Византия

Политическата теория на византийците

Посещения: 16524

 

ТРЕТА ЧАСТ

НАСЛЕДЯВАНЕ НА ПРЕСТОЛА

 

Казаното дотук подсказва начините за наследяване на трона. Щом византийският император е всякога "най-добрият", богоизбраният, който с одобрението на народа чрез законните му представители - синклит, дими, войска, е избран за самодържец184, явно е, че престолонаследието във Византия не е могло да се утвърди като правно начало. Напротив, "всеки православен гражданин на Византия би могъл да има претенции за трона"185.

Както красноречиво формулира проблема А. Рамбо, "толкова чудни дела на Промисъла или на Съдбата, толкова Давидовци, изникнали от земята и достигнали до императорския трон, даваха право на всеки селянин, занаятчия, войник или моряк във Византия да мечтае за императорската корона"186. Две са предпоставките, които не могат да бъдат пренебрегнати от кандидат-императора - православното изповедание и телесната невредимост.

 

1. Съцарствие

 

Становището на византийците за приемствеността на императорите притежава много уязвими места. Съгласно една обобщена преценка поне 68 императори187 са загубили насилствено трона си188. Затова отрано се предприемат мерки срещу недостатъците, които поражда отсъствието на устойчива система за престолонаследие, чрез въвеждане на т. нар. "съцарствие". Според това законоположение носителят на властта - императорът, още приживе провъзгласява определено лице, обикновено сина си, за съимператор. Последният след смъртта на властващия император поема цялата власт. Императорът може да провъзгласи за съимператори повече от един измежду синовете си. Също така, ако няма син би могъл да въздигне другиго в ранг на съимператор.189

Почти до края на XIII в. съществува явно разграничение между действителния господар-император и съимператора, който няма практическа власт и неофициално е наричан "млад василевс" или "малък василевс". Това обръщение преминава дори и в устава за титлите и обръщенията190. От 1272 г. обаче императорът предоставя на едного измежду съимператорите - на достославния престолонаследник - ясно определени правомощия и така го прави деен участник в императорската власт и в императорския титул191.

Уреждането на начина на наследяване на трона чрез въвеждането на статута на "съимператора" има за резултат пропагандирането на династическия принцип сред византийците, факт, засвидетелстван многократно и с особена тежест най-вече през късните периоди на византийската история192.

 

2. Непълнолетие на престолонаследника

 

а) Приемствеността на византийските императори продължава несмущавана, когато новият император е пълнолетен, т. е. над 16 години193.

б) В случай, че новият император е непълнолетен и не би могъл сам да ръководи държавните дела, ромеите прибягвали до разнообразни решения, зависещи, както и повечето държавни дела във Византия, повече или по-малко от силната личност и могъщество на действащите лица и от подреждането на различните сили в двореца и в столицата.

Така се стига до положението, когато непълнолетието на императора не безпокои никого и дори не се споменава: зад него стоят и тактично управляват висшите чиновници на столицата или други представители на висшите обществени слоеве, споменавани в съответните извори като "синклит" или "архонти"194. Такъв е случаят с Констант195.

Втори по важност е случаят, когато настойничеството ipso iure упражнява майката на непълнолетния император.196

В третия случай настойничеството е в ръцете на августата - майка, и на специална комисия, определена от покойния император197 или от първите граждани на Константинопол198.

Последен, четвърти случай е онзи, при който се определя един настоятел и то от предишния император199.

Споменатите възможности показват отсъствието на постоянно, последователно и "конституционно" уреждане на въпроса. Всичко било в ръцете на политическите сили на дадената епоха или иначе казано, зависело от крехкото им равновесие.

 

 

184Срв. Dölger, P. Familienроlitik , p. 180
185Ζακυθηνος, Δ. Βυζαντιον, σ. 34.
186Rambaud, A. Empire, p. 15.
187Сиреч повече от половината от управлявалите (заедно със "съимператорите").
188Вж. Guilland, Κ. Etudes, p. 1 sq.
189Един син: Теодосий (на Маврикий), Теофилакт (на Михаил I) и т.н.; повече синове: Ираклий и Тиберий (на Константин IV) и др.; непряко произхождащи или напълно чужди: Тиберий (наследил Юстин II) и Василий I (наследил Михаил III) и пр.
190Вж. например Κων. Πορφ. Βασ. taξ., II. 632. 11κε. (СВ).
191Простагма (заповед) на Михаил VIII (Reg. 1994). Текстът е в Παπαδόπουλος-Κεραμεύς, Α. - ΔΙΕΕ, 3, 1889-1891, 533-535, и  в Heisenberg, Α. Palaiologenzeit, 37-4 1.
192Вж. за зачитането правата на малолетните синове на Роман II от Никифор Фока и Йоан Цимисхий. Вж. също за свалянето на Михаил V през 1042 г. Καραγιαννόπουλος, I. Ιστορία. T. II, σ. 391, 414, 498.
193Относно годината на пълнолетието от гледище на държавното право запазените законодателни извори не споменават нищо. Вж. Павлов, А. Синодальний томъ Константинопольского патриарха Михаила Анхиальского (года 1171). - VV, 2, 1895, с. 392; Παπαδόπουλος-Κεραμεύς, Α. Ανάλεκτα Δ. Πετρουπολις. 1897, σ. 111 (Grumel. Reg. 1120): "εαν δε συμβη σοΰ (= Мануил I) τελευτήσαντος ανηβον ετι εΐναι τον αύτον περιπόθητον υίον τής βασιλείας σου κυρ Άλέξιον, και μή φθάσαι τôν έξκαιδέκατον χρόνον ..." Вж. Χριστοφιλοπούλου, Α. Αντιβασιλεία, σ. 2 κε. Срв. също с известията за възрастта, на която бива прогласен за император Константин VI - Βίος Ιωαννικιου. - In: AASS. Novembris. T. II, 1. Bruxelles, 1894, p. 337.
194Вмешателството на персийския шах Йездигерд в настоятелството на непълнолетния Теодосий II представлява външнополитическо действие, а не разрешаване на въпроса за управлението на страната по време на непълнолетието на императора, както смята Α. Χριστοφιλοπούλου. Αντιβασιλεία, σ. 128. Срв. напълно противоположния пример с Маврикий, който поема настоятелството над непълнолетния персийски шах по молба на покойния му баща.
195Вж. Χριστοφιλοηούλου, Α. Αντιβασιλεία, σ. 18 κε.
196Такъв е случаят с Михаил VII и с Алексий II (пак там, с. 65, 75). Не прави изключение и Константин VI (пак там, с. 20).
197Случаят на Михаил III (пак там, с. 19).
198Случаят с Константин Багрянородни (пак там, с. 43 сл.), независимо, че дворцовите машинации позволяват повторното сформиране на настоятелството и допускат участието в него и на императрицата-майка Зоя (пак там, с. 49). Според мнението ми Α. Χριστοφιλοηούλου (пак там, с. 55) погрешно твърди, че последната се връща в него не като член, а като съветник.
199Случаят със сина на Теодор II Ласхарис (пак там, с. 85).

X

Right Click

No right click