Балканите

Унгария и северозападните балкански земи преди и след татарското нашествие

Посещения: 305

 

Христо Матанов

Средновековните Балкани. Исторически очерци, С., 2002

 

Aranybulla1Въпреки своята привързаност към Апостолическия престол унгарската монархия не взела участие в Четвъртия кръстоносен поход, макар че името на унгарския крал епизодично се споменавало в числото на потенциалните кръстоносци. Причините за това били основно две: враждебните действия на кръстоносците срещу унгарския град Задар в Адриатика и жестоката борба за власт, избухнала между наследниците на крал Бела III след 1196 г. Когато тя завършила през 1205 г. и на унгарския престол се възкачил крал Андраш II (1205-1235 г.), предишната система на управление била безвъзвратно разложена. В страната господствали практически неограничено едрите поземлени магнати. Те притежавали огромни имения и непрекъснато враждували помежду си. Връх на тяхното безочие били събитията от 1213 г., когато някои от тях си позволили в отсъствието на краля да убият кралицата, която била от немски произход, и целия ѝ антураж от немски рицари. При това кралят успял да накаже подобаващо само един от участниците в това престъпление. Кралската хазна била празна, а монетите били непрекъснато обезценявани. Папа Инокентий III си позволявал безпардонно да определя политиката на унгарската държава, без да взема предвид нейните интереси. С особена арогантност се отличавала намесата в унгарските дела на неговия наследник Хонорий III, който принудил унгарския крал Андраш II да участва в Петия кръстоносен поход (1217-1219 г.). Неуспехът на похода задълбочил кризата и предизвикал загубата на Белградската и Браничевската област, които преминали към България. Кулминацията на кризата в Унгария настъпила през 1222 г., когато унгарските дворяни принудили краля да издаде т. нар. „Златна була“. Това бил документ, който защитавал съсловните права на едрото и дребното дворянство и му позволявал, в случай че короната ги нарушавала, да се опълчи срещу нея. Унгарските аристократи малко се вълнували от обстоятелството, че на източните граници на кралството вече се била появила неотразимата татарска конница. В Унгария нахлули и потърсили убежище десетки хиляди кумани, бягащи от татарските опустошения.

Наследникът на крал Андраш II - крал Бела IV (1235-1270 г.) - взел енергични мерки за укрепване на авторитета на кралската власт. Той бил първият унгарски крал, който не пътувал до Хърватия за „втора коронация“ с хърватската кралска корона, въпреки че продължавал да носи титла „крал на Хърватия и Далмация“. От това време този ритуал бил окончателно изоставен, но идеята за съществуването на хърватското кралство под унгарски сюзеренитет продължавала да съществува. В разгара на кампанията на крал Бела IV срещу прекомерните привилегии на аристокрацията, върху Унгария се стоварило голямото татарско нашествие от 1241-1242 г., което нанесло на държавата огромни щети. Татарските опустошения обаче позволили на краля да въведе нова система на провинциално управление, която засегнала дълбоко и трайно унгарските владения на Балканите.

Кризата в унгарската държавност в края на XII и особено през първите десетилетия на XIII в. се отразила силно на състоянието на хърватските земи под унгарска власт. Упаднала властта на унгарските херцози на Далмация и Славония, както и на посочваните от тях банове на Словения, на Хърватия и Далмация. Вместо тях отделни представители на хърватската аристокрация монополизирали властта по места. При разпределението на сферите на влияние особено ожесточени били борбите за власт над градовете по далматинското крайбрежие в „унгарския сектор“: Сплит, Трогир, Шибеник и др. Формално съдържанието на „Златната була“ засягало само бановината Славония, но не и бановината Хърватия и Далмация. Въпреки това нейното влияние било силно във всички хърватски земи под унгарска власт. В тях започнал процес на издигане на отделни фамилии, с чиято съдба било свързано хърватското историческо битие през целия XIII в. до идването на власт на династията Д’Анжу в Унгария.

Най-мощната аристократична фамилия от хърватски произход в Славония били Бабоничи. Техните фамилни владения се намирали южно от поречието на р. Купа (десен приток на р. Сава) и в източните подножия на планината Гвозд. При своето издигане Бабоничи поставили под свой контрол областта Горица, разположена между теченията на реките Купа и Глина.

В Далмация най-силната фамилия били Шубичи. Те били наричани още князе на Брибир, тъй като центърът на фамилните им владения била жупата Брибир, разположена между течението на р. Цетина и склоновете на Динарската планина. Отделните представители на фамилията владеели обширни, но разпръснати имения. Онова, което ги обединявало, било наличието на неща като „семейна йерархия“, начело на която стоял старши член на фамилията, резидиращ във фамилните имения в Брибир.

В областта по поречието на река Цетина, около важните градски центрове Сплит, Трогир, Шибеник и Клис, били владенията на хърватския властел Домалд. През първото десетилетие на XIII в. той владеел градовете Клис и Шибеник. През 1209 г. гражданите на Сплит го избрали за свой „княз“. През същата година Домалд успял да прогони венецианската управа на Задар и временно да овладее града. Като награда за това си действие той получил от крал Андраш II жупата Цетина. През следващите години този властел често се намесвал в събитията, свързани с историята на далматинското крайбрежие около град Сплит.

Южно от владенията на Домалд, по бреговете, намиращи се срещу групата на Еленовите острови (в някогашните земи на неретляните, наричани вече Крайна), установили своята власт представители на фамилията Качичи. Център на владенията им бил град Омиш, разположен на устието на река Цетина. Продължавайки традицията на областта, която владеели, и изключително благоприятното ѝ положение по отношение на морските пътища, представителите на тази фамилия стояли начело на нещо като „пиратска държава“. Корабите на Качичи и на техните поданици нападали венецианските и другите търговски съдове и предизвиквали големи проблеми за корабоплаването в Далмация. Унгарските крале нямали възможност да ги контролират, а и не се престаравали в тези си усилия, тъй като пиратската активност на Качичи удряла по интересите на унгарския съперник в Далмация - Венеция.

В най-северните части на далматинските брегове, в големите острови в залива Кварнер, се издигнала фамилията на князете на остров Кърк, наричани по-късно с фамилното име Франкапани. В условията на анархия в унгарската монархия те успели да разширят владенията си по източния бряг на залива Кварнер и южно от планината Гвозд, в жупите Винодол и Модруш.

Между представителите на издигащата се хърватска аристокрация през първите десетилетия на XIII в. избухнали жестоки борби за овладяване на стопански по-развитите градове и области. Най-безкомпромисна била борбата за власт в град Сплит, който в течение на две-три десетилетия често сменял своите князе и покровители. Първоначално, между 1209 и 1221 г. в града управлявал в качеството си на „градски княз“ властелът Домалд. През 20-те години на века в борбата за Сплит се включила фамилията Шубичи, която успяла да постави за княз на Сплит своя представител Вишан от Звониград. Крал Андраш II подкрепял Шубичи и дарил на фамилията по-голямата част от земите на Домалд в жупата Цетина. Когато борбата за власт в Сплит пламнала и между самите Шубичи, гражданите се обърнали за съдействие към потомците на Мирослав Неманя в Захълмието и избрали един от тях за свой княз.

През 30-те години на XIII в. представителите на фамилията Шубичи взели надмощие в борбата за Сплит. Те овладели още градовете Трогир и Шибеник. От началото на 40-те години на века в борбата за надмощие в тази част на Далмация се появил нов момент. Между градовете Сплит и Трогир пламнала остра борба за надмощие. Около Трогир се групирали представителите на „проунгарската“ партия, а Сплит обединил противниците на Унгария. В защита на Сплит в борбата се включил босненският бан Матей Нинослав, който в този период бил вплетен в битка за оцеляване с унгарския херцог на Славения, Далмация и Хърватия - Калман. В края на краищата унгарският крал Бела IV се намесил решително и възстановил кралския суверенитет в Сплит и в другите размирни области в региона. От втората четвърт на XIII в. насетне съдбата на хърватските градове се определяла от новата политика на унгарската корона, която пристъпила към масово издаване на грамоти с привилегии за отделните градски центрове.

Обвързването на Унгария с папската политика през първата половина на XIII в. довело между другото и до трайното установяване на Ордена на тамплиерите на хърватска земя. Присъствието на ордена в земите по източния бряг на залива Кварнер датирало от 80-те години на XII в. През 1217 г. тамплиерите дали паричен заем на крал Андраш II, за да участва в Петия кръстоносен поход. В невъзможност да върне дадените му средства, той прибавил към владения от ордена град Сен цялата територия на жупата Гацка, разположена по бреговете на залива Кварнер, южно от планината Гвозд. По-късно при управлението на крал Бела IV владенията на тамплиерите по бреговете на залива били заменени срещу жупата Дубица, разположена между теченията на реките Сава, Върбас и Сана. Владенията на тамплиерите в западните части на същинска Хърватия и в Северна Далмация укрепвали властта на католическата църква в един хърватски регион, където славяно-глаголическата традиция и ересите имали силно влияние сред населението.

Впрочем през втората четвърт на XIII в. католическата църква като че ли не драматизирала толкова много използването на славянски език и глаголически богослужебни книги в хърватските земи. Това ставало за сметка на засилване на мерките срещу разпространението на различните ереси. Някои изследователи свързват тази нова политика на Папството с решенията на Латеранския събор от 1215 г., който допуснал съществуването на незначителни различия в църковните служби, предвид местните условия в различните католически региони. Вероятно позовавайки се на тези решения, през 40-те години на XIII в. епископът на хърватския град Сен Филип се обърнал с официално искане към папа Инокентий IV (1243-1254 г.) да разреши използването на славянски глаголически книги и славянски език в богослужението в неговия диоцез. Сенският епископ се опитал да обоснове това свое искане, като изтъквал, че глаголическата традиция водела началото си от св. Йероним. Папата дал разрешение и славяно-глаголическите богослужебни книги, както и славянският език започнали официално да бъдат използвани в някои от католическите църкви по бреговете на залива Кварнер.

Въпреки кризисните моменти в развитието на унгарската монархия през първите десетилетия на XIII в. нейната политика спрямо босненската бановина ставала все по-агресивна. Унгарските апетити към босненските земи били опасни за все още крехката босненска държавност. В Босна властта на бановете не била още напълно укрепнала. Показателно в този смисъл е обстоятелството, че историческата наука разполага с подробни сведения за дейността на много областни владетели в Далмация и в Захълмието, но поради липса на извори не може да установи името и продължителността на управление на наследника на бан Кулин на босненския престол. Нещо повече. От онова, което се знае за босненските земи през втората четвърт на XIII в., се остава с впечатлението, че бановете не владеели цялата територия на страната. Така например в областта Усора, разположена между теченията на реките Сава, Дрина и Босна, управлявал някой си княз Сибислав, син на известния само по име босненски бан Стефан. За разлика от повечето босненски властели, които подкрепяли еретиците, усорският княз бил ревностен католик и преследвал еретиците в своите земи.

Формален повод за унгарската агресия били постъпващите сведения за продължаващото разпространение на еретически учения в босненските земи. Впрочем през второто десетилетие на XIII в. изворите съдържат данни за проникване и разпространение на ереси не само в Босна, но още в далматинските градове, вкл. в Задар, във владенията на фамилията Качичи и в Захълмието. През 1221 г. папски легат посетил босненските земи, установил широкото разпространение на ереси в тях и препоръчал редица мерки за тяхното изкореняване. Преди всичко трябвало да се избере такъв предстоятел на Дубровнишката архиепископия, в чиято юрисдикция бил босненският диоцез, който да бил готов да се бори упорито с ересите. Ако това не било възможно, босненската епископия трябвало да се постави под пряка папска власт. На второ място, трябвало да се организират кръстоносни походи срещу босненските еретици, като главната роля в тях трябвало да се падне на Унгария. В тези препоръки проличавало влиянието на новата папска политика спрямо еретиците, която за пръв път била изпробвана спрямо южнофренските албигойци и италианските катари. Тя се стремяла вече не към тяхното приобщаване към лоното на истинската църква, а тяхното унищожаване. За тази цел най-подходящият инструмент били кръстоносните походи.

Не се знае с точност кога са започнали унгарските кръстоносни походи срещу Босна, за които постоянно настоявал папа Инокентий III и неговите наследници. Това вероятно е станало към края на 20-те години на XIII в., когато в Унгария отшумели страстите около издаването на „Златната була“. Известно е, че на унгарския херцог на Славония, Хърватско и Далмация било наредено да води кръстоносните походи срещу Босна и да изкорени босненската ерес. Известно е също така, че към 1233 г. унгарските кръстоносци вече били постигнали определени успехи. Те сполучили да принудят босненския бан Матей Нинослав (преди 1233-около 1250 г.) да се признае за унгарски васал, да потвърди своята привързаност към Апостолическия престол и да се отрече от еретическите заблуди на своите предшественици.

Във връзка с наченалата борба срещу босненските еретици изворите дават малко повече подробности за състоянието на босненската бановина. До Апостолическия престол достигнали сведения, които представяли тогавашния, неспоменат по име, босненски католически епископ в много неблагоприятна светлина. Обвинявали го, че заемал своя пост посредством симония и чрез поддръжката на еретиците, че не знаел латински език, че не служел в църква и не познавал основните молитви. Освен това той поддържал тесни връзки с еретиците, а неговият брат бил изтъкнат ересиарх. Тези сведения показват, че в този период започнало сливане на църковните структури, които се смятали за официални и били подчинени на архиепископията в Дубровник, с еретическите общини. Изпратените на проверка папски легати потвърдили сведенията, според които босненският епископ бил недостоен за своята длъжност, и предлагали разделянето на босненските земи на няколко по-малки и по-лесно управляеми епископии. На първо време Апостолическият престол постъпил с Босна така, както и с другите еретически области в Европа по това време. Босненската епископия била отнета от Дубровнишката архиепископия и подчинена пряко на папата. За неин епископ бил определен немският доминикански монах Йохан Вилдесхаузен. Взети били енергични мерки за спечелване на босненския бан Матей Нинослав на страната на борците против ереста. В този период босненският бан действително се показвал готов да сътрудничи с папската курия за премахване на еретическите заблуди на своите поданици, но в тази си дейност срещал противодействие от страна на босненските властели.1 Впрочем унгарската корона, която съзирала в кръстоносните походи срещу Босна възможност за териториално разширение в южна посока, била против мирното решаване на босненския еретически проблем. В Унгария настоявали ересите да бъдат изкоренявани със сила и за да бъде тази борба по-ефикасна, през 1235 г. цялата босненска бановина била придадена към владенията на херцог Калман. Апостолическият престол трябвало да се съгласи с унгарските действия, да потвърди антиеретическите ангажименти на херцога и да издаде индулгенции за участниците в антибосненските кръстоносни походи.

Тези нови моменти в унгарската и папската политика спрямо Босна накарали бан Матей Нинослав да преосмисли своята позиция. Когато възможностите за компромиси били пропилени и унгарците започнали да повеждат ежегодни кръстоносни походи срещу Босна, борбата срещу тях се идентифицират с борбата за запазване на независимостта на босненската бановина. В този смисъл босненската ерес се превърнала в опора на босненската държавност и като такава привлякла към себе си не само голям брой обикновени хора, но още много от властелите и самия бан.

Между 1235 и 1238 г. унгарските кръстоносци, ръководени от херцог Калман, постигнали значителни успехи в Босна. Прониквайки през далматинското крайбрежие, унгарците успели да завладеят западните части от Захълмието. В Северна Босна те напредвали бавно поради трудния планински терен, но въпреки това за няколко години успели да овладеят значителни територии. След унгарските войски вървели монасите от Доминиканския орден, които изкоренявали босненската ерес със средствата на Инквизицията. В завладените от унгарците босненски територии доминиканците построявали католически катедрали и църкви. Към 1238 г. католическа катедрала била издигната в жупата Връхбосна, на мястото, където по-късно възникнал днешният град Сараево. Връхбосна била най-южната територия, която унгарците успели да овладеят в резултат на ежегодните кръстоносни походи. Значителните унгарски успехи позволили на херцог Калман през същата година да съобщи на папата, че е унищожил босненската ерес.

Впрочем въпреки упоритостта си унгарските кръстоносци и съюзените с тях доминиканци не успели да наложат властта си в централните и южните планински области на Босна. Там продължавал да управлява бан Матей Нинослав. През пролетта на 1240 г., придружен от група свои „боляри“, той посетил Дубровник и по този повод потвърдил търговските привилегии на града, дадени му от бан Кулин. Трудно може да се каже каква би била съдбата на босненската бановина, ако унгарското настъпление срещу нея продължавало със същата интензивност. През 1242 г. обаче то било спряно, тъй като на унгарска територия нахлули татаро-монголите на хан Бату. Татарското нашествие до голяма степен променило политическата обстановка в Северните и Северозападните Балкани и оказало значително влияние върху съдбата на Босна и на другите балкански земи под унгарска власт.

Татаро-монголското нашествие в степите на Северното Черноморие и на Балканите било последното от серията мащабни номадски нахлувания от Азия в Югоизточна Европа. Както и по-рано, причините за татаро-монголската експанзия се генерирали извън контекста на балканското и югоизточноевропейското развитие. В началото на XIII в. монголският владетел Чингиз хан покорил повечето номадски и полуномадски племена в Монголия (включително и татарите) и поставил началото на невиждана по своите размери степна империя. Тя се разпростряла от Монголия и Централна Азия до Китай, Индия, Сибир и Югоизточна Европа. Татаро-монголската конница смазвала безпощадно всяка съпротива и с лекота прегазвала цели империи, държави и народи.

Татаро-монголите за пръв път се появили в териториите по горните течения на реките Дон и Волга през 20-те години на XIII в. През 1222 г. те нанесли голямо поражение на обединените сили на куманите и на руските князе при река Калка. През следващите десетилетия татаро-монголите провеждали периодични походи в тази област, в резултат на които унищожили Волжко-Камска България. В края на 30-те години на XIII в. татаро-монголската конница, под предводителството на един от наследниците на Чингиз хан - хан Бату - се появила в Северен Кавказ и проникнала до долните течения на Волга, Дон и Днепър. От тези нашествия силно пострадало куманското племенно обединение, възникнало в Северното Приазовие и известно от изворите с названието Кумания. В резултат на татаро-монголския удар Кумания се разпаднала и големи кумански групи потеглили в различни посоки, за да се спасят от нашествениците. Значителен брой кумани избягали в Унгария и били настанени от крал Бела IV в по-рядко населените области около течението на р. Тиса. Други кумански групи потърсили спасение в България, а по-късно проникнали в Тракия и били заселени от никейския император Йоан Дука Ватаци по долното течение на р. Марица. Доста на брой представители на куманската аристокрация намерили своята втора родина в българските земи, където играели важна роля в събитията от края на XIII в. Куманската, диаспора“ се разпространила и в други части на Балканския полуостров, напр. в Континентална Гърция. От куманските преселници балканските владетели комплектовали значителни военни контингенти, които участвали с променлив успех в почти всички важни военни стълкновения на полуострова през средата и втората половина на XIII в. Значителни кумански групи достигнали чак до Египет.2

През 1241 г. татаро-монголите обсадили и превзели Киев и унищожили Киевска Русия. Повечето от руските княжества признали върховната власт на хан Бату и през следващите десетилетия плащали данък на татаро-монголите. Много от т. нар. уделни князе избягали от своите земи и потърсили убежище в съседните държави. След превземането на Киев татаро-монголите продължили настъплението си на запад. Като повод за нападението им срещу унгарското кралство послужило бягството и установяването на унгарска територия на голяма група кумани.

Основните сили на хан Бату преминали по най-прекия път от Галич за Буда през прохода Верецке (т. нар. Руска врата) и се озовали на унгарска територия. Друга татаро-монголска войска извършила обходно движение на север и поставила под властта на хана обширни територии от Полша и Силезия. После тя се насочила на юг и проникнала в унгарското кралство от северозапад. Трета група нашественици се насочили по обичайния маршрут през Влашката низина, преминали прохода Железни врата и пак се озовали на унгарска територия. Над Унгария надвиснала огромна опасност, която дошла в момент на продължаващи борби между аристокрацията и кралската власт за надмощие. При тези условия унгарците не успели да организират ефикасна съпротива срещу превъзхождащата ги татаро-монголска конница. Решаващата битка се състояла на 11 април 1241 г. в долината на р. Шайо. Унгарският крал Бела IV претърпял голямо поражение. В продължение на почти половин година татаро-монголите подложили унгарската територия източно от р. Дунав на страшно опустошение. Картината била толкова апокалиптична, че един съвременен баварски хронист е отбелязал под годината 1241: „В тази година татарите унищожиха Унгария след 350-годишното ѝ съществуване.“

922px Battle of Mohi

Битката в долината Мохи (край р. Шайо)

Автор: User:Alex:D Лиценз: CC BY-SA 4.0

 

Унгарският крал Бела IV и малка група унгарски благородници потърсили убежище първо при австрийския херцог Фридрих, но преследвани от татарската конница, били принудени да се оттеглят в унгарските владения по далматинското крайбрежие. По петите им се движели татаро-монголите. През януари 1242 г. те преминали по замръзналия Дунав в западната половина на страната и навлезли в хърватска територия. След като опустошили околностите на Загреб, те се озовали на далматинското крайбрежие. Спасението за крал Бела IV и за приближените му дошло, когато те се прехвърлили с кораб, предоставен им от гражданите на град Трогир, на далматинските острови. Колкото и страшна да била на бойното поле, конницата на завоевателите била безсилна през морските простори.

В този момент до предводителите на татаро-монголската конница достигнала вестта за смъртта на хан Бату. Това ги накарало да побързат да се върнат на Изток, за да могат да участват във Великия хурал за избор на нов хан. Татаро-монголите се спуснали на юг по далматинското крайбрежие и достигнали чак до Котор. После те завили на изток, преминали през Рашка и през областта на Ниш и оттам през Северна България достигнали до устието на Волга.

По време на близо едногодишното си пребиваване на унгарска земя нашествениците нанесли на страната огромни щети. Само най-силно укрепените градове и замъци устояли на техния пристъп. Преминалите през Унгария през лятото на 1242 г. западни пътешественици рисували поразяваща картина на разрушени и запустели градове и села, в които стърчали само незасегнатите от огъня каменни кули на църквите. По-малко опустошително било преминаването на татаро-монголите през Далмация и през западните части на Балканския полуостров. За сметка на това по-голямата част от Северна България пострадала тежко. Археолозите откриват следи от опустошения и пожари в повечето големи български градове там, включително и в столицата Търново. В резултат на това татаро-монголско преминаване през България наследникът на цар Иван Асен II цар Коломан Асен (1241 — 1246 г.) бил принуден да плаща данък на татарите.

Татаро-монголите били страшни завоеватели, но териториите, които те опустошавали, били толкова обширни, че те невинаги можели да установят трайна власт в тях. В резултат на походите през 1241-1242 г. те установили контрол върху северночерноморските пространства, които се намирали под пряката власт на все още единната ѝ част и се обособили в полунезависимо ханство, известно с названието Златната орда. Центърът на тази татаро-монголска държава се намирал по долното течение на Волга. Оттам тя упражнявала контрол върху големи пространства в руските земи и във Влашката низина до течението на р. Олт, между Сибиу на север и р. Дунав на юг.

Хановете на Златната орда се намесили бързо в политическите отношения в източната половина на Балканския полуостров. Първоначално те участвали заедно с българите в нападения срещу никейските, а по-късно - срещу византийските владения в Тракия. По-късно византийският император Михаил VIII Палеолог успял да ги привлече на своя страна и това поставило българската държава в изключително тежко положение. Поради тази причина през последните три десетилетия на XIII в. България нямала възможност да провежда активна и резултатна политика на Балканския полуостров.

На първо време след татаро-монголското нашествие Унгария трябвало да лекува раните от опустошенията и нямала възможност да продължи с активната си завоевателна политика спрямо Босна. От своя страна и босненският бан Матей Нинослав използвал настъпилото затишие, за да поднови уверенията си пред папата, че бил предан на Апостолическия престол и на католическата вяра. При тези нови условия унгарците променили тактиката спрямо Босна и заложили на поставянето на босненския диоцез под църковната власт на някоя от южноунгарските архиепископии. По този начин те се надявали окончателно да парират претенциите на Дубровнишката архиепископия, а косвено и на дубровнишкия сюзерен Венеция към Босна и босненския диоцез. През 1252 г. папа Инокентий IV отстъпил пред унгарските искания и прехвърлил босненската епископия в юрисдикцията на унгарския архиепископ в град Калоча. Босненският епископ вече не се избирал из средите на босненското духовенство и неговото седалище не било в самата Босна, а в селото Дяково в Славония. Това положение останало неизменно през цялото Средновековие.

Реорганизацията на босненския диоцез имала обратен на очаквания от унгарците и от Папството ефект. Ръководството на босненската католическа църква изгубило всякакъв контрол върху своята йерархия вътре в страната. В самата Босна още по-интензивно от преди продължил процесът на сливане на еретическите общности с остатъците от старата „псевдокатолическа“ епископия, която използвала славянски език в богослужението. В резултат на този синтез се появила нова църковна организация - т. нар. Босненска църква (Ecclesia Bosnensis). Тя носела белезите на своя странен произход. От една страна, тя използвала името и заела мястото на предишната „официална“ босненска епископия, но, от друга страна, възприела еретическите вярвания на босненските патарени. В този си вид Босненската църква започнала още по-подчертано да играе ролята на босненска народностна църква, опора на съпротивата срещу унгарската експанзия. Тази църковна организация се съпротивлявала упорито срещу католическото влияние, идващо от Унгария и от далматинските градове, и срещу православното влияние, идващо откъм Сърбия.

Татаро-монголското нашествие принудило унгарския крал Бела IV да проведе административни реформи, които засегнали унгарските владения на Балканите. Преди всичко той бил принуден да изостави антиаристократичната си политика, да позволи на дворяните да строят замъци и да увеличат степента на своето самоуправление по места. Това стимулирало още повече процеса на укрепване на хърватската аристокрация и особено на големите аристократични фамилии Шубичи, Бабоничи, Франкапани, Качичи и др. В същото време, за да контрира растящата мощ на „бароните“ (така започнали да се назовават аристократите в унгарската монархия през втората половина на XIII в.), кралят продължил още по-активно от своя предшественик да издава грамоти за градовете, с които им гарантирал значителни автономни права. Грамоти получили кралските резиденции Секешфехервар и Естергом, редица градове в унгарските и в днешните словашки земи. Кралски грамоти с привилегии били издадени още в края на управлението на крал Андраш II за славонските хърватски градове Вуковар (1231 г.) и Вировитица (1234 г.). При крал Бела IV подобни грамоти получили други хърватски градове, включително и Загреб3. Веднага след оттеглянето на татаро-монголите кралят издал грамота за далматинския град Трогир, чиито граждани му помогнали да се спаси от нашествениците. Това предизвикало временно изостряне на традиционното съперничество между Трогир и Сплит. Сплитските граждани потърсили съдействието на босненския бан Матей Нинослав, чиито войски опустошили околностите на Трогир. Наложило се крал Бела IV в съюз с Шубичи, чийто представител управлявал в град Шибеник, да организира военен поход срещу Сплит. Тогава едва гражданите се предали на кралската милост и към 1250 г. също получили грамота с привилегии. Подобни били издадени в полза на по-значителните пристанища по Далмация, които се намирали под унгарска власт, и за рударските селища в Трансилвания.

Грамотите на крал Бела IV за градовете в територията на унгарската монархия били съставени по образец на немските императорски грамоти, с които градовете в немскоезичното пространство получавали статут на „имперски градове“. „Кралските градове“ в Унгария били поставени под надзора на завеждащия кралските финанси. Привилегиите обикновено включвали освобождаване на градовете от пряката власт на кралските провинциални наместници, безмитна търговия в земите на кралството и право за избиране на градски съвет и „княз“. Така в унгарската монархия се осъществил характерният за зрялото Средновековие съюз между градовете и кралската власт и се дал тласък на развитието на градския живот и на градската автономия. Хърватските и част от далматинските градове били включени в това развитие и поели по пътя на повечето градски центрове в Централна Европа.

Опустошителното татаро-монголско нашествие накарало унгарския крал да реорганизира системата на граничната отбрана. По цялото протежение на южната, югоизточната и източната граница на унгарската монархия била създадена верига от т. нар. погранични бановини (погранични банства). Те без изключение се намирали на балканска земя. Управителите им притежавали значителна свобода на действие и имали за задача самостоятелно да отразяват чужди нападения.

В завладените от унгарците през втората четвърт на XIII в. земи в Северна Босна те формирали т. нар. босненска бановина (босненско банство). За известно време в изворите понятието Босна се отнасяло и за унгарската бановина, и за независимата босненска държава, в която управлявали независимите босненски банове. Източно от босненската бановина, в земите между реките Дрина, Сава и Морава била образувана мачванската бановина (банство).4 Известно време през 50-60-те години на XIII в. бан на Мачва бил руският княз Ростислав Михайлович, избягал от татаро-монголите в Унгария. Още по на изток било разположено Браничевското банство, наричано още браничевско-кучевско банство. То се простирало между реките Морава и Дунав и на юг приблизително до линията между разделянето на р. Морава на южна и западна и вливането на река Тимок в Дунав. По поречията на реките Дунав, Жиу и Олт и до склоновете на Карпатите било разположено северинското банство. Тази система на „децентрализирана“ погранична отбрана останала в сила до началото на реформите в унгарската държавна структура, осъществени от представителите на династията Д’Анжу след началото на XIV в.

 

1В 30-те и началото на 40-те години на XIII в. в босненските владетелски грамоти представителите на босненската аристокрация се назовавали боляри. Този термин е с несъмнен български произход и показва, че вероятно в този период, в който България била най-мощната балканска държава, нейното влияние в Босна - поне в областта на терминологията - не трябва да се пренебрегва.
2В Египет гвардията на султаните, комплектована от военизирани роби (т. нар. „мамелюци“) се състояла предимно от кумани. От тяхната среда произлязла т. нар. Мамелюкска династия, която управлявала Египет и Сирия между 1250— 1517 г.
3През този период Загреб се състоял от две части: едната градска част т. нар. каптол бил разположен около катедралната църква и в него било средището на Загребската епископия. Другата - търговско-занаятчийската част на града, се наричала Градец и тъкмо тя получила кралска грамота през 1242 г.
4Областта Мачва е била разположена между теченията на реките Дрина, Сава и Колубара. Едноименното банство е било по-обширно по територия, отколкото самата област.

 

X

Right Click

No right click