Византия

Комнинова Византия (1081 - 1185)

Посещения: 10474

 

Петър Мутафчиев

Из "Лекции по история на Византия"

 

Алекси I Комнин (1081 - 1118)

 

Alexios1komnenosС възшествието на Алекси във византийската история се приключва с една епоха.

Времето след смъртта на Василий II бе не само един период на непрестанни дворцови или военни преврати, които като в кинематограф издигаха и сваляха държавни глави, това бе не само едно време на интриги и на господство на евнуси и жени във византийската политика. Тоя период представя във византийската история един праг, от който нейните съдбини вече решително се преобразяват.

От времето на Ираклий империята, сполетяна от страшни неприятели на изток и запад, правеше колосални усилия да устои на бурите и да се приспособи към новата обстановка. Няколко века бяха изтекли в упорита дефанзива, при която тя се стремеше да запази остатъците от някогашните си огромни владения. Не всичко можеше да бъде спасено. Но в края на краищата Византия можа да спре външното нашествие и си създаде известна сигурност. Периодът на външната отбрана бе в същото време и период на усилено вътрешно творчество. Старите учреждения бяха вече негодни за новите условия и представителите на византийската държавност търсеха да запълнят образуваните от рушенето им празнини с нови форми и институции, способни да издържат на изпитанията. Завещаната от стария Рим държавна формация постепенно бе се трансформирала в един корав организъм, израснал всред нуждите и кален в нещастията. Една върховна необходимост - държавното спасение, бе водила и направлявала творчеството на редицата императори - истински създатели на византийското могъщество от Ираклий до Василий II. За мнозинството от тях държавният интерес бе, комуто те служеха с готовност на всички изпитания и жертви. Благодарение на техните усилия и творчество, Византия можа да излезе от бедите на арабското и славянското нашествия със загуби, които далеч не бяха невъзстановими.


 

Тя бе си създала една могъща военноадминистративна организация, достатъчно гъвкава и солидна, за да устои на всякакъв напор. Разбрала, че нейната сила и сигурност зависят от наличността на една силна, здрава и свободна селска маса, в лицето на своите най-видни държавни умове тя бе взела всички мерки, за да осигури съществуването ѝ и да я предпази от силите и факторите, които я разлагаха. Тя бе се постарала да намери най-доброто разрешение за държавната защита чрез създаването и поддържането на една постоянна армия от граничари и от селяни войници. Централното правителство, без да поглъща напълно функциите на провинциалното управление, все пак бе ядка на една централистична организация, която поставяше в разположение на самодържеца всички средства за защитата на държавното цяло.

Всички държавнически идеи от такъв характер, които бяха добили най-ярко изражение във войнишките императори на X в. и особено при Василий II, спомогнаха на Източната империя да стане през тоя период една наистина световна сила. Чувствайки своята вътрешна мощ, тя вече бе способна да мине в офанзива. И в резултат ромейските знамена отново се понесоха в победен устрем към Балканите и Сирийските пустини, за да се развърнат държавните граници до Дунава и Ефрат.

ByzantiumforecrusadesСлед смъртта на Василий II тия изпитани пътища, по които империята бе достигнала държавното си величие, бяха бързо изоставени. Дългото и сурово управление на императорите войници бе създало вече една реакция. Това бе реакция преди всичко срещу голямото значение на армията и влиянието на нейните началници в държавния живот. Покровителството на войниците и на тяхната собственост бе не само изоставено. Напротив. Направено бе, съзнателно или не, всичко, за да се разстрои войнишкият институт. Мероприятията на Мономах и на Михаил Парапинак бяха съдбоносни, защото те лишаваха империята от нейната надеждна гранична закрила. Вдъхновявано от желанието да събира колкото е възможно повече средства за поддържане на придворния блясък с многочислената армия от безделници, управлението увеличаваше данъците, без всякакви грижи за последиците. Вечната развала и грабителство на чиновничеството бяха достигнали до последните си предели. Притеснявано от органите на властта, селячеството бе оставено съвсем без закрила в неравната борба срещу едрата собственост. То постепенно се топеше и съобразно с това, с непрекъсващия ръст на едрото земевладение държавата все повече попадаше в зависимост от представителите на последното. За законодателните наредби на един Лакапин, Никифор Фока и Василий II никой вече не се грижеше. Държавата се ръководеше от императорски фаворити, ритори, бюрократи и интриганти, безпринципни и алчни, въодушевени само от желанието да увеличат личното си благосъстояние и това на своите близки или протежета. Императори се издигаха и падаха, но с изключение на нещастния Роман Диоген, никой от тях не разбираше или не искаше да разбере, че короната му налагаше задължения, от които той не можеше да се откаже.

Вследствие именно на това безгрижие, бе достатъчно само полустолетие могъщата империя да се превърне в един организъм, вътрешно прогнил и неспособен да издържи напрежения, много по-леки от тия, на които някога победоносно бе устояла.

Когато Алекси Комнин зае престола, селджуците вече от едно десетилетие бяха основали новата си държава в сърцето на Мала Азия, а през последните години от царуването на Вотаниат бяха фактически господари и на почти всички византийски земи там. Техните леки конници бродеха по крайбрежията на Бяло и Мраморно морета. Италия отдавна бе изгубена. Не само това, но там бе се създала една нова сила - норманската държава, която се готвеше да пренесе войната и върху балканските крайбрежия на Адриатическо море. На север областта между Дунава и Балкана също тъй бе фактически загубена. В нея се разпореждаха печенезите и Балканът не бе препятствие, което би могло да спре набезите на тия хищници из южните тракийски земи.

Алекси Комнин завари прочее едно печално наследство: неприятели, заплашващи държавата от всички страни и освен това пълна липса на средства за защита - разнебитена армия и напълно изтощени финанси.

Неговата задача бе да възстанови силите на империята и същевременно да напрегне всички усилия за отстранение на външната опасност, която все повече се сгъстяваше. Той не бе в състояние напълно да постигне своята задача, но честно и със себеотрицание ѝ служи до края на дългото си царуване. И ако след него империята не можа да стане това, което бе през X и началото на XI в., причината бе, че твърде късно бе вече за нейното спасение и твърде дълбоко бе разстройството, внесено в нейния живот през последното полустолетие.

RobertGuiscardAndRogerНай-застрашителна бе опасността в момента на възшествието на Алекси от страна на норманите. Роберт Гвискар бе събрал в Отранто и Бриндизи една 30 хилядна армия, между която и 1300 нормански рицари, готова да потегли през Адриатика за балканските крайбрежия. Посрещането на тая опасност било възможно, само когато империята бъде освободена от грижите си на изток и на север срещу печенезите. С турците бил сключен мир. (Никифор Мелисин, след възшествието на Алекси се отказал от започнатия бунт и се задоволил с високото достойнство кесар). Според този мир селджуците запазвали всички дотогавашни завоевания. В Мала Азия на Византия оставала само малката област между залива на Никомедия и Черно море. С този мир, в който Византия се отказваше от най-цветущите си провинции, тя осигуряваше своя тил.

Но борбата срещу норманите изискваше за Византия не само събиране на всичката сухопътна армия. Империята се нуждаеше предимно от флота срещу един противник, който идеше през море. За нещастие, разсипническата и безпринципна политика на миналите режими бе унищожила и морската мощ на империята. Византия не разполагаше с никаква флота, докато младата норманска държава бе успяла да стане и една значителна морска сила.

В това отношение империята се нуждаеше от съюзници и Алекси намери такъв надежден съюзник в лицето на Венеция. Градът Венеция бе основан върху лагуните в северозападния ъгъл на Адриатическо море по времето на германските нашествия в Италия. Тук по малките острови северно от устието на По бяха намерили прибежище старите жители на крайбрежието, особено тия от разрушената Аквилеа. През първата половина на средновековието, когато Италия бе арена на борби между лангобардските херцози, Папството и Империята на франките, Венеция бе предпочела да остане под сюзеренитета на Източната империя, владетелка някога на целия Равенски екзархат. Византия нямаше нито желание, нито възможност да се меси във вътрешния живот на това далечно владение. Тя се пазеше да предизвиква недоволството на венецианците, които лесно можеха да скъсат връзките с Цариград. Цариградското правителство бе си запазило само обичая да утвърждава дожовете, които към 700 г. бяха заели мястото на дотогавашните византийски наместници. Образуваща част от обширната империя на василевсите, ползуваща се от всички блага на византийското поданство, без да носи свързаните с него тежки задължения, Венеция бързо се издигна като най-значителна търговска сила в Адриатическо море. В 810 г. тя бе получила автономия, която незабелязано се увеличаваше, тъй че към началото на XI в. от старите отношения към империята венецианците бяха запазили само признанието на византийското върховенство. Като малка република, основала благоденствието си на мореплаването, Венеция използваше своето привилегировано положение на византийски васал и служеше като главен посредник на размяната със Запада. Когато арабите завладяха сирийските и африкански крайбрежия, като истински търговци венецианците не бяха се поколебали да завържат отношения и с тях и да изместят самите византийци в търговията с Азия. Благодарение на тая си усилена търговска деятелност, Венеция вече в началото на XI в. бе се издигнала като първа по значение морска сила в Средиземно море.

Нейното могъщество в това отношение растеше, докато това на Византия намаляваше. Създаването на разбойническата норманска държава при изхода на Адриатическо море, само по себе си представяше заплаха за венецианските интереси. Аспирациите на норманите пък, освен в Италия да се настанят като владетели и на западните балкански земи, означаваше за венецианците пълен плен. Защото в такъв случай техните търговски пътища биха били затворени. Венеция следователно имаше насъщен интерес да не позволи развитието на норманската мощ. Алекси Комнин намери в нейно лице един естествен съюзник срещу Гвискар. Венецианската флота трябваше да затрудни съобщенията на норманите, след като минат на Балканския полуостров. Но този съюз поставяше Византия в пълна зависимост от съдействието на нейния някогашен васал. Освен това помощта, която империята получаваше, бе изкупена с такива отстъпки и привилегии за венецианската търговия, че империята няколко десетилетия се видя подчинена на търговската мощ на Адриатическата република.

boemund portretДва месеца след възшествието на Алекси Комнин на цариградския престол, норманската флота с предназначената за десант армия стигна до бреговете на Епир (края на май 1081 г.), отдето, след падането на Канина и Валона, се запъти към Драч. Градът, защищаван от Георги Палеолог, издържа храбро норманските атаки. Венецианската флота, която се явява в Драчки води, в едно ожесточено сражение унищожава норманската ескадра. Връзките на норманите с Южна Италия били по тоя начин прекъснати. За нещастие Алекси Комнин, който със 70-хилядна армия от византийци и варяги се приближавал, за да помогне на обсадения си град, бил разбит съвършено и принуден да отстъпи към Солун. Поради настъпилата зима, венецианската флота също се оттегля от Драч. Норманите го щурмуват и успели да го завладеят. След това Гвискар потегля за Македония и превзема Костур. На път за Солун пристига известието, че в Южна Италия срещу него избухнало въстание, тъй като византийското злато успяло да вдигне срещу норманите част от старото население на Апулия. През пролетта на 1082 г. Гвискар се връща назад. Продължението на операциите срещу Византия било предоставено на Боемунд, син на Гвискар. Вместо да продължи похода към Солун, Боемунд свърнал на югозапад, покорил целия Епир и го превърнал в база за по-нататъшните си действия. Събрал нови сили, Алекси през 1083 г. се явил в Епир, но нанесените му на два пъти тежки поражения (Янина и Арта) го накарали окончателно да се откаже от по-нататъшните си опити за открита полска война с норманите и да се ограничи само със защитата на крепостите. Боемунд след това пребродил цялата страна до Вардар, стигащ на север чак до Скопие. Костур, Мъглен и Скопие паднали в ръцете на норманите, но византийците успели да спасят Одрин, Острово и Вероя. В края на краищата в 1083 г. Алекси Комнин сполучил чрез златото да извърши това, за което византийското оръжие бе се оказало неспособно. Подкупени от него, норманските рицари се разбунтували срещу Боемунд и минали на византийска страна. Стигналият до Вардар Боемунд, се видял принуден да се върне в Тесалия. Обсадата на Лариса му отнела шест месеца. Алекси с нова армия, в която имало 7 хиляди конни стрелци, се явява на помощ на града, примамва Боемунд на удобна позиция и го разбива. Боемунд отстъпва към Валона и понеже войските му се бунтували, искайки заплатите си, той останал в тоя град, за да чака пари и подкрепления от баща си. През това време Алекси със сила, дипломация и подкуп сполучил да си възвърне повечето от крепостите във вътрешността, които норманите бяха завладели.

Борбите, които в това време преживяваше Италия, бяха ангажирали силите и вниманието на Роберт Гвискар. След унижението си в Каноса (1077 г.), Хенрих IV  бе започнал с папството борба на живот и смърт. На страната на папството и Григорий VII  бе се явил Роберт Гвискар, който считаше, че затвърждаването на германското господство в Италия застрашава независимостта на норманската държава. За византийската дипломация не бе тайна противоречието на германските и нормански интереси в Италия и Алекси Комнин употребяваше всички средства да ускори решителните действия на Хенрих IV в Италия. През 1083 г. били изпратени 144 хиляди динари на последния за нуждите на неговия поход в Италия. Срещу съюза на папството с норманите следователно цариградското правителство бе създало византийско-германски съюз. Действията на Хенрих IV в Италия през 1083-1084 г. бяха причината, за да не бъде Гвискар в състояние да изпрати на военния театър на Балканите нужните подкрепления.

При тия условия съдбата на норманската експедиция в балканските земи бива предрешена. Наистина в есента на 1084 г. норманите сполучиха да завладеят о-в Корфу, но това бе последният им успех. На следната 1085 г. норманската флота бива унищожена от съединените византийско-венециански сили. Същата година умира и Гвискар. Между неговите синове започва борба за престола и това позволи на Византия да си възвърне всички загубени дотогава земи.

Алекси Комнин бе се освободил от един от най-страшните си неприятели.

Тъкмо по това време отношенията в северната част на Балканския полуостров бяха достигнали до състоянието, което правеше намесата и бързите мерки на цариградското правителство необходими.

След въстанието на Нестор и печенежкия поход срещу Цариград печенезите оставаха пълни господари в дунавските земи. Тракия ежегодно изпитваше злополучното съседство на тия хищници. Пълното безсилие на византийското правителство да осигури защитата на тракийските земи бе подровило там неговия авторитет. Резултатът от това бе, че между населението, особено на Северна Тракия, бе се разраснало силно недоволство, ускорено и от безчинствата на византийската администрация. Начело на недоволните, както това бе обикновено в българските земи, стояха богомилите и сродните на тях по религия павликяни. Още в царуването на Вотаниат бе се почнало антивизантийско движение между павликяните в Пловдивско. Един от тях Лека, грък по народност, избягал при печенезите. По негово подбуждение те нападнали земите около Ниш и София. В последния град Лека убил и местния епископ. Само изкусното движение на Комнин, който дотогава действал като пълководец на Вотаниат и се появил в тила на печенежките пълчища, заставило последните да отстъпят зад Балкана. Все в същото време друг богомил, българинът Добромир, който също бил във връзки с печенезите, вдигнал бунт в Месемврия. Миролюбивият Вотаниат успял да примири Лека и Добромир с това, че се оказал твърде щедър към тях и ги наградил с високи чинове.

Най-силен израз бе добило недоволството на павликяните в Пловдивската област през време на войната с норманите. В голямата армия, която в 1081 г. Алекси Комнин бе повел срещу норманите, имало и един отред от 2800 павликяни под началството на двама свои първенци Ксанти и Кулеон. В най-решителния момент на боя целият отред отстъпил и потеглил за дома си. В първия случай, в който Алекси сполучил при норманската война, той наказал непокорниците най-жестоко. Техните първенци били арестувани, земите на останалите били отнети и имотите им оставени на разграбване от войниците. Те дори били изгонени от своите домове и земите им раздадени на нови владелци. Тия мерки показват, че пловдивските павликяни били войнишко население, навярно остатък от колонистите, които бяха настанени тук от Цимисхий.

Репресиите предизвикали реакция. Един от дворцовите чиновници на Алекси, някой си Травъл, произхождащ от тези павликяни, решил да отмъсти за произведените над тях насилия. Избягал от Цариград, той се явил в Пловдив, дето към него се присъединили много от едноверците му и с тях заел крепостта Белятово в подножието на Източния Балкан. Те повикали за съюзници печенезите. Алекси разбрал, че разширението на движението заплашвало с изгубването на цяла Северна Тракия и затова изпратил срещу съединените павликянско печенежки тълпи, които вече стояли южно от Балкана, цяла армия, начело с един от най-добрите си пълководци - Григорий Пакуриан, заемащ една от най-високите военни длъжности - велик доместик на Запада. Това бе същият грузинец, който бе основал Бачковския манастир. В боя под Белятово обаче византийската армия била унищожена и самият Пакуриан - убит. Едва след нови усилия, на византийците се удало да принудят печенезите на отстъпление зад Балкана.

В това време бившата тема Паристрион представлявала място, дето се събирали авантюристи от всички страни. Наред с печенезите придошли от север и много руси. Местното българско население, което вече било свикнало с печенезите, изглежда, че намерило в съжителството си с тях по-добра сметка, отколкото под управията на византийското чиновничество. През 1086 г. в Дръстър и околните му крепости се явяват като местни главатари, някои от които носят печенежки имена - Татуш, Сача, Хали, а един от тях Всеслав, както по името му личи - бил славянин. (Напоследък румънските учени се стремят да докажат, че тия главатари били румъни и че тук в XI в. били създадени първите наченки на румънската държавност. N. Yorga, Les premières cristalisations d'Etat des roumains. Bull, de la Sect. hist, de l'acad. roumaine 1920, № 1, с.ЗЗ сл.; N. Banescu, Les premiers témoignages byzantins sur les roumains du Bas Danube. Byz. Neugr. Jahrbücher, 3 (1923).

В 1087 г. една нова орда от 80 хиляди души печенези под началството на хана си Челгу минала Дунава и се разсипала из Източна Тракия. Наистина те останали тук не дълго, но постоянната опасност от нови нападения принудила Алекси да се реши на смелото предприятие - да предприеме поход в Дунавска България и да очисти от нея размирниците. Разтревожени от слуховете за настъплението на голяма византийска армия, печенежките главатари решили да потърсят съюза на куманите. Алекси стигнал до Силистра, но опитът му да вземе града не сполучил. Може би страхът от появяването на куманите го принудили да снеме обсадата и се запъти към Плиска. По пътя обаче византийската армия била връхлетяна от несметните печенежки пълчища. Всички усилия да си пробие път останали напразни. Голяма част от византийската армия била унищожена. С големи усилия и при маса премеждия Алекси можел да се спаси, като за една нощ стигнал до крепостта Голое при Карнобат.

Повиканите на помощ кумани се явили, когато от тях нямало нужда. Между двете племена почнал спор за плячката, който свършил със сражение. Печенезите били принудени да търсят прибежище в блатата около дунавските устия. Куманите се върнали назад, но от тоя момент между двете сродни племена бе пламнала кървава война, която трябваше да се свърши с пълното изтребление на едното от тях.

След поражението при Силистра Алекси Комнин трябвало да очаква настъпването на още по-тежки събития, тъй като северните му съседи, окуражени от успеха си, най-малко сега могли да останат мирни. С цената на големи парични подаръци Алекси успял да получи желания мир. По тоя начин годините 1089-1090 минали сравнително тихо.

Но едва настъпила пролетта на 1090 г., когато печенежките тълпи се явили отново в Източна Тракия. Положението на Византия било критично. В това време зетят на иконийския султан Чаха, който известно време се намирал на византийска служба, избягал при сънародниците си и с помощта на дружина от смели наездници завзел западното крайбрежие на Мала Азия със столица Смирна. В скоро време той си създал флота, завладял още някои приморски византийски крепости, островите Хиос и Лесбос и влязъл във връзка с печенезите за общи действия срещу Цариград.

Никога Византия от времето на Ираклий не бе се видяла пред такава страшна опасност, както сега. От изток и запад тя бе притисната от двама опасни неприятели. Оставаше те да си подадат ръка и да стегнат обръча около Цариград, и всичко щеше да бъде свършено. Империята дори не разполагаше с флота, на която би могла да възложи защитата по море. При това селджуците в Мала Азия и печенезите в Европа бяха гранки от едно и също племе. Те можеха да съзнаят своето родство и с общи усилия да предприемат щурма срещу последния бастион на цивилизацията по бреговете на Босфора.

Алекси не разполагал и с надеждна армия, на която да възложи упованието за спасението на държавата си. Малкото войски, които бе могъл да събере, разпръснал из крепостите между Одрин и Цариград, чиито околности били наводнени от печенезите. В това натегнато положение протекла цялата 1090 г.

CouncilofClermontПри тези условия на Алекси оставало само едно средство: да отправи отчаяни молби за помощ към католическия, но все пак християнски Запад. До видни владетели, крале, херцози и графове били разпратени послания, в които Алекси ги заклевал да помогнат за спасението на страната и столицата му, която била център на християнската цивилизация на Изток. Някои от тия писма са запазени и в тяхното съдържание се разкрива наистина безнадеждното положение, което бе настъпило за Източната империя и от което тя не можеше да се избави без външна помощ. Тая помощ не дойде в дадения момент от Запад. Но зовът, отправен към последния от брега на Босфора, бе тласъкът, който развълнува католическите народи и предизвика кръстоносните походи.

Пролетта на 1091 г. била изпълнена със зловещи очаквания. Чаха се готвел да направи десант на Галиполския полуостров и оттам заедно с печенезите да се запъти срещу Цариград, докато флотата му щяла да поддържа операциите откъм морето. Алекси заповядал да се привлекат от македонските земи всички войнишки контингенти и сам се разположил в блатистата местност при Долна Марица, за да наблюдава отблизо действията на печенезите. Двете сили - византийци и печенези - далеч не еднакви, стояли една срещу друга. В този момент се явява един неочакван трети деец в трагедията, която имаше да се разиграе. Това била една орда от около 40 хиляди кумани под началството на двама ханове - Маняк и Тугор. Алекси не знаел какво му носят те. Той веднага влязъл в преговори и успял видимо да ги привлече на своя страна. Тяхното държание обаче било двусмислено и императорът не бил сигурен, че в последния момент няма да се съединят с печенезите, които също се мъчели да ги привлекат на своя страна. Оттук и настъпилото у него колебание. Най-сетне куманите му дали ултиматум. На 29 април 1091 г. в местността Левунион, на изток от Марица, станало съдбоносното сражение. Византийци и кумани налетели на печенежкия лагер. Боят продължавал до залез-слънце. Всички печенези, които не паднали от меча на противниците си, били пленени. Ана Комнина разказва, че на един византийски войник се паднали по няколко пленници. Пленниците били обезоръжени и свързани. Страхът обаче от голямото число пленени варвари бил толкова голям, че през нощта голямата част от тях била избита. Самите кумани бил ужасени от злодеянието на своите културни съюзници. И затова още същия ден побързали да се оттеглят на север.

Денят 28 април 1091 г. спаси Византия. Печенезите бяха съвсем унищожени и от тоя момент те изчезват от историята като народ. Остатъците им били поселени в Мъгленско, дето се претопили сред местното население. Вайганд, който описва власите из Мъгленско, говори, че в много от тях се забелязват турански лица - навярно потомци на тия печенези от XI в.

Балканските тракийски земи през царуването на Алекси стават театър на нова война три години по-късно. В 1094 г. минали Дунава куманите. Те водели със себе си един претендент, който заявявал, че е Константин, син на Роман Диоген, макар че същият загинал в борбите с турците преди няколко години. Жената на Константин и сестра на самия Алекси Теодора била монахиня и още жива. Нямало никакво съмнение, че новият претендент бил самозванец. Неизвестно отде попаднал в Цариград, където слухът за него възбудил духовете. Алекси заповядал да го заловят и с обръсната глава и брада да го изложат на поругание. След това бил заточен в Херсон и затворен в една кула. Оттук успял да избяга с търгуващите кумани. Техният вожд Тугоркан разбрал изгодите и решил да го подкрепи. Приготовленията били държани в тайна, но въпреки това Алекси узнал. Те не били спрени на Дунава - границата фактически била на Балкана. Алекси с армията си стига до Анхиало, дето се укрепява. Варварите достигнали до крепостта Голое и я превзели. Ямбол и другите градове се предали. След тридневна обсада варварите напуснали Анхиало и се запътили към Одрин. Никифор Вриений обаче (побратим на Роман Диоген) не им предал града, а изобличил самозванеца. Той бил заловен с измама и наказан с ослепяване. Куманите се пръснали по грабеж. Един техен отред от 12 хиляди души бил почти всецяло унищожен от Алекси. Балканите и този път остават фактическата граница на север.

След унищожението на печенезите при Левунион, Византия се бе освободила и от втория си опасен противник - Чаха. Той бе успял да завладее градовете Клазомени, Фокея, Смирна, а след това и островите Лесбос, Самос, Родос, Хиос. Бивш пират, той се титулувал като ромейски император и застрашавал Цариград. В 1093 г. дори се опитал да превземе гр. Абидос. Алекси, за да се отърве от него, пуснал в действие златото. Собственият зет на Чаха, султанът на Никея, го убил на един пир, дето поканил Чаха. Градовете и островите, които завладял, били възвърнати.

Оставали турците селджуци. През времето на междуособиците в империята след смъртта на Роман Диоген те бяха завзели почти цяла Мала Азия. Сюлейман, един от емирите, подчинен на иконийския султан, бе завладял почти цялото крайбрежие на Мраморно море и бе установил столицата си в Смирна. Вътрешността на полуострова, дето турците бяха господари почти три десетилетия, вече в голямата си част бе ислямизирана. Алекси съзирал голямата опасност от неудържимото турско настъпление. Виждал е и, че с него сам трудно ще се бори. Още в 1090 г. той бе изпратил отчаян призив към западноевропейските господари за помощ. За да си осигури съдействието на западните владетели и главно на папата, той бе почнал да работи за помирение с латинците. Охридският архиепископ Теофилакт, близък до придворните кръгове, бе написал съчинение за "Заблужденията на латинците", в което се отнася снизходително към отклоненията на католическата черква. На събора в Пиаченца (1095 г. пролетта) посланиците на Алекси молили папата Урбан II  за помощ срещу турците. Папата проповядвал за кръстоносен поход на събора в Клермон същата година. Задачата бе да се освободи гроба Господен от турците, които го бяха завзели в 1077 г.

Върху приготовленията и движението на кръстоносците οт Първия поход не ще се спирам.

peter imperatorАлекси не очаквал на изток да потегли такава голяма маса. Той разчитал на малка армия, която ще бъде принудена да следва неговите указания и заповеди. Явяването на кръстоносните тълпи усложнява задачата му. Той схваща последната двояко: 1) да намали опасностите, които необузданите кръстоносци могли да навлекат на империята му и 2) да направлява тъй събитията, щото да ги използва във възможно по-голяма степен за политическа печалба. Естествено, че в случая главното средство било хитростта и често пъти - двуличието и измамата. Това става причина още в самото начало кръстоносците да почнат да се отнасят с недоверие и омраза към своите съюзници. Оттогава на Запад се разпространява запазеното и до днес убеждение за гръцкото вероломство. Впрочем, още в самото начало на движението си през Балканския полуостров кръстоносците дали повод за оплаквания и стълкновения. Кръстоносците на Валтер Голтака живеели от грабеж на стадата и храните на населението по пътя от Белград до София. Тези с Петър Амиенски, които се явили след първите, вече срещнали пълна враждебност. В Ниш, поради една дребна разпра, се завързал между кръстоносци и граждани истински бой, при който кръстоносците загубили повече от 10 хиляди души. Кръстоносците нормани, които под началството на Боемунд бяха поели пътя от Италия през Адриатическо море и Драч, разграбили около Костур селата на местните богомили. Вардар бил минат от тях въпреки съпротивата на турците-вардариоти.

Алекси имал защо да се бои следователно от своите недисциплинирани гости и твърде съмнителни съюзници. Между кръстоносните владетели бил и гореспоменатият тарентски херцог Боемунд, същият Гвискаров син, с който Алекси бе се борил три години в Албания.

С дипломация и в някои случаи със заплашване, Алекси сполучил да вземе от пристигащите един след друг при Цариград кръстоносни водители клетвата, че ще се считат негови васали в земите, които ще отнемат от неверните.

Passages doutremer BNF Fr.5594 f37v bataille de DoryleВойната започва в Мала Азия през май 1097 г. В султанството Рум владеел Килидж Арслан - независим от Багдадския султанат. Арслан бил разбит в полски бой и Никея - обсадена. Преди решителния щурм Алекси убедил турците да предадат града нему, а не на кръстоносците. Недоволството на кръстоносците успял да усмири с богати подаръци. Решителната битка срещу главните турски сили става при Дорилеон (1 юли), която оставя в ръцете на византийците Западна Мала Азия. Кръстоносците потеглят на югоизток към Киликия. Алекси започва една по една да отнема турските крепости на Иконийския султанат. Още през същата 1097 г. биват превзети старите градове Лаодикия, Сарди, Смирна, Ефес. Кръстоносците негодували за това, че Алекси ги оставал сами, но нямало що да сторят.

Между това, очакваният сблъсък неизбежно настъпва. Боемунд с превземането на Антиохия се обявява за херцог на града, но Алекси не е можел да търпи това близко съседство. В 1099 г. той започва война срещу него. Отвлякъл вниманието си, той оставя турците на заден план и им позволява не само да се оправят от пораженията си, но и да се подготвят за нова офанзива.

Боемунд намерил ценни съюзници в лицето на пизанците. В 1099 г. пизанска флота от 120 кораба потегля с кръстоносци, за да достави подкрепления на изток. При Йонийските острови влиза в конфликт с тамошните византийски власти и ограбва островите Левкада и Кефалония. Боемунд, който имал да се бори не само против Алекси, но и против турците и южния си съсед граф Раймонд Тулузки, оставил защитата на Антиохия на племенника си Танкред и се връща в Италия, за да събере нова армия. С посредничеството на папата и на френския крал, чийто зет станал, в лятото на 1107 г. той успял да събере около 35 хиляди души, от които 5 хиляди рицари.

Духът на авантюриста се събужда в него. Вместо към Антиохия той дебаркира на албанския бряг при Валона. Алекси обаче отрано бил приготвен. Драч, който норманите обсадили, бил силно укрепен. Алекси със силна армия се разполага около Девол, а византийската флота прекъсва съобщенията с Италия. Боемунд употребява дърветата от корабите си, за да поднови унищожените от гръцкия огън обсадни машини. Алекси запазва проходите около Драч, тъй че Боемунд се вижда сам обсаден. Лишенията в лагера му изчерпват неговите сили. През септември 1108 г. той сключва позорен мир. Отказва се от Антиохия и Лаодикия. За Антиохия дава васална клетва, която след смъртта си оставя на Византия. В 1111 г. умира. Антиохия обаче не минава във византийска власт. Между това Алекси се помирява с пизанците, като им отстъпва търговски привилегии.

Какъв фантазьор бил Алекси се вижда от това, че в 1112 г. при най-голямата разпаленост на инвеститурната борба той влязъл в преговори с папата за уния и за признаването на сина му Йоан за западен император.

Тази липса на реално чувство позволи на турците да се засилят. Синът на Килидж - Арслан Малек шах минава в Мизия*  и Витиния. Бреговете около Черно и Мраморно морета виждат отново турските пълчища. Едва в 1116 г. щастието отново се усмихва на византийците. В 1117 г. империята възстановява границата Синоп-Филомилион. Мирът бил сключен в Акроинон.

На следната година Алекси Комнин вече не бил между живите.

В последната година на управлението си той могъл да огледа със задоволство извършеното дело. Той бе намерил империята в развалини и беше я възстановил.

Но в неговата дейност имаше и много тъмни страни. Постоянно във войни, той нямаше време да се занимае сериозно с вътрешното положение и да лекува неговите недъзи. Той дължеше трона си на подкрепата на аристокрацията, поради което бе длъжен да ѝ се отплати. От негово време тя става решаваща сила в държавата. За интересите на долните слоеве никой не се грижел. Едрото земевладение се увеличава, дребното - изчезва. Стопява се и свободното селячество. Създава се и нова земевладелска форма - пронията. Пронии се наричали земите, които правителството раздавало на видни сановници било като награда за извършени услуги, било вместо заплата за известна служба. Прониите не могли да се продават и завещават. Те били големи владения, понякога обхващали цели села и се обработвали от парици. За да контрабалансира влиянието на военноземевладелската аристокрация, Комнин покровителствал черквата като преследвал богомилството. В 1118 г. бил заведен в Цариград и след диспут с императора изгорен старейшината на българските богомили - Василий. Към нуждите на духовенството бил много внимателен. В негово време започва републиканската история на Атонските манастири. Дотогава те били подчинени отчасти на митрополита на Ерисо, отчасти на патриарха. Алекси обявил Атон за независим от патриарха и го поставил под пряката закрила на короната. Съветът на манастирите избирал един "протос", който представлявал върховната власт в Св. Гора. Още в първите години на царуването си той надарил с много имоти, привилегии и данъчен имунитет манастира "Св. Йоан" на о-в Патмос, комуто дал във владение целия остров. Оттогава започвал бляскавия период на този манастир, който в средновековието станал прочут духовен и литературен център. И днес неговата библиотека с ръкописи и грамоти е една от най-богатите на Изток, макар че много нещо е отвлечено или унищожено.

Изтощителните войни, които Алекси водил, и нуждата от парични средства го принудили да увеличава данъците и да настоява за тяхното събиране със сурови мерки. Пригнетеното от властелините и държавните чиновници население по тоя начин се лишавало от последните си средства. Чиновническите злоупотреби не знаели предел. Една страшна картина за това ни дават писмата на Охридския патриарх**  Теофилакт, съвременник на Алекси. Този чист грък, който ненавиждал своето паство от груби и диви българи, не намира изрази, за да изкаже хищничеството на малките и големи чиновници в охридските земи.

На това притеснение се е дължало и силното развитие на богомилството по това време. И други бич се бил стоварил върху бедното население. За дългите си войни Алекси събирал възрастното мъжко население, което след това никога не виждало родината си. Теофилакт съобщава в едно от писмата си, че Охридската област била обезлюдена и молел византийското правителство да престане да прави в нея военни набори. Положението на другите теми не ще да е било по-добро.

Тъй като данъците не били достатъчни да задоволят нуждите, въведени били разни монополи. Алекси накрай почнал да сече монети с фалшива стойност. Никога тая практика не била тъй силна, както тогава. С тези нови монети държавата плащала задълженията си, но населението било принудено да внася данъците в стари пълноценни монети. По тоя начин държавата загубваше доверието на собствените си поданици.

Царуването на Алекси Комнин е съдбоносно за Византия и в друго отношение. Тогава за пръв път империята се превърна в поле за експлоатация от страна на някои италиански републики. С това тя трябваше накрай да загуби икономическата си независимост и своята държавна мощ. Защото алчните италианци постоянно увеличаваха своите претенции, докато най-сетне почнаха да се отнасят към Византия тъй, както доскоро европейските държави към Турция.

За да си осигури морската помощ на Венеция срещу норманите, Алекси сключи с нея споменатия договор от 1082 г. Живеещите във Византия венецианци се наричали в него наистина негови служители. Но всички венецианци получиха правото свободно да купуват и продават в империята всякакви стоки, без да плащат каквото и да било мито за това. В Пера - Цариград те получили един квартал, превърнал се в колония, управлявана от свои баили, която се оформила като държава в държавата. От тия привилегии Венеция доби в скоро време оная мощ и богатство, които я направиха в края на средновековието най-първата сила на Изток. Две години по-късно Византия се отказа в нейна полза и от суверенитета си над Далматинското крайбрежие и венецианският дож получи титлата Дукс на Далмация и Кроация.

Примерът на Венеция възбуди апетитите и на останалите италиански републики. Пиза, при мира от 1111 г., получи също правото на свободна търговия. Византия съзнателно искаше да създаде конкурент на Венеция. Но тя нямаше намерение да пусне в дома си нов господар. Пизанците бяха изравнени с гърците по отношение на митото.

Царуването на Алекси Комнин е особено забележително в историята на византийската чиновническа и придворна йерархия. Многобройната армия от сановници и служители при византийския двор до негово време се разпадала на твърде много категории и степени. Начело на тия великодостойници се намирали първите велможи на царството, лицата от самата императорска фамилия. Най-високата титла, идеща непосредствено след царската, била титлата кесар и след това - деспот. Алекси Комнин, който за издигането си имаше да дължи твърде много на неколцина от най-видните представители на византийската аристокрация, намерил възможност да им се отблагодари, като им дарува високи достойнства и титли. Но съществуващите дотогава почетни достойнства не били достатъчни и затова бил принуден да търси други. Своя зет Никифор Мелисин, който при Вотаниат бе се обявил за претендент на престола, той примирил, като му дал достойнството кесар. Не искайки да остави обаче брат си Исак Комнин по-долу от него, той създал едно ново достойнство - севастократор, по-високо от кесарското. От старата придворна титла севаст той създал редица нови - протосеваст, паниперсеваст и т.н. Императорите след Алекси упражнявали своята изобретателност в това направление, тъй че към XIV в. византийската придворна йерархия наброяваше повече от 70 достойнства, титли и отделни рангове.

 

*Става дума за малоазийска Мизия.
**По-точно архиепископ.


 

Йоан II Комнин (1118-1143)

 

Йоан бил отдавна определен от баща му Алекси за наследник на престола. Императрицата Ирина обаче предпочитала да види короната на главата на своя зет Никифор Вриений, женен за първородната Алексиева дъщеря Ана. Само спокойната решителност на Йоан и общите симпатии, на които той се радвал сред столичното население и войската, осуетили интригите на двете жени и смяната на престола станала без всякакви сътресения и видими борби.

John II KomnenosКолкото и чудно да се вижда, но най-голямо неприятелство и противодействие при възшествието си на престола Йоан Комнин срещнал между своите близки роднини. Наскоро след възцаряването му бил открит заговор, организиран от сестра му Ана, която на всяка цена искала да види короната на главата на мъжа си Никифор Вриений, син на ослепения при Вотаниат претендент. Заговорът бил на време открит, но природната доброта на Йоан не му позволила да си послужи с кървави репресии срещу заговорниците. Той оставил на сестра си дори почетното положение при двора. Честолюбивата принцеса обаче до края на живота си не могла да се примири със своята съдба и въздишала за изгубената корона. Нейният мъж, Никифор Вриений, който при Алекси Комнин се отличил със способностите си на добър пълководец, и бил почетен с високото достойнство кесар, е известен най-вече като един от добре образованите на времето си византийци. По настояването на своята тъща, която го предпочитала пред своя собствен син, той почнал съчинение върху историята на Алекси Комнин. Ранната смърт на Вриений му попречила да изпълни делото си и съчинението му едва било доведено до събитията при възшествието на Никифор Вотаниат. Неговата жена Ана, виждайки крушението на своите амбиции, намерила утеха в двойното си нещастие. Получила най-доброто образование на времето си, тя продължила работата на своя мъж. От нея е запазено в 15 книги съчинението "Алексиада", в което тя описва цялото царуване на баща си. Днес то е едничкият пълен извор за времето на Алекси Комнин. То било свършено едва след смъртта на Йоан Комнин, към 1148 г.

Йоан Комнин представя особено явление в редицата византийски императори. Прям и откровен, той бил пълна противоположност на своя баща, който въплъщавал типичното византийско притворство. Всред византийското общество той представял рядко изключение със своята лишена от всякакво суеверие набожност. Изтънчената жестокост и вероломството, които бяха едно от сигурните оръжия на византийската политика, бяха чужди на неговото управление. Той бе един от малцината византийски императори, който не бе си позволил никаква жестокост по отношение на личните си неприятели. Някои от днешните историци го сравняват с римския Антоний Пий. Самите му съвременни латинци виждали в негово лице способен и деловит господар и един отличен човек. Неговите поданици дълго време го помнили с името Колойоан, прозвище, което далеч не произтичало от външността му.

За вътрешното управление на Византия в негово време знаем твърде малко. Поради непрекъснатите войни, които бил длъжен да води във всички посоки, той нямал възможност да спре вниманието си върху вътрешните нужди на византийското общество и оставял, вече набелязаните през времето на Алекси социални и политически разрушителни тенденции, свободно да се развиват. Все пак и доколкото му било възможно, той преследвал злоупотребленията и се стремял да поддържа законност и ред в разните области на управлението. Ценен помощник във вътрешното управление той имал в лицето на първия си министър Аксук. Това бил един турчин, който още като дете паднал във византийски плен, възпитавал се в двора и тук станал един от най-близките другари на Йоан Комнин.

Още в първите години на царуването си Йоан Комнин започнал отново борбите с малоазийските турци. В два похода, през 1120 и 1121 г., той сполучил да ги изтласка от западните области на Южна Мала Азия. Византийската власт била възстановена в голяма част от Фригия, Памфилия и Пизидия.

Продължаването на тия борби в Мала Азия било прекъснато от нови опасности на запад. И тоя път печенезите създадоха работа на византийското оръжие. След голямата катастрофа при Левунион през 1091 г., от печенезите бяха останали не особено многочислени групи из днешната румънска равнина. Тия именно печенези в 1122 г. минават Дунава и накарали населението на Дунавска България да преживее още веднъж ужасите от последните години на XI в. Йоан Комнин побързал да спаси от разорение поне тракийските земи. Той завардил балканските проходи и когато печенезите стигнали до Стара Загора, той нападнал лагера и им нанесъл такова поражение, че малцина от тях могли да се спасят. Пленените били разселени из земите на империята, мнозина били зачислени в съсловието на стратиотите. От тоя момент името на печенезите вече окончателно изчезва от историята. Техните земи северно от Дунава били заети от куманите, които отсега нататък стават досадни съседи на империята.

Едва уредена сигурността на балканските провинции, когато за империята се яви нов неприятел, по-опасен от всички досегашни. Това бяха венецианците. Договорът от 1082 г. ги бе направил първата търговска сила на Изтока. Благодарение на привилегиите, от каквито бяха лишени самите византийски търговци, те в късо време бяха поели голямата част от източната търговия. Към последните години от царуването на Алекси Византия бе почувствала какъв страшен съперник си бе създала, но вече бе минало времето, когато безнаказано би могла да се освободи от него. Нещастието бе преди всичко в това, че Византия напълно бе занемарила своята военна флота и по никой начин не можеше да се мери с могъщата морска република. При все това обаче, държанието на венецианците във Византия бе тъй надменно предизвикателно и техните привилегии тъй вредни за византийската търговия и държавни финанси, че Йоан Комнин при възшествието си на престола отказал да потвърди договора, сключен с тях от Алекси Комнин в 1082 г. Републиката счела това за същинско предизвикателство. В 1122 г. една венецианска флота потеглила на изток, за да достави подкрепления на сирийските французки владетели срещу сарацините. Същевременно на нея било заповядано да упражни натиск над Византия, за да се потвърдят старите привилегии. По пътя тя напада о-в Корфу, без обаче да сполучи да го подчини. Йоан Комнин, в отплата за това неприятелство, изгонил всички венециански търговци от територията на империята, акт, който причинил във Венеция още по-силно възбуждение. През 1124 г. венецианската флота, на връщане от Палестина, нападнала островите Родос и Хиос, а през 1125 г. опустошила Самос, Лесбос и много от малките Егейски острови. На следната 1126 г. венецианците завладели и най-важния от Йонийските острови - Кефалония. Безпомощен срещу всички тия удари, които венецианците нанасяли, без сами да страдат в нищо, Йоан бил принуден да търси посредничеството на папата за мир. Венеция, която виждала как през периода на неприятелството византийските пазари се завладяват от нейните съперници - пизанци, амалфитяни и генуезци, също тъй не била далеч от желанието да се примири. Мирът бил сключен през 1126 г. в явна вреда на империята. Тя била принудена да капитулира пред някогашния си васал. Йоан Комнин признал договора от 1082 г. и венецианците отново добили тъй износните за тях привилегии.

Докато още венецианските пиратски походи не били прекратени, Византия била замесена в една нова война, тъкмо на противоположните си граници. Тоя път имала да се разправя с маджарите. През XI в. последните приели западното християнство, под чието влияние изоставили много от своите азиатско-номадски навици и поели пътя на културното развитие. В късо време държавата им бе излязла от границите на Панонската равнина. В стремежа към разширение на границите си, те бяха насочили своето внимание към Хърватско, Босна и Далмация, които можели да им отворят пътя за Адриатическите крайбрежия. За владението на Далматинските брегове те влязоха в конфликт с Венеция, конфликт, който имаше да трае цели векове.

В началото на XII в. в Унгария бяха настъпили династически борби и Йоан Комнин се намесил в защита на законния господар. През 1124 г. маджарският крал Стефан II открил неприятелствата като разрушил крепостта Белград и построил срещу нея нова крепост - Землин на северния бряг на Сава. Маджарите с помощта на сърбите, които търсели случай да се освободят от византийското върховенство, навлезли по долината на Морава чак до София. Йоан ги отблъснал оттук и войната дълго време се водила в Белградската и Браничевска области. Най-сетне, в 1126 г., годината, в която бе постигнато помирението с Венеция, бил сключен мир и с маджарите, при което Византия запазила дотогавашните си владения на южния бряг на Дунава и Сава.

Jan1Komnenos RaimundTripolisЕдва сега Йоан Комнин се почувствал свободен да продължи завоевателната си политика на изток срещу турците. Неговата мечта била изгонването на турците от Мала Азия и възстановлението на имперските граници, каквито те бяха преди катастрофалната битка при Манцикерт.

След дълги борби в 1137 г. той сполучил да подчини цяла Киликия и принудил антиохийския граф Раймонд да се признае за негов васал. Уговорено било съединените византийско-франкски войски да завоюват Северна Сирия с Алепо, които трябвало да остават във владението на франките, срещу което Антиохия щяла да бъде напълно отстъпена на Византия. Франките били малко склонни на един такъв поход, който в същност не щял да им даде нищо и затова той не успял. От друга страна в самата Антиохия избухнало антивизантийско въстание, което принудило Йоан бърже да се изтегли назад с малките сили, които водел. Следващите години минали в борби с турците в северната част на Мала Азия, при което Йоан проникнал дори до понтийска Новокесария.

Малкият успех на всички тия предприятия не отчайвал императора. В 1143 г. той събрал значителна армия в Киликия с намерение да проникне с нея през Сирия в Палестина, да помогне на йерусалимския крал в борбите му с турците и заедно с това да наложи сюзеренитета си върху ония земи. Не било съдено обаче това предприятие да бъде изпълнено. През пролетта на 1143 г. Йоан Комнин умрял в Киликия. Преди смъртта си, със съгласието на пълководците си, той прогласил за свой приемник по-младия си син Мануил.


 

Мануил I Комнин (1143-1180)

 

Manuel1 MarieЦаруването на Мануил Комнин е последната блестяща епоха в историята на Византия. За последен път Цариград е център на мировата политика и Византия - една световна сила. За сетен път империята прави да се чувства нейната мощ във всички отношения на Изток и Запад. Но времето на Мануил, довеждайки силите на византийското общество до сетно напрежение и създавайки на империята многобройни неприятели на всички страни, подготви нейната катастрофа, причинена от вътрешно изтощение и неудържими външни сътресения.

Последният проблясък на величие, което Византия преживява във времето на Мануил, се дължи на неговите лични качества и нещастията, които то подготви, бяха резултат на необузданото честолюбие на този император, който не можеше да разбере разликата между възможното и непостижимото. Във всичките прояви на своята дейност той се представя като даровит човек, но и заедно с това, като един фантазьор, който не виждал пред себе си, защото се стремял да гледа твърде далеч или като една рицарска натура, която за удовлетворение на личните си схващания за достойнство и чест, често пъти пренебрегвала големите въпроси, които трябвало да разрешава като държавник.

Неговото почти 40-годишно царуване е една непрекъсната редица от войни и дипломатически интриги във всички посоки - на изток, запад и север.

В началото на управлението си той подновява войната със селджукските турци и в няколко решителни битки сполучил да ограничи техните владения около столицата им Иконион. Продължението на действията срещу тях обаче било препятствано от усложненията, които довеждат до една нова и изтощителна война с норманите. Необходимостта от военни сили на запад го принудила да сключи със селджуците 12-годишно примирие.

Войната с норманите била предизвикана от необикновеното самолюбие на Мануил. В това време господството над Южна Италия и Сицилия принадлежеше на Роджер II, племенник на Роберт Гвискар. Обиден от императора в преговорите, които били водени с Византия за брачен съюз между норманския престолонаследник Вилхелм и една византийска принцеса, Роджер си отмъстил за това по един старонормански начин. През 1147 г. една силна норманска флота, под началството на грък ренегат, превзема о-в Корфу, улеснена от самото население, което се било разбунтувало поради данъчните притеснения, и след това предприема опустошителен поход по крайбрежията на Пелопонес и Средна Гърция.

Норманските дебаркационни корпуси навлезли в Беотия, превзели и разорили гр. Тива, а в Пелопонес, освен многото по-малки градове, същата участ постигнала цветущия и богат Коринт. Претоварена с плячка и роби, норманската флота се върнала в Сицилия. Голямото бедствие, което тоя поход навлече на Византия, не бе само в това, че бяха опленени и разорени няколко малки провинции, а в това, че империята загуби едно от най-важните си търговски и индустриални предимства. Тива и Коринт по това време бяха най-съществените и големи центрове на коприненото производство и работените в тях тъкани се ползваха със световна известност. Обработването на коприната дотогава оставаше неизвестно за никого и Византия в това отношение се ползваше с монопол в целия Запад. Между поробените от норманите жители на Средна и Южна Гърция имало много работници от тамошните манифактури за копринени изделия. Те били настанени от Роджер в Палермо и по тоя начин Сицилия става ново огнище на тази търговия, която почва успешна конкуренция с Изтока. При мира, сключен в 1158 г., Мануил не изискал назад това отвлечено индустриално население.

Мануил не бил в състояние да попречи на действията на норманите, защото през същото време на север, в Балканския полуостров, ставаха събития, които бяха привлекли всичкото му внимание и сила. През лятото на 1147 г. в долината на Морава бяха се явили първите отреди на новия (II-ри) кръстоносен поход, начело на който бяха застанали първите владетели на Европа - Лудвиг VII, френския крал и Конрад III, германски император. Повече от 900 хиляди души, главно сбирщина от авантюристи от всички страни, взели участие в него. Ядката на кръстоносните сили били около 70 хиляди рицари немци, под началството на Конрад и още толкова френски рицари, водени от Лудвиг VII. Първи минали немците. Въпреки роднинските връзки между Мануил и Конрад (били баджанаци) и въпреки сключения договор, с който византийците се задължавали да улесняват кръстоносците с припаси, а последните - да не вредят на населението, Мануил основателно се боял от разюзданото своеволие на пришълците, които дори и при добра воля не могли да сдържат своето обещание. Между тях и местното население нееднократно избухвали кървави сблъсквания. Мануил бил принуден да държи войските си готови за всяка евентуалност близо до пътищата, по които минавали кръстоносците и да отдели част от тях, за да ги наблюдават.

Arrive des croiss ConstantinopleМинаването и на французите с Лудвиг VII донесло на императора още по-големи опасения, защото от времето на Първия поход между византийци от една страна и франки и нормани от друга, бяха се създали силно неприязнени отношения. Както немците, тъй и Лудвиг VII, не минал в Азия при Абидос, а спрял пред Цариград. Тук за пръв път сред кръстоносците се явява идеята, която 60 години по-късно трябваше да тури временен край на Византия. В средата на французите почнали настойчиво да се разнасят гласове, че е много по-удобно да се вземе Цариград и да се направи база за действие срещу неверниците. С любезности от най-различен характер Мануил Комнин се помъчил да изличи лошото настроение сред кръстоносците. Всичко това обаче малко помогнало. Решително влияние в случая имало лъжливото известие, което византийците нарочно разпространили, за бляскавите победи, които Конрад със своите немци вече спечелил срещу турците. Честолюбието на суетните французи било силно засегнато. Те не искали да оставят на немците честта за успехите срещу неверниците и побързали да се прехвърлят в Мала Азия. През октомври 1147 г. Балканският полуостров бил очистен от последните кръстоносци.

Срещите с турците обаче далеч нямали този резултат, който лукавите византийци бяха разтръбили. Към края на октомври немската кръстоносна армия претърпяла първото си поражение в битката при Дорилеон. Нейните остатъци бързо отстъпили към Никея, дето в това време пристигнал със своите рицари и Лудвиг VII. Две други сражения в Южна Мала Азия доунищожили гордото немско кръстоносно опълчение. Французите излезли по-щастливи. В редица сблъсквания те си проправили път през Киликия за Северна Сирия, но били тъй експлоатирани от местното население, че предишното лошо разположение към византийците достигнало степента на истинска и ожесточена омраза.

Остатъците на голямата кръстоносна армия, разнебитени и изтощени, при пристигането си в Сирия далеч не били в състояние да окажат на стеснените там християнски владетели помощта, която се очаквала. Борбата между тях и турците се изродила в незначителни сблъсквания, от които, разбира се, не могло да се очаква решението за съдбата на сирийско-палестинските земи. В 1148 г. Конрад напуснал Палестина, а на следната 1149 г. отпътувал от нея и самият Лудвиг VII. Палестинското християнско кралство бе оставено само срещу неверните в една неравна борба, която неминуемо трябваше да докара неговото бързо унищожение. Резултатът за Източната империя от тоя поход бе нарастването на враждата, която още от времето на Алекси Комнин делеше франки и византийци.

След минаването на кръстоносците Мануил Комнин вече можел да отдъхне свободно и да помисли за отплата срещу норманите. Борбата срещу тях изискваше действия по море. По тази причина за Византия, която отдавна бе престанала да разполага със значителни морски сили, бе необходим съюзник, който би оспорил морското първенство на норманите. Както във времето на Алекси Комнин, тъй и сега, такъв съюзник бе намерен в лицето на Венеция. За очакваната от венецианците помощ, привилегиите, които те вече имаха, били разширени. В 1148 г. съюзниците нападнали острова Корфу и макар между тях да изникнали сериозни свади, които заплашвали да вземат опасен край, най-сетне неговите укрепления били завладени и той бил изтръгнат от властта на норманите (август 1149 г.).

Мануил Комнин мислил като добър стратег и разумен политик, когато стигнал до заключението, че успешната борба срещу норманите може да бъде възможна, само когато действията се пренесат в самата Италия. За това било необходимо да се създаде на италианска територия един укрепен оазис, който да послужи и като изходен пункт за възстановяването на византийската власт в тази страна. През 1150 или 1151 г. византийците сполучили да завземат гр. Анкона. Оттук те вече могли да заплашват норманите в Италия.

Но завземането на този важен адриатически център имаше и последици, които Мануил не беше очаквал и които направиха непостижими неговите планове. Византийското настаняване в един пункт на италианското крайбрежие бе на първо място акт, насочен срещу сюзеренните права на германския император, който се считаше като върховен владетел на Италия. Завземането на Анкона предизвика охлаждане между византийския двор и Конрад III, охлаждане, което трябваше да се увеличи при наследника на последния, Фридрих Барбароса, който на следната 1152 г. зае германския престол. Най-чувствително обаче от византийското появяване в Италия бе засегната Венеция. За далновидните представители на търговската република това бе едно събитие, което означаваше възвръщане на епохата, в която Византия бе първата сила на Запад и когато владението на бреговете на Адриатика осъждаше самата Венеция да бъде в постоянна зависимост от волята на босфорските самодържци. Ето защо Венеция не можеше равнодушно да се отнесе към дадения факт. Че тя не можеше вече да съдейства на византийската завоевателна политика, това за нея бе един не подлежащ на разискване факт. Това обаче, което нейните интереси ѝ налагаха, бе противодействието на византийското затвърждаване на италианска земя. Затова в 1154 г., след смъртта на Роджер II, венецианците сключиха с неговия син и наследник Вилхелм мирен и съюзен договор, който бе насочен явно срещу Източната империя.

Видял обрата в положението, Мануил не бил човекът, който можел да отстъпи пред страха на големите заплитания и трудности. Той изпратил значителни подкрепления в Южна Италия, като заедно с това почнал да възбужда винаги недоволните дребни феодали в тая област срещу норманското владичество. Самият Барбароса, който по това време, след коронацията си в Рим (18 юни 1155 г.), бил готов да се намеси във войната на страната на Вилхелм, Мануил се мъчел да неутрализира. За тая цел той му предлагал брак с племенницата си Мария. Решението на папската курия да не търпи гърците в Южна Италия и от друга страна, несклонността на немските князе към военни сплетни в Апулия, принудили Барбароса за известно време да отложи своето намерение.

Отначало византийците имали успех. Подбужданото от тях въстание срещу норманите наистина избухнало, но появяването на самия Вилхелм в театъра на военните действия променило напълно техния ход. Експедиционната византийска армия била разбита, дори самият ѝ главнокомандуващ - пленен. По море византийците претърпели също тъй няколко поражения. Всичко това принудило Мануил да потърси мир, който бил действително сключен през есента на 1158 г. С него бе привършена 11-годишната война. Византия обаче не бе излязла без успех от нея. Тя бе извоювала правото да държи в Анкона свой гарнизон. Това значеше, че императорът си бе запазил базата, от която всеки момент можеше да се нахвърли върху неспокойните си южноиталиански съседи.

През царуването на Мануил сърбите от вътрешните земи бяха направили опит да се освободят от зависимостта на империята. Техният стремеж бе подкрепен от маджарите, които се надяваха по тоя начин да разпрострат влиянието си далеч над земите южно от Дунава. В едно сражение около устието на Дрина през 1151 г. подкрепената от маджарски контингенти армия на въстаниците била разбита и на сръбското движение бил турен край.

Участието на маджарите в него обаче не можеше да остане ненаказано от Мануил. Още на следната 1152 г. византийските войски минали Дунава и превзели Землин, а след това и Срем. С малки прекъсвания войната продължила до 1168 г. Династичните междуособици и вътрешни борби, които по това време бяха избухнали в Унгария, извънредно улеснили успеха на византийското оръжие. Мануил сполучил да подчини и най-важните от далматинските градове, които дотогава признавали маджарското върховенство. В 1167 г. над маджарите била спечелена решителна победа при Землин, след която, на следната година (1168) между двете страни бил сключен мир. Империята запазвала владението на Срем и Землин и далматинските градове. На престола бил издигнат Бела III, човек с византийско образование, женен за сестрата на византийската императрица и следователно се намирал напълно под влиянието на Византия.

Голямата цел на Мануил в тази война бе друга и тя не бе постигната. Той искал да завладее югозападните маджарски земи и по тоя начин да стане непосредствен съсед на Германската империя, над която сега неговите амбиции бяха се съсредоточили.

В Мануил Комнин бе възкръснала държавната мечта на Юстиниан за обединението на целия културен свят под една политическа власт. Нейното осъществяване изискваше унищожението на Германската империя, чийто могъщ представител по това време бе Фридрих Барбароса. Явно враждебното поведение, което последният бе заел по времето на норманската война, и отказът за съюз и сродяване с византийския двор, еднакво бяха уязвили византийските държавни интереси, както и самолюбието на Мануил. Той бе почувствал, че срещу него се бе издигнала сила, която трябва да бъде премахната. Международните отношения и общото положение на Запад, като че ли улесняваха неговите мечти. В Италия бе започнала борбата срещу немското господство и начело на съюза на италианските градове бе застанал честолюбивият папа Александър III. Мануил считал, че може да спечели последния за своите планове, като го склони да признае за покровител на западното християнство цариградския самодържец вместо немския император, чрез отнемане короната от последния.

За да постигне целта си, Мануил трябвало да се покаже внимателен и към всички останали сили, които бяха в конфликт с немците. Венеция получила парични субсидии. Опитът на Мануил обаче да завърже тесни отношения с Лудвиг VII останал безуспешен, главно поради старата вражда между византийци и франки в Сирия и поради напластената омраза у французите срещу византийците, резултат от поведението на последните при Втория кръстоносен поход.

За да склони Александър III на страната си, Мануил е разбирал, че са необходими концесии, които биха премахнали вероизповедно-догматичните различия между Изтока и Запада и биха удовлетворили папските амбиции за всемирно черковно първенство. Подчинението на цариградската черква на Рим било една отстъпка, която Мануил считал за не особено голяма, ако чрез нея папата би могъл да бъде спечелен за постигането на неговата държавна мечта. Той свикал в Цариград Синод, чрез който успял да прокара решение, според което отношението между "Отца и Сина" било прието в духа на Западната черква. С това той считал, че догматичните пречки за черковното единение са отстранени. Увлечен от миражите на широко замислената си политика, Мануил не разбирал голямата бездна, която в културно отношение делеше двата свята - Източен и Западен - и която правеше невъзможен всеки опит за тяхното съединение. Въпреки решението на Синода, византийското духовенство си оставало решително антилатинско и намерението на императора за сближение между двете черкви срещнало решително противодействие. От друга страна и римската курия далеч не била склонна да се увлече от империалистичните блянове на Мануил. Александър III се обявил категорично срещу бруталната политика на Барбароса в Италия и срещу амбицията му да бъде господар и на черквата, но той не можеше да се отрече от традиционната политика на папството и окончателно да скъса с Германската империя. Затова Александър III трябвало най-сетне решително да отклони настояването на Мануил да бъде коронован за Западен император. Тогавашният Мануилов секретар, историкът Кинам разказва, че отказът на папата бил даден в една твърде вежлива форма. Александър III поставил като условие Мануил да премести столицата си в Рим.

Мечтата на Мануил да бъде признат и за император на Запада му донесе следователно само разочарования. Практическата последица от нея бе само това, че той изгуби един естествен съюзник, какъвто винаги можеше да бъде за него германският император и че в увлечението си по непостижимото, той бе пренебрегнал истинските интереси на империята и опасностите, които се трупаха за нея на изток. Преди обаче да се спрем над тамошното положение, нужно е да потърсим дълбоките причините, които бяха ориентирали политиката на тоя последен измежду големите византийски императори към Запад.

Още от началото на кръстоносните походи Византия почнала истинско познанство с романогерманския свят. Гордите в своето културно превъзходство ромеи бяха видели с учудване, че той бе отхранил в недрата си добродетели и ценности, с които далеч надминаваше източноримското общество. Близкото познанство със Запада бе намалило в много отношения самоувереността и надменността на византийците и заедно с това - неприязнеността към всичко западно. Много западни обичаи и изобщо културни елементи бяха вече почнали да се разпространяват всред източноримското общество. На първо място византийската аристокрация бе повлияна от културата на феодализма и западното рицарство. Още Исак Комнин проявяваше известни слабости към латинците. У самия Мануил тия латински симпатии бяха взели размери, които в много случаи засягаха чувствително византийското самолюбие. Женен два пъти, и двете жени на Мануил бяха западни принцеси. В управлението той предпочитал да си служи със западняци, разчитайки основателно на тяхната по-голяма преданост и честност. Докато неговите двама предшественици привличаха във византийските армии като наемници предимно турци, Мануил търсеше службата на немци, маджари, италианци, датски и английски нормани. В негово време те образуваха ядката на византийската армия. Във въоръжението той също се стремеше да подражава на Запада и през негово време във византийските войски тежкото въоръжение стана най-разпространено. Своето предпочитание на всичко западно Мануил Комнин изразил във въвеждането и на турнирите, в които дори сам той вземал участие.

Това особено благоволение към западната култура и нейните носители бе привлякло във византийските земи много латинци. Тяхното число само в Цариград през това време достигало 60 хиляди души.

Не бе обаче само латиноримската склонност у Мануил, която привличаше във византийските земи пришълци от Запад. Голямата част от тях бяха дошли тук, за да търсят богатства като търговци и изобщо - хора на промишления труд. Особено благоприятно положение бяха си създали венецианците. Йоан Комнин, след безуспешния опит да ограничи техните привилегии, бе принуден (1126 г.) да им признае концесиите, които бяха получили от Алекси Комнин. В 1148 г. Мануил, който се нуждаеше от съюза им за новата война против норманите, бе заставен да увеличи тия техни привилегии, като им даде правото на безмитна търговия в Кипър и Крит. Когато по-късно, в 1155 г., след разпадането на византийско-венецианския съюз, Мануил потърсил морското сътрудничество на Генуа, нейните търговци получили правото на собствена община в Цариград, дето им бил отреден специален квартал. Митото, което дотогава плащали, било намалено от 10 на 4%. Третата италианска търговска република, която се ползваше със специални привилегии във византийските земи, и чиито поданици живееха също тъй организирани в особена община в столицата, бе Пиза.

Всички тия чужденци, които използваха богатствата на империята и често пъти експлоатираха труда на нейните жители, живееха в постоянна вражда помежду си, завистливи един към друг, всяка народност или държава желаела да запази изключително за себе си всички облаги и изгоди, които търговията с Изтока можеше да донесе. Генуезците най-късно бяха дошли тук и тяхното появяване бе посрещнато с истинско недоволство от съперниците им венецианци и пизанци. В 1170 г. пизанците привлекли на страната си мнозина измежду безделниците и декласираните елементи на цариградското население и нападнали Генуезкия квартал. Към тях се присъединили и венецианците. Генуезците били разгонени, стоките им - разграбени и много от постройките им - разрушени.

Мануил Комнин, който вече се теготял от арогантността на венецианците, намерил повод да се отърве от тях. Неприязънта между могъщата адриатическа република и империята през царуването на Мануил имаше много причини да нарасне. Венеция се бе усетила силно засегната, когато след сполучливите войни с унгарците, Мануил Комнин бе сложил ръка над далматинските градове. Републиката считаше Далматинската област за своя сфера на влияние. Настаняването на византийците в Анкона бе втори един факт, с който Венеция считаше, че не може да се помири. Недоволството на Мануил от венецианците, независимо от чисто вътрешните причини, бе увеличено поради съюза на републиката с норманите в 1154 г. и поради отказа ѝ през 1166 г. (след смъртта на Вилхелм) да му съдейства в неговите планове за унищожението на норманската държава в Южна Италия.

Нападението върху генуезците в Цариград бе следователно за императора един отдавна търсен повод. Отначало било издадено нареждане венецианците да заплатят всички вреди, нанесени на поданиците на Генуа. Венеция отговорила със забрана на венецианските кораби да посещават византийските пристанища. Мануил, прикривайки намеренията си, почнал преговори с републиката, докато в един и същи ден - 12 март 1171 г., по едно предварително нареждане, всички венецианци, пребиваващи на византийска територия, били арестувани, а техните стоки и кораби - конфискувани. С една решителност, достойна за светското ѝ положение, Венеция приела предизвикателството. Нейната флота, начело със самия дож Витале Микиеле, напада далматинските брегове и принуждава на първо място Дубровник да признае венецианския сюзеренитет. Оттук, след сполучливо нападение на Евбея, тя се отправила към Хиос на презимуване. Едно венецианско посолство, подкрепено от тая внушителна демонстрация, се отправило за Цариград, за да иска освобождението на арестуваните венециански граждани. То било водено от Енрико Дандало. Последният бил обаче изменнически ослепен.

От друга страна някаква страшна епидемия, която избухнала сред концентрираните при Хиос венецианци, го принудила да се върнат назад. Войната обаче не била прекратена. Венецианците насочили ударите си срещу Анкона. Техните атаки, подкрепени и от контингента на Фридрих Барбароса, били отблъснати, но венецианската политика предизвикала антивизантийско движение в Сърбия, а освен това Енрико Дандало, който вече бил дож, сключил нов съюз с норманския сицилийски крал Вилхелм II (1175 г.). Изправен срещу толкова затруднения, Мануил се видял принуден да отстъпи. Още през същата година бил сключен мир, според който венецианците добивали отново предишното си положение и империята се задължавала да им плати обезщетение от един и половина милиона жълтици. За втори път Византия бе принудена да капитулира пред силата, която се бе издигнала в Адриатическо море.

Всички тия залисии на Запад не позволиха на Мануил да прецени достатъчно ясно промените, които оставаха в дълбочините на Мала Азия. След смъртта на иконийския султан Масуд, държавата му се бе разпаднала на няколко части, управлявани от неговите синове. Най-старият от тях Килидж Арслан II (1156 — 1193 г.), за да се обезопаси от Византия, се явил в Цариград и се признал за васал на императора, като се задължил да остави на негова служба и част от войските си. Докато задоволеният от това Мануил бе погълнат от грижи на Запад, Арслан бе сполучил да подчини братята си, а освен това бе увеличил значително своите сили чрез непрекъснатото заселване на прииждащите от изток нови турски маси из земите, съседни с ромейската граница. Новите колонисти, диви и войнствени, представяха едно население, за което войната бе занаят. Съседните византийски провинции бяха подложени от тях на непрекъснати опустошения и грабежи.

Мануил решил да напусне досегашната си небрежност, когато вече било твърде късно. В очакване на нападението, Арслан повикал от Сирия многобройни контингенти от турски наемници, които били калени в непрестанните борби с тамошните франки.

В началото на есента на 1176 г. Мануил с голяма армия потеглил през Югозападна Мала Азия право към Иконион, столицата на султана. Уверен в успеха си, той отхвърлил предложението на Арслан за мир. С това докарал само нещастието си. Когато при преминаването към високото плато на Иконион византийската армия с е била разтегнала на едно разстояние от 4 часа през прохода Циврица, нейният център бил нападнат от турците при крепостта Мириокефалон и съвършено унищожен. След тая катастрофа Мануил вече не можел да храни никакви агресивни намерения спрямо иконийското султанство и бил принуден да сключи неизгоден мир. Турците оставали господари на няколко околии, които преди това били завладели. На следната година, поради това че Мануил не изпълнил някои от условията на договора, неприятелските действия били подновени от самите турци. Една тяхна армия навлязла във Византия, а друга се насочила срещу Югозападна Мала Азия. И двете обаче били разбити и принудени бързо да отстъпят от византийските земи. Това било сетното военно предприятие на Мануил. Три години по-късно той вече не бил между живите. С неговата смърт се приключва в историята на Византия една блестяща епоха, която заема цяло столетие, от възшествието на първия Комнин до 1180 г. През нея Византия за сетен път се издигна като велика сила.

The Byzantine Empire c.1180

Подемът във военно и политическо отношение се отразил и върху останалите области на византийския живот. За сетен път Византия преживя едно възраждане в областта на литературата и изкуството. Комниновци оказваха в това отношение значително покровителство. Особено развитие получиха през тази епоха историографията и аналистиката. Ана Комнина и съпругът ѝ Никифор Вриений бяха първите представители в тая област. След тях иде Йоан Кинам, чиято история обхваща царуванията на Йоан и Мануил Комнини и следователно е продължение на "Алексиадата". Между хронистите комниновската епоха даде Георги Кедрин, Йоан Зонара, Константин Манасий, Михаил Глика.

Сред византийските учени през тази епоха първо място заема Йоан Цецас, един от тия византийци, комуто било известно цялото литературно наследство на древността. Във времето на Йоан и Мануил Комнинови спада дейността и на най-видния светски поет на византийското средновековие - Теодор Продромос или както сам той поради неизлечимата си беднотия се нарича - Бедният Продромос (Птоходромос). Неговата съдба показва, че едностранчивите византийци далеч не удостояваха поезията с това внимание, с което тя днес се ползва.

Комниновата епоха е забележителна и като време, в което византийското изкуство преживя последния си буен разцвет. В областта на архитектурата бяха доразвити формите, които доведоха до съвършенство типа на кръстовидната куполна черква, създаден в края на IX в. Това ново, което Комниновото време създаде, бе силното развитие на декоративния елемент в архитектурата чрез използването на тухлите. В областта на живописта византийците създадоха творения, които ако не се равняват на тия от ранния италиански ренесанс, то несъмнено са негови непосредствени предшественици. Като великолепни образци на това изкуство днес са малкото запазени мозайки в някои от старите цариградски черкви, а на първо място тия в Дафни при Атина.

В областта на социалните отношения при двамата по-късни Комнини продължаваха да се развиват тенденциите, осветени още при Алекси. Обезземляването на селячеството бе взело вече епидемичен характер и към края на XII в., при последните години от царуването на Мануил, класата на свободните и имотни селяни бе почти изчезнала, за да се замени с масата обезправено селско население, което живееше, работейки земите на едрите собственици. Последните, паралелно с икономическата сила, бяха добили решаващо значение и в управлението на държавата. От XI и XII в. във Византия се създадоха могъщите и влиятелни аристократически родове, чиито представители държаха в ръцете си съдбините на държавата и чиито имена не слизат от страниците на византийската по-нататъшна история.

Докато тримата първи Комнини със силна и опитна ръка направляваха държавните съдбини, влиянието на тази аристокрация не се чувстваше, но щеше скоро да дойде моментът, когато тя щеше да се издигне като решаващ фактор в държавното управление.

На това социално-политическо разложение на византийското общество през дадената епоха твърде много съдействаше влиянието на западните нрави, проникнали тук с кръстоносците, и примерът на дребните франкски княжества в Сирия с тяхното типични феодално устройство. Достигналата социално могъщество византийска поземлена аристокрация вече аспирираше и към политическа самопроява и се опитваше да подражава на западните феодали. Феодализмът по западноевропейски образец, във Византия никога не се създаде, но отбелязаните аспирации на поземлените магнати, разслабвайки централната власт, съдействаха за разпадането на империята и благоприятстваха на опитите да се създадат върху територията ѝ малки владения - княжества, деспотства и т.н., чиито владетели се стремяха да се освободят от всякаква външна зависимост.

Унищожението на средното селско съсловие доведе и до това на тъй полезния за Византия войнишки институт. Някогашните стратиоти, на които Византия тъй сполучливо възлагаше собствената си защита, като съсловие бяха вече почти изчезнали. Византийската армия се състоеше предимно от чужденци-наемници, чиято издръжка изчерпваше държавните финанси, но които не бяха в състояние да вършат делото на истински защитници на обществото, що се бе освободило от грижата само да се брани. Наближаваше със стихийна бързина часът, когато могъщата империя щеше да бъде съборена, за да не бъде вече никога способна да се издигне от развалините до своето някогашно величие.


 

Андроник Комнин (1183-1185)

 

При това вътрешно състояние, в което империята бе оставено от Мануил, тя можеше да избегне бурите, които се бяха надвесили на нейните хоризонти, ако управлението се бе поело от една сигурна ръка, способна да преодолее опасностите. За нещастие на престола Мануил остави малолетния си син, 13-годишния Алекси II*. Като регентка остана майка му Мария, от французки произход (антиохийка). Като пръв министър бе оставен протосевастът Алекси - братовчед на Мануил.

Maria of Antioch 01Императрицата, която имала всичките качества на една жена, която се нрави, вече не могла за това да разчита на широка популярност, тъй като в Цариград и цялата империя се създало силно настроение срещу чужденците. Столичната аристокрация, която Алекси старателно държал далеч от управлението, имала основание още повече да бъде недоволна, тъй като, за да си създаде опора, той покровителствал чужденците. По такъв начин в късо време недоволните се обединили в партия на националистите, чийто лозунг бил освобождението на империята от чужденците, начело на които стояла самата императрица.

Изразител на тая национална антилатинска партия станал един принц от Комниновата династия - Андроник Комнин, братовчед на Мануил Комнин. Неговият живот, според сполучливия израз на Herzberg, представлява един фантастичен роман, изпълнен с най-невероятни приключения. Надарен от природата с необикновени физически качества - сила и красота, той и по духовни качества бил една наистина гениална натура. Очарованието, което будел със своята външност, с обноските си, с отмереното величие и благородство на своето държане и със своя ум, било непреодолимо. Рядко мъж разполагал с тъй неотразима сила над въображението и сърцата на жените, както него. Всички тия качества, които могли да направят от Андроник човек с неизмеримо влияние върху съвременниците му, се разбивали в два порока, които с демонична сила владеели неговата безкрайно одарена натура. Това били неговото не признаващо никакви граници честолюбие и направо ненормалната му страст към любовни похождения и връзки.

Заедно с баща си Исак, той живял дълго време като изгнаник при двора на иконийския султан. После, при възцаряването на Мануил, се върнал във Византия, дето бил приет с нужната почит и назначен за стратег на Моравската област. Подбуден от кой знае какви планове и разчети, той завързал някакви подозрителни отношения с маджарите. Макар и женен, той не се стеснявал да поддържа престъпни връзки с една от комниновските принцеси, братовчедка на императора. Мануил не можел да понесе всичко това и заповядал да го затворят. От затвора той бягал два пъти и най-сетне намерил убежище при руския галицийски княз Ярослав. Когато Мануил почнал войната срещу унгарците, той се помирил с него и Андроник като военачалник спечелил голяма слава в боевете около Землин. Скоро след това влязъл отново в конфликт с Мануил и затова бил изпратен в Мала Азия. Тук във войните срещу арменците из Киликия той се държал тъй подозрително, че за да избегне наказание бил принуден да бяга в Антиохия. Там той спечелил сърцето и ръката на хубавата, но лекомислена графиня Филипа, сестра на Мануиловата жена Мария, но скоро се наситил на нейната любов и се запътил за Йерусалим. Кралят Амалрих му предоставил в ленно владение гр. Бейрут. Тук той успял да съблазни вдовицата на бившия йерусалимски крал Балдуин III - Теодора, която била негова племенница. Научил чрез нея за постъпките, които Мануил правел пред Амалрих, за да добие екстрадицията му, и обезпокоен, той избягал заедно със своята любимка, която заради него се подложила на всичката неизвестност и лишения на скитническия живот. Прекарал известно време при дворовете на сарацинските владетели на Багдад и Дамаск, той най-сетне се озовал в Коня  при селджукския султан. Последният го изпратил в пограничната крепост Колония, южно от Трапезунд. Тук Андроник събрал отред от селджуци ренегати и бежанци ромеи и с него почнал да напада неспирно съседните византийски земи и да ги опустошава. Пленниците, които в тия негови набези му попадали, изпращал на своя покровител султана. За тия му насилия над християните, както и за престъпните му връзки с Теодора, цариградският патриарх с духовенството си го изключили от черквата и предали на анатема. Това обаче не помогнало. Едва когато стратегът на Трапезунд успял да плени Теодора заедно с децата ѝ от Андроник, последният решил да се помири с императора. С едно непостижимо лицемерие и като най-съвършен актьор той се явил пред Мануил с вида на каещ се грешник и успял да го убеди в решението си да промени напълно своя живот.

Отреден му бил във владение един град в Пафлагония, от чиито приходи трябвало и да живее. Тук останал и след смъртта на Мануил, преструващ се, че се е дезинтересирал от всякакви политически въпроси и че в примерен живот се стреми да изкупи греховете и заблужденията на своето минало.

Когато в Цариград след смъртта на Мануил латинофилското поведение на регентството бе създало една твърде нажежена атмосфера и бунтовете срещу властта бяха зачестили, Андроник се приготвил да посрещне събитията, които неминуемо трябвало да настъпят. Той успял да се представи загрижен поради опасностите, които ръководителите на държавата могли да навлекат и по такъв начин да мине за човек, от когото единствено могло да се очаква спасение. Узнал най-сетне, че правителството на императрицата и нейният любимец протосевастът Алекси, втори братовчед на Мануил Комнин, вече изгубило съчувствието на столичното население, той напуснал местопребиванието си в Анеон, събрал във Витиния значително число привърженици и се запътил срещу Цариград. Малките отреди, които правителството изпратило срещу него, минали на негова страна, същото сторила и флотата, когато достигнал до азиатския бряг на Босфора.

SuppliceНамиращите се в Цариград латинци били готови да предложат услугите си на Алекси за защита на столицата, но именно това обстоятелство решило съдбата на последния. Разтревоженото от тая вест население взело открито страната на Андроник. Протосеваст Алекси бил арестуван, отведен в лагера на въстаниците и ослепен. Положението обаче в столицата не било сигурно, докато в нея се намирали наемните отреди от франки, германци и италианци, поради което били изведени вън от града. Тогава се разразила натрупваната в продължение на цял век сред византийското и особено цариградско население омраза срещу латинците. Фанатизираната и пламтяща от жажда за мъст тълпа се нахвърлила на Латинския квартал, като дала воля на кръвожадните си инстинкти. Духовни лица, жени, деца и старци били избивани безпощадно заедно с мъжете. Не били пощадени и болните в местните латински болници. Малцина латинци успели да се спасят на корабите и да избегнат смъртта.

Едва след това Андроник влязъл тържествено в Цариград, поздравяван от възторжените акламации на тълпата като освободител (лятото на 1182 г.). Той идел да освободи, както сам старателно разпространявал, империята от управлението на личностите, които се продали на чужденците и да вземе под своята защита малолетния император Алекси II. Затова първата му грижа, след като били прогонени и наказани всички видни личности на съборения режим, била да премахне и самата императрица. Тя била обвинена в заговор с чужденците срещу държавата и осъдена на смърт. Нейният син сам трябвало да подпише присъдата, след което майка му била удушена в тъмничната си килия.

Положението на регент обаче далеч не било целта, с която амбицията на Андроник могла да се задоволи. През есента на 1183 г. по решението на подготвения за това държавен съвет получил предложението да се прогласи за съимператор на младия Алекси II. Инсценирана била и шумна манифестация на цариградската тълпа, за да се принуди той да приеме високата чест, която с актьорско смирение отклонявал. Това не попречило обаче след няколко дни, при коронацията му в "Св.София", неговото име да бъде прославено преди това на младия император. Да отстрани вече окончателно от пътя си и последната пречка за пълното си самовластие, за Андроник не било никак мъчно. Няколко месеца след това сенатът, раболепен както винаги, изказал мнението, че за империята е достатъчен един господар. След няколко дена Алекси бил удушен и трупът му хвърлен в морето (1183 г.).

Андроник вече бил едничък върховен разпоредител на византийските съдбини.

Неговото управление представя непрекъсната редица от кървави актове, заточения, конфискации. Това обстоятелство, предадено от съвременниците му на потомството, е причината, задето много от историците дори и до днес го считат за рядък злодей, който убивал само от жажда за мъст и за удоволствие.

Andronikos 1 KomnenosЖертва на Андроник паднали най-напред тия, които стояли на неговия път и които той считал опасни за своята власт. На първо място това били членовете на византийската аристокрация. Но който познава вътрешните отношения във Византия през Комниновата епоха, не би приписал жестокостта на Андроник към динатите само на необуздана лична омраза и жажда за кръв. Поради лични задължение и връзки, поради това, че тяхното внимание винаги бе отклонено от вътрешните дела на държавата или поради предпочитанието на западните нрави и учреждения, тримата първи представители на Комниновата династия бяха оставили да се въздигне в империята една могъща аристокрация. Владееща земите и разполагаща с огромна социална и материална мощ, тази аристокрация бе станала решителен политически фактор. В края на Комниновата епоха тя вече се стремеше да заеме едно положение аналогично на това, което на Запад имаха представителите на феодализма. Централистичната дотогава византийска империя, която черпеше устойчивост и вътрешна сила в своето свободно селско население, бе застрашена да се почувства пленница на тия аристократи. Те разполагаха с такива средства и самосъзнание, че за да запази своя суверенитет и бъдещата си свобода на действие, държавата трябваше да почне срещу тях борба, без оглед и пощада. Именно това изглежда да е бил разбрал Андроник и преди всичко на това съзнание у него се дължат кървавите преследвания, на които в негово време бе подложена аристокрацията в лицето на нейните най- влиятелни и буйни представители. Естествено, при свойствената си бруталност и като отплата за своите дълговременни унижения, Андроник бе задминал границите, които един далновиден господар в свой собствен интерес и в интереса на държавата не би трябвало да прекрачи. Неговите порочни наклонности и необузданата му похотливост още повече трябваше да изложат пред държащото на приличието византийско общество тоя владетел, който с такова хладнокръвие заповядваше най-жестоките наказания. Самите византийци бяха изтръпнали от удивление, когато 63-годишният Андроник, след като бе заповядал убийството на малолетния Алекси II, се оженил за неговата 11-годишна годеница  и то без да скъса връзките си с жената, с която бе делил много от горчивите години на своя живот - с Теодора. Най-несимпатичното в този хладно жесток човек било неговото лицемерие, с което той не веднъж се опитвал да отстрани подозрението у тия, които вече се готвел да унищожи. Със своята елегантност и отличните си качества на оратор и събеседник, той знаел да печели според случая доверието или предаността на тия, които му били нужни.

Безпокоен от страхове за своето положение и от грижи да осигури престола, който бе узурпирал, той винаги намирал сили и възможност да се предава на скандални безпътства и в столицата неговите авантюри, похождения и дружбата му с леки жени не били тайна и за слепите.

Въпреки всичко Андроник не забравял своите длъжности на господар. Корупцията на византийското чиновничество, която още след времето на Василий II бе взела тъй широки размери, намерила в негово лице безпощаден гонител. Той реформирал и настанил нови лица в цялата администрация. За началници на провинциите били избрани лица с безукорен морал; дадена им била задоволителна заплата. Силно разпространената преди него продажност на длъжностите била унищожена. Чиновниците вече не били заставени с всички възможни средства да потискат населението, за да си възвърнат платените за своите постове пари. Затова пък Андроник със страшна суровост наказвал провинените в престъпления или злоупотребления държавни служители. Неговият обикновен израз бил: "пред чиновника има един много прост избор - да престане да бъде несправедлив или да престане да живее". Правосъдието било реформирано. Всеки поданик в негово време знаел, че той ще намери в съдилищата право, даже и когато би имал тъжба с най-могъщия сановник. За да се попречи на злоупотребленията в събирането на данъците, финансовите чиновници били подложени на най- грижлив надзор. Както навсякъде през средните векове, тъй и във Византия съществувал древния обичай, според който крайбрежното население имало право на изхвърлените от морето останки или стоки на корабите, претърпели корабокрушение (droit d'épars). Това право се бе развило в същинско морско разбойничество. Крайбрежните жители предизвиквали крушението на пътуващите наблизо кораби, за да обират техния товар. Андроник отменил това право и издал строги нареждания срещу нарушителите на заповедта му. Той покровителствал литературата и изкуствата и грижите му за интересите на простия народ в късо време предизвикали буен разцвет на доброденствие. Това му създало особена популярност сред масите, която растяла, колкото повече се увеличавали суровостите му срещу аристокрацията и злоупотребленията на чиновничеството. Цариградската тълпа, към която той винаги знаел да бъде ласкав, кротък и щедър, гледала на него като на кумир, прощавайки му всички скандални безпътства. Най-незначителният поданик имал открит достъп до него.

За нещастие необузданият нрав на Андроник бе му създал неприятели, а на империята - опасности, които щяха да бъдат съдбоносни. Един от роднините и протежета на Андроник Исак, изпратен временно на о-в Кипър, събрал армия, с чието съдействие откъснал острова от империята, провъзгласявайки се за самостоен император. Няколко години по-късно островът пада в ръцете на сирийските латинци, за да не се върне вече никога на империята. С това процесът на нейното разпадане започна десетилетие преди появяването на кръстоносците от IV-я поход.

Няколко месеца след това в Мала Азия избухнало въстание, начело на което застанали неколцина видни византийски аристократи, между които и по-късният император Исак Ангел. За да се попречи на разширението му, трябвало да бъдат изпратени дунавските войски и сам Андроник да се яви в театъра на военните действия, и да поеме тяхното ръководство. Въстанието било потушено през пролетта на 1185 г. и тия от водителите му, които не успели да избягат при турците, били подложени на най- изтънчени жестокости.

Не оттук трябваше да дойде страшният удар. Пръснатите след цариградското клане италианци започнали пиратска война, нападайки островите и крайбрежията, предаващи на пламък близките до морето селища. Това било само прелюдия на бурята, която трябваше да се вдигне от запад. Един от малцината останали живи членове на Комниновата династия, Алекси Комнин, принуден да бяга от преследванията на Андроник, се явява в Палермо при сицилийско-норманския крал Вилхелм II, просейки помощ срещу императора. Норманите, сред които спомените за походите на Гвискар и Боемунд не бяха заличени и чиято омраза към византийците бе подхранена от ненавистта, която сега гореше сред тях в цяла Италия, намират в тоя случай повод за новото нападение срещу империята. През юни 1185 г. 200 нормански военни кораби се явяват пред Драч под началството на адмирал Маргаритоне и на Вилхелмовия племенник граф Танкред и стоварили под стените му 70-хилядна армия. Срещу предприетия от нея щурм градът не устоял. Оттук армията се запътила по суша към Солун, дето се явила и флотата. Лишен от достатъчен гарнизон, градът бил предоставен на защитата на своите неопитни граждани. Начело с митрополита си Евстатий, те храбро отблъсквали пристъпите на неприятелите, но дълго да противостоят те не могли. Градът бил превзет, запазила се само цитаделата и норманите вече имали възможност да отмъстят за избитите в Цариград през 1182 г. латинци. Градът бил обагрен от кръвта на избитите жители. Не били пощадени нито честта на жените, нито святостта на храмовете. Едва след насищането на тяхната ярост, на Евстатий се удало да облекчи участта на града.

От Солун норманите се отправят към Тракия.

През това време в Цариград се разиграли решителни събития. Вестта за норманския поход бързо се разпространила и предизвикала паника между гражданството. Противниците на Андроник, вече добили смелост, почнали открито да го обвиняват за нещастието. Цариградската тълпа, чието разположение Андроник бе загубил със своята пестеливост и забраната на скъпите празненства и зрелища, също почнала да се вълнува. Между нея все по-високо се разнасяли гласовете, че напастта, връхлетяла империята, е наказание за безпътния живот на императора и за неговите престъпления. Андроник, въпреки свойственото си презрение към хората, не могъл да остане равнодушен към неприязненото настроение в столицата. Той удвоил строгостите, арестите на подозрителни граждани зачестили, тъмниците били препълнени с тях. Вече се говорило, че бил съставен списък на много лица, които се считали за неприятели на императора и които трябвало без всякакво разследване да бъдат избити. Само решителното съпротивление на Мануил, Андроников син, предотвратило изпълнението на тоя план.

Въпреки всичките си страхове и безпокойство обаче, Андроник имал неблагоразумието да повярва, че взетите мерки гарантирали от всякаква възможна изненада и заминал за двореца си Мелудион на азиатския бряг на Босфора. В негово отсъствие префектът на града решил да арестува Исак Ангел, един от вождовете на малоазийското въстание в началото на 1185 г. Андроник, познавайки достатъчно нищожеството на Исак Ангел, бе го оставил ненаказан и свободен. Сега опасността, която видял да виси над него и страхът за живота му, вдъхнали на този напълно неспособен човек дива решителност и енергия. Той убил едно от лицата, натоварени с арестуването му, и на кон, с окървавен меч се впуснал из цариградските улици към храма "Св.София", чиито права рядко биваха нарушавани. При новината за това, тълпата се стича към черквата и дълго сдържаната буря избухва. Андроник, научил за станалото, с всичката бързина се връща в столицата, но вече било късно. Исак Ангел, под заплашителните викове на тълпата, бил коронясан от патриарха за император и множеството напада правителствените здания и затворите, отдето били освободени арестуваните. Оттук то потегля към двореца, който бил обсаден. Андроник със свойственото си хладнокръвие направил опит да се защищава, но нито стрелите на шепата войници, нито пък неговото красноречие били в състояние да отблъснат разярената тълпа. Тогава, преоблечен като прост слуга, заедно с младата си съпруга и метресата си, Андроник на лодка избягал на срещуположния бряг на Босфора. Тук намерил един кораб, на който се прехвърлил с цел да замине за Русия. Насрещните ветрове го връщат назад и той паднал в ръцете на потерята, която била изпратена да го гони.

Franais 5594 fol. 193v bas Humiliation dAndronikosРядко един тъй бурен живот е свършвал с една тъй трагична смърт, както тоя на Андроник. Окован във вериги, той бил изложен на поруганието на същата тълпа, която някога го боготвореше. С избити зъби, изскубана брада, отрязана дясна ръка, той бил хвърлен в някакво подземие - без всякакви грижи. След това изваден отново и поставен на крастава камила, той бил развеждан из улиците като звяр, изложен на нови насилия. След като му било избодено едното око, той най-сетне бил окачен надолу с главата между две колони в хиподрома и тук свършил под новите изтезания на кръвожадния цариградски демос. През всичкото време на тия наистина нечовешки мъки, от устата на този тъй много преживял и корав човек не се изтръгнало ни най-малкото оплакване или молба за милост.

Със смъртта на Андроник I бе прекъсната династията на Комнините, която сто години направляваше византийските съдбини и на която империята бе тъй задължена за самозапазването си.

На византийския престол вече се издигаше една нова династия.

 

*Формално малолетният Алекси II заема престола от 1180 до 1183 г.

 

 

X

Right Click

No right click