Балканите

Многообразие и съперничество. Избрани студии за обществото и културата във Византия и средновековна България

Посещения: 10114

 

България и Византия

 

VIII

Събития от българската средновековна история във византийските кратки хроники
 

Оригинално заглавие: Събития от българската средновековна история във византийските кратки хроники - Исторически преглед, 35 (1979), 2, 107-111. Тук статията е в преработен вариант.

 

Разглеждането на държавните и културните институции на средновековните балкански държави е една от малкото области, които ясно показват както чуждото влияние, така и самостоятелното им развитие. Далеч съм от мисълта да добавям нещо принципно различно към многобройните общи и конкретни изследвания в тази област. По-скоро бих искал да представя - доколкото са свързани със средновековната българска история - един особен вид извори, които през последните години са в центъра на моята научна работа: византийските кратки хроники1.

Литературно-историческата страна на този въпрос може да бъде предмет на отделно изследване2, но ми се струва, че е необходимо да се направят някои предварителни пояснения. Става въпрос за една поредица от кратки исторически бележки, които като цяло се характеризират с точно датиране на събитията по години, индикти, месеци и дни. В средногръцкия език няма специално название за този род извори. Някои от тях са наречени "хроникон", "хроникон ен синтимо" или "хроникон мерикон". Тези понятия обаче се употребяват не само за кратките хроники, но и за по-къси, недатирани исторически или псевдоисторически съчинения3. В новогръцкия език е възприето названието "брахеа хроника", което с основание би могло да се използва като технически термин, но западането на знанията по гръцки език прави приемливо превеждането му на съответния език.

Значително по-важно е да се каже нещо за достоверността на тези произведения. От 116 кратки византийски хроники, които са включени в моето издание от 1979 г., само в 10 е споменато името на "автора" — съставител, редактор или преписвач. В 14 други хроники авторът или неговата среда могат да се установят косвено по съдържанието на хронологическите бележки. Въпреки това би било погрешно да се съди за достоверността на една кратка хроника само по споменаването на конкретна личност. По-точно казано, авторът в същност самостоятелно е преработвал сведенията за съвременните му или отминалите събития, като е оставял върху произведението печата на своята индивидуалност. Като жанр кратките хроники по правило са анонимни. И когато едно такова произведение е свързано с името на конкретна личност, то посочва своя съставител, редактор, а понякога дори и преписвача си. Но и в тези случаи споменаването на автора не е гаранция за достоверността на съответното произведение4.

Въпросът за източниците и първоизточниците трябва да стои в центъра на всяко теоретично изследване върху дадена хроника, независимо от проблема за нейния автор. Проучването на византийските кратки хроники от тази гледна точка би могло да бъде тема на самостоятелно изследване. Поради това бих желал да се огранича само с някои отделни аспекти.

Най-напред няколко думи за дистанцията във времето между събитието и неговото отбелязване. В по-голямата си част византийските кратки хроники са достигнали до нас в преписи от XVI в. или от по-късно време, така че почти във всички случаи съществува значителен промеждутък между конкретното събитие и достигналите до нас летописни бележки. Освен това тези предимно анонимни текстове са били смятани за "свободни", т. е в тях понякога са правени произволни промени и добавки, които, разбира се. засягат предимно езиковото оформяне на текста, а не толкова историческото съдържание.

Въпреки различията във външното оформяне на тези произведения смятам, че по-голямата част от тях са съставени на основата не на лични записки, а на официално водени летописи — било във византийската столица Цариград, било някъде в провинцията. В дадения случай става въпрос за скромни остатъци от една жанрова форма, възприета от римляните, която впоследствие византийците не развили. Ранновизантийският хронист Теофан Изповедник (VIII-IX в.) е най-значителният, а същевременно и последният виден представител на тази литературно-историческа традиция. Случаите с Михаил Панарет от Трапезунд и Леонтий Махера от Кипър (XIV в.) показват, че летописната книжнина е продължила да се развива предимно в периферните области на Византийската империя5.

Въз основа само на сведенията на византийските кратки хроники никога не може да се направи общовалидна оценка за дадено събитие. По-скоро би трябвало да бъде проверявана пълната достоверност на всеки отделен факт. Този метод в никакъв случай не е нов - за да установим достоверността на определено сведение, трябва точка по точка да проверим какви паралели съществуват в другите извори.

Кратките хроники предлагат не само точна датировка, каквато почти винаги липсва у историографите. Те по-скоро ни осведомяват, макар и откъслечно, за една все още в значителна степен непозната област от византийския живот — провинцията. Досега са известни 27 византийски кратки местни хроники. За тях може с основание да се констатира и да се докаже, че първоизточниците на информацията са възникнали на самото място, а не в Цариград, тъй като те съдържат сведения за събития, които са били предимно от местно значение. Един добър пример за това е Несебърската хроника, на която по-нататък ще бъде отделено по-голямо внимание.

Много често се поставя въпросът за предназначението на кратките хроники. Може да се даде само хипотетичен отговор, тъй като то никъде не се съобщава изрично. Не може да се отрече големият интерес към историята във Византия. В това ни убеждава не само дългата поредица от исторически съчинения, които поради трудността на езика, на който са написани, са били достъпни само за ограничен кръг образовани читатели. Някои от тях дори са достигнали до нас в един единствен препис. Това са по-скоро хрониките на Георги Монах и Псевдо-Симеон (IX в.) с техните многобройни продължения, по-късно на Мануил Малакс (XVI в.) и на редица други все още неиздадени хроники от този вид. Не искам да твърдя, че сухият скелет от сведения във византийските кратки хроники е занимателно четиво. Поради това не ми се струва невероятно те да са били справочник — компендиум от факти и дати, използвани в процеса на обучението. Това схващане се основава върху изследването на самите ръкописи - повечето кратки хроники съществуват не поотделно, а свързани една с друга. Понякога те се съдържат в една тетрада от 6 или 8 листа, която първоначално е съществувала самостоятелно, и по-късно е била включена в ръкописен кодекс. Такива малки тетради е можел да притежава учителят, но неоспоримо доказателство за това твърдение не може да се приведе.

Не бих искал да стесня понятието и неговото съдържание в териториален и исторически аспект, поради което се отказвам от конкретното му уточняване, но летописните бележки за България в кратките византийски хроники обхващат периода между 792 и 1444 г. Освен това трябва да се подчертае, че всички събития в тях са отразени от чисто византийска гледна точка. Това важи особено за Несебърската хроника. Освен нея, още две летописни бележки от други кратки хроники (при разглеждане на нещата в по-голяма широта техния брой би могъл да бъде значително увеличен) се отнасят до събития от историята на средновековна България. За такъв дълъг период от време количеството не е особено голямо. Но и на другите държави не е било отделено по-голямо внимание в кратките византийски хроники.

България е била провинция на Византия само през няколко кратки периода от време. В политическо отношение страната не е представлявала голям интерес за Византия и се появява в нейното полезрение само тогава, когато Империята е проявявала активност по някакъв повод. И в този случай е очевиден егоцентризмът на византийските интереси, от който със своите съчинения правят изключение само Константин Багрянородни (913-959) и по-късно Лаоник Халкокондил (XV в.). Дори така ценната Несебърска хроника разказва именно за времето, когато черноморската област на юг от Балкана е била не българско, а византийско владение.

 

***

Най-ранното събитие от българската история, отбелязано в кратка хроника, е битката на византийския император Константин VI (780-797) срещу българите през юли 792 г.: "В петнадесети индикт той води битка с българите."6 Без връзка с тази хроника Теофан Изповедник описва събитието по-подробно, като освен точната дата отбелязва и крепостта Маркели7, при която е станало сражението. Същата кратка хроника съобщава и за смъртта на император Никифор I Геник (802-811) през 811 г.: "В четвърти индикт императорът беше убит в България." Хрониката, прекъсната през 820 г., не дава други сведения за българите8. От значение са главно две неща: 1) нейната независимост от повествуванието на Теофан Изповедник и 2) това, че е достигнала до нас в един единствен ръкопис от XVI в. (преписан от сътрудник на Андрей Дармарий), който днес се съхранява в библиотеката на манастира "Сан Лоренсо" в Ел Ескориал (Испания)9.

Най-значителното събитие в отношенията между България и Византия — покръстването на българите през 864 г. — е намерило отражение в две различни хроники. В един единствен кодекс, също от XVI в., се казва: "По време на царуването на Михаил и Теодора българите признаха Бога."10 Релативната хронология на събитието според това сведение го отнася в широката хронологическа граница между 852 и 856 г. Разбира се, не съществува ни най-малко съмнение относно истинската дата — 864 г. Използването на друга летобройна система освен цариградската също е изключено. Продължителят на Теофан (IX-X в.), чието сведение се използва от Георги Кедрин (XI в.), споменава българското пратеничество до Теодора за сключване на мир, което довело до покръстването11. Вероятно споменатата кратка хроника и Продължителят на Теофан са използвали един и същ източник на информация. В летописната бележка на втората кратка хроника е отбелязано12: "В годината 6366 императорът на ромеите Михаил потегли на война срещу българите с голяма войска по суша и по море. И след като българите не можаха да му окажат съпротива, поискаха да бъдат покръстени. Императорът радостно ги прие и те се подчиниха на ромеите."

Този текст се съдържа в ръкопис от XIV в., пренесен в Италия от руския митрополит Исидор Киевски. В този случай с интерес констатираме сходството на текста на тази византийска летописна бележка с един откъс от древноруската летопис "Повесть временных лет" (XI в.). Там пише следното: "В 6366 година цар Михаил потегли на война срещу българите по вода и по суша. Българите видяха, че не могат да му окажат съпротива, помолиха да бъдат покръстени и се подчиниха на гърците. Царят покръсти техните князе и всички боляри и сключи мир с България."13 Този откъс от "Повесть временных лет", доколкото ми е известно, досега не е използван във връзка с разглеждането на въпроса за покръстването на българите. Той не дава никаква нова информация с изключение на датата, а тя е грешна: 6366 г. отговаря на 858. Дори и хипотезата за използване на друго летоброене в дадения случай не може да помогне. Византийският извор, както вече бе споменато, посочва същата година и не показва никакви отклонения и в контекста. Тъй като ръкописът произхожда от Русия, смятам, че по-вероятно е той да представлява гръцки превод на "Повесть временных лет", а не гръцки първоизточник на този неин пасаж. Във всеки случай въпросът се нуждае от по-обстойно извороведческо изследване14.

Една летописна бележка в другата кратка хроника има важно значение за изясняване на широко дискутирания въпрос за първоначалния етнически състав на Второто българско царство. За пръв път тази хроника е издадена от Ламбек през 1655 г.15 и до сега не е използвана като извор в тази връзка. Тя не бе смятана досега за особено достоверен източник на историческа информация, тъй като споменатото издание е направено въз основа на много късен ръкопис, в който са възможни интерполации от всяко време. Успях да открия един ръкопис на същата кратка хроника, който се отнася към XIV в., и се основава на първообраза, съставен през 1208 г., т. е. събитието и времето на съставяне на летописната бележка са твърде близки.

От съществено значение е само началото на бележката, което гласи:16 "Исак Ангел беше император 9 години. През неговото царуване започна въстанието на власите и българите в Загора срещу християните-ромеи." Както е известно, във връзка с това събитие византийският историк Никита Хониат (XII-XIII в.) споменава под различни наименования етническите групи17, взели участие във въстанието, предвождано от българските боляри, братята Петър и Асен (1185-1188 г.). Спорът относно участието на власите и българите в това въстание е известен18. Самият български цар Калоян (1197-1207) в своите писма до папа Инокентий III (1198-1216) се титулува "Imperator Bulgarorum et Blachorum"19. Пасажът от тази съвременна на събитието кратка византийска хроника съвпада дословно с титулатурата в писмата и е ново важно указание за ролята на българите при образуването на новото българско царство.

Едно значително събитие от историята на Българската църква — възобновяването на Българската патриаршия със седалище Търново през 1235 г. също е намерило отражение в една бележка от кратка византийска хроника. Нейното съдържание съвпада почти дословно със съответното място у Георги Акрополит (XIII в.), но в случая е особено подчертано чрез заглавието, нещо рядко за кратките хроники. То гласи: "За патриарха на Търново"20. За съжаление не може да се даде задоволително обяснение на въпроса какво е накарало преписвача да избере именно тази бележка. Данните на ръкописа дават възможност със сигурност да се установи, че текстът е бил записан между 1392 и 1407 г. Тъй като Търново е завладян от турците през 1393 г., съставителят вероятно е отразил това събитие, за да подчертае блясъка и значението на града. Завладяването на столицата на Второто българско царство се споменава кратко в една друга хроника, където пише следното: "През 6901 г. (=1393 г.) султан Иълдъръм Баязид потегли на война и завладя Търново и Загория."21

Гражданската война между византийските императори Андроник II (1282-1328) и Андроник III (1328-1341) Палеолог от 1321 до 1328 г. се оказала трагична и съдбоносна за самото съществуване на Византийската империя. В нея се намесил и българският цар Михаил Шишман (1323-1330). Това участие отдавна е известно като факт от византийската и българската история, но не беше точно датирано. Тук именно изпъква стойността на кратките хроники, които единствени предлагат точни хронологически податки. Ето два примера: чрез договора от Черномен Андроник III си осигурил помощта на българския цар в борбата срещу своя дядо. Двамата съвременни византийски историци Никифор Григора и Йоан Кантакузин (XIV в.) в своите пространни изложения не отбелязват точната дата. От сведенията на Никифор Григора се подразбира, че това събитие е станало преди септември 1327 г. Йоан Кантакузин определя времето с израза "когато започна жътвата". Само споменатата вече кратка хроника точно определя деня на сключване на Черноменския договор — 13 май 1327 г.22 Сключеният договор не бил дълготраен и през лятото на 1328 г. цар Михаил Шишман потеглил с войската си към Източна Тракия. Същата кратка хроника ни дава точни сведения и датира похода на 23 юни23.

Хронологията не е самоцел; а спомагателна историческа дисциплина, която дава възможност да се разчленяват и подреждат по-големи и значими исторически събития и взаимовръзки. Именно от тази гледна точка бяха разгледани споменатите вече примери. Сега ще разгледаме и една друга бележка, чието съдържание също е свързано с историята на Търновското царство. Това е съобщението за смъртта на последния търновски цар Иван Шишман (1371-1395). То се съдържа в една доскоро неизвестна византийска кратка хроника, запазена в ръкопис от сбирката на манастира "Св. Екатерина" на Синайския полуостров. За него със сигурност може да се каже, че е съставен в Цариград. Самата хроника е написана около 1430 г. и съдържа точните дати на смъртта на балкански и османски владетели. Тук много кратко е отбелязано: "Шишман, 6904 (=1395 г.), на 29 октомври"24.

Тъй като сръбските летописи свързват смъртта на царя със завладяването на Търново, в научното дирене преобладава мнението, че Иван Шишман е починал през 1393 г. Още през 1928 г. известният български историк П. Ников аргументирано посочи, че по време на завладяването на столицата цар Иван Шишман се е намирал в крепостта Никопол25. Преди известно време X. Иналджък публикува един турски документ, според който султан Баязид (1389-1402) е пленил цар Иван Шишман в Никопол след битката при Ровине26. Във връзка с това събитие според мен не е било обърнато достатъчно внимание на сведението на немския рицар Йохан Шилтбергер, според който Иван Шишман е умрял в затвора27. Наслагването на тези данни дава възможност да се уточни датата на смъртта на последния български цар — 29 октомври 1395 г. Също чрез комбинирането на бележката от кратката хроника с турския документ се подкрепя и широко дискутираното датиране на битката при Ровине — 1395, а не 1393 или 1394 година28.

Необходимо е да бъдат направени някои бележки относно сведенията на кратките хроники за българската история в началото на турското владичество над страната. През неговите първи десетилетия явно от особено значение е бил град Ямбол, който е играл важна роля в разприте между претендентите за османския престол. През 1410 г. Ямбол е бил превзет от Муса (син на Баязид и съперник на Сюлейман за трона) и е бил използван като изходна база за нападения срещу византийските области29. Това намира потвърждение и в житието на сръбския деспот Стефан Лазаревич (1389-1427), написано от Константин Костенечки, което има голяма стойност като исторически извор30. Сведенията в това житие определят Ямбол като главна опора на властта на Муса. През зимата на 1410-1411 г. Ямбол се споменава за последен път в кратките хроники31. Както показва този пример, и в конкретния случай се откроява една характерна черта на кратките хроники — те не описват продължителни периоди от историята, а хвърлят моментна светлина върху конкретни събития. Изключение от българските градове в известен смисъл прави Несебър, за който са запазени сравнително многобройни сведения. Този факт заслужава внимание не само от историческа гледна точка. Трябва да приемем, че в центровете на византийската провинция са били водени летописи, от които до днес са запазени само някои скромни фрагменти. Такива летописни бележки съществуват за Галиполи, Ерусалим и Солун, за Тива и Аргос в Пелопонес32. Докато те са достигнали до нас в единични екземпляри, то Несебърската хроника е била широко разпространена в ръкописната традиция. Основният текст е запазен без особени отклонения в три ръкописа, които се съхраняват в Атон, Оксфорд и Рим; а четвърти е изгорял по време на пожара в библиотеката на Торино. И в трите запазени ръкописа хрониката винаги е свързана с други по-малки исторически текстове, подобно на тетрадка, за каквато споменах в началото33. Нещо повече, части от нея са включени дословно в друга, различна по съдържание кратка хроника, която изброява турските завоевания на Балканския полуостров34. Освен това в една отдавна известна кратка хроника, съставена в Цариград, се съдържат три летописни бележки за Несебър35. На основата на тези многобройни исторически сведения лесно може да се направи заключение за голямото значение на града, който и в самите текстове е обозначен с думата "полис" (град)36. Несебър е бил най-важният опорен пункт по Черноморието от втората половина на XIV в. до завладяването му от турците през 1453 г. Като седалище на един от членовете на византийското императорско семейство той е бил в непосредствен контакт с Цариград37.

Излишно е тук още веднъж да се разглеждат отделните факти от споменатата хроника, която намерих преди 10 г. в Оксфорд и с основание нарекох "Хроника на Несебър". Тя вече е коментирана изчерпателно от мен и от българския историк В. Гюзелев38. Налага се обаче да бъдат добавени някои бележки, които допълват публикуваните изследвания или коригират някои становища. Те ми изглеждат съществени по отношение на методиката, която трябва да бъде прилагана при разглеждането и анализа на текстове от подобен характер.

От 16-те бележки на Несебърската хроника 10 се отнасят за Несебър или за неговата околност; една бележка описва пътуването на византийския император Йоан VIII Палеолог (1425-1448) до Флоренция, а друга — обсадата на Цариград от турците през 1442 г. И в двете начинания е участвал деспот Димитър Палеолог, владетел на Несебър от 1441 г.39 Последните бележки на хрониката разглеждат походите на унгарския пълководец Ян Хунияди в балканските земи, в които Византия вече не е участвала. С други думи, дори без да обръщаме внимание на произволния подбор на споменатите събития, не можем да твърдим, че хрониката предлага цялостен обзор върху историята на град Несебър.

Според мен сериозен въпрос повдига началото на текста, което гласи: "В 6874 (=1366) година кунтуроите завладяха Несебър." В едно свое изследване първоначално свързах това неясно название с "контос, кунтус" - латинска заемка в гръцкия език, която означава "граф"40. В такъв случай съвсем естествено беше в тази летописна бележка да се види указание за "Зеления граф" Амедей VI Савойски, който през 1366 г. завладял Несебър от българите, а след това го предал на византийците. Струваше ми се нормално и оправдано написаната на гръцки език Несебърска хроника да започва в онзи момент, в който градът отново преминал във византийски ръце.

На тази интерпретация се противопоставят два факта. В текста е отбелязана световната година 6874, което отговаря на времето от 1 септември 1365 до 31 август 1366 г. А е известно, че градът е бил превзет от Амедеевите рицари на 21 октомври 1366 г. Наистина грешки в датите на кратките хроники не са рядкост, но в Несебърската хроника това би било единствената грешка. Към това може да се добави и един аргумент от филологическо естество - не може да се установи с точност произхода на думата "контурои", но тя не се среща в текстовете със значение "хора на графа". Ш. Дюканж свързва думата "кундурос" с гръцката "клептес" със значение "разбойник, пират"41. И тъй като една византийска хроника едва ли би нарекла собствените си хора "разбойници", остава ни само да предположим, че някакви неизвестни нападатели са превзели Несебър още преди Амедей VI Савойски да пристигне там. Струва ми се, че в случая трябва да държим сметка за хронологическите податки и за точното филологическо тълкуване, тъй като става въпрос за евентуални корекции по отношение на един такъв известен исторически факт като завладяването на град Несебър за византийците от Амедеевите рицари.

Несебърската хроника обхваща и периода след падането на Търновското царство през 1393 г. Тя е особена важна за българската история, тъй като осветлява събития и процеси по днешните български земи. Но в нея нито на едно място не е споменато народностното име на българите.

Докато борбата на османските турци срещу сърби, унгарци и власи до XVI в. е отразена във византийските кратки хроники, то в тях твърде рядко се споменават българите или пък походи в български територии. Трябва категорично да се подчертае, че кратките хроники не са нито критерий, нито ръководство за изучаване на историческите събития и процеси, a само общо и повърхностно предават и отразяват конкретни факти. Това може да ни наведе на мисълта, че турските завоеватели са взели изключително сурови мерки, за да осигурят пълно подчинение в българските земи, докато са воювали с други държави.

Сведенията на византийските кратки хроники, които могат да бъдат използвани при изследването на средновековната българска история, са сравнително малко на брой. Те отразяват по-скоро византийските интереси за и в България, отколкото самата България. Въпреки кратката си литературна форма, те свидетелстват за голямото самочувствие на византийците. Наложително е по-детайлното анализиране и използване на тези сведения от изследователите на българското средновековно минало.

 

1Р. Schreiner, Die byzantinischen Kleinerchroniken, Bd. I, Wien 1975, Bd. II, Wien, 1977, Bd. III, Wien 1979.
2P. Schreiner, Die byzantinischen Kleinerchroniken und die Annalistik bei den Südslaven, - Български исторически преглед, София, 1978, кн. 2, с. 45-53.
3Р. Schreiner, Die byzantinischen Kleinerchroniken, Bd. II, Wien 1977, S. 38-40.
4Ibid., S. 41-43.
5Ibid., S. 44-51.
6Ibid., S. 91-92.
7За Маркели вж. I. Dujcev, Markellai-Marcellae. Un toponyme latin méconnu B: Medioevo Bisantino-Slavo III. Roma 1971. S. 57-62.
8P. Schreiner, Die byzantinischen Kleinerchroniken, Bd. I, Chronik 2/20, S. 49.
9Ibid., S. 46.
10Ibid., Chronik 3/2, S. 50.
11Theophanes Continuâtes IV, De Michaele Theophili filii 14-15 = S. 163,21 - 165,10 (ed. Bonn). Подробно за хронологическите проблеми вж. A. Vaillant -M. Laskaris, La date de la conversion des Balgares, Rev. Et. Slaves 13 (1933) 6-15 и B. H. Златарски, Известията за българите в хрониката на Симеона Метафраста и Логотета, СБНУНК 24 (1908), с. 1-161 особено с. 55-82. Вж. и F. Dvornik, Byzantine missions among the Slaves. New Brunswick 1970, p. 127.
12P. Schreiner, Die byzantinischen Kleinerchroniken, Bd. I, Chronik 110/1, S. 677.
13Die Nestor-Chronik. Eingeleitet und kommentiert von D. Tschizewskij, Wiesbaden 1969, S. 18.
14Целият въпрос е разгледан отново y G. Cankova-Petkova, Contribution au sujet de la conversion des Bulgares au christianisme. - Byzantinobulgarica 4 (1973) 21-39.
15Подробно за хрониката P. Schreiner, Die byzantinischen Kleinerchroniken, Bd. I, S. 121-128, особено, S. 126.
16lbid., Chronik 14/88, S. 148.
17Niketas Choniates, Isaak Angelos III, 8 = 587, 16 = 596,6 (ed. Bonn) - 446,63 = 452,19 (ed. Dieten).
18Обширната литература по този въпрос далеч надхвърля границите на една бележка. Вж. библиографския преглед на G. Ostrogorsky, Geschichte des Byzantinischen Staates, München 1963, S. 333 бел. 5. Сред по-новите изследвания вж. А. П. Каждан, Освобождение Болгарии изпод византийското ига -Вопросы истории 1973, кн. 11, с. 124-134 и Ch. M. Brand, Byzantium confronts the West. 1180-1204. Cambridge (Mass.) 1968, S. 112-113.
19И. Дуйчев, Преписката на папа Инокентия III с българите. - ГСУ ИФФ 38 (1942) 1- 116.
20P. Schreiner, Die byzantinischen Kleinerchroniken, Bd. I, хроника 112/1, S. 680.
21Ibid., хроника 72 a/11 (S. 562).
22Ibid., хроника 8/18 (S. 78) и коментар Bd. II, S. 233.
23Ibid., хроника 8/20 (S. 78) и коментар Bd. II, S. 235.
24Ibid., хроника 91/4 (S. 623).
25Π. Ников, Турското завладяване на България и съдбата на последните Шишмановци - Известия на историческото дружество в София 7-8 (1928), с. 41-104 и особено с. 77-81. Вж. също П. Мутафчиев, Боженишкият надпис, СпБАН, Клон историко- филологичен, 12 (1928) 88-114.
26Н. Inalcik, At Ottoman Document on Bayezid I expedition into Hungary and Wallachia, in: Actes du Хе Congr. Int. Et. Byz., Istanbul 1957, S. 220-222.
27Reisen des Johannes Schiltberger aus München in Europa, Asien und Afrika, ed. Neumann, München 1959, S. 65.
28P. Schreiner, Die byzantinischen Kleinerchroniken, Bd. II, S. 357.
29P. Schreiner, Die byzantinischen Kleinerchroniken, Bd. I, хроника 72 a/16 (S. 563) и 96/ 2 (S. 636).
30Lebensbeschreibung des Despoten Stefan Lazarevic von Konstantin dem Philosophen, im Auszug herausgegeben und übersetzt von M. Braun, Wiesbaden 1956, S. 31.
31P. Schreiner, Die byzantinischen Kleinerchroniken, Bd. I, хроника 96/6 (S. 636-637).
32Подробно за аналите на Пелопонес вж. Р. Schreiner. Die Byzantinische Lokalchronistik in der Peloponnes. Praktika protou diethnous synedriou Peloponnesiakon spoudon, T. 2, Athen 1976, p. 98-102.
33Описанието на ръкописа вж. y P. Schreiner, Die byzantinischen Kleinerchroniken, Bd. I, S. 191-193 и 213-214.
34Ibid., хроника 62/9-11, (S. 462-463).
35Ibid., хроника 9/20.21.44, (S. 94 и 98).
36Ibid., хроника 9/20, (S. 94).
37Срвн. също В. Ферјанчић, Деспоти у Византиjи и jужнословенским землjама, Београд, 1960 и  Љ. Максимовић, Византијска провинцијска управа у доба Палеолога, Београд 1972.
38В. Гюзелев, Очерк върху историята на град Несебър в периода 1352-1453 г. — ГСУ 64 (1970 публикуван 1972), с. 57-98. Същият, Chronicon Mesembriae (Бележки върху историята на българското Черноморие в периода 1366-1448 г.), - ГСУ, 66 (1972/73 публикувано 1975), с. 147-194.
39Р. Schreiner, Die byzantinischen Kleinerchroniken, Bd. II, S. 450 и 461.
40P. Schreiner, Studien zu den BRAXEA XRONIKA. München 1967, S. 145-151.
41Ch. Ducange, Glossarium ad scriptores mediae et infimae graecitatis. Lion 1688 (преиздаден в Graz 1959), 732 за думата "кундурос".

 

X

Right Click

No right click