Балканите

Хърватия от края на X до последната четвърт на XI в.

Посещения: 3022

 

Христо Матанов

Средновековните Балкани. Исторически очерци, С., 2002



548px Hrvatski skolski muzej Petar Kresimir IV 300109Променената обстановка в Далмация и в Панония, а и на Балканския полуостров като цяло в края на X и началото на XI в. поставила хърватската държава в трудна и деликатна ситуация. В Далмация тя се сблъскала с растящата венецианска мощ и претенциите на Републиката на Св. Марко за хегемония в региона. Откъм Панония били унгарците и укрепващата унгарска държава. На Балканите пламтяла жестока борба между Византия и България. В тази обстановка хърватският княз Степан Държислав (969-997 г.), коронясан за крал в 988 г., постъпил по начин, който наподобявал политическото поведение на Дубровник след 1024 г. Той укрепил връзките на Хърватия с Византия, която била несъмнено най-мощната сила в региона и в същото време нямала преки завоевателни амбиции в хърватските земи. Византийският император Василий II проявил разбиране към политическото поведение на крал Степан Държислав, тъй като от своя страна повеждал политика на обкръжаване на България с верни на империята държави и владетели. Крал Степан Държислав получил византийската почетна титла „патриций“ и бил признат от империята за „епарх на Далмация“. Смисълът на тази титла не е съвсем ясен. Някои хърватски изследователи я тълкуват като свидетелство, че хърватският крал бил признат от Византия за неин представител в тема Далмация, но по-късно тези функции били прехвърлени на венецианския дож. Други са на мнение, че тя отразявала признанието от византийска страна на властта на хърватския крал върху неговата част от далматинските градове, които впрочем скоро щели да станат обект на венецианската експанзия.

Крал Степан Държислав починал в 997 г. и земите на хърватската корона били разделени между тримата му синове Светослав, Крешимир и Гоислав. Този факт показвал, че в хърватското кралство въпреки вече създадената държавна традиция все още нямало точни правила за наследяването на престола. Твърде е вероятно обаче въпросното разделение да отразява съществуването на центробежни сили между териториите, от които се състояла хърватската държава: Славония, същинска Хърватия и Хърватска Далмация. В средновековната епоха един от механизмите за решаване на проблемите на регионалния сепаратизъм бил да се настаняват в областите представители на управляващата династия с по-големи или по-малки права на автономия. В конкретния случай с Хърватия за „старши“ владетел бил определен Светослав, който скоро се опитал да наложи едноличната си власт. Това предизвикало недоволството на двамата му братя и в хърватските земи избухнала династическа междуособица.

В хърватската историография крал Светослав се представя като привърженик на антивенецианската политика в Далмация. Тази негова политика го сближавала с неретляните в областта около долните течения на реките Цетина и Неретва, които практикували пиратство и нападали венецианските кораби и корабите на отделните далматински градове. Областта на неретляните се смятала вече за част от хърватската държава и започнала да се нарича с подходящото за нейното местоположение название Крайна. Сътрудничеството между крал Светослав и пиратите от Крайна го изправяло срещу търговските съсловия във Венеция и в далматинските градове. Хърватският крал се опитвал да ограничи венецианското влияние, като намалил привилегиите на венецианските търговци в хърватските земи. След като Венеция получила от ромеите официално разрешение да представлява интересите им в Далмация, тя решително се намесила в хърватските дела по време на морската си експедиция през 1000 г. В избухналата в Хърватия династическа борба венецианският дож подкрепил брата на крал Светослав - Крешимир, който детронирал брат си и се възкачил на хърватския престол. За около две десетилетия след официалната си интронизация крал Крешимир III (1000-1030 г.) делял властта със своя брат Гоислав.

Напълно в духа на политическото поведение на своите учители-ромеите, венецианците умело си създали механизми за продължителна намеса във вътрешните работи на хърватското кралство. Дожът Пиетро II Орсеоло приел благосклонно молбата за помощ на детронирания крал Светослав и му обещал да му помогне да си върне загубената кралска корона. В замяна той изтръгнал от него формално признание за венецианската власт в Далмация. Синът на Светослав - Степан, бил изпратен като почетен заложник в града на лагуните. Там той получил венецианско образование и бил оженен за дъщеря на дожа.1 През следващите десетилетия браковете между представители на хърватската кралска фамилия и семействата на венецианските дожове станали обичайна практика. Те отразявали ангажираността на Венеция в Далмация и в северозападните балкански земи и откъсването на хърватското кралство от балкано-византийското политическо влияние. В по-конкретен план чрез тези бракове венецианците се опитвали да създадат „провенецианска партия“ в средите на управляващата хърватска династия Търпимировичи.

Сблъсъкът на хърватските и венецианските интереси в Далмация скоро довел до ново обтягане на отношенията между града комуна и крал Крешимир III. Засилила се опасността и откъм страна на Унгария, чиито крале ясно засвидетелствали завоевателните си амбиции спрямо Славония. Когато през 1024 г. във Венеция избухнала гражданска война, живеещият там хърватски принц Степан, зет на сваления от власт венециански дож Отони Орсеоло, потърсил убежище в Унгария. Той получил за управление части от областта Славония, които унгарците били завладели малко преди това. Над хърватското кралство надвиснала голяма заплаха. Венецианците завладявали далматинските градове, а унгарците - Славония. Крал Крешимир III не намерил друг изход за излизане от изолацията освен признаването на сюзеренитета на византийския император. Ясно било, че Византия едва ли щяла пряко да се намеси в защита на хърватските интереси, но нейният авторитет и престижът ѝ на голяма политическа и военна сила все още имали влияние върху държавите от региона. Всъщност и без византийска намеса след 1024 г. венецианският натиск върху Далмация отслабнал поради избухналата във Венеция гражданска война. Това позволило на хърватския крал, който официално се смятал за византийски васал, да върне под своя власт повечето градове в Северна Далмация.

През втората и третата четвърт на XI в. хърватското кралство постепенно преодоляло кризата от предишните десетилетия и се превърнало в основна политическа и военна сила в Северозападните Балкани и в Северна Далмация. Освен периодичните междуособици във Венеция и слабия интерес на Византия към събитията по Северна Далмация и Северозападните Балкани, причина за това била и появата на норманите в Адриатика. Заплахата от тяхна страна отвлякла вниманието на Византия и на Венеция, а и двете големи сили имали полза от съществуването на силна хърватска държава като преграда за норманската експанзия в Далмация. Възползвайки се от създадената обстановка, хърватският крал Степан I (1030-1058 г.) - син на крал Крешимир - затвърдил хърватската власт над крайморските градове в Хърватска Далмация. Хърватският флот станал значителна сила в региона, редом с флотилиите на Венеция и на градовете в Далмация, влизащи в състава на двете византийски теми в областта. Крал Степан I осъществил и сухопътна експанзия на северозапад, като завладял населената предимно със славяни област Каринтия.

Силните позиции на хърватското кралство в региона били затвърдени и до голяма степен разширени при управлението на сина на Степан I крал Петър Крешимир IV (1058-1075 г.). Неговата майка била венецианка, а самият той бил възпитан във венециански дух. Въпреки това той имал развито чувство за хърватските интереси и умело използвал обстановката в Далмация, за да ги защити. Кризата във Византия и нарастващите противоречия между империята и Венеция позволили на хърватския крал да възстанови напълно хърватските позиции в Далмация. През 1069 г. той бил признат от византийския император за официален представител на империята в тема Далмация. Стратегът или катепанът на темата, който резидирал в Задар, трябвало да се подчинява на хърватския крал. Така крал Петър Крешимир IV успял да извоюва за себе си и за своята държава позициите, които преди това държала Венеция. Хърватската власт в далматинските градове не била упражнявана пряко, а чрез органите на градското самоуправление, така че и тя не спряла процесите на укрепването на градската им автономия. Успехи били постигнати и на границите с Унгария, където хърватите успели да си върнат завладените преди това от унгарците области в Славония.

С управлението на крал Петър Крешимир IV започнал вторият голям разцвет на средновековна Хърватия, след този при управлението на княз Томислав в началото на X в. Успоредно с това ясно се изявил набиращият инерция териториален сепаратизъм в хърватската държава. Обособяващите се области се наричали бановини. Формално бановините били административни области под властта на краля. Техните управители обаче имали прекомерно голяма власт, а някои от тях били дори негови съвладетели. Към края на 60-те и през 70-те години на XI в. изворите споменават за три хърватски бановини. Най-голяма по територия и влияние била бановината Славония, управлявана от бан Звонимир, споменаван в изворите още като Димитър Звонимир. Той бил по-скоро мощен областен владетел, отколкото представител на хърватската провинциална администрация. Бан Звонимир бил зет на унгарския крал Бела I и лавирал между Унгария и Хърватия. Неговата роля в хърватската държава станала особено силна в 70-те години на XI в. Хърватските владетелски грамоти били издавани от името на титулярния крал Петър Крешимир IV и от името на бана на Славония Звонимир. Последният си извоювал позицията на реален съвладетел с права за наследяване на хърватския престол. След смъртта на крал Петър Крешимир IV славонският бан Звонимир бил издигнат за хърватски крал.

За останалите две хърватски бановини се знае твърде малко. През 60-те години на XI в. се споменава за бана на Далмация Гойко. След това тази бановина изчезва от изворите, поради което се предполага, че тя била временно административно творение, създадено във връзка с определянето на крал Петър Крешимир IV за византийски представител в тема Далмация. Бановината Босна, която също се споменава бегло в изворите, най-вероятно е обхващала земите по течението на р. Босна до вливането ѝ в р. Сава. През Средновековието тази област е била известно още с названието Дони край. Същинска Хърватия по всяка вероятност е оставала със статут на „кралска територия“. Оформянето на хърватските бановини през третата четвърт на XI в. показва, че в хърватските земи се развивали процеси на политически сепаратизъм, характерен за областите в Централна и Западна Европа по същото време. На хърватска почва сравнително малко влияние имал византийският държавен модел, с неговото изявено толериране на централизираните форми на управление. Впрочем и през XI в. хърватските владетели нямали установен столичен град, а няколко на брой владетелски резиденции.

Според по-късната хърватска историческа традиция към втората половина на XI в. вече съществувал слой от хърватска аристокрация, която водела своето потекло от съсловието на „старците жупани“ от ранния период. Като елемент от хърватската държавна структура те управлявали по-малки области, които били смятани за „племенни територии“ на ранните хърватски племена. Тези благородници носели титлата „comes“, били дванайсет на брой и като че ли били сходни с графовете в структурата на франкската държава. Те формирали нещо като „съсловно събрание“, което в критични моменти поемало в свои ръце съдбата на държавата. Колкото и оскъдни, неясни и късни да са изворите за това благородническо съсловие от XI в., неговото възникване чрез „аристократизация“ на архаичните жупни структури изглежда вероятно и намира паралели със сходни процеси в други западнобалкански региони и общества.

В резултат на „Великата схизма“ от 1054 г. хърватските земи попаднали изцяло в папския диоцез. Това обстоятелство затвърдило отдалечаването на Хърватия от византийското влияние. Последвалите стремежи на Апостолическия престол да унифицира църковната практика в подчинените му в църковно отношение земи изкарали на бял свят противоречията в хърватските църква и общество през този период. Оказало се, че някои от хърватските свещеници все още не знаели латински език, използвали глаголически славянски богослужебни книги, носели бради, не спазвали правилата за безбрачие и допускали още много други нарушения на нормите, установени в западната църква. В Рим и в старите епископски центрове в далматинските градове тези практики били заклеймявани като повлияни от страна на „схизматиците“ от Изтока. Особено силни били позициите на славяно-глаголическата литургия в Северна Далмация и по островите на залива Кварнер. За крепост на славяно-глаголическата традиция се смятал о. Кърк. Хърватските земи се превърнали в една от зоните на дълго продължил конфликт между латинската и славянската литургия.

Представителите на „латинско-папската“ тенденция сред духовенството в Далмация и Хърватия свикали през 1060 г. специален събор в Сплит, който осъдил използването на славянския език в богослужението, носенето на бради от страна на свещениците и женитбата на бялото духовенство. Прието било решение някои от църквите, които не се подчинявали на решенията на събора, да бъдат затворени. През 1063 г. папа Александър II подкрепил решенията на събора в Сплит и поискал те да бъдат приложени на практика. Самият крал Петър Крешимир IV взел твърдо страната на „латинизаторите“ и използвал държавния апарат, за да изкорени славянската литургия и другите „схизматични“ практики. Противоречията достигнали своя връх в 1064 г., когато на о. Кърк избухнало въстание в защита на славяноезичното богослужение. Начело на въстанието стоял някой си Вук, под чието ръководство жителите на острова обявили своя автономна епископия, в която официалният богослужебен език бил славянският. Папа Александър II обявил тази епископия за еретическа, което дало официален повод на крал Петър Крешимир IV да организира морска експедиция срещу непокорния остров. В тези действия на хърватския крал проличали контурите на бъдещите „кръстоносни походи“ срещу еретически или не покоряващи се на римските папи области. Хърватският кралски флот дебаркирал на о. Кърк и потушил въстанието на неговите граждани. Това бил тежък удар срещу поддръжниците на славянската литургия. Въпреки това славяно-глаголически ръкописи в хърватските земи продължили да се използват, а славянският език не престанал да звучи в по-закътаните селски църкви. Така било практически през цялото Средновековие.

През 1074 г. в Сплит бил свикан втори църковен събор, на който били потвърдени решенията на предишния сплитски събор срещу славянската литургия и „схизматичните“ практики. Преценило се, че действителното приложение на тези решения ще бъде по-лесно, ако се реорганизира църковната структура в Далмация и в останалите хърватски земи. Основното решение в тази насока било възстановяването на старата епископия в Нин. Юрисдикцията на възстановената епископия се простирала върху Северна Далмация, върху островите в залива Кварнер и върху новоприсъединените към хърватското кралство земи в Каринтия.

 

1Византийците смятали, че тъй като властта на дожа не била наследствена, сключването на бракове с дъщери на венецианските дожове не било желателно и дори било унизително за ромейските императори. Тези правила явно не важели за хърватските крале.

 

 

X

Right Click

No right click