Балканите

Многообразие и съперничество. Избрани студии за обществото и културата във Византия и средновековна България

Посещения: 10187

 

III

Три култури във Византия: императорът и дворът - народът - свещениците и монасите
 

Оригинално заглавие: Drei Kulturen in Byzanz: Kaiser und Hof - Volk - Kleriker und Mönche - in: Byzanz. Das Licht aus dem Osten. Kult und Alltag im Byzantinischen Reich vom 14. bis 15. Jahrhundert. Katalog der Ausstellung im Erzbischöflichen Diözesanmuseum Paderborn. Paderborn 2001, 2-18.

 

Какво означава Византия?

 

Византия (Византион) е античното име на онзи град на Босфора, който след обновяването му от Константин Велики (324 г.) получава името Константинопол; едва от 1930 г. той се нарича Истанбул. Византия е същевременно съкратеното и обичайното за научните изследвания название на Византийската империя, която нейните съвременници са наричали τὸ κρατὸς τῶν 'Ρομαιῶν или държава на ромеите. Политическата идеология, чиито носители са императорът и дворът, прави възможно запазването на приемствеността с Римската империя дори след приемането на християнството. Византия е империя без начало, която в един почти тристагодишен процес, продължил от IV до края на VI в., е добила онзи облик, който с множество външни и вътрешни промени остава характерен за нея чак до падането ѝ през 1453 г. - християнска империя с преобладаващо гръцкоезично население, което в по-голямата си част вече е загубило връзката си с античната културна и образователна традиция1.

 

Централизираният характер на Византийската империя

 

Византийската империя винаги е била централизирана държава, каквато западното средновековие никога не е познавало. Императорът и патриархът са пребивавали постоянно в Константинопол, а в провинцията са били представяни от високопоставени чиновници, респективно митрополити, означавани от столицата. Със сигурност е имало постоянни стремежи да се отхвърли опекунството на столицата и в отдалечените и недостъпни части на страната влиянието на нейния апарат е било слабо доловимо. Честите нападения на многобройните врагове и тяхното установяване на византийски територии (в хронологическа последователност: авари, славяни, араби, българи, различни тюркски народи и накрая след 1204 г. — латинци) в повечето случаи са прекъсвали контактите с центъра и тогава населението се е обръщало още повече към свещениците и особено към монасите като към помощници, съветници и закрилници в общите и личните беди. Прогонването, бягството или поробването са били ежедневие за обширни части от страната в нейната хилядолетна история. Още повече, че империята поне по отношение на политическите си граници, се е намирала в постоянен процес на свиване от средата на XI в. Извън границите на държавата също е имало гръцко население, което търпеливо и продължително се е приспособявало към новите условия, доброволно или насилствено (Южна Италия) или е съхранявало езика и православната си традиция в пълна изолация (османотурска Мала Азия).

 1024px The Byzantine Empire c.1180.svg

 

Форми на византийската култура

 

Когато се говори за "византийска" култура, трябва да се разбира начинът на живот и мирогледът на всички части от населението в рамките на някогашните имперски граници2. Населението и неговият бит представляват във Византия такова "единство"3, че византийска култура "изобщо" не съществува. По-скоро трябва да се говори за три нива или кръгове: дворцова култура, народна култура и църковно-монашеска култура. Те са — както по- късно ще се покаже — свързани помежду си чрез съответните групи от населението, но представляват и corpora sui generis. Познаването и изследването на една култура са тясно свързани със запазените извори, поради което са необходими и няколко думи за тях. Информацията се извлича както от писмени свидетелства, така и от паметници на материалната култура. Докато текстовете хвърлят светлина преди всичко върху отношенията между хората, запазените предмети отразяват по-скоро техния начин на живот. Византийските дадености по отношение на двете групи паметници значително се различават от тези в Западна Европа. Споменатата по-горе централизация на Византийската империя около едно средище — Константинопол — поставя императора в центъра на всички процеси в държавата. Голяма част от творците са живели в двора и говорейки за него, те говорят за себе си. Животът извън дворцовите среди — особено този в провинцията — се споменава само случайно и като резултат на периферен интерес. Провинцията и животът на хората там присъстват в малкото жития на светци, които не са станали жертва на стереотипа или на последвала преработка в Константинопол (края на XI в.)4, и са представени сравнително точно в епистоларната литература. Към това се прибавят допълнителни трудности: характерното за изворите стесняване на кръга от представяни личности, засилено от реторическата им езикова форма, близка до класическия гръцки (неразбираема за 90 % от населението); загубата на изключително голяма част от писмените извори. Самата столица Константинопол два пъти е разрушавана до основи (1204 и 1453 г.), при което са били унищожени архивите и библиотеките5. Последиците от това стават ясни когато припомним, че повечето писмени извори са се събирали и съхранявали именно в Константинопол. Разбира се, и в провинцията са били съхранявани архиви на държавни и църковни институции, които имат значение за опознаването на византийската култура като цяло. Но тези места в провинцията са понасяли по-често от столицата тежките удари на съдбата (в споменатите по-горе конфликти с авари, славяни и тюркски народи), докато османското завоевание през XIV-XV в. не унищожава напълно почти всички следи от византийската култура и особено писмените паметници. На това обстоятелство, което винаги е удивлявало западния наблюдател, разполагащ с богатата и разнообразна традиция на средновековния Запад, трябва да се обърне по-голямо внимание.

Това твърдение засяга и паметниците на материалната култура, съхранявани в музейни сбирки, а също така и запазени in situ. В голямата си част те спадат към църковно-манастирската култура, тъй като става дума да запазени църковни сгради, тяхната вътрешна украса (включително стенописи) и църковна утвар. Доколкото са запазени в добро състояние под закрилата на църкви и манастири, те до такава степен определят образа на византийската култура сред широки кръгове, че често се възприемат като нейни единствени форми. Като изключим отбранителните съоръжения и руините на дворците, материалните свидетелства за византийската дворцова култура не са in situ, a се намират в музеи и колекции по цял свят. Дворцовата култура е една област, която на теория лесно се дефинира (както ще бъде показано по-долу), но нейните конкретни образци в по-голямата си част са загубени. Останали са малко подаръци, донесени от византийски пратеничества, които са били приспособявани за църковна употреба, а сега се съхраняват в западни сбирки. Срещат се и предмети, плячкосани от завоеватели и обикновени разбойници. Untitled 1Богатството и значението на дворцовата култура се извежда предимно от писмените сведения. Предмети от бита на народа до сега рядко са били обект на голямо внимание и поради своята скромна материална и художествена стойност се намират по-често в депата на музеите, отколкото по техните витрини. Във всеки случай стъклото и керамичните съдове са събуждали интереса на колекционерите, особено в миналото. Критериите за разграничаване на византийската от различните други култури (на славяни и средиземноморски народи) все още не са точно определени. Това важи на първо място за предметите, познати ни по описание, но не достигнали до нас, като домове, стопанства, дрехи, оръжия или музикални инструменти. В съвременното изкуствознание материалните свидетелства за бита на народа играят все по-малка роля, тъй като те са обект по-скоро на етнографията и на историята на културата. От друга страна, широката градска култура, която придобива голямо значение в западните държави предимно през късното средновековие, във Византия ни е позната главно от нейния начален период на развитие — като късна форма на античната градска култура през VI и VII в. и само фрагментарно през XIV и XV в., предимно свързана с новите дворцови центрове, за които ще стане дума по-долу. Многократно са дискутирани причините и следствията от упадъка на градовете във Византия около 600 г.6, както и частичния, спорадичен, кратковременен и без сериозни последици техен стопански разцвет през следващите векове7. Това са част от факторите, които не позволяват развитието им да бъде паралелно със западните градове. Но изключителната централизация на държавата около императорската институция в много по-голяма степан пречи на възникването на самостоятелни прослойки със собствена култура в провинцията. Там се задоволяват с това да се обезпечат материално, като остават изцяло зависими от Константинопол по отношение на отбраната и административното управление. Всеки, който е имал възможност, се е отправял към столицата, за да направи там кариера и да спечели власт и богатство. Константинопол — а заедно с него от XIII в. и Трапезунд, вторият императорски град — са единствените центрове, развили самостоятелна култура, носител на която е тяхното население (съзнателно избягваме употребата на понятието граждани). Тя обаче стои в тясна връзка с дворцовата култура поради пространствената близост и социалните размествания, в резултат на което особено константинополската градска култура представлява един своеобразен, трудно дефинируем обект, и във всеки случай не може да се подведе под общото понятие за градска култура. Затова и занапред ще продължим да говорим за три културни кръга.

 

Дворцова култура

 

Дворцовата култура8 обхваща съвкупността от литературни, художествени и церемониални изяви на владетелския двор и неговите васали, която при по-широка интерпретация включва и административните центрове в провинцията, където императорските чиновници са били представители на централната власт. Византийската дворцова култура е неделимо свързана с императорската институция, която обединява елементи на елинистичните царства и на Римската империя. Личността на конкретния император би могла да провокира или засили определени процеси, но никога не е била изключителен носител на дворцовата култура9. Последното се обуславя от континуитета (независимо от естествената или насилствена смяна на императора), като тук това понятие не означава неизменно и сляпо спазване на традицията, а промяна и приспособяване. Византийската дворцова култура в никакъв случай не се състои само от антични елементи, защото от края на IV в. в нея се забелязва нарастващо влияние на християнството. Участието на императорите в църковните церемонии се увеличава — една тенденция, която в своята същност се оформя през IX в.10 - и заедно с поддържането на светската антична литература се развива и християнската. До XII в. двете тенденции се развиват успоредно, като се преплитат в отделни моменти, докато след XIII в. християнският компонент доминира осезателно. Ако дворцовата култура се характеризира с постоянни центрове, в които литературата, изкуствата и церемониалният живот се развиват защитени от военна интервенция, то това с особена сила важи за Византия: съществува само един императорски дворец само в един град, защитен от най-здравата отбранителна система на античния и средновековния свят.

 

graf rek

Графична реконструкция на Свещения императорски дворец в Константинопол (според описанието в Книга на церемониите на Константин VII Порфирогенет, изд. Алберт Фогт, Париж, 1935)

 

Walls of Teodosio II scheme en

Схема на Теодосиевата стена

Графика: Glz19, with modifications by Furfur  Лиценз: CC BY-SA 4.0

 

Влиянието на двореца е намалявало с отдалечаването от столицата и не е имало здрави основи в далечните и нестабилни във военно отношение административни центрове. Повечето императори никога не са напускали  столицата или са правили това само за кратко време, като са пребивавали в  полеви лагери, където за "дворцова култура" е трудно да се говори. Но и никой от византийските книжовници не е прекарвал дълго време извън  Константинопол. По-голямата част от населението, за което отново ще стане дума по-долу, никога не се е докосвало до аурата на дворцовата култура и я е възприемало като далечен приказен свят.

Дворцовата култура е зависила не само от неизменната императорска институция, но и от личността на конкретния император, който е можел да оказва влияние по два начина: индиректно като меценат и директно като автор.

Развитието на изкуствата и литературата с помощта на императора е наследство от елинистичните царе и римските императори. Това е намерило израз както в реторическите похвали, така и в практиката. Според изворите всеки византийски император е поръчвал строежа на църковни и светски сгради, за които после е дарявал скъпоценни предмети. Материална база за тази щедрост е личното имущество на императора, което се е попълвало от редовни парични постъпления. За разлика от владетелите от ранното и зрялото западно средновековие, византийските императори са участвали активно в създаването на дворцовата култура. Личности като Отон III или Фридрих II, които за съвременниците си са били редки образци на знания и начетеност, във Византия са били нещо обичайно. От около 90 византийски императори само двама са били неграмотни, а мнозина са били автори на светски и богословски произведения. Още по-голям е броят на членовете на по-близкото или по-далечно императорско обкръжение (всички те живели в Константинопол), които са се занимавали с литературна дейност или са били основатели на литературни или художествени кръжоци. От социална гледна точка те са върхът на дворцовата култура. Във Византия се срещаме с уникално явление — цялата светска литература на висок книжовен език, част от богословската книжнина и повечето от текстовете, писани на народен език, ca били поръчвани от дворцовите сановници или писани от самите тях. Почти всички византийски хронисти са били част от този кръг и би било много трудно да намерим автори, който да не са били дворцови чиновници или носител на високи титли. В рязък контраст с положението на Запад, във Византия това са изключително светски лица или такива, които едва късно са приели духовен сан и още по-късно са заели църковен пост. Тази тясна връзка на литературата с дворцовото чиновничество е обусловена от традиционната, възприета от античността, образователна система, задължителна за всеки, който се стреми към висок държавен пост. Най-важна част от тази система е било овладяването до съвършенство на умението да се изразяваш устно и писмено, което се е постигало с продължително обучение по риторика, понякога и при необходимост допълвано с познания в областта на правото. Всеки, който е можел да използва такива умения в службата си, не е бил затруднен да прави това и в личния си живот. Дворцовата администрация, която е била идентична с държавната администрация, се е нуждаела от допълнителни помощници за разработването на различни концепции и стратегии, както и за обичайната преписваческа работа. И този кръг от хора има своите литературни прояви, често само като анонимна, второстепенна дейност на някой преписвач на ръкописи, понякога автор на малки поеми, с които се е надявал да си спечели благоволението на двора. Във византийската държава бюрократичните изяви са били тясно свързани с книжовността11, което намира външен израз в литературните интереси на дворцовото общество.

Церемонията е неотменна част от дворцовата култура. Тя е онази идеална и лесно запомняща се форма на самопредставяне на императора, за която нейните съвременници са ни оставили едни от най-впечатляващите свидетелства12. Книгата за церемониите от X в. представя повече от 150 церемониални действия с участието на императора, които в голямата си част са били извършвани публично, т. е. извън двореца13. Тук се включват и църковните церемонии, които чрез присъствието на императора придобиват държавен характер. Церемониите в императорския дворец, понякога в музикален съпровод14, са се провеждали до падането на града през 1204 г. в разкошно украсени зали, чиито приказен блясък е оставял у чуждестранните гости незабравими спомени и една преувеличена представа за дворцовата култура.

Струва ни се, че точно тук е мястото да кажем няколко думи за значението на двора за развитието на изкуството15. То също може бъде разгледано от две страни: на първо място дворецът е обект на създадените в и за него произведения на изкуството; на второ място той задава нормите на изкуството за цялата империя. С основание може да се говори за един неизменен в продължение на столетия дворцов стил по отношение на сюжетите и тяхното изпълнение, използващ изцяло езическото наследство с неговите ловни и батални сцени, музика, игри и еротични мотиви16.

 

Veroli casket 2

Кутия на Вероли, някога част от църковната съкровищница на гр. Вероли, провинция Фросиноне, Италия. Лондон, Виктория и Алберт музеум, инв. № 216-1865. Снимка: Veroli_casket.jpg: V&A Museum - upload by User:VAwebteam     Лиценз: CC BY-SA 3.0

Дворцовият стил обаче включва такива мотиви дори и там, където религиозната тематика е на преден план, което се вижда особено нагледно в украсата на ръкописите - библии и осмокнижия17. Църковната утвар и литургичните книги, използвани в тържественото богослужение в "Св. София" и в другите църкви, официално посещавани от императора, също са дело на дворцовите ателиета. Покрай това е съществувал, в някаква връзка с двора или поне на територията на столицата, един "по-скромен" начин на живот18. Въпреки това единството в изкуството е определящият момент, пред който дори отделните периоди (IX-X в. — изкуство на Македонската династия; XI-XII в. — изкуство на Комнините; XIII-XV в. — изкуство на Палеолозите) отстъпват на заден план и датировката на различните произведения може да бъде направена единствено след продължителни и детайлни анализи.

Изкуството на двореца и на столицата е и образец за провинцията19 по отношение на сюжетите и тяхното изпълнение, независимо че по-новите изследвания вече говорят и за "провинциални стилове"20. По-голямата част от архитектурните обекти и тяхната декоративна украса са дело на столични майстори (които най-вероятно са били организирани в пътуващи групи) или на такива, които са им подражавали21. Тези факти обясняват поне до някъде външно единния характер на византийското светско изкуство.

Досегашните ни наблюдения се отнасят предимно за времето преди 1204 г. Падането на столицата представлява един драматичен срив в развитието на дворцовата култура и изкуство. След политическото разделяне на Империята (Трапезунд22, Никея23 и Епир24) възникват три дворцови центъра, като един от тях — Епир — бързо загубва своето значение. "Новите" дворове се ориентират към старите образци от Константинопол, независимо че изворите премълчават много подробности. Дворът в Трапезунд дори надживява този в Константинопол (1461 г.), но без да създаде оригинални достижения в изкуството, като изключим повлияните от съседна Грузия. В областта на политиката обаче там винаги се е запазвала осезаема дистанция по отношение на Константонопол25. Административното разделяне на Византийската империя в средата на XIV в. довежда до създаването на зависими от Константинопол владения — първоначално в Мистра на Пелопонес, а през XV в. и на други подобни дворове в Хлумузион, Калавратя, Кларенца на Пелопонес, в Солун, на о-в Лемнос, в Силимврия, Месемврия (сега Несебър на Черно море), в Янина и Арта в Епир26. Докато Мистра в културно отношение се изравнява напълно с Константинопол27, то за тези процеси в останалите малки дворове не се знае нищо конкретно. Новата ситуация се отразява благотворно върху развитието на дворцовата култура. До 1204 г. дворът в Константинопол е бил единствен център, и който е ценял образованието и лукса, е трябвало да живее там. От средата на XIV в., когато и територията на Империята намалява, тя се разпределя между новите дворцови центрове. Между 1350 и 1450 г. не е съществувала област, отдалечена на повече от 150 км. от някакъв владетелски двор. По такъв начин, за разлика от предходните столетия, константинополската култура се разпространява не само в ширина, но и в дълбочина. Съответно "народът" (не само жителите на Константонопол) е получил възможност да влезе в пряк контакт с тези културни явления. Многократно подчертаваният културен разцвет през късновизантийската епоха се дължи предимно на тази мрежа от владетелски дворове, която създава много по-големи възможности за взаимодействие както с църковно-манастирската, така и с народната култура.

Въпреки че когато се говори за "Византия" се имат предвид формите на дворцовата култура, нейните проявления са били ограничени. Празниците и церемониите до края на XII в. са оставали затворени в рамките на Константинопол. Литературата е била твърде трудна като език и съдържание, за да има голямо въздействие извън столицата. Голяма част от народа не е имал достъп до библиотеките и изобщо не я е разбирал. Дворцовата култура става достъпна за широки слоеве от населението само чрез архитектурата и живописта.

Въздействието на дворцовата култура върху държавите извън Византия също трябва да се разглежда диференцирано. Най-слабо е влиянието на дворцовата литература, която поради езика си е била понятна само на малцина, а и често пренебрегвана поради светския си характер. Най-силно е било влиянието на церемониала и дворцовия апарат върху съседните България и Сърбия28, а по-късно и по-слабо върху влахо-молдавските княжески дворове и върху Руското велико княжество. Прекалено обобщени изводи тук са излишни, защото това влияние се установява само в детайли и най-често е било само повод за развитие на собствени образци.

Възприемането на Константинополски дворцови елементи на Запад е зависело от инцидентните политически контакти и от географската отдалеченост, но във всеки случай е било избирателно.

 

Народна култура29

 

Тук най-напред ще поставим въпроса какво се включва в понятието "народ" във Византия и доколко хората са имали съзнанието за принадлежност към този народ. За разлика от средновековния Запад, където нациите и националното съзнание се формират много късно, във Византия понятието за "народ на Империята" и съзнанието за принадлежност към него е налице още от VI в. на базата на общия гръцки език, общата вяра и единния център на Империята — Константинопол. Законите са важали за всички в еднаква степен, дори самият император е трябвало да ги спазва30. Поне на теория императорското семейство (дори императрицата) са се подчинявали на закона по същия начин, както свещениците и монасите. Византийските автори разделят обществото на прослойки според размера на собствеността и приходите: върхушка (магнати), средни собственици и бедни. Изворите не ни дават точни сведения за границите между тях. Византийските автори показват, че хората с антично светско образование са заемали особено място в обществото. В крайна сметка те са можели да разказват за "другите" в своите произведения и по този начин да станат част от дворцовата култура, независимо от своя социален статус. В това отношение византийското общество — което не е било организирано по западната феодално-йерархична система — е било много по-податливо на размествания31. Поради особеното си социално и духовно положение свещениците и монасите образуват отделна прослойка в рамките на народа. Тя ще бъде разгледана подробно по-долу. Благодарение на тази диференциация можем да определим по-точно какво ще разбираме под понятието "народ" в тесен смисъл. В него няма да включваме представителите на господстващата прослойка в държавата и Църквата, както и техните висши служители в столицата и провинцията, определяни като елит и съставляващи едва един процент от населението на Византия. Естествено, принадлежащите към тази прослойка са били свързани в ежедневието с по-нисшите слоеве, като понякога това се е отнасяло и за самия император. Народната култура се разкрива най-добре в ежедневието, а нейните носители по правило съставляват "онази част от населението, която не определя хода на историята, а понася неговите последици"32.

 

Примери за народната култура

 

Конкретното представяне на народната култура във Византия среща изключителни трудности не само поради многозначността на понятието "народ", но и поради обстоятелството, че разполагаме с писмени извори, разкриващи предимно гледната точка на "елита" и всичко, засягащо "другите" е представлявало само периферен интерес. Трябва също така да признаем, че изследователите също са в дълг към този проблем, който е разглеждан предимно частично, тъй като е значително по-трудно да се обхванат цялостно явленията на народната култура в сравнение с дворцовата.

Една предпочитана от изследователите област обхваща магиите, заклинанията и предсказанията33. Носители на тези традиции са хора от нисшите слоеве на обществото, макар че упражняват дейността си за всички: "един мъж, обикалящ насам-натам из кръчмите и пазарите, се представя за ясновидец и мъдрец", както свидетелства едно произведение34. Един съдебен документ съобщава за дългогодишна магьосница и заклинателка ("бръщолевеща пророчества със стомаха си" — традиционното място на злите духове), посветила в това "изкуство" и своя син. Той бил свещеник и попаднал в ръцете на съдебната власт след оплакване от една излъгана клиентка от висшата класа. Това е показателен пример за взаимодействието между различните културни кръгове35. Ръкописите са съхранили множество анонимни заклинателни текстове, съпровождащи предимно любовни и лечителски магии. Имаме сведения за магически същества, като например вещицата Гила, която е омагьосвала деца, и един голям писател (Михаил Псел от XI в.) е посветил цял трактат на тази тема36. Една скъпа закопчалка за гривна, върху която е гравирано името на тази вещица, свидетелства, че дори образованите висши слоеве са се страхували от нея. Доколко масови са били страхът от злото и нуждата от закрила показва голямото количество запазени амулети.

Фолклористичните изследвания определят народната набожност като "сетивна набожност, която си представя абстрактните обекти на почитание чрез опредметяване в култа, литургията и обичаите"37. Тук отново се намираме в граничната зона на църковно-монашеската култура не само във Византия, но и в целия християнски свят. Тя става особено значима във Византия във връзка с иконопочитанието. В резултат на теологическите спорове от епохата на иконоборството иконата получава официален статут и се превръща в легитимен обект на общо почитание38. Но изследователите не бива да забравят, че то е подкрепено от легенди за повредени или изчезнали чудотворни икони и първоначално дава тласък на духовно движение сред нисшите слоеве на обществото, като едва след това е трябвало да си извоюва полагащото му се място в Църквата39. С това иконата става израз на религиозното чувство още когато "официалната" Църква гледа на нея с подозрение. В широкото поле на народната религиозност трябва да се включи и харизматичната личност на "святия мъж"40. Тук спадат почитането на стълпници от V в.41, на "юродивите ради Бога" от VI и VII в.42 и на различните локални светци от следващите столетия, като могъщият Никон Метаноит от Спарта (X в.)43, чиито дела и думи са всявали повече респект, отколкото тези на светските и духовни власти. За противоречивото възприемане на подобни личности свидетелства описанието на един подобен "юродив" в пристанищния град Редесто (Родосто) на Мраморно море, направено от Никита Хониат през XII в. Човекът бил популярен сред овчари, селяни и моряци, а "стари жени" са разчитали неговия жестомимичен език, за да предсказват бъдещето. По думите на образования сановник "посветените" го смятали за обсебен. Фактът, че император Исак II Ангел се обръща за съвет към този човек, показва взаимодействието със сферата на чисто народната религиозност44.

Несъмнено трябва да разгледаме и празниците в рамките на народната култура. Те са прекъсвали монотонното ежедневие и са били възприемани като "дар от Бога"45. По различни поводи са пристигали артисти и акробати и един автор от IX в. съобщава за пътуващи певци, които бързо са си навлекли омразата на Църквата, засвидетелствана в решението на едно църковно събрание: "Когато клирик е поканен на сватба и дойдат певците и артистите, той трябва да стане и веднага да си тръгне"46. В Константинопол е имало редица празници, най-често свързани с тържества в императорския дворец, в които е участвал и народът. Той е имал на своя разположение Хиподрума — идеално място за събиране, което подчертава особената роля на масите в столицата. Един византийски пратеник описва с голямо въодушевление песните и танците на овчарите от едно планинско селище по време на Великденските празници, като възхвалява необичайната и красива мелодия47. Със сигурност не са били ежедневни и представленията на една акробатическа трупа през първата половина на XIV в., дошла от Египет (доколкото това сведение може да се приеме за достоверно), стигнала до Константинопол, след което се отправила към Тракия и Македония и така "направила цялата земя сцена за своето изкуство"48. Към постоянно повтарящите се празници, особено по селата, трябва да се причислят и дните на светиите-покровители, привличащи хора от различни области и неизменно съпровождани от панаир, който от тогава получава своето гръцко название "πανηγυρις" (общо събрание). Най-доброто описание на такъв празник — на св. Димитър в Солун — ни е оставил анонимен автор от XII в.49

 

Образци на народната култура

 

Образците на народната култура са малко и разнообразни по своя характер. От ранновизантийската епоха са запазени много предмети на поклонници с изображения на източните светци, напр. Симеон Нови, както и впечатляващи образи на стълпници50. 3а амулетите с релефни изображения, различни писмени знаци или заклинания, а често пъти и камъни, на които е била приписвана магическа сила, вече стана дума. В някои по-ранни публикации бяха изследвани образци на керамиката51 и беше обърнато внимание на изобразените върху тях сюжети: сцени от епически песни, приказни фигури и сватбени сцени.

 

891px 3332 Athens Sto of Attalus Museum Byzantine plate Photo by Giovanni DallOrto Nov 9 2009

Епическият герой Дигенис Акрит върху керамичен фрагмент от XII в. Атина, Музей на Агората, инв. № Р 8623.

Снимка: Giovanni Dall'Orto.

 

Можем да говорим за представи, които са битували сред народа, но поради относително високата цена на предметите, върху които те са били изобразявани, те не са били достъпни за всекиго. В отделни случаи, и то в периферните спрямо столицата зони, откриваме жанрови сцени и в църковната стенопис. Но досега познатите примери не са достатъчни, за да говорим за едно типично народно изкуство. От друга страна е съществувала достъпна за народа литература, макар и създавана от представители на образованите кръгове, които само рядко са си служили с говоримия език52. Към нея трябва да причислим нравоучителните разкази за светци и свещени предмети (събрани в т. нар. повест за Варлаам и Йоасаф), приключенски истории като цикъла за Синдбад, текстове за рицарски подвизи с приказни и любовни сцени, както и песенния и епически цикъл за Дигенис Акрит. Тази литература е била четена и от висшите слоеве на обществото, както и от свещеници и монаси, доколкото не е била в противоречие с църковния морал. Това е литературата за народа в широкия смисъл на понятието.

 

Църковно-манастирската ("православна") култура

 

Обстоятелството, че дворцовата култура е повлияна предимно от езически елементи, наследени от късноримския императорски култ, и че народната култура отразява особеностите на ежедневието и на специфичните за Византия обществени отношения, превръщат църковно-манастирската култура в едно явление, върху което се базира цялата християнска природа на византийското общество53. Ядро и изходен пункт на тази култура са особените отношения между Църквата и монашеството, и тя засяга само хората, които принадлежат към тези институции. Колкото повече Църквата и монашеството навлизат в живота на държавата и на населението — един процес, който през IX в. е почти завършен — толкова по-силно става влиянието на църковно-манастирската култура върху дворцовата и народната. Борбата срещу еретическите движения в самата Църква, особено срещу монофизитите и иконоборците; споровете с Римската църква по въпроса за юрисдикцията; защитата от ислямските влияния и не на последно място — мисионерската дейност през IX и X в. сред славяните — спечелват на Църквата и монашеството един специфичен и изключителен образ във Византия. Използването на общия гръцки църковен език и на еднакво за цялата империя богослужение54, което все повече се отличава от останалите Църкви и особено от Римската, обуславят възникването на едно културно пространство, възприемано като принадлежащо на Византия, чиито многообразни проявления са означени още от съвременниците с понятието "ортодоксия" (православие)55. При това Църквата и монашеството трябва да се разглеждат като отделни, а понякога и враждебни една на друга институции. По отношение на юрисдикцията Църквата е била тясно свързана с държавата, докато още от своето възникване монашеството е било враждебно на властта и поради това е упражнявало голямо влияние върху всички слоеве на обществото, особено нисшите56. Първите пустинници, по-късно стълпниците, юродивите и странстващите монаси са се възпротивявали на всеки опит да бъдат подчинени. За разлика от висшия клир, който често е принадлежал към кръга на дворцовата култура, в преобладаващата си част те са произхождали от низините на народа, говорили са неговия език, били са необразовани като него и са споделяли всички проблеми на "малкия човек". Под въздействието на идеите на високообразования Теодор и неговия кръг съмишленици от столичния Студийски манастир, монашеството дава тласък на едно духовно движение, намерило израз в широка публицистична дейност през последната фаза на иконоборческите спорове (първата половина на IX в.), което оказва голямо влияние върху цялото общество. Този успех се дължи и на факта, че по цялата територия на Империята възникват многобройни малки манастири и манастирски общности (Атон, Олимп във Витиния, Латрос в района на Смирна), които се превръщат в поклоннически центрове за населението.

lestvicaЦърквата и монашеството създават и собствена литература, която използва жанровите форми и особено езика (често пъти значително опростен) на светската литература, но като съдържание тя е посветена изцяло на пропагандирането и утвърждаването на християнството57. От изключително голямо значение за всички слоеве на обществото са били текстовете, използвани в богослужението, сред които химнографията е била най-високо ценена в литературно отношение. Богослужението е немислимо без собствена, базирана на човешкия глас музика, която е едно от най-забележителните явления в православната църковна култура58. През IX в. се появява архитектурният модел на кръстокуполната църква, който през следващите векове ще остане неизменно задължителен. По своята същност той представлява гръцки кръст, вписан в квадрат, с централен купол в средата и допълнителни куполи върху раменете на кръста, с апсиди и едно или повече преддверия - нартекси59. За разлика от ранните църкви, при този тип строителството е било много по-улеснено от финасова и техническа гледна точка поради по-малките размери. Все още не е изяснен въпросът за произхода на този архитектурен тип60. След края на иконоборческия период (843 г.), когато се появяват кръстокуполните църкви, догматично се санкционира и иконографски се дефинира61 изобразяването на Христос, Богородица, апостолите и светците и се определя тяхното място в църковното пространство62.

Дворцовата култура изчезва като жив организъм с падането на Византия и споменът за нея се съхранява само в отделни паметници на миналото, предимно в литературата. Отделни прояви на народната култура продължават да живеят сред гръцкия народ, но често смятаният за естествен континуитет се нуждае от изчерпателно изследване, тъй като настъпват промени, които не ни позволяват да говорим след този момент за "византийска народна култура", независимо, че и до сега плашат децата с вещицата Гила. Византийската народна култура е характерна за една общност (народ), неразривно свързана със своята Империя, която престава да съществува през 1453 г. За разлика от нея църковно-манастирската култура е жива и до днес в богослужението, църковната музика и архитектура, които с основание се определят като византийски, но съвсем неправилно се смятат за единствени форми на проявление на византийската култура.

 

Трите култури в тяхната съвкупност

 

В ежедневието взаимодействието между трите култури е било по- голямо, отколкото го представя нашето обобщено изследване. Императорът и дворът са участвали в много прояви на народната култура (магии, гадания, зрелища на хиподрума), докато за народа повечето от формите на дворцовата култура в областта на изкуството, литературата и отчасти на церемониала, са оставали недостъпни. Творците и ателиетата са работели по един и същи начин за двора и за Църквата, когато тя е била в състояние да плаща за луксозни предмети. Императорът и неговото обкръжение често са се оттегляли в манастири след края на активната си дейност и са пренасяли там навиците от своя предишен живот. Богослужението свързва императора с всички обществени прослойки чрез личното му участие в церемониите или чрез споменаването му в многолетията.

По своя произход, обществено значение и хронологичен обхват, както и по формите на своята изява византийската култура е особено сложно явление, което може да бъде разбрано само чрез разглеждането на различните нейни аспекти в тяхната съвкупност, какъвто опит беше направен с настоящия материал.

 

1Р. Schreiner. Byzanz, 1994, 1 f
2Не разполагаме с цялостно представяне на византийската култура, макар че някои изследвания носят такова заглавие (Haussig 1959. -Wessel 1970).
3Register der Patriarchats 2001, 135-154.
4За културно-историческото проучване на този литературен жанр вж. Scholz 1997.
5Karagiannopulos/Weiss 1982, 66. 92,
6Brandes 1989, обобщено с най-новите резултати Brandes 1999.
7Писмените извори не са достатъчни, за да си изградим представа за византийския град, поради което трябва да се вземат предвид и резултатите от археологическите разкопки (Rheydt 1991).
8За това вж. Schreiner, Aspekte, 1994. - Byzantine Court Culture 1997.
9McCormick 1992.
10Dagron 1996.
11Hunger 1989.
12Литературата по този въпрос е изключително обширна. Макар и публикуван преди повече от 50 г. основополагащ остава трудът на О. Treitinger, 1938.
13Constantinos Porphyrogenetos, De ceremonis, до сега цялостно издаван само от Reiske, 1829; Срвн. важния коментар, който заема целия том на Travaux et Mémoires 13, 2000.
14Срвн. отдавна публикувания труд на Handschin 1942.
15Restle 1994.
16Belting 1984.
17Belting/Cavallo 1979.
18Belting 1982.
19Restle 1996.
20Mouriki 1985.
21Ousterhout 1999.
22Schreiner, Zentren, 1994, 43-47.
23За това виж студията на Андреева 1927 на руски език.
24Maksimovic 1994.
25Schreiner, Zentren, 1994, 43-47.
26Schreiner, Zentren, 1994, 53.
27Сравни монографията на Медведев 1973 на руски език.
28Schreiner 1989.
29За това подробно Schreiner 2001.
30Simon 1984 показва ясно къде са границите въпреки тази максима и че много неща са били относителни.
31Beck 1965.
32Цит. по Kramer 1968, 13.
33Byzantine Magic 1994.
34Gauer 1994, 106-111.
35Register der Patriarchats 2001, 38, 63-65, Nr. 180. - Acta 1860, 549, Nr. 296.
36Mesaionike Bibliotheke 1876, 525-578.
37Daxelmüler 1998, 407 f.
38Този труден път е показан от Beck 1975.
39Kitzinger 1954.
40Brown 1971.
41Delehaye 1923.
42Benz 1938.
43Sullivan 1987.
44Grabler 1958, 256 f.
45Volks-Traumbücher 1993, 33, Nr. 93.
46Канон 24 от Трулския събор, в: Discipline générale 1962.
47Gregoras 1979, 58-60.
48Gregoras 1979, 76.
49Timarion, in: Ellissen 1860, 98-101.
50…поклонническо изкуство"
51Сравни Schreiner 2001, Anm. 176
52Beck 1971. - Beck 1986.
53Hunger 1965, 109-228.
54Schultz 1980.
55Onasch 1981 - Benz 1988 - M. Kunzler 2001.
56Hunger 1965, 223-298.
57Beck 1959.
58Сравни увода на Hannick 2002.
59L. Theis 2002.
60Mango 1986, 102.
61Parry 1996.
62Demus 1948 - Schellevald 1991.

 

Извори:

Acta Patriarchatus Constantinopolitani 1, hrsg. v. Franz Miklosich U. Joseph Müller (Acta et Diplomata graeca medii aevi: sacra et profana 1), Wien 1860.

Constantini Porphyrogeniti imperatoris de ceremoniis aulae byzantinae libri duo, hrsg. V. Johannes Jac. REISKE, Bonn 1829.

Discipline générale antique I, I: Les canons des conciles œcuméniques, hrsg. v. Petros P. Joannou (Pontificia commissione per la redazione del codice di diritto canonico orientale), Grottaferrata 1962.

Adolf Ellissen, Analekten der mittel- und neugriechischen Literatur 4, Leipzig 1860.

Heinz Gauer, Texte zum byzantinischen Bilderstreit: der Synodalbrief der drei Patriarchen des Ostens von 836 und seine Verwandlung in sieben Jahrhunderten (Studien und Texte zur Byzantinistik 1), phil. Diss. Köln 1993, Frankfurt am Main u. a. 1994.

Abenteurer auf dem Kaiserthron: die Regierungszeit der Kaiser Alexios II., Andronikos und Isaak Angelos (1180-1195) aus dem Geschichtswerk des Niketas Choniates, übersetzt, eingeleitet und erklart v. Franz Grabler (Byzantinische Geschichtsschreiber 8), Graz u. a. 21958.

Nikephoros Gregoras, Rhomaische Geschichte 2, übersetzt und erlautert v. Jan Louis Van Dieten (Bibliothek der griechischen Literatur 8), Stuttgart 1979.

Mesaionike Bibliotheke 5, hrsg. v. Konstantinos N. Sathas, Paris 1876.

Das Register des Patriarchats von Konstantinopel 3: Edition und Ubersetzung der Urkunden aus den Jahren 1350-1363, hrsg. v. Johannes Koder, Martin Hinterberger u. Otto Kresten (Corpus fontium historiae Byzantinae XIX,3), Wien 2001.

Denis F. Suluvan, The Life of Saint Nikon: Text, Translation and Commentary (The Archbishop Jakobos Library of Ecclesiastical and Historical Sources 14), Brookline 1987. - Die Volks-Traumbiicher des byzantinischen Mittelalters, übersetzt und hrsg. V. Karl Brackertz, München 1993. Reich (Byzantinisches Handbuch 2,1) (Handbuch der Altertumswissenschaft 12), München 1959.

 

Цитирана литература:

Margarita Alekseeva ANDREEVA, Ocerki po kulture vizantijskago dvora ν XIII veke [Untersuchungen zur Kultur des byzantinischen Hofes im 13. Jahrhundert] (Ceske Spol. Nauk; Tr. Fil. Hist. Jazykozpyt. N. S. 8; 3), Frag 1927. - Hans-Georg BECK, Kirche und theologische Literatur im byzantinischen Reich (Byzantinisches Handbuch 2,1) (Handbuch der Altertumswissenschaft 12), München 1959. DERS., Byzantinisches Gefolgschaftswesen (Sitzungsberichte der Bayerischen Akademie der Wissenschaften, Philosophisch-Historische Klasse 1965, 5), München 1965.

Margarita Aiekseeva ANDREEVA, Geschichte der Byzantinischen Volksliteratur (Byzantinisches Handbuch 2,3) (Handbuch der Altertumswissenschaft 12), München 1971.

Margarita Aiekseeva ANDREEVA, Von der Fragwürdigkeit der Ikone (Sitzungs-berichte der Bayerischen Akademie der Wissenschaften, Philosophisch-Historische Klasse 1975. 7), München 1975.

Margarita Aiekseeva ANDREEVA. Byzantinisches Erotikon, München 1986.

Hans BELTING, Problemi vecchi enuovi sull'arte dellacosidetta „Rinascenza Macedone a Bisanzio", in: XXIX Corso di Cultura sull'Arte Ravennate е Bizantina, Ravenna 1982, 31-57. DERS., Kunst oder Objekt-Stil? Fragen zur Funktion der ,,Kunst" in der „Makedonischen Renaissance", in: Byzanz und der Westen. Studien zur Kunst des europaischen Mittelalters, hrsg. v. Irmgard HUTTER (Sitzungsberichte der Osterreichischen Akademie der Wissenschaften, Philosophisch-Historische Klasse 432), Wien 1984, 65-83.

Hans BELTING  u. Guglielmo CAVALLO, Die Bibel des Niketas: ein Werk der hofischen Buchkunst in Byzanz und sein antikes Vorbild, Wiesbaden 1979.

Ernst BENZ, Heilige Narrheit, in: Kyrios 3,1938,1-55.

Ernst BENZ, Geist und Leben der Ostkirche (Forum Slavicum 30), Hamburg 1957, München 31988. Wolfram BRANDES, Die Städte Kleinasiens im 7. und 8. Jahrhundert (Berliner Byzantinistische Arbeiten 56), phil. Diss. Berlin 1984, Berlin 1989.

Ernst BENZ, Byzantine cities in the seventh and eighth centuries - different sources, different histories, in: The idea and ideal of the town between Late Antiquity and Early Middle Ages, hrsg. v. Gian Pietro BROG-LIO U. Bryan WARD PERKTNS (The Transformation of the Roman World 4), Leiden 1999, 25-57.

Peter BROWN, The Rise and the Function of the Holy Man, in: Journal of Roman Studies 61, 1971, 80-101. - Byzantine Court Culture from 829 to 1204, hrsg. v. Henry MAGUIRE, Symposium Washington 1994, Washington D. C. 1997.

Byzantine Magic, hrsg. v. Henry MAGUIRE, Colloquium Washington 1993, Washington D. C. 1995.

Carolyn L. CONNOR, Art and Miracles in Medieval Byzantium. The Crypt of Hosios Loukas and its Frescoes, Princeton 1991, insbes. 58-67.

Gilbert DAGRON, Empereur et pretre. Etude sur le ,cesaropapisme' byzantine (Bibliothèque des histoires), Paris 1996.

Christoph DAXELMULLER, Volksfrommigkeit, in: Grundriß der Volkskunde. Einfuhrung in die Forschungsfelder der Europaischen Ethnologie, hrsg. v. Rolf W. BREDNICH (Ethnologische Paperbacks), Berlin 1988, Berlin2  1998, 307-420

Hippolyte DELEHAYE, Les saintes stylites, Brüssel 1923.

Otto DEMUS, Byzantine Mosaic Decoration. Aspects of Monumental Art in Byzantium, London 1948.

Jacques HANDSCHIN, Das Zeremonienwerk Kaiser Konstantins und die sangbare Dichtung (Rektoratsprogramm der Universität Basel 1940/1941), Basel 1942.

Hans-Wilhelm HAUSSIG, Kulturgeschichte von Byzanz (Kroners Taschenausgabe 211), Stuttgart 1959.

Herbert HUNGER, Reich der neuen Mitte. Der christliche Geist der byzantinischen Kultur, Graz 1965.

Herbert HUNGER, Schreiben und Lesen in Byzanz. Die byzantinische Buchkultur Beck's Archäologische Bibliothek), München 1989.

Johannes KARAYANNOPULOS u. Günter WEISS, Quellenkunde zur Geschichte von Byzanz (324-1453) (Schriften zur Geistesgeschichte des ostlichen Europa 14), Wiesbaden 1982.

Ernst KITZINGER, The cult of images in the age before iconoclasm, in: Dumbarton Oaks Papers 8,1954, 85-150.

Johannes KODER, Der Lebensraum der Byzantiner. Historisch-geographischer Abriss ihres mittelalterlichen Staates im ostlichen Mittelmeerraum (Byzantinische Geschichtsschreiber, Ergbd. 1), Graz 1984, ND mit bibliographischen Nachtragen Wien 2001.

Karl-Sigismund KRAMER, Zur Erforschung der historischen Volkskultur. Prinzipielles und Methodisches, in: Rheinisches Jahrbuch für Volkskunde 19, 1968, 7-41.

John LOWDEN, The Octateuchs. A Study in Byzantine Manuscript Illustration, University Park 1992.

Ljubomir MAKSIMOVIC, Der Despotenhof in Epirus im 14. und 15. Jahrhundert, in: Höfische Kultur in Südosteuropa. Bericht der Kolloquien der Südosteuropa-Kommission 1988 bis 1990, hrsg. v. Reinhard LAUER u. Hans Georg MAJER (Abhandlungen der Akademie der Wissenschaften in Göttingen, Philologisch-Historische Klasse 3, 203), Göttingen 1994, 86-105.

Cyril MANGO, Byzanz (Weltgeschichte der Architektur), Stuttgart 1986.

Michael McCORMICK, L'imperatore, in: L'uomo bizantino, hrsg. v. Guglielmo CAVALLO, Rom 1992, 339-379.

Igor Pavlovic MEDVEDEV, Mistra. Ocerki istorii i kul'tury pozdnevizantijskogo goroda, Leningrad 1973.

Doula MOURIKI, The Mosaics of Nea Moni on Chios (Byzantine Monuments 4), Athen 1985, insbes. 259 f.

Konrad ONASCH, Kunst und Liturgie der Ostkirche in Stichworten, unter Berücksichtigung der Alten Kirche, Wien 1981.

Robert OUSTERHOUT, Master Builders of Byzantium, Princeton 1999.

Kenneth PARRY, Depicting the world. Byzantine Iconophile Thought of the Eighth and Ninth Centuries (The Medieval Mediterranean 12), Leiden 1996.

Marcell RESTLE, Hofkunst - höfische Kunst Konstantinopels in der mittelbyzantinischen Zeit, in: Höfische Kultur in Südosteuropa, hrsg. v. Reinhard LAUER U. Hans Georg MAJER (Abhandlungen der Akademie der Wissenschaften in Göttingen, Philologisch-Historische Klasse 3, 203), Göttingen 1994, 25-41.

Marcell RESTLE, Zentren byzantinischer Malerei in Griechenland: Zur Frage des Provinzialismus, in: Die Kultur Griechenlands in Mittelalter und Neuzeit. Bericht über das Kolloquium der Südosteuropa-Kommission 1992, hrsg. v. Reinhard LAUER U. Peter SCHREINER (Abhandlungen der Akademie der Wissenschaften in Göttingen 3, 212), Göttingen 1996, 387-399

Klaus RHEYDT, Die byzantinische Wohnstadt (Altertümer von Pergamon 15, Die Stadtgrabung 2), phil. Diss. Karlsruhe 1989, Berlin 1991.

Barbara SCHELLEWALD, Die Ordnung einer Bilderwelt. Bilder und Bildprogramme in Byzanz im 10. und 11. Jahrhundert, in: Kaiserin Theophanu. Begegnung des Ostens mit dem Westen um die Mitte des ersten Jahrtausends. Gedenkschrift des Kölner Schnutgen-Museums zum 1000. Todesjahr der Kaiserin 2, hrsg. v. Anton VON EUW U. Peter SCHREINER, Köln 1991,41-62.

Cordula SCHOLZ, Graecia Sacra. Studien zur Kultur des mittelalterlichen Griechenland im Spiegel hagiographischer Quellen (Studien und Texte zur Byzantinistik 3), Frankfurt am Main 1997.

Peter SCHREINER, Die Byzantinisierung der bulgarischen Kultur, in: Kulrurelle Traditionen in Bulgarien. Bericht über das Kolloquium der Südosteuropa-Kommission 1987, hrsg. v. Reinhard LAUER U. Peter SCHREINER (Abhandlungen der Akademie der Wissenschaften in Göttingen, Philologisch-Historische Klasse 3,177), Gottingen 1989, 47-60.

Peter SCHREINER, Charakteristische Aspekte der byzantinischen Hofkultur. Der Kaiserhof in Konstantinopel, in: Höfische Kultur in Südosteuropa. Bericht des Kolloquiums der Sudosteuropa-Kommission 1988 bis 1990, hrsg. v. Reinhard LAUER u. Hans Georg MAJER (Abhandlungen der Akademie der Wissenschaften in Göttingen, Philologisch-Historische Klasse 3, 203), Göttingen 1994, 12-24.\

Peter SCHREINER, Byzanz (Oldenbourg Grundrifi der Geschichte 22), München 1986, München2 1994. DERS., Neue höfische Zentren im byzantinischen Reich. Die Kultur des trapezuntinischen Kaiserhofes und der Despotenhofe, in: Höfische Kultur in Südosteuropa. Bericht des Kolloquiums der Sudosteuropa-Kommission 1988 bis 1990, hrsg. v. Reinhard LAUER u. Hans Georg MAJER (Abhandlungen der Akademie der Wissenschaften in Güttingen, Philologisch-Historische Klasse 3,203), Gottingen 1994, 42-55.

Peter SCHREINER, „Stadt und Gesetz - Dorf und Brauch". Versuch einer historischen Volkskunde von Byzanz: Methoden, Quellen, Gegenstande, Beispiele (Nachrichten der Akademie der Wissenschaften in Gottingen 1, Philologisch-Historische Klasse 9), Gottingen 2001.

Hans-Joachim SCHULZ, Die byzantinische Liturgie. Glaubenszeugnis und Symbolgestalt. Mit neuen Untersuchungen zur ältesten liturgischen Überlieferung und ihrer ökumenischen Bedeutsamkeit (Sophia 5), Trier2 1980.

Dieter SIMON, Princeps legibus solutus. Die Stellung des byzantinischen Kaisers zum Gesetz, in: Gedachmisschrift fur Wolfgang Kunkel, hrsg. v. Dieter NORR U. Dieter SIMON, Frankfurt am Main 1984, 449-492.

Otto TREITINGER, Die oströmische Kaiser- und Reichsidee nach ihrer Gestaltung im höfischen Zeremoniell, phil. Diss. München 1936, Jena 1938.

Klaus WESSEL, Die Kultur von Byzanz (Handbuch der Kulturgeschichte 2), Frankfurt am Main 1970.

 

X

Right Click

No right click