Близкият Изток

Иран при Сефевидите

Посещения: 1077

 

 Йордан Николов

 


Safavid Empire 1501 1722 ADТретата по големина държава в Азия (след Китай и Индия) — Иран1, преминала през кризата на вътрешните противоречия и навлязла в зенита на своето могъщество при династията на Сефевидите. Двете названия на населението — иранци и перси — имат своя история.

От най-древни времена иранските племена се наричали „арии“, а страната си назовавали „Арян“. Политонимът „перси“ бил даден от гърците, които с него обозначавали жителите от югозападните области на Иран. Перса или Паруса се превърнала в люлка на държавите от Ахеменидите и Сасанидите. Във Византия, Централна и Западна Европа, а също и в Америка областта Парса или Персия била тъждествена по традиция на Иран. Така се наричала тя и в страните на Близкия, Средния и Далечния изток. Персийският език получил името си от думата „парс“, „персиец“, модифицирана под влиянието на арабската фонетика във „фарс“, оттам — „фарси“.

 

Общ поглед

 

През Средновековието Иран се превърнал в обект на завоевателни планове на араби, тюркски племена, монголи. Към тази земя се устремявали от близки и далечни страни.

Докато Османската империя била сравнително нова средновековна формация, Иран водел корените на държавните си структури от дълбока древност, но неговата средновековна история започнала с династията на Сасанидите. Надживяла включването си в състава на Арабския халифат от средата на VII до началото на X в., иранската етническа общност устояла на необузданото, безгранично господство (1220–1353). В периода, предшестващ формирането на сефевидската държава, страната прекарала времето на феодална раздробеност и разпокъсаност.

308px QIZILBASHТериториите на Иран били обособени в десетки автономни държавици, враждуващи помежду си. Самостоятелни княжества имало в Централен, Западен и Южен Иран. Мнозинството от владетелите се ръководели от девиза, засвидетелстван от съвременен хронист: „Само аз и никой друг“. Основна консолидираща роля играели старците от сефевидския сухийско-дервишки орден в Ардесил2. Членовете на ордена образували не само духовни обединения, но и политически и стопански общности. Шейховете на ордена се превърнали в едри собственици и обединявали тюркските племена, разпръснати в Ардебил. В тези територии шиизмът, едно от направленията в исляма, обединено в групировка, дори партия с опозиционна насоченост, изразявало различни форми на протест срещу Османската държава. Седемте тюркски племена, обявили се за мюриди на шейха на Сефевидите, с течение на времето нараснали, но започнали да се наричат „казълбаши“ (червеноглави) — название, получено от червените шапки с 12 червени ивици, посветени на дванадесетте имами от сектата на шиитите. Самите казълбаши бръснели брадите си, носели дълги мустаци, а върху обръснатите си глави слагали шарени шапки.

В обстановката на изострени социални конфликти, на противоречия и борби орденът на Сефевидите се наложил като значителна обществено-политическа сила, влиянието му в живота на тюркските племенни общности нараснало. При възникването му членовете на ордена били общо взето откъснати от обществения живот, уреждали проблемите си по мирен път и с мирни средства. Постепенно обаче примирението пред социалните неправди, мистиката и аскетизма отстъпили пред суровите закони на борбата. В условията на изострящи се противоречия паднали убити шейховете: Джунейд (1460) и Хайдар (1488). Въпреки че отшелническите традиции били силни, неудържимо се налагал принципът за водене на „свещена война“ срещу неверниците. Реалните потребности на живота изтласквали на заден план хуманизма на идеите. За членовете на ордена войнстващият шиизъм се превърнал в платформа на вярата, в знаме на движението, в побеждаващо оръжие на дервиши и суфии.

Прилагайки на дело идеите за „свещената война“ срещу страните, в които се изповядвало християнството, шейховете на чергарските племена извършвали не само разорения, но и грабежи. Плячкосвани били богатствата на Грузия, на Трапезундската империя. Между вождовете се наложил султан Якуб Ак Коюнлу, който успял да преодолее съпротивата по своя път и да завладее през 1488 г. Ардебил. Когато Якуб пленил синовете на убития шейх Хайдар, Исмаил, най-младият син, успял да се спаси. След дълги ходения по мъките той се настанил в Гилян, откъдето успял по-късно да избяга.

В края на XV и началото на XVI в. в живота на Иран настъпили съществени промени, които намерили най-ярък израз в династическата промяна на управлението. В обществено-политическия живот се наложила династията на Сефевидите. Това било свързано със спирането на междуособните войни, разтърсващи Иран от 1498 до 1500 г. В рамките на 1500 г. най-големите държави в Иран — държавата на Ак Коюнлу, султанатът на Тимуридите, на Алванд в Азербайджан и др. се борели за надмощие и успели да разделят държавата. През лятото на 1499 г. казълбашите вдигнали въстание. Едва дванадесетгодишният Исмаил и неговият възпитател Хюсеин бек напуснали Гилян и намерили убежище в летните лагери на местните скитнически племена. Чергарите ги посрещнали като скъпи гости. На призива за борба се вдигнали 300 казълбаши, с които той пристигнал до Ардебил, но срещнал силна съпротива и не могъл да го превземе.

В новата обстановка емирите взели решение да привлекат към отряда нови привърженици, за да победят. Затова те се отправили през Карабаг, Шурагел и Кагизман. В Ерзинджан те привлекли 7000 казълбаши, които начело с Исмаил успели да разбият ширваншаха Фарах Ясар. Продължили да напредват, извоювайки победа след победа. През 1500 г. завладели Шемаха, а през пролетта на 1501 г. — Баку. Разпръсквайки армията на Алванд Ак Коюнлу, бунтовниците покорили Тебриз. Под техните удари паднал цял Азербайджан. В Тебриз през 1502 г. Исмаил бил коронован за шахиншах. Така било поставено началото на държавата на Сефевидите в Иран.

 

Проблеми на научните изследвания

 

Иран е наследник на многовековна държавност, на една от класическите цивилизации в древния свят, на богата култура, достигнала високи върхове през средновековната епоха. Историята му е превърната в обект на изучаване от самостоятелна хуманитарна наука, иранистика, формирана още през втората половина на XVIII в. Иранистиката изследва проблемите на езика, етническия живот, религиите, историята, литературата, икономиката, материалната и духовната култура на народите, говорещи ирански език. Следователно иранологията се създава като комплексна интердисциплинарна наука за изучаване миналото и настоящето на Иран.

Внимателният преглед на изследванията показва, че разработването на научната проблематика протича двупосочно. От една страна, в миналото на Иран се навлиза по линията на отделните индивидуални научни разработки, плод на личните вкусове и предпочитания, на научния ентусиазъм на учени, а от друга — се върви по държавен път към системното създаване на институти, специализирани звена за системно и продължително изучаване на поставените научни обекти. Както едната, така и другата форма имат своето място в историографията и обогатяват, макар и в нееднаква степен научната литература.

В началото на историографията за средновековен Иран се очертават цяла поредица от предварителни условия, които осигуряват нормалното развитие и усъвършенстването на самостоятелната наука в общата структура на хуманитаристиката. Още през XVI в. Дж. Рамузио, Р. Хеклейта, Б. Брисони оповестяват първите общи трудове по историята на Иран. През XVIII в. френският учен Луи дьо Дьо издава граматика на персийски език, а холандецът Якоб Холиус — речник. В Европа се появяват подробни описания на Иран, преводи на различни ирански съчинения: на френски, италиански и други езици. Френският специалист по изтокознание д'Ербело основава „Източна библиотека“, а английският изследовател Т. Хайд написва „История на старите религии и персийските магове“. Появяват се преводи на Авеста. Разчитат се персийски клинописи. Организират се научни експедиции, резултатите от които се появяват на езиците на европейските народи. В тази насока изключително големи заслуги имат английски, немски и френски иранисти. Лондон, Оксфорд, Кеймбридж, Париж, Виена се превръщат в центрове на издаване на разнообразни текстове на иранската литература, история, философия, религия.

Започват да се появяват обобщаващи трудове по история. Двама автори — Дж. Малкълм3  и Ж. Гобино4, обнародват двутомни съчинения по история. Несъмнено завоевание е енциклопедичният справочник „Очерк по иранска филология“5 в два тома. Единият том е посветен на „Предисторията на иранските езици, езика на Авеста и древния персийски, пехлеви (средноперсийски) и други съвременни ирански езици“, а вторият обхваща „Древна и средновековна история на Иран, литература на Иран, новоперсийска литература“; в 4 тома на английски, френски, немски и турски език излиза „Енциклопедия на исляма“. Постижение е и четиритомният труд на Е. Браун „Литературата и историята на Персия“.

Развитието на знанията за Изтока изобщо и по-специално за Иран получава импулс от общия възход на хуманитарните науки в Европа, които пък от своя страна отразяват напредъка на техническите науки. Започва профилиране на изследванията. Очертават се специални трудове по история, литература, политология, религия, етнология. Автори като Анкетил-Дюперон, Силвестр дьо Саси, Йохан Хамер-Пургщал, А. Вамбери пишат своите трудове с уважение към историята на Иран, с признаване на приноса му в съкровищницата на световната култура, докато Дж. Малкълм, X. Роулсън, Ж. Гобино отстояват европоцентристки тенденции, съчетани с известно подценяване на мястото и ролята на страната в развитието на цивилизацията.

Нов, по-висок етап в научните изследвания настъпва в края на XIX и началото на XX в. Открити и пуснати в обръщение са нови исторически извори, неизвестни дотогава на европейските изследователи. Учени от Франция (Е. Блоше), Англия (К. Рьо), Германия (X. Ете, Β. Пертш) издават специализирани каталози за документацията. Историографията се диференцира. Нови трудове по медиевистика и по история на Новото време в Иран издават К. Барбие дьо Мейнар, К. Юар, Ш. Шефер във Франция, Т. Ньолдеке в Германия, Р. Никълсън и Е. Денисон-Рос в Англия.

В различните страни на Европа са създадени специализирани научни звена за изучаване проблемите на иранистиката. Една от първите държави, които създават свои научни звена, е Англия. В Оксфордския университет, учреден още през 1169 г., се пристъпва към изучаване миналото на Иран. В основания през 1209 г. университет в Кеймбридж се създава Институт за ориенталски студии, а при университета в Манчестър започва издаването на „Персийски студии“.

Проблеми на иранистиката се изясняват в Школата за източни и африкански студии (1916), в Лондонския университет (1916), в Кралското азиатско общество на Британия и Ирландия (1823). В Британската академия в Лондон (1901) е организирана Секция за ориенталски студии. Това са разнообразни научноизследователски звена, които поставят и решават основни въпроси от многовековната история на Иран, включително от неговата средновековна и нова история.

Втората европейска държава, която поставя началото на изследвания на Иран, е Италия. В основания през 1303 г. в Рим университет функционира Институт за ориенталски студии. В Неапол през 1732 г. е създаден Университет за Ориента. Такъв Институт за Ориента е учреден и в Рим. По броя на специализираните си научноизследователски институти Италия се нарежда на второ място в Европа.

Франция също не остава назад при поставянето на въпросите на иранистиката. В Парижкия университет (1253) се изучават редица аспекти от сложната и динамична история на Иран. Водеща роля играе от 1822 г. Азиатското общество, създадено в Париж. Аналогични задачи решават и Департаментът по иранология към Френско-иранския институт, националната школа на Франция за Ориента и Институтът за изучаване на Иран към университета на Париж.

Чехия е четвъртата страна в Европа, която пристъпва към изучаването на средновековната иранска държава. С тази задача се заемат две институции — Карловият университет в Прага и ориенталският отдел на Чехословашката академия.

В Полша още след основаването си през 1364 г. Ягелонският университет в Краков пристъпва към разработване на проблемите на иранологията. Ориенталски институти се създават към Варшавския университет, към Полската академия на науките.

В Германия първото научно звено възниква заедно с университета в Гьотинген. След това се появява семинар по индология и иранистика. А когато през 1919 г. в Хамбург се открива университет, в учебната програма се включват учебни занимания в тази насока. Тематиката е застъпена широко в Института за ориенталски изследвания към Германската академия на науките в Берлин, както и в Института за ирански и кавказки въпроси при Хумболтовия университет в Берлин.

В Русия изучаването на тази страна има стародавна история. С иранската история се занимава Институтът за народите на Азия, както и институтите по етнография, история, философия, световна икономика и международни отношения, световна литература, езикознание при Академията на науките. В тази насока работят институти по проблемите на Изтока към Академията на науките в Узбекистан, Азербайджан, Грузия, Таджикистан. В Московския университет „М. Ломоносов“ сериозна изследователска дейност развива Институтът за източни езици. А в университета на Санкт Петербург е изграден Източен факултет. Образователни и изследователски задачи по иранистика решават университетите в Баку, Тбилиси, Ереван, Ташкент, Душанбе, Ашхабад.

В САЩ съответни образователни и изследователски звена са създадени към университетите на Мичиган, Харвард, Кеймбридж, Колумбия, Ню Йорк.

Иранистика се изучава и в някои университети в Турция, Индия, Афганистан, Китай.

В Иран също възникват и се налагат редица специализирани научни институти, които разработват основни клонове на хуманитарните и природните науки, включително и на националната медиевистика. През 1935 г. в Техеран започва да работи Академия за език и литература, през 1934 г. — Филологически факултет към университета в Техеран, университетите в Тебриз (1946), в Шираз и Мешхед (1949) и в Исфахан (1958). Към университетите в Иран се учредяват теологически факултети. Възниква мрежа от музеи, библиотеки, центрове за съхраняване на ръкописи. Появяват се нови висши учебни заведения, като университета в Ахваз и в други градове.

Редица западни и източни медиевисти внасят в съвременната историопис по медиевистика сериозни приноси при изясняването на научните проблеми. От френските учени историческата наука се обогатява от А. Масе, А. Годар, Ж. Лазар; от немските — от П. Шварц, В. Шпулер, В. Хинц, X. Ритер; от английските — от Л. Локарт, А. Арбери, Дж. А. Бойл, В. Минорски. В САЩ работят В. Хенинг, Дж. Камерон, Р. Кент, А. Олмстед, Р. Фрай. В Русия също изучават историята на Иран. Там в миналото провеждат изследователска дейност Ф. И. Соймонов, В. Братишчев, А. Балдирев, О. Снековски, А. Ходзко, П. А. Ритих. След Октомврийската революция ценни изследвания публикуват В. В. Бартолд, А. Е. Кримски, В. В. Милер, А. А. Семьонов, М. А. Андреев, Ю. Абуладзе. В Турция насочват вниманието си към изучаването на турските династии, за които обнародват трудове Ш. Гюналтай, Н. Уалук, а ирано-турските взаимоотношения се разглеждат от известния учен И. 3. Карал.

В Иран вниманието е насочено към издаването и анализирането на средновековните хронисти, от една страна, и към проучването на цялостното развитие на Иран през Средновековието. Публикувани са трудовете на средновековните хронисти Хондемир (1475–1535), Хасан Румлу, Искендер-бек Торкеман Мунши (1560/61–1634), Шараф хан Битлиси, който през 1596 г. завършва хрониката „Шараф-наме“; мемоарите на Шейх Хазин (1692–1766), трудовете на Мохамед Казим (1720 или 1721 — след 1753) и др.

Между най-ярките постижения може да се посочи отпечатването на Историята на шах Исмаил Сефеви в Лондон през 1896 г. на персийски и в английски превод. В Техеран през 1956–1957 г. излиза персийският текст на съчинението на Искендер-бек „История на Абас“. „Най-хубава от историите“ на Румлу Хасан се появява на персийски и в съкратен английски превод в два тома през 1931–1932 г. „Надирова история“ на Мохамед Мехдин-хан Астрабади излиза в Техеран през 1847 г.

 

Династията на Сефевидите (1502–1736)

 

Владетелският дом на Сефевидите, по името на който държавата в Иран била наречена държава на Сефевидите или на Казълбашите, носи името си от далечния основател на ордена на Сефевидите шейх Сефи ад-дин Исхак (1252–1324). Иран бил управляван от шахове. Първият истински владетел обаче бил шейх Исмаил I (1502–1524). След него управлението преминало в ръцете на Тахмасп I (1524–1576), заместен от Исмаил II (1576–1577), а после от Мухамед Худабенд (1578–1587), Абас I (1587-1629), Сефи I (1629-1642), Абас II (1642-1666), Сулейман (1666–1694), Султан Хусеин (1694–1722), Тахмасп II (1722-1732) и Абас III (1732-1736).

375px Shah Ismail IОсновател на Сефевидската държава на Иран бил Исмаил I (1502–1524)  — шахиншах (цар на царете), талантлив пълководец, забележителен държавник. Още на 14-годишна възраст той възглавил ордена на Сефевидите и това му гарантирало подкрепата на казълбашите и завоюването на поредицата блестящи политически и военни победи. След като покорил Баку и Шемах, сложил ръка на Южен Азербайджан и се установил в Тебриз през 1502 г., Исмаил I обявил шиизма за официална религия в държавата. Това му осигурило подкрепата на имамите и ходжите, а чрез тях и на цялото население, изповядващо исляма. Превърнал джихада — „свещената война“, в основен принцип на външната си политика, шахиншахът на Иран Исмаил I продължил да разширява границите на своята държава.

През 1503 г. амбициозният владетел започнал да настъпва в земите на съседите си. При Хамадан Исмаил I разгромил войската на султан Мурад6 и го принудил да се спасява с позорно бягство от бойното поле. Обхваната от религиозно въодушевление, казълбашката армия, предвождана от него, покорила Ирак заедно с Багдад. Един след друг паднали Фарс, Хузистан, Кюрдистан, Гилян, Мазандеран. С изключение на Хорасан всички земи на Иран минали под властта на новия владетел.

Нарастващата мощ на Иран била посрещната не само с недоволство, но и с ненавист от съседните владетели. Пръв реагирал владетелят на Узбекистан Шейбани-хан (1451–1510), който завладял през 1507 г. Средна Азия и създал грамадна империя. Придобил неограничено самочувствие, той вече планирал да разгроми шахиншаха на Иран и да присъедини държавата му към своята империя. Войната между двете големи държави била неизбежна, пламнала и взела страховити размери. През 1510 г. в сражението при Марва армията на шахиншах Исмаил I разбила войската на Шейбани-хан, който се опитал да избяга, но бил заловен и убит. Избитите войници на победения били толкова много, че победителят Исмаил I се разпоредил от главите им да изградят минарета. Границите на Иран достигнали до Аму-Даря. Шахиншах Исмаил I подпомогнал Захиредин Бабур (1483–1530), владетел на Кабул, родоначалник на династията на Великите Моголи, да завладее Самарканд.

След като предотвратил едната опасност, шахиншахът на Сефевидски Иран се изправил срещу Османската империя, възглавявана от султан Баязид II (1481–1512), а след неговата смърт от по-малкия му син султан Селим I (1512–1520). Конфликтът между двете държави се изострил особено след като Исмаил I завладял през 1507–1508 г. Армения, Кюрдистан и Арабски Ирак. В Стамбул се тревожели, че в Иран господстващо вероизповедание бил шиизмът — еретическо направление, заплашващо ортодоксалния ислям на Османската империя. Султан Селим I бил фанатизиран противник на шиизма. Желанието му да изкорени напълно тази ислямска ерес датирало от времето, когато бил наместник в Трабзон и многократно изтребвал отклонилите се от исляма сектанти. По време на настъплението им под командата на Исмаил I той намерил удобен повод да осъществи старите си планове. Преди да започне войната срещу Иран, султан Селим I решил да се справи с шиитите в империята. За тази цел през 1513 г. той заповядал на бейлербейовете и санджакбейовете на Анатолия да подготвят списъци на всички сектанти от 7 — до 70-годишна възраст и да ги избият. В списъка били включени 40 000–45 000 души. През 1513 г. били подложени на изтребване всички шиити. Палачите били заинтересовани да избият колкото може повече шиити. За това свидетелства един от съвременните османски хронисти: „Ако изпълнителите на присъдите, с цел да получат по-голямо възнаграждение, накажат повече глави, наказват и невинни, да им прости това Бог в съдния ден.“ В знак на протест срещу издевателствата в Мала Азия избухнало голямо въстание. Вдигнали се на борба номадските племенни общности, отстоявайки религиозната и етническата си самостоятелност. Шахиншахът Исмаил I обаче не ги защитил и султанската армия смазала безпощадно въстаниците.

 Противоречията между Иран и Османската империя се разразили в изтребителна война, пламнала през 1514 г. и протекла на широк фронт. Според изчисленията на някои автори участниците във войната имали сравнително равни военни сили — по около 120 000 бойци. Султан Селим I обаче разполагал с артилерия и с по-добро въоръжение, но тактиките на шахиншаха и на султана били различни. Исмаил I съзнателно и планомерно отстъпвал във вътрешността на Иран, ръководейки се от желанието да изтощи армията на противника, лишавайки я от средства за съществуване. При отстъплението били отнасяни или унищожавани хранителните и различни други запаси. На 23 август с.г. се разразило ожесточено сражение в равнината Чалдъран, недалеч от езерото Урмия, в Южен Азербайджан. Изходът на боя бил предопределен от предимството във въоръжението (огнестрелно оръжие и артилерия) на султанската армия. Шахиншахът претърпял пълно поражение. Столицата на Иран Тебриз паднала под ударите на победителите османци. Предложението на Исмаил I за сключване на мир било отклонено. В иранската столица господствала османската армия. Султан Селим I присвоил хазната на Иран. Оттегляйки се към Стамбул, той отвел в плен хиляди занаятчии, които му били необходими за изграждането на империята.

Но войната не завършила, тя продължила през следващата 1515 г. с нова сила. Султанската армия нанесла ново поражение на иранците при Кочхисар. Бил откъснат Северен Иран. Въпреки че се стремял да покори Южен Азербайджан и Арабски Ирак, султанът не осъществил плановете си. Шахиншахът успял да задържи нашествениците. Обстановката се променила и династията на Сефевидите преминала в настъпление. Исмаил I успял през 1517 г. да присъедини Източна Грузия и да разшири границите на Иран.

Следващият владетел шах Тахмасп I (1524–1576), син на Исмаил I, започнал да управлява едва 10-годишен. В първите години на управлението му властта в страната преминала в ръцете на феодалната аристокрация. Постепенно обаче монархът укрепнал и започнал да направлява съдбините на държавата. През 1528 неговата армия завзела Ширван, а през 1544 г. оказал съдействие на Хумаюн, великия хан на Моголите, за да заеме отново престола. Така Хумаюн възстановил властта си в Кандахар. От 1534 до 1555 г. той водил продължителна война с османците. През 1548 г. армията на османския султан Сюлейман I (1520–1566) нахлула в Азербайджан, завладяла Тебриз и продължила да настъпва към вътрешността на Иран, достигнала Кашана и завладяла Кум. Не само нахлуването на османските войски, но и въстанията, които обхванали Тебриз, наложили на шах Тахмасп I да премести столицата на Иран от Тебриз в Казвин.

Вътрешното положение на Иран обаче се влошило. За това спомогнали не само войните, които страната била принудена да води, но и разразилите се междуособици сред едрите феодали. През втората половина на XVI в. в отговор на повишените данъци и налози пламнали въстания в редица области. Чумната епидемия масово покосявала хората. Настъпил поголовен глад. Въстанието, обхванало Гилян през 1569 г., вдигнало на борба около 20 000 недоволни, които се стремели да извоюват политическа самостоятелност. Начело на движението застанали представители на една от свалените от власт династии. Шахът на Гилян смазал въстанието и поставил своя син начело на управлението. Казълбашките племена получили поземлени имения и вълната на брожението затихнала. Следващото въстание в Гилян от 1571 г. обхванало не само селяни, но и граждани. След една година протестът на непокорните бил смазан, а редът — възстановен.

1024px Tahmasp Humayun Meeting

Въстанията в Гилян не били единствените протести срещу установените обществени отношения. Успоредно с тях бунтове се разразили през 1571–1573 г. и в Тебриз, където на борба се вдигнали около 300 000 души, недоволни от произволите и злоупотребите на управляващите. „И на всяка улица — пише хронистът на Иран Хасан-бек Румлу — всякой от това простолюдие издигаше знамето на своята власт.“ Начело на борбата застанал атлетът Яри, който искал да бъдат сменени управниците. Тахмасп I назначил нов градоначалник на Тебриз — Юсуф-бек, който направил опит да прекрати безредиците. Патрициатът на града и едрите феодали приели отправения призив, но плебсът продължил борбата. Шах Тахмасп, който не разполагал със стабилна армия, не смеел да се намеси открито в конфликта и се опитал да го предотврати по мирен път. Борбата обаче се разразила с огромна сила. За смазване на съпротивата били привлечени наказателни отряди от местни феодали. Неорганизираните и неопитни бунтовници не успели да устоят на въоръжената аристокрация. По разпореждане на шаха 150 бунтовници били екзекутирани. Убит бил ръководителят на въстанието Яри, а заедно с него и помощниците му Яваз, Гьокче, Шунджи, Хасан и Хюсеин. За да успокои разбунтувания град, шахът дарил населението с редица привилегии, включително и с освобождаване от всякакви данъци и налози. Настъпило успокояване на духовете. Животът продължил в традиционния ритъм.

ShahAbbasPortraitFromItalianPainterБезредиците подкопали в значителна степен авторитета на шахската институция. Самовластието на магнатите нараснало. Влиянието на централната власт вече не се усещало. В обстановка на криза във властта и управлението шах Тахмасп починал и начело на Иран застанал неговият син Абас I (1587–1629)7, който бил невръстен юноша, едва на 17 години. Шах Абас I се заел с укрепването на държавните институции, с нормализирането на управлението. Казълбашите, които се надявали да властват от името на юношата, разбрали, че трудно могат да го подчинят. Младежът с твърда ръка ликвидирал безредиците. За да постигне своята цел, той се облегнал на едрите търговци, нуждаещи се от мощна власт, която да гарантира просперитета на тяхната дейност, както и на онази част от аристокрацията, която била заинтересована от възстановяването на реда и законността в Иран. В управлението била включена нова сила — персийската гражданска бюрокрация. Огромният брой казълбашки емири — 114, бил редуциран от шаха на 35. Шахът премахнал опълчението, което било непокорно, и въвел редовна армия. В управлението на армията били привлечени представители на иранските номадски племена — кюрди, лури, грузинци, арменци. Непокорните ханове били избивани. Казълбашкото племе текел, което не се подчинило на новия ред и продължило да се бунтува, било изтребено до крак.

Абас I провел и други реформи. Те се отразили благоприятно върху стопанското развитие на Иран. Шахът полагал усилия да развива производителните сили във вътрешните територии на страната. Той преселвал в Иран кюрди, азербайджанци, арменци, грузинци. Консолидираща сила на преселниците станали уседналите персийски племена, на които шахът разчитал при провеждането на държавното устройство. Абас преместил столицата от Казаин в Исфахан. За да тласне напред развитието на новата столица Исфахан, той освободил населението от данъци и налози в продължение на 3 години. Разпоредил се също градът да се застрои с нови монументални сгради. Държавните и обществените здания били облепени с цветни кахлени плочки. Върху р. Зендеруд бил изграден мост — Аллахверди-хан. Населението на столицата Исфахан нараснало на 600 000 души.

В Иран започнало интензивно създаване на нови градове, а старите били достроявани и благоустроявани. Издигнали се кервансараи и дворци. Построени били мостове, пътища, канали.

Sir Robert Shirley by Anthony Van Dyck 1622 RomeШах Абас I ликвидирал разбойническите шайки, които ограбвали керваните по пътищата. Въведена била нова монетна система. Владетелят успял да разшири границите на Иран, включвайки през 1601–1602 г. в неговите предели Бахрейнските острови. След войните с Османската империя през 1603–1613, 1616–1618, 1623 г. той присъединил Закавказието и Ирак. Успехите на шаха във войните били постигнати в резултат от реорганизацията на армията. Абас I разполагал със 120-хилядна армия. От личния състав на войската 44 000 образували постоянната редовна армия. Един 20-хиляден корпус се състоял от мускетари, подбирани от иранското население. Конниците-гулями образували друг корпус от 10 000 души. Отделен корпус формирала артилерията. В артилерийския парк влизали към 500 оръдия. Феодалното опълчение брояло около 30 000 души казълбаши, привличани от различни номадски племена — кюрди, тюрки, лури, иранци. Техническото усъвършенстване на армията позволило на шаха да победи не само във войната срещу Османската империя, но и в битките срещу узбеките: през 1597 г. той завоювал Хорасан. През 1622 г. Абас I разгромил португалците и завладял пристанището Ормуз.

Монарх с широки държавнически виждания за развитието на обществото, шах Абас I поддържал връзки с близки и далечни страни. Той разменял делегации с Франция, Германия, Русия, Англия, Австрия, Испания, Холандия и други европейски държави. Развивал търговските контакти, подпомагал външната търговия. Не преследвал мисионерите на Католическата църква, а ги улеснявал в тяхната дейност. Проявявал афинитет към постиженията на културата в Европа и се стремял да издигне науката и културата в Иран в съответствие със западноевропейските стандарти. За тази цел изпращал младежи в Италия да овладяват опита на италианските художници, скулптори и архитекти. Заради постиженията на Иран в икономическия, политическия и културния живот шах Абас I бил наречен „Велики“.

 

Embassy to Europe

 

Държавно устройство

 

Администрацията на иранската държава претърпяла сложна и продължителна еволюция, докато се превърнала в централизирана абсолютна монархия от източен тип. Специфична форма придобили феодалните порядки. Държавното устройство на страната придобило завършен вид при шах Абас I. Той извършил не само военна реформа, но и преустроил целия административен апарат, за да укрепи и развие централизираната монархическа форма на управление. Иран се превърнал във феодална сатрапия. Върховният ръководител, шахът, заемал най-високо място в обществената пирамида. Той бил и най-големият собственик. Шах Абас I разполагал с огромни поземлени владения, образуващи неговия домен. Той владеел земи във всички области на страната — във Фарос, Хузистан, Керман, Мазандеран, Гилян, както и в Азербайджан, Кюрдистан. Имало случаи, когато в негова собственост били превръщани цели окръзи.

При двореца се създал огромен щат, изграден на йерархически начала, обхващащ различни началници на специализирани служби: началник на лова, на конюшните, на соколниците, на кондотиерите, виночерпците, придворните астролози, на придворните занаятчии. Много средства били необходими за централния апарат, за слугите, харема, гвардията.

В структурата на държавните земи влизали вакъфите, земите на шиитското духовенство. Големите им размери били свързани с особената роля на шиизма и неговото духовенство в живота на Иран.

Шахът проявявал грижи за увеличаване съкровищата на хазната и за нарастване благосъстоянието на аристокрацията. Затова наличният поземлен фонд бил преразпределен. По различен път и с различни средства се увеличавали размерите на феодалната земя на шаха, наречена хасе, както и земите на държавата (дивани и мемалек). Шахът дарявал земи на представители на аристокрацията.

Централното върховно управление на Иран водело от и до двореца на шаха, който държал в ръцете си цялата власт — тя била абсолютна и неограничена. При шаха функционирал „височайш меджилис“ — нещо подобно на държавен съвет. Меджилисът, ръководен от шах Абас I, се състоял от 7 емири — „стълбове на държавата“. Според изискванията на шериата шахът и членовете на меджилиса при вземането на важни решения изслушвали становището на улемите, теолозите. Това се превърнало в постоянна практика и след като меджилисът нараснал от 7 на 10 души.

Шахът назначавал областните управители, които провеждали политиката на държавната власт. Наследственото управление на бейлербейовете било премахнато. Абас I въвел нова система на управление. Всеки феодален владетел придобивал пожизнено звание от шаха, свързано с определена икономическа, административна и политическа власт. Диванът държал в подчинение всички чиновници — от висшите до нисшите.

 

Икономически отношения

 

Сефевидите успели да създадат необходимите условия за развитието както на селското стопанство, така и на градската промишленост. В земите на Иран земеделците произвеждали в изобилие ориз и памук, лен, зърнени култури, медицински растения за лекарства, подправки — канела, карамфил и др. През XVI–XVII в. се увеличило отглеждането на тютюн и опиумен мак. Овощните градини се разширили и подобрили. Лозарството процъфтявало; виното, което се произвеждало, се търсело по пазарите на Азия и Европа. За производство на розово масло се отглеждали рози, култивирани в огромни градини.

В градовете се оживила и процъфтявала занаятчийската дейност. Исфахан станал внушителен център на занаятите и търговията. От арменския град Джулфи били преселени в Исфахан 15 000 семейства — прославени занаятчии и търговци, но поради тежките условия на пътуването повечето от тях загинали по пътя и до града се добрали едва 3000. Новодошлите били настанени в специално предградие, наречено „Нова Джулфа“. В града били оформени 6 такива специализирани предградия. За размерите на града се съди по броя на населението, което достигнало повече от половин милион души. За задоволяване потребностите на столичани били открити висши учебни заведения и голям пазар. Джамиите достигнали 162, а медресетата — 49. Имало 1802 кервансарая и 273 градски бани.

По модела на Исфахан се развивали, макар и в по-скромни размери, останалите градски средища на страната — Кашан, Йезде, Керман, Шираз, Тебриз, Мешхед и др. От занаятчиите с най-голяма популярност се славели тъкачите, които изработвали разнообразни копринени тъкани — бархет, брокат. Производството на брокат се развило дотолкова, че достигнало 100 най-различни категории. Много се търсели златните и сребърните украшения, създадени от иранските майстори. Прославили се тюбетейките и поясите от коприна, раирани със златни нишки. Много майсторство се влагало в изработването на памучни тъкани, кечета, ковьори, килими.

Предизвиквали възхищение и други произведения на иранското занаятчийство — керамика, порцелан, имитиращ китайския, бронз, лак, хладно оръжие. Успехи били постигнати при обработването на метал — произвеждали се мускети, различни видове кухненски принадлежности, астрономически инструментариум. Подобрени били кожените изделия, производството на хартия. Продуктите на иранските занаятчии, включително и на оръжейниците, намирали добър прием на пазарите и панаирите в Европа. В Иран се произвеждали стъкло, сапун, бояджийски продукти, използвани за задоволяване потребностите на населението.

Занаятчиите се обединявали в цехове, еснафи, които създали свое самоуправление — автономия на производители от един бранш. Начело на даден еснаф стоял прочут майстор с висока квалификация, избиран от занаятчиите. Старшите на цеховете осигурявали суровините за производство на изделията, организирали продажбата на продукцията. Спрямо държавата занаятчиите изпълнявали определени задължения — участвали при изграждането на напоителни канали, укрепления, мостове, пътища.

Занаятчиите, които не членували в еснафа, работели самостоятелно. Немалка част били заети в работилниците на феодалните господари и на шаха, на държавната хазна. Те влизали в категорията кархане. Броят на майсторите, ангажирани в работилниците на шаха в Исфахан, възлизал на около 180 души. Прочути били тъкачниците на шаха в Исфахан и керамичните работилници в Керман, Кашан, Техеран, Шираз.

Най-добрите специалисти в областта на отделните занаяти произвеждали стоки за външния пазар. В тази насока се специализирала арменската компания в Нова Джулфа в Исфахан. Нейните изделия се изнасяли в Европа и Азия. Шахът установил монопол над търговията с коприна. Огромните средства, които се набирали, служели за бюджета. Използвали ги при воденето на завоевателни войни.

 

Проникване на западноевропейските държави

 

В Иран проникнали представители на различни държави — Португалия, Англия, Холандия. В началото на XVI в. (1507) тук се настанили португалци, които се установили на о. Ормуз и създали свое пристанище. Настъплението на шах Абас I принудило португалците да напуснат Персийския залив. Не след дълго обаче те пак се завърнали. Гарнизонът, който разположили, създал условия португалските фактории да развиват оживена търговска дейност. Шахът обаче преценил, че интересите на Иран съвпадат с интересите на Англия, която изкупувала местната коприна. Поради това той улеснил дейността на Остиндийската английска компания и се обърнал към съответните администратори с разпореждане да ѝ помагат. След като се настанили в страната, англичаните разбили португалския флот. Английските търговци получили редица привилегии. Придобили право да внасят стоки без мита и открили свои магазини в Исфахан, Шираз, Бендер-Абас.

В края на XVI в. били разменени пратеничества с Русия. В Иран проникнала и Остиндийската компания на Холандия, чиито търговци пристигнали около средата на XVII в. По същото време там вече имало около 12 000 индуси, които се занимавали с търговия. Пристигнали пратеничества от Испания, Германия и Римския папски двор. Обща тенденция била чуждестранните търговци повече да внасят, отколкото да изнасят стоки. Това не се отразило благоприятно върху икономическото развитие на страната. Негативно влияело също изнасянето на злато и сребро. Въпреки това шаховете на Иран улеснявали търговската дейност на чужденците.

В новата обстановка на проникване на западноевропейските колонизатори в Сефевидски Иран представителите на различни религиозни мисии започнали да разпространяват своето учение. Още през XIV в. в западните му предели се появили мисионери на Ордена на доминиканците. Те разпространявали католицизма сред християните от арменски и асирийски произход. В началото на XVII в. започнали своята дейност и други ордени: августинци (1602), кармелити (1604), капуцини (1628), йезуити (1653), лазаристи (1831). През 1629 г. Римокатолическата църква основала своя епархия в Исфахан, обединяваща католиците от различните ордени и изповедания.

 

Стопански упадък

 

По време на управлението на шах Абас I Велики Иран достигнал върховете на своето могъщество. Започнатата от него през 1623 г. война срещу Османската империя завършила след смъртта му през 1639 г. и довела до разширяване границите на страната. Присъединени били нови земи. Поради своята жестокост обаче шахът не оставил пряк наследник; той убил първородния си син Сефи-мирзу, а другите си двама синове ослепил. Това наложило на престола да се възкачи неговият внук Сефи I (1629–1642) — слаб, бездарен владетел, лишен от държавнически качества. Наследил жестокостта на дядо си, той проявявал необуздана подозрителност и за кратко време ликвидирал или отстранил съветниците, които били натрупали опит в управлението. Иран търпял и външни неуспехи. Великият Могол Шах Джахан откъснал Кандахар. Нападенията на узбеките били отблъснати, но султан Мурад IV (1623–1640) нахлул безпрепятствено в страната, ограбил градовете Тебриз и Хамадан и превзел Багдад. От Иран откъснали Месопотамия, Западна Армения и Афганистан. Мирният договор от 1639 г., подписан в Касре-Ширин, гарантирал спокойствие за 20 години. Уредени били и други спорни въпроси по границата с Османската империя.

Синът на шах Сефи — Абас II (1642–1666), който заел престола, бил друга категория държавник — толерантен, търпелив, склонен към компромиси. Икономическият подем, обхванал страната в миналото, продължил. В Исфахан и Бендер-Абас френски търговци открили свои фактории. Холандски търговци изнасяли коприна и били освободени от задължението да плащат мито. Руснаци разменяли мед и кожи. Както и по-рано, текстилното производство продължило да заема водещо място във външната търговия.

Към края на XVII в., при управлението на шах Сюлейман (1666–1694), в Иран настъпил упадък, който обхванал не само селското стопанство, но и градската промишленост. Това се отразило и върху политическото състояние на държавата. Отслабнала и боеспособността на армията. Новият владетел бил не само бездарен управник, но и капризен, зъл човек. Той не можел да противостои на набезите на узбекските ханове, които навлезли в Хорасан. Не бил в състояние да попречи на холандците да сложат ръка върху о. Кешм.

 

Иран под властта на Афганистан

 

В резултат от икономическата политика на централната власт, свързана с процеса на феодализация, фондът на държавните земи силно намалял, защото бил раздаден на формиращата се нова аристокрация. Не било добро и положението на занаятчиите, което се влошило особено много при шах султан Хюсеин (1694–1722). Той се поддавал на натиска на дворцовите магнати и на шиитското духовенство. Налозите, с които били облагани селяните, се увеличили 2–3 пъти. Поголовният данък, джизие, нараснал от 50 на 100–150 динара на човек — достатъчно голяма сума, за да не може да бъде платена от бедняците. Увеличени били размерите и на паричната рента. През 1710 г. шах Хюсеин издал ферман за прикрепяне на селяните към местата, където било постоянното им местожителство. Селското стопанство западнало. Намалели доходите на различните слоеве от населението. Постъпленията от данъците в хазната били ограничени. Под натиска на шиитските улеми шахът предприел преследвания на сунитите в Закавказието, в Кюрдистан и в самия Иран. Дервишите-суфии били обявени за еретици и подложени на преследване. Не пощадили и последователите на християнството: арменци, грузинци, асирийци.

SHAH MAHMUD HOTAKВсичко това задълбочило упадъка на Сефевидски Иран. Недоволствали и феодалните собственици, които вдигали метеж след метеж: въстанали в Тебриз и в Дагестан. Сефевидски Иран бил разтърсен. В Афганистан се вдигнало на въстание племето гилзаи. Това се оказало фатално за сигурността на Иран. Под предводителството на племенния вожд Мир Вейс през 1709 г. бунтовниците откъснали гр. Кандахар от държавата. През 1722 г. Мир Махмуд (1717–1725), син на Мир Вейс, възглавил 20-хилядна армия и нахлул в Иран. В продължение на 8 месеца той обсаждал Исфахан, прославената столица на страната. Смазани от глад и изтерзани от изпитанията, през 1722 г. столичани се принудили да сложат оръжие и да се предадат, за да оцелеят. Султан Хюсеин излязъл от обсадения град и предал цялата власт на Мир Махмуд, който я приел, за да стане шах. Завършил един драматичен период от историята на Иран. Започвала чуждоземна зависимост — трагична и опустошителна.

Но историята на Иран не прекъснала. Когато султан Хюсеин предавал властта, неговият син Тахмасп оцелял, спасил се и намерил убежище в областта на Прикаспието. Там бил признат за законен владетел. Провъзгласен за шах, Тахмасп II (1722–1732) управлявал в Гилян, Мазандеран, Южен Азербайджан. Това положение предизвикало тревога в Стамбул и там решили да доунищожат последните остатъци на Сефевидската държава. По разпореждане на султан Махмуд I (1696–1754) през 1723 г. армията на османците навлязла в Грузия и покорила Тбилиси. Сериозно обезпокоен, шах Тахмасп II потърсил подкрепа от могъщия руски император Петър I (1721–1725), който не бил заинтересован от навлизането и укрепването на Османската империя по крайбрежието на Каспийско море. По силата на сключения през 1723 г. мирен договор между Русия и Иран Русия придобивала завзетите по-рано от нея Дербент и Баку, Гилян, Мазандеран и Астрабад. В замяна се задължавала да окаже подкрепа на шах Тахмасп II във войната му срещу неговите противници. Реална помощ обаче шахът не получил, макар Русия да завладяла Решт. Назрелият конфликт между Русия и Османската империя, предвещаващ избухването на война, бил избегнат с посредничеството на Франция. Подписаният през 1724 г. в Стамбул договор предвиждал Русия да задържи Прикаспийските области на Закавказието и Иран, докато Турция слагала ръка върху другите територии на Закавказието, Южен Азербайджан без Ардебил и северозападната част на Иран до Керманшах — Хамадан. Това не задоволило Османската империя и султанската армия заграбила Ардебил и Казвин. Срещу настъпващите османци се вдигнали грузинците, Източна Армения и азербайджанците.

В Афганистан пламнала междуособна война и Мир Махмуд бил детрониран. Властта заел Ашраф (1725–1730) — негов братовчед. Ашраф предявявал претенции да се превърне в истински владетел на Иран. За тази цел обграждал с внимание аристокрацията, дарявал я с привилегии. Персите били пазени от всякакви безправия и издевателства. Войната на Ашраф с османците завършила с поражението му и с изпадането му във васална зависимост от султана. Значителна част от земите на Иран била присъединена към империята. В обстановката на непрекъснати поражения център на освободителното движение станал Мазандеран. Шах Тахмасп II обаче проявявал слабост и нерешителност. В неговото обкръжение се наложил талантливият военачалник Надир от казълбашкото племе афшар. Възползвайки се от сложната обстановка, Надир се провъзгласил за Тахмасп-Кули-хан и освободил Мешхед от афганистанците. Начело на победоносен отряд, през 1729 г. той разгромил афганистанското племе абдали и тюркските племена в Хорасан. Неговият авторитет нараснал и с подкрепата на иранското население той извоювал победа след победа. След като през 1730 г. разбил османската армия при Хамалан, Керманшах — Хамадан и Южен Азербайджан и я прогонил, а през 1731 г. смазал въстанието на афганистанците в Хорасан, авторитетът му нараснал още повече. Увеличаващото се влияние на Надир активизирало шах Тахмасп II и той се хвърлил във война срещу османците, но претърпял поражение. Мирът, сключен с империята на 10 януари 1732 г., предвиждал султанската държава да запази всички кавказки земи.

Загубата, която шах Тахмасп II понесъл, изчерпала окончателно търпението на Надир и той го свалил от престола. За шах провъзгласил неговия син Абас III, а сам поел функцията на регент. Още с. г. Надир започнал война срещу империята, която продължила от 1732 до 1736 г. След като нанесъл няколко поражения на противника, той принудил султановия паша на Багдад да подпише твърде изгоден за Иран мир, като признае границите от 1639 г. Тъй като султан Махмуд I не признал договора, Надир продължил бойните операции: през 1734–1735 г. покорил Северен Азербайджан, Източна Армения и Източна Грузия. Между Каре и Ечмиадзин на 14 юни 1735 г. той разбил османската армия. Клаузите на мирния договор, подписан на 17 октомври 1736 г., постановявали да се върнат на Иран териториите, завоювани от Османската империя след 1723 г. Споразумението обаче не било приведено в изпълнение.

Nader shah and his sonsСлед победоносната война Надир се заел с укрепване на вътрешното положение на страната. Още през 1736 г. той свикал събор на аристокрацията в Муганската степ, на който бил избран за шах (1736–1747)8 на Иран. При извършването на тази промяна той намерил опора в афшарите и в кюрдите на Абиверд и Дарагез. Освободителната борба на иранците завършила с победа. Но фактически войната тепърва започвала. През следващата 1737 г. Надир шах завладял Афганистан, след това през 1739 г. завладял Делхи, столицата на Великите Моголи. Той присвоил съкровищата на Делхи — огромни количества злато и скъпоценни камъни със стойност 100 млн. рупии. Останалата плячка (около 200 млн. рупии) била поделена между войниците. През 1740 г. паднали ханствата Бухара и Хива. Двамата ханове — Абул-фейз на Бухара и Илбарс на Хива — признали васалната си зависимост от Надир шах. След това, през 1741 г., военачалникът навлязъл в Дагестан, но не успял да го завладее.

Най-тежко се оказало стълкновението с Османската империя, продължило от 1743 до 1746 г. Кръвопролитието завършило с мирен договор, запазващ старите граници между воюващите страни. Войните, водени от Надир шах, включили в границите на Иран източните земи на Грузия и Армения, крайморските територии на Дагестан, Азербайджан, Бухара и Хива, Афганистан, Белуджистан и земите западно от р. Инд. Иран се превърнал в огромна империя, обхващаща различни племенни общности и народи, говорещи на различни езици, с нееднаква степен на икономическо, политическо, обществено, духовно и културно развитие. Системата на управление била деспотична.

Войните на Надир шах, увеличаването на данъците и налозите неизбежно подкопавали стабилността на Иран и пораждали недоволство. Пламнали въстания: през 40-те години на XVIII в. — в Дагестан, Хорезм, Балхи; през 1743 г. — в Източна Грузия; през 1743–1744 г. — в Ширван, Мазандеран, Астрабад, Маскат, Бахрейн, Азербайджан, Грузия. Държавата се разпадала. Внукът на Надир шах — Шахрух, едва задържал положението. От Иран се откъснали Афганистан, Северен Азербайджан и Армения.

Настъпила известна положителна промяна, когато начело на управлението застанал Керим-хан Зенд (1750–1779)9. Съвременниците му го квалифицират като справедлив и благоразумен управник. По време на продължителното си управление той успокоил обстановката, намалил данъците и налозите, дал тласък на външнотърговските връзки. Когато починал, настъпили безредици, разразили се борби за престола. След тях начело на управлението застанала династията на Каджарите, която властвала в Иран от 1796 до 1925 г. Неин родоначалник станал Ага-Мохамед-хан. Той успял да завладее Азербайджан и да стабилизира за известно време обстановката.

 

Културен живот

 

Културното развитие в Сефевидски Иран се характеризира със запазване на големите постижения от отминалите епохи, от една страна, и с развитието на някои основни съставки на културата — от друга. През Късното средновековие иранският духовен живот се отличава с осмисляне на традициите и с тяхното обогатяване.

Много голямо внимание се отделя на историята. Владетелите на Иран имат ясно виждане за ролята ѝ, поради което ангажират хронистите да записват събитията, за да ги запазят за бъдещите столетия. Един от големите автори, Искендер-бек Туркеман Мунши (1560/61 — ок. 1633), подготвя епохален труд за управлението на шах Абас I. В него той обръща особено внимание на реформите, извършени от шаха. Друг автор — Семи, написал „Паметна записка за царете“, в която описва живота на емирите, духовните сановници на Иран. Шареф-хан Битлиси пък съставил прочутото „Шараф-наме“. Свое място заема и съчинението на Хасан-бек Румлу „Най-добрата от хрониките“.

В период на известен подем навлиза персийската поезия, придобила през XVI–XVII в. философско, абстрактно съдържание. В своеобразното съчетаване на думите, на загадките тя се възприема предимно от придворните аристократически кръгове. Според редица изследователи по онова време настъпва известно забавяне на подема в литературата от предишните столетия, но поетите и писателите използват различни стилове — персийски, индийски и пр. Към двореца на шаха, особено при Абас I, а също и към домовете на големите феодали в Герата и Шираз привличат историци, философи, писатели и поети, които съчиняват разнообразни произведения, прославящи епохата. Развитие получават панегириците и любовната лирика. Прието било поетите да спазват традицията и да не излизат извън канона. Когато придворният поет на шах Абас I Хаджи Хедаятали Рази си позволил да сътвори 3 двустишия с нова оригинална мисъл, властелинът заповядал да избият на поета три зъба, а за останалите двустишия му подарил по една златна монета. Новите явления в литературата влизали в противоречие с традицията и били санкционирани.

След смъртта на големия персийски поет Джами (1492) настъпил известен застой, но поезията продължила да се развива. В двореца на шах Абас I намира прием поетът Бахаадин Амили, починал през 1621 г. Амили пишел религиозни произведения, поеми и теологически трактати. В цялото си творчество той се опитвал да постигне някакъв синтез, да примири официалния ислям с концепциите на суфизма. Общо взето творецът спазвал традицията, поради което се ползвал с благоволението на шаха.

Един от прочутите лирически поети на епохата — Саиб Табризи (1601–1677), бил провъзгласен по заповед на шах Абас II за „цар на поетите“. Той прославял любовта, призванието на човека, верността, дружбата, приятелството, благородството, честността, хуманизма. Многобройните му стихове, писани на персийски и азербайджански, намирали прием сред народите на Изтока.

Много голям и също талантлив поет бил Назим Харави (1601–1671). Основни мотиви в богатото му творчество са любовта, човекът, животът. Привлича го философско-дидактическото осмисляне на действителността. Поетът се възхищава от гордия независим човек и го възпява в своите произведения. Назим Харави осмива невежите молли, мошениците и лицемерите, силните на деня, и прославя почтените хора. В този смисъл неговата поезия и произведенията му в проза са хуманистични и демократични.

При управлението на Сефевидите получило невиждан подем строителството на кервански пътища, кервансараи и мостове.

Garden and pavilion Chehel Sotounfacade by Pascal CosteСтроителството на градове ангажирало усилията на някои владетели, които проявявали и културни интереси. Градовете Казвин, Исфахан и др. били украсени с великолепни строителни ансамбли. Обръщало се внимание върху оформянето на градините и парковете, особено на овощните градини — айвании, декорирани с колони, украсени с живопис. Между най-добрите постижения на архитектурата се откроява дворецът на шаха Чехел-Сотун в Исфахан. Продължила традицията от епохата на Тимур култовите сгради да завършват с купол, порталите се фланкирали с минарета. Фасадите на сградите се покривали с фаянсови килимчета. Великолепен модел на това изкуство е джамията Гуахаршад в Мешхед.

Стилът в миниатюрната живопис се оформя от школите в Герат, особено в произведенията на Бехзад, Тебриз, Мешхед, Казвин, Исфахан, Кашан, Йезд. Мохамед Заман илюстрирал „Шах-наме“ — творбите на Низами. Реза Абаси бил друг бележит творец. Върху изделията от коприна (бархет, брокат, атласи) се изобразявали различни сюжети. Художествени мотиви, изобразяващи различни сцени — зверинни, градински, ловни — се втъкавали и върху вълнените ковьори. Изящни житейски сцени се декорирали върху фаянс, в изделията от стъкло и метал. Появили се маслената живопис и акварелът. Голяма популярност придобило творчеството на художниците Саниол-Малк, Махмуд Малек ош-Шоара.

Sio se pol

Сефевидски Иран образувал своеобразен модел на държавно устройство, изграден върху началата на шиизма — едно от трите направления в исляма (сунитското, шиитското и хариджитското). Тъй като шиитите отстоявали идеята за изключителното право на потомците на Мохамед (Али и Фатима) върху върховната светска и духовна власт, династията на Сефевидите създала един от оригиналните модели на обществена организация на ред и законност. За разлика от сунизма, обявен за официална религия в Османската империя, шиизмът в Иран създал оригинална организация на монархическа държава. Автентичността на управлението не се изразява само или единствено в титлата „Шахиншах“ — „цар на царете“, в концепцията за неговата уникална роля като възглавител на „световна монархия“. Династията на Сефевидите превърнала шиизма в умерената му модификация в официална държавна религия и под неговото знаме разширила границите на огромната държава, включваща не само иранско и персийско население, но и Азербайджан, Източна Армения, Южна Тюркмения и Западен Афганистан. Учението на шиизма за справедливия владетел импонирало на населението. Държавната структура била сформирана предимно от азербайджанските номадски племена, но културните ценности, стойностите на цивилизацията, която се създавала, била дело на персийските традиции, имащи многовековна история. Ненапразно големият специалист в тази област В. В. Бартолд изтъква, че дейците от персийски произход „били главни представители на мюсюлманската държавност и култура още по онова време, когато единствен книжовен език в мюсюлманския свят оставал арабският.“10 При Сефевидите в Иран персите в основни линии продължили да бъдат носители на държавността и на новата средновековна цивилизация в епохата на нейния исторически залез.

 

1Сбит преглед у: Бартοльд, В. В. Историко-географический обзор Ирана. СПб., 1903; Sсhwarz, P. Iran im Mittelalter nach den arabischen Geographen. Bd. 1–9. Leipzig-Stuttgart, 1896–1936; Spulеr, B. Die Mongolen in Iran. 2 Augl. Berlin, 1955.
2Μinοrskу, V. Persia in 1478-1490. London, 1957.
3Μаlсοlm, J. The history of Persia. V. 1–2. London, 1829.
4Gοbinеau, J. A. Histoire des Perses. T. 1–2. Paris, 1869.
5Grundniss der iranischen Philologie. Strasburg, 1895–1904.
6Става дума за Мурад, султан на Ак Коюнлу (бел. на адм.)
7Веllan, L. L. Chan Abbas I. Paris, 1932.
8Арунοва, Μ. P., Κ. 3. Ашрафян. Государство Надир-шаха Афшара. М., 1957; Lockhart, L. Nadir-Shah. London, 1938.
9Das Tarikh-i Zendije des Ibn Abdel Kerim Ali Riza von Siraz. Leiden, 1888; Malcolm, J. Histoire de la Perse. V. 3. Paris, 1821.
10Бартοльд, В. В. Мусульманская культура. Петроград, 1918, с. 57.