Близкият Изток

Съдбата на тамплиерите и хоспиталиерите взети в плен в битката при Хатин през 1187 г.

Посещения: 1960


Владислав Иванов

 

Статията е публикувана в списание "Времена", бр. XVII, 2019 г.

 

800px Counquest of Jeusalem 1099От Средновековието до наши дни битката, която се състои на 4 юли 1187 г. в палестинската област Галилея, при двата хълма, известни като „Роговете на Хатин“, е смятана от западната историография за едно от най-важните сражения в историята на човечеството. За съжаление тази битка все още е сравнително слабо позната на българската публика поради липсата на достатъчно преводна или родна литература. От друга страна, влиянието на кръстоносните походи и мюсюлманския джихад върху българската история е осъзнато и признато доста отдавна и някой трудно би могъл да го оспори. Поради това на събитие, което притежава изключителна важност за историята на споменатите „свещени войни“ на християнството и исляма, като битката при Хатин, би трябвало да се обърне по-голямо внимание. Още повече, че последиците от нея се отразяват и върху съдбата на Средновековна България. Така например изходът от това сражение е главната причина за провеждането на кръстоносния поход на германския император Фридрих I Барбароса (1155-1190). Въпросният поход преминава през Балканите през 1189-1190 г. и нанася тежки удари на Византийската империя, чийто василевс е считан за предател на християнската кауза. По този начин кръстоносците спомагат за успеха на наскоро обявеното антивизантийско въстание от братята Петър и Асен, основателите на Второто Българско царство.

За да изясним на читателя значението на битката при Хатин, трябва поне накратко да се спрем върху нейната предистория. През 1099 г. войските на Първия кръстоносен поход превземат свещения на християнството палестински град Йерусалим. Кръстоносните предводители решават да провъзгласят града за столица на своето едноименно кралство. Участници в същия поход основават още три държавици в Близкия изток, но още от самото начало Йерусалимското кралство се налага като техен сюзерен1 и най-важната франкска държава2 в Отвъдморските земи3. Въпреки ожесточената съпротива на местните мюсюлмански владетели, до средата на XII в. пришълците-франки завладяват цялото крайбрежие на Леванта и провеждат множество успешни походи във вътрешността на страната. В тяхна подкрепа започват да действат основаните в Йерусалим ордени на тамплиерите и хоспиталиерите. Мнозинството от членовете на споменатите ордени се състоят от монашески братства на монаси-воини, които посвещават живота си на закрилата на християнските поклонници и борбата срещу „неверниците“. Тамплиерите и хоспиталиерите бързо се превръщат в мощни финансови и военни структури, поради което мнозина от франкските владетели им поверяват замъците, които защитават християнско-мюсюлманските граници в Сирия, Палестина и Киликия.

Междувременно след 30-те години на XII в. в Северна Сирия започва да се формира силно мюсюлманско княжество, управлявано от турската династия на Зенгидите. Неговите владетели се проявяват като достойни противници на франките и им нанасят няколко сериозни поражения. След смъртта на Зенгида Нур ад-Дин (1146-1174), владенията му в Леванта са наследени от неговия бивш служител, кюрда Салах ад-Дин (Саладин). Последният се провъзгласява за султан и до 1182 г. успява да обедини Египет и мюсюлманската част на Сирия в единна държава. Подобно нещо не се е случвало от 1099 г. и така Отвъдморските земи на франките се изправят пред най-сериозната заплаха за съществуването си ‒ обединен и свръхмощен мюсюлмански враг, който ги е заобиколил от всички страни, освен откъм морето.

Portrait of Saladin before A.D. 1185 shortВеликият султан Саладин не закъснява да се възползва от превъзходството си, повеждайки срещу франките тотална война по целите им граници. Конфликтът е обявен от ислямските суховници за „джихад“ (ар. „свещена война“). По същото време Йерусалимското кралство изпада в тежка династична криза. Младият и смел крал Балдуин IV (1174-1185) е болен от неизлечимата тогава проказа, а децата на двете му сестри са съвсем малки към момента на смъртта му. Спорове за наследството разделят благородниците, църквата и военните ордени на две враждебни една спрямо друга партии. Мирът помежду им е сключен едва след страшното поражение, което християните претърпяват от войските на Саладин при извора на Кресон на 1 май 1187 г.  В него загива великия магистър на хоспиталиерите Роже дьо Мулен4. Вече с подкрепата на всички свои поданици новият йерусалимски крал Ги дьо Люзинян (1186-1192) събира огромната за епохата армия от хиляда и двеста тежковъоръжени рицари, четири хиляди туркопули и други лековъоръжени конници и петнадесет хиляди пехотинци и сирийски стрелци5. Франкските бойци се съсредоточават в богатата област Галилея, за да попречат на Саладин, който се готви да я нападне. Силите на султана се състоят от дванадесет хиляди конници от редовната армия и неизвестно количество доброволци, но най-вероятно надхвърлят тридесет хиляди души6.

На 3 юли 1187 г. крал Ги заповядва настъпление към обсадената от Саладин крепост Тивериада на брега на Галилейското езеро7. По пътя дотам има няколко извора, но те са прекалено малки, за да осигурят нужното количество вода на цялото огромно множество от хора и коне в неговата армия8. По тази причина франките, измъчвани от жажда, се местят от един извор на друг, опитвайки се същевременно да се предпазят от конните стрелци на Саладин, които през цялото време ги следват на близко разстояние. Сутринта на 4 юли християнската армия решава да заеме естествено укрепените два хълма, надвиснали над Тивериадското езеро, които се наричат „Роговете на Хатин“. Същевременно силите на Саладин извършват обходна маневра. Около пладне започва решителната битка. Изтощените от жегата и жаждата рицари и останалите конници предприемат няколко атаки срещу сарацинската маса, но са отблъснати назад. Пехотинците нямат сили да се сражават. Накрая всички шансове за успех са изгубени и дори и най-смелите християнски бойци хвърлят оръжията и се предават9.

Saladin Guy

След битката в плен падат Ги дьо Люзинян, великия магистър на тамплиерите Жерар дьо Ридфор, повечето барони на Йерусалимското кралство и графство Триполи, както и двеста и тридесет тамплиери и неизвестен, но вероятно голям брой хоспиталиери10. Животът на мнозинството от пленниците е пощаден, а по-богатите дори имат възможност да се откупят11. Не така обаче стоят нещата с пленените тамплиери и хоспиталиери. Войската на Саладин и самият той познават много добре братята от двата ордена от перманентните схватки по границата и множеството други поводи, които са имали, за да общуват с тях по време на дългогодишните войни. Оказва се, че султанът има „специални“ намерения точно за тези свои пленници; намерения, които ще доведат до създаването на „един от най-грозните пасажи в арабската литература, уникален в своето злорадстване и бруталност“12.

Автор на въпросния пасаж е персийският хронист Имад ад-Дин ал-Исфахани (1125-1201). Както личи от името му, той е роден в прочутия през Средновековието ирански град Исфахан. Родното му място е доста отдалечено от Леванта, но кариерата му на юрист и администратор го свързва със сирийските династии на Зенгидите и Аюбидите. Имад ад-Дин служи дълго време в двора на Саладин като негов секретар и го придружава по време на битката при Хатин и последвалата кампания за прогонването на франките от Светите земи. Той е плодовит писател, известен със своето красноречие, а до наши дни са достигнали частично или изцяло няколко от неговите исторически произведения. Най-важни измежду тях са биографията на Саладин, озаглавена Barq ash-Shami („Светкавицата на Сирия“) и историята на завоюването на франкските владения в Леванта, al-Fath al-qussi fi l-fath al-qudsi („Завладяването на Светия град“)13. По-долу давам пълен превод на известния негов пасаж (който представлява част от второто произведение), посветен на съдбата на пленените в битката при Хатин тамплиери и хоспиталиери:

„В понеделник сутринта, на 17 раби14, два дни след победата, султанът (Саладин – б.м.) издири тамплиерите и хоспиталиерите, които бяха пленени и каза: „Аз ще пречистя земята от тези две нечисти раси (джинове), защото техните обичаи са безполезни и те никога няма да се откажат от своята враждебност и да ни служат като роби. Те са най-вредните от всички неверници.“ Той предложи петдесет динара на всеки, който беше задържал някой от тях като пленник и войниците незабавно доведоха поне стотина от тях. Султанът заповяда те да бъдат обезглавени, като избра да ги умъртви, вместо да ги затвори. С него имаше цяла група учени, суфи15 и известен брой благочестиви мъже и аскети, които извадиха мечовете си и запретнаха ръкави, като всеки молеше да му позволят да убие поне по един от тях. Саладин седеше на своя походен трон с радостно лице; неверниците изглеждаха мрачни и отчаяни, войниците се бяха подредили в своите редици, емирите стояха прави в двойна колона.

Имаше такива, които замахваха и сечаха чисто, за което заслужиха благодарности; такива, които отказваха и не съумяваха да свършат работата, и бяха извинени16; такива, които се изложиха като глупаци и други заеха местата им. Видях там човек, който се смееше презрително и убиваше; който не само говореше, но и действаше... Колко много обещания изпълни и колко много слава спечели той; колко вечни награди си осигури чрез кръвта, която проля, прибавил към благочестивите дела, записани на неговото име, и отсечения от него врат! Колко много остриета напои той с кръв за победата, за която копнееше; колко много копия размаха срещу лъва, който улови; колко много страдания излекува чрез страданията, които донесе на тамплиера; колко много сила даде на водачите, които подкрепи; колко много знамена развя срещу бедите, които (принуди – б.м.) да отстъпят! Видях как той уби неверника, за да даде живот на исляма и как унищожи многобожието, за да въздигне култа към единствения Бог17, и как доведе взетите решения до техния край, за да удовлетвори общността на вярващите, и как погуби враговете в защита на приятелите!“18

20100430185933Saladin and Guy

Радостта и възхищението, които изразява секретарят на Саладин по повод масовото убийство на беззащитни пленници, извършено от неопитни в извършването на екзекуции ислямски учени, действително е трудно обяснима за нашите съвременни разбирания. Преведеният откъс свидетелства за крайното ожесточение, до което са стигнали свещените войни между християни и мюсюлмани още през втората половина на XII в. Но защо не са избити всички християнски бойци, а именно хоспиталиерите и тамплиерите? Непосредствено преди цитирания пасаж Имад ад-Дин ни уверява, че султанът се отнасял меко с жителите на завоюваната Галилея, сред които несъмнено е имало и християни, и франки19. Но при описанието на полесражението при Хатин той отново злорадства по адрес на убитите братя от военните ордени: „Лицата на тамплиерите изглеждаха сърдити, а главите им подпираха подметките на краката ни.“20 На какво се дължи тази фанатична жестокост и пълната липса на уважение или съчувствие към победения враг?

Частично обяснение дава малко по-късният мюсюлмански хронист Ибн ал-Атир (1160-1233), според който тамплиерите и хоспиталиерите „били отделени от другите, само защото се сражавали по-свирепо, отколкото всички останали франки“21. Но това, разбира се, не е единствената причина. На първо място доста странно изглежда решението на султана монасите-рицари не просто да бъдат убити, а убийството да се извърши от религиозните лица, присъстващи в неговото обкръжение. Макар и Имад ад-Дин да твърди, че инициативата идвала от самите тях, това до голяма степен се опровергава от описаното от самия него неумение и нежелание на някои от присъстващите да извършат екзекуцията. От последното можем да си направим извода, че дори идеята да е била подхвърлена от някой ислямски учен-суфи, тя едва ли е допаднала на всички. Но онзи, който я одобрява, който заповядва убийствата и „седи на своя походен трон с радостно лице“, докато наблюдава ужасяващото представление, е самият султан. Какви биха могли да са мотивите му да накара неопитните си с оръжието духовници да измъчват и жертвите, и себе си с несръчни убийства? Саладин вероятно знае, че братята тамплиери и хоспиталиери са едновременно воини и религиозни лица. Като поверява убийството им на своите духовници, султанът вероятно желае да демонстрира пълния триумф на ислямската над християнската религия, а защо не и да покаже, че религиозната ревност на мюсюлманските свещеници и монаси не отстъпва на тази на християнските...

BNF Mss fr 68 folio 399Впрочем тази кошмарна масова екзекуция не представлява особено изключение, а се вписва в цялостната политика на Саладин, който неведнъж демонстрира публично омраза и жажда за отмъщение към франките за причинените от кръстоносните походи щети и най-вече за превземането на Йерусалим22. Но прекомерната жестокост, която Имад ад-Дин описва с такова красноречие и възторг, едва ли е нещо повече от демонстрация, която цели да покаже на ислямския свят колко отдаден борец за вярата е новия султан на Египет и Сирия. Доказателство за това е например фактът, че Саладин нарежда да избият обикновените братя-воини от ордените, пленени при Хатин, но оставя жив техния предводител, великия магистър на тамплиерите Жерар дьо Ридфор23. По-късно магистърът е освободен и дори загива в битка срещу войската на Саладин пред стените на крепостта Акра на 4 октомври 1189 г.24

И така, обикновените тамплиери и хоспиталиери, взети в плен при Хатин, падат в жертва преди всичко на пропагандните цели на египетския султан. Тук можем да си припомним един епизод от миналото на Саладин, който има голямо значение в живота му. Още в началото на самостоятелното си управление в Египет кюрдът детронира управлявалата дотогава страната и свещена за шиитите династия на Фатимидите. Мюсюлманите-шиити са смятани за еретици от сунитското мнозинство в исляма. След смъртта на последния Фатимидски халиф през септември 1171 г. Саладин обсебва дворците и властта му и заповядва на имамите да споменават в празничните си петъчни молитви името на религиозния водач на сунитите, багдадския халиф Ал-Мустади (1170-1180). По този начин историческите обстоятелства превръщат доскоро неизвестния кюрдски офицер на Нур ад-Дин в герой и предводител на правоверния ислям. Той с удоволствие прегръща този имидж и го използва твърде умело и по-късно, когато, за да участват във войните му срещу франките, във войската му се стичат доброволци от всички краища на ислямския свят.

За средновековните мюсюлмански автори, като например известния летописец Ибн ал-Атир, образът на Саладин е истинско въплъщение на рицарство и мюсюлманска чест25. По-любопитното е, че този имидж по някакъв начин преминава и в произведенията на съвременната западна цивилизация. Според съвременния историк Джонатан Райли-Смит образът на Саладин в известния роман на Уолтър Скот, „Талисманът“ (1825 г.), прилича на „модерен (за XIX век) либерален европейски джентълмен, в сравнение с когото средновековните западняци винаги са изглеждали зле“26. В скорошния холивудски филм „Небесно кралство“ (2005 г.) Саладин също е представен като цивилизован, благороден и великодушен джентълмен, който умее да прощава на враговете си и се опитва да поддържа мира с християните. Но дали ако двамата забележителни творци с еднаква фамилия, писателят Уолтър Скот и режисьорът Ридли Скот, бяха чели цитираното по-горе описание на Имад ад-Дин ал-Исфахани, щяха да продължат да мислят по същия начин за своя герой?

 

1Върховен владетел.
2„Франки“ е средновековно название на западноевропейците, използвано в различни варианти на Балканите, в Азия и руските княжества. В православните страни франките са наричани и „латини/латинци“.
3Западноевропейците използват за своите новозавладени територии прозвището „Отвъдморските земи“ (фр. Outremer), тъй като те се намират „отвъд морето“, т.е. на срещуположния бряг на Средиземно море.
4Barber, M., The Crusader States, Yale University Press, 2012, 298-299; France, J., Hattin. Oxford University Press, 2015, 79-81; Smail, R.C., Crusading Warfare, 1097-1193, 2nd edition. Cambridge University Press, 1995, 196-197. „Велик магистър“ или просто „магистър“ е титлата, която носят върховните началници на военните ордени.
5France, J., Hattin, 81-82; Barber, M., The Crusader States, p. 299. Туркопулите („туркопул“ се превежда буквално от гръцки като „син на тюрк“) са лековъоръжени конници със смесен или местен произход, които служат във франкските войски в Отвъдморските земи.
6Recueil des historiens des croisades: Historiens orientaux (= RHC), T. IV. Paris, Imprimerie National, 1898, p. 263; Gibb, H.A.R., The Rise of Saladin, 1169-1189. – In: Setton, K. (gen. ed.), A History of the Crusades, Vol. I “The First Hundred Years”, ed. by M. Baldwin. The University of Wisconsin Press, 1969, p. 585.
7Smail, R.C., Crusading Warfare, 191-195.
8Kedar, B.Z., “The Battle of Hattin Revisited.” – In: Kedar, B.Z. (ed.), The Horns of Hattin: Proceedings of the Second Conference of the Society of the Crusades and the Latin East. Jerusalem, 1992, 190-207.
9France, J., Hattin 98-100.
10Pryor, J., Two excitationes for the Third Crusade: the letters of brother Thierry of the Temple. Mediterranean Historical Review, 25:02, 2010, 148-150.
11С изключение на принца на Керак Рено дьо Шатийон, който е убит лично от Саладин.
12Humphreys, S., “Dawiyya and Isbitariyya.” – In: The Encyclopaedia of Islam, Vol. XII “Supplement”. Leyden, Brill, 2004, p. 205.
13„Светият град“ в случая е Йерусалим, който е свещен и за мюсюлманите.
14Вероятно 6 или 7 юли 1187 г.
15Ислямски мистици.
16Т.е. освободени от задължението за екзекуция.
17Поради християнския култ към Светата Троица, част от мюсюлманските теоретици смятат християните за политеисти (т.е. поклонници не на един, а на много богове).
18RHC, IV, 277-278.
19Пак там.
20RHC, IV, p. 273.
21Цит. в Hillenbrand, C., The Crusades: Islamic Perspectives. Routledge, 2000, p. 335.
22По времето на Саладин се наблюдава всеобщо засилване на анти-християнската пропаганда сред мюсюлманите в Близкия изток, срв. Hillenbrand, C., The Crusades: Islamic Perspectives, 314-316.
23RHC, IV, p. 278.
24Barber, M., The Crusader States, p. 309; p. 332.
25Hillenbrand, C., The Crusades: Islamic Perspectives, p. 316.
26Riley-Smith, J., The Crusades, Christianity and Islam. Columbia, 2008, p. 67.