Далечният Изток

Японска империя

Посещения: 1529

 

Йордан Николов

 

BenkanКакто през ранното средновековие, назовано в японската историография епохи на Нара и Хейан, включваща времето от VII до XII в., тъй и зрялото, класическото средновековие, епохите на Камакура и Муромати (XIII — XVI в.) японската етническа общност запазила своята самостоятелност. За разлика от китайци и индуси, които претърпели драмата на монголското иго, японците успели да оцелеят, понеже монголците се опитали да нахлуят в Япония на два пъти по море и претърпели провал. Единствени те, монголците, се помъчили през XIII в. да покорят островната държава, но без да постигнат реален успех. Поради това Япония спада към малкото държави на Земята, които не познали трагедията на чуждо господство и не изпитали потребността да го отхвърлят. В замяна на това обаче страната била разтърсвана от вътрешни войни, който забавяли нейното социално-икономическо и обществено-политическо развитие. Това била общо взето изолирана от международните конфликти страна, една от малкото в средновековния свят с подобно географско разположение.

 

Извори

 

В общата медиевистика на Европа изучаването на изворите за средновековна Япония, тяхното привеждане в известност, започнало сравнително късно, през 50-те години на XIX в., когато се формирало японознанието като комплексна интердисциплинарна наука за изследване цялостния живот на японското общество, респективно история, икономика, политика, право, религия, етнология, култура. В самата Япония това било време на ликвидиране на феодалната система и образуване на централизирана модерна държава, период на обновление (Медзи исин), а на европейския континент японознанието изграждало своите основи и се превръщало в световна наука, придобиваща гражданственост в различните страни на света.

Първите опити за изучаването на средновековното японско общество обаче датират още към XVI — XVII в.

Португалски мисионери, пристигнали тук с цел да разпространяват католическото вероизповедание, се заели с приобщаването на японците към учението на Христос. Те започнали да подготвят и отпечатват различни справочници, които разкривали пред чужденците духовните качества на японеца, неговото минало и настояще. През 1591 г. М. Барету оповестил учебник по японски език, а 1595 г. излязъл първият латинско-португалско-японски речник. През 1604 г. Ж. Родригиш съставил граматика на японския език. Многобройните проповедници водели дневници, записки, изучавали старинни ръкописи. Въз основа на натрупания фактически материал Ф. Ксавие (1506 — 1552) написал обширна „История на Япония“, видяла бял свят едва 1754 г.

В отделните страни на Европа, а също така и в самата Япония се появили специализирани научни институти, които пристъпили към конкретно изучаване на средновековната епоха в страната. Германският учен К. Флоренц (1865 — 1939) основал специализирана германска школа за разработване проблемите на Япония. В Англия още преди това В. Чембърлейн (1850 — 1935) създал английска японоведска школа, която отбелязала значителни постижения. През 1873 г. в Токио, следвайки английския научен модел, възникнало „Германско общество за изучаване природата и народите на Източна Азия“. Не останала назад и френската историография. Историкът, специалист по миналото на Япония, А. Р. Мазелер подготвил 8-томна история под наслов „Япония. История и цивилизация“, Париж, 1907 — 1923 г. Това е много интересно проучване, изградено върху разнородна фактологична документация. Американецът У. Грифис (1843 — 1929), който положил началото на японистиката в САЩ, отпечатал двутомник по история на Япония, Ню Йорк, 1876.

В самата Япония издаването на документални материали протича с непознати за европейските мащаби критерии. Един от многотомните сборници с документи е озаглавен „Кими сикимоку“ и включва дневници, описания, материали, подготвени от група монаси. В български превод заглавието на кодекса гласи „Кодекс на годините на Каму“ (1334 — 1338). Задачата му като „Политическа програма на шогуната Асикага“ била да ликвидира възникналите смутове и да укрепи централната власт. През 1569 г. към основния текст били направени редица допълнения, в резултат от което документите достигнали 530 тома. Фактически в това многотомно издание са включени всички автори от най-древни времена до XVIII в.

В труда на японския изследовател Рай Санъе „История на Япония“ се проследява времето от XII до XVII в. в 22 тома, като се включват различни документи.

Най-добрите издания на извори в Япония са подготвени и реализирани през XX в. и носят отпечатъка на високо професионално майсторство. През периода от 1901 до 1961 г. в Токио излизат от печат 124 тома Извори под общото заглавие „Древни документи на Япония“. Все по същото време в Токио са отпечатани „Материали по история на Япония“ в 228 тома. След това от 1929 до 1966 г. пак там са издадени в 124 тома „Събрания на книги по отечествена история“, а от 1952 до 1960 г. и „Древни анали на Япония“ в 24 тома. Разбира се, всички тези единици обхващат цялото изворово богатство на страната и надхвърлят хронологичните рамки на средновековната епоха. Цитирането им има за цел само да подскаже мащабите на издателската дейност.

 

Най-обща историческа обстановка

 

Не само в предишния период, но и в новите условия върху историята на Япония огромно влияние продължило да упражнява особеното географско положение на страната. Климатът бил сравнително суров. Планините, които заемали значителна част от пределите на страната, не били удобни за живот. Земетресенията разтърсвали островите и оказвали голямо влияние върху характерологичните особености на хората, върху техния темперамент. Колкото и невероятно да изглежда, тайфуните, които връхлитали градовете и селищата, не предизвиквали фатализъм, социална безизходица, а готовност за възстановяване на нанесените щети, оптимизъм.

Приема се, че феодалният строй бил изграден през XI — XII в. Феодалното имение (сеен) било освободено  от всякакви налози и представлявало неотнемаема частна собственост, могло да се предава по наследство. Селяните като мнозинството от населението се делели на няколко основни групи. Една част от тях, компактната, били държавни селяни и се подчинявали директно на императора. Друга категория се намирали в различни форми на зависимост. Трета част били безправни и земевладелците фактически ги прикрепяли към земята.  Аристокрацията в Япония образувала няколко класа. Най-едрите собственици, наричани хонке, били фактически сеньори. Втората група образували васалите, които се назовавали реке, те изпълнявали определени задължения спрямо своите господари. Аристократите хонке, от една страна, и реке, от друга, притежавали на разположение отряди самураи.

Характерна особеност на политическия строй на обществото в Япония било неговото типологично многообразие, обусловено в крайна сметка от географската и социално-икономическата обстановка. Върховният собственик на земята бил императорът, Микадо, който се считал за абсолютен владетел. Под негово върховно ръководство се намирали управителите на областите, губернаторите.

Minamoto no YoritomoПостепенно централизираната власт на императора загубила влияние, нараснала ролята на най-силния земевладелец в империята, шогуна, който бил обявен за върховен владетел. Началото на шогуната се отнася към 1192 г. През тази година магнатът на областта Канто, Минамото Йоритамо, разгромил своите противници с активната подкрепа на самураите. Той влязъл в столицата Киото. След това оставил императора от династията Тайра в неговия дворец, а сам той се завърнал в замъка си в Камакура. Императорът утвърдил Минамото в чин „велик пълководец, покоряващ варварите“ („сейи тейсешогун“, съкратено „шогун“). Започнал нов етап в политическата история на Японската империя. На власт застанала военната аристокрация. Камакура, където живеел шогунът, се превърнал в политически център на Япония. Сам императорът запазил своя титул и изпълнявал функции на главен жрец на шинтоистката религия.

Шогунът Минамото Йоритомо изградил нов държавен апарат. В управлението функционирали две паралелни институции, доминирала обаче военнофеодалната власт, шогунът Минамото Йоритомо се превърнал във върховен главнокомандващ армията.

352px LetterFromKhubilaiToJapan1266След XIV в. в Япония нараснало едрото княжеско земевладение. Настъпило подобряване на обработването на земята. Усъвършенствали се иригационните съоръжения, което довело до отглеждането на две реколти годишно. Страната се развивала успешно. През 1267 и 1268 г. монголите изпратили в Япония пратеничество с категорично искане императорът да признае васалната си покорност. Владетелят на страната Токимуна Ходзьо отказал да се подчини. В отговор на отправената заплаха той се разпоредил да бъдат подобрени отбранителните съоръжения по крайбрежието. Монголците направили опит да проникнат в страната през 1274 г., когато техният флот в състав около 30 000 души покорил островите Цушима и Ики и достигнал пристанището Имацу. Страхотният тайфун, който се появил, потопил монголската флота. Загинал и главнокомандващият флота Лю. Това провалило експедицията за покоряването на Япония. Нов опит да завладеят империята направили монголците през 1281 г., когато вече цели два флота се насочили към островната държава: 40 000 армия от Корея и 100 000-на от Китай. Японците оказвали съпротива в Северен Кюсю. Нов тайфун помел флотата на монголите и ликвидирал заплахата.

Настъпил периодът на изострени противоречия между магнатите. През 1333 г. Камакура паднала, а 1335 г. Т. Асикага се обявил за шогун. Император Годайо, успял да се закрепи на трона, но впоследствие претърпял поражение и основал южната династия. Асикага се утвърдил в Киото, където била основана северната династия. След като южната династия капитулирала през 1392 г., управлението на Асикага било признато за законно. Неговата династия властвала до 1573 г.

През 1441 — 1485 г. избухнали поредица селски въстания, организирани от недоволни и подложени на преследване будистки секти. Бунтовниците се борели за подобряване на положението си.

 1024px Takezaki suenaga ekotoba3

 
Самурайство: структура и идеология

 

Самурайството се оформило като относително самостоятелно съсловие, неразделно свързано с аристокрацията. Изграждането му било реализирано върху базата на едрите поземлени собственици в най-тясна връзка с обективния процес на общественото развитие на задълбочаването на социалните противоречия. Самураите били организирани на военни начала: в големи групи (наричани дан) и в по-малки отряди — то. Организационните структури обхващали родственици, възглавявани от авторитетен семеен клан.

Ценностната система на самураите включвала вярност към господаря, мъжество, скромност, самопожертвувателност. Ръководителите на будизма поставяли на първо място изпълняването на дълга, а не робуването на чувствата.

NasunoYoichiНравствеността на самурая намерила отражение в две големи литературни произведения: едното „Повест за дома Тайра“, другото — „Повест за великия свят“. Конфликтите между Тайра и Минамото са обрисувани в „Повест за дома Тайра“. Борбите между аристокрацията от западна и източна Япония, жестокостта, проявявана в стремежа към властта, са показани в „Повест за великия свят“.

В най-голяма степен идеологията на самурая намерил израз в наръчника „Път на воѝна“, произведение, изградено върху началата на будизма, по-специално върху учението за предопределението, кармата, за нетрайността на земния живот, за тленността. „Път на воѝна“ издига пред самурая идеите за патриотизма, за самоконтрола и самообладанието, за съсредоточаването. Акцентира се върху медитацията, достигането на небитие пред смъртната опасност. В „Път на воѝна" се разработва конфуцианският принцип за верността към дълга, за послушанието пред господаря. Популяризира се идеята за моралното усъвършенстване.

Самураят бил длъжен да даде три обета. Първият включвал пълната забрава на своето семейство: жена, деца, а така също и личния си живот. Освен това азбучно задължение на самурая било незабавното самоубийство при смъртта на господаря: разпарянето на корема, сепуко. Оспорването на първенството в боя било много важно задължение на самурая.

 

Градове

 

Занаятите и търговията в империята се развивали заедно с развитието на градовете, които се появили сравнително рано. През XIII в. броят на градските средища се увеличил. В градовете Нара, Киото, Камакура занаятите били свързани с ръчния труд. Занаятчийските цехове възникнали през XII — XIII в. Десетина-петнадесет майстори, калфи и чираци образували корпорация. Укрепването на търговията предизвикало появата на гилдии.

Историците на Япония разделят градовете на четири групи в зависимост от местата, където възникнали. Към първата група отнасят градовете, които се появили около храмовете и манастирите на будистките институции — Нара, Хейан и др. Втора група се зародили край основните пътища и кръстопътища — Оцу и др. Една трета категория възникнала около замъците на магнатите — Нагоя, а такива градове като Хього и Сакаи се оформили на пристанища и се превърнали в пристанищни центрове.

По редица причини отначало занаятчията сам реализирал стоката си на пазара, поради което търговецът като социална фигура се появил по-късно. В началото на градовете от неговото участие все още не се усещала обективна потребност.

1024px Daidairi of Heiankyo

Броят на градовете нараствал заедно с подема на икономическия живот. През периода XII — XIV в. градовете достигнали 40, през XV в. нараснали на 60, а в края на XVI в. те достигнали внушителната цифра 269. По броя на своите жители и по архитектурното си устройство се откроявали градовете Хиого (по-късно Кобе), Нанива (бъдещата Осака), Хаката (Фукуока), Цуруга и др.

В Японската империя числото на свободните градове било общо взето незначително. Това се дължало на организираната сила на централната власт и на магнатите, които не отстъпвали от завоюваните икономически позиции. При все това, свое самоуправление извоювал пристанищният град Сакаи, а също и градовете Хаката и Мацуяма.

В хода на развитието и усъвършенстването на обществените отношения градовете се специализирали в производството на копринени тъкани, хартия и др. Текстилната промишленост се развивала в Сакаи, Киото, Хаката, Ямагути, а производството на хартия процъфтяло в множество стопански средища, особено след като през XV в. производството на хартия било зависимо от Корея. Рудодобивното дело се развило на остров Садо, Битю, Бунго, Сацума, Веси. Добивало се злато, сребро, мед. Успехи били постигнати в ковачеството, по-специално в производството на мечове. Голямо майсторство постигнали японските производители при изготвянето на лакове и порцелан. Изяществото на тъканите и качеството на хартията предизвиквали естетическа наслада.

Подемът в занаятчийската дейност постепенно довел до появата на панаирите. В началото те се провеждали ежемесечно, но по-късно, през XIV — XV в. броят им достигнал до 6 пъти месечно.

Възникнало и лихварството. Постоянните пазари се увеличили и към края на XV в. техният брой достигнал 60.

 

Държавно устройство

 

473px Emperor Go TobaВ държавното управление на Япония по онова време се очертали два основни периода, всеки от които придобил специфични особености, обусловени от характера на политическата система. Единият обхванал IX — XII в., другият протекъл след XII и достигнал до края на развитото средновековие, респективно до XVI в. През първия период властта била съсредоточена в аристократичната фамилия Фудзивара, образуваща голямо семейство, което притежавало обширни наследствени имения и разполагало с най-важните длъжности в системата на държавния апарат — регентската и канцеларската. В редица отношения Фудзивара проявявал подчинение спрямо императора, който се принуждавал да търпи самовластието на големия и силен магнат.

Когато Минамото поел управлението като шогун, направил сериозен опит да спре децентралистичните тенденции, но дворецът на императора фактически се превърнал в център на опозицията. Възникнали конфликти. Императорът запазил титлите, които притежавал, отдавали му се необходимите почести, но самият той, а така също и приближението от семейството и роднините му правели многократни опити да възстановят загубената по същество реална политическа власт. За тази цел от 1221 г. императорът трябвало да се представя в императорската резиденция. Но от XIII в. шогунът увеличил правомощията си като владетел. Императорът продължавал да се счита „тено“ („небесният“), но вече шогунът диктувал положението. Преди всичко шогунът утвърждавал избирането на императора, регулирал въпроса за престолонаследието, назначавал служителите в двореца.

Настъпили промени и в структурата на държавния апарат. Нараснало значението на самураите, на военното съсловие. Правителството (бакуфу) обхващало три основни ведомства, значението на които се увеличило. Едното командвало армията, другото — управлението на икономиката, а третото се занимавало с въпросите на култа.

Начело на провинциите били назначени военни губернатори, протектори (сюго), които упражнявали контрол върху изпълняването на разпоредбите на централния апарат. В техни ръце се намирало управлението, командването на местните гарнизони. Били отговорни за ефективното реализиране на съдебната и изпълнителната власт. Освен това военните губернатори командвали полицията. Тяхно първостепенно задължение било да предотвратяват всякакви опити за бунт. Имали за задача да наблюдават настроенията на земевладелците, тяхната дейност.

Установената система на управление, изградена на военни начала, била общо взето ефективна и гарантирала сигурността на шогуна и неговата власт. За смазване на опозиционните прояви сред магнатите била сформирана колегия на правителствени докладчици в състав от 10 души, които били доверени лица на шогуна.

В началото на XIV в. обстановката се променила. Централната власт отслабнала. Шогунът изпаднал във васална зависимост от императора на Китай. Правото за назначаването на японска императори било присвоено от Китай. Управленските функции на шогуна намалели и отслабнали.

 

Религиозен живот

 

405px KamakuraDaibutsu1В Японската империя будизмът продължавал да изпълнява задачите си на основно вероизповедание. Нови будистки секти — дзен, дзьодо и нитирен възникнали през XII — XIII в. и намерили широк прием сред населението на островите. При тези религиозни общности съзерцанието като самовглъбяване се осъзнавало като средство за достигане на истината. Интуицията също така била на особена почит, тя се използвала за възприемането на обективната действителност. Срещу формализма в познанието сектантите предпочитали аскетичното изтощаване на тялото, простотата в отношенията между членовете на общността и в начина на живот, в бита.

Понеже сектата дзен учела, че войната трябвало да се превърне в съдържание и смисъл на живота на всеки благороден мъж, тя съответствала на нравствеността на самураите, на войнствената част от аристокрацията. Това улеснило превръщането на сектата дзен в официално изповедание на онази част от японската аристокрация, която управлявала страната. В края на XVI в. най-активната част на сектата дзен — сото, обединявала 8 млн. следовници, главно самураи, и разполагала с 13 000 храма и манастира. При продължителните богослужения дзенските свещеници използвали чайните церемонии за укрепване на телата и за поддържане на бодростта. Свещениците призовавали своите привърженици да се откъсват от грижите за света и да се отдадат на самовглъбение и съзерцание.

Друга популярна секта била сектата монтосю, свързана също така с будизма. Тя обединявала към половин милион души членове. Сектата, обявила се през XIII в. в „истинска секта на праведната земя“, била организирана от Синран (1173 — 1262). Синран проповядвал, че върховният идеал на всеки вярващ — спасението на душата след смъртта, може да се постигне с помощта на Буда Амада. Това налагало всеки вярващ да повтаря възклицанието; „Благословен да бъде Амада-Буда!“.

Между селяните получила разпространение сектата ико, която издигала за идеал самоуправлението на селските общини. Проповедниците на сектата образували голяма стегната военизирана групировка с многобройни последователи, разпръснати в цели села на югозапад от Хонсю. Последователите на сектата ико, организирани от своите свещеници, противостояла на бойните отряди на магнатите и на армията на императора. Масовизирането на сектата я превърнало в голяма обществена сила, фактор в политическия живот на Японската империя. Свещениците, бонзите, през XV в. организирали известните религиозни бунтове на ико-ики. Бонзите призовавали селяните да не плащат данъци на храмовете, да разделят земята на земевладелците и да установяват социално равенство. В края на XVI в. сектата ико променила своето учение и преминала на страната на аристокрацията.

Следващата будистка секта - нитирен — била оформена в резултат от дейността на Нитирен Сьонин (1222 — 1282). Нейните последователи придобили войнствен характер. Бонзата Нитирен проповядвал отричане на познанието и пълно отдаване на будизма, притежаващ единствен ключа на Познаването на природната действителност. Сектата поддържала, че спасение могло да се постигне при непрекъснатото повтаряне на формулата „Да почитаме сутра лотоса на тайнствения закон!“. Нитирен апелирал за обединяването на всички самураи, занаятчии и търговци в сектата. Той отхвърлял останалите будистки изповедания като неверни и несъстоятелни.

Появата на различните секти в будизма била свързана с естественото развитие на обществените отношения. Тяхната дейност идвала в отговор на разложението, което настъпвало в обществото и представлявало опит за обновяване на религията.

 

Японска култура

 

Тя достигнала несъмнени постижения през X — XI в. Слоговата писменост, кана, се наложила окончателно през XI в. Това дало тласък върху развоя на националната писменост. Китайската йероглифна писменост постепенно била заменена с японска. Стиховете на поетите от IX — X в. били събрани в антологията „Кокинсю“, оповестена през 925 г.

През XII — XIII в. се развило книгопечатането. Излезли епопеите „Хайке-моногатари“ („Повест за Тайра“) и „Тайхейки“ („Повест за великия свят“). „Повест за Тайра“ прославя борбите между Тайра и Минамото при образуването на шогуната. „Повест за великия свят“ обрисува конфликтите между феодалите през XIV в. Това са творби, възпроизвеждащи народни предания.

1024px Battle scenes from the Tale of Heike Heike Monogatari Google Art Project

Основен мотив в японската художествена литература е победата в междуособиците, разтърсващи феодалното общество. В различните „Записки за войните“ намерили отражение настроенията, обхванали феодалната аристокрация в хода на победите, които завоювали над метежниците. Друг основен дял в литературата заели преживяванията на будистките монаси. В тази насока типична форма на повествование били „Записки от килията“. В едно интересно произведение „Огледало на Изтока“ се претворява миналото на Япония. Китабатаке Тикафуса завършил през 1339 г. „История на правилното наследяване на Божествените монарси“. Това е произведение, в което се обосновава законният характер на императорската власт, обявена за единствено легитимната.

Идеята за превъзходството на древността над съвременния живот намерила израз в „Записки от скука“. Това е произведение, доказващо правотата на аскетическия начин на живот, тленността на съществуващото.

В Япония просветното дело получило широка популярност през XIII — XVI в. Открити били множество школи: граждански и религиозни. При будистките пагоди били основани школи за деца. В тях обучението се провеждало в съответствие с принципите на будизма.

През 1270 г. в гр. Йокохама, при будистката пагода Сьомьодзи възникнала библиотека. В нея били събрани голям брой книги и ръкописи, написани на японски и китайски език. Голям просветен център станала библиотеката след като правителството я разширило и усъвършенствало. Школата Асикага също така била достроена и превърната в първостепенно средище на образователното дело в Япония.

В развитието на образователното дело били извършени поредица промени с идването на европейците, които включили в учебните програми нови предмети. Започнало изучаването на география, на корабоплаване. От холандците били възприети знания по медицина.

В училищата подрастващите получавали подготовка по военно дело. Основани били специални школи по фехтовка. Преподавали се сръчности и знания за подготовка на самураи.

Японската архитектура се развивала с динамични темпове. Модел за построяване жилища на аристократи и самураи станали дворците на императора. Освен това положително въздействие оказвала архитектурната строителна школа в Китай, създадена при управлението на династията Сун. Но се наложил японският стил „синден-дзукури“. При него характерно било изграждането на просторна зала павилион. Стълбите били строени от необработено дърво. От двете страни на стълбите отвеждали галерии, които свързвали основата на сградата.

Изумително постижение на японската архитектурна школа е императорският дворец Дайдари в Хейан, построен 794 — 805 г. Системата на строителство стил „синден“ била прилагана в храмовото строителство. През 1052 — 1053 г. храмът Хоодо, изграден към 1000 г. бил реконструиран. През 1397 г. бил завършен прочутият „Златен павилион“ в Киото, оценяван като едно от най-големите постижения на строителството като изкуство. В тази поредица влиза и „Сребърният павилион“ Гинкако. При строителството на сградите се взимало под внимание състоянието на ландшафта. Специално „Сребърният павилион“ представлява двуетажна сграда, издигната в разкошна градина, ансамбъл, реализиран от архитекта Мусо Кокуси, будистки свещеник.

На сградите с култово предназначение се отделяло голямо внимание. Започнало строителството на специални помещения. Монаси от сектата дзен създали в храма Рюандзи в Киото „градина на камъните“. Самата градина символизирала състоянието на човек, отдаден на философско самовглъбяване, отречен от света. Започнало строителството на сгради за специални ритуали. През XIV    в. будисткият свещеник Сюкю се заел с изграждането на помещения за пиене на чай, придружено със специален ритуал. Ритуалът бил въведен в цяла Япония.

Six of the Eight Attendants of Fud My IСкулптурата навлязла в период на възход след като започнало масовото изобразяване на Буда и божествата на японския пантеон. Скулптурната фигура на седящия Буда в Камакура била отлята през 1352 г. Скулпторите Кайкей, Канкей и Ункей, подпомагани от 16 майстори, подготвили осемметрови дървени изображения на двамата пазители на Буда Нио и Конгорикиши в храма Тодай-джи.

Усъвършенствало се приложното изкуство. Подобрения били внесени в техниката на лакиране, на гравюрите. Специално внимание се отделяло на металните предмети, на мечовете, на тяхното орнаментиране. Много големи успехи били постигнати при изготвянето на порцелан и различните видове керамика.

Най-големи представители на изобразителното изкуство били Фудзивара, Нобудзана, Кейон, Сушафта. В изкуството навлезли дългите вертикални картини, снабдявани с пояснителни текстове. Обогатявала се живописта, пейзажът. Едно голямо постижение е свитъкът „Хижа на отшелник при планински ручей“. Впечатлява внушителната картина „500 ученици на Буда“.

Школата „Кано“, която била създадена в края на XV    в, от Кано Масанобу си поставила за цел да възпроизвежда всички детайли на природната даденост. Особено внимание се отделяло на декоративните особености. Монохромната живопис с туш разкрила своите големи естетически възможности в творческото дело на художниците Сесю, Дзосецю, Сюбун и др., които използвали линията и тушовата покривка. Най-характерен модел на групата била творбата „Буря“.

Много голям напредък бил постигнат в музиката. Обогатили се трудовите песни, прославящи земеделския труд, засяването и прибирането на ориза. Особена прелест придобили песните, изпълнявани с акомпанимент на флейта и барабан. В семейните празненства нашироко навлезли ритуални и фолклорни песни. Специални песнопения възникнали при дворцовия церемониал и при богослужението на шинтоистките свещеници.

Епическите песни, които били създадени, образували друг важен цикъл на народното творчество. Под акомпанимента на лютня слепи певци изпълнявали в речитатив „Сказание за Тайра“, забележително поетическо произведение. Основен мотив в песните бил героизмът на борците, паднали във войните. От музикалните инструменти, които отразяват спецификата на музикалното изкуство на Япония широко разпространение получила триструнната арфа, превърнала се в популярен народен инструмент.

 

Япония пред прага на Новото време

 

В Япония, най-младата средновековна държава в Далечния изток, късносредновековният период  започнал едва в началото на XVII, и приключил към средата на XIX в. Част от историците не приемат, че тя притежавала действително феодално социално управление, други поддържат, че била типично феодална държава. Научните проучвания показват, че към втората половина на XVII в. феодализмът започнал ускорено да запада. До средата на XIX в. процесите протичали сравнително бавно. Победата на революцията Мейджи от 1868 г. засилила процесите; шогунатът бил ликвидиран, а в императорската столица управлението било поето от правителство, свързано с новата епоха.

В историографията на европейските страни този период от миналото на страната обикновено се нарича „Късно средновековие“, но в японската научна литература го назовават: „Близка епоха“, „Епоха на Токугава“, „Епоха Едо“. В най-новите проучвания се акцентира върху единството на обществените явления, но се подценяват конфликтите, изпълващи историческия процес.

 

Всеобщи тенденции в обществения живот

 

Шогунатът Токугава (1603–1867), третата поред военнофеодална династия на страната, регламентирал правата и задълженията на четирите съсловия, оформили се още през XVI в. — воини, селяни, занаятчии и търговци. Що се отнася до висшето съсловие на феодалите, то било едва 7,5 % от цялото население. Според размерите на годишния доход, който получавало, то се обособило в няколко категории. Най-едрите феодали собственици били едва 250. Те били длъжни да изградят шогунското селище Едо (Токио) и да живеят една година непрекъснато в него. Разполагали с наследствени имения. Фамилията на феодала нямала право да напуска шогунското имение в Едо, а когато това се налагало, било съпроводено с разорителен церемониал. Самостоятелна група образували васалите.

Kyosai Kiyomitsu 001

Наред с посочените 4 групи население, били обособени още 3 групи. Една от тях, най-важната, образувала обкръжението на императорския дворец, друга — служителите на религиозния култ, духовенството на шинтоистката и будистката общност, а третата — париите била не само най-обезправена, но и най-презирана социална група.

Аристокрацията, която живеела при двореца, била поставена „над всички съсловия“. Взети били мерки тя да бъде изолирана от враждебни групировки и коалиции, насочени срещу шогуната. Върховният ръководител на страната, императорът, бил сакрализиран. Той бил смятан за непосредствен, пряк потомък на боговете. В традиционната религия на японците (шинтоизма) в негова чест имало разработен пищен култ, съпроводен с най-тържествен церемониал. В новата обстановка обаче императорът разполагал с ограничени права и му били предоставени само ритуални символични функции. Управлението на Япония се упражнявало от шогуна. Де юре шогунът бил обявен за верен поданик на императора, но де факто той разполагал с цялата реална власт. Правителството на шогуната станало орган на феодалната аристокрация. Самите шогуни били от родовете Минамото (1192–1333), Асикага (1335–1573), Токугава (1603–1867) и, опрени на едрите си поземлени имения, държали в ръцете си не само икономическата, но и огромна политическа власт. Правителството на шогуните, наричано „бакуфу“ („полска квартира“), отначало включвало 3 ведомства: стопанско, военно и религиозно, но разполагало с огромен щат от съветници с различни правомощия.

При управлението на династията Токугава се формирала военната прослойка на самураите  — сложна, разнородна по състав, но привилегирована феодална групировка. Компактната група на самураите, т.нар. хатамото, били привилегировани васали на князете. Из средите на самураите се формирала част от интелигенцията. Някои от тях не разполагали с лична земя и получавали храна, по-специално ориз, от своя сеньор. Приетият кодекс на самурая уреждал въпроса с неговите права и задължения. Самураят бил длъжен да бъде верен на своя сеньор. Той можел да убие безнаказано всеки парий, проявил незачитане спрямо феодалния господар. Немалка група от самураите придобили поземлени имения и влезли в състава на едрата поземлена феодална аристокрация. Основното задължение на самурая било да изпълнява бойни задачи. Из тези среди бил кооптиран офицерският състав в армията и във военноморски флот, както и чиновническият апарат от различен ранг.

 За запазване на съществуващата социална структура бил създаден системен полицейски контрол, който следял не само проявите, но и помислите на поданиците. Контролът — явен и таен, бил осъществяван в неподозирани размери. Особено внимание се отделяло на селското население, което било разделено на групи за наблюдение. Ако старейшините в селата не донасяли първи на властите за възникващи закононарушения, подлежали на сурови наказание Целият живот на селяните бил регламентиран, включително и размерите на жилищната площ, формата на дрехите, съдържанието на храната, начинът на живот, битът, празненствата, поведението на личността в работата, семейството, обществото. С изключение на воините, никой нямал право да носи оръжие. Натуралната рента обхващала 80 % от добитата продукция. Закрепостяването на селянина към земята взело най-сурови форми. Под най-строг контрол бил поставен и животът на занаятчиите. Социалният статус на търговеца наподобявал този на селянина. Той зависел напълно от феодалния господар при снабдяването със суровини, при определяне на качеството на произведената продукция, при нейната реализация на пазара. Свое място в социалната йерархия заемали лихварите, обусловено от размера на богатството, което били натрупали.

Изключително сериозен проблем създавала изолацията на Япония от чуждестранните държави. Със смъртно наказание били заплашени чужденците, пристигащи в страната, изповядващите християнството, излизащите зад граница японци. В историографията този факт намира най-различни обяснения. Част от историците виждат в него егоистичното желание на управниците да се съсредоточат в себе си, други търсят отговора в страха им да не загубят националната си независимост и да предпазят страната от разграбване от колонизаторите. Има автори, които оценяват положително разбиването на затворените врати на страната в средата на XIX в. за Америка и Европа. Приема се, че изолацията на Япония от останалия свят в продължение на 230 години я довела до откъсване от благата на световната цивилизация. Това разбиране не е лишено от основания.

 

Генезис на централизираната държава
 

Gekko Emperor GodaigoОпитът на император Годайго (1318–1339) да ликвидира шогуна Минамото, пълководец от неговата армия, завършил безуспешно. Върховният владетел претърпял поражение, бил заловен и изпратен на заточение на остров Оки. Не минало много време и през 1333 г. императорът възстановил властта си, шогунът Минамото бил премахнат, а заедно с него и системата на управление. В новата обстановка император Годайго въвел абсолютизма като форма на ръководство на държавата, но съществуващите конфликти между аристокрацията и самураите продължили да бушуват. През 1335 г. Асикага Такаудзи (1305–1358), военачалник при един от управниците на Япония, организирал бунт и образувал втория шогунат в страната. Шогунатът приел неговото име — Асикага, но бил наричан и Муромати, както се именувал един от кварталите на Киото. Възглавил военното правителство, което поело властта, Асикага се провъзгласил за шогун. Следващата 1336 г. император Годайго избягал от Киото, но оставил за свой заместник на престола един от принцовете. В Йосино побягналият венценосец поставил началото на Южния двор. Начело на Северния двор Асикага поставил за император Комьо. По такъв начин в Япония било установено двуцарствие, просъществувало до 1392 г. През тази година двете династии се обединили и образували една политическа общност със столица Киото.

Япония обаче продължила да бъде разединена и да се разтърсва от противоречия и конфликти. Бушувала гражданска война. Двете династии, макар формално обединени, продължили да враждуват помежду си. В основата на противоречията били все още неразпределените земи в страната. Силните семейни кланове Сиба, Xасокава, Хатакеяма доминирали в цялостния живот на обществото и определяли позицията на правителството. Формално шогунатът Асикага продължил да държи в ръцете си органите на управлението. Династията Асикага поела властта, а страната изживяла известен период на криза, докато се стабилизира и ликвидира децентралистичните елементи. Това станало в началото на XV в. Още при шогуна Йосимица (1368–1394) императорът на Южната част се от казал от престола в негова полза. Шогунът поел управлението на цялата държава. Следващият шогун Есимоти (1394–1423) установил системата на абсолютизма, следвана повече или по-малко успешно от неговите приемници Йосикадзу (1423–1425), Йосинори (1429-1441) и др.

OdanobunagaВ цялостния ход на промените определено значение имала дейността на пълководеца Ода Нобунага (1534–1582), владетел на малко княжество в централната територия на остров Хонсю, което наследил от баща си. Присъединил последователно провинцията Овари, през 1560 г. разбил армията на княз Йосимото Имагава и включил неговото владение към своето. След като през 1567 г. преместил резиденцията си в замъка Гифу, провинция Моно, където се укрепил, той влязъл победоносно в град Киото, официалната столица на Япония. Това станало през 1568 г. В сраженията, които водил (1570–1573) с князете Асакура и Асаи, той разбил войските им. През различни периоди воювал с князете Текеда (1570–1582), Уесуги (1572–1582), Мори (1577–1582). Междувременно през 1573 ликвидирал последния представител на фамилията Асикага. Това укрепило изключително много неговото икономическо положение и политическа мощ.

Придобил огромна власт, Ода Нобунага преместил резиденцията си от замъка Гифу в замъка Адзути и го превърнал в център на политическия живот. Без да си присвоява титлата шогун, той обединил през 1582 г. цялата страна. В същото време провел редица реформи, с които укрепил още повече държавната администрация и централната власт. Въвел кадастър за земите, единна парична система, взел мерки за изграждане на пътна мрежа. Ода Нобунага бил убит в храма Ханодзи от човек, изпратен от политическия му противник Мицухиде Акети. Така приключил един от етапите на обединяването на Япония.

 

Централизирана японска държава

 

Toyotomi Hideyoshi on his horseОбективният процес на възстановяване на единната японска държава бил направляван от редица държавни дейци, пълководци, които се стремели да преодолеят политическата разпокъсаност на страната. Това било трудно и мъчително, защото японският архипелаг бил раздробен на около 150 княжества, които враждували помежду си. Мощен тласък на консолидацията дал шогунът Тойотоми Хидейоши (1536–1598), селянин по произход, пълководец, включил се като помощник на Ода Нобунага в многобройните му войни за обединяване и укрепване на японската държава. След като противниците на централизацията убили големия държавник, Хидейоши станал канцлер и продължил делото му на обединител. За тази цел той решил да проведе редица реформи. Една от тях се изразявала във възстановяване на крепостничеството. Описвани били обработваемите земи и било забранено на селяните, включени в поземления регистър, да се преселват на друго място. С друго решение Т. Хидейоши отнел от селяните лъкове, стрели, мечове и друго хладно оръжие. Владетелят основал град Осака, който се развил като голям пристанищен център. Водил неуспешни завоевателни войни срещу Корея и Китай (1592 — 1598). Намеренията му да разшири границите на Япония останали неосъществени. През 1592 г. възглавил 140-хилядна армия и завладял град Сеул, столицата на Корея, както и значителна част от страната. Китай се включил във войната в защита на Корея и настъплението на японците било спряно. След като през 1596 г. армията на Т. Хидейоши претърпяла поражение при р. Ялу, изходът от конфликта бил предрешен. При подготовката на нова офанзива през 1598 г. шогунът на Япония неочаквано починал. Войната не спряла, но успехи не могли да се постигнат.

След смъртта на Т. Хидейоши през 1598 г. властта завзел политическият му противник Иеясу Токугава (1598–1605), владетел на провинция Канто. В качеството си на един от пълководците на О. Нобунага и на X. Тойотоми той участвал в мъчителните борби за укрепване централизацията на японската държава. Това му помогнало да натрупа опит в управлението и да застане начело на феодалната аристокрация, която воювала против сепаратизма и за консолидация на патриотичните сили. През 1603 г., след като императорът му присъдил титлата шогун, той поел управлението, но през 1605 г. отстъпил на сина си Хидетада управлението, макар да си запазил властта. Годината 1603 станала основополагаща. Шогунатът се оформил като своеобразна военнофеодална институция. Въведена била военнофеодална диктатура. Всяка съпротива била смазвана най-жестоко от военно-полицейския апарат, превърнат в могъщ ударен юмрук на новата власт.

589px IemituВ началото на обединителния процес обаче се извисява фигурата на Иемицу Токугава (1623–1651), третият поред шогун от едноименната династия. Като държавник той повел борба за смазване на своеволията на феодалите и за укрепване на централната власт. Много усилия положил И. Токугава за потушаване на въстанието на Симебара недалеч от Нагасаки през 1637–1638 г., вдигнато от селяните-християни. Към тях се присъединили градски занаятчии и лодкари, но 100-хилядната правителствена армия ги смазала. За да обезсили политическите си противници, Иемицу Токугава конфискувал имуществата им, а феодалите задължил да прекарват по една година при двореца на шогуна в Едо и по една година в своите имения, като оставят за заложници членове на семейството си. В Япония той допущал само холандци, китайци и корейци — на останалите чужденци забранявал да влизат в островната държава, а на японците изобщо не разрешавал да пътуват в чужбина. През 1633, 1636, 1638 и 1639 г. издал укази за затваряне на страната. В резултат на цялостната му дейност централизацията на японската държава напреднала и укрепнала.

През 1639 г. И. Токугава обнародвал кодекс от закони — конституция на японското феодално общество, според който представителите на аристокрацията и самураите били привилегировани, а обществото се обособявало в четири групи: първата — военни, втората — земеделци, третата — занаятчии, четвъртата — търговци. Групите имали точно определени привилегии, права и задължения. Показателно е например, че четирите съсловия имали право да носят дрехи от памучен плат, но им било забранено да се обличат с копринени дрехи и да се хранят с ориз, оценяван като храна, предназначена за аристокрацията. Цялата власт била предоставена на шогуна, обитаващ резиденцията в Едо, докато императорът живеел в двореца си в Киото. Управлението шогунът осъществявал с подкрепата на полицията. Многобройната полиция, тайна и публична, контролирала цялото общество: не само селяните и занаятчиите, но и аристокрацията.

1024px Edo P2

При тази система на управление селяните, които били 80 % от населението, обеднявали, недоволството им от многото данъци и налози нараствало. На фона на разкоша и разхищенията на аристокрацията в градовете, мизерията в селата контрастирала и засилвала ропота и негодуванието. Засилили се опитите за възстановяване на императорската власт, която изглеждала по-приемлива и демократична за населението.

В системата на шогуната императорът запазвал до голяма степен представителни ритуални функции. Фактически той бил изолиран от управлението на страната и имал влияние главно в областта на религията. От и в името на бога той санкционирал разпорежданията и законите на шогуната, но с реална власт не разполагал. Номинално той владеел земята, но с нея се разпореждал шогунът, който се превърнал във върховен владетел на Япония. В решенията на шогуна се реализирала приемствеността в управлението. Това намерило израз в известната фраза, изразяваща фактическото положение: „Нобунага замеси тестото, Хидейоши изпече баницата, а Иеясу я изяде“.

Шогуните намирали социална опора в оформеното мощно военно съсловие, възглавявано от съответния диктатор, разполагащ с 1/4 от територията на Япония. Династията Токугава, победила в бушуващата повече от 250 години междуособна борба, успяла да обедини княжествата в единна силна централизирана държава.

MuromachiSamurai1538

При управлението на шогуните от династията Токугава органите на държавната власт на висше, средно и нисше равнище укрепнали и засилили своята административна оперативност. Княжествата, традиционна форма на управленска организация, запазили своето вътрешно съдържание като административни и стопански средища. Докато през 1614 г. те били 200, през 1732 г. достигнали 262, а през 1813 г. — 258. В княжествата бил наложен най-строг контрол. Огромният брой замъци, превърнали се в крепости на феодален сепаратизъм, бил значително намален. По такъв начин била гарантирана социалната стабилност в обществото. В миналото правна регламентация получили само две социални групи — на воините, от една страна, и на народа, от друга. В новите условия на живот законов обществен статус придобили воините, селяните, занаятчиите и търговците. Това узаконяване на съществуващите социални групи имало голямо значение за по-нататъшния възход на социално-икономическия и обществено-политическия живот. Военното съсловие, поради милитаризирания характер на Япония, имало йерархическа структура. Най-високо в йерархическата пирамида бил шогунът, след него идвали „вътрешните князе“ (тадзама), огромната маса феодали и такива, които не били преминали през фазата на васалитета. В структурата на военното съсловие особено важно място започнали да заемат самураите, една част от които били на служба при правителството, друга — при отделните княз. Те представлявали около 6–7 % от цялото население. Самураите били групирани в градовете, а също и в резиденциите на князете.

Шогуните не били само върховни владетели на Япония, но администратори и военни професионалисти. Между тях се срещали интелектуалци, покровители на науката и културата (меценати). Наследникът на княжество Мито — княз Мицокуни Токугава (1628–1700) привлякъл в двореца си група историци и организирал подготвянето на специализиран труд по история на Япония, единствен по рода си в историографията на страната. Произведението било завършено окончателно през 1720 г. под името „Дайнихон си“. С неговата поява било поставено началото на самостоятелно направление в хуманитаристиката, известно като „Школа на Мито“. В „Дайнихон си“ шогунатът се подлагал на критика заради узурпацията на властта, отстоявала се тезата за божествения произход императорската институция. По такъв начин школата на Мито формирала самостоятелно опозиционно политическо течение, насочено против шогуната. Привърженик на традицията, княз Мито извършил промяна на религията в своето княжество: разрушил  будистките храмове и наложил шинтоизма като официално религиозно изповедание.

Като голям меценат се наложил друг владетел — шогунът Цунайоси Токугава (1646–1709), който финансирал развитието на науката, изкуството и културата. Той бил член на една от сектите на будизма и установил сурови наказания за онези, които убивали животни и птици. Улеснил изграждането на дворци и храмове, отличаващи се с великолепие и изящество. Осмият шогун Йони Токугава (1716–1745) ограничил разхищенията на държавния апарат, дал простор на развитието на селското стопанство, съживил изграждането на иригационни системи. Той забранил да се изнасят от Япония произведения на изкуството и науката, но разрешил вноса на европейски технически книги.

 

Социално-икономически отношения

 

1024px Hiroshige54 ohtsuВ страната на изгряващо слънце през късносредновековния период производителните сили се развивали с нарастващи темпове. През XII в. населението наброявало 10 млн., през XVI в. то вече било 16–17 млн., за да стигне през XVII в. 25–26 млн. Това било обусловено до голяма степен от нарастващия материален стабилитет на островната империя. Много бързо се увеличили и площите на обработваема земя. През XII в. те били 920 000 тьо (1тьо е равен на около 1 ар) през XIV в. нараснали на 940 000 тьо, а в края на XVI в. достигнали 1 600 000 тьо.

Закономерно нарастващата площ на култивираните селскостопански земи, които след обединяването на страната се увеличили още повече, била естествен резултат от цялостното развитие на социално-икономическите и обществено-политическите отношения. Териториите, напоявани с крачно водно колело, се разраснали. Броят на изградените водни хранилища се умножил. От най-добре обработваните земи селяните прибирали по три реколти.

Настъпили промени и във формата на собственост. Губела почва традиционната дребна частна собственост, изтласквана и ограничавана от едрите феодални латифундии. Земята принадлежала на императора, но няколко едри феодали фактически започнали да разполагат с нея и я разпределяли между средните и дребни феодали, воини-самураи. Манастирите и храмовете на шинтоизма и будизма имали огромни площи земя, обработвана от селяните.

От втората половина на XV в. насетне в Япония намерили прием нови селскостопански култури: памук, картофи, захарна тръстика. Продължило отглеждането на ориз, пшеница, ечемик, чай, цитрусови растения, различни видове овошки.

Японските градове — и старите, съществуващи в предишните столетия, и новите, които възникнали, наподобявали средновековните градове в Европа. Старият град Сакаи на остров Хонсю бил наричан от европейските мисионери „Венеция на Япония“. Управлявал го Съвет от 36 членове, избирани сред най-богатите граждани. Градът разполагал с войска. В него се развивала оживена занаятчийска дейност. Търговците му поддържали връзки с Китай и редица други страни на Изтока, а по-късно и с тези на Запада. Новите градове Хирадо, Нагасаки, Киото, Камакура, Нара, Осака, Хаката, Цуруга и др. се превърнали в занаятчийски и търговски центрове, в които кипял духовен живот. Според изчисленията на специалистите в Япония през XIV в. имало 40 града, през XV в. — 85, в края на XVI в. — 269. Нарастването на техния брой свидетелства за бурен растеж на производителните сили.

Една част от градовете, най-развитите, се специализирали в отделни области на занаятчийското производство: железообработване, текстил, добив и обработка на злато, сребро, мед. Средища на копринени и памучни тъкани станали развитите градове Киото, Сакаи, Хаката, Ямагути. Рудодобивът процъфтявал в Хонсю, Бунго, Сацума. Произвеждали се мечове, търсени по източните пазари, огнестрелно оръжие, порцелан, лак, ювелирни изделия, хартия, грънчарски произведения.

Превръщането на градовете в занаятчийски и търговски центрове било съпроводено с появата на пазари. Външнотърговската дейност се оживила с непознати дотогава темпове и мащаби.

 

Европейците и Япония

 

NanbanCarrackПривлечени от сведенията на Марко Поло за несметните богатства на Япония, тук започнали да пристигат европейци от различни националности още през 40-те години на XVI в. През 1542 г. португалски моряци претърпели корабокрушение и попаднали на остров Танегасима, разположен южно от Кюсю. Японците ги посрещнали радушно. Местните жители разглеждали с огромен интерес мускета на борда на кораба. На следващата година пристигнал португалецът йезуит Мендиш Пинту. Той посетил провинция Бунго. Мисионерът подписал с местния княз Отомо договор за ежегодно доставяне на острова на португалски стоки: сукно, копринени тъкани, оръжие, барут, злато, сребро. Голям интерес предизвикало огнестрелното оръжие, нещо ново за островната държава.

През август 1549 г. в Япония пристигнала делегация на Ордена йезуитите в състав Франциск Ксавие, Коме де Торес и Ж. Фернандес, посрещнати в столицата на княжество Сацума гр. Кагосима. В Япония Ксавие останал две години, след което с група японци отпътувал за Лисабон, а после за Рим. Пристанищният гр Нагасаки станал опорен пункт на християнските религиозни мисии, развили огромна дейност.

564px Namban 14През 1580 г. било поставено началото на търговските контакти с Испания, през 1609 г. — с Холандия, а през 1613 г. — с Англия. Продължавали икономическите връзки и взаимоотношения с Тайван, Филипините, Тайланд, Малайския полуостров, остров Бор и останалите страни на Югоизточна Азия. Разривът между Япония и империя Мин през 1549 г. разкрил широки възможности за оживени търговски контакти с Португалия, Испания, Холандия, Англия. Европейските търговци внасяли огнестрелно оръжие за армията. Католическите мисионери активизирали дейността си. Толерантни и гостоприемни в началото, японците се стъписали пред агресивността и безцеремонността на европейците. Сериозно безпокойство предизвикало обстоятелството, че католическите проповедници подкопавали устоите на официалната за Япония религия - шинтоизма. Пламналото през 1637–1638 г. въстание в Симабара (5 месеца 30 000 селяни се сражавали с правителствените войски) било подкрепено от мисионерите и от флота на Холандия. Правителството издало укази (1612, 1613, 1618 г.) срещу дейността на християнските мисии. През 1638 г. шогунът Токугава забранил на японците да напускат страната си, а на мисионерите и търговците от Испания и Португалия наредил да напуснат Япония. Това се отнасяло и за всички чужденци с изключение на холандците, установили се в Нагасаки. Разпореждането, възобновявано многократно, останало валидно до 1853 г. Това крайно решение било продиктувано и по фискални причини. Чрез него се предотвратявало изнасянето на злато и скъпоценни камъни, ликвидирала се конкуренцията от страна на чуждестранните търговци спрямо местната занаятчийска промишленост. Най-важното съображение на шогуна било от политическо естество. Владетелите искали да се избавят от влиянието на чужденците, които формирали отрицателни настроения у населението срещу официалната власт.

Letter from the viceroy of Portuguese IndiaСлед смазването на въстанието на остров Кюсю през 1637 г. правителството стабилизирало положението, възстановило реда. Книгите, в които се давала информация за Европа, били изгаряни. Служителите на култа се натоварвали да следят настроението на вярващите. При все това отрицателните последици от изолацията на Япония от Европа били повече от положителните. Преустановяването на оживените търговски връзки предизвикало остра криза в стопанските отношения, в начина на живот. Запазили се най-консервативните форми на феодалните порядки. Япония изостанала от развитието на световната цивилизация, от постиженията на науката и техниката. Установен бил деспотичен режим, смазващ всяка свободна мисъл и дело. Населението изнемогвало под тежестта на недоимъка, мизерията и данъчните тегоби.

Макар и с бавни темпове, развитието на Япония продължило. Връзките с Китай били възстановени. Развивало се производството на памучни тъкани, хартия, порцелан. Усъвършенствала се продукцията на манифактурното производство. Нараснал търговският капитал. Парично-стоковите отношения не признавали прегради.

 

Религиозни институции

 

Религиозният живот в Япония по онова време бил сравнително пъстър и разнообразен. Шинтоизмът — традиционната религия на японците — бил свързан с развития култ към императора Микадо, обявен за свещена личност, за пряк потомък на богинята Аматерасу, създателка на Япония. Когато начело на политическия живот стояла династията Токугава, официална религия станал будизмът. През 1614 г. със специален указ било забранено християнството като „враг на държавата“, като „дяволско и разрушително учение“. Конфуцианството също имало своите последователи.

Във феодална Япония абсолютистичната монархия обявила за официална религия неоконфуцианството, пренесено от Китай през XIV в. Разпространили го монаси от Дзенбудистката групировка. В условията  на промените при династията Токугава неоконфуцианството било модифицирано до степен да съответства максимално на политическата система на японския абсолютизъм. Този абсолютизъм се съдържал в принципа „вярност до гроб и готовност да умреш за идеите на господаря“.

436px Yamazaki AnsaiБележит проповедник на конфуцианството бил Ямадзаки Ансаи (1618–1682), който като послушник живеел в будистки манастир. Там проявил непослушание и възникнала опасност игуменът да го прогони от братството. След разговор игуменът го пощадил. Ансаи възмъжал, овладял основите на будизма и приел монашеството; проучил основно произведенията на Конфуций (552/551–479) на Менцзи (IV—III в. пр. Хр.), направил опит да съчетае конфуцианството с принципите на шинтоизма и патриотичната етика на самурайството. Така той синхронизирал неоконфуцианството с шинтоизма и ги превърнал в привлекателна религиозна система, украсена с богати церемонии и ритуали.

За свързването на неоконфуцианството с практическите нужди на японското общество дали своя принос, освен Ямадзаки Ансаи, Кумадзава Бандзан (1619–1691), Ямага Сако (1622–1685) и др. При изучаване на конфуцианския канон и теоретичното учение на школата Чжу Си (1130–1200), философ, учен енциклопедист, К. Бандзан осъзнал необходимостта от цялостно реформиране на Япония — стопанско, политическо, административно. Своите възгледи споделил в писмо до шогуна. Писмото дало основания на владетеля да заключи, че подателят е свободомислещ и следователно опасен за обществото, затова наредил да го арестуват и пратят в затвора. Ямаго Сако, другият реформатор, бил военен, преподавал на самураите, но също се занимавал с изучаване на теологически трактати и по свой път стигнал до мисълта за превъзходството на японския дух и за необходимостта от подчиняване на феодалния господар. Схващанията си споделял със самураи. Макар по-късно шогунът да ги възприел, в началото те го смутили и авторът им престоял тъмница 10 години.

Друга религия в Япония бил будизмът. В условията на кризата будистките бондзи загубили влияние по много причини. Една тях се крие в обстоятелството, че правителството престанало да подкрепя материално будистката общност. Ода Нобунага и Т. Xидейоши подкопали и сринали финансовата мощ на организацията. Д. Сенс пише, че „причината за внезапния упадък на будизма е труднообяснима", макар авторът да се досеща, че в периода на кризата бондзите погазили принципите на будизма, като се превърнали в полицаи, бранещи шогуната. Поради тази причина населението не обичало бондзите, а „образованите хора се отнасяли към тях с презрение“. Според друг автор будистката философия била продукт на друга епоха и в новата обстановка вече не можела да бъде „съзидателна сила“.

При управлението на Иеясу Токугава били отменени забраните за контакти със Запада и търговските отношения се възстановили. Оживила се и проповедническата дейност на различни мисии, като особена активност проявили францисканци, доминиканци, августинци, йезуити. Нагасаки станал център на католиците и си извоювал славата на Рим на Далечния изток. Точният брой на християните никой не посочва. Според едни те били 200 000, според други — 2 млн.  За страна с население около 26 млн. това са внушителни цифри. Мерките, взети срещу разпространението на християнството, като че ли не оказали особено влияние върху организацията на църквата.

 

Културен живот

 

Сравнително тежките условия на живот — междуособици, изтребителни войни, повече от два века изолация на страната от света — забавили развитието на културата. При все това под влияние на връзките с Китай и на многовековните традиции духовнокултурният процес напредвал, създавали се ценности на науката и изкуството.

В цялостния развой на японската култура трите столетия — XVI, XVII и XVIII в. — били епоха на единство и конфликти между обективното и субективното, материалното и духовното, гражданското и теологичното начало. Ако през XVI в. доминирала теологията, след XVII в. се забелязва секуларизация на мисълта и науката. Налице били качествено нови явления в различните области на хуманитарните и природните науки. По онова време се развиват основните клонове на обществознанието. Творили историци, философи, теолози, поети, писатели, художници и архитекти.

Характерна особеност на духовния живот била появата на различни школи, обединяващи интелектуалци с различен профил. Наред с известната „Историческа школа“ в Мито Мицукуни, създала „Голямата история на Япония“ („Данихонци“), основана била школата „Отечествени учени“ начело с Када Адзумамаро (1669–1736). В съответствие с вековните традиции на Япония членовете на школата подлагат на критичен анализ опитите да се идеализира Китай в древната и средновековната история на японския народ и да с подценяват мястото и ролята на собствената им страна. В това отношение се утвърждавало значението на японския език, на японската народност, религия, държава, форма на управление. Историческата школа се борила против инвазията на европейските мисионери и търговци.

Arai Hakuseki Japanischer GelehrterВ страната се извършило преразпределение на научните и културните центрове. От Киото, където се намирал дворецът на императора, културните средища се преместили в Едо и Осака, които станали важни центрове на стопанския живот, на науката и обществените отношения. В тях били открити печатници с подвижен шрифт. В началото на XVII в. били отпечатани 757 книги с разнообразна тематика: историческа, философска, етическа, теологическа... Появило се известното Петокнижие на конфуцианския канон - „Книга на промените“. Формирала се японска школа на енциклопедистите. През 1715 г. Араи Хакусеки (1657–1725) обнародвал „Забележки за страните на Запада“ — труд, в който се проследява стопанското, политическото и правното състояние на различни страни по света. Отбелязала възход и географията: била съставена „Обща карта на всички страни“, снабдена с обяснения в „Картини от живота на 40 страни“.

Открити били учебни заведения за подготовка на специалисти на висше, средно и нисше равнище. Учредени били университети в Осака и Едо. Изучавали се философия, история, литература. Предмет на обучение било и конфуцианството. Съществувало обучение по военно изкуство и фехтовка, подготвяли се духовници. Била основана библиотеката Сьококан — съкровищница на японската книжнина.

 Математикът Секи Такакадзу (1623–1708) е известен с разработките си в областта на алгебрата, диференциалните и интегралните уравнения, автор е и на забележителното проучване „Закони на окръжността“, получило висока оценка от специалистите през следващите столетия. Хаяси Радзан (1583–1659) създал ботаническа градина. Ино Дзякусуй (1655–1715) съставил енциклопедия на флората и фауната на Япония. В Едо била построена астрономическа обсерватория.

Поради фундаменталния си характер и значение се развила и историческата наука: пишели се хроники, специализирани съчинения по история. През 1638 г. будисткият свещеник Тьосанъи Ринъан издал „Беседи в храма Кийомидзу“, в която под формата на диалог се сблъскват будистки и конфуциански схващания, конфронтират се рационализмът и фидеизмът. В хрониките се анализират проблеми от гражданската история. „Записки за Нобунага“ (1611) пресъздават живота и дейността на Ода Нобунага. Подвизите на Тойотоми Хидейоши са описани в „Записки за Хидейоши“ (1626). Историкът Мотоори Норинага (1730–1801) написал „Коментари към „Кодзики“ — едно от най-солидните изследвания в японската историография. Камо Мабути (1697–1769) подложил на критика възгледите на китайски историци за миналото на Япония.

Философите Каибара Екикен (1630–1714), Муро Кюсо (1658–1734), Ито Дзинсай (1627–1705) дали насоки на хуманитарните науки, обосновали граждански тенденции в политологията, етиката, обществознанието. Възгледите, защитени в техните трудове, оказали благотворно влияние върху развитието на японската народностна наука.

Художествената литература (проза и поезия) достигнала забележителни висоти в творбите на Ихара Сайкаку и на Мацунага Тейтоку, на Китамура Кигин и Камидзима Оницура, на Мацуо Басьо. И. Сайкаку поставил началото на специфични повести — нов жанр в японската литература. Основна тема в неговото творчество е любовта. Правото на мъжа и на жената да следват зова на сърцето според автора е свещено. Освен в романа „Мъж“ и повестта „Жена“ тази вечна тема е засегната и в сборника разкази „Пет жени, предали се на любовта“ (1686). В „Записки за предаване на войнското изкуство“ (1687) и в „Повести за дълга на самурая“ писателят пресъздава събития от миналото и извайва образа на рицаря-воин. Сюжети с рицарски подвизи са разработени и във „Вечната съкровищница на Япония“ (1688) и в „Заветни мисли за това, как най-добре да се живее на света“ (1692).

В стихове Мацунага Тейтоку възпява природата. Неговият ученик Китамура Кигин, поет и филолог, е автор на сатирични съчинения. Мацуо Басьо в тристишия разкрива душата си и пресъздава картини от природата, възпява величието на човешката личност. Изпод перото му излизат знаменитите дневници за пътешествия „Странстване по Касима“ (1687), „Странстване по Сарасина“ (1688), „По тропиците на Севера“ (1689).

 Откритият през 1603 г. театър „Кабуки“ дал живот на редица драми и комедии. Тикамацу Мондзаемона (1653–1724) е автор на множество пиеси на съвременни и исторически теми, сред които особено се открояват „Наследници на братята Сага“ (1683), „Победоносният Кагекийо“ (1685), „Самоубийството на влюбените Сонедзаки“ (1703). Връх в творчеството му е „Самоубийство на Острова на небесните мрежи“ (1720).

Изобразителното изкуство процъфтяло през XVII и XVIII в. Художниците били групирани в няколко школи: „Школа Ямато, „Школа на импресионистите", „Школа Маруяма Сидзьо“... Дълбоки следи в културната история на Япония оставили Хонами Коецу, Товаря Сотацу, Огата Карин от „Школа Ямато“.

Силен тласък в развитието на архитектурата дало строителството на дворци, храмове, манастири. Забележителен е дворцовият ансамбъл Кацура при Киото (около 1620–1658), манастирът Мьокиан в Киото (1582), замъкът в Осака (1583), замъкът в околностите на Кобе (1580), дворецът-замък Нидзьо в Киото (1602). Доминирали замъците — типични средновековни сгради, отразяващи икономическата мощ на феодалната аристокрация. Градели ги по модела на европейските отбранителни съоръжения. Чайните павилиони станали характерна подробност от градския ландшафт.

В късносредновековна Япония по време на шогуната била създадена уникална абсолютистична монархическа система, една от най-ярките форми на феодализма. Преодолявайки сепаратизма на феодалните князе, шогунът запазил императора като символ на традицията, а сам поел реалната власт и създал силна централистична система на управление. За това свидетелства тогавашното законодателство: Правният кодекс от 1639 г., „Указ от 100 статии“ (1742). Те определяли пълномощията на шогуна, васалните отношения, уреждали фискалната практика, наказателната и пр. Градовете Едо, Киото, Осака и други центрове на феодалните княжества имали население от 360 000 до 500 000. Занаятчийството достигнало високо равнище. Селското стопанство се модернизирало с отглеждането и на технически култури: наред с традиционните фасул, моркови, тикви, дини, спанак, за промишлени цели се садели тютюн, памук и захарна тръстика, произвеждало се за пазара, развивали се парично-стоковите отношения.

За разлика от Европа, а до голяма степен и от останалите страни на средновековния Изток, в Япония феодализмът не пораждал разединение, а консолидация благодарение на нарастващата икономическа мощ на шогуната. Той черпел сили от спецификата на японския феодализъм и пазел своята самобитност от инвазията на колонизаторите. Срещу сепаратизма на князете се изправила крепнещата мощ на градовете, заинтересовани от формирането на единен национален пазар и подкрепящи интегративната политическа стратегия на шогуната. Князете, предизвикващи разделение, обаче не били ликвидирани — била им дадена възможност да приведат икономическата си база в съответствие със законите и закономерностите на пазара. Пренастройването им протекло не като противодействие, а в съгласие с настъпващите промени и с особеностите на японския феодализъм.

Страната на изгряващото слънце съумяла да създаде уникална система на обществено устройство и управление. Повече или по-малко последователно провежданата политика на изолация на страната от Европа, продължила над две столетия, забавяла развитието на социалните отношения. Военнофеодалната аристокрация, съчетаваща икономическата си мощ с политическата власт, управлявала страната така, че да улесни функционирането на политическата система на феодализма. Владенията на династията Токугава били огромни: от всичко 68 провинции тя владеела 47. По такъв начин върховният владетел, сюзеренът, бил най-големият поземлен собственик, феодал земевладелец. Своята власт той реализирал, като се опирал на три родствени княжески фамилии: Кии, Мито и Овари. Същевременно императорът, Микадо, имал само религиозни функции. Формално той бил собственик на цялата земя в Япония, но шогунът раздавал поземлени участъци на васалите.

В историографията концепции за японския феодализъм имат немски, канадски, японски, руски  изследователи. Това означава, че проблемът предизвиква, широк научен интерес, мотивацията за който трудно може да бъде оспорена.