Балканите

Македония през погледа на един византийски учен

Написана от Кристиян Ковачев
Посещения: 1059
 
Откриването на един „нов” и „непознат” свят:
географската област Македония през погледа на Никифор Григора

 

Тази статия цели да запознае читателите с една личност, склонна да обобщава като всеки византийски пътешественик видяното, но и да изпитва типичното за средновековния човек чувство на страх. Това е една личност, която преоткрива един „нов” и „непознат” свят в географската област Македония. Става въпрос за Никифор Григора (ок. 1295-1360) и за това, което той ни е оставил като описание на пътя си към сръбския монархически двор.

Никифор Григора е родом от Азия. Нищо не се знае със сигурност за семейството, от което произлиза, нито пък за родното му място (въпреки няколкото предположения за произхода му от Пафлагония).1 Единственото нещо, което знаем за семейството му, е името на един негов близък роднина – хераклийският митрополит Йоан. При него именно Никифор прекарва своите детски години. Вероятно митрополит Йоан оказва влияние при формиране на мирогледа на младежа. Първото си образование Никифор получава именно при хераклийския архиерей. Въпреки дълбоката си обвързаност с църковната институция още от младини, Григора е дълбок ценител на античната култура и литература, осмивайки унилия практицизъм на всички онези, които са готови „да изхвърлят през вратата” Омир само защото неговите песни не носят по-голяма полза на жетварите от песента на щурците в знойния пек.2 Самият Григора (наричан в изворите и „сладкоречивият Никифор”) в едни стихове на Григорий Акандин е наречен „истински Гален”.3

По-късно Никифор става ученик на константинополския патриарх Йоан ХІІІ Глика (1315-1320) и на Теодор Метохит (1270-1332). Скоро след възкачването на престола на Андроник ІІ Палеолог (1282-1328) младият Никифор влиза в кръга на учените в императорския двор. Вероятно това се случва благодарение на Метохит, който бил логотет на геникона и пръв съветник на императора.4 Като учен от императорския двор Никифор Григора се занимава с астрономия, с календарната реформа, с уточняване датата на Великден и т. н.5

Никифор Григора остава докрай верен на Андроник ІІ, дори и когато Андроник ІІІ (1328-1341) сваля дядо си от престола и го праща в манастир. Заради своята привързаност към стария император, Григора изпада в немилост. Скоро обаче Андроник ІІІ променя решението си и разрешава на Григора отново да отвори своето училище в Константинопол, което бил открил още по времето на стария Андроник.

Никифор Григора е автор на „Византийска история”, а вероятно и на проповеди и жития, които обаче не са достигнали до нас. Запазени са неговите писма. Григора е един „историк” (но не професионален), който се издигнал до императорския кръг и който отразява византийската гледна точка за историята, респективно неговите писания са субективни по своя характер. Той е само част от цяла плеяда византийски автори (част от т. нар. „патриотично” течение6), опитващи се чрез словото да издигнат авторитета на ромеите и на своя василевс и да подценят и умаловажат по всякакъв начин „другите”.7 Григора е типичен пример за съществуващите по това време във Византийската империя стереотипи за „другия”, които най-ясно проличават в неговото описание на земите по долна Струма. Григора не пише това описание с мисълта, че създава историческа творба.8

За да стигнем до описанието на земите по долна Струма, оставено ни от Никифор Григора, трябва за малко да нарушим биографичния разказ и да въведем наратива за една кралска сватба в Сърбия и последвалите събития след нея, които се оказват повод за пътуването на Григора в географската област Македония.

Stefan Decanski ktitorНа големия християнски празник Богоявление през 1322 г. Стефан Урош ІІІ Дечански (ок. 1282-1331) е коронован за крал на Сърбия от архиепископ Никодим. През същата година умира неговата съпруга – българката Теодора. В края на годината Стефан започва преговори с Филип Тарентски (1278-1332), „деспот на Романия и господар на Кралството Албания”, за брак с неговата дъщеря Бланка.9 Папа Йоан ХХІІ (ок. 1244-1334) се надява чрез този брак Сърбия да премине под властта на Римокатолическата църква. В писмо на Светия отец от 12 юни 1323 г. до крал Стефан се казва, че Филип Тарентски е известил папата за молбата на краля с клира, благородничеството и целия народ да премине към „правата вяра”.10 Папата изпраща в Сърбия свои пратеници. Преговорите продължават и през август с. г. Тогава пратеници на Стефан заедно с някои дубровчани отиват при Филип Тарентски. Въпреки всички положени усилия женитбата пропада.

След това Стефан решава да потърси съпруга от Византия и в края на 1324 г. се жени за Мария Палеологова, 12-годишната дъщеря на паниперсевастът Йоан (1288/89-1326) – племенник на император Андроник ІІ. Бащата на Йоан – Константин (1261-1306), е по-малкият син на император Михаил VІІІ (1223-1282). На него е поверена областта около Солун. Ставайки император, Андроник ІІ се опасява от своя брат и затова го хвърля в затвора, където умира на 5 май 1306 г. След смъртта му Андроник ІІ дава на неговия син – 15-годишния Йоан, титлата паниперсеваст през 1307 г. и го поставя за наместник на Солун.

Според Никифор Григора женитбата на сръбския крал и дъщерята на паниперсеваста Йоан се състояла между 1 септември 1325 и 31 август 1326 г. Въпреки свидетелството на Григора, един документ на Андроник ІІ, датиран към 1324 г., вече споменава Стефан като зет на императора. Според този исторически извор, крал Стефан се жени за Мария през 1324 г.11 Това е и потвърждение на изложената теза от страна на съставителите на „Гръцките извори за българската история”, че Григора не е само субективен към темата, която разисква, но и „невинаги точен”.12  Въпреки че неточността при Григора, а и при останалите византийски автори е резултат от целенасочената политика за написването на история, която да подкрепя съществуващата имперска идеология. В повечето случаи хронистите възхваляват действията на властимащите във Византия. Всичко това е обвързано и с изградената идеология за „богоизбрания ромейски народ”. В творбите на византийските хронисти (в това число и на Григора) се вижда и личното изживяване, което оказва силно влияние върху писането на историята и върху правенето на описания върху дадени места или народи.13

Според Григора, скоро Мария е посетена от майка си и от баща си. Баща ѝ иска да се еманципира от властта на императора и решава да създаде своя държава. Той напуска управлението на Солун и се упътва към своя зет, за да го спечели за военен съюзник. Сръбският крал вижда изгода в това и тръгва на поход,  опустошавайки „цялата земя до реката Струма и Сяр”.14  Андроник ІІ изпраща пратеничество и с него знаците на кесарското достойнство. Настъпва мир. Впоследствие Йоан иска да се върне в Солун, но се разболява и скоро умира. Съпругата на Йоан – Ирина, която е дъщеря на Метохит, отказва да се върне и заявява, че остава при зет си и при дъщеря си. Нейният баща уговаря византийския император да изпрати до сръбския крал пратеничество. Една от целите е да се убеди съпругата на починалия Йоан да се върне обратно у дома. Тогава като пратеник е изпратен до сръбския двор Никифор Григора.

Извор за пратеничеството, което тази статия разглежда, е самият Григора и оставените от него описания, включително и кореспонденцията му с Андроник Зарида. Проблемът при тези описания е, че византийският хронист спира вниманието си на това, което той смята за интересно и важно, подбирайки информацията, която да напише до Зарида.15 В научната литература е изложено предположението, че Григора повторно описва пътуването си в ново писмо, адресирано до някой си Атанасий, който също е тръгнал на пътешествие. Това съобщение обаче не е запазено.16 По всяка вероятност са съществували и официални документи и доклади на пратеничеството, които съдържали по-големи подробности за пътуването и за самите преговори.17 Те обаче не са достигнали до нас.

Никифор Григора, който вероятно се отбил преди навлизането в Македония при Зарида, тръгва от Амфиполис по Виа Егнация, където настига останалата част от пратеничеството.18 Оттук започва неговото описание на пътя. Самият Григора пише: „Аз пропускам всичко, което ни се случи до Стримон.”19

Вероятно това е първо посещение на Григора в областта Македония, защото той не е запознат с обстановката и през цялото време се опасява от „разбойници”.20 Той преминава по пътя към резиденцията на сръбския владетел и не е трайно уседнал там, за да може да даде по-обстойни и подробни описания и на земята, и на населението. Въпреки това той често е склонен да обобщава видяното като цяло за българите и за тяхната земя. Страхът от непознатия път и от „разбойниците” е често явление в описанията на голяма част от византийските писатели. Въпреки че знаят ясната цел на своето пътуване, голяма част от тях виждат в пътуванията си опасност за собствения си живот (освен при Григора това може да бъде проследено и при Константин Манасий и Николай Месарит).21

Страхът от неизвестното скоро преминава и в страх от онова, от което се страхува всеки средновековен пътешественик: нощта. Пратеничеството решава да не изчака да премине нощта на стан, а да продължи своя път. Нощта е „кошмарът на всеки средновековен човек”22, когато според средновековните хора „от тъмната бездна изплуват ужасяващи фатазни образи и халюцинации”; време, в което „от леговищата си изпълзяват многобройните твари, страхуващи се от светлината на деня – кръвожадните нощни зверове”.23 Григора не прави изключение от мисленето на своето време и не случайно той уподобява срещнатите по-късно хора като „дяволски привидения”.24 Преди да стигне до тях, Григора описва нощта, през която групата върви със страх: „По този начин ние вървяхме в непрогледен мрак, подобни на ония, за които се говори, че слизат през Тонар в ада, или на влизащите в пророческата пещера на Трофоний. (...) Към оная безлунна нощ се прибави тогава и сянката на околните хълмове. (...) Сърцето ми замря, понеже ми предстоеше дълъг и труден път...”25 Към цялата тази ужасяваща картина се прибавя и страха от неочаквани „засади и кръвожадни мъже”, от които групата очаква да бъде нападната и избита с меч.26

Самият Григора се страхува от неизвестното. Той преминава през тези непознати за него земи с предварително получени вести и създадени стереотипи. Страхът от българските земи намира място в много от творбите на византийските автори заради опасностите, които крият. Самият Григора казва: „Много неприятности претърпяхме на този път, защото се беше понесъл слух, че в Тракия ще навлезат скитите (татарите), (...) хората бяха избягали от селата в градовете, напускайки къщите си.”27  Тъй като пратеничеството се движи по предимно гористи хребети28, то е напълно разбираем появилият се страх у ромеите от скитите/татарите, за които се носи слух, че приближават. Въпреки това византийското пратеничество се възползва от изоставените къщи и усяда за почивка в тях. В македонската историография са изказани предположения, че една част от пътешествениците пренощува в едно от македонските села, а друга в разположен на близо манастир.29 В статията си „Die Gesndtschaftreise des Nikephoros Gregoras nach Serbien (1326/27)” Peter Schreiner допуска вероятността въпросното селище, където отсядат пратениците, да е Петрич.30 В писмото си до Андроник Зарида, Никифор казва, че земята била опустошена от „разбойниците” и след това по ясни причини обезлюдена. Самият той обаче не пояснява кои са „разбойниците”, вероятно има предвид българите, към които той има множество предразсъдъци. Тук веднага се появява следващият момент, който подсказва за въпросните разбойници, които „ще ни изколят”. Едва ли не образа на „другия” вече се приравнява към варварина. Така продължават обобщенията на Григора до момента на срещата с „другия”. Никифор е изненадан, когато вижда хора, леко въоръжени и облечени в овнешка вълна („черни дрехи, които бяха от вълна и овчи кожи”).31 Григора тълкува обстоятелството, че срещнатите хора не ги нападат единствено с Божия намеса: „понеже Бог ги беше възпрял”.32 Въпреки че често в литературата се посочва, че това са „пътни патрули” (охраняващи проходите), то P. Schreiner извежда факта, че „кражбите били ежедневие” и вероятно това е една от причините тези (дори и обикновени) хора да са въоръжени.33  Византийските пратеници със сигурност са запознати с честите случаи на кражби (още в повече, че във Византия вече е излязъл „Nomos Georgikos”34) и вероятно изпитвали страх от първата си среща с тези непознати за тях хора, които Григора нарича „дяволски привидения”. Авторът пише: „Някакви непрекъснати разбойнически нападения съвсем неотдавна бяха разграбили и превърнали това място в пустиня.”35 Григора спада към онези византийски автори, които изразяват отношението си спрямо „мизите” (както са наричани българите), подчертавайки и специфичното облекло, с което са облечени „другите”. То ги свързва с номадското и с „варварското” начало и коренно ги отличава от „цивилизованите” ромеи. Според Григора щастлив е онзи, „който се е родил елин, а не варварин”.36 Извън „орбитата” на византийското общество, светът се мисли единствено като иноверен, варварски и беззаконен.37 В друг текст обаче Григора казва, че имало негови сънародници (ромеи), които носели калпаци от „мизийска материя”.38  Никифор Григора обобщава, че по начин на живот местното население в Македония не се отличава с нищо особено от това, което живее във Византия, вероятно защото той възприема географската област като едва ли не изконна част от Ромейската империя, която е била временно завзета от българите (вероятно описаните от него „разбойници”).

В тази сцена със срещата с „другите” при Григора се среща едно разминаване при самия него в няколко последователни изречения. На първо време Григора казва, че тези „дяволски привидения” „не знаят нашия език”, но след няколко изречения вече пише, че те „ни казаха защо живеят в такива места”.39  В пратеничеството вероятно има слуги, „които не били напълно несведущи в техния език”.40 P. Schreiner допуска наличие на сърби в състава на пратеничеството, които да играят ролята на преводачи, когато делегацията пристигне при сръбския монарх. Според автора, вероятно тези сърби са превеждали на византийците при срещата им с българите, защото е известно, че сръбският език е близък до българския.41 В друг пасаж обаче Григора пише, че по време на пътуването си за Сърбия в съпровождащата го прислуга имало и българи, които пеели „жалостни песни” и прославяли подвизите на юнаци.42 Това е и интересен момент, защото в същото сведение се отбелязва, че той „слушал български юнашки песни в изпълнение на гъдулари и народни певци в Беласица, а в Струмица (описана от Григора като „надоблачна крепост”43, а хората по крепостта оприличава на „някакви птици, ако човек ги гледа от полето”44) се любувал на народните великденски хора и песнопения”.45 Въпреки това Григора пише, че чутата песен в Струмица е „напълно животинска и груба като планинската земя. Така биха могли да пеят синовете на номадите...”46 Тези песни били съпровождани с разнообразни танци. P. Schreiner предполага, че Григора е видял част от репертоара на представители на влашките и/или куманските овчари, които по повод на някакъв празник били в Струмица.47 Григора отбелязва, че намиращите се около Струмица равнини и места били „удобни за конни надпреварвания”.48 В Струмица Григора присъства на великденската литургия в местен храм. Той пише: „Там отпразнувахме и светата Пасха, но тъжно и не според нашия древен обичай. Цялата [църковна] служба, стройното пение и мелодичността на свещените песни няма никакво значение за тукашните жители, понеже си служат с варварски език и нравите им са изобщо подходящи повече за селяни...”49

Във връзка с езика отново трябва да разгледаме идеологията на „богоизбрания ромейски народ”. Византийците, имащи самочувствието за народ, избран от Бог, гледат по различен начин на неговорещите гръцки език „мизи”, което в техните очи е доказателство, че тези хора са „варвари”. Някои византийски пътешественици дори конкретизират за срещаните от тях хора като „глупави”, „невежи” и т. н.50

За българите, които пратеничеството среща, Григора не говори само. Според него населяващите Македония са „преселници от пограничната Горна Мизия [България] и живеят подобно на нашите сънародници”.51 В своята „Византийска история” Никифор Григора не пропуска да спомене как българите, които той нарича „мизи”, се заселват в областта Македония. „Подобно на скакалци или на някаква небесна мълния завзели Македония и съседна Илирия, доволни много от тамошните богатства. След време тяхна столица станал същият този град, който император Юстиниан почел като архиепископия и го нарекъл Първа Юстиниана, както вече казахме...”52

Григора и придружаващите го в мисията намират подслон в едно многолюдно село, където са приети гостолюбиво. Григора допълва: „Като спасени от буря и корабокрушение на някакво пристанище...”; „Казват, че на гладния е вкусен всякакъв хляб, но и на нас тогава ни се видя сладък и приятен сваляният в пепел хляб.”53

В контекста на описанието на българите, в едно друго свое писание, където говори за избухналия спор по повод избора на константинополския патриарх Исидор, поддържан от исихаста Григорий Палама, Григора определя българите като консервативни и не приемащи „нищо ново, проповядвано от когото и да е било, дори и от небесните ангели”.54

Накрая трябва да разгледаме и географските особености, които Никифор Григора описва. Тук също се вижда цялостно обобщаване на иначе малко видяното от византиеца. Става въпрос за неговото описание на река Струма, която според Григора е „голяма река” – „непребродима”, в която не влизат нито „пешаци”, нито „конници”.55 Според J. Белчовски Григора описва Струма и Вардар по-точно от всички други географи през Средновековието.56 Според мисленето на Григора и река Струма, и река Вардар извират от планински венец, който се простира от Черно до Адриатическо море.57 Григора пише: „Тази река [Струма] извира от най-високите гори на планинския венец, който се издига до небесата от Евксинското [Черно] до Йонийското море и граничат южно с Тракия и Македония, а северно с мизийските [българските] земи и Подунавието...”58  Григора продължава с описанието на реката, която „се формира от много извори и е пълна с витли”,59  а наред с това е „най-голяма от всички реки, които напояват скитската земя”.60 За „най-голяма след Стримон” Григора посочва реката Аксиос край Скопие.61 Григора не прави изключение от другите византийски автори, които не дават много подробности за трасето, по което се движат.62 Григора не пише, къде пратениците преминали Струма.

J. Белчовски допуска, че преминаването на реката става или при Сяр (който Григора описва като „голяма и чудна крепост”63), или в близост до Петрич. Оттук пътят водел покрай реката Струмица и Радовиш в долината на Вардар. Белчовски допуска, че по пътя от Струмица за „градчето”64 Скопие пратениците минали през Радовиш и Щип.65 По самостоятелен път P. Schreiner също достига до извода, до който е стигнал и Белчовски, че пратениците минават през Щип.66 Тези предположения в историографията се появяват заради липсата на сведения, които Григора да е оставил за пътя между Струмица и Скопие.

От казаното до тук – в контекста на темата за византийците и отношението им към „другите”, може да направим следните изводи:

1) Византийските автори (и конкретно Никифор Григора) пристигат в географската област Македония с изградени стереотипи за „другите” „небогоизбрани” народи (което се допълва и от идеологията за „богоизбрания ромейски народ”).

2) Византийските автори, доверявайки се предимно на слухове, се страхуват от земите, през които преминават, и от неизвестното.

3) Никифор Григора е само част от цяла плеяда византийски хронисти, които се опитват да акцентират върху ранната история на българите, свързана с „номадите” и „варварите” (страхът, че „другите” „ще ни изколят”; носенето на „овчи кожи”, което коренно се различава от „цивилизованото” ромейско облекло).

 

1Петкова, И. Византийският историк Никифор Григора за една нощ в българските земи – В: Балканистичен форум. Кн. 3. 2012, с. 59. посочва като родно място на византийския хронист Хераклея Понтийска в Мала Азия.

2Вж Литаврин, Г. Как са живели византийците? София. 1984, с. 133.
3Гюзелев, В. Средновековна поезия от и за българите. Т. 5. София. 2015, с. 450.
4Петкова, И. Цит. съч., с. 59.
5See Hayton, D. Why should anybody care about byzantine science?, available on http://www.pachs.net/blogs/comments/why_should_anybody_care_about_byzantine_science, 28.12.2016.
6Табов, Й., В. Трайкова. За една интерполация във „Византийска история” на Никифор Григора – В: Минало. Бр. 1. 2012, с. 32.
7Чест мотив в писанията на византийските хронисти е в търсенето на повода за някое византийско действие (тръгване на поход или друго) в провокация от отсрещната страна. Важно и сякаш обобщаващо за голяма част от византийските автори е твърдението на Никита Хониат, който пише, че „ненавистта на българите към ромеите им е завещана като бащино наследство и е вечна” (Вж Литаврин, Г. Цит. съч., с. 144).
8See Schreiner, P. Die Gesndtschaftreise des Nikephoros Gregoras nach Serbien (1326/27) – In: Recueil des travaux de l'Institut d'études byzantines, XXXVIII, 1999/2000, p. 332.
9Белчовски, J. Вториот брак на кралот Стефан Урош ІІІ и извештаjот на Никифор Григора за патуванетона византиските дипломати во Скопjе во 1326 г. – В: Споменици за средновековната и поновата историjа на Македониjа / ред. Мошин, Вл. Т. ІІ. Скопjе. 1977, с. 523.
10Пак там, с. 523.
11Пак там, с. 524-525.
12Nicephori Gregorae. Historia Byzantina – ГИБИ. Т. ХІ / съст. Войнов, М., В. Тъпкова-Заимова, Л. Йончев. София. 1983, с. 122.
13За неточностите от византийските автори See Galatariotou, C. Travel and Perception in Byzantium – In: DOP. 47. 1993. p. 222.
14Белчовски, J. Цит. съч., с. 525.
15See Schreiner, P. Op. cit., p. 339.
16Ibiden, p. 334.
17Ibiden, p. 332.
18Ibiden, p. 335.
19Nicephori Gregorae. Historia Byzantina..., с. 147.
20Белчовски, J. Цит. съч., с. 541.
21See Galatariotou, C. Op. cit., p. 226.
22Петкова, И. Византийският историк Никифор Григора за една нощ в българските земи – В: Балканистичен форум. Кн. 2. 2012, с. 61.
23Вж Бояджиев, Ц. Нощта през Средновековието. София. 2011, с. 13.
24Белчовски, J. Цит. съч., с. 541.
25Петкова, И. Цит. съч., с. 61-62.
26Пак там, с. 62.
27Белчовски, J. Цит. съч., с. 525-526.
28Schreiner, P. Op. cit., p. 335.
29Вж Апостолски, М. История македонского народа. Скопjе. 1986, с. 58.
30Schreiner, P. Op. cit., p. 337.
31Ангелов, П. България и българите в представите на византийците (VІІ-ХІV век). София. 2011, с. 74. Изненада от облеклото на българите, част от което е и „агнешки кожи”, може да бъде проследена и в писмата на Григорий Антиох до магистъра на риторите Евстатий Солунски. (Gregorii Antiochi opuscula – ГИБИ. Т. VІІ. София. 1968, с. 264). Въпросът с облеклото на българите и на техните владетели е повдигнат и в официалната дворцова канцелария на Византия. Така например още във втората половина на Х в. византийският император нарича българският цар Петър освен „трижди роб по рождение” и „облечен в кожа, кожогризец”. (Вж Николов, Г. Н. Епохата на великия български цар Самуил – В: Македонски преглед, Бр. 3. 2014, с. 9).
32Nicephori Gregorae. Historia Byzantina..., с. 149.
33Schreiner, P. Op. cit., p. 338.
34Ibiden, p. 338.
35Nicephori Gregorae. Historia Byzantina..., с. 148.
36Ангелов, П. Цит. съч., с. 124.
37Найденова, Д. Правни текстове в средновековна България (ІХ-Х в.) – В: Българският златен век : Сборник в чест на цар Симеон Велики (893-927) / съст. Гюзелев, В., И. Г. Илиев, К. Ненов. Пловдив. 2015, с. 190.
38Ангелов, П. Цит. съч., с. 74.
39Белчовски, J. Цит. съч., с. 541.
40Schreiner, P. Op. cit., p. 338.
41Ibiden, p. 338.
42История на България. Т. ІІІ / ред. Лишев, Стр., В. Гюлезев, П. Тивчев, Г. Цанкова-Петкова. София. 1982, с. 457.
43Томов, Т. Дисертация „Регионът на Струма. Историко-географски проучвания (края на ХІІ-края на ХІV в.)”. София. 2003, с. 309.
44Nicephori Gregorae. Historia Byzantina..., с. 150.
45История на България. Т. ІІІ..., с. 459.
46Schreiner, P. Op. cit., p. 339.
47Ibiden, p. 339.
48Томов, Т. Цит. дис., с. 311.
49Гюзелев. В. Средновековна поезия..., с. 31.
50See Galatariotou, C. Op. cit., p. 228.
51Белчовски, J. Цит. съч., с. 541.
52Табов, Й., В. Трайкова. Цит. съч., с. 26.
53Петкова, И. Цит. съч., с. 63.
54Ангелов, П. Цит. съч., с. 115.
55Nicephori Gregorae. Historia Byzantina..., с. 147.
56Белчовски, J. Цит. съч., с. 527.
57Пак там, с. 527.
58Пак там, с. 535-537.
59Пак там, с. 537.
60Nicephori Gregorae. Historia Byzantina..., с. 147.
61Пак там, с. 150.
62See Schreiner, P. Op. cit., p. 332.
63Томов, Т. Цит. дис., с. 264.
64Nicephori Gregorae. Historia Byzantina, с. 146.
65Белчовски, J. Цит. съч., с. 527.
66Schreiner, P. Op. cit., p. 337.