Балканите

Унгария, Хърватия и далматинските градове (кр. на XI - XII в.)

Посещения: 154

 

Христо Матанов

Средновековните Балкани. Исторически очерци, С., 2002

 

658px A Szent Korona ellrl 2През втората и третата четвърт на XI в. унгарската държава преболедувала от всички „детски болести“, характерни за началния период от развитието на „варварските“ средновековни общества. В страната бушувала жестока борба между кралската власт и църквата с все още живото езичество. Езическите вярвания получили нов импулс с проникването на унгарска територия на езичници печенеги. Династията Арпади все още не се чувствала стабилно на кралския престол, макар че борбите за власт повече се водели между отделните нейни представители. В Унгария все още нямало строги правила за наследяване на престола по низходяща мъжка линия и това предизвиквало продължителни междуособици между наследниците на краля светец Стефан (Ищван) I. Тази „унгарска специфика“ по-късно ще се пренесе на босненска почва, където по сходен начин местната династия не могла дълго време да наложи правила за престолонаследие.

Като се възползвали от вътрешната нестабилност, немските императори предприемали почти ежегодни походи в унгарските земи в периода 1030-1074 г. Те нахлували на унгарска територия през възвишението Вертеш и често разчитали на подкрепата на „пронемската“ партия сред самите Арпади. За да се справят с надвисналата немска опасност, унгарците най-често се оттегляли отвъд Вертеш, като отвеждали със себе си всичко по-ценно, което можело да служи на настъпващите императорски войски. Въпреки множеството военни походи немските императори не постигнали трайни завоевателни успехи на унгарска земя.

Menfo

В края на XI и началото на XII в. унгарската монархия излязла от състоянието на нестабилност и криза. Езическата реакция била смазана, немските завоевателни походи престанали и в унгарските земи започнал да се налага феодалният ред. Въпреки редицата специфични особености унгарската обществена и държавна структура наподобявала тази в Централна Европа и преди всичко тази в немскоезичния свят. Едрата унгарска аристокрация възникнала от средите на кралската свита. Нейните представители получавали огромни поземлени владения и започнали да участват в походите със собствени свити. От членовете на тези свити възникнало рицарското съсловие. В Унгария за разлика от Византия нямало „столична аристокрация“, тъй като дълго време нямало истинска столица. За сметка на това обаче вътрешното напрежение, особено през XII в., се подклаждало от борбите между светската аристокрация и духовенството. Унгарските поземлени магнати представлявали „провизантийската“, а епископите и духовенството - „пропапската“ партия в Унгария. Изострянето на борбата между тях стояло в основата на династическите раздори, в които активно се намесил през 60-те и 70-те години на XII в. византийският император Мануил I Палеолог.

Стабилизацията на унгарската средновековна държавност била свързана с управлението на кралете Ласло I (1074-1095 г.) и Калман (1095-1116 г.). Успоредно с вътрешното укрепване Унгария подновила настъпателната си политика по своите граници, която била насочена към търсене и запълване на „политическите вакууми“ на запад към Трансилвания и Галиция и на юг и югозапад към Хърватия. Към края на XI в. земите по цялото протежение на р. Тиса станали унгарско владение. Със завладяването на Трансилвания Унгария се превърнала във важен фактор в икономиката на Централна и Източна Европа, тъй като тя държала една от най-богатите на сол, желязо, сребро и злато европейски територии. Пак към края на единайсетото столетие унгарските крале заявили недвусмислено своите претенции към хърватските земи.

Към края на XI в. хърватската държава изживяла противоречив и пълен с превратности период от своето развитие. През 1075 г. за хърватски владетел, на мястото на пленения от норманите Петър Крешимир IV, бил избран банът на Славения Димитър Звонимир (1075-1090 г.). За да неутрализира норманската опасност, а също и претенциите на Венеция, от която търсели покровителство хърватските далматински градове, новият владетел ориентирал своята външна политика изключително към Папството. Първата му стъпка била да се признае за папски васал в 1075-1076 г. и в замяна на това да бъде коронясан за крал от специално изпратен папски легат в Сплит. Хърватският крал поддържал близки контакти с папа Григорий VII, които му осигурили добри отношения с далматинските градове и с католическата йерархия в Хърватия. Отношенията с набиращата сила унгарска държава били уредени чрез династически брак, който щял да играе важна роля в бъдещото развитие на Хърватия и в бъдещите хърватско-унгарски отношения. Крал Димитър Звонимир бил женен за унгарската принцеса Елена, дъщеря на унгарския крал Бела I (1060-1063 г.) и сестра на неговия наследник Ласло I (1063-1095 г.). По папско внушение хърватският крал продължавал политиката на „латинизация“ на църквата, на преследване на славянската литургия и на славянско-глаголическата писменост. Добрите връзки с Апостолическия престол осигурили спокойствие за хърватската държава в една усложняваща се политическа действителност.

640px Hrvatski skolski muzej krunidba kralja Zvonimira 300109Крал Димитър Звонимир предприел първите засвидетелствани в хърватската история мерки срещу прекомерното издигане на провинциалната аристокрация, представлявана от съсловието на наследствените жупани. Той се опитал да ги изтласка от управлението на провинциите, като на тяхно място поставял свои дворяни или висши духовници. Този конфликт между провинциалните жупани и кралските служители бил кратък и скоро щял да завърши с победа на провинциалните жупани. На пръв поглед би могло да изглежда, че онова, което ставало в Хърватия, намира някакви аналогии с борбата между столичната и провинциалната аристокрация във Византия. Всъщност обаче ставало въпрос за нещо принципно различно. В Хърватия, както в Унгария и в други централноевропейски държави, провинциалната аристокрация имала изначално предимство и тъкмо тя давала облик на обществената структура. Случаите на противопоставяне между нея и кралските служители бързо приключвали, обикновено с победа на поземлените магнати. Тук въобще не ставало дума за обществен конфликт, който векове наред да диктува темповете на общественото и държавното развитие.

През 1089-1090 г. семейството на крал Димитър Звонимир било сполетяно от серия нещастия. Починал неговият единствен син, а след няколко месеца същата съдба сполетяла и краля. За кратко време (1089-1091 г.) на кралския трон бил Стефан II, племенник на крал Петър Крешимир IV. С неговата смърт династията на Търпимировичите се прекратила. Единственият реален носител на династическа власт била кралицата вдовица Елена, представителка на унгарската династия Арпади. Нейната принадлежност към унгарската династия и ролята ѝ в хърватския политически живот дали правно основание за намеса на унгарските крале Ласло и Калман в него. Те претендирали, че защитават правата на своята близка роднина, която като кралска вдовица обединявала около себе си „проунгарската“ партия сред хърватската властела. Срещу нея обаче се опълчили противниците на прекомерното обвързване на Хърватия с Унгария. За хърватското кралство започнали т. нар. смутни времена, които щели да доведат до поврат в историческата му съдба.

По време на разразилата се криза около кралския престол някои от хърватските властели за пръв път лансирали идеята короната да бъде предложена на представител на унгарската династия Арпади. Между проунгарски и антиунгарски настроените властелски групировки започнали жестоки борби за надмощие. В условията на вътрешни борби, унгарският крал без особени усилия завзел цяла Славония. Там била създадена първата унгарска бановина на хърватска земя, която била поставена под управлението на племенника на унгарския крал Ласло I - Алмош. По-нататъшното напредване на унгарците в Хърватия било преустановено поради куманските нападения по източните унгарски граници. Унгарските войски били принудени да се изтеглят от завладените от тях части на Хърватска Далмация. В последвалото затишие в унгарските завоевателни действия спрямо Хърватия антиунгарската група сред хърватската властела взела връх и издигнала на хърватския престол своя избраник крал Петър Свачич (1093-1097 г.). Той избрал за своя основна резиденция град Книн. По време на краткото си управление крал Петър Свачич водил успешни действия срещу унгарския бан на Славония Алмош и успял да го прогони от хърватска територия.

Coloman Chronica HungarorumМеждувременно и новият унгарски крал Калман (1095-1116 г.) продължил агресивната политика на своя предшественик спрямо Хърватия. Първоначално той сключил договор с Венеция, с който си осигурил неутралитета на Републиката на Св. Марко при подготовката на нови походи в хърватска територия. През 1097 г. унгарците нанесли тежко поражение на хърватите в подножието на планината Гвозд, при което на бойното поле загинал крал Петър Свачич. В негова чест народното предание преименувало планината Гвозд в Петрова гора. Унгарското настъпление на хърватска земя обаче било преустановено, тъй като междувременно в Галиция откъм руското Галичко княжество в Унгария нахлули кумански и руски войски. През 1099 г. руси и кумани нанесли тежко поражение на крал Калман и го принудили временно да изостави подготовката за нови нахлувания в хърватска територия.

През 1102 г. крал Калман проникнал с войските си по поречието на р. Драва в Хърватия, като разчитал на продължаващата династическа криза и на подкрепата на „проунгарската“ партия в средите на хърватските властели. Въпреки тежкото положение в страната антиунгарски настроените властели се подготвяли за решителен отпор. Тогава според сведенията на хрониката на Сплитския архиепископ Тома и на текста на сключения през същата година унгарско-хърватски договор крал Калман предложил на съвета на хърватските благородници мирно споразумение. След като дванайсетте хърватски властели провели съвет, те решили да приемат мирното предложение и да сключат с унгарската корона мирен договор, който да урежда осъществяването на уния между унгарското и хърватското кралство. Самият договор е известен в историческата наука с названието Pacta conventa, а неговият текст е запазен в късен препис от XIV в. в архивите на далматинския град Трогир (т. нар. Трогирски ръкопис). Съществуват подозрения, че този текст не е напълно автентичен и че съдържа по-късни прибавки, които са променили някои основни положения в оригиналното съдържание на унгарско-хърватския договор от 1102 г. Въпреки това Трогирският ръкопис на Pacta conventa е единственият извор за важните промени, които станали в съдбата на Хърватия през тази година.1

Преди всичко колегията от дванайсет хърватски благородници, които в текста на договора са изброени по име и са представени като „старейшини на дванайсетте хърватски племена“, признала властта на унгарския крал. От други извори е известно, че това признание означавало коронясване на крал Калман в Биоград с короната на хърватските крале. Неговите наследници следвали традицията на „двойната коронация“. След като те били коронясвани за крале на Унгария, пътували до Хърватия за втора коронация, този път с хърватската кралска корона. Официалната унгарска кралска титла след анексирането на хърватското кралство гласяла: „Крал на Унгария, Хърватия и Далмация“. Така короната на хърватските крале се превърнала в символ на съхранената хърватска държавна традиция.

Pacta Conventa CroatiaКато хърватски крал унгарският монарх имал прерогативите да води външната политика на хърватското кралство и да назначава бан на Хърватия. В перспектива хърватските земи се превърнали в нещо като унгарски „кралски апанаж“, в който управлявали членове на династията Арпади. Хърватските благородници запазвали земите си и били освободени от плащането на каквито и да било данъци. Единственото им задължение било в случай на нападение на врагове в хърватска територия (южно от р. Драва) да се явяват на свои разноски в кралската войска със свити от по 10-30 конници. Когато те трябвало да бъдат призовавани на война извън хърватските предели, разноските по това трябвало да бъдат поемани от унгарския крал. Вътрешните дела в хърватските земи били подвластни на „съсловното събрание“ на хърватските благородници. По този начин те станали истински господари на страната, може би в по-голяма степен, отколкото при съществуването на напълно независимото хърватско кралство. Техните големи привилегии осигурявали верността им към унгарската корона. В средновековната история на хърватските земи след 1102 г. се случвало хърватски благородници да участват в борбата за власт в унгарската монархия, но практически нямало случаи те да ръководят антиунгарски въстания. Само в отделни случаи някои властели, притежаващи земи в планинските райони на Дони край (Северозападна Босна), се опитвали да лавират между Унгария и възникналата по-късно босненска бановина. Казано накратко, анексията на хърватските земи от Унгария имала малко сходни белези със завладяването на българските земи от Византия през 1018 г. Унгарците очевидно не споделяли пълното византийско отрицание на чуждите държавни традиции и не се опитвали да премахнат някои от основните белези на независимата хърватска държавност. Властта на унгарската корона се осъществявала непряко чрез съсловието на местната хърватска аристокрация. Тя не само не била депортирана или унищожавана, но дори разширила властта си под егидата на унгарската корона. Никаква аналогия не може да се направи със системата на управление, която Византия наложила в завладените български земи. Поради тази причина българите, ръководени най-често от представители на царската династия или на болярската аристокрация, вдигали периодични и кървави антивизантийски въстания. Хърватската аристокрация и хърватите като цяло нямали съществени причини да вдигат антиунгарски въстания, защото тяхната страна имала широки права на автономно управление.

Споразумението между крал Калман и хърватските благородници по своя юридически смисъл било „лична уния“. Това означавало, че обединените под един скиптър държави запазвали своята самостоятелност и общото между тях се изчерпвало предимно с наличието на общ монарх. Много от съвременните хърватски изследователи наблягат тъкмо на този факт. Според тях събитията от 1102 г. означавали запазване на хърватската независимост, но под друга форма. Към времето на подписването на споразумението между крал Калман и хърватските властели хърватската средновековна народност вече била консолидирана. Автономният статут на хърватските земи и практическото отсъствие на унгарска колонизация в тях дали възможност на тази народност да укрепва и да се развива като обособена общност и в границите на унгарската монархия.

Въпреки запазването на хърватската автономия унгарската власт, макар и бавно, влияела върху някои основни страни на хърватското развитие. Тя затвърдила тенденцията към трайното и безпрекословно налагане на латинския език в църквата и в администрацията. Остатъците от глаголическата традиция били изтласкани в периферията на общественото и културното развитие. Упоритото придържане към нея в някои хърватски области в условията след 1102 г. получило нов привкус. Сега то било насочено срещу „чуждите“ латинизатори. Освен това унгарците още при първото си стъпване на хърватска земя предприели реорганизация на църковните диоцези. В земите на славонската бановина била създадена нова епископия с център в Загреб. Тя била подчинена първоначално на унгарската архиепископия в Острогон, а после - на архиепископията в южноунгарския град Калоча.

Pacta conventa се оказала много по-трайно споразумение от една типична „лична уния“. Съществуващата през Средновековието правна теория и практика изисквала „личните унии“ да се прекратяват след смъртта на владетеля - в случая на унгарския крал Калман. Това обаче не станало и правата върху хърватската корона се прехвърлили без особени сътресения върху неговия наследник Стефан/Ищван II (1116-1131 г.). Така ставало и при всяка следваща промяна на унгарския престол. „Личната уния“, която била установена с Pacta conventa и която първоначално имала характер на конюнктурно споразумение между крал Калман и хърватската аристокрация, се превърнала в трайна анексия на хърватските земи от унгарската монархия. Немалка роля за подобна еволюция имала безконфликтната адаптация на хърватската аристокрация към унгарския държавен модел и неговата относителна толерантност към териториалната автономия. Макар формално юридически да се съхранявала идеята за хърватско кралство, то престанало да бъде субект на международните отношения. С присъединяването на хърватските земи унгарските крале стъпили трайно на балканска земя и превърнали своята държава в още по-важен балкански политически фактор.

Противно на очакванията с течение на времето хърватските земи не загубвали, а укрепвали автономния си статут в границите на унгарската монархия. За около един век след анексията унгарският крал назначавал в хърватските земи свой представител с титлата „бан“, който имал значителни права на автономен владетел. През 1198 г. унгарският принц Андраш вдигнал въстание срещу своя по-възрастен брат крал Имре (1196-1203 г.). Въстанието било успешно и Андраш поискал за себе си Хърватия и Далмация като апанаж. Искането му било изпълнено и Андраш започнал да се титулува „Херцог на Хърватия и Далмация“. Той бил васал на унгарската корона, участвал в унгарски военни походи, но нямал самостоятелна външна политика. В резултат на тези събития хърватските земи придобили апанажен статут и с течение на времето укрепвали своята автономия. Държателите на хърватско-далматинския унгарски апанаж носели обикновено титлата „херцог“, емитирали собствени монети и имали „владетелски резиденции“ в Загреб, Книн, Задар и Бихач (в Северозападна Босна). Автономията им била толкова значителна, че в официалните документи от епохата управляваните от тях територии били наричани „Кралство Хърватия“. Помощник на херцога на Хърватия и Далмация в управлението бил банът, който често бил от хърватски произход. По-късно, вече през втората половина на XIII в., апанажът бил поделян на две бановини: Хърватия и Далмация и Славония.

Съдържанието на Pacta conventa не засягало съдбата на хърватските далматински градове, което показва, че към началото на XII в. те всъщност били извън юрисдикцията на съвета на хърватските благородници. През 1105-1107 г., след като положението в Славония и същинска Хърватия било стабилизирано, унгарският крал Калман предприел стъпки за подчиняване и на северното далматинско крайбрежие. Това също било постигнато чрез споразумение. Приорите и гражданите на основните хърватски градове Задар, Трогир, Сплит, Биоград и др. приели върховенството на краля с известно притеснение, тъй като в този период от развитието на унгарската монархия в нея все още не се била наложила практиката да се поощрява автономията на градовете. Във всеки случай стъпването на Унгария в Северна Далмация открило още един фронт на противоречия на балканска земя. В далматинското крайбрежие се сблъскали интересите на Венеция, Унгария и Византия. До 1116 г. унгарската власт в севернодалматинските градове изглеждала стабилна. След смъртта на унгарския крал Калман през същата година Венеция атакувала със своя флот унгарските далматински владения. Появата на венецианците накарала повечето от градовете в бившите хърватски владения да отворят вратите си и да се предадат под властта на дожа Орделафо Фалиеро. На два пъти след това - през 1118 и през 1124 г., унгарците контраатакували, но не успели да си върнат властта над Северна Далмация. За тях единственият по-голям успех бил, че през 1118 г. в сраженията с тях загинал венецианският дож. Едва към 1158 г. унгарският крал Геза III успял да си върне ключовия за Северна Далмация град Задар.

През 60-те години на XII в. Византия също се намесила в борбата за тази част от далматинското крайбрежие. След големите победи на император Мануил I Комнин над унгарците империята завзела част от градовете в Северна Далмация. Тези византийски успехи имали временен характер. Основните играчи в този регион си останали Унгария и Венеция. Тяхното съперничество тук продължило векове и в него всяка от страните регистрирала успехи и поражения. Дори и в условията на разразилата се към края на XII в. общоимперска криза Византия съхранила своето върховенство върху южните части на Далмация. Дубровник се смятал за опора на ромейската власт там.

Съперничеството между трите „велики сили“ за Далмация предизвиквало резки и понякога неочаквани промени в съдбата на отделните далматински градове. Те преминавали от едни ръце в други и по принцип били принудени да лавират, за да се съхранят в условията на бушуващото съперничество между силни противници. Впрочем както унгарците, така и останалите претенденти за върховенство над тези бурно развиващи се градове разбрали, че те не можели да бъдат държани в подчинение само с груба сила. Необходимо било да им се предложи нещо привлекателно, а това нещо били гаранции за градската автономия. Пренасянето на съперничеството в тази сфера накарало унгарските крале да издадат първата си серия грамоти за отделните градове с клаузи, потвърждаващи градското самоуправление. Тази практика оказала влияние дори върху византийските императори. През 1192 г. император Исак II Ангел издал грамота за Дубровник, с която му дал градски привилегии, каквито по принцип били чужди на византийската държавно-политическа теория и практика.

Впрочем Дубровник отново се развивал по-особено от другите далматински градове, въпреки че споделял всичките техни несгоди, предизвикани от несигурната обстановка в Далмация. Градът по принцип продължавал да се смята за византийско владение и за център на византийска тема, а по-късно на византийски катепанат. Този катепанат обаче към средата на XII в. излязъл самостоятелно на адриатическо-средиземноморската сцена като важен търговски партньор на редица италиански градове. Дубровник самостоятелно въпреки върховната власт на Византия сключвал договори с тях, които нагледно показвали порасналите му търговски възможности. През 1148 г. бил подписан първият подобен договор с италианския град Молфета, с който двете страни се освободили взаимно от мита в случаите, когато техни кораби акостирали в пристанището на контрагента. За да може търговията с градовете на отсрещния бряг на Адриатика да върви гладко, дубровнишката градска управа дори направила рискован ход и се сдобрила с пиратите в Крайна, бившата Пагания. През 60-те години на XII в. било подписано споразумение с мощния търговски град комуна Пиза, разположен на западното крайбрежие на Апенинския полуостров. С него пизанците разрешавали на своя по-малък партньор да търгува безмитно в техните владения и да ползва пизанските пристанища и владения в Константинопол и в крайбрежията от Сирия до Гибралтар. Последвала серия от подобни договори с Равена, Фано, Анкона, Монополи, Бари, Термоли и др. Споразумения, които уреждали различни страни от търговските и политическите отношения, били сключени с други далматински градове и с владетелите на новоиздигащите се балкански държави Сърбия и Босна. Към края на XII в. Дубровник бил на път да се превърне в търговски център със средиземноморско значение. Византийската власт при тези условия му била нужна само дотолкова, доколкото „византийската визитна картичка“ все още имала някакъв престиж в средиземноморско-адриатическо-йонийската акватория. Колко формална е била тази власт показва обстоятелството, че Дубровник бил център на католическа архиепископия, която съвършено независимо от византийските власти участвала в борбите за разпределяне на католическите диоцези в Босна, Далмация и Зета.

 

1Български превод на Pacta conventa виж в Бенчева, Йоанна, Pacta conventa - съхраняването на една държава. В: Сб. Държавността в историята. ИФ 94, 2001, с. 190-191.

 

X

Right Click

No right click