Далечният Изток

Монголия след Тамерлан

Посещения: 844

 

Йордан Николов

 


Liu Kuan Tao JagdЕдна друга велика сила — могъща феодална империя в Източния свят Монголия, заела водещо място в историческия процес и определяла основните насоки в развитието на тогавашните отношения1. Заселили се в необятните пространства от Байкал и предпланините на Ханган до полите на Тян-Шан, от изворите на Енисей до зъберите на Великата китайска стена, монголците оказвали решаващо влияние върху съдбата на най-големите държави — Китай и Индия, а наред с тях и на редица други страни. Монголската династия Юан (1271–1368) управлявала Китай, обхванат от организационната система на монголските държави. В края на XIII и началото на XIV в. монголците завладели Северна Индия и достигнали градовете Лахор и Делхи. През 1389–1399 г. предводителят на монголците Тимур (Тамерлан/1370–1405) нахлул със 100-хилядна армия в Индия, завладял Пенджаб, разрушил Делхи и подложил на масово избиване населението.

Монголската феодална империя, създадена в резултат от успешните завоевания, заемала огромни пространства от Азия и Източна Европа. През средата на XIII в. тя достигнала най-голямото си разширение и след това неудържимо и безвъзвратно рухнала. За монголците завоеванията носели огромна плячка, нови земи, но за завладените народи те били съпътствани с огромни разрушения, неоценими загуби и смърт. Западането на империята настъпило след смъртта на Мунке-хан през 1259 г. При монголската династия Юан, когато империята влизала в състава на Китай, тя продължавала да завладява нови земи, но след 1368 г., когато монголците били прогонени от китайските владения, могъщата някога империя преустановила съществуването си. Настъпил драматичен период на разделяне, на разпадане, на феодална разпокъсаност.

 

Разделители и обединители на Монголия.

 

След слизането на династията Юан от историческата сцена и особено след смъртта на Тамерлан в живота на Монголия настъпил период на политическа раздробеност и разпокъсаност, който продължил столетия. Мнозина владетели правели опити да преодолеят разделението и да изградят единна монголска държава. В обстановка на остри боричкания за властта през 1434 г. първият министър (тайши) на Ойрат — Тогон (1418–1440) на правителството на Великия хан Дайсун (1422–1452) успял да разбие армията на източномонголския първи министър в правителството на Адай-хан Аругтай. В резултат от действията на Тогон Монголия, макар и за кратко, била обединена. Начело на единна Монголия застанал Дайсун. При обединяването на страната важна роля изиграл синът на Дайсун — Есен, който се наложил в политическия живот. Възникнал конфликт относно престолонаследието и по въпроса за отношенията с Китай. В хода на конфликта Тогон бил убит. Есен (1439–1454 или 1455)2  заел мястото му.

През 1449 г. Есен решил да установи търговски взаимоотношения с Китай, изгодни за монголците. Затова той навлязъл в Китай. Есен успял да разгроми китайската армия при Чихар, командвана от император Инцзун (1436–1449). Императорът бил пленен с множество войници. Есен сключил през 1450 мир и през 1451 г. се провъзгласил за велик хан. Дансун-хан първоначално бил отстранен, а по-късно, по време на въстанието на феодалите срещу централната власт, паднал убит.

Следващото обединяване на Монголия било извършено от Бату Мунке, влязъл в историята под името Даян-хан — „всеобщ хан“ (1479 — ок. 1543)3. Той водил тежки и продължителни борби срещу различни отцепници, включително и срещу Исама-тайши, един от най-значителните владетели на племенната общност пущуни.

Армията му била огромна, наброявала по сведения на китайски хронисти 100 000 войници. През 1488 г. се обявил за „велик юански хан“.

Даян-хан, който обединил цяла Монголия, имал желание да поддържа мирни отношения с Китай. Затова делегирал пратеничество при правителството на династията Мин. Задачата на пратеничеството била двояка. От една страна, то трябвало да осведоми императора, че владетелят на Монголия е станал „велик юански хан“, а от друга — да сключи мирен договор. Правителството на Китай подписало мирния договор. В съгласие с постигнатото разбирателство още през същата година издало закон за откриване на пазара в Китай за търговците от Монголия при изгодни безмитни условия. Законът предвиждал три пъти годишно да се откриват пунктове за обмяна на пари.

Установеният ред бил спазван строго от двете страни. На пазарите монголците продавали добитък, необработени кожи и различни продукти на животновъдството. Китайските търговци предлагали копринени и памучни тъкани, котли за кухнята, чай, тютюн, предмети на разкоша. Неочаквано обаче през 1500 г. между Китай и Монголия се разгорял военен конфликт. Като заздравил властта си, Даян-хан организирал завоевателни набези в Китай. След всеки поход отмъквал в Монголия огромна плячка — съкровища на китайски феодали и много добитък.

Даян-хан смазвал жестоко въстанията на непокорните феодали. През 1510 г. пламнал най-сериозният бунт, но и той бил потушен. Даян-хан запазил титлата си на всемонголски хан и управлявал цели 64 години. Въпреки силата и могъществото си, той не успял да консолидира разнородните социални, етнически и религиозни групи, защото това било вече по принцип невъзможно. Противоречията оставали и подкопавали единството на държавата. През 1543 г. Даян-хан починал. Монголия била изправена пред нови изпитания. Синовете на хана разделили огромната държава и тя престанала да съществува като единна общност.

Разделението се оказало съдбоносно. По-големите синове наследили областите (улусите), разположени южно от пустинята Гоби, най-малкият син Гересендзе получил степите на север и поставил началото на династията на князете Халхи. Населението на Монголия било разделено на 4 групи: източни, западни, северни и южни. Гересендзе разпределил придобития улус между своите 13 синове. Важна роля започнал да играе синът му Алтан-хан Туметски (1507–1583), който успешно отстоявал своята независимост. Неведнъж Алтан-хан побеждавал китайците и успял да уреди с тях търговски връзки.

Той уговорил с императора на Китай подходящи пазари и панаири. Владетелите от династията Мин, които постепенно губели позиции, били принудени да удовлетворяват монголските искания. Така Алтан-хан успял да извоюва място на монголските търговци в основните пазари на Далечния изток. На четири пазара монголците продавали за две седмици по 28 000 коня. В Южна Монголия, на мястото на главната си резиденция, Алтан-хан положил основите на гр. Хух-хото и започнал усилено да го изгражда. Владетелят се заел и с построяването на редица други градове, както показват последните археологически разкопки и новоразкритите документални известия от XVII в. Вероятно развитието на занаятите породило потребността от създаване на подходящи условия за развитие на търговията.

Алтан-хан се стремял да спазва клаузите на договорите, подписани с монарсите на Китайската империя. Той укрепил своите владения, но не се опитвал да присъединява нови земи и не воювал със своите роднини. След неговата смърт Монголия продължила да се разпада и била разделена на още по-дребни княжества.

Чахарският хан Лигдан (1604–1634) бил последният представител на монголската монархия, който положил неимоверни усилия да обедини отново Монголия, да възстанови нейното разрушено, безвъзвратно отминало единство. Движен от желанието да възкреси Монголската империя, той установил контакти с монголските князе, разпръснати в отделните улуси, и се помъчил да ги убеди да се обединят, но не успял да осъществи замислите си. Безуспешни се оказали и усилията му да преодолее разделението със силата на оръжието. Самостоятелните князе били доволни от положението си на дребни владетели и бранели своята независимост. Лигдан-хан организирал успешни походи в Китай. В резултат от завоеванията му императорът, притеснен от пламналите по това време въстания, бил принуден да сключи мир. Империята се задължавала да плаща данък на монголския хан. Мирните отношения с Китай дали възможност на Лигдан-хан да обяви война на Манджурия. По време на сраженията обаче той бил убит. Южните територии на страната се превърнали в обект на чужди завоевания.

 

Манджурско господство.

 

251px ManchuguardИкономическото западане на Монголия, свързано с нарастващата политическа раздробеност и с противоборството между аристокрацията превърнали страната в обект на външни нападения. Монголия станала жертва на манджурците — китайска етническа общност, населяваща Североизточен Китай, Южна Манджурия. Те принадлежали към северноазиатския клон на голямата монголоидна раса. Езикът им е китайски, но писмеността, създадена през XVI в., възникнала на базата на монголската азбука. Манджурците се оформили като монолитна етническа общност през XVII в., когато създали своя империя и завладели Корея, Китай, Монголия, Джунгария и Тибет. Манджурската империя била могъща агресивна държава. Основен поминък на манджурците били ловът, не достатъчно развитото земеделие и скотовъдството. Всички манджурски племена били обединени от княз Нурхаци в края на XVI в. Неговият наследник Абахай (1626–1643), следвайки политическите планове на предшественика си, искал да подчини цял Китай и да образува единна и силна империя. Планът му обаче не можел да се осъществи, преди да подчини съседните държави и на първо място Монголия. И той се заел с изпълнението на тази задача.

При разгромяването на Монголия Абахай приложил цялата стратегия и тактика на средновековното военно изкуство. Той разгромил част от князете на Монголия на бойното поле, друга част успял да подкупи, трета обезсилил чрез противопоставянето им един на друг. Само Лигдан-хан, князът на Чахара, не се поддал на уловките и продължил да се съпротивлява. Съюзът, който той сключил с Китай, не му гарантирал оцеляване. В сражението между монголци и манджурци, което станало през 1634 г., монголците претърпели поражение. Лигдан-хан паднал и тронът на Монголия бил зает от император Абахай. Манджурският владетел бил улеснен от противоречията, които раздирали монголското общество. След като подчинил ханство Чахар, император Абахай свикал събор през 1636 г. с участието на князете на Южна Монголия, които го избрали за свой хан. Така присъединяването на Монголия към Манджурия било узаконено. Монголия на практика преустановила самостоятелното си съществуване.

По различни съображения покорената част от Монголия, от една страна, и останалите независими райони — от друга, получили различни наименования. Южна Монголия била наречена Вътрешна, а Северна и Западна Монголия, които запазили своята независимост — Външна Монголия. Император Абахай пък нарекъл своята държава „Цин“ — „Чиста“. Непокорените области на Монголия привличали апетита на император Абахай и той се опитал да завладее Северна Монголия, но тя отстоявала още към половин столетие своята свобода. Князете на монголските държавици враждували помежду си; конфликтите им били подклаждани от манджурците. Един от князете на ойратите бил разбит през 1688 г. и за да продължи борбите, се обърнал към манджурците за подкрепа. През 1689 г. аристократите от Халхаск се събрали и признали владичеството на манджурците. Приемането им в Манджурия било извършено през 1691 г. на сейма в Долон-нур в присъствието на императора. Така князете на Южна и Северна Монголия били присъединени към Манджурската империя Цин.

Сравнително по-различно било положението на ойратите, разположени в Западна Монголия. Те продължили да отстояват правото си на свободно съществуване дори до края на XVI и началото на XVII в. В Джунгария (Ойратското княжество)4 се създала самостоятелна държава. В нея били включени 4 племенни общности. Първата от тях била чарос, втората — хашоут, третата — таргоут и четвъртата — дербет. Под предводителството на княз Чарос в края на XVI в. започнало консолидирането на отделните групи.

Позитивните процеси на обединяване обаче били прекъснати от дълбока политическа криза. Част от ойратските аристократи отхвърлили властта на Хара-хул, княз на чароските племена. Друга част заедно с аратите се изселили. Трета група отпътувала на запад и образувала впоследствие Калмицкото ханство. Хан Гуши, предводителят на хашоутите, се отправил на юг. Всички монголци, които останали в Джунгария, признали властта на хан Батур-хунтайджи (1635–1653). Той не приел властта на манджурците, бил независим владетел и отстоявал идеята за обединяване на всички монголци. През есента на 1640 г. свикал общомонголски събор в горите на Тарбагатая. На събора пристигнали 44 вождове на различни княжества. Непосредствената им цел била да обсъдят положението и да решат възникналите проблеми, а крайната — да постигнат единство в борбата за обединяването на Монголия. Пледирали да се постигне обединение на монголската аристокрация и да се започне победоносна борба за извоюване на политическа самостоятелност, за свободата и независимостта на Монголия. В подкрепа на идеята застанали представителите на ламисткото духовенство, начело със Зая-Пандита (1599–1662) — един от върховните ръководители на ламизма.

Джунгарското ханство отстоявало своята свобода. Докато бил жив Батур-хунтайджи разногласията били притъпявани, но като починал през 1654 г. положението се променило и противоречията се изострили. В борбата за престола победил първородният му син Галдан (1671–1697), който искал да създаде свободна монголска теократична държава. Той намерил многобройни привърженици и последователи за осъществяването на тази идея. В сражение срещу манджурците на брега на Керулен през 1697 г. Галдан бил убит. Западна Монголия паднала под ударите на манджурците.

 

Стопански отношения.

 

Основен поминък на монголците било номадското скотовъдство. В степните зони на Централна Азия то се превърнало в традиционен начин на препитание. Монголците отглеждали овце, кози, едър рогат добитък и коне. За тях добитъкът бил източник на продукти за храна, суровини за дрехи и обувки. Екстензивното скотовъдство столетия наред било основа на стопанския живот5. Значителна роля играел и ловът, подпомагащ изхранването на обикновеното население.

Земеделието получило сравнително слабо и изолирано разпространение. Със селско стопанство се занимавали предимно в районите около Китай и в окръзите около Уханка. Столетия наред господствало натуралното стопанство. При тежките условия на живот и особеностите на климата монголците можели да произвеждат продуктите, необходими за техния живот — храна, облекло, обзавеждане на жилищата (юртите). Едва при управлението на Алтан-хан започнали да се полагат по-специални грижи за развитието и укрепването на уседналото земеделие, въведено в именията на владетеля, а след това — във владенията на аристократите и останалото население. Подобрено било обработването на земите, разширили се площите за сеитбообращение. Започнало отглеждането на нови селскостопански култури.

Едрите собственици, потомствените феодали, разполагали с наследствени владения, които осигурявали самостоятелното им съществуване; зависимостта им от великия монголски хан била до голяма степен номинална. Главно при управлението на Есен и Даян-хан, когато Монголия била обединена, те усетили силата на централната власт. При почти всички останали владетели феодалните магнати изразявали подчинението си, главно когато трябвало да осигуряват бойни групи за водените войни, да ги снабдяват с оръжие и да ги включват в армията на великия княз на Монголия.

Огромното мнозинство от населението били аратите — разнородна маса от скотовъдци и селяни, обхванати в различни форми на зависимост от непосредствените им господари. Към своя феодал селянинът-арат изпълнявал различни натурални задължения. Много тежко задължение било пренасянето на пощата.

Налагането на натуралното стопанство като основна форма на стопанисване задържало развитието на икономическите отношения, обуславяло изоставането на икономиката. Слабостта на Монголия се задълбочавала и изостряла в кризисните периоди, особено след инвазията на династията Мин, която ограничавала търговските контакти с Монголия. Катастрофално се отразявали и честите завоевателни войни, които откъсвали аратите от стопанския живот.

При монголците възникнали и специализирани центрове на занаяти и търговия. Градовете се развивали и укрепвали. Алтан-хан поставил началото на изграждането на гр. Хухе-хото, който се превърнал в оживен център на занаятчийска дейност. Издигнати били и други градски средища; те израснали като културни центрове, като седалища на различните религиозни изповедания.

 

Ламизмът в Монголия.

 

В Монголия получили разпространение няколко основни религии. Най-масов бил ламизмът6, а след него се нареждал шаманизмът. Поради веротърпимостта на монголските владетели в тяхната държава намерили прием християнството, будизмът и някои други източни религии. В хронологическа последователност най-рано се появил будизмът, чиито проповедници се установили в Монголия през втората половина на XIII в. През втората половина на XVI в. се появили членовете на будистката секта „жълтите тюрбани“.

Началото на будизма в Монголия се отнася към управлението на династията Юан (1281–1368), по-точно при Кубилай, но той не намерил достатъчен прием. Поради безредиците, които настъпили, позициите му били подкопани. Дейността на проповедниците му заглъхнала окончателно. В новата обстановка загубила известно влияние и традиционната религия на Монголия — шаманизмът, специфично вероизповедание, съответстващо на традициите на патриархалните общества. Сравнително по-добър прием намерил ламизмът — една от формите на будизма, основана от монаха от Тибет Дзонхава (1357–1419) в манастира Гумбум в Амдо. Без да променя догматичните основи на будизма, Дзонхава реформирал неговата организация и го привел в съответствие с духовните потребности на тибетската етническа общност. Реформаторът усъвършенствал йерархическата структура на будизма, обогатил култовата му съставка, включил музиката в богослужебния церемониал. Много голямо внимание той отделил на празниците и тържествата, посветени на божествата в будисткия пантеон. Така будизмът станал по-привлекателен за населението на Тибет.

Дзонхава отстоявал „четирите истини“, проповядвани от Буда. Първата от тях е истината за живота като страдание, втората — за жаждата за живот и радостите от него като причина за страданията, третата — да се избавим от страданията, означава да преодолеем жаждата за живот. И най-сетне, четвъртата и последна истина — пътят към спасението е добродетелният живот. Дзонхава проповядвал, че е трудно да се достигнат съвършените добродетели. Но всеки човек можел да ги постигне и приложи, ако даде следните обети: да не убива, да не краде, да не се събужда с греховни желания, да не лъже и др. Според Дзонхава всеки човек трябвало да се ръководи от добродетелния живот на ламата, да го има за свой наставник, да го следва, защото той бил олицетворение на добродетелите.

Мислител с широк философски и теологически кръгозор, Дзонхава защитавал и другите концепции на будизма като теория и практика. Не в противоречие, а в пълно съгласие с учението на Буда той утвърждавал догмата за превъплъщението, за преселването на душите в отвъдния живот след смъртта. Проповедникът-реформатор твърдял, че страданията на хората в живота са резултат от неправилния живот, който са водили през отминалото си съществуване. Страданията били своеобразна компенсация за допуснатите грехове в отживелите светове. Дзонхава поддържал, че добродетелният живот, воден на земята, е предпоставка, залог за щастлив, блажен, радостен и честит живот в бъдещия вечен живот, който трябвало да настъпи след смъртта.

Реформаторът Дзонхава, ръководейки се от разбиранията си за обновяване на будизма, преустроил сектата кадампа — „слова за наставления“, водеща корените си от XI в. След като подложил на анализ произведенията на Буда и неговите последователи и по-специално на Атиша, той установил, че сектата кадампа била единствената пазителка на автентичните, най-чисти, неподправени форми на първоначалното учение на Буда. По-конкретно кадампа съчетавал 3 потока или традиции: хинаяна, махаяна и ваджраяна7.

Дзонхава издигнал на голяма висота авторитета на монасите, на ламите, въвел принципа за най-строго спазване на дисциплината. Той искал от тях да съблюдават безбрачие, въздържание от алкохол, изисквал от монасите да се обучават. На мястото на института за наставничеството изградил мрежа от школи. Той преименувал сектата кадампа в гелупка — „школа за добродетелите“, „път към добродетелите“.

Причините за проникването и разпространението на ламизма в Монголия не се дължали само или единствено на подкрепата на управляващите, както твърдят някои автори, а и на редица други причини: психическата нагласа на монголците да възприемат това религиозно направление, особения характер на ламизма, допадащ на различните слоеве от населението, възможностите, които им предлагал да избират, толерантността на религиозните мисионери и пр. Всичко това в една или друга степен спомагало за проникването и разпространението на ламизма сред населението на Монголия, за неговото масово възприемане.

Според някои сведения на историческата наука през XVI в. представители на аристокрацията проявявали готовност да се запознаят с учението на будизма и специално на ламизма. От един извор, описващ събитията през 1566 г., се вижда, че Хутухтай-Сецен-хунтайджи, владетел на Ордоса в Монголия, изпратил свой пълководец в Тибет да обсади Лхаса, център на будистката общност на „жълтите тюрбани“. Пълководецът пристигнал там и пристъпил към изпълнението на заповедта. Първата му работа била да поиска от игумена на общността да изрази покорност и послушание, като в замяна на това му обещал да приеме неговата религия. В този смисъл било написано и посланието на Хутухтай-Сецен-хунтайджи, адресирано до него. Предложението било прието. Собствеността на манастира била запазена, духовниците — уважени, проявено било и преклонение пред светините на Лxaca. При завръщането си в Монголия пълководецът отвел няколко лами като мисионери и те се заели с разпространяването на своето учение. Владетелят Хутухтай-Сецен-хунтайджи възприел ламизма и спазвал неговите религиозни предписания.

Князете на Южна, а след тях и на Северна Монголия се присъединили към религията на ламизма и улеснявали всестранно неговото разпространение. През 1576 г. Хутухтай-Сецен-хунтайджи провел разговори с Алтан-хан за въвеждането на ламизма в Монголия. Владетелят на Ордоса се аргументирал с обстоятелството, че новата религия може да подпомогне наследниците му да закрепят постигнатите успехи в цялостния живот на държавата. Както се вижда от последвалите събития, Алтан-хан се убедил в правотата им и изпратил в Лxaca делегация, която се обърнала към ръководителя на ламистката институция с молба да пристигне лично в Монголия, за да се уреди въвеждането на ламизма. Още през 1578 г. духовният глава на Тибет отпътувал за Южна Монголия. Преговорите приключили. Било постигнато пълно разбирателство. Проведен бил събор, на който били уредени устройствените въпроси на религиозните организации. Духовният глава на Тибет бил признат от членовете на събора за „Далай-лама“ — „Море на мъдростта“. По всички въпроси между духовната и светската власт било постигнато пълно съгласие. През 1586 г. Йондон-Джамсо, внук на Алтан-хан, бил издигнат за Далай-лама.

В тясна връзка с цялостното формиране на религиозната институция на ламизма вървяло основаването на множество манастири, израснали като средища на религиозен, духовен и културен живот. Ламистката религиозна институция в Монголия укрепнала и се наложила като голяма стопанска и религиозно-обществена сила. През втората половина на XVI в. ламизмът се наложил като официална религия в държавата. Официалният статус на ламизма бил уреден окончателно с изработването на монголския законодателен кодекс „Халха Джирум“, включващ всички закони в Монголия, обнародвани от 1709 до 1770 г. Старите езически религии, включително и шаманизмът, загубили влияние. Наложил се като единствена държавна религия, ламизмът възприел старите монголски обичаи и традиции и ги включил в своите празници и обреди. В края на XVIII в. монголската форма на будизма получила най-широко разпространение.

 

Монголска култура.

 

За развитието и утвърждаването на културата в Монголия определена роля изиграли редица фактори: особеният бит на монголската народност, нейните връзки и взаимоотношения с близки и далечни народи, влиянието на ламизма и будизма и на останалите религиозни изповедания, проникнали в страната. Най-ранните вести за духовния и културния живот в Монголия могат да се открият в комплексното произведение „Съкровено сказание“, поставило основите на хуманитарните науки в Монголия — на историята, литературата, философията, теологията. Съчинението, подготвено през 1240 г., е посветено на Чингис-хан. Основните му идеи се възпроизвеждат в книжнината през XVI–XVIII в.

Характерно своеобразие придобила писмеността в Монголия преди въвеждането на официалната монголска книжовност. За задоволяване потребностите на духовния и културния живот вероятно била приспособена писмеността на уйгури, китайското йероглифно писмо, тибетският алфавит, квадратното писмо. Първите печатни книги на ксилограф се появили през XIV в. Тъй като старата писменост била вече непригодна, през 1648 г. Зая Пандит извършил реформа на монголската писменост.

Налагането на ламизма дало тласък на развитието на монголската култура, включително и на създаването на исторически съчинения. Монголските владетели съзнавали огромната роля на историята и полагали грижи за нейното развитие. Към двореца те привличали историци, които описвали протичащите събития и запазвали за бъдещето делата и живота на монарсите. Особено активна дейност в това отношение развил Алтан-хан. В усилията си да укрепи политическото единство на Монголия той търсел опора в миналото, когато страната му била могъща държава, една от най-силните империи на земята. Хронистите, които били привлечени да популяризират тази идея, черпели с пълни шепи от старите исторически съчинения, от образците, създадени през XII и XIII в. От старите исторически модели, особено от широко известния летопис „Съкровено сказание“ от 1240 г., се ръководел например неизвестният автор, който през 1627 г. написал „Златен кодекс“. Същата тенденция прокарвал авторът на летописа „Жълтият изборник“, подготвен към 1660 г.

Новият етап, в който навлязло монголското общество след приобщаването си към ламизма, извикал на живот множество исторически повествования. Не е известно името на автора, написал през 20-те години на XVII в. съчинението „Златното конче“ — хроника, пресъздаваща събитията от XIV до началото на XVII в. Солидно историческо творение написал през 1662 г. Саган Сецен (1604 — годината на смъртта му не е установена) „Драгоценен кодекс“. Около 1655 г. Лубсан Дандзана издал „Златен кодекс“, в който се предава съдържанието на „Съкровено сказание“.

Появили се литературни произведения — белетристика, поезия. В края на XVI и началото на XVII в. излезли редица творби. Между тях се откроява „История на Убаши-хунтайджи и неговата война с ойратите“, която пресъздава похода на монголския княз Убаши-хунтайджи срещу ойратите. По характер произведението е епично, представлява записани и обработени предания. Политическият деец Цокто-тайджи, който развивал научна дейност, създал и поетични творения. Свързан с управляващата аристокрация, той прокарвал идеите на будизма.

При ламистките култови сгради монаси лами преписвали стари текстове. При храма в столицата Хухе-Хото бил преведен на монголски будисткият канон (Танджура). Между преводачите, които работели в края на XVI и началото на XVII в., в столицата се наложил Ширегету-гуши-цорджи. В превод излезли различни космогонистични трактати (Дванадесеттомната част на Ганджура, „Юм“, „Сто хиляди песни“ на тибетския поет от XII в. Миларайби). Появили се сборниците „Море на притчите“, „Скъпоценни броеници“, „Сутра на белия лотос“.

Особен дял образували каноничните съчинения на будизма: „Вечният освободител“, „Сутра на щастливото време“, „Панчаракша“, „Пет покровители“, „Сутри на златния блясък“ и др.

Материалната култура била неразделно свързана с бурната и драматична история на монголците. Дворците на императорите в Каракорум от XII–XIII в., разкрити при археологически разкопки, дават само най-обща представа за архитектурната школа, която ги създала. От XVI до XX в. са строени както светски, така и духовни, религиозни сгради. Светските постройки са преди всичко жилища на представители на аристокрацията — дворци на монголски ханове, жилища нойони, обикновени юрти. Те са свързани с бита и културата, с начина на живот, с душевността на различните слоеве от населението на Монголия.

Проникването и разпространяването на ламизма в Монголия раздвижило строителството и архитектурата. Наред с изграждането на дворци архитектите се заели с построяването на множество манастири и храмове. Култовите сгради били изграждани от камък, дърво, кирпич; за образци се вземали схемите на юртите. Най-известните образци от този род архитектура са Амур-Баясхуланту-хуте, Ердени-дау. Оригинално архитектурно произведение представляват субурганите — мемориални комплекси. Връх на тези паметници отбелязва прочутият Боди-субурга в Ердени-дау.

Будистките композиции, наричани танка, представляват своеобразни стенописи, изпълнени под влияние на творци от Китай, Тибет и Непал. Друг особен дял образува култовата скулптура от дърво, глина, бронз, използвана в храмовете.

 

Особености на монголския феодализъм.

 

В Монголия били установени специфични феодални порядки от източен тип. Създадената система за управление на монголското общество имала феодално съдържание. Отношенията между върховния владетел, великия хан, от една страна, и едрите собственици с различен ранг — от друга, били по същество отношения (изразено с категориите на европейската медиевистика) между сеньор и васали. По закон земята била собственост на великия хан, а след неговата смърт преминавала в ръцете на прекия му наследник. Представителите на аристокрацията — нойоните, респективно темники, хилядници и др. — били ленници на владетеля. Производителите на материалните блага — аратите, били прикрепени към именията на нойоните.

Великият княз на Монголия съсредоточавал в ръцете си цялата власт: законодателна, съдебна и изпълнителна. Така управлявал Даян-хан (1460–1543), който смазвал сепаратистичните прояви, и налагал своята воля като закон. Не по-различно постъпвал и Тумен-хан (1553–1593), който положил много усилия да създаде централизирана система на управление с участието на повечето княжества в Монголия. През XV–XVI в. обаче провеждането на централистична политика протичало трудно, постигали се частични резултати. При Даян-хан Монголия била разделена на две основни части, наричани ляво и дясно крило. Върховният, великият хан, управлявал цяла Монголия, като обръщал особено внимание на лявото крило. Дясното крило преминало в ръцете на наследника на престола, който получил титлата „княз-съвладетел“.

В началото, когато старите традиции на империята все още се спазвали, великият хан упражнявал контрол върху събирането на данъците и налозите, върху изпълняването на повинностите в държавата. След като настъпил периодът на феодалната разпокъсаност и след като отделните нойони укрепнали икономически и започнали да проявяват самостоятелност, положението коренно се променило. Титлата на великия хан престанала да вдъхва респект, загубила сакралното си съдържание и нямала необходимата политическа тежест. Мнозина от нойоните на Монголия започнали да си присвояват званието хан. При всемонголския хан Боди-Алга (1506–1547) това звание придобили и други нойони. Според изчисленията на някои историци в края на XVI и през XVII в. в Монголия титлата хан носели 9 магнати. Всички те образували аристокрацията на монголското феодално общество.

По значимост след хановете се нареждали т.нар. „тайджи“, които образували най-многобройната част от феодалната класа. Тайджите произхождали от големия род на Чингис-хан. Въз основа на тази привилегия те можели да притежават зависимо население. Поради променящите се социални условия тайджите не успели да запазят социалния си статус. Част от тях вече към средата на XVII в. имали хиляди зависими хора, поданици, а други тайджи не притежавали никакви, защото загубили имущественото си благосъстояние, а чрез него и общественото си положение.

Различните форми на зависимост, в които изпадали аратите, получили окончателен завършек през XVI–XVIII в. Това се вижда от многобройни документи, обнародвани от изследователите. Това е засвидетелствано особено ясно в един извор от XVII в.: „Ако простолюдието тръгне да чергарува с добитъка си самостоятелно, без господар, всеки е длъжен да се покори на ханските синове.“ Трудовата и продуктовата рента били най-разпространената форма на зависимост и подчинение.

В късносредновековната си история Монголия преминала през няколко периода на развитие, които притежават същностни и неповторими особености. След разпадането на империята през XIV в. страната навлязла в два различни етапа: единият на феодалната раздробеност през XV–XVII в., а другият — на упадък на феодализма през XVII–XVIII и XIX, до самото начало на XX в. Подобно на Сефевидски Иран Монголия образувала цяла верига етническо-държавни комплекси, които изживявали драмата на разпадането и сплотяването, на противоречията и единството. За разлика от Иран, страната, в която шиизмът се наложил като официална религия, в Монголия получили разпространение не само будизмът и неговата модифицирана средновековна форма — ламизмът, но и някои други религиозни изповедания: шаманизмът, християнството, ислямът. Това придава на държавата известно своеобразие.

Когато в края на XVII в. цяла Източна Монголия попаднала под властта на установилата се в Китай Манджурска династия Цин, приключил един важен етап от историята на страната. Настъпил период на упадък, който обхванал цялостния стопански, политически и духовен живот.

Причините за разпадането на могъщата някога монголска държава са сложни и разнообразни, както е сложна и динамична нейната драматична история. Монголската общност, включваща голям брой етнически групи — калмици, буряти, монголи, баоани, дунсяни, дахури и др., — не била достатъчно консолидирана в единна народностна общност, а се разделяла по език, писменост, религия. По време на господството на Манджурия ламисткото духовенство застанало на страната на завоевателите и изменило на Монголия. Феодалната раздробеност и разпокъсаност, от която страдала общността, постоянните противоречия и войни между монголските ханове превръщали страната в обект на чужди аспирации. Недостатъчно развитите патриархални феодални порядки на монголската държава контрастирали с превъзхождащите ги противници — китайци, индуси, манджурци и др. и пораждали естественото недоволство на населението, което се вдигало непрекъснато на масови антимонголски въстания. Огромните пространства, които монголците владеели, се изплъзвали от техния контрол; владетелите на народности и държави се вдигали на борба срещу монголското господство.

 

1За Монголия през този период е натрупана значителна литература: Покотилов, Д. История восточных монголов в период династии Мин 1368—1634. По китайским источникам. СПб., 1893: Потанин, Г. Н. Очерки Северозападной Монголии. 1—4. СПб., 1881-1883; Ποзднеев, А. М. Монголия и монголы. 1-2. СПб., 1896-1898.
2Erdeni-Jin Tobci Mongolian chronicle by Sagang Secen. With a critical introduction by A. Mostaert. 1—4. Cambridge, 1956.
3Основен извор за неговия живот и дело е Шара туджи. Москва — Ленинград, 1957, 146—149; Wada, S. A. Study of Dayan Khan. — In: Memories of the Research department of the Toyo Bunko (the oriental library). Tokyo, 1960, No 19.
43латκин, И. Я. История Джунгарского ханства (1635—1758). М., 1964.
5Владимирцев, Б. Я. Общественный строй монголов. Монгольский кочевой феодализм. Ленинград, 1934; Ροнаташ, А. По следам кочевников. Монголия глазами зтнографа. Пер. с венг. М., 1964.
6Срв. Семичοв, Б. В. Происхождение и сущность будизма-ламаизма. Улан-Уде, 1960; Waddеll, Ch. The Buddism of Tibet or Lamaism. Cambridge, 1934; Grunwedеl, A. Mythologie des Buddhism in Tibet und der Mingolei. Leipzig, 1900.
7Това били теченията, на които се разпаднало будисткото учение. Към I в. сл. Р. Хр. първото течение хинаяна означава малка колесница, тесен път, а махаяна — голяма колесница, широк път. Привържениците на химаяна спазвали най-старите принципи на будизма, докато махаяна се откъсвала от тях. Ваджраяна обосновава будистката митология.