Далечният Изток

Китайска империя

Посещения: 1288

 

 Йордан Николов

 

China 5Китайската държава била една от онези големи, водещи обществени институции в Азия, които преминали от стария към средновековния свят с общо взето запазени структури на управление, с оцеляла култура и цивилизация, надмогнали разорителните набези на варварите. Възглавявана от династията Цзин (265 — 420), империята наследила и продължила първата историческа държава Шан-Ин начело с едноименна монархическа фамилия със столица Ин, възникнала върху териториите на древен Китай през XVI в. пр. Р. Хр., завещала най-старите писмени извори — йероглифната писменост. Ранносредновековната Китайска империя в най-голяма степен приложила принципа за континюитета, за приемствеността във всички основни сфери на обществения живот: политическата, административната, социалната, етническата, религиозната, културната. Дворцовият преврат през 9-тата година на сановника Ван Ман, който убил малолетния император и заел престола, преустановил управлението на династията Хан (206 — 9) и поставил началото на новата династия Цзин. Той по същество сменил само династията, но запазил имперската форма на управление.

В самото название „Китай“ („Чжунго“), което на български език означава „централна“ или „срединна“ държава, китайците вложили разбирането си за своята родина като център на света. В термините „небесни висини“, „граници на четирите морета“ теоретиците на ранната монархия включвали не само земите в границите на страната си, но и всички пространства, населени с некитайци, които в бъдеще трябвало да бъдат присъединени към Китай, за да са управлявани от китайския владетел, почитан като „син на Небето“. Това разбиране, мотивирано в учението на древнокитайския философ Конфуций (551 — 479), било издигнато в официална платформа, в стратегия на външната политика на китайските императори, в идеал за постигане.

 

Етническо развитие

 

Chinese Warlords in 25 ADПо етническа принадлежност китайците спадат към сино-тибетската група, която е една от най-многолюдните етнически групи в Източна Азия, където етнолингвистичната класификация установява пет големи езикови семейства: първо — алтайско, второ — сино-тибетско, трето — австронезийско, четвърто — тайско и пето — австроазиатско. Алтайското семейство обхваща тюркската, монголската и тунгусо-манджурската група, австронезийската — групата гаошан, австроазиатската — мяо и яо, тайската — групите шан и чжуан.

Що се отнася до сино-тибетската група, тя се подразделя на два езикови дяла: китайски и тибетско-бирмански. В китайския влизат говорещите китайски език с неговите многобройни диалекти. В тибетско-бирманския дял се включват тибетци и различните етнически общности, които населяват югозападните територии на Китай — ицзу, бай, туцзя, хани, лису, наси. Приема се, че днес в Югозападен Китай живеят около 30 народности, а само в провинцията Юннан — 25 народности.

В качеството си на устойчива съвкупност от хора с установени особености на езика, културата и душевността, с оформено съзнание за единство, с изградено самосъзнание, фиксирано със специфичен етноним в хода на историческото развитие се обособявал китайският етнос. В ранносредновековната епоха той продължавал да се усъвършенства като етнополитически организъм с относително самостоятелен начин на живот, бит, териториално-политическо единство, сключване на моногамни бракове и пр. Продължителният процес на създаване на етноса, чието самоназвание било „хуася“, в основни линии завършил през началото на първото хилядолетие от н. е. Централизираните империи Цзин и Хан създали необходимите условия за консолидирането на китайската етническа общност.

Тласък за по-нататъшното развитие на етнообразуването дали демографските процеси през III — VI в., влезли в историята под названието „източноазиатско преселение на народите“. Огромни маси в Източна Азия, които започнали да се разселват, разширили етническите си връзки. В Северен Китай възникнали редица „варварски“ държави, които започнали да се диференцират. Северните китайци се разграничили от южните. Върху китайците от север голямо влияние оказали съседните скитнически племена, докато южните китайци задълбочавали традициите на местното население. В резултат от настъпилите промени започнало формирането на редица етнически групи. Между тях се откроявала групата „нанман“, от която по-късно се обособили народите мяо-яо, и ляо, предци на една част от тайските народи.

С други думи, коренното китайско население се смесило с варварските племена, които нахлули в пределите на Китай, образували свои държави и постепенно се китаизирали. Това се вижда особено ясно от примера с империята на Ранен Цин и на Северен Вей. Включването на некитайски етнически групи в народностната структура на Китай не могло да не окаже влияние и върху разцвета на китайската култура, върху начина на живот. Както могло и да се очаква, промените засегнали езика, материалната култура, духовния живот, самосъзнанието.

Зараждането на феодалните отношения в Китай бележи един от най-важните етапи в историята на човешкото общество. Началото му поставило разрушаването на империята Хан през 220 г. В началото на новата епоха Ханската империя, разпростряла се в земите на Китай, била най-мощната държава в древния свят. Наред с царството на Сасанидите в Иран и Кушанската държава в Индустан Китайската империя достигнала своите върхове на икономически разцвет и политическо могъщество в Азия. Тя просъществувала повече от четири столетия. В пределите на Ханската държава, простиращи се от Великата стена до бреговете на Южното Китайско море, живеели повече от 50 милиона души, които били разселени неравномерно. Най-гъсто били населени териториите около Чанъан (Сиан) и Лоян, древните столици на Китай.

Сравнявана от някои историци с Римската империя, Ханската държава била значително социално образувание, оказало силно въздействие върху социално-икономическото и обществено-политическото развитие на средновековието. Основания за сравняване дават такива индикатори като броя на населението, мащабите на границите, степента на политическата централизация, равнището на културата, цивилизацията и др.

 
Ранно средновековие

 

Разрушаването на империята Хан през 220 г. от въстанията на селяните и робите в края на II и началото на III в. отбелязало края на стария свят и настъпването на новата средновековна епоха. Зараждането на феодалните обществени отношения било свързано с кризата на робовладелската система в Ханската държава и с разлагането на родовообщинния строй сред племената, обитаващи северните райони на могъщата империя. Териториите, управлявани от династията Хан, обхващали огромни земи, сред които се оформили развити центрове. По долините на реките Хуанхъ, Янцзъ и др. разцъфтявало земеделието и скотовъдството. В подем било селското стопанство и в земите, които влизали в пределите на днешните провинции на Китай — Сичуан, Шандун и др.

По течението на големите реки поливното земеделие давало обилна селскостопанска продукция. Зърнените и бобови култури раждали богат урожай. Широко разпространено било отглеждането на просо и ориз. Нараснало производството на чай. Масовото разпространение на черниците осигурявало основата за разрастване на коприненото производство. Китайците сеели и коноп. Още през 105 г. била изобретена хартията, която била произвеждана от дървесинна кора, коноп, коприна и други материали.

Увеличило се производството на промишлени стоки. Добивът на сол нараснал неимоверно. В тясна връзка с изготвянето на металически оръдия на труда се повишила продукцията на желязо, сребро, мед, олово и др. Голям прием по пазарите получили китайските предмети на бита и особено огледалата, полирани по своеобразен начин. В подем навлязло керамичното производство. Умножило се изготвянето на фарфорови изделия. Китайците, които открили хартията, държали в ръцете си монопола за нейното производство. Хартиеното производство довело до появата на книгопечатането, започнало тук още през VII в. Оформила се ксилографията, специфичен начин за печатане чрез изрязване на текста върху дървена плоча. Усъвършенствали се изделията от лак и бамбук.

 

Нашествие на номадските племена

 

Великото преселение на народите в Източна Азия протекло през III — VI в., когато от Китай до границите на Римската империя били извършени дълбоки демографски промени. Преселили се южните хуни, муюните, сянбийците, племената ди, тога, цян, цзе, тибетци и др., които се настанили в необятната Среднокитайска равнина. В тези земи, върху които възникнала и се формирала древнокитайската етническа общност, се зародили редица варварски държави.

Основен поминък на южните групи от районите Шанси и вътрешна Монголия било скотовъдството, намерило широко разпространение и значителен подем. Тласък върху процеса на класообразуването сред тях дали такива фактори като разложението на родовия строй и разпадането на аристокрацията на петте хунски племена, която имала наследствена власт и характерните особености на източни царства. Царете се свързвали с дома на императора и взимали за жени принцеси от властващата династия. Първородните синове на царете се възпитавали в двореца на императора.

Представителите на аристокрацията, включени в състава на императорското обкръжение, постепенно съсредоточили в ръцете си големи богатства. Имуществата им нараствали в резултат от продажбата на роби, от грабежите по време на войни, експлоатацията на населението, търговската дейност и пр. Мнозина от вождовете на хуните оказвали подкрепа на китайските императори, като се сражавали под техните знамена, пазели границите и пр.

Възползвайки се от противоречията, които разтърсили Китайската империя, от отслабването на страната и пр. хунските вождове започнали да се месят активно във вътрешния живот. При една от междуособиците владетелят от династията Цзин не успял да защити интересите на империята. Хуните завладели редица провинции в самия център на Китай: през 311 г. покорили Лоян, а в 316 г. — Чанъан. В страната нахлули и многобройни други номадски племена, намиращи се на различна степен на социално-икономическо развитие. Една част от тях били в етапа на родовия строй, друга част навлизали в периода на неговото разложение и образуването на класи. Населението, което живеело при родовия строй, избирало своите вождове, които не разполагали с наследствена власт. Жените притежавали големи права. Що се отнася до втората група социални общности, сред тях вече имало роби, съществувала оформена аристокрация.

В процеса на своето утвърждаване аристокрацията се свързала с аристокрацията на Китай, с нейните търговци и чиновници и започнала да обслужва интересите на империята, да спомага за разширяване сферите на китайското влияние. В това отношение особено активна роля започнала да играе аристокрацията на племето сянби, разположено в североизточните земи.

В тежките борби с хуните китайците прибягнали до подкрепата на сянбийците, които през III в. образували племенни съюзи. Племенният съюз на муюните, разположен в Южна Манджурия, извоювал сравнително стабилни позиции. Важна роля играел и съюзът на племената тоба във вътрешна Монголия и Ордоса. В Хубей муюните водили продължителни войни с хуните. Установявайки тесни връзки с китайците, които ги подкрепяли, те изградили царството Ян, превърнало се в значителна политическа сила.

Привличани от богатствата на империята, в нейните земи продължавали да нахлуват различни други племена. В Хансу, Шанси, Нинся се настанили тибетци и образували силна държава — Цин, чиято мощ непрекъснато нараствала. След като разгромили муюните, тибетците, предвождани от Фу Цзян, нахлули в пределите на Китай и разбили имперската армия при р. Янцзъ. Положението станало критично. През 383 г. военните сили на Южното царство, прилагайки принципите на древното китайско военно изкуство, унищожили армията на Фу Цзян. След това царството не могло да се възстанови и преустановило своето съществуване.

Не по-различно било положението и на другите държавни обединения, създадени от завоевателите в Северен Китай. Характеризиращи се с неустойчивост, лишени от солидна социална база, те се разпаднали. В продължение на около 100 години Северен Китай достигнал високи върхове в развитието на икономическия живот и културата, макар в същото време там да бушувала взаимоунищожителна война между коренното население и варварите. Коренното население било подложено на изтребление и унищожение.

Новото нашествие на сянбийските племена, което било грандиозно по размери, поставило край на войната, отразила се катастрофално върху живота на китайското население. Сянбийският вожд Тоба Гуй през 386 г. бил провъзгласен за император. Многовековният опит на китайците при изграждането на държавния апарат бил използван нашироко при формирането на новата империя. В историята на Северен Китай се утвърдила династията Вей.

 

Южни и Северни държави

 

В хода на нахлуванията на варварските племена настъпили сериозни различия в икономическия облик на Северен Китай, от една страна, и на Южен Китай, от друга. Поради разрушенията в северните райони, причинени от варварите, огромни маси започнали да се разселват. Настъпил упадък. Градовете се разрушавали, селата обезлюдявали. Нивите обрасли с бурени и плевели. Аристокрацията заграбвала земята. През 485 г. с императорски указ бил установен нов порядък. Нарастването на едрото земевладение било ограничено.

В процеса на феодализацията се сблъскали две тенденции: формирането на държавната собственост върху земята срещнало противодействието на едрите феодални родове, които искали да закрепят своите имения. Мъжете и жените придобили правото да притежават земи — мъжете повече, жените по-малко. Изграждала се крупната собственост. Земите на императора, на тобийската аристокрация, на манастирите били обработвани от роби и полузаробени хора, както и от различни категории полузависими селяни. Централизацията на империята била укрепвана от формиралата се едрофеодална собственост върху земята. Административната система на управление била изграждана по стария китайски модел.

В ранния период от прогреса на империята владетелите от тобийската аристокрация се сблъскали с манастирите, които непрекъснато увеличавали поземлените си владения. Манастирите, които към VI в. наброявали повече от 50 000, станали едри владетели, разполагайки със зависимото население.

 

Обединение на Китай

 

325px Sui Wendi TangПрез 589 г. Янцзин, основателят на императорската династия Суй (581 — 617) подчинил Северен и Южен Китай. Това бил първият сериозен опит за обединение на цялата страна. При управлението на императорите от Суйската династия били извършени дълбоки промени в историята на империята. Иригационната система била възстановена и разширена, поради което настъпил подем в селското стопанство. Наследникът на император Янцзин, Ян Хуан (Ян-ди) се разпоредил да бъде изкопан около 1000 км. канал, свързващ древните реки Хуанхъ и Янцзъ. При изкопаването на канала, представляващ огромно за онова време напоително съоръжение, се включили около 1 милион души селяни от всички провинции на империята.

При онези условия обединението на Китай, проведено от двамата императори, било нестабилно и нетрайно. Административната власт поради своята слабост не била в състояние да управлява страната. Сериозни поражения нанесли набезите на тюркските племена. Императорската администрация, която не могла да заздрави централното управление, провеждала завоевателна политика. Безуспешни се оказали усилията на династията Суй да завладее Корея.

При все това Суйската династия изменила коренно хода на китайската история. Наложили се централистичните тенденции. Противоречията между различните социални сили заглъхнали. Преодоляването на междуособиците дало тласък на икономическия прогрес, свързан неизбежно с известен подем в областта на културата. Монополът върху производството на вино и сол бил премахнат. Императорът намалил данъците. Създал нова монетна система. Унифицирали се мерките и теглилките. В селското стопанство били разширени обработваемите площи. При двореца на императора, последовател на учението на Конфуций, били привлечени различни учени. Изграден бил специален институт на изпитите. Получаването на феодална степен могло да се осъществи едва след успешно полагане на изпит. За да влязат в административния апарат, чиновниците преминавали през изпитна комисия.

Новата обществена система била оформена по образеца на старата империя Хан. Създадена била известна приемственост, спомогнала за обогатяване на китайската култура чрез постигане на известен синтез.

 

Империя Тан (618 — 907)

 

TangTaizongСтраната била разтърсена от остри политически противоречия. През 618 — 619 г. Ли Юан (Гаоцзу), военен наместник от гр. Тайюан, разгромил своите съперници и се наложил като най-могъщ владетел, който смазал движението на различни социални сили. Ли Юан взел властта в ръцете си и поставил началото на династията Тан, властвала от 618 до 907 г. (около 300 г.). Град Чанъан, днешният Сиан, бил провъзгласен за столица и наброявал повече от 1 милион население. За втора столица бил избран гр. Лоян, значителен занаятчийски и търговски център.

Императорите от династията Тан успели да обединят страната. Великата китайска стена била достроена и укрепена. Те провеждали активна външна политика. Границите на държавата били разширени. Източнотюркският каганат паднал под ударите на империята. В Шанюй възникнало военно наместничество. Предприето било настъпление и срещу Западнотюркския каганат, разгромен през 679 година.

Наследникът на Ли Юан — Ли Шимин (Тайцзун) (623 — 649) бил много силен владетел, който разширил още повече границите на Китай и оформил монархическата система. Изградено било централизирано управление. Създадени били 6 ведомствени палати (министерства): 1. на чиновете, 2. на лозите, 3. на военното дело, 4. на углавния съд, 5. на обществените дела и 6. на церемониите. Начело на големите области били назначени губернатори.

Под въздействието на Танската династия се доизграждала феодалната поземлена система. Селяните, които владеели парцелите земя, били облагани с натурални данъци, а занаятчиите плащали с изделия, които сами изработвали.

При Танската империя жените били лишени от правото на парцел земя. Изключение се допускали само за вдовиците. Право на земя придобили и робите, които получавали по половин парцел. При облагане на населението с данъци поданиците били разлени на 5 групи: 1) от раждането до 4 години, 2) от 4 до 16 години, 3) от 16 до 21 години, 4) от 21 до 60 години и 5) от 60 нататък. В случай, че в едно семейство имало четири възрастови групи, били облагани с данъци само две групи, ако семейството включвало 3 групи, облаган бил само един човек. Освободените от данъци се лишавали от правото да получат парцел земя.

Натуралната рента била основна форма на експлоатация, предшествана от отработъчната рента. В отделни случаи се въвеждала и парична рента. В сравнение с данъците при династията Суй империята Тан налагала по-ниски данъци. Отработваната рента била намалена от 30 на 20 дни годишно. Натуралните данъци били запазени: продължавали да се внасят зърно, ленено платно, памук. Населението, което не произвеждало селскостопанска продукция, се издържало с определено количество сребро. Скотовъдците се отчитали с овни.

При Танската империя процесът на изграждането на феодалните обществени отношения завършил окончателно. Непосредствените производители, селяните, изпаднали в зависимост от аристокрацията. Този сложен процес протекъл от VII до VIII в. Селяните били облагани с феодална рента: отработена, натурална и парична. Правото на общината да владее земята било отнето. Органите на общината се включили във фискалния апарат на феодалната Китайска държава.

Като стопанисвало държавната поземлена собственост, селското земевладение развивало икономиката и създавало условия за увеличаване на селскостопанската продукция. Макар и по-рядко, феодалите земевладелци използвали труда на роби.

 

Развитие на градовете

 

При двете династии — Суйската и Танската, в Китай се развивали и градовете. Наистина нашествията на варварите през IV-V в. превърнали градовете в развалини. Сринати били със земята и двете древни китайски столици — Чанъан и Лоян. През VI в. започнало възраждането на градския живот. Било под формата на погранични градове-крепости, било като центрове на занаятчийска и търговска дейност, Чанъан, Лоян и Таюан, трите стари китайски столици, били възстановени. В тях били изградени великолепни дворци, храмове, паркове, езера.

Чанъан се превърнал в най-многолюдния град през средновековието. В него живеел императорът. Около двореца му се издигали домовете на представителите на феодалната аристокрация. В покрайнините се настанявали градските плебеи — занаятчии, дребни търговци и др. В столицата се заселвали чужденци, пристигнали тук от страните на Близкия и Средния Изток. Възникнали множество будистки, зороастрийски и други светилища. Били издигнати и християнски храмове — манихейски, несториански и др.

По крайбрежието на Великия канал в началото на VII в. разцъфтял гр. Ханчжоу. Възникнали и други крупни градски центрове — Ченду, Чанчжоу, Сучжоу. Пристанищните градове Цюанчжоу, Гуанчжоу, Учан и други били разширени и благоустроени.

В градовете се разраснала занаятчийската дейност. В Янчжоу се строели кораби, в Цзянси се изработвали фарфорови и керамични изделия, а в Ченду — копринени тъкани. В градовете били обработвани метали, златни и сребърни украшения. Дялани били камъни за украса на дворци и храмове. Изграждани били жилищни помещения. Произвеждали се сиропи от захарна тръстика.

Малката работилница била основно звено за функциониране на занаятчийското производство. Тя служела не само за изготвяне на продукцията, но и за нейната разпродажба. Обикновено занаятчията работел по поръчка. Стоките, които произвеждал в повече, той разменял на пазарите и панаирите. Наред с малките работилници възниквали и по-големи, в които били съсредоточени значителен брой занаятчии, управлявани от едри собственици.

През VII в. в китайските градове възникнали цехови организации, които се оформили окончателно през следващите столетия. Създадени били писани устави на цеховете. Ръководителите им — старейшини, ханове и др., пазели секретите на занаятчийския отрасъл, упражнявали контрол върху цените, върху процеса на производството, приемане на ученици и пр.

В градската промишленост важна роля започнало да играе оръжейното производство, наложило се през VII — VIII в. Усъвършенствало се копаенето на руда и топенето на метали. Обособили се тъкачески работилници, монетни дворове. Свое място заели и печатарските работилници, в които се отпечатвали книги още през ранното средновековие.

Развила се и търговията. Тласък върху нейния подем дало корабоплаването по р. Янцзъ и Великия канал, по другите реки, както и развитието на сухопътните съобщения. Най-голям пазар имало в столицата — Чанъан, а след нея в Янчжоу. Пазари се откривали и в останалите градове на страната. Функционирането им протичало под непосредствения контрол на държавните чиновници. Появили се и панаири, организирани периодично.

За разлика от Западна Европа в Китай градовете се намирали под контрола на държавната бюрокрация, която регламентирала живота на гражданите.

 

Dunhuang Zhang Yichao army

 

Упадък на империята Тан

 

Въпреки че продължавала да запазва политическите си позиции в Азия, през VIII в. империята Тан навлязла в период на криза. Нейната външна търговия продължавала да играе голяма икономическа роля в отношенията ѝ с редица страни като Арабския халифат, Виетнам, Сиам и др., но положението коренно се изменило. За Китайската империя настъпили тежки дни, породени от неурожайни години, глад, епидемии, смъртност.

Селяните се задъхвали от нарастващите феодални повинности. В резултат от масовите епидемии населението намалявало. Това се отразявало катастрофално върху състоянието на държавната хазна, останала празна. Наложило се да бъде реформирана съществуващата система за набиране на данъци и налози. Започнали да се облагат с данъци и едрите земевладелци, които се задължавали да плащат повинностите на зависимите от тях неплатежоспособни селяни. Това довело до изостряне на противоречията, до задълбочаване на кризата.

През 785 г. избухнало въстание на Ан Лy-шан, главнокомандващ императорската армия. Застанал начело на 120 000 армия, Ан Лу-шан завладял Чанъан и Лоян и принудил императора да се спасява с бягство. Опрян на помощта на наемници варвари, главно уйгури, през 787 г. императорът смазал въстанието. В Южен Китай пламнало ново въстание, възглавявано от представители на феодалната аристокрация. Императорът, чиято власт била застрашена, положил неимоверни усилия, за да го потуши.

През 875 — 884 г. се разразило ново масово вълнение на селяните под водачеството на Хуанчао, бивш дребен търговец на Шандун и Хубей. То обхванало Централен Китай и достигнало провинция Хенан. Под знамената на бунтовниците се стекли към 100 000 недоволни селяни. Това била истинска селска война. Хуан Чао преминал през Южен Китай и завладял Хуанчжоу, голямо пристанище на Южно Китайско море. Разразила се епидемия във войската. Това принудило въстаническата армия да се оттегли на Север.

Макар да били нанесени известни поражения върху тях, революционният дух на бунтовниците не преставал да пламти. През 880 г. армията на недоволните вече наброявала около 250 000 — 300 000 души. Под ръководството на своя предводител тя навлязла в Лоян, завладяла и Чанъан. Заел престола, Хуанчао се провъзгласил за „селски император“, като приел ново име „Да Ци“. Селският император възложил на своя пръв министър да заяви пред населението: „Да Ци не иска нищо друго, освен благоденствието на простия народ“. Този владетел управлявал в продължение на две години и половина.

С подкрепата на варварските орди на уйгури, тангути и други племена през 884 г. императорът Ли Ши-мин влязъл в столицата и възстановил своята власт. За да се спаси, Хуанчао избягал и пристигнал в провинция Хенан, където се самоубил. Уйгурите, тангутите и другите нашественици подложили градовете и селата на разграбване. Въстаналите селяни били избити по най-безмилостен начин.

Владетелите на Танската династия, чиято единствена опора оставала феодалната аристокрация, обаче били обречени. По време на сраженията селяните до голяма степен подкопали стабилитета на аристокрацията, а императорската фамилия се оказала изолирана. През време на своето управление династията успяла да смаже въстанията, които избухвали едно след друго, но не могла да промени хода на историческото развитие. Племето кидани сложило ръка на Северен Китай, Манджурия и част от Монголия, а владетелят не могъл да окаже съпротива и да предотврати разцеплението. Създадена била новата държава Ляо, издигнала за своя столица Янцзин, наречен по-късно Пекин.

Краят на Танската империя настъпил през 907 г., когато могъщата някога държава се разпаднала окончателно. Настъпила пълна политическа раздробеност в страната. През средата на X в. положението се променило. Децентралистичните тенденции се преустановили. Започнал период на стопански подем. Възникнали условия за обединяване на страната. Начело на обединителните процеси застанала династията Сун (960 — 1279 г.), основана от Чжао Хуан, способен военачалник, завоювал много победи над киданите.

 

Империя Сун (960 — 1279)

 

432px Song TaizuПри управлението на династията Сун, основана от Чжао Хуан-ин, продължила тенденцията на разпадането и отделянето на самостоятелни държавици, отцепили се от централната власт. Една част от провинциите на Танската империя отхвърлили управлението на династията Сун и обявили своята независимост. С нова сила пламнали враждите с Виетнам, с различните племена — кидани, уйгури, такгути. Войните били тежки: племената не признавали господството на Китай. В края на краищата те били принудени да се подчинят на империята.

При управлението на Сунската династия международните връзки на Китай укрепнали. Разширили се търговските взаимоотношения на страната. Разцъфтяла търговията с Индокитай, Индия, Корея, Индонезия, Япония. Китай поддържал търговски връзки с Византийската империя. Китайските търговци изнасяли металически изделия, копринени тъкани, хартия, порцелан и др., а внасяли слонова кост, подправки, лекарствени растения. Оживила се и вътрешната търговия. Това се потвърждава от активните парично-стокови отношения. Били сечени монети от мед и желязо. Започнало производството и на книжни пари.

За преодоляване на назряващите противоречия в китайското общество били проведени редица реформи. През времето от 1069 до 1074 г. императорският министър Ван Ан-ши (1021 — 1086) преустроил финансите и икономиката на страната. Аристокрацията била задължена да плаща данъци. Натуралните данъци, с които се облагали селяните, били заменени с парични. Създадени били държавни хамбари за снабдяване на населението с храни при неплодородни години. За ликвидиране на злоупотребите императорът се разпоредил да бъде извършено ново измерване на земята. Посредством създаването на държавна лихва се ограничавало лихварството. Въведена била всеобща военна служба, която изместила наемната армия.

Реформите, които извършил Ван Ан-ши, облекчили положението на селяните, но накърнило интересите на феодалите и чиновническо-бюрократичния апарат. През 1075 г. организираната опозиция на аристокрацията го обявила за държавно опасен и свалила Ван Ан-ши от власт.

Положението на императора обаче не се стабилизирало. През 1126 г. северните племена нападнали Китай. Столица станал гр. Ханджоу. През 1141 г. нова китайска държава, изградена в Манджурия, откъснала Северен Китай. В границите на държавата останал само Южен Китай. Разцеплението се задълбочавало. Кризата станала необратима.

В териториите, управлявани от Сунската династия, зреело недоволство, социалните противоречия се изостряли. През времето от 1127 до 1132 г. в Южен Китай пламнали 93 въстания, обхванали най-широки слоеве от населението. През 1279 г. Южен Китай паднал под ударите на монголите на Кубилай, внук на Чингис хан. Възникнала могъща Монголска империя. В нея била включена и Китайската империя.

 

Държавен строй

 

През раннофеодалния период в Китай се оформила държавната поземлена собственост, която се утвърдила окончателно като господстваща. През 280 г. била приета цялостна система за ползване на земята, обявена за държавна собственост. Поземлените владения, предоставяни от държавата за обработване, били два вида. Единият вид земя, предоставян на всеки мъж за собствено ползване, възлизал на 70 му, другият вид обхващал 50 му и цялата продукция отивала в полза на господаря. Всеки селянин бил задължен да внася в държавната хазна определено количество коприна и да изпълнява трудови задължения. Тази система започнала да се прилага през V в., а през VI — VII в. била въведена в границите на цялата страна.

Portrait of Jiang ShunfuПрез VII — VIII в. в резултат от развитието на градовете, на парично-стоковите отношения установената държавна поземлена собственост, свързана с господството на натуралното стопанство, била подкопана и загубила социална база. Нараствало и се утвърждавало феодалното поземлено имение. През 780 г. било узаконено ликвидирането на държавната поземлена собственост и изграждането на собствеността на отделните господари. Размерите на земевладението били неограничени, поради което нараствали непрекъснато.

В структурата на господстващата аристокрация влизали две основни съсловия: едното от лица с титли и служебни чинове, обединяващо военните, а другото от граждански лица. С по-нататъшното развитие на обществените отношения диференциацията във феодалната аристокрация била усложнена. Най-високо в обществената пирамида стоял императорът, а след него се нареждали родствениците му. Особен дял заемало чиновничеството, след което идвали притежателите на научни степени и права на държавни служители (шенши). Съставът на управляващата върхушка завършвал с феодалните собственици и селските богаташи.

Компактната, най-многолюдната и угнетената част от населението образували селяните. До възникването на частната поземлена собственост те обработвали държавни парцели земя, срещу която изпълнявали определени повинности. Една част от тях живеели в свои домове, друга част — в именията на собствениците на земята, която обработвали. В процеса на изграждането на частната феодална собственост, свързана с разоряването на населението, се оформила групата на селяните арендатори, изпаднали в тежка непосилна зависимост. Срещу парцелите земя, които получавали за обработка, селяните-арендатори давали на господаря 50% от получената селскостопанска продукция. Постепенно основната част от селското население било превърнато в арендатори, изполичари и пр. В основни линии класата на феодално зависимите селяни била оформена през времето от VII до XIII в.

При утвърждаването на феодалните отношения в Китай окончателно се формирала държавната организация, носеща редица особености на старата монархия. По своето социално съдържание новата Китайска ранносредновековна държава придобила чертите на типична източна деспотия. Върховен сюзерен била държавата, олицетворявана от императора, притежаващ неограничена власт, предавана по наследство на първородния му син. В случай, че синът на императора бил малолетен, властта се упражнявала от регентство.

В Китай съгласно старите традиции императорът бил обявен за „Син на небето“ (тянцзи) и го обожествявали. Етикетът задължавал всички присъстващи да му се кланят трикратно и да му правят 9 поклона до земята. След ликвидирането на държавната поземлена система ролята на императора намаляла. Нараснало значението на областните управители, разполагащи с грамадни поземлени имения. Настъпил период, когато някои императори се превърнали в оръдия на провинциалните магнати.

Китайците изградили административната система на държавния апарат. Ако през първите столетия императорската власт се осъществявала еднолично от цзяйсян, то при династията Тан (618 — 907) висш орган на управление станали три палати (шен), като най-голяма роля играела Палатата на държавните дела, чийто ръководител управлявал държавните органи.

Законите и главно императорските разпоредби били основен източник на правото. При династията Суй били издадени поредица закони. Танската династия също така оповестила сборници със закони за регулиране на обществените отношения.

 

Религиозна панорама

 

Сложната историческа обстановка в Китай дала отражение върху съществуващата религиозна картина. В живота на страната били разпространени главно три религиозни учения: конфуцианството, даоизъм и будизъм. Това създало условия за възникването на известен синкретизъм, взаимосвързаност и взаимодействие между отделните религиозни течения.

339px Konfuzius 1770В новата обстановка конфуцианството, официалното учение в Китай, продължило да играе значителна роля. Както е известно, родоначалник на това философско-етично учение бил крупният мислител Кунцзи, известен в Европа с латинизираното име Конфуций (551 — 479 г. пр. Хр.). Конфуций бил чиновник в княжество Лy, понастоящем провинция Шандун, и се занимавал с преподавателска дейност. Възпитал голям брой ученици. За учението му се съди не по собствените му съчинения (той не оставил трудове), а по записките, които водели учениците му върху лекциите, изнасяни от него. По тази причина в учението му се срещат редица противоречия.

Основен извор за учението на Конфуций са класическите произведения „Петокнижие“ („У-дзин“) и „Четверокнижие“ („Си-шу“). Една част от книгите, включени в тях, имат религиозен, а друга — граждански характер. В „Петокнижие“, обявено за основен канон на конфуцианството, влизат следните творби: „Книга на промените“ („И-дзин“), „Древна история“ („Шу-дзин“), „Книга с песнопения“ („Шъ-дзин“), „Книга на церемониите“ („Ли-дзи“) и „Книга на пролетта и есента“ („Чун-цю“).

Съдържанието на изброените творби е разнородно. „Книга на промените“ е сборник с магически формули и заклинания. „Древна история“ обхваща живота и дейността на легендарните императори, „Книга с песнопения“ съдържа древна поезия с религиозен характер, респективно с митологично и космологично съдържание, химни, употребявани в богослужението и жертвоприношенията. „Книга на церемониите“ е специфичен наръчник за обреди, а „Книга на пролетта и есента“ е своеобразна история, хроника на едно китайско княжество и е със светско съдържание.

„Четверокнижие“ обхваща следните съчинения: „Великото учение“ („Да-сюе“), „Книга за средата“ („Джун-юн“). Третата книга „Лун-юй“ обхваща мисли и афоризми на Конфуций и учениците му, а „Мен-Дзъ“ — концепции на един от следовниците на Конфуций — Мен Дзъ.

В произведенията на конфуцианската класика доминират нравствени и политически концепции. Това се обяснява главно с обстоятелството, че Конфуций се занимавал преди всичко и главно с практически проблеми, с живота на личността и с правилата за поведението. Концепциите на този реформатор са призвани да служат за управление на държавата, за обществения ред, за регулиране на отношенията в семейството и бита. Това дава основание на някои да мислят, че конфуцианството не било религия, а философска система или нравствено-етичен кодекс.

Внимателният критичен анализ на конфуцианството дава достатъчно убедителни основания да се заключи, че това е специфична религиозна система, в която съществуват както религиозни, тъй и нерелигиозни, граждански концепции. В „Петокнижие“ и „Четверокнижие“ се срещат религиозни есхатологични схващания, възгледи за отвъдното, за свръхестественото, за духове и пр. Конфуций бил скромен религиозен мъдрец, който спазвал религиозните обреди, изповядвал религиозни убеждения. Като починал, той бил провъзгласен за светец. В негова прослава започнали да издигат и храмове. В Китай функционират около 1500 храма в негова чест.

През 627 г. с указ било въведено принасянето на задължителни жертвоприношения на Конфуций. Конфуцианството било обявено за държавна религия през III в.

Когато запитали Конфуций „Що е знание?“, той отговорил: „Да вложим всичките си сили за извършване на онова, което е справедливо и прилично за човека, ди почитаме духовете и гениите и да се държим на почетно разстояние от тях — ето какво е знание“.

В същото време Конфуций призовавал да се спазват старинните обреди, които обявил за основа на живота. „Ако не се спазват установените обреди — заявил той — или се отменят, всичко ще се обърка и ще възникнат безредици. Унищожете брачните обреди — няма да има съпрузи (в истинското значение на тази дума) и ще настъпи разврат с всичките му престъпления..., унищожете погребалните обреди и жертвоприношенията и децата няма да се грижат за починалите си родители, пък и на живите ще престанат да служат; унищожете обреда „пин-дзин“ — ще изчезне разликата между царя и чиновниците, местните князе ще своеволничат, ще възникнат потисничество и насилие“.

По същество конфуцианството станало идеологическа платформа на патриархалната монархия. В една от свещените книги на системата — „Джун-юн“, животът е подчинен на пет основни принципа, „пет отношения“. Конкретно това са отношенията между императора и чиновниците, родителите и децата, мъжа и жената, по-големите братя и по-малките, между приятелите. Спазването на йерархическите отношения било много важно, първостепенно изискване.

1024px Palastexamen SongDynastieДържавните изпити за получаване на съответна длъжност в административния апарат били задължително условие, без което не могло да се мине. Подготовката за държавния изпит включвала съвършено овладяване на свещените книги на конфуцианството. Императорът бил задължен да управлява чрез много образовани чиновници, свързани с конфуцианството.

По същество конфуцианството отразявало интересите на феодалната бюрокрация, нейните усилия да запази своето привилегировано положение в условията на изострящите се социални конфликти. Основната задача на конфуцианството била да възпитава селяните и занаятчиите в уважение спрямо установените обществени отношения, изградени върху закона „жен“, изпратен от небето. Изпълняването на закона „жен“ изисквало да бъдат зачитани т.нар. „ли“, норми на общественото поведение, обреди, правила, нравственост. Разделението на обществото на висши и низши съсловия било определено от небето.

Конфуцианството утвърждавало властта на благородните, тяхното господство над зависимото и подчинено население. За разлика от останалите религии конфуцианството нямало жреческо съсловие. Основно съдържание на култа било спазването на почитта към предците. Всяко семейство, всеки род изграждал свой храм, в който били разположени съответните реликви, пред които се извършвали жертвоприношения.

През VII в. била извършена нова кодификация на конфуцианството. Известните „Пет книги в правилно съдържание“ на Кун Ин-да (поч. 648 г.) били превърнати в задължителен канон на конфуцианството. Това били концепции за света, природата, човека, държавата и обществото.

Наред с конфуцианството в ранносредновековен Китай бил разпространен и даоизмът, специфично философско учение, свързано с Лao-цзи, съвременник на Конфуций. За разлика от Конфуций, чийто живот и дело са засвидетелствани в историческите извори, за Лао-цзи няма запазени достоверни сведения. Предполага се, че е живял в началото на VI в. пр. Хр. и е бил пазител на архивите при двореца на княза. Наричал се Ли Бо-ян, но приел почетното название „Лао-цзи“ („Старият учител"). Учението му е изложено в проповедите, които произнасял, издадени в обработен вид не по-рано от IV в. пр. Хр. под заглавие „Книга за Дао“ („Дао Дедзън“).

Lao Tzu Project Gutenberg eText 15250Философията на Лао-цзи, разгърната в „Книга за Дао“, както поддържат някои съвременни китайски изследователи, съдържа елементи на рационализъм и притежава диалектически характер. Основна идея в неговото учение е идеята „дао“, на китайски „път“, „метод“, „принцип“, „начин на живот“. Европейски учени, които оценяват философските концепции на източните мъдреци с мащабите на класическата гръко-римска древност, сравняват идеята „дао“ с гръцкото понятие „логос“, гностически термин, означаващ „всеобщ закон“, „основа на света“, а в концепциите на Филон Александрийски — съвкупност от Платоновски идеи, божествен разум, посредник между Бога и хората.

Философската концепция на Лao-цзи има повече или по-малко диалектически характер. Това се потвърждава от редица основни постановки в  „Книга за Дао“. „Всичко —    казва се в „Тао-текинг или Писание за нравствеността“ — е произлязло от битието и небитието; от възможното и невъзможното — изпълнението; от дългото и късото — формата; високите гласове заедно с ниските правят хармонията; предшестващото подчинява следващото“. Това ясно разбиране за фундаменталните проблеми на природното и общественото битие говори само по себе си.

Диалектическите принципи лежат в основата и на следната постановка: „От несъвършеното произлиза това, към което се стремим“. Показателно е разбирането, според което: „От кривото произтича правото, от задълбоченото — гладкото, от старото — новото“.

Лао-цзи оценявал противоположностите като моментен акт, след който настъпвало помирение. „Когато човек стигне до бездействие — поддържал философът — тогава липсва онова, което не е направено“. По-нататък обяснява, че „Който обича народа и го управлява, трябва да бъде бездеен“. По такъв начин той стига до квиетизъм, до благочестиво безделие.

Лао-цзи бил противник на познанието и издигнал за идеал незнанието и бездействието. „Който не е обременен от никакви знания, — казвал той — никога няма да боледува“. Според него знанието било зло, затова „светият мъж“, който управлява страната, „се старае мъдрите да не посмеят да направят нищо. Когато всички станат бездейни, ще има на земята пълно спокойствие“.

Лао-цзи обявявал за главна добродетел въздържанието. „Въздържанието — казвал той — е първата степен на добродетелта, която е и начало на нравствено съвършенство“.

Върху основата на философската концепция на Лао-цзи през II в. се оформил даоизмът, основан от Чжан Лин. Новата религия възприела редица елементи от традиционната религия и по-специално анимизмът, култа към небето, почитането на светците. Даосизмът нашироко използвал старите герои и мъдреци, както и култа към Лao-цзи, Хуанди и др. Изграденият пантеон имал степени, йерархия. Божествата притежавали човешки качества. На почит било спортуването. Даоистите практикували система на дишане и различни физически упражнения.

При изграждане структурата на даоистката църква била използвана системата на будизма. Възникнали много манастири. Върховният жрец се занимавал с изпълнение на религиозните обреди. Бил предсказател и магьосник.

В усилията си да привлекат повече последователи от всички слоеве на народа в Китай теолозите на даоизма оформили в него две основни течения. Едното, аристократичното, било насочено към представителите на интелектуалния елит, а другото, простонародното, към широките слоеве от населението, което не притежавало висока култура.

Влиянието на даоизма нараствало. Опитите на неговите ръководители да го превърнат в държавна религия не успели, но династията Тан започнала да търси началото си в Лао-цзи, основателя на даоизма.

Будизмът, една от големите религии на Изтока, започнал да настъпва в Китай от Индия и Централна Азия още през I — II в., разпространяван от монаси. Проповедниците на новата религия проявявали изключителна активност и започнали да привличат в своите общини голям брой последователи. Възникнало многобройно китайско монашество, привлечено от идеалите на Буда. За успеха на будистката проповед може да се съди по нарастването на будистките храмове и манастири: през III — IV в. в околностите на Лоян и Чанъан, старите столици на Китай — били основани към 180 пагоди и манастири. Вече през 530 г. броят на храмовете нараснал на 30 хиляди, а на монасите — на около 2 млн. души. В началото на VI в. в империята Лян будизмът бил обявен за държавна религия.

Будистките проповедници не предлагали на вярващите платформа за социална справедливост, но обяснявали тежестите на живота като възмездие за извършени в миналото грехове. Предпоставката за успехите на тази религия трябва да бъде търсена и откривана в обещанията за лично спасение. Проповядвайки идеята за равенство между хората и за всеобщия характер на страданията, будизмът приобщавал около своите идеи различните слоеве от населението. Привличал последователи и чрез благотворителната дейност, развивана от монасите. Празненствата на пагодите и манастирите се превръщали в празненства на населението.

 

Културен живот

 

През ранното средновековие културата на Китай достигнала висока степен на развитие. Нашествията на варварите, макар да разрушили множество паметници на материалната и духовната култура, не могли да нарушат приемствеността в развитието на духовния живот, който продължил да се развива. На мястото на опожарените училища били изградени нови.

Китайците от раннофеодалната епоха били наследници на богата култура. В областта на строителството, скулптурата, архитектурата, живописта и художественото занаятчийство те възприели върховите постижения, блестящите образци, които вълнуват и днес. В процеса на историческото развитие през второто хилядолетие възникнала единна йероглифна система на писмеността, която изразявала най-тънките нюанси на мисълта, най-сложните преживявания на душата.

Средновековното културно творчество заменило старата култура и разцъфтяло в новите условия, било свързано стилистично с него. За разлика от редица други страни преходът към средновековието в Китай бил свързан не с отрицание на вече достигнатото, а с възприемане и преосмисляне, с продължение на вече завоюваното. И точно това спомогнало за осъществяване приемствеността в културното развитие, както и за по-нататъшното обогатяване на материалните ценности.

1024px Mogao Cave 61 painting of Mount Wutai monasteries

В тясна връзка с развитието на будизма се зародила потребността от монументални форми в архитектурата и скулптурата. Пристъпило се към изграждането на величествените строителни ансамбли. През V в. бил построен пещерния храм „Юнган“ в провинция Шанси. Колосалната статуя на Буда при този храм е нещо импозантно. Впечатлява и пагодата „Сунюеси“, построена през 520 г. в Хенан. В началото на VI в. бил изграден великолепният пещерен храм „Цянфодун“, поразяващ със своето изящество.

При Танската династия се оформил окончателно китайският архитектурен стил. Строежите напомняли грандиозни дървени стълбове. Такъв характер има пагодата „Даянта“ в Сиан (652 — 704 г.), желязната пагода в Кайфин (1041 — 1044), пагодата „Шицзята“ в Шанси от 1056 г. и др.

Свои върхове има проникването на гражданските сюжети във фреските, в изобразяването на народния живот. Това се потвърждава от фресковата живопис на  У Дао-цзи, на Ян Ли-бен, на Чжоу Фан и др. При династията Сун Чжао Цзи създал „Дивите гъски“, а Ту Хун-чжун — „Нощно пиршество у знатен велможа“.

Китайците направили редица открития, които имали важно значение не само за възхода на китайската култура, но и за разцвета на световната цивилизация. Откривайки хартията, те първи започнали още през V-VI    в. да печатат книги, макар и по примитивен начин (чрез изрязване на книжния текст върху дървена дъска, върху която поставяли хартията). Те печатали и върху копринен плат. През VIII в. започнало издаването на правителствен вестник „Столичен вестник“, достигнал до началото на XIX в.

На тях принадлежи откриването на барута и компаса през IX — X в. През XIII в. китайците започнали да използват примитивно ракетно оръжие, което преминало в страните на исляма, а след това в Европа.

През VIII в. в Ханлин била създадена първата Академия на науките в света, функционираща като държавна институция. Китайският изследовател Ду Ю (755 — 812) обнародвал съчинението „Тун-дян“, считано за първата енциклопедия в света. Възникнали висши учебни заведения, в които се обучавали дейците на науката, културата и на администрацията. Основани били библиотеки, съхраняващи стотици хиляди ръкописи. Развивала се калиграфията, прочут майстор на която бил Ван Сичжи (307 — 365).

След обединяването на страната учените насочили вниманието си към изучаване тайните на природата. Като търсели за императора еликсира на безсмъртието, китайските алхимици провеждали редица опити, превърнали експеримента в постоянен метод на изследване. Проучени били свойствата на множество метали и минерали. Усъвършенствана била медицината. Лекари откривали целебните свойства на растенията и започнали да лекуват болните с билки. Наред с научните знания били използвани вълшебствата и магията.

Развивала се и астрономията. Наблюдавано било движението на звездите, смяната на годишните времена. Съставяни били хороскопи, за да се предсказват различни събития. През VIII в. будисткият монах И Хан разработил множество проблеми на астрономията.

В резултат от наблюденията на небето бил уточняван броят на звездите. В „Ханска история“ на Бан Гу са изброени названията на 118 съзвездия (783 звезди). В изследванията на астронома Чжан Хен съзвездията достигат 124, а звездите 2500. Още през I в. до н. е. китайски учени установили, че периодът на завъртването на Дървената звезда (Юпитер) възлиза на 11.92 години. Тези резултати съвпадат с най-новите наблюдения на съвременните астрономи.

Математиката, достигнала сериозни успехи още през II в. до н.е., продължавала да се обогатява. Постиженията на китайците в тази област на познанието били обобщени в прочутия трактат „Математика в девет книги“, където са систематизирани основни математически знания. Китайците изчислили, че годината обхваща 365.25 дни. През III в. те въвели десетични дроби при изчисленията.

Много сериозни успехи отбелязала историята, чието развитие протичало под контрола на държавата. По модела на „Исторически записки“ на Съм Цян били издадени 13 исторически съчинения, обхващащи времето от I до началото на VII в. Фан Е съставил „Късна история на Хан“. Били събирани и систематизирани данни за събития и лица. Всяка нова династия доработвала и издавала истории за управлението на своите предшественици. Ли Ши-мин сътворил „История на династията Цзин“. В своя труд „Проникновението в историята“, издаден в 710 г., Лю Чжицзи поставил началото на критичното изучаване на историческите изследвания.

Много важно е да се подчертае, че в предмета на историята китайците включвали икономическия живот, държавното управление, въстанията, войните, стихийните бедствия, космическите явления, близките и далечни страни, културните отношения, етничното развитие, календарните събития и пр. Това означава, че те имали дълбоко разбиране за социалните процеси и явления, за историята като наука.

Поклонническите експедиции на монасите тласнали напред развитието на географията. След като пътувал в Индия през 399 — 415 г., монахът Фа Сян завършил „Записки за будистките царства“. Друг монах, Сюан Цзан (602 — 664), подготвил „Записки за западните страни през периода на великата династия Тан“, отразяващи пътуването му в Средна Азия и Северна Индия. Пътешествието си от Гуанчжоу до бреговете на Суматра, а след това през Бенгалския залив до Индия монахът И Цзин пресъздал в „Повествование за плавания по южните морета и за вътрешния закон“.

Свое място заела в системата на хуманитарните науки и философията. В трактата си „За унищожаването на душата“ философът Фан Чжен (ок. 450 — 515) подлагал на критика учението на будизма за безсмъртието на душата и задгробния живот. Този учен обосновал теорията за зависимостта на душата от тялото. Срещу разпространението на материалистическите идеи във философията се борели монасите на различните религиозни направления — будизма, даоизма, конфуцианството и др.

Много голяма активност проявили китайските писатели и поети, създали огромно творчество. Поетът Ли Бо (701 — 762) написал 30 тома произведения, в които отразил живота, природата и обществената действителност при Танската династия. В основата на творбите му лежали принципите на диалектиката в тяхната епикурейска форма. Ду Фу (712 — 770) разработвал мотиви от митологията и героичния епос. Произведенията на Бо Цзюй (772 — 846), живял след Танските императори, отразявали красотата на човека и били проникнати с хуманистичен патос.

Lan ting XuPreface to the Poems Composed at the Orchid Pavilioncopy by an artist in the Tang dyna Google Art Project

В крайна сметка за културния разцвет на ранносредновековния Китай допринесло и възходящото стопанско развитие на страната, достигнало върховете си в селското стопанство, промишлеността и занаятите. Културата отразявала естествения възход и великолепието на хуманистичната мисъл, така характерна за китайския дух.

 

Развито Средновековие

 

През втория основен период на своята динамична и съдържателна история най-голямата държава в тогавашния свят, китайската, изживяла тежки драматични изпитания. Това било време на дълбоки изменения в социално-икономическия живот, на големи сътресения в политическата система. В обстановка на нестабилност, на коренни преобразувания, на чуждестранни нашествия китайската цивилизация отстоявала своята самостоятелност и моделирала неповторимия си облик.

Поради многообразието на протичащите социални процеси, поради сложността на събитията, които изживяла Китайската империя, тя трудно може да бъде оценявана с мащабите и критериите на европейската медиевистика. Това бил един изключително сложен, неуловим свят на конфликти, на стълкновения, но и на единство. С известни уговорки началото на новия етап може да се свърже се управлението на династията Тан (618 — 907), а краят — с афганистанската династия Лоди (1451-1526).

Маркирани в най-общи очертания, основните събития започнали след загасването на Селската война (874 — 883), подкопала властта на династията. Политическата разпокъсаност се задълбочила и изострила. Половинвековната „Епоха на петте династии и десетте царства“ (907 — 959) увеличила различията между Юга и Севера. В Северен Китай пълководци и аристократи били обхванати от властогонски амбиции и постоянно враждували помежду си. В Североизточните територии връхлетели кидани, номадска племенна група, обитаваща Манджурия. Възползвайки се от съществуващото безвластие, предводителят на киданите Абаоцзи (Амбагян) се провъзгласил на император. В диоцеза на новата империя били включени 16 административни единици, окръзи. Понеже не могъл да окаже необходимата съпротива, императорът в Хайфин се видял принуден да признае васалната си зависимост от император Абаоцзи. През 946 г. киданите влезли в столицата Хайфин, но се оттеглили в северен Китай, където се чувствали по-сигурно.

1

Десетте царства били образувани още при Танската династия, в Централен и Южен Китай. Те смогвали за запазят своята независимост и да стабилизират обстановката. Не било преустановено производството в селското стопанство и занаятите, продължили да се осъществяват търговските връзки. Ако и да била разпокъсана, държавността на Южен Китай пазела съзнанието и самосъзнанието на китайците. Аграрната система се развивала, занаятите процъфтявали. Династията Чжао (951 — 960) проявила стремеж да заздрави администрацията, да нормализира селското стопанство, за заздрави дисциплината в армията.

Увеличавал се жизненият потенциал на китайците, възпроизводството на населението протичало в небивали темпове. Според държавна преписка на Китай за 755 г. броят на селяните, подлежащи на данъчно облагане, възлизал на около 53 млн. Това на практика означава, че по количеството на своето население Китайската империя продължавала да държи палмата на първенството.

 

Империя Сун (960 — 1279)

 

Киданската държава на Абаоцзи, приел през 947 названието Ляо, не могла да разчита на траен успех, господството на завоевателите предизвикало масово недоволство. Въстанията, които избухнали, принудили киданите да напуснат една след друга покорените територии и да се приберат в северните провинции Шанси и Хубей. Започнало укрепването на китайската държавност. В резултат от настъпателните освободителни операции, които провел, император Чай Жуан съумял за обедини огромни територии на страната. Успешно протичали консолидационните тенденции в живота на китайската етническа общност. Неочакваната смърт на императора по време на един поход против киданите осигурила възможности Чжао Куан-ин, началник на придворната стража, да заеме овакантения престол. През 960 г. той успял да смаже претендентите за императорската корона и да поеме съдбините на Китай в свои ръце.

Чжао Куан-ин се провъзгласил за император (960 — 976). Заел трона на империята, той станал родоначалник на новата династия Сун (960 — 1279). В началото столица бил Хайфин, а след 1127 г. — Ханчжоу. Новият император пристъпил към укрепването на централната власт и към ликвидиране на опустошенията, нанесени от чуждоземното господство. Той увеличил правомощията на държавните чиновници. Органите на финансите и съда получили най-строга регламентация на своите права и задължения. Въведена била наемна армия. Императорската гвардия била увеличена неимоверно: нейният личен състав достигнал две трети от цялата войска.

Wang AnshiЗа решаване на проблемите императорският министър Ван Анши (1021 — 1086) провел през периода от 1068 до 1075 г. поредица реформи в областта на финансите, данъчното облагане, имуществото и пр. Данъците били разпределени равномерно. Селяните се освобождавали от ангария, която била заменена с паричен откуп. Поземлените имения били наново измерени, за да се ликвидират злоупотребите. Изградена била мрежа от държавни хамбари, от които се раздавало зърно на гладуващите. Държавната банка, която била създадена, имала за задача да предоставя на нуждаещите се заеми с ниски лихви. Предвиждало се да бъде въведена всеобща военна служба. Селското опълчение било превърнато в основен род армия. Всеки три семейства трябвало да осигурят по един пехотинец, а всеки десет домакинства — по един кавалерист.

„Новите закони“ предвиждали също така и промяна държавното устройство. Реформата на Ван Анши облекчавала положението на широките слоеве от населението, но накърнявала интересите на аристокрацията и бюрокрацията. По тази причина на два пъти — единият през 1074, другият през 1076 г. — магнатите искали оставката на законодателя. Втория път, 1076 г., Ван Анши действително бил свален от министерския пост, обвинили го, че представлява опасност за държавата. Аристокрацията била достатъчно силна и успяла да се справи с този, който дръзнал да засегне нейните права и привилегии. Освен това реформите му нямали достатъчно подкрепа сред останалите слоеве от населението.

Междувременно нападенията на киданите били възобновени. В безсилието си да се справи с тях, империята се принудила да им плаща данък, контрибуции. В края на X и началото на XI в. държавата на тангутите Западна Ся (982 — 1227) предприемала системни нападения върху северозападните граници на Китай. Сунската династия отстъпвала пред напора на завоевателите. Столицата на империята била пренесена от Хайфин в Ханчжоу. През 1127 г. императорът успял да задържи само Южен Китай, а 1141 г. Северен Китай бил присъединен към друга китайска държава с център Манджурия. В империя Сун настъпили и вътрешни безредици. Само от 1127 до 1132 г. избухнали 93 въстания. Обезсилена, империя Сун успяла да просъществува до 1279 г., когато паднала под ударите на монголо-татарите на хан Хубилай.

QingmingshangHetu

 

Китай под монголско иго (1271 — 1368)

 

Монголските племена, предвождани от двама свои големи владетели — Чингис хан (1206 — 1227) и Хубилай (1259 — 1294), в продължение на около 70 години провеждали завоевателни походи, за да покорят Китайската империя. Началото на монголските набези поставил Чингис хан, който завладял Сибир и насочил своите орди към Китай. Обект на походите от 1205, 1207 и 1209 г. станала държавата Западна Ся, която паднала под неговите удари и владетелят на тангутите признал васалната си зависимост. Под предводителството на Чингис хан през 1211 г. тангутите се включили в овладяването на чжур-чжунската империя Цзин. Завладявайки Пекин през 1215 г., монголите го подложили на разграбване и опожаряване. Разрушени били и други 90 града. Макар да установил съюзни отношения с владетеля на Западна Ся, през 1217 г. Чингис хан нападнал неговите територии и ги разграбил.

Третият син на Чингис хан, Угедей (1229 — 1241), избран за велик хан след неговата смърт от народния хурал, продължил завоевателната политика на баща си. В изпълнение решенето на хурала да бъде подчинен Северен Китай, Угедей заедно с брат си Толуем през 1231 г. нахлули в Северен Китай. Походът обаче бил общо взето безрезултатен. През 1234 г. под ударите на монголите паднал Северен Китай. През 1235 г. ордите на Угедей връхлетели в Южносунската империя, но се сблъскали с организираната съпротива на армията и населението. Китайците бранели земите на дедите си. Близо половин столетие продължила борбата между завоеватели и завоювани.

YuanEmperorAlbumKhubilaiPortraitПрез 1271 г. следващият върховен владетел на монголите, Хубилай, поставил началото на нова династия, наречена Юан (1271 — 1368), властвала както в Китай, тъй и в Монголия. След като превзели през 1278 г. столичния град Ханчжоу, монголите продължили настъплението и 1279 г. завладели основните територии на страната. Паднала династията Сун. Град Пекин бил превърнат в столица, наречена Ханбалък.

Борбата обаче продължила. Популярен предводител на последните подразделения на китайците, сражавали се до последна капка кръв, станал пълководецът Вен Тян-сян (1236 — 1282). Възглавил отряд доброволци, които въоръжил със собствени средства, той успял за прогони монголите от провинция Цзянси и да я освободи. Съотношението на силите обаче било неравностойно. Подкрепяни от китайски аристократи колаборационисти, монголците успели да сломят доброволците, оказващи съпротива. Сам Вен Тян-сян паднал в плен. В продължение на три години лежал в затвора. След като отказал да служи на Хубилай, бил екзекутиран в центъра на Пекин.

Последните части на китайската армия, несклонили глава, били разгромени през 1280 г. Настъпил период на монголско владичество в Китай. Покоряването на великата империя представлявало катастрофа за цялостния живот на обществото: стопански, политически, духовно-културен. Преустановено било закономерното възходящо развитие на Китайската империя, висша форма на държавна организация в средновековния свят. Монголското иго, донесло със себе си огромни разрушения в селищната система, в аграрния живот и гражданската икономика. Прирастът на населението бил нарушен: в сравнение с началото на XIII в. през тридесетте години съставът на населението намалял десет пъти. Това било истинска народностна катастрофа. Много разрушени градове и селища просто обезлюдели.

В завладените територии на Китай още Угедей въвел нова система на управление. Фиксирано било плащането на налози, такси и данъци. Хубилай започнал да управлява с укази. Монголският хан съумял да се опре на китайската аристокрация, която го подкрепяла. Традиционната бюрократична система била запазена, понеже монголите не могли да се справят сами със спецификата на администрацията. В управленската система влизали четири категории служители: привилегировани, кооптирани от монголи, „чужденци“, китайци от севера, и на четвърто място — китайци от юга. Установеното деление, проведено върху принципа на народностната дискриминация, било узаконено.

Крепител на династията Юан, нейна военна опора била монголската армия, в която започнали да привличат и китайци, изпълняващи допълнителни задачи: пренасяли багаж, вършели трудоемка работа при обсадата на крепости, копаели военни изкопи. Дискриминацията, въведена от монголите, обаче не могла да ги предпази от влиянието на по-цивилизованата китайска народност. Намиращи се на по-ниска, номадска степен на развитие, завоевателите били принудени за приемат китайския език, китайската писменост. Монголите се примирили с установената административна система на управление. През периода 1351 — 1368 г. Монголската империя, „Държавата на великите ханове“, била разделена на четири части — Монголия, Манджурия, Китай и Тибет.

Политиката на покровителство на чужденците осигурило възможността в държавния апарат да навлязат множество чужденци, включително и европейци. В продължение на 17 години при Хубилай изпълнявал функциите на съветник италианецът Марко Поло (1251 — 1323). При двореца на хана служел Джовани Монте Корвино, делегат на римския папа, който пристигнал в Китай 1294 г. и останал до края на живота си. Тук прекарал от 1318 до 1325 г. Одорико ди Пардероне (1286 — 1331), католически мисионер, пътешественик от италиански произход.

Като търговци, дипломати, проповедници, лихвари, пътешественици в Китай проникнали множество чужденци. Нахлули и не малко авантюристи. Търговци от ирански, арабски, индийски и др. произход провеждали различни сделки: изнасяли желязо, мед, коприна, порцелан, чай. Увеличаването на чуждестранните търговци накърнявало интересите на китайците, които започнали да негодуват. Недоволствали не само търговци, но и представители на други съсловия на китайското общество: занаятчии, селяни, аристократи. Противоречията между монголи и китайци се задълбочили и изострили. Много била недоволна традиционната китайска бюрокрация. От феодалния гнет в една или друга степен страдало цялото население.

С една реч, системата на управление, установена от завоевателите монголи, предизвикала масово желание за ликвидиране на съществуващия гнет, от който изнемогвало китайското население. Възникнали заговори, бунтове, въстания с освободителен характер. През 1351 г. в провинциите Хънан и Шандун пламнало въстание на „Червените тюрбани“, организирано от мощен съюз „Белият лотос“. Бунтовниците създали заплаха за столицата Пекин. Освободителното движение извикало на живот отряди бунтари, образуващи цяла армия. Между реките Хуанхъ и Хуайхе начело на бунтовниците застанал Лю Футан, ръководител на тайното общество „Белият лотос“. Хан Шантун и други предводители възглавили останалите отряди. Сюй Шоухуей и Мин Юйчжен застанали начело на въстаниците в Хубей и Анхой. Чжан Шичен и Фан Гочжан повели борците за свобода по долното течение на р. Янцзъ и югоизточното крайбрежие.

Към армията на Го Цзисин през 1352 г. се присъединили отрядите на Чжу Юанчжан, който след смъртта на Го Цзисин (1355) застанал начело на многолюдната армия. Движеща сила на освободителното движение били селяни и граждани. През 1363 г. Чжу Юанчжан постепенно се налагал като всепризнат ръководител. Неговите пълководчески и организаторски способности го поставили на челно място. Под негово командване през 1363 — 1365 г. армията на монголите търпяла поражение след поражение. През 1367 г. завоевателите били изтласкани от земите на Китай, а следващата 1368 г. Чжу Юанчжан бил провъзгласен за император на свободен Китай. Приел името Хун ву, той застанал начело на управлението (1368 — 1369). Чжу Юанчжан станал родоначалник на династията Мин.

 

Династия Мин

 

1Победата на освободителното движение начело с Чжу Юанчжан поставило началото на нова епоха в историята на Китай, епохата на възстановяване на разрухата, на съзиданието и творчеството. С първите си укази новият император ликвидирал най-суровите форми на гнет и потисничество, установени от монголците. Робите били освободени, забранявала се търговията с роби. Тежките данъчни задължения се погасявали. Земите на монголските аристократи, напуснали страната, били конфискувани. Положението на различните слоеве от населението по пътя на законовата разпоредба се подобрявало. Отначало за столица бил избран гр. Нанкин, но не след дълго столицата била пренесена в Даду, преименуван в Пекин.

В усилията си да укрепи материалните основи на обществото императорът провел цялостен контрол върху собствеността на земите в страната. През 1393 г. той се разпоредил за бъдат записани в регистрите на общината конкретни данни за количеството на притежаваната земя, за разположението на поземлените участъци и пр. Проведената регистрация послужила за облагането на собствениците със съответни адекватни данъци и такси. За да укрепи положението на дарените собственици, императорът въвел система на раздаване на условни поземлени владения, доходите от които преминавали във фиска, а не се събирали от непосредствените притежатели. Понеже аристокрацията не била доволна от извършената реформа, наложила по-късно през XV в. да се извърши ново преразпределение на собствеността върху земята. Поземленият фонд в страната бил разделен на две групи: на гражданска и държавна. В държавната земя били обхванати 1/6 от всички земи, които били предоставяни на титулуваната аристокрация, а също така и на длъжностните лица. Така едрите поземлени собственици придобивали нови права и привилегии.

Династията Мин укрепила своето материално положение. В тясна връзка с нарастването на едрото земевладение император Чжу Юанчжан присвоил огромни парцели обработваема земя, а също така и пасбища, прикрепени към императорския двор. Сам той имал повече от 20 синове-наследници, които станали едри поземлени собственици и заемали висши ръководни функции в държавния апарат. Императорът успял да ограничи влиянието на едрата поземлена аристокрация: една част, опозиционно ориентираната, ликвидирал физически, друга лишил от собственост. Така опора на своето управление той създал в лицето на по-дребните собственици, които дарил с нови имения. Общините станали реален фактор в управлението на империята.

Прогонените монголски властници обаче не се отказали от намерението си да възстановят своите загубени позиции в Китай. През 1372 г. те организирали завоевателен поход в Китай, но били отблъснати. Нови опити продължили да правят те дори до 1387 г., но империята успяла да заздрави своите граници. Укрепнала във вътрешнополитическо отношение, династията Мин преминала в настъпление. Провеждайки завоевателни походи, империята достигнала на север Великата китайска стена, която послужила за граница, а на югоизток обхванала Съчуан и Юнан. Североизточните предели заемали полуостров Ляодун и долното течение на р. Ляохе. През 1406 — 1407 г. армията на императора завладяла Виетнам, но 1428 г. съпротивата на виетнамците принудила Китай да изтегли войските си.

Китайската империя, управлявана от династията Мин, решила да установи дипломатически отношения с близки и далечни страни. В края на XIV и първата четвърт на XV в. специални военно-политически експедиции посетили Манджурия, Централна Азия и отвъдморските държави. Китайският флот предприел далечни плавания. Под командата на Чжен Хе китайски кораби многократно порили водите на Южните морета. През времето от 1405 до 1433 г. военноморският флот на Китай преминал по бреговете на Югоизточна Азия, продължил край Индия, Арабия и достигнал Източна Африка.

1009px Ming Expeditions cs.svg

 Дипломатическите мисии при управлението на Юнлъ и Сюандъ от династия Мин (1402 - 1435)

Автор: Vmenkov Лиценз: Creative Commons Attribution-Share Alike 3.0 Unported

 

Били организирани и военни нападателни акции за разширяване на границите. През 1410 г. империята провела победоносен поход в Монголия, но следващите експедиции от 1421 — 1422 г. се оказали безрезултатни. Когато през 1449 г. китайската армия настъпила отново, западните монголи, ойратите, разбили нейните подразделения при Туму. Предприели настъпление, монголите пленили китайския император и столицата Пекин била обсадена.

В края на XIV и първата половина на XV в. започнало строителството на нови иригационни системи за напояване. Предприети били големи градостроителни операции. Китайската империя възстановявала миналото си величие.

 

Подем на градовете

 

Действително монголското иго дало неблагоприятно отражение върху нормалния ритъм на градовете и занаятчийската дейност, но след освобождението на Китай градовете общо взето успели да навлязат в период на подем. Процесът на възход през VII — VIII в., когато традиционните градски центрове се оживили и възникнали множество нови градове като центрове на занаяти и търговия, продължил и при новата обстановка. Образец на градостроителство станали столиците Чанъан, Лоян, Ханчжоу, а след това Пекин. По размери и великолепие те предизвиквали възторга на съвременниците.

Kurbitsformig vas av Cizhoutyp Hallwylska museet 96203.tifСпециализацията и диференциацията на производството продължила. Предачеството и тъкачеството се развивало в Динчжоу (Хубей), в района на Ханчжоу (Цзян-су — Чженцзян), в Ченду (Съчуан). Кораби се строели в Янчжоу, а Цзянси не преставал да се налага като средище на керамичното производство. Забележителен производител на хартия си оставал Ченду.

Нов подем в занаятчийството и търговията настъпил през времето от XI до XIII в. Нараснал добивът на метали. В тясна връзка с металообработването се увеличило производството на тъкани, специално на копринени платове. По-големи естетически изисквания били поставени пред производителите на порцеланови изделия. Строителството на кораби също така било подобрено с оглед на по-далечни плавания.

Самите градове започнали да нарастват. Изследователите установяват, че в южните градове на Китай населението се увеличило с над 10 процента. Над един милион жители наброявали градовете Хайфин, Чанш, Ханчжоу, Фучжоу, Цюанчжоу. Настъпили положителни изменения и в търговската дейност. Външната търговия преминала в ръцете на големи търговски компании.

 

Състояние на религиите

 

Китай се превърнал в средище на различи религиозни общества. Наред с будизма получили разпространение зороастризъм, християнски ереси като манихейство и несторианство, ислям. Към X в. влиянието на будизма намаляло. При Сунската династия конфуцианството се превърнало в официална идеология, разпространена сред най-широки слоеве от населението.

В новата обстановка конфуцианството, възприемайки постиженията на китайската философска мисъл, започнало да се реформира, поради което получило названието неоконфуцианство. Негови видни теоретици били Чжоу Дун (1017 — 1073), Чжан Цзай (1020 — 1078), Чен Хао (1032 — 1085), Чен И (1093 — 1177) и др. Това били крупни представители на теологичната и философската мисъл, които привели учението на Конфуций в съответствие с обективните потребности на новата епоха, в която навлязла Китайската империя. В съответствие с будизма мислителите включили в понятийния апарат и във философското съдържание на неоконфуцианството категорията „ли“, универсален закон. Въвели и редица други понятия, които приближили конфуцианството до общественото устройство на империята. Това улеснило неговото масовизиране.

 

Разцвет на културата

 

През това време китайската култура достигнала небивал разцвет. Люлка на нейното развитие станали столиците Чанъан и Лоян, Хайфин и Ханчжоу, Нанцзин и Пекин. Останалите големи градове на империята също така давали своя принос.

В империята били концентрирани необятни количества материални и духовни ценности. Първо място по значимост в развоя на средновековната цивилизация не само в Китай, но и в целия свят заели три открития, дело на китайското общество: откриването на барута, въвеждането на магнитния компас и печатният шрифт. Още през XI в. печатът се превърнал в мощно средство за разпространението на знания в различни области на общественото съзнание.

Люлка на научната мисъл, както и в другите страни на света, тъй и в Китай станали университетите, лицеите, школите, библиотеките и музеите. Голям център на научната мисъл била Генералната академия (Палатата на учените) при императорския двор. Астрономическата обсерватория в Нанцзин, открита през 1385 г., също така обогатявала комплекса на познанието.

Подем отбелязали хуманитарните науки — историята, философията, правото и др. Като се започне още от империите Тан и Сун и се върви през следващите столетия, историческата наука се обогатявала. Били сътворени повече от 2200 научни произведения, в които се разработвали проблеми на миналото и текущия живот в Китайската империя. Голяма, многотомна история на Китай била написана през периода 1066 — 1084 г. от специализирана група учени под ръководството на известния историк Съма Хуан. В нея се описвали събития от IV до X в. Лю Чжи-цзи поставил началото на критичното направление в историческата наука, а след него тази линия била продължена и утвърдена от Оуян Сю, Су Ши и др.

Философската и социологическата мисъл също така постигнали значителни успехи. В трактата си „Обяснение към схемата на Великия предел“ Чжоу Дун (1017 — 1073) анализира концепцията за безкрайното и безкрайността и я определя като „Велик предел“. Според заключенията на този философ безкрайното предизвиква покой и движение, които се намират във взаимодействие. При обосновката на своите заключения Чжоу Дун следва онтологичните и космологичните възгледи на Конфуций. Оползотворява и определени становища на ранния даоизъм. Неоконфуцианството намерило своя голям теоретик в лицето на Чжу Си (1130 — 1200), родоначалник на специално направление във философската мисъл, което носи неговото име: чжусианство.

Оформило се направление на учените енциклопедисти, които подготвили обобщаващи трудове по основни клонове на хуманитарните и природните науки. Чжен Цяо (1104 — 1162) написал „Исторически кодекс“, Ма Дуан-лин (1250 — 1325) — „Систематически кодекс на писмените паметници и съждения“. „Голяма енциклопедия Юнле“ се появила в началото на XV в. Създадените по това време трудове във всички клонове на науките наброявали около 23 000 тома, една огромна за онова време цифра.

Китайската култура отбелязала голям успех с усъвършенстването на поезията. Нов етап в развоя на стихосложението оформили творците Оуян Сю (1007 — 1072), Су Ши (1036 — 1101), Хуан Тинцзян (1045 — 1101). Цялото поетическо дело на стихотворците от периода на Танската и Сунската династия достигнало над 50 000 стихотворения, образуващи огромна антология на поезията.

Литературата разширила своето съдържание чрез възникването на историческия роман, чието начало поставил Ши Най-ан (1296 — 1370) с произведението си „Речни заливи“, пресъздаващо събитията от периода на династията Сун. Писателят Ло Хуан-чжун (ок. 1330 — ок. 1400) написал „Трицарствие“. В романа си разработил тематика, свързана с борбата за свобода и социална справедливост, разпалвайки патриотични мисли и чувства.

Изобразителното изкуство се развивало и обогатявало. Един талантлив творец от ранга на теоретика художник Го Си (1020 — 1090) дал нови насоки не само в теорията на живописта, но и в изобразяването на природата, по-специално той дал блестящи образци на пейзажната живопис. Върху платна от коприна и върху хартия се появили блестящи произведения, изобразяващи света с неговата безкрайност, сурова строгост и величие. В тази насока великолепни картини, графики и др. оставили пейзажистите от Северен Сун (960 — 1127) Го Си, Фан Куан, Ми Фей, Ли Чен. Много нови мотиви претворили в творбите си пейзажистите от Южен Сун (1127 — 1279) Ли Тан, Ли Ди, Ма Юан. Декоративно-приложното изкуство също така имало своите постижения. Орнаментите на порцелан притежават неостаряваща свежест.

1024px Ma Yuan Walking on Path in Spring

Много ценности били създадени в областта на архитектурата. Комплексите дворци и паркове, които се превръщат в неразделна част от градската панорама на Китай. Върхово постижение на архитектурния гений представлява ансамбълът „Забраненият град“ в Пекин. Своите непостижими върхове достигнала култовата архитектура. Храмът Циняндян от ансамбъла „Храмът на небето“ в Пекин е нещо изумително като идея и реализация. Това се отнася и за Кулата на гробницата Чанлил в ансамбъла Шисалин до Пекин.

Подвижният наборен шрифт, приписван на Би Ше-ну, създаден през 1041 — 1048 г., дал тласък върху появата на книжнината. Напредъкът в техниката на книгопечатането породил илюстративната гравюра.

 

Между Средновековието и Новото време

 

В съществуващата научна литература е прокарано разбирането, че развитите феодални отношения в Китай обхващат времето от VIII до XVI в., а късният феодализъм продължил от началото на XVII до 30-те години на XIX в. От 40-те години на XIX в. до самото начало на XX в. започнали да се изграждат нови капиталистически отношения, но при запазване на старите феодални порядки.

Независимо от това, дали приемаме или отхвърляме съществуването на феодализъм и феодални отношения в Китай, не можем да отречем, че прокараната периодизация, застъпена в най-новата историопис, не е лишена от фактологични основания. В нея са отчетени конкретните особености на господстващите порядки, забавените темпове на еволюция, изостаналостта на страната от обществения напредък в света, стагнацията на стопанството и на обществото, които много трудно могат да бъдат отречени.

В политическия живот на необятната държава се наложили две династии, които управлявали с различен успех. Едната била династията Мин (1368–1644), другата — Манджурската Цин (1644–1911). Династията Мин, сменила монголската фамилия Юан (1271–1368), управлявала страната в мащабите на съвременните огромни територии, включително и южната част Дунбай. Характерна особеност на китайската държава по онова време била наложената централизирана система на управление, прокарана в най-сурови форми. По своята същност властта на императора придобила чертите на абсолютизма, той налагал личен контрол върху административния апарат, по-специално върху цялата изпълнителна власт, както и върху законодателната и съдебната дейност. Столица на Китай бил гр. Интян (Нанкин), утвърдил се като процъфтяващ център на стопанския, политическия и културния живот. Разположен в долното течение на р. Янцзъ, в една от най-плодородните, най-богатите и развити територии, градът продължавал да се налага в живота на страната като водещо духовно и политическо средище. Централният апарат на администрацията се изграждал в съответствие с китайските средновековни традиции, но били запазени и някои елементи на Монголската династия — фамилия Юан. Това се отнася на първо място до опита на монголците в организацията на армията, на военното дело, превърнато в изкуство. Император Чен-цзун (1402–1424) продължил да провежда започнатата от неговите предходници политика на централизация на държавата. Той организирал поредица от настъпателни операции срещу монголските ханове и продължил настъплението си в Югоизточна Азия.

992px Chiu Ying 001

Следващите владетели на династията Мин, по-специално императорите Чжу Цичжен (1436–1449), Цзин-ди (1450–1457), Ин-цзун (1457-1464), Сян-цзун (1465-1487), Сяо-цзун (1488-1505), У-цзун (1506–1581) , макар и да имали нееднакви възможности като държавници, общо взето проявявали стремеж да възстановят пораженията, нанесени от чуждото управление. В същото време полагали усилия да подобрят материалното положение на населението чрез развитие на селското стопанство и занаятчийското производство. Съществуващата корупция при събирането на данъците и налозите наложила да бъдат създадени механизми за упражняване на контрол върху данъчните списъци, които били одобрени. Оповестени били императорските декрети за опрощаването на невнесени данъци от осиромашели селяни, които дълго време не могли да се издължат към държавния фиск. Поземлените имения на аристократите от чужд произход започнали да се конфискуват и да се прехвърлят на китайци, които ставали едри собственици, свързани с централното управление, с императорската власт. Броят на селяните, изпадали в зависимост от държавата, било поради невнесени данъци, било поради получени земи, се увеличил.

Наред с гр. Нанкин през 1421 г. за столица бил избран гр. Пекин, освободен от властта на монголите през 1368 г. Новата резиденция била наречена Вейцзин — „Северна столица“. По това време Нанкин отстъпил на заден план и Пекин се наложил като „главна столица“. Градът се разраснал и в структурата му ясно се обособили две главни части. Едната включвала вътрешния град Нейчен, а другата — външния град Вайчен. Във вътрешната част се намирал „Императорският град“, а във външната — новите строежи, издигнати от гражданството, което се заселило в новата столица.

При император Чен-цзун, който превърнал Пекин  в столица на Китай били издигнати разкошни дворцови комплекси. Строителството достигнало непознати дотогава размери. Иригационните системи били разширени, подобрени и усъвършенствани. Това дало тласък на селското стопанство, което увеличило своята продукция. Едрите земевладелци се замогнали и започнали да упражняват по-силно влияние върху политическия живот на страната.

 

Криза в управлението на династията Мин

 

2Китайската империя навлязла в дълбока криза още в края на XVI в. и в началото на XVII в. Тя била свързана с управлението на императорите Му-цзун (1567–1572), Шен-цзун (1573–1620), Си-цзун (1621–1627). Симптомите на стагнация се проявявали най-вече в деградацията на управляващата династия, в задълбочаващата се корупция сред държавните чиновници, които събирали данъците, в произволите на управляващите, в растящите данъци, които смазвали населението. Постоянните бунтове и въстания на селяни и занаятчии не довели до промяна на политиката на управниците. Те не взели под внимание петициите и докладите, изпращани до императора от учени и чиновници за промяна на законодателството, за ликвидиране на вилнеещата корупция, превърнала се в социално бедствие.

Протестите на различните слоеве от населението не стреснали властниците, а им дали повод да смажат проявите на недоволство, да засилят диктатурата и терора.

Някои от императорите се опитали да проведат частични реформи. Император Чжен Цзюй-чжен направил някои промени, но след смъртта му били заменени с още по-тежки данъчни тегоби от неговите наследници. Това предизвикало създаването на политическа партия, организирана при Конфуцианската академия в Дунлин. Партията била свързана с търговско-предприемаческите среди. Новосформираната група предлагала да бъдат създадени условия за подпомагане на занаятчийската дейност, за укрепване на манифактурата, за улесняване дейността на търговците. Новият император Гуан Цзун (Чжу Чан-ло), който заел престола през 1620 г., се вслушал в исканията, оценил ги като справедливи и се разпоредил да бъдат проведени реформи. Противниците на промените обаче след няколко месеца организирали преврат и го отровили. През 1624 г. центърът на протестите, създаден в академията в Дунлин, бил смазан най-жестоко.

Положението в страната се влошавало все повече и повече. В началото на XVII в. протестите срещу централната власт зачестили. Манджурските племена в басейна на Сунгари се обединили за борба срещу императорската власт. През 1625 г. нахлули в Мукден, завладели го и покорили полуостров Ляодун. Династията Мин не била в състояние да окаже съпротива.

 

Селско въстание

 

В Китайската империя при ранното управление на династия Мин най-тежко било положението на селяните, които страдали не само от войните, водени от държавата, но и от данъчната система, която ги разорявала, от стихийните бедствия и неплодородните години, от болести, глад и пр. Вътрешните междуфеодални конфликти се отразявали неблагоприятно върху техния живот. Стремежите на отделните императори да заграбват земите на селяните пораждали силно недоволство, прерастващо в бунтове. При управлението на император У-цзун в началото на XVI в. вълната на недоволството заляла различните райони на огромната държава. През 1507–1509–1512 г. избухнало въстание в провинциите Хубей и Хунан, което обхванало и други райони. В областта на Пекин начело на селяните застанали двамата братя Лю — единият Лю Шести, другият Лю Седми, а наред с тях и Ян Ху, подпомагани от други водачи. Селяните не били съгласни с практиката на императора да превръща в своя собственост най-хубавите земи. Броят на императорските имения надминавал 300 и се увеличавал все повече. Това принудило засегнатите селяни да защитават своите накърнени права. Нарастващата армия на разгневените труженици от селата шествала в пределите на Шандун, Шанси, Хенани, Анхуей, Цзянсу. В техни ръце паднали множество градове, включително и Нанкин, след което те обградили столицата Пекин. През 1512 г. обезпокоеният император У-цзун, призовал гвардията, а наред с нея и армията от пограничните области и разгромил безмилостно отрядите на въстаналите селяци.

Борбата на недоволните продължила при следващия император Ши-цзун. През 1522–1523 г., 1533–1535 г. бунтове заляли провинциите Хебе, Шандун, а през 1566 г. недоволството вдигнало на крак рударите в Цзянси и Чженцзян. Произволите на данъчните чиновници предизвиквали вълнения от 1596 до 1626 г. Бунтовете припламвали периодично, но били безмилостно смазвани.

 

Външна политика на династията Мин

 

Китайската империя поддържала разнообразни дипломатически, стопански, търговски и други връзки с близки и по-далечни страни на Изтока. Взаимоотношенията били два вида: мирни, т.е. дипломатически, и враждебни, които протичали под знака на войната.

При управлението на Даян-хан Монголия провеждала системна политика на агресия срещу северните граници на Китайската империя. Провинциите Хубей, Шанси и Гансу постоянно били разграбвани и опустошавани от монголските орди. Често монголците нахлували и по-дълбоко във вътрешността на Китай. Едва през 1570 г. между император Му-цзун (1567–1572) и Алтан-хан бил подписан мирен договор, по силата на който в свободните земи между двете империи се откривали пазари. Такива започнали да се провеждат и в пограничните територии, където търговците на двете страни разменяли коне, копринени тъкани и пр.

Китайската империя била нападана и от японски корсари. Приморските области на Китай Чженцзян и Фунцзян били разграбени през 1549 г. от флота на Япония. Град Янцзи бил разорен. Не бил пощаден и гр. Нанкин, южната столица на империята. Едва през 1567 г. китайската армия разгромила корсарите. Опустошителните акции на японците били преустановени.

 

Гибел на империята Мин

 

Последните представители на династията Мин деградирали окончателно като владетели. Управлението на голямата държава било заграбено от едрите собственици. Потъпкани били началата на многовековната китайска етикеция, на дворцовия церемониал. Погазени били завоеванията на цивилизацията. Мнозина от членовете на аристократичните фамилии, за да се спасят, избягали при двора на манджурския владетел. Разрухата, обхванала империята, се разразила в разорителна селска война, която сложила край на държавата. Избухването на войната било импулсирано от големия масов глад, обхванал страната през 1628 г. Началото ѝ дали бунтовете в провинциите Шенси и Шанси, традиционни средища на въстания през отминалите столетия. Бурята на борбата се разпростряла в Централен Китай, обхванала пространствата между реките Хуанхъ и Янцзъ, но достигнала най-голям размах в провинциите Хенан, Хубей, Анхой, Шандун, Съчуан. Организираните отряди на въстаниците били многобройни — те включвали от 10 000 до 20 000 бойци, готови да умрат, но да победят в схватката. Недостатъчно организирани, лишени от постоянна връзка помежду си, през втората половина на 30-те години бунтовниците започнали да търпят сериозни поражения и съпротивата постепенно загаснала. Настъпващите бойни подразделения на императорските армии унищожавали един след друг и без това омаломощените отряди на въстаниците. През 1641 г., когато манджурците нахлули в Китай и императорската армия трябвало да води сражения с тях, въстанието отново се разгоряло. Под ръководството на селския ковач Ли Цзи-чен били освободени огромни територии. Под негов контрол попаднали земите от Монголия до Поморието. Той ликвидирал администрацията на империята в завладените територии в басейна на реките Хуанхъ и Янцзъ. В бившата столица на Китай гр. Сиан (Чанъан) установил своята резиденция и се провъзгласил за император (1647–1662). Набрал неимоверна мощ, селският император продължил да напредва. Столицата на законния император, Пекин, била застрашена. Последният император на династията Мин Тан-ван (1645–1646), изплашен от настъпващата катастрофа, се самоубил. Пекин паднал.

Победителят в борбата Ли Цзи-чен организирал безмилостно изтребление не само на членовете на управляващата фамилия Мин, но и на целия върховен бюрократичен апарат. Основната част на властващата аристокрация била поголовно избита. Малка група успяла да избяга при манджурците. Новият император се задържал на власт малко повече от месец — в Пекин той управлявал 42 дни — и бил принуден да се спасява от организираното настъпление на свалената от власт китайска феодална аристокрация, която получила подкрепа от манджурския владетел. В организираното нападение активно се включил генералът на сваления китайски император У Сан-гуй. Под командата на манджурския принц Дурган, регент на малолетния император на Манджурия, в Китай нахлула многобройна манджурска армия, заедно с подразделенията на генерал У Сан-гуй. Срещу настъпващите войски се отправил император Ли Цзи-чен, чиято армия била от 200 000 души. При ожесточеното сражение близо до Пекин селският император претърпял поражение и за да се спаси избягал в провинция Шанси. Там отново организирал разпръснатата си войска.

В сражение, проведено през 1645 г. с отряд на феодалите, Ли Цзи-чен бил убит. Това събитие предопределило изхода от изтребителния конфликт.

 

Китай под властта на Манджурия

 

abahaiС подкрепата на манджурците китайските аристократи смазали Селската война, която някои историци основателно определят като гражданска (1628 - 1644). В пламъците на войната била избита основната част на китайската феодална аристокрация, участвала в управлението на страната. Ликвидиран бил апаратът на администрацията, разрушена била съществуващата бюрократична система. Князете на Южна и Централна Манджурия, отхвърлили васалната си зависимост от Китай и присъединили към своята империя полуостров Ляодун, както и Южна Монголия, завладяна преди това от Китай. Манджурският вожд Абахай (1626–1643) се обявил през 1636 г. за император на завладените територии. Абахай поставил началото на династията Цин (1644–1911). На 6 юни 1644 г. паднал Пекин. За император бил провъзгласен синът на Абахай. В столицата нахлули манджурските войски заедно с армията на китайския генерал У Сан-гуй. Покоряването на Китай не приключило с падането на столицата. Извън контрола на завоевателите останали множество територии, които предстояло да бъдат подчинени.

В следващата 1645 г., след отчаяна съпротива, се предали Янчжоу и Нанкин. По-нататък обект за завладяване станали южните провинции на страната. Китайското население в провинциите Съчуан, Гуанси, Чженцзян, Фунцзян, Шенси и Гансу обаче се вдигало на борба и оказвало мъжествена съпротива. Едва към края на 40-те години на XVII в. нашествениците успели да наложат своята власт.

В източните приморски провинции искрата на съпротивата загаснала през 1662 г., когато било задушено последното въстание.

Съпротивата на китайците продължила и след като били победени. Традициите на Селската война не били загаснали, но националните противоречия — както пишат китайски историци — изпъкнали на преден план и обусловили трагедията на погрома и победата на победителите. Тази концепция отстоява съвременният китайски историк Ли Сюн в монографията си „История на династиите Мин и Цин“, издадена в Пекин през 1957 г. Друг автор, Лю Данян, пък приема, че манджурската нация била една от националностите в Китай, макар и икономически по-изостанала.

Мощната единна държава на манджурската династия Цин се оценява като позитивен фактор, противостоящ на европейските колонизатори. Лю Данян разглежда борбите през ранния период на управлението на династия Цин като конфликт между проманджурската и антиманджурската групировки на феодалите. Друга голяма група китайски историци обаче поддържа, че антицинското съпротивително движение трябва да се разглежда и оценява като народна борба срещу чуждестранния гнет и потисничество. Според Жун Гохан селяните, които се вдигали на борба, осъзнавали достатъчно добре националния характер на движението. Юан Ляни намира, че съпротивата в Южен Китай изразявала интересите не толкова на класата на феодалите, колкото на цялата нация.

Новата манджурска власт редуцирала заварената управленска администрация. Данъците, въведени от династия Мин през последните две десетилетия, били премахнати. Старите феодални порядки били запазени. Военно-племенното устройство на манджурците, което било пренесено механично в Китай, влизало в противоречие със сравнително по-високата степен на обществен ред в Китай, поради което обективно се забавяло историческото развитие на страната. Манджурците заели всички висши ръководни постове, китайците били отстранени от административния апарат. Установен бил режим на контрол в цялостния живот на обществото. Всяка съпротива срещу новата манджурска власт била сурово санкционирана и обикновено се наказвала със смърт. В ръцете на властващата манджурска аристокрация влезли по-голямата част от обработваемите земи. Манджурската армия изпълнявала функциите на държавна полиция. Китай бил откъснат от традиционните контакти със своите съседи и обхванат в цялостната деспотична политическа система на завоевателите.

Манджурските императори се отнасяли не само с недоверие, но и с незачитане и пренебрежение спрямо китайското население, подлагали го на политическо безправие и дискриминация. Пленените по време на войната китайци били продавани като роби. Китайците били задължени да носят дълги коси. Тежкото положение, в което били поставени селяните и гражданите на страната, пораждало мощен протест и силно недоволство. Неведнъж китайците организирали многолюдни въстания. Населението по двата бряга на Янцзъ вдигнало въстание, организирана била 200-хилядна армия, командвана от Ли Го, който оказвал съпротива на манджурите в продължение на години. Въстаниците освободили провинциите Гуанчжоу, Съчуан, Шенси, Гуанси, Гансу, Хунани, откъдето нашествениците били прогонени. Манджурският император не могъл да задържи под своя власт повече от 10 провинции. Избити били до крак гражданите на Нанчан. Изклани били повече от 100 000 жители на Гуанчжоу. Поголовно били изтребвани жителите на селищата, които проявявали непокорство спрямо властите, а участниците в бунтове и въстания били масово избивани. Китайското население от градовете и селата било подложено на издевателства и терор. Между манджурци и китайци браковете били забранени. В продължение на около 268 години — от 30 октомври 1644 г. до 12 февруари 1912 г. — династията Цин властвала в Китай. За утвърждаването на своето управление императорът използвал влиянието на религията. Манджурският император поканил през 1652 г. петия поред Далай-лама и му поставил задачата да изпълни политическа мисия сред ламистите от монголското княжество на княз Халхи. Далай-лама подкрепил династията Цин при смазването на въстанието срещу манджурците, което избухнало през 1654 г.

В началото на своето управление династията Цин се нуждаела от подкрепата на европейските търговски мисии, които пристигали в Китай. Поради това тя допуснала търговците на Холандия, Португалия, Англия, Франция и Русия в градовете на империята. Членовете на Източноиндийската компания, по-специално нейните английски, холандски и френски подразделения получили различни привилегии при провеждането на своите търговски операции. По-късно династията Цин престанала да се нуждае от съдействието на европейските държави и започнала да създава пречки на техните търговски представители. През 1757 г. правителството издало разпореждане за затварянето на всички пристанища за корабите на чуждите държави, за да се ограничи чуждестранното влияние и да се преустанови вноса на стоки от Европа. Само в Кантон (Гуанчжоу) могли да акостират чуждестранни кораби. Едва през средата на XIX в. тази забрана била отменена.

 

Подем на градовете

 

Verbotene Stadt1500Процесът на урбанизацията в Китай, настъпил в резултат на миграция на населението от селата към градовете и предизвикан от разделението на труда и от възхода на научно-техническата революция, в този период продължил с нови темпове. В началото на XVI в. Нанкин имал около 1 млн. жители, Сучжоу — 650 000 души. Появили се множество паланки (чжен), които се превърнали в търговско-промишлени центрове. При династията Мин била въведена практиката на симетрично изграждане на градовете, планирането на огромни дворцови и храмови комплекси. Това се вижда най-добре в Пекин и Нанкин.

През XVI–XVII в. настъпили промени в занаятчийската и търговската дейност. Най-големите градове на Китай — Нанкин, Пекин, Ханчжоу, Сучжоу, Сунцзян, Гуанчжоу, Ченду, известни със своите занаяти още в древни времена, продължили да процъфтяват. Изградени били много нови градове като Цзиндечжен, Фошан, Шанхай, Чунцин и др., разположени в средища, където имало рудници за желязо, сребро, злато, каолин; увеличил се броят на гражданите. В Пекин се оформили около 132 различни занаятчийски специалности. Около 550 цеха развивали дейност в Сучжоу. В провинциите на Централен и Южен Китай, по течението на р. Янцзъ израснали и укрепнали най-развитите градски средища на империята.

Напредъкът в техниката се отразил благотворно, повишили се както производителността на труда, така и качеството на произвежданите стоки. В Сунцзян, Шанхай, Фучжоу се произвеждали прекрасни копринени тъкани и порцелан. Районът на Гуандун се усъвършенствал в обработването на желязо. Изработката на порцелан и керамични изделия била съсредоточена в Цзянси. Прочут с добри памучни тъкани бил Сунцзян. Остров Тайван се превърнал в център за производство на изделия от захар и камфор. Изработката на бои най-добре била организирана в Ухуд. Като железарски център израснал Фошан. Каменни въглища се копаели в Хебе, Цзянсу, Шанси. Китай се славел с производството на кораби.

От XVI в. насетне в най-развитите провинции на Китай възникнали манифактурите — разпръснати и централизирани. При първите се раздавали материали за работа по домовете. Така постъпвали в провинция Чжецзян. Появила се и централизираната манифактуpa. При производството на коприна в Сучжоу, Нанкин и Ханчжоу били създадени частни работилници, в които упражнявали своите занаяти по трима-четирима работници. В процеса на производството било осъществено разделение на труда. В множество работилници занаятчиите разпределяли работата помежду си в зависимост от характера на труда. Едни занаятчии боядисвали плата, други го гладели и излъсквали.

Китайските изделия намирали добър прием на международните пазари: в Азия, Европа и Африка. Търговци изнасяли коприна, порцелан, лак, произведения от кост, метал, дърво. Много голям интерес към продуктите на китайските занаятчии се проявявал в Япония, Монголия, Русия, Корея, държавите на Югоизточна Азия. В Китай били оформени специализирани пазари за продажба на памук, коприна, памучни и копринени тъкани, захар, ориз, хартия, метални изделия.

 

Аграрни отношения

 

Традиционна селскостопанска страна, Китай разкривал простор за развитието на земеделието, а също и на животновъдството. Наред със старите примитивни оръдия на труда се появили по-усъвършенствани рала, брани, сеялки, каменни бухалки за очукване на зърното. Внесени били подобрения при иригационните съоръжения. Получили разпространение хидравличните колела за повдигане на водата, водопроводи от бамбукови тръби. Създадени били разнообразни приспособления за механизирано поливане на растенията и овошките.

Китайските селяни разширявали обработваните площи, усвоявали нови целинни земи, планински скатове, отводнявали заблатени пространства. Те започнали да подобряват качеството на почвата чрез прочистване и култивация. Въвели по-дълбока оран. Увеличили площите на някои технически култури. Памукът изместил конопа. Умножили черничевите дървета, използвани при отглеждането на буби за коприна. Обърнато било по-голямо внимание върху засяването на захарна тръстика, тютюн, чай, индиго.

 

Религиозен живот

 

В живота на населението в Китай продължили да битуват основните традиционни изповедания: конфуцианство, даоизъм, будизъм, мюсюлманство и др. Официалната религия на китайците — конфуцианството се ползвала с привилегията на държавна религия. При управлението на чуждите династии — Юан и Цин влиянието на чиновничеството, свързано с неоконфуцианството, нараснало.

В общата структура на религиозните общности даоизмът и будизмът нямали широко въздействие в обществения живот, но продължили да се спазват. За разлика от конфуцианството, тези две конфесии засилвали влиянието си в кризисни периоди, особено при манджурското господство. Възникнали различни тайни общества, изразяващи опозиционни настроения. В края на XVII в. се появило обществото „Триада“, поставило си за цел да освободи Китай от завоевателите. Възродено било и старото общество „Белият лотос“. Двете религиозни организации работели в северните провинции на Китай и имали значителен брой привърженици. Поради антиправителствената си ориентация, тези тайни организации били безмилостно преследвани от манджурците, а техните последователи избивани.

През XVI в. в Североизточен Китай продължили да развиват дейност ислямски религиозни деноминации, проникнали още по времето на арабската инвазия. Те обединявали милиони последователи и играели активна роля в обществените отношения.

 

Културен живот

 

При династията Мин знанията в областта на хуманитарните, природните и техническите науки, както и в архитектурата не само се обогатили, но и се развили. Създадени били значителен брой научни произведения, художествена литература. Единадесетте издателства в Пекин обнародвали разнообразни теологически трактати. В известната Конфуцианска академия в Дунлин били обединени забележителни учени: историци, философи, прависти, литератори, които развивали обществознанието и подлагали на критика социалните неправди, злоупотребите на бюрокрацията и чиновниците.

Great philosopher Wang ShourenНеоконфуцианството, което укрепнало, импулсирало обогатяването на различните клонове на хуманитарните науки. В началото на XVII в. бил подготвен цялостен речник на йероглифната словесност „Канси цзидян“ с енциклопедичен облик. Създаден бил и римуван речник „Пей вен юн фу“. Това спомогнало за преодоляването на разноезичието, за унифицирането на китайския език. Още в края на XV в. и в началото на XVI в. философът Ван Янмин (1472–1529) анализирал тезиса на Конфуций за вродеността на знанията и мотивирал неговия всеобщ абсолютен характер. За корен на всичко съществуващо този философ провъзгласил принципа „Ли“. Друг философ Ван Чуаншан (1619–1692) интерпретирал схващането на древния философ Мо-цзи (V–IV в. пр. Р.Хр.) за еволюцията на човека от неговото животинско състояние до организирането му в държавна институция.

При управлението на династията Мин историците започнали да пресъздават критично миналото на Китай. Създадена била специална школа за изучаване на историята. Учени от категорията на Ван Ситун, Цюан Цзу-ван разработили теорията на историческата наука. Чжан Сюе-чен създал съчинението си „Общият смисъл на литературата и историята“. Печатали се хроники, мемоари, записки. Хуан Цзун-си (1609–1695) подготвил забележителния труд „Записки за просветата на варварите и очакването на идеалния владетел“. В своето творение историкът пише, че в древността народът се считал господар, а владетелят — гост в страната. В миналото народът обичал своя господар-владетел, а сега гледал на него като на разбойник и грабител. Затова — заключавал авторът — свалянето на глупавия владетел е справедливо дело. Хуан Цзун-си не отхвърлял монархическата форма на управление, но пледирал за преустройство на обществото в съответствие с принципите на ранното конфуцианство. Последовател на този историк бил философът Тан Чжен (1630–1704), автор на „Тайна книга“, в която осъждал императорската власт по времето на династията Цин. „Всички господари и князе, управляващи Поднебесието по времето на Цин, — пише философът — са разбойници. Те убиват хората и заграбват техните запаси от храна и дрехи... Когато пълководец убива хора, по същество това не прави той, а Синът на Небето. Ако владетелят на Поднебесието погубва стотици хора без всякаква причина, то това е престъпление.“ Философът Гу-Ян-у (1613–1682) също разработва проблеми на държавното управление, следвайки този дух на оценка на събитията. Според него основна причина за падането на династията Мин е излишната концентрация на власт в ръцете на правителството и ограничаване правомощията на чиновниците.

Във философската област творили цяла поредица от блестящи мислители като Ван Янмин (1472–1528), Ван Фу-чжи (1619–1692), включил се в борбата против манджурците, Дай Чжен (1723–1777), автор на бележит трактат „За природата на доброто“, Ли Жу-чжен (1763–1830), оставил блестящата творба „Цветя в огледало“, роман, демаскиращ нравствената деградация на китайското общество.

Литературата достигнала небивал възход. Обогатили се драматургията, прозата, поезията. Във великолепната новела, „Животопис на лютниста Тана“ писателят Ван Ю-дин пресъздава старинни предания, разкази и случки. В друго свое творение „Записки за верния тигър“ той предава една полулегендарна история за дървар, който попаднал в лапите на звяра, но бил спасен от него като по чудо. Тан Сян-цзу (1550–1617) подготвил „Пионова беседка“, творба за древните начала на човешкото общество. В романа „Пътешествие на Запад“ У Чен-ен (1500–1582) предава легендарни разкази за пътешествие до Индия на будисткия поклонник Сюан Цзан. На учения Ваш Ши-чжен (1526–1593) се приписва романът „Слива в златна ваза“, пресъздаващ подробности от материалния и духовния живот на обществото.

Драматургията достигнала своите върхове в творенията „Лютня“, „Лунна беседка“, „Сказание за белия заек“. Създадени били поредица от великолепни романи „Трицарствие“, „Речни фабрики“ и др. Поезията била обогатена с творенията на Чен-Цзи-лун (1608–1647), Чжан Хуан-ян (1620–1664), Цян Цян-и (1582–1664), пресъздаваща мотиви от обществения живот, любовта, борбата против чуждоземните завоеватели, любовта към родината.

В период на подем навлязла и техниката. През 1637 г. било обнародвано забележителното съчинение „За продуктите, създадени от Небето и добивани с труд“, подготвено от големия учен Сун Инсин. Това е енциклопедичен справочник по проблемите на техниката. Медикът Ли Шичжен (1518–1593) написал „Общ преглед на дърветата и тревите“, описание на 1900 лекарствени средства. „Селскостопанска енциклопедия“ издал ученият естествоизпитател Сюй Гуан-ци.

Много успехи отбелязали архитектурата, живописта, приложното изкуство. Великолепните дворци, триумфални врати, обществени сгради, храмове, жилищни домове, запазени дори до днес, показват високата школа на китайските архитекти и строители. Изящният стил, сменил строгостта и монументалността на традиционното сградостроителство, отразявал една по-висока степен на естетическо виждане и подход към света. Този начин на строителство бил реализиран при градежа на „Града на императорските дворци“ в Пекин и на неостаряващия великолепен „Храм на небето“.

Gugun panorama 2005 1

Живописта намерила своите най-изявени творци в лицето на художниците Люи Цзи, Бян Вен-цзи. Книгите, които излизали, се илюстрирали с гравюри. Китайските художници били най-добри в света в създаването на многоцветни гравюри върху дърво и книги.

Новостите в приложното изкуство се използвали при украсата на порцеланови изделия, при обработването на лака и пр.

Критичният преглед на явленията и процесите, на фактите, систематизирани и анализирани от общата медиевистика, налагат недвусмислено заключението, че Китай излизал необикновено флегматично, тромаво, в продължение на столетия от своето Средновековие и навлизал изключително трудно и забавено в Новата си история. Това било предопределено от характера на китайската политическа система — абсолютизма и деспотизма на императорската институция, консервираните обществени отношения, запазените форми на земевладение. Ако посочените обстоятелства били характерни за управлението на династията Мин, още по-очевидни били те при господството на манджурската династия Цин.

Императорите от рода Цин бранели старите, запазени от векове традиции и порядки, защитавали ги и системно се противопоставяли на новите капиталистически отношения в икономиката, в политиката и в духовнокултурния живот.

Може да се спори относно уникалния характер и неповторимите особености на китайския феодализъм като нещо, което не се среща никъде по света. Не може да се отрече достатъчно аргументирано и убедително, че господстващите в него социални отношения, в края на краищата, при всички условности и уговорки имали по същество феодално съдържание. В Китай съществували васални взаимоотношения и връзки, обусловени от конкретните исторически условия, от неповторимия начин на живот. Земевладението, формите на стопанисване, зависимостта на селянина от господаря носели спецификата на източната деспотична система.