е женен за дъщерята на владетеля на Киликийска Армения Ги дьо Лузинян, наследникът му Теодор I Палеолог — за принцеса от фамилията Ачайюоли, племенникът му Теодор II — за Клеопа Малатеста от Римини, а брат му Константин (последният византийски император) — за Магдалена Токо.

Най-често изтъкваната и важна характеристика на двора в Мистра е неговото влияние в областта на изкуството и литературата, което през този период дори надминава константинополското. Това става възможно благодарение на непрекъснатото управление, на стопанския просперитет и на благоприятното географско положение — като фактор за защитата от военни нападения. Всички тези фактори допринасят за превръщането на Мистра в литературен и художествен център.

 

Despots Palace Mystras Greece 2017

Деспотският палат в Мистра.

Снимка: Gregor Hagedorn  Лиценз: CC BY-SA 4.0

 

В областта на литературата и изкуствата Мистра е най-близо до столицата40. Типичната за Византия разлика между столица и провинция тук не се проявява. Естествено не бива да забравяме, че тук са дошли много образовани хора от столицата, други са получили образованието си на място и са останали завинаги в Мистра. За творците на изкуството (чиито имена не знаем) положението не е било по-различно. Освен това Мистра не бива да се разглежда отделно от Константинопол. Решаващо в началото е било присъствието на бившия император Йоан Кантакузин и неговия преписвачески кръг. Няма друга област на Византия — като изключим Константинопол — от която да са известни толкова много имена на преписвачи и да са запазени толкова много ръкописи41. Библиотеката на един от най-образованите хора в Мистра от първата половина на XV в. е наброявала 20 заглавия, сред които 8 антични автори42. Интелектуалният блясък на двора е свързан с една уникална личност — Георги Гемист Плетон43. Той работи в Мистра почти половин век (1409-1452 г.) и създава философска школа с античен характер по образец на Платоновата академия, в която са учили още двама видни църковни дейци: Висарион (по-късно римски кардинал) и Георги Схоларий — първият патриарх след падането на Константинопол.

Традицията и новаторството в областта на дворцовата култура могат да се онагледят с два примера: дворецът на деспота и един илюстриран ръкопис. Дворецът се състои от три части. Началото е положено с една правоъгълна постройка, която сигурно е строена около 1260 г., още от Гийом Вилардуен. Прозорците в готически стил съответстват на съвременната западна архитектура44. Около средата на XIV в. е построен дворецът на Мануил Кантакузин. Смяната на владетеля е довела и до постройки с по-голяма представителност: една от тях е на четири етажа, всеки от които заема около 350 кв. м. Запазената архитектурна структура не дава основание да се предполага наличие на голяма централна зала. Разположението на прозорците показва близост с готическата архитектура на съседната постройка и с архитектурните традиции на латинския Западен Пелопонес. Вероятно едва през XV в. е построено напречното крило с голямата тронна зала на горния етаж (около 230 кв. м.). Прозорците там са подражание на италиански образци, рамкирани от бял варовик, който вероятно е докаран от Италия. Постройката разкрива роднинските връзки на Теодор II със северна Италия, както и духовните интереси на Плетон, прекарал известно време в двора на Медичите във Флоренция45.

Освен в дворцовите постройки връзката между византийските и западните традиции в двора на Мистра се проявява и в един илюстриран ръкопис. Той съдържа катени към Книга на Йов и е преписан в Мистра от Мануил Цикандилис през 1361/62 г.46. Тъй като този писач е работил по поръчка на бившия император Йоан Кантакузин, няма съмнение за възникването на ръкописа в дворцовата среда47. Редица примери показват, че неизвестният миниатюрист е използвал западен (вероятно италиански) образец, вплел е в него византийски елементи и е преобразувал западните по такъв начин, че в крайна сметка сме убедени в неговия гръцки произход. Сцената с пиршеството ни показва един западен град, облеклото на присъстващите не е по византийската мода, а кучето край масата и печената кокошка на шиша спадат към западната традиция. Картината пресъздава прием в двора на Мистра, а не в Константинопол48. На друга миниатюра в центъра на западен град е изобразена византийска куполна църква49.

Тези миниатюри са израз на едно космополитично съзнание, каквото не е възможно в привързаната към традициите столица на Империята. Те показват взаимното преплитане на гръко-византийския и романския свят, което в Пелопонес е осезаемо както на езиково равнище, така и в браковете на владетелите. Дворът в Мистра не е бил затворен в своето непосредствено обкръжение, а открит към културното пространство на северноиталианския Ренесанс.

 

V. Малките деспотски дворове във Византийската империя

 

Политиката на последните византийски императори Мануил II и Йоан VIII е било насочена към това да държи възможно най-далече от двора в Константинопол синове и братя, като ги компенсира чрез поверяването за управление на отделни части от страната50. Току-що разгледаната Мистра е най-значителният и най-добре представен откъм извори пример за това. Императорът често е сменял управителите по места, за да не позволи на принцовете да си извоюват трайни позиции в съответната област51. Такива владения в Пелопонес (с изключение на Мистра) са Хумуцион, Калавратя и Кларенца, а в останалата част на Империята — о-в Лемнос, Силимврия и далечна Месемврия. Те не са били постоянни деспотати. В случая с Пелопонес това са бивши крепости на латинците, които са служили като "дворци" и резиденции, а при останалите (Лемнос, Силимврия, Месемврия) дори не можем да кажем къде се е намирала дворцовата постройка. Свидетелства за дворцовия живот се намират още по-трудно, но не можем да се съмняваме в съществуването на дворцова култура, защото принцовете са имали макар и малка свита, след като са прекарвали като Димитър Палеолог 20 г. на о-в Лемнос и като Константин 11 г. в Месемврия.

 

VI. Обобщения и типологични заключения

 

Дворът в Трапезунд не е бил васален спрямо Константинопол в политическо отношение, но в своята структура и в културното си развитие показва голяма зависимост от столицата, главно от нейното минало пред XII в. С Трапезунд византийската култура постига крайната точка на своето влияние на изток. Въздействие върху Грузия и турските емирства не е засвидетелствано. Със сигурност обаче някои научни знания от персите са проникнали най-напред в Трапезунд. Като цяло трапезундската дворцова култура е била твърде затворена.

Дворът в Солун се характеризира със силен дисконтинуитет и остава проблематично дали е допринесъл съществено за културното значение на града през последните две столетия.

В Мистра от една страна личи тясната персонална връзка с Константинопол, а от друга чрез браковете и отчасти под влияние на латинското обкръжение виждаме творческо възприемане на елементи от италианската култура. Тази близост с Италия става основа за разпространение на Запад на създадените в Мистра образци на византийската литература и изкуство.

Обща база на дворцовата култура на деспотствата в провинцията си остава моделът на литературата и изкуството, изработен в Константинопол. Това е една култура, създавана на книжовен език, която също като константинополската не е позволявала скъсяване на дистанцията с различните други езикови обкръжения. Затова написаната на говорим гръцки език версия на Морейската хроника не може да се свърже с двора, а официалните текстове, писани в Трапезунд, не допускат влияние на понтийския диалект. Византийската култура запазва определена езикова чистота. Всички владетелски дворове са се стремили да бъдат "Константинопол извън Константинопол".

Все пак тези дворове правят и значителни промени. До 1200 г. дворът в Константинопол е бил единствен център; всеки ценител на образованието и на изящния "дворцов" живот е трябвало да живее там, защото с отдалечаването от столицата тази култура се е усещала все по-слабо. След 1204 г. Империята се свива в териториално отношение. Това малко пространство, където се е говорело само гръцки, е било разпределено между новосъздадените владетелски дворове: Трапезунд в Черноморския район, Солун в Македония, Янина и Арта в западната част на континентална Гърция, и Мистра в Пелопонес. През периода между 1350 и 1450 г. не е имало област, отдалечена на повече от 150 км. от някакъв дворцов център. По този начин константинополската култура получава разпространение в ширина и дълбочина, за разлика от предходните столетия. Доколко обикновеното население е участвало в този процес е все още дискусионен въпрос. Във всеки случай столицата се приближава до народа, макар и не пряко и не по пътя на сляпото подражание, а чрез многобройни варианти. Често подчертаваният културен разцвет от късновизантийската епоха на фона на политическия упадък, вероятно в най-голяма, степен се дължи на тези многобройни дворове, където в известен смисъл се размиват и границите с църковната и народната култура, характерни за Константинопол от ранната и средната византийска епоха.

 

1Както и в статията "Характерни черти на византийската дворцова култура", с. 45- 49, така и тук може да се даде само едно схематично представяне, което трябва да бъде допълнено и подкрепено с примери. Това може да стане при по-нататъшно изследване на темата за културната история на владетелските дворове. В тази връзка би трябвало да бъде включен и дворът в Епир, чието специфично политическо положение е разгледано у Lj. Maksimovič Der Despotenhof in Epirus in 14. Und 15. Jahrhundert, in: Höfische Kultur in Südosteuropa. Bericht der Kolloquien der Südosteuropa - Kommission, 1988 bis 1990, Göttingen, 1994 (= Abhandlungen der Akademie der Wissenschaften in Göttingen, Phil.-hist. Klasse Nr. 20), S. 86-105.
2Проблемът е разглеждан в поредица основополагащи доклади на XV Международен конгрес по византология в Атина през 1976 г., които са публикувани: Joli. Karayannopulos, Κεντρόφυγοι καὶ κεντρόμολοι δυνάμεις στον βυζαντινὸ κόσμο; Α. Π. Каждан Центростремительные и центробежные силы в Византийском мире (1081 - 1261); V. Hrochova Les villes byzantines aux Xl-XIII siècles: phénomène centrifuges ou centripète dans l'évolution de la société byzantine?; N. Oikonomidès, La décomposition de l'Empire byzantin à la veille de 1204 et les origines de l'Empire de Nicée: à propos de la „Partitio Romaniae"; H. Ahrweiler, Erosion sociale et comportements excentriques à Byzance aux XI-XII siècles; 3. В. Удальцова, Центробежные и центростремительные силы в Византийском мире (1071-1261): социально-зкономические аспекты и проблемы.
3Подробно по въпроса виж R. Радић. Обласни господари у Византиjи кpajeм  XII и у првим деценьами XIII в. - В: Сборник радова XXIV-XXV (1986), с. 151-289. Тази студия е допълнена от J. Hoffmann, Rudimente der Territorialstaaten im byzantinischen Reich (1071-1210), München 1974.
4За значението на тамошния двор като продължение на столичния вж. М. А. Андреева, Очерки по кулътуре византийского двора в XIII веке, Прага, 1927. Това е единствената монография, посветена изключително на византийския двор, Вж. и С. N. Constantinides, Higher education in Byzantium in thirteenth and early fourteenth centuries (1204 - ca. 1310), Nikosia 1982.
5Lj. Maksimovič, op.cit.
6Първото научно разглеждане на този проблем за съжаление оставя нерешени много въпроси именно в областта на културното развитие. Вж. Е. Janssens, Trébizonde en Colchide, Brüssel 1969.
7Многократно обсъждания въпрос за роднинските отношения с грузинския царски двор може вече да се смята за изяснен — вж. M. Krusankis, L'Empire de Trébizonde et la Géorgie, in: REB XXXV (1977), S. 237-256.
8K. Barzos, Ὴ γενεαλογία τῶν Κομνηνῶν, Bd. 1, Thessalonike 1984, S. 493-638.
9За обширната и понякога противоречива литература по въпроса за този прякор няма да говорим подробно. Вж. R. Macridis, What's in the name "Megas Komnenos", in: Ἀρχεῖον Πόντου XXXV (1978), S. 238-245.
10Α. Α. Vasilev, The Foundation of the Empire of Trebizond (1204-1222), in: Speculum XI (1936) S. 3-37.
11Евдокия — дъщерята на Михаил VIII — се жени през 1281 г. за императора на Трапезунд Йоан II; Ирина — незаконна дъщеря на Андроник III — се жени през 1335 г. за Василий I; Мария Комнина — дъщеря на император Алексий — се жени през 1427 г. за Йоан VIII Палеолог. Виж и A. Th. Papadopoulos, Versuch einer Genealogie der Paleiologen, München 1938, Nr. 52, 80, 90.
12Pseudo-Kodinos, Traité des offices, ed. J. Verpeaux, Paris 1976, S. 133. Подробно за титулуването вж. N. Oikonomides, The chancery of the Grand Komnenoi: imperial tradition and political reality, in: Αρχεΐον Πόντου XXXV (1978), S. 321-330.
13S. P. Karpov, L'impero di Trebizonda in: Venezia, Genova е Roma 1204-1461, Rapporti politici, diplomatici е commerciale, Roma 1986.
14M. Krusankis, op. cit. S. 238.
15Можем дълго да разсъждаваме какво е могъл да заимства Трапезунд от грузинския царски двор, който от своя страна също е бил imitatio Byzantii. За съжаление такива сравнителни изследвания липсват.
16N. Oikonomides, The chancery of the Grand Komnenoi: imperial tradition and political reality, in: Ἀρχεῖον Πόντου XXXV (1978), S. 311.
17M. Krusankis, op. cit. S. 238.
18Гръцкият текст е издаден от Sp. Lampros, Βησσαρίωνος ὲγκώμιον εἰς Τραπεζούντα, in: Neos Hellenomnemon XIII (1916), S. 145-204. Английският превод на описанието на двореца вж. у С. Mango, The Art of the Byzantine Empire, 312-1453, Englewood Cliffs 1972, S. 252-253: A. Bryer - D. Winfield, The Byzantine Monuments and the Topography of the Pontos, Washington 1985, S. 185. За никой друг късновизантийски дворец няма такова описание.
19Висарион пише λευκὸς λίθος. Манго превежда това като мрамор, но по-вероятно става дума за някаква имитация на мрамор, тъй като истински мрамор в такива големи количества не може да бъде доставен с кораби.
20Ioannis Cinami Epitome, ed. A. Meineke, Bonn 1836, S. 171-172; P. Magdalino, Manuel Komnenos and the Great Palace, in: Byzantine and Modern Greek Studies IV (1978), S. 101-114.
21На това обстоятелство обръща внимание Икономидис, вж. N. Oikonomides, The chancery of the Grand Komnenoi: imperial tradition and political reality, in: Αρχεῖον Πόντου XXXV (1978), S. 311, Anm. 1.
22Този въпрос естествено изисква по-задълбочено изследване. Като илюстрация ще посочим цветната снимка у Е. Janssens, Trébizonde en Colchide, Brüssel 1969.
23N. Oikonomides, The chancery of the Grand Komnenoi: imperial tradition and political reality, in:  Ἀρχεῖον Πόντου XXXV (1978), S. 313-321.
24Житието на св. Евгений от митрополит Йосиф (Лазаропулос) виж y A. Papadopulos- Kerameus, Fontes Trapezuntini, Bd. 1, St. Petersburg 1897, S. 65-67. Пасажът се отнася за възстановяването на празника при император Алексий II (1297-1330).
25Вж. статията за дворцовата култура в настоящия сборник, с. 40 (описанието на сватбата)
26Един пасаж от описанието на града на Висарион (виж бел 18) може да се тълкува в полза на това предположение. Липсва също така и информация за ръкописи, създавани в Трапезунд — вж. Н. Belting, Das illuminierte Buch in der spätbyzantinischen Gesellschaft, Heidelberg 1970, S. 33-35; I. Kolia, Τὰ χειρόγραφα τῆς μονῆς Ὰγίου Γεωργίου τοῦ Περιστερεώτη (στὴν ἐπαρχία τῆς Τραπεζούντας), - in: Ὰφιέρωμα στὸν καθηγητή Λίνο Πολίτη, Thessalonike 1978, S. 205-221; I. Kolia, Bibliothèques et manuscrits de Trébizonde, in Αρχεῖον Πόντου XXXV (1978), S. 282-289.
27L. Möhler, Kardinal Bessarion als Theologe, Humanist und Staatsmann, Bd. I, Paderborn 1923, S. 42.
28D. Pingree, Gregory Chioniades and Palaeologan Astronomy, in: DOP XVIII (1964), S. 133-160; P. Schreiner, Byzantinische Orientreisende im 14. Jahrhundert, in: Zeitschrift der Deutschen Morgenländischen Gesellschaft, Suppl. IV, Stuttgart 1985, S. 148, Виж и бел. 18.
29N. Oikonomides, The chancery of the Grand Komnenoi: imperial tradition and political reality, in: Αρχεῖον Πόντου XXXV (1978), S. 312-313; H. Hunger, Die hochsprachliche profane Literatur der Byzantiner, Bd. 2, München 1978, S. 115. (За Сгуропул, писал в осемсричен размер.)
30Обобщено по въпроса вж. G. Prinzing, Die Bedeutung Bulgariens und Serbiens in den Jahren 1204-1219 in Zusammenhang mit der Entstehung und Entwicklung der byzantinischen Teilstaaten nach der Einnahme Konstantinopels infolge des 4. Kreuzzuges, München 1972, G. Prinzing, Studien zur Provinz- und Zentralverwaltung im Machtbereich der epirotischen Herrscher Michael I und Theodoras Dukas, in: Epeirotika Chronika XXIV (1982), S. 73-120, XXV (1983), S. 37-112.
31H. Constantinidi-Bibicou, Yolandede Montferrat, in: L'Hellénisme Contemporain II (1950), H. 4, S. 425-442; Prosopographisches Lexikon der Palaiologenzeit, 9. Fasz., No. 21361.
32Михаил IX (Prosopographisches Lexikon der Palaiologenzeit, 9. Fasz., No. 21529), и Константин (No. 21456).
33За императрица Ана в Солун вж. К.- P. Matschke, Tuchproduction... in Thessalonike, in: Byzantiaka IX (1989), S. 80. За управлението на Мануил виж G. T. Dennis, The Reign of Manuel II Polaeologus in Thesslonica, 1382-1387, Rom 1960.
34O. Tafrali, Thessalonique au Quatorzième siècle, Paris 1913, S. 46.
35Ο. Tafrali, op. cit. S. 149-169.
36За населението на Солун вж. Κ.- P. Matschke, Fortschritt und Reaktion in Byzanz im 14. Jahrhundert, Berlin 1971, S. 49-57, допълнено и коригирано y G. Weiss, Joannes Kantakuzenos -Aristokrat, Staatsmann, Kaiser und Mönch - in der Gesellschaftsentwicklung von Byzanz im 14. Jahrhundert, Wiesbaden 1969, S. 86-102. За организаторите на строителната дейност вж. особено M. L. Rautmann, Patrons and Buildings in Late Byzantine Thessaloniki, in: JOB XIL (1989), S. 295-315.
37Материалното осигуряване на най-близките членове на императорското семейство е било задача на васалните области. Вж. Љ. Максимовић, Генеза и карактер апанажа у Византиjи — в: Зборник радова XIV (1973), с. 103-154. Това материално осигуряване не довеждало до обедняване на съответните области, а по-скоро е допринасяло за тяхното благосъстояние и развитие благодарение на една стопанска политика, съобразена с особеностите на всеки регион — вж. отделни примери за това у Р. Schreiner, I diritti délia città di Malvasia nell'epoca tardo-bizantina, in: Miscellanea di Studi Storici, Vol. 2, Genova 1983, S. 89-98. Вж. и обобщеното изследване на И. П. Мсдведев, Мистра, Ленинград 1973, с. 81-94.
38D. М. Nicol, The Byzantine Family of Kantakouzenos (Cantacuzenus) ca. 110-1460, Wash¬ington 1968, S. 84-103.
39Подробностите в тези отношения разглежда изчерпателно D. Zakythinos, Le despot grec de Morée, Bd. 1, Paris 1932.
40Най-добрият преглед на духовното значение на Мистра дават Д. Закитинос и И. Медведев.
41Sp. Lampros, Λακεδαιμόνιοι Βιβλιογράφοι, in: Neos Hellenomnemon, IV (1907), S. 152-187; Ε. Gamillseheg - D. Harlfinger, Repertorium der griechischen Kopisten 800-1600, Bd. 2, Wien 1989, Nr. 351.
42D, Zakythinos, op. cit., S. 316.
43Научната литература за Плетон е обширна, затова тук ще споменем две основни заглавия: F. Masai, Piéton et le platonisme de Mistra, Paris 1956; C. M. Woodhouse, Gemistos Plethon. The last of the Hellenes, Oxford 1986. За общите предпоставки вж. И. Медведев, Византийский гумантизм XIV-XV вв., Ленинград 1976.
44St. Sinos, Gotische Fensterformen in Mistra, in: Istanbuler Mitteilungen XIL (1989), S. 523.
45Чертежът е по Α. Orlandos. Τὰ παλάτια καὶ τὰ σπίτια τοῦ Μυστρᾶ, - Αρχεῖον τῶν Βυζαντινῶν Μνημίων τῆς  Ἐλλάδας III (1937), S. 3. За интересите на Плетон към Италия вж. C. M. Woodhouse, op. cit., 154-188.
46Подробно за този ръкопис вж. T. Velmans, Le Parisinus graecus 135 et quelques autres peintures de style gothique dans les manuscrits grecs à l'époque des Paléologues, in: Cahiers Archéologiques XVII (1967), S. 209-235.
47Sp. Lampros, Λακεδαιμόνιοι Βιβλιογράφοι, in: Neos Hellenomnemon, IV (1907), S. 167-176.
48A. Guillou, La civilisation byzantine, Paris 1974, tabl. 70, го тълкува погрешно като пример за византийския дворцов живот. А. Duceilier. Byzanz. Das Reich und die Stadt, Frankfurt a.M. 1990, S. 243 датира изображението от X-XI в. и ни го представя като "Угощението на богатите"!
49Т. Velmans, op. cit., Abb. 12.
50Насоки за анализа на политическото развитие на другите "апанажи" виж у Б.Ферjанчић, Деспоти у Византиjи и jужнославенским земљама, Београд 1960.
51Р. Schreiner. Chronologische Untersuchungen zur Familie Kaiser Manuels II., in: BZ LXIII (1970), S. 285-299, bes. S. 293-297.

 

X

Right Click

No right click