Балканите

Многообразие и съперничество. Избрани студии за обществото и културата във Византия и средновековна България

Посещения: 10095
 

VI

Иконоборството в Южна Италия и Сицилия

 

Оригинално заглавие: Problemi dell'iconoclasmo nell'ltalia méridionale е nella Sicilia. In: atti del II Congresso Internazionale sulle relazioni fra le due sponde adriatiche. Roma, 1979, 113-128.

 

От античната епоха Южна Италия и Сицилия спадат към онези райони на средиземноморския свят, които благодарение на своето географско местоположение са играли ролята на хранилища и на посредници на наследството от идеи, идващо от изток, от другия бряг на Адриатическо море. Това море никога не е било преграда и за това свидетелства фактът, че най-важният военен и търговски път на Античността и ранното Средновековие завършва в Драч след като е преминал без прекъсване през цялата земя от другата страна на Адриатическо море1. В контекста на конгреса, който се занимава с отношенията между двата бряга на Адриатика, струва ми се уместно да разгледаме едно духовно движение, дошло именно от Изтока — иконоборството.

Иконоборството по своята същност не е изолирано религиозно движение, а част от големите ереси от епохата на ранното християнство. Това, което го отличава съществено от другите ереси като арианство, монофизитство и монотелизъм и което го прави обект на много задълбочени изследвания, според мен е фактът, че то засяга не само догматичната традиция, но и нейните обекти и тяхното право на съществуване. Тъй като тези материални обекти на религиозното почитание и на православния култ и до днес представляват определящи фактори на религиозния живот, следващите поколения са дали негативна оценка — без достатъчно критичност — на онова време, което е поставило под съмнение стойността им и поради това ги е унищожило. Няма друг период в историята на средновековния свят, който да е така обвит с легенди, поради което и съвременните автори често ги поставят в основата на своите изследвания. Трябва да признаем, че една от основните трудности при изследването на този период е във факта, че няма запазен нито един извор с иконоборски характер, ако се изключат няколко единични богословски бележки. От тук следва, че много съвременни изследователи разглеждат всички свидетелства, свързани с иконоборството като едно цяло, без да се съобразяват с произхода и времето на възникване на отделния документ.

Целта на настоящия доклад не е да представи цялостна ревизия на мненията за иконоборството. По-скоро бих искал да направя няколко съществени корекции към общата картина, които ще позволят да намерим точното място на събитията от Сицилия и Южна Италия в нея2.

1. Иконоборството е движение, намерило различен отзвук в различните области на Империята, независимо от императорския едикт от 730 г. От тази гледна точка няма разлика в отношението към него в сравнение с предишните ереси. Като изключим някои области край източната граница, Константинопол винаги е бил центърът, тъй като императорът е негова движеща сила, с изключение на периода 780-815 г. Както показва един пасаж от житието на св. Стефан Нови, написано пред тази епоха, дори и по време на кулминацията на иконоборството при Константин V е имало такива области на Империята, които са били препоръчвани на иконопочитателите като убежища. За този извор ще стане дума и по-нататък в изложението.

2. Унищожаването на религиозни обекти е описано нашироко в следиконоборската литература. Актите на Никейския събор от 787 г. описват три случая на унищожаване3. Например едва през 768 г.— повече от 40 г. след началото на иконоборството — са били унищожени мозайките в секретона на патриаршеския дворец в Константинопол4. Проявите на насилие по всяка вероятност са били ограничени в големите градове като Константинопол и Солун и в западна Мала Азия (управителят на Ефес е бил изключително верен на Константин V).

3. Следващите поколения описват и гонения срещу отделни хора. Такива описания правят дори съвременни изследователи. Но точно за този период разполагаме с най-малко конкретни цифри. Някой си Стефан, осъден по време на гоненията през 764 г., намира в константинополския затвор 342 свои съмишленици. Неговото житие споменава за други 38, които по същото време са били в затвора в Ефес5. Тъй като не се прави разграничение между лаици и монаси, не ми се струва пресилено да допуснем, че през 100-те години на иконоборството преследваните са били само няколко хиляди.

4. Иконоборството е движение, което не се развива равномерно от времето на Лъв III до смъртта на Теофил. При Лъв III е ставало дума само за богословски спорове. Едва при неговия син Константин V със сигурност се стига до гонения. При Лъв IV активността в това отношение намалява, докато с възкачването на Ирина на трона отново се възстановява почитанието на светите образи. Имаме сведения за нови гонения при Лъв V около 815 г. и при Теофил (827-842). През този период обаче те са били ограничени предимно до последователите на Теодор Студит.

Тези общи констатации, част от които не съвпадат с общоприетите мнения, ми се струват необходими, преди да започна да разглеждам темата за иконоборството в Южна Италия и Сицилия. Макар че на практика иконоборството е било предмет на много изследвания, в обширната библиография за Южна Италия липсват специални студии по въпроса. Можем да цитираме единствено няколко страници от произведението на Б. Паче "Изкуството и културата на Сицилия през Античността" и една кратка статия на П. Лайоло6.

Докладът на Константин Бонис, прочетен преди седем години на Междуцърковния исторически конгрес, на тема "Гръцките общности в Южна Италия и Сицилия през втория период на иконоборството" не може да се смята за приносен в историческо отношение. Освен това този доклад, разрушавайки стари митове, създава нови7.

Мисля, че настоящето изследване следва да се ограничи върху три основни проблема:

- връзката на иконопочитанието с облагането на Patrimonium Petri и с присъединяването на Калабрия и Сицилия към диоцеза на Константинополския патриарх;

- разпространението на иконоборството в Южна Италия и Сицилия;

- емиграцията на светски лица и монаси от Византия в Италия.

Размерът на данъците върху папските имущества е сред най- дискутираните въпроси в отношенията между Византия и Папството през VIII в.8 Най-авторитетен извор си остава Теофан, независимо че е писал почти сто години след събитията и че е известен като яростен противник на иконоборството. За него развитието на нещата е много просто: "Безбожният император Лъв започна да подбужда народа към разрушаване на светите и почитаеми образи. И когато римският папа Григорий научи за това, забрани да се изплаща данъкът от Италия и Рим и изпрати едно догматично послание до Лъв, в което твърдеше, че императорът не може да обсъжда въпросите на вярата и да променя старите догми, завещани от Отците."9 В един друг авторитетен извор — съвременен на събитията — Liber Pontificalis - двете неща са ясно разграничени. Първо, там пише: "По това време патрицият Паулус, който беше екзарх, по заповед на императора правеше опити да отстрани този папа, който искаше да забрани изплащането на данъка на провинцията и ограбването на църквите, каквито случаи е имало на други места."10 Във всеки случай тази мярка е била предприета преди едикта от 730 г., за което се говори малко по-долу в същия извор: "След това — в латинския post modum се отнася еднозначно към цитирания по-горе текст — императорът реши с един едикт да бъдат премахнати всички изображения на светци, мъченици и ангели, и всички те да бъдат смятани за анатемосани. Добави, че ако папата приеме това постановление, ще може да се радва на благоволението на императора. Ако пък се опита да възпрепятства неговата реализация, ще бъде низвергнат."11 Няма нужда да подчертаваме, че тук няма никаква връзка между иконопочитанието и данъка. През 732/3 г. Теофан отбелязва един друг акт на насилие, засягащ преди всичко Калабрия и Сицилия. Разгневен от съпротивата на папата, императорът изпраща в Италия стратега Манес с флотилия, която обаче е била унищожена от буря. След това се казва буквално следното: "И тогава този враг на Бога, много разгневен и обсебен от "арабски идеи" увеличи с една трета данъка per capita за населението на Сицилия и Калабрия. Що се отнася до така нареченото имущество на върховните апостоли, почитани в Рим, заповяда обичайното плащане от три таланта и половина, което дотогава оставаше в техните епископии, занапред да отива в държавната хазна."12 Бертолини доказа убедително, че военноморската експедиция не е била насочена срещу папата-иконопочитател, а срещу краля на лонгобардите Лиутпранд, който тогава е обсаждал Равена13. Бертолини показа също така, че хронологията на Теофан по отношение на събитията на Запад е изключително несигурна14. Защото в известен смисъл е малко вероятно в рамките на няколко години да бъдат предприети две отделни финансови мероприятия, които толкова много да си приличат. Изглежда възможно Теофан да е удвоил епизода с данъка върху Patrimonium Petri, споменат в Liber Pontificalis, и го е свързал с иконоборството като аргумент, много подходящ в антииконоборската пропаганда, но грешен от историческа гледна точка.

Съвременните изследвания поставят във връзка с иконоборството още една разпоредба — отделянето на Калабрия, Сицилия и Илирийските провинции от диоцеза на папата и присъединяването им към този на Контантинополската патриаршия. Но ние не разполагаме с никакво доказателство, че става дума за резултат от иконоборството15. Най-ранният намек за това разделяне се намира в едно писмо на папа Адриан до Карл Велики, датирано между 787-794 г. Там се говори за епископските и архиепископски средища на Римската църква, "от които бяхме лишени, заедно с нашите имущества, по времето, когато бяха преследвани светите образи."16 Писмото не ни съобщава причината, а само времето на отделянето на тези провинции. Във всеки случай отдавна е прието, че тяхното подчиняване на Константинопол не е било еднократен акт. Без да мога да разгледам тук проблема за точната дата, тъй като излиза извън рамките на темата, бих искал само да отбележа, че едва по времето на император Лъв VI, около 900 г., е било завършено тяхното пълно приобщаване към диоцеза на Константинопол17.

Заключението, което можем да направим в тази връзка, би звучало така: Отделянето на Калабрия, Сицилия и Илирийските области не е било акт на насилие срещу папите по време на иконоборството. Бих предложил като хипотеза, че тези области — заедно с Илирик, където вече са се били настанили славяните — през втората половина на VIII в. са били реелинизирани в такава степен, че зависимостта от константинополския патриарх е била напълно естествена. Тази мярка е оправдана от политическа гледна точка (и не толкова от културна) като обяснението за нея се намира в една ценна бележка на Notifia Episcopatum — в списъка на епископските средища на Василий от Ялимбана (845-69): "Тези области бяха подчинени на синода в Константинопол, тъй като римският папа беше в ръцете на езичниците (т. е. на франките)."18

Да минем сега към втория проблем, който е централен за настоящето изследване — имало ли е иконоборство в Южна Италия и Сицилия?

Трябва да допуснем, че едиктът от 730 г. е бил валиден за всички части на Империята, а следователно и за Южна Италия и Сицилия. Имаме конкретни доказателства за това в периода между 731 и 733 г. Трима папски легати, които е трябвало да занесат протестни писма в Константинопол, са били арестувани и задържани от византийски стратег19; около 764 г. един иконопочитател е бил изпратен заедно с жена си и децата си на заточение в Сицилия20; през 766 г. в Константинопол е изпълнена смъртната присъда на сицилийския стратег Антиох и 18 други сановници. Най-общо се приема, че Антиох е бил екзекутиран заради иконопочитателските си убеждения, а този откъс у Теофан се интерпретира предимно като доказателство, че администрацията в Сицилия е провеждала мерки срещу иконоборците. Но Теофан — единственият извор по тази тема — в действителност не говори за иконоборство, а само съобщава за заговор срещу императора21. Така че по отношение на Сицилия този откъс не позволява да направим конкретни изводи. Житието на Стефан Нови съобщава за територии, където през 760 г. иконопочитателите са могли да живеят необезпокоявани. Изброени са областите около Рим, митрополията на Никопол, Неапол и областта "която се простира до Тибър".22 Калабрия и Сицилия не са изрично упоменати, докато е подчертан Никопол (т. е. част от Епир).

Всички извори отричат провеждането на насилствени мероприятия. Трите жития от този период, които са ни известни — на Лъв Катански (в три различни версии)23, на Илия Нови24 и на Лъв-Лука25 - не споменават и дума за иконоборство. Житието на Лъв Катански например разказва за строителството на църкви на мястото на езически (т. е. римски) светилища и преди всичко за делата на магьосника Есиодор, но не говори за "нови езичници", както иконоборците са били наричани в константинополските извори.

В научната литература често се цитират хомилиите на Филагат от Черами, писани по повод Неделята на православието, като свидетелства за натиск, упражнен върху Италия. Изследванията на Роси Таиби обаче показаха, че те не могат да бъдат приписани на двама автори — съответно от IX и XII в. — а само на Филагат, който е живял през XII в.26 Хомилиите, в които между другото Сицилия и Южна Италия изобщо не са споменати, се включват напълно в традициите на византийската църковна реторика и не представляват исторически извори. По това време Неделята на православието е въведена във всички части на Империята. Едно споменаване специално на Сицилия се съдържа в сведенията на Кембриджската хроника, където е записано: "През 6352 г., индикт седми, архиепископ Григорий донесе православието."27

В цялата агиографска литература на Сицилия се споменава само за един мъченик, пострадал по време на иконоборството — Яков от Катания, който вероятно е бил убит по времето на Константин V. Това сведение, предадено много фрагментарно от Гаетано, оставя неразрешени много проблеми, предимно хронологически, поради което не бива да изключваме възможността този епископ-мъченик да е загинал при арабските гонения28.

Аз съм на мнение, че могат да се намерят позитивни сведения за едно относително иконопочитание в Сицилия и Калабрия. Бегли намеци за това откриваме в позицията на епископите на Никейския събор пред 787 г. Още на първото заседание са присъствали седем епископи от Сицилия и Калабрия, към които се присъединили още трима. Следователно целият епископат на тези области е взел участие в събора29. Никой от тях не е бил обвинен в иконоборство, никой не е съобщил за иконоборчески настроения в своя диоцез. Изненадваща е активността на сицилийските епископи по време на целия събор: например те предложили словото при откриването на бъде произнесено от Константинополския патриарх30 и са взели дейно участие при обсъждането на догматичните въпроси. Заключителната реч на събора е била произнесена от Епифаний, дякон на епископията на Катания31. Особената роля на сицилианския епископат е била очевидна още преди началото на събора. Патриарх Тарасий възложил на Константин, епископ на Лентини, да предаде на папата посланието за възстановяване на иконопочитанието32. Той не изпълнил своята мисия по причини, които не са ни известни. Вместо него това е направил в срок Теодор от Катания33. Събитието не само хвърля светлина върху посредническата роля на Сицилия и относително голямото значение на проблема за Илирик, но и доказва, че сицилианската църква е била смятана за изцяло иконопочитателска.

Нашите сведения за иконоборството се отнасят само за отделни негови проявления и задача на историка е да систематизира тези фрагментарни знания в една обща картина. Имаме едно много ценно сведение от Неапол за император Константин V спечелил си славата на най-ревностен иконоборец. В първата част на Хрониката на епископите на Неапол се намира следният фрагментарен разказ: "Казват, че този Константин бил много силен човек, който в единоборство е убил един лъв — изключително свиреп звяр — и който се изправил срещу един дракон и го убил. Тъй като този дракон бил заел с огромното си туловище целия акведукт и вече бил убил няколко души с вонята си, Константин нямал друг избор освен да се изправи лично срещу опасността и решил да се пребори с дракона. След като поръчал да му направят броня, покрита с много остри шипове, той се отправил към мястото, където лежал проклетият дракон. Без да се двоуми, оставил назад своите придружители и се отправил сам срещу него..."34

Това, което ни е представено тук, естествено не можем да намерим във византийските хроники. В този пасаж са били използвани мотиви от chansons de gestes, чието съществуване е засвидетелствано не по-рано от X в., а в писмена форма — през XIV и XV в.35 Арменският историк Кириак също ни разказва легенда за убиване на лъвове: "Казват, че Константин само за един ден убил един след друг пет лъва."36

Тази история е запазена в частта от Хрониката на епископите на Неапол, която — ако съдим по типа писмо — е съставена около 800 г.37 и която, според мен, е препис от по-ранна редакция. Това личи от внезапното прекъсване в края на нашия разказ. Тази анонимна добавка отразява тогавашното обществено мнение в Неапол, което не е виждало в лицето на Константин лошия иконоборец.

Паоло Бертолини, който напоследък описа ръкопис № 5007 от Ватиканската библиотека, се опита да докаже, че някакъв по-късен компилатор е откъснал листа, който би могъл да компрометира неаполските епископи38. Това заключение изглежда малко вероятно от кодикологическа гледна точка, тъй като цялата първа част на ръкописа е съставена само от тетради от по четири двойни листа, докато липсата на лист на посоченото място би предполагало тетрада с пет двойни листа. Освен това Бертолини смята, че може да обоснове проиконоборческо настроение на епископ Калво, през чийто епископат (750-762) ca били разказани славните дела на Константин. Струва ми се по-оправдано тук да говорим просто за антиромейски настроения, свързани с иконоборството, у Йоан Дякон, автор на втората част на Хрониката от края на X в. Византинофилията в Неапол през VIII в. е засвидетелствана и от други извори39. Така например в неколкократно вече цитираното житие на Стефан Нови Неапол е представен като убежище за преследваните и то точно по времето на епископ Калво40. Разбира се, това сведение от Неапол не може да се отнесе към Южна Италия като цяло, но съвпадението на фактите е аргумент в полза на становището, че практически последици от отмяната на култа към иконите там не е имало, освен известна резервираност по отношение на Рим. Ако тези заключения са верни, то те се нуждаят поне от едно хипотетично обяснение. По отношение на имперското законодателство тук е имало една толерантност и смекчаване, за които византийците са създали термина "икономия". Този феномен изглежда по-разбираем от гледна точка на политическата целесъобразност в една област, където лонгобардите представляват заплаха, папството става все по-несигурен фактор, и юридическото подчиняване на Константинополския патриарх не е трябвало бъде отхвърляно заради второстепенни разпоредби. Проблемите на византийските императори през VII и VIII в. в Мала Азия и на Балканите не са допускали възникването на трета зона на напрежение.

Положението в Калабрия и Сицилия по време на иконоборството може би е направило тези области на Византия най-подходящи за убежище. Старите хипотези предполагаха точно по това време реелинизацията на Южна Италия и Сицилия. Дори и ревизирани, те не са верни, погледнати от различни аспекти. Както казах в началото, броят на преследваните е изключително преувеличен. Следователно броят на тези, които са успели да избягат, е бил пренебрежимо малък, за да могат да осъществят такава реелинизация. Нерядко и до днес се среща твърдението на известния византинист и арабист А. Василиев, според когото петдесет хиляди монаси са потърсили убежище в Италия41. Не е безинтересно да проследим в този пример цялото развитие на тази демографска легенда. Василиев е взел своята информация от едно не много известно изследване на един руски учен42, който от своя страна се основава на книгата на Ф. Льонорман "Великата Гърция", също известна само на тесен кръг специалисти. Във втория том Льонорман предлага следната теза: "Още през 733 г. избягалите от Изтока монаси в провинция Бари са били хиляда. Според твърденията на византийските автори и на италианските хроники, броят на православните — свещеници, монаси, лаици — които са избягали от Византия в Калабрия и в земите на Отранто, за да се спасят от преследване, може да се оцени на петдесет хиляди. В тези провинции се е осъществила една истинска гръцка колонизация, дори в голяма степен монашеска колонизация. Само в Калабрия са известни имената на 97 православни манастири, които били основани тогава."43 Но Льонорман не е подкрепил своята теза с доказателства. Вече обърнахме внимание на факта, че византийските и италианските хроники не дават сведения за иконоборство в този район, а още по-малко съобщават конкретни цифри. Льонорман се основава на един единствен извор, който дори не цитира. Това е Historia translationis mirificae imaginis В. M. virginis ex urbe Constantinopuli in civitatem Barii44. Днес не е необходимо да припомняме, че в случая става дума за фалшификат от XVIII в. Във всеки случай той не дава точни данни, а само общи наблюдения за бягството на православни в Италия45. Фантазията само на един единствен учен, заедно с погрешната представа за иконоборството във Византийската империя, за дълго време постави на невярна основа изследването на един централен за историята на Южна Италия въпрос — елинизацията през ранното Средновековие. Проблемът е встрани от темата на моето изложение46, поради което бих искал само да повторя, че иконоборството не играе роля в този процес.

В заключение, данъкът върху Patrimonium Petri и отделянето на Калабрия и Сицилия съвпадат по време с иконоборството, но между тях няма причинно-следствена връзка. В Сицилия и Южна Италия няма засвидетелствани гонения или унищожаване на религиозни обекти от страна на иконоборците, въпреки византинофилските духовни нагласи. Емиграция на иконопочитатели в Италия не е имало никога.

Разбирам, че някои от предложените тук тези изглеждат еретични колкото самото иконоборство. За това време, наричано в историята на Византия "тъмни векове" разполагаме с малко извори, често противоречиви помежду си. Едно сериозно, прагматично и непредубедено изследване е особено необходимо там, където от векове властва легендата. Пожелавам си споделените тук становища да станат тласък в тази насока, но цялостно разрешение на проблема — доколкото то е възможно — е все още далеч.

 

1За важността на Виа Игнатия през средновековието (с изключение на VII и VIII в.) вж. A. Pertusi, Bisanzio е l’irradiazione délia sua civiltà nell'Alto Medioevo, in: XI Settimana di studio del Centro Italiano di studi sull'Alto Medioevo, Spoleto 1964, pp. 83-84.
2Следващите параграфи от 1 до 4 са резюме на статията ми Legende und Wirklichkeit in der Darstellung des byzantinischen Bilderstreites, in: Saeculum XXVII (1976), pp. 165-179.
3J. D. Mansi, Sacrorum conciliorum nova et amplissima collectio, t. XII, Firenze 1766, pp. 184 D — 185 А и 189 C.
4Nikephoros Patriarches, Historia Syntomos, in: Nicephori archiepiscopi Constantinopolitani opuscula historica, ed. C. de Boor, Leipzig 1880, pp. 16-22.
5Migne, PG, t. C, p. 1160 C.
6B. Pace, Arte е civiltà della Sicilia antica, vol. IV, Roma 1949, pp. 120-122; P. Lajolo. L'editto di Bisanzio del 725. Trattamento della Sicilia durante la persecuzione iconoclastica, in: Archivio storico per la Sicilia Orientale XIX (1922), pp. 155-166.
7Constantin Bonis, Comunità greche d'Italia méridionale е della Sicilia nel secondo periodo dell'iconoclasmo, in: La chiesa greca in Italia dall'VIII al XVI secolo, vol. I, Padova 1973, pp. 153-172.
8V. Grumel, L'anexion de l'lllyricum oriental, in: Recherches de sciences réligieuses, XL (1951-1952), pp. 191-200; V. Anastos, The transfer of Illyricum, Calabria and Sicily to the jurisdiction of the patriarchate of Constantinople in 732-733, in: Studi Bizantini е neoellenici, IX (1957), pp. 14-31; V. Anastos, Leos Ill's Edict against the Images in the Year 726-727 and the Italo-Byzantine relations betwieen 726-730, in: Byzantinische Forschungen, III (1968), pp. 5-41.
9Theophanes Confessor, Chronographia, t. 1, ed. C. de Boor, Leipzig 1883, p. 404,11. 3-9.
10Liber Pontificalis, ed. L. Duchesne, t. 1, Paris n. ed. 1955, p. 403,11. 20-25.
11Ibid., p. 404,11. 9-11.
12Theophanes, op. cit., p. 410,11. 9-15.
13O. Bertolini, Quale fu il vero obbiettivo assegnato in Italia da Leone III Isaurico all'armata di Mânes, stratego dei Cibirreoti, in: Byzantinische Forschungen, II (1967), pp. 15-49.
14Ibid., pp. 16-20.
15За библиография по въпроса вж. бел. № 8, а една по-обобщена гледна точка предлага Е. Patlagean, Les moines grecs d'Italie et l'apogée des thèses pontificales (Ville - IXe siècles), in: Studi medievali, ser. III, V (1964), pp. 579-602.
16Monumenta Germaniae Historica, Epist., V. Epist. Karol. Aevi, III, p. 57,11. 5-16.
17H.-G. Beck, Kirche und theologische Literatur im byzantinischen Reich, München 1959, p. 176.
18H. Geizer, Georgii Cyprii descripdo orbis Romani, Leipzig 1890, p. 27.
19Liber Pontificalis, 1.1, pp. 416-417.
20Migne, PG, t. C, p. 1180 D.
21Theophanes, op. cit., p. 438,1. 11.
22Migne, PG, t. C, p. 1117 CD.
23G. da Costa-Louillet, Saints de Sicile et d'Italie méridionale, in: Byzantion XXIX-XXX (1959-1960), pp. 89-95. Единственият текст, който ни е достъпен, остава латинският превод на О. Gaietano, Vitae Sanctorum Siculorum, t. II, Panormi 1657, pp. 5-9. Гръцкият оригинал все още не е издаден  срвн. F. Halkin, BHG, t. 2, Bruxelles 1957, p. 53.
24G. Rossi Taibbi, Vita di Sant'Elia il Giovane, Palermo 1962.
25Ο. Gaietano, op. cit.. pp. 80-84.
26Filagato da Ceramä, Omilie per i vangeli domenicali е le feste di tutto l’anno, a cura di G. Rossi Taibbi, Palermo, 1969.
27Последното издание на тази хроника виж у Р. Schreiner, Die byzantinischen Kleinchroniken, 1.1, Wien 1975, Nr. 45/5, p. 331.
28O. Gaietano, op. cit., p. 32 като цяло не може да имаме доверие на сведенията от синаксара, както показват примерите от Константинопол. Срвн. Р. Schreiner, Legende..., p. 169, Nr. 31.
29Mansi, op. cit., t. XII, p. 994.
30Mansi, op. cit., t. XII, p. 1000 C.
31Mansi, op. cit., t. XIII, p. 441.
32Lettera (sacra) degli imperatori Costantino е Irene, Mansi, t. XII, p. 986 E; F. Dölger, Regesten der Kaiserurkunden des oström. Reiches, 1.1, München 1924, Nr. 341.
33Mansi, op. cit., t. XII, p. 1075 E,
34Gesta episcoporum Neapolitanorum, ed. Waitz, in: M. G. H., Script. Rer. Langob., pp. 422, 45 - 423, 16; B. Capasso, Monumenta ad Neapolitani Ducatus historiam pertinentia, t. I, Napoli 1881, p. 196.
35H.-G. Beck, Geschichte der byzantinischen Volksliteratur. München 1971, pp. 48-63, 110 — 113.
36Цитирано по N. Adontz, Les légendes de Maurice et de Constantin V, empereurs de Byzance, in: Annuaire de l'Institut de Philologie et d'Histoire Orientales, II (1934), pp. 1-12. Арменският историк Киряк е живял през първата половина на XIII в.
37Е. А. Lowe, Codices Latini Anticuiores, 1.1, Oxonia 1934, Nr. 22.
38P. Bertolini, La chiesa di Napoli durante la crisi iconoclasta. Appunti sul codice Vat. Lat. 5007, in: "Studi storici" dell'Istituto Italiano per il Medioevo, 83-87 (= Studi sul Medioevo Cristiano offerti a R. Morghen, t. I), Roma 1974, pp. 101-127. Подробен преглед на неаполитанските епископи е направен от същия автор в статията му La serie episcopale napoletana nei sec. VIII е IX. Ricerche sulle fonti per la storia dell'Italia méridionale nell'alto medioevo, in: Rivista di storia délia Chiesa in Italia, XXIV (1970), pp. 349-440.
39Storia di Napoli, t. II, Napoli 1967, pp. 41-42. Вж. също и V. von Falkenhausen, Untersuchungen über die byzantinische Herrschaft in Süditalien vom 9. bis ins 11. Jahrhundert, Wiesbaden 1967, pp. 9-10.
40Вж. по-горе бел. 22 и текста, към който се отнася.
41A. Vasiliev, History of the Byzantine Empire, 1.1, Madison 1964, p. 262.
42И. Андреев, Герман и Тарасий, патриарха константинопольские, Сергиев Посад 1907, с. 79.
43F. Lenormant, La grande Grèce, t. II, Paris 1881, p. 387. Срещу това становище ce обявява първи P. Batiffol, L'abbaye de Rossano, Paris 1881, p. V.
44Изд. от M. Garruba, Eoniade délia translazione délia miracolosa immagine di Maria SS. di Costantinopoli nella città di Bari, Napoli 1834, pp. 67-100.
45Ibid., p. 78.
46От многобройните изследвания по този проблем бих искал да цитирам само някои: L.-R. Ménager, La Byzantinisation religieuse de l'Italie méridionale (IX - XIII siècles) et la politique monastique des Normands d'Italie, in: Revue d'histoire ecclésiastique. LUI (1958), pp. 747-774; S. Borari, II monachesimo bizantino nella Sicilia е nell'Italia méridionale prenormanne, Napoli 1963; A. Guiilou, Grecs d'Italie du sud et de Sicilie au Moyen âge, in: Mélanges d'Archeologie et d'Histoire, LXXV (1963), pp. 79-110, особено 81-83.

X

Right Click

No right click