Балканите

Византия: От възстановено величие към упадък

Посещения: 481

 

Христо Матанов

Средновековните Балкани. Исторически очерци, С., 2002

 

Alexios1komnenosПрез април 1081 г. в Константинопол бил извършен поредният преврат и на власт дошъл император Алексий I Комнин. Това не учудило никого. Ромеите, на които съдбата била отредила да живеят след смъртта на император Василий II, вече били свикнали с дворцовата въртележка. Освен това и фамилията Комнини била добре известна в дворцовите среди. В социален смисъл тя била от числото на поземлено-военните фамилии, които се издигнали във византийските провинции към края на X и началото на XI в. Фамилното си име - напълно в духа на средновековната европейска традиция - фамилията Комнини дължала на селото Комни в Тракия, което било ядро на поземлените им владения. Иначе предците ѝ произхождали от областта Кастамон в Северна Витиния, Мала Азия. Един неин представител - Исак Комнин - вече бил коронясван за василевс на ромеите. Към времето на интронизацията на Алексий I Комнин в дворцовите и в провинциално-аристократичните среди във Византия царяла по-скоро апатия, отколкото надежда, че новият император - племенник на Исак Комнин - ще промени коренно съдбата на империята. Тя била заобиколена от всички страни от врагове. В Мала Азия били селджукските турци, които били достигнали до родното място на първите Комнини във Витиния. Норманите в Южна Италия и Сицилия открито се готвели да дебаркират на албанското крайбрежие. Отношенията в Адриатика били напрегнати. Освен набиращата мощ Венеция и други италиански градове като Генуа и Пиза заявявали своите амбиции да се намесят в преразпределянето на сферите на търговски интереси. На север от Дунав печенеги и кумани представлявали голяма опасност, тъй като, освен да осъществяват грабителски походи, те започнали все по-уверено и агресивно да участват в системите от антивизантийски съюзи. На Балканския полуостров укрепвала независимостта на Зетското кралство и автономията на Рашка. Положението било толкова отчайващо, че към времето на идването на Алексий I Комнин на власт никой не вярвал, че той ще се закрепи на престола, ще постави началото на нова династия и ще разкъса вражеския обръч около империята. Той обаче - донякъде поради безспорния си политически и военен талант, донякъде поради това, че представлявал най-силната социална група сред византийската аристокрация - осъществил и трите задачи. Като се опирал на провинциално-военната аристокрация, той се стабилизирал на престола и останал на него близо четирийсет години (1081-1118 г.) - нечувано дълъг период на управление за времето след 1025 г. Към края на това успешно управление независимо от обичайните за Византия интриги около престолонаследието никой не могъл сериозно да оспори предаването на властта от баща на син. Алексий I Комнин поставил началото на династия, чиито представители управлявали империята близо един век. Всеки един от Комнини: Алексий I Комнин, Йоан II Комнин (1118-1143 г.), Мануил I Комнин (1143-1180 г.) и Андроник I Комнин (1183-1185 г.), притежавал ярка индивидуалност. Политиката на първите трима съчетавала в себе си имперската традиция с интересите на провинциално-поземлената аристокрация. При управлението им Византия изживяла своя последен продължителен период на величие.

Балканският полуостров заемал централно място в политиката на император Алексий I Комнин. Оказало се, че към края на XI в., когато по всички имперски граници напирали агресивни и силни врагове, балканските територии на империята играели основна роля в мобилизирането на имперските ресурси. Император Алексий I Комнин поставил началото на настъплението си тъкмо на балканска земя. Първоначално той насочил усилията си за неутрализиране на норманската заплаха. С цената на много жертви и отстъпки пред Венеция, Папството, немския император Хенрих IV и селджуките Алексий I Комнин успял да отблъсне норманите от Балканския полуостров. Опасността от тях останала да съществува, но империята постигнала равновесие на силите и психологическа победа над този свой агресивен и неподдаващ се на униние противник.

Втория голям успех в балканската си политика император Алексий I Комнин регистрирал срещу печенегите. Опасността от тях била традиционна, но нараснала особено през 80-те години на XI в., когато печенежките вождове северно от Дунав установили контакти с някои селджукски емири в Мала Азия и с голямата и сплотена група на еретиците павликяни около Пловдив. Алексий I Комнин вкарал в действие най-добрите оръжия на византийската дипломация. Той се съюзил с куманите и с тяхна помощ нанесъл на печенегите голямо поражение на 29 април 1091 г. От този момент насетне силата на печенегите започнала да упада и те престанали да бъдат сериозна опасност за балканските територии на империята. Ограничена била силата на кралската династия в Зета и на жупана на Рашка Вукан. Сериозни мерки били взети срещу широкото разпространение на различни ереси, сред които с най-голяма популярност се ползвало богомилството. Алексий I Комнин се проявил като ревностен защитник на православието и къде със сила, къде с хитрост и с използване на богословски аргументи се разправял с водачите и последователите на ереста. Кулминация на борбата с ересите бил процесът срещу богомилския ересиарх Василий Врач през 1111 г., който завършил с изгарянето му на клада. Въпреки че императорът проявявал голяма православна ревност и прибягвал към средства, типични за западната Инквизиция, той не се колебаел в определени моменти да конфискува църковна собственост, когато това се налагало от интересите на държавата. В духовния живот по време на управлението на първия император от династията Комнини се проявили известни противоречия между традиционния византийски хуманизъм, възхождащ към античните традиции, и манастирско-монашеския аскетизъм, избуял във връзка с разцвета на манастирите и монашеството. И двете духовни начала процъфтявали, но управляващата династия показвала по-голяма благосклонност към манастирите и монашеството. Много от представителите на династията Комнини се изявили като основатели и ктитори на манастири. Във времето на тяхното управление се поставило началото на тенденцията към „аскетизация“ на византийския духовен и църковен живот, която щяла да достигне своята кулминация в късновизантийската епоха. Нейният успех се дължал между другото и на хегемонията на провинциалната поземлена аристокрация над дворцовото чиновничество, което по традиция подкрепяло онази страна от византийската култура, която се развивала в тясна връзка с традициите на Античността.

Не по-малко успешна била и азиатската политика на император Алексий I Комнин. След като стабилизирал обстановката в балканските си владения, той отблъснал селджуците от крайбрежието на Мраморно море. В края на XI и началото на XII в. той трябвало да прояви цялото си дипломатическо умение, за да използва резултатите от Първия кръстоносен поход за разширяване на отвоюваните малоазийски територии и за поддържане на баланса на силите с нововъзникналите кръстоносни държави по източното крайбрежие на Средиземно море. Трябвало да се балансира и между враждуващите помежду си италиански градове-републики Венеция, Пиза и Генуа. Император Алексий I Комнин избрал пътя на даване на търговски привилегии на италианските търговци - първоначално на Венеция, след това и на Пиза. Срещу това италианските градове му правели важни политически и военни „услуги“, но даването на паралелни привилегии пренесло съперничеството между отделните градове на византийско-балканска почва.

John II KomnenosНаследникът на Алексий I Комнин - Йоан II - затвърдил постигнатото от баща си. И неговата политика съчетавала в себе си използването на сила и на дипломация. При управлението на император Йоан II Комнин балканските провинции на империята били сравнително спокойни. В българските земи не избухнало нито едно значително антивизантийско въстание. Зетското кралство навлязло в период на политическа летаргия. Империята била достатъчно силна, за да осигури васалитета на жупаните на Рашка. Спокойствието на Балканите се дължало освен другото и на добрите връзки, които се установили между Византия и Унгария. Византийският император бил женен за унгарска принцеса. Сухопътна граница между двете държави след унгарската анексия на Хърватия през 1102 г. била установена освен в Сирмиум и в Далмация. Въпреки трайната ориентация на Унгария към Папството византийското влияние там било още силно и намирало значителна подкрепа в средите на издигащата се унгарска светска аристокрация.

Повече проблеми създавали норманите в Южна Италия и Сицилия, обединени през 1127-1130 г. под скиптъра на амбициозния нормански крал Рожер II. Император Йоан II Комнин противопоставил на норманите политика на подобряване на отношенията с Папството и с немските императори и подновяване на привилегиите на Венеция и Пиза. Основното му внимание все пак било насочено към Мала Азия, където той регистрирал най-значителните си успехи.

Относителното спокойствие в империята възродило икуменистичните амбиции на византийския императорски двор. Император Йоан II Комнин развивал концепцията, че е възможно да се постигне църковно единение с Папството чрез разпределяне на властовите прерогативи. Папата трябвало да притежава духовната власт в християнското икумене, а императорът на ромеите - да държи скиптъра на светската власт в него. В условията на дванайсетото столетие това било чиста утопия, която срещнала силен отпор от страна на православните патриаршии и на автокефалните църкви. Идеята за подобен тип разбирателство между sacerdotium и imperium , при което центърът на духовната власт трябвало да „мигрира“ в Рим, демонстрирала за сетен път жизнеността на византийската имперска традиция, която намирала различни форми за изява в периоди на относително спокойствие и величие. Нейната способност за адаптация към променящите се условия в християнския свят обаче била ограничена. „Новостите“ били теоретични и характерни за начина на мислене на най-напредничавите представители на византийския политически елит. Като цяло те оставали чужди за повечето от традиционно настроените ромеи, особено за духовенството и монашеството.

Manuel1 MarieПри управлението на император Мануил I Комнин (1143-1180 г.) Балканите отново възстановили важната си роля в политиката на Византия. Това се дължало между другото и на усложняването на системата от политически отношения в Европа, в които балканските територии на империята играели ролята на важно свързващо звено. Тук нейните интереси за запазване на статуквото се сблъсквали с амбициите на Унгария, на италианските нормани и някои от най-силните италиански градове. Този възел от интереси по силата на ефекта на доминото ангажирал още вниманието на Папството и на немските императори. След началото на кръстоносните походи плетеницата от политически интереси около Византия и нейните балкански територии станала още по-пъстра. В тази обстановка император Мануил I Комнин проявил енергия, амбиция и афинитет към нетрадиционни политически ходове. За някои от поданиците му най- необичайното в неговата личност бил вкусът му към рицарския начин на поведение. Той с удоволствие приемал на служба западни рицари и вземал участие в рицарски турнири, които за пръв път били организирани по негово време в Константинопол. И двете му съпруги били западни принцеси и произхождали от видни аристократични фамилии. За този византийски император като че ли не важело традиционното ромейско презрение към „западните варвари“. Много от западните владетели и някои от италианските градове не оценявали подобаващо приближаването на византийския императорски двор към „западния“ обществен модел. Това явление оказвало някакво влияние върху отношенията на немските императори към Византия, но в бурно развиващите се търговски центрове на Италия царял прагматичен бюргерски дух, за който византийската дворцова действителност била направо смешна. Малко влияние имала византийската имперска доктрина и върху агресивните нормани от Апенинския полуостров. През 1147 г. те превзели Корфу и части от Епир, а византийският император отново трябвало да търси съдействие от Венеция. Той разширил търговските привилегии на Републиката на лагуните в Родос и Кипър. За благодарност венецианците, след като прогонили норманите от Корфу, устроили на острова пародия на императорски триумф, в който основната осмивана фигура бил византийският император.1 Някои от западните владетели, като например френският крал Луи VII, обвинявали император Мануил I Комнин, че бил християнин само на думи и че съзнателно пречел на западните кръстоносци в борбата им с исляма. При тези условия той трябвало да лавира, да проявява твърдост и перфидност и да търси нетрадиционни решения. На венецианската арогантност той противопоставил сближаване с Пиза и с Генуа, на които също така дал важни търговски и други привилегии. Италианските градове продължавали да укрепват позициите си във Византия. В империята особено омразни за търговското съсловие и за обикновените граждани били венецианците, които се славели със своята безскрупулност и арогантност. Своеобразна кулминация на византийско-венецианската вражда настъпила през март 1171 г., когато срещу венецианските търговци на византийска земя били организирани погроми и конфискации на имущество.

Император Мануил I Комнин търсел „генерално“ решение на отношенията със западния свят, като поддържал добри отношения с папа Александър IV. Според неговото виждане той трябвало да получи от папата императорска корона, като в замяна църквата трябвало да бъде обединена под духовната власт на Апостолическия престол.

От гледна точка на събитията на Балканите най-важно значение имали отношенията между Византия и Унгария. Напрежението между двете държави растяло, тъй като унгарците се чувствали застрашени от традиционно добрите връзки между Византия и Немската империя. Този „императорски тандем“ правел различни политически комбинации (като например планове за подялба на Апенинския полуостров) и бил потенциално опасен не само за унгарските интереси, но и за самото съществуване на Унгария. Поради тази причина унгарската политика търсела някакъв контрабаланс и го намирала в установяване на добри отношения с враговете на империята: първо с норманите в Италия, а после с полусамостоятелните жупани на Рашка с новопоявилите се банове на Босна.

На тази унгарска политика император Мануил I Комнин противопоставил традиционната византийска смес от сила и дипломация. Спрямо жупаните на Рашка действал решително и без компромиси, но, разбира се, в рамките на възможното. На няколко пъти той предприемал походи срещу сърбите в Рашка, побеждавал ги или противопоставял едни претенденти за власт на други, като по този начин успял да продължи тяхната васална вярност. Дори и великият жупан Стефан Неманя, с чието име бил свързан сръбският държавен възход от края на XII в., трябвало да преглътне унизително поражение и през 1172 г. да бъде откаран като пленник в Константинопол. Византийският компромис се състоял в това, че въпреки всичко ромеите трябвало да се примирят със затвърдяването на сръбската политическа автономия.

Успоредно с това император Мануил I Комнин разиграл една оригинална и смела династическа и дипломатическа комбинация, чиято крайна цел била обединяването на Византия и Унгария под един скиптър. Такива смели планове, които прекроявали границите на империята с истински римски замах, не били присъщи дори за Василий II Българоубиец. Дипломатическите му ходове били подкрепени от походи към Унгария, които често минавали по нетрадиционни маршрути: през Влашко и карпатските проходи или през труднодостъпните планини в Босна. Византийските стратиоти, чиито прадеди вдигали бунтове, когато трябвало да воюват северно от Дунав, били силно впечатлени от обстоятелството, че император Мануил I Комнин споделял с тях трудностите на военното ежедневие. Той не поверявал воденето на военните действия на свои пълководци или любимци, а сам без колебание изоставял луксозния живот в императорския дворец, за да оглави военните кампании. Отчасти поради това, а отчасти и поради добре организираните военни походи ромеите спечелили няколко значителни победи над унгарците. В случая по-важно било обстоятелството, че „унгарските планове“ на император Мануил I Комнин засягали съдбата и историческото бъдеще на обширни области в северозападните части на Балканския полуостров.

След смъртта на унгарския крал Геза II през 1162 г. византийският император решително се намесил в борбите за власт в Унгария. Своята намеса той оправдавал с роднинските си връзки с династията Арпади - неговата майка била дъщеря на унгарския крал Ласло I (1074-1095 г.). Първоначалният вариант бил на унгарския престол да се постави добре настроен към Византия представител на династията Апради. Такъв бил принцът Стефан (Ищван) IV, но той загубил борбата за трона. Въпреки това Мануил I Комнин успял да сключи с новия унгарски крал Стефан (Ищван) III изгодно за византийците споразумение. Един от потенциалните кандидати за унгарския престол - принц Бела (известен във Византия с името Алексий) - бил изпратен като заложник във Византия и там бил сгоден за единствената дъщеря на императора. Самият Бела държал като апанаж2 почти цяла Хърватия, Северозападна Босна и части от Сирмиум. Планът на византийския император бил Бела, като бъдещ съпруг на единствената му дъщеря (по това време той нямал други деца), да бъде коронясан за византийски император и за унгарски крал. Така двете държави трябвало да бъдат обединени под един скиптър.

Този план бил изоставен или по-скоро бил изместен от плановете на император Мануил I Комнин да присъедини - отново чрез династически брак - земите на норманското кралство в Южна Италия и Сицилия. Това довело до продължително разваляне на византийско-унгарските отношения. В периода 1165-1167 г. между двете държави бушувала война, в която византийското оръжие спечелило няколко големи победи. Към Византийската империя бил присъединен целият апанаж на принц Бела. Това било най-голямото разширение в северозападна посока, което Византия достигнала след настаняването на сърбите и хърватите на балканска земя. Тези териториални придобивки били потвърдени от унгарска страна през 1172 г., когато на унгарския престол застанал старият съюзник и приятел на византийците крал Бела III (1172-1196 г.).

Краят на дългото и, в общи линии, успешно от военна и дипломатическа гледна точка управление на император Мануил I Комнин бил помрачен от тежкото поражение, което той претърпял през 1176 г. от селджукските турци в Мала Азия. Мнозина изследователи виждат в него симптома на разразилата се в последните десетилетия на XII в. криза във Византия. Прочее византийското развитие през ХI-ХII в. с типичното редуване на възходи и падове предполага търсенето на повърхностните причини за тях в политическите събития или в личностните характеристики на владетелите. Всъщност поражението при Мириокефалон през 1176 г. било по-скоро събитийно следствие от натрупваните в епохата на Комнини противоречия във византийския обществен и държавен организъм. Напълно във византийски стил, под лустрото на имперския блясък се развивали деструктивни за имперската същност процеси, които в определен момент се проявявали взривообразно и необратимо.

The Byzantine Empire c.1180

Причините за разцвета на Византийската империя при управлението на Комнини и за последвалия след това срив трябва да се търсят в няколко посоки. Нестабилността на държавата при управлението на „цивилните императори“ се дължала до голяма степен на острата борба за власт между представителите на столично-чиновническата и провинциалната военно-поземлена аристокрация. Тези две групи олицетворявали двете основни перспективи в развитието на Византия. Столичната чиновническа аристокрация била представителка на „традиционния“ имперски модел, основан на централизацията и етатизма, а провинциално-поземлената аристокрация - на модела, който условно може да бъде определен като „съсловна монархия“3. С идването на император Алексий I Комнин на власт управлението на империята окончателно минало в ръцете на провинциално-военната аристокрация. Показателно е, че повечето представители на фамилията Комнини били или военни, или едри поземлени собственици. На пръсти се брояли онези Комнини, които били чиновници или духовници. За степента на овладяване на държавния апарат от тази фамилия и от нейни приближени говори обстоятелството, че в периода от началото на XII в. до 1185 г. около 90 на сто от висшите държавни длъжности били заети от нейни представители или от нейни роднини. Фамилията Комнини създала разклонена система от роднински връзки с други подобни византийски семейства (Даласини, Дука и др.), като потомците от тези бракове също участвали активно в упражняването на властта в столицата и в провинциите. По този начин Комнини не само монополизирали властовите структури, но и до голяма степен „приватизирали“ властта в империята. Те всъщност управлявали от името и в интерес на вече достатъчно силното съсловие на провинциалните поземлени собственици, които правели държавна кариера предимно в сферата на военното дело. Това обстоятелство обяснява стихването на вътрешните борби във Византия и настъпването на относителна вътрешна стабилност. Тази стабилност обаче не означавала връщане към принципите на управление на Македонската династия. Византийската монархия в Комниновата епоха променила същностно своя характер. Преди нейни основни стожери били относителната социална еднородност, селската община, сложният и разклонен чиновнически апарат. При Комнини чиновническият апарат се запазил, но императорът разчитал повече на родовостта и роднинството на своите подчинени. В техен интерес Алексий I Комнин въвел в оборот десетки нови титли - почетни или функционални4, които се запазили до края на съществуването на империята. Въпреки че „Комниновото възраждане“ изглеждало като връщане към традициите на македонската епоха, императорската власт - по обясними причини - не могла да възстанови предишните си сила и влияние. И още нещо много важно. Византийският държавен модел от времето на Комнините оказал голямо влияние върху оформянето на държавността в страните от „Византийската общност“. Това било така, защото той в по-голяма степен кореспондирал с общественото развитие на невизантийските православни общества и държави. В тях основна роля поначало играела онзи тип аристокрация, която приличала на византийските военно-поземлени провинциални магнати. За държавите от „Византийската общност“ по принцип била чужда типично византийската борба между „столична“ и „провинциална“ аристокрация и може би затова моделът на управление от времето преди Комнините не можел да пусне корени в тях. В тези държави прониквали византийски титли, създадени по времето на Комнини, а владетелите в тях имали инсигнии, копиращи точно византийските.

Императорите от Комниновата династия, за разлика от своите „цивилни“ предшественици, обръщали основно внимание на военните сили на империята. Тяхната структура претърпяла коренни изменения. Пронията станала един от основните механизми за комплектоване на войската, а освен това и за създаване на слой от вярно на властта провинциално военно-поземлено съсловие. Тъй като войската намалявала по численост, Комнини широко привличали на служба западни наемници, което понякога предизвиквало негодувание у местните прониари. Така или иначе византийската войска възстановила своята боеспособност и отново се превърнала във внушителна и респектираща военна сила. Грижи били полагани и за флота, но той стоял на втори план, тъй като Комнини вземали присърце повече интересите на военно-поземленото, а не на търговското съсловие, с което било свързано развитието на военноморските сили. Проникването на „рицарския етос“ във византийския императорски двор, особено при управлението на Мануил I Комнин, се дължало (освен на личните предпочитания на императора) и на принципното сближаване на статута и на психологията на византийското прониарско съсловие с тези на западното рицарство.

При настъпването на тези същностни промени в структурата на Византийската империя, пред нея се открила теоретичната перспектива да се развива според стандартите на европейските средновековни общества. Византийското развитие обаче не било безалтернативно. Пред византийската държавност се очертали две основни перспективи. Едната - по-вероятната, доколкото отговаряла повече на същността на Комниновото управление - била тя да се разпадне като имперска структура и нейните територии да се превърнат в конгломерат от териториални княжества. При този вариант византийският император трябвало да се превърне в подобие на немските императори: император по титла, но всъщност върховен заповедник на ешелонирана феодална йерархия. Вторият, по-малко възможен вариант, доколкото той вече бил монополизиран от италианските градове, бил византийските крайбрежни и островни владения да следват „италианския модел“ и там да възникнат и укрепнат множество автономни градове комуни. И двете перспективи се сблъсквали с традициите на византийския имперски модел и не можели в практически план да получат развитие. Обективно политиката на Комнини, която поощрявала развитието на провинциалното аристократично съсловие, свързано със земята и с военната служба, подпомагала сепаратистичните тенденции и обособяването на провинциите.5 От друга страна, те, колкото и новаторски да били някои елементи от управлението им, все пак били рожби на византийската среда и не можели да си представят развитието на своята империя извън параметрите на централизираната държавна структура. Единствената по-сериозна еволюция в този смисъл била, че императорите тихомълком се примирявали със съществуването на автономни територии в периферните области на империята. Такива имало в Армения, а на Балканите най-типичният случай бил статутът на областта Рашка. Въпреки че тя се смятала за част от империята, в нея управлявали независими велики жупани, обвързани спрямо императора с васални задължения. Подобно явление се забелязва и в Подунавието, в Пелопонес и Континентална Гърция, по островите и др. Въпреки тези нови моменти противоречията между реалностите и имперската традиция се задълбочавали, успоредно с безспорните успехи на управлението на Комнини. Към неговия край византийското обществено и държавно развитие отново генерирало в себе си неразрешими противоречия. Провинциалната аристокрация станала всевластна. Това нейно всевластие все повече влизало в противоречие с „Комниновия модел“ на примиряване на имперската традиция с привилегиите на аристократичното съсловие. Изострянето на тези противоречия означавало отново криза, която този път имала малки шансове за разрешаване. Последният представител на династията - Андроник I Комнин - се опитал с груби мерки да спре всевластието на поземлената аристокрация. Този опит по принцип бил утопичен. Той предизвикал вълна от репресии и рязко повишил общественото напрежение. Комниновият модел еволюирал типично по византийски. Първоначално той регистрирал значителни успехи, после постепенно започнал да се изчерпва и накрая рухнал за няколко години. Византийската трагедия се състояла в това, че никоя влиятелна социална група във византийското общество не можела да преодолее психологическите ограничения на имперската традиция. А тези, които можели да сторят това, не били в състояние да акумулират обществена подкрепа.

През периода 1185-1204 г. Византийската империя стремглаво вървяла към разруха и разпадане. Външен израз на този бурно развиващ се процес било (редом със зачестилите военни неуспехи) отпадането на периферните територии, населени с негръцко население и развили вече собствена държавна традиция: Рашка (Сърбия), България, Босна. Същият процес започнал да се развива и в централните ромейски области, та дори и там, където предвид политическата конюнктура византийската власт вземала специални мерки за своето укрепване. В планинската област Алванон например възникнало местно албанско княжество, въпреки десетилетните усилия на византийските василевси да държат под контрол албанските земи заради двубоя с италианските нормани. Императорите от династията Ангели, заели престола след отстраняването на Андроник I Комнин, отчаяно се опитвали да запазят имперското единство. При осъществяването на тези опити, които по правило завършвали неуспешно, те изразходвали останалия военен и финансов ресурс на държавата. Дезинтеграционните процеси във византийско-балканския свят - реални или потенциални - очертавали контурите на една пъстра политическа карта на Балканския полуостров, която щяла да се реализира в първите десетилетия на XIII в.

Христоматиен пример за началото на византийската дезинтеграция е загубата на богатия остров Кипър. Първоначално там се установил един византийски отцепник, после островът няколко пъти сменял господарите си, но повече никога не се върнал под скиптъра на константинополските императори. Всъщност центробежните сили властвали не само в островите, които по географски причини имали по-слаба връзка със столицата. Един от най-ярките примери за това, че в епохата на Комнини византийските провинции започнали да се откъсват от опеката на столицата, било развитието на Континентална Гърция и Пелопонес. Примерът с тези области е показателен, защото тяхната реинтеграция в имперската структура след славянските нашествия се смятала за един от най-добрите примери за жизнеността и асимилационните възможности на византийския държавен модел. От средата на XI в. земите, източно от планината Пинд (Тесалия, Атика, Етолия, островите Евбея и Егина), били обединени с Пелопонес и образували гигантската тема Елада. Тази тема не била подвластна на процеса на раздробяване на темите, който обхванал византийските територии през този период. Тя се развивала не по силата на една общоимперска тенденция, а според изискванията на регионалната специфика. Столица на темните управители, които не били титулувани стратези, катепани или дуксове, а „претори“, бил град Тива. Тези темни управители започнали с течение на времето да се държат не като императорски чиновници, а като местни владетели, които „копирали“ структурата на императорската власт. В разрез с византийската управленска практика и досущ като някои неромейски владетели преторите обикаляли своите „владения“, начело на многобройна свита, с което затвърдявали своята власт в по-отдалечените територии и върху по-непокорните градове. Тези пътешествия били посрещани неприязнено от населението на градове като Атина например, тъй като установяването на преторската свита в тях означавало нейното изхранване и подслоняване, а това струвало на гражданите много средства. Сред местното население растяла неприязънта както към преторите, така и към централната власт в Константинопол, която те свързвали предимно със събирането на данъците. Местните хора скоро намерили опора в издигащите се влиятелни местни архонти.

Някои от градовете в Континентална Гърция и Пелопонес (Тива, Коринт, Патра) не страдали от общата стагнация на градската икономика във Византия през XI-XII в., а се развивали като цветущи занаятчийски и търговски центрове. С особена известност се ползвал град Тива, където процъфтявало производството на копринени тъкани. Там твърде рано възникнала богата и влиятелна еврейска колония. Подобни колонии имало и в други градове в Континентална Гърция. Преминалият оттук през 1159-1160 г. еврейски пътешественик Бенеамин от Тудела педантично отбелязал съществуването на еврейско население на о. Корфу, в градовете Арта, Афилон, Патра, Кифато, Коринт, Атина, Тива, Ламия, Кардица, Армиро, Бизена. Еврейски общности имало още в Солун, Драма, Христополис, Родосто, Галиполи и в столицата Константинопол. От тях най-многобройни били тези в Тива, Ламия и Кардица (по около 200 души) и разбира се, тези в Солун (500 души) и в Константинопол (2500 души).

Към края на XII в. реалната власт по места в Тесалия, Атика и Пелопонес преминала в ръцете на местни магнати, наричани във византийските извори архонти. Те били типични представители на поземлено-военната аристокрация, които поради своята сила и авторитет престанали да се съобразяват с далечната императорска власт в Константинопол и с преторите в Тива. В Пелопонес, в областта на древната Спарта, били владенията на фамилията Хамаретос, а околностите на град Монемвасия били поделени между представителите на фамилиите Софиянос, Евдемоноянис и Мамонас. Най-известният местен владетел в края на XII и началото на XIII в. бил Лъв Сгурос Първоначално той владеел ключовата област около Коринт и Коринтския провлак. В началото на XIII в. Лъв Сгурос разширил владенията си чрез войни и овладял освен Северен Пелопонес още Беотия и части от Атика. Централната власт в Константинопол била безсилна да предотврати възникването на това княжество и да се справи с неговия непокорен владетел. То било унищожено едва от рицарите на Четвъртия кръстоносен поход.

Сепаратизмът се разпространил още в Южна и Централна Македония и в Родопската област. Редица велможи от гръцки или български произход използвали смутните времена, упадъка на императорската власт и възможността да лавират между Византия и България, за да се опитат да изградят собствени териториални княжества. Типичен бил случаят с византийския протостратор Мануил Камица. Той действал в съюз с друг областен владетел и негов роднина - Добромир Хриз, който гравитирал към възстановената българска държава. Добромир Хриз успял да се закрепи като полусамостоятелен владетел в областта на Струмица и се ползвал, поради българския си произход, с подкрепата на местното население. Двамата съвместно разширили владенията си в областта на Прилеп и нахлули в Северна Тесалия. Там Мануил Камица направил неуспешен опит да установи своята власт и да формира собствено княжество. Самият Добромир Хриз се укрепил в непристъпната крепост Просек по левия бряг на р. Вардар и устоявал упорито на византийските походи срещу него. Характерен пример за сепаратизъм по периферните области на империята бил и случаят с българина Иванко, убиеца на цар Асен I. Той бил поставен от император Алексий III Ангел за управител на Пловдив и Пловдивска област, но използвал обстоятелството, че областта била оспорвана от българи и византийци, за да се обяви за независим владетел. Същия опит направил и византийският велможа Йоан Спиридонаки в Западните Родопи и в Родопското крайбрежие. Византийският император се противопоставял отчаяно на тези сепаратистични прояви и в някои случаи успявал да унищожи възникналите териториални княжества. Процесът на отделяне обаче бил много мощен и очертавал една неблагоприятна за имперското бъдеще тенденция.

 

1Венецианското „чувство за хумор“ в случая било свързано с някои от физическите характеристики на император Мануил I Комнин. Той се славел с високия си ръст и с тъмната си кожа. Поради тази причина в устроения на о. Корфу „императорски триумф“ ролята на императора изпълнявал специално подбран заради големия си ръст и докаран за случая чернокож жител на Африка.
2С понятието апанаж (от лат. appanagium) през Средновековието се обозначавала периферна държавна територия, която била давана за управление (с различна степен на автономия) на низходящ член на династията - обикновено син на краля. Системата на апанажите възникнала първо във Франция и била типична най-вече за нея. По аналогия обаче това понятие се използва за обозначаване на подобни територии и в други средновековни държави.
3Във византийския случай под „съсловна монархия“ трябва да се разбира монархическо управление, чиито владетели са представители на едно съсловие и управляват в негов интерес.
4Почетни титли били тези, чието притежание не водело след себе си задължения от административен или военен характер. Функционалните титли означавали изпълнение на определени държавни задължения.
5В традиционната византология съществува мнение, че Комнини възприели западния обществен модел, нарушили по този начин византийската традиция от „добрите стари времена“ и така предизвикали кризата във византийския държавен и обществен модел. Това становище почива на предпоставката за всесилието на византийската императорска власт и надценява възможностите ѝ в моделирането на византийското развитие.

 

X

Right Click

No right click