Западна Европа

Протосредновековни кралства в Европа

Посещения: 1323

 

Йордан Николов


476px Roman Empires 476AD.svgПри своето заселване в различните райони на Европа варварите се сблъскали с административното устройство на Западната Римска империя. Старият континент продължавал да се дели на префектури, а префектурите — на диоцези, разпадащи се на провинции, които пък от своя страна се групирали на муниципии и градове с територия, наричана „пага“. Макар Рим все още да запазвал своето могъщество, четирите префектури — Ориент, Италия, Галия и Илирия — търпели непрекъснати загуби. До падането на Рим през 476 г. управленската система на империята се запазила, но на практика още в началото на V в. целостта на префектурите започнала да се разрушава. Армията понасяла поражения, търпяла загуби.

Заплахата от външни и вътрешни врагове налагала да се реорганизира централната власт, да се преустрои армията. Подобрена била защитата на границите. Висш орган на управление станал светият консисторий, учреден от императора. С особена военна власт натоварили т. нар. „магистер милитум“, назначен при императорския двор. Запазило се старото делене на префектури. Диоцезите нараснали с още два. Провинциите наброявали 117. Армията достигала 400 000 души.

Силите, които връхлитали — германци, славяни, тюрки (хуни, авари), угри (унгарци), а по-късно семити (араби), — били неудържими и победоносни. От империята започнали да отпадат не само муниципии, но и диоцези, а по-късно и префектури. Владенията на готите вече се простирали от Азовско до Балтийско море и от Дон до Тиса. Аланите господствали от Северен Кавказ до междуречието на Волга и Дон. Хуните доминирали над земите, които по-късно влезли в Киевска Рус, Дакия, Панония, Мизия, Галия, а вандалите — над Пиренейския полуостров и известна част от Африка. Само за около 3 години алемани и франки разрушили и опожарили около 45 града и други селища.

Voelkerwanderungkarte

Една след друга никнели варварските държави: на вестготи, вандали, бургунди, хуни, франки, остготи, лангобарди. Те имали свой неповторим облик, но техните институции, административен апарат, правни норми, начин на управление водели началото си от късноримската обществена система с нейните традиции, модифицирани в новата обстановка на Стария континент.

 

Вестготско кралство

 

Reyes visigodos Codex VigilanusПрез 418 г., около половин столетие преди падането на Рим, германското племе вестготи основало в Аквитиния (Югозападна Галия) първото варварско кралство в земите на Западната Римска империя. Това било голямо събитие, повратен момент в историята. Разгромен, император Хонорий (395 — 423) се принудил да сключи с варварите мирен договор, по силата на който победителите били признати за федерати на империята. Вестготите получили правото да се заселят в земите между Атлантическия океан, Пиренеите и р. Гарона. Тук процъфтявали градовете Бордо, Ангулем, Септ, Пуатие, Перигор и др. По форма новата държава била кралство. За столица била определена Тулуза — голямо стопанско, политическо и културно средище.

Като съюзник на римския император Валентиан III през 439 г. кралят на вестготите Теодерих I (419 — 451) разбил при Тулуза разбунтуваните римски легиони. В битката при Каталунските полета през 451 г. вестготи, римляни и франки победили хуните, предвождани от Атила. В битката паднал крал Теодерих I.

В друго сражение, пламнало през 456 г. при Асторга, крал Теодерих II разгромил свевите. Териториите на кралството се простирали от Лoapa до Пиренеите, включвали и част от Пиренейския полуостров.

В качеството на съюзници на императора вестготите се сражавали срещу свеви и вандали, срещу хуни. Включили се и в походите за смазване въстанието на багаудите в Таракона. Кралете проявявали стремеж да разширяват границите на своята държава. При крал Ейрих (466 — 484) били присъединени Южна и Средна Галия, както и големи територии от Испания.

В кралството на вестготите се занимавали със земеделие и скотовъдство. Още при своето заселване те извършили поземлена реформа: конфискували 2/3 от именията на земевладелците и ги разпределили между военните предводители и останалите представители на аристокрацията. Била разграбена и поземлената собственост на императорския фиск. В ход била имуществена и социална диференциация.

Когато през 507 г., франкският крал Хлодовех разгромил крал Аларих II (484 — 507), който намерил своята гибел, значителни територии от вестготското кралство били присъединени към франкската държава. Средище на вестготите станала Испания, респективно земите между р. Гарона и Пиренеите. Въпреки че претърпяло поражение в конфликта с Хлодовех, вестготското кралство проявило съпротивителни сили и жизнена устойчивост. Към средата на VI в. столица станало Толедо, превърнало се във водещ политически, стопански и културен център на вестготското кралство. Разрушена в конфликта между римляни и вестготи, както свидетелстват съвременниците, новата столица бързо лекувала раните си и възстановила предишния блясък. Започнало интензивно строителство на абатства и църкви.

Visigothic KingdomВестготското кралство навлязло в период на най-голям разцвет. При кралете Леовигилд (507 — 586) и Рекаред (586 — 601) били разширени границите на държавата. Кралството на свевите било присъединено към кралството на вестготите. Самите свеви при крал Теодемир (560 — 670) обитавали Галиция и северните предели на Лузитания. След като през 572 г. разрушили Коимбра и навлезли в Кантабрия, те се сблъскали с вестготите, които ги превъзхождали във военно отношение. Намесвайки се в конфликта между крал Леовигилд и разбунтувалия се вожд Херменхилд, те се подложили на изпитания. В битката, която се разразила, претърпели пълно поражение. Изпадането им в политическа зависимост било неизбежно. Свевският крал Авдек (583 — 585) направил опит да отхвърли чуждото господство и да завоюва свобода. Поражението, нанесено му през 585 г. от Леовигилд, довело до падането му под чужда зависимост. Териториите на покорената държава били включени в провинциите на вестготското кралство.

Външнополитическата завоевателна политика на вестготите продължила. Крал Леовигилд отвоювал територии, завладени от Византийската империя. Той смазал въстание на баските и селски бунт в Ороспед. Ликвидирал и недоволството на жителите на Кордова, които подкрепили бунта на селяните през 572 г.

В живота на кралството настъпила политическа криза. От 579 до 585 г. бушувала гражданска война. Владетелят на Бетика се разбунтувал и се обявил за крал, но Леовигилд смазал протеста, който бил подкрепян и от византийци и свеви. Въстания вдигнали и някои ариански епископи, които не били доволни от управлението на крал Рекаред.

Арабската инвазия поставила край на вестготското кралство. През 711 г. Муса ибн-Нусаир, губернатор на халифата на Омаядите в Северна Африка, изпратил около 10 000-на армия в Пиренейския полуостров. Армията имала да реши една-единствена задача: да покори кралството на вестготите. В битката на 19 юли с. г. кралят на вестготите Родерих бил разбит. До 718 г. последната съпротива пресекнала и вестготското кралство преустановило своето съществуване. Запазила своята самостоятелност само Астурия.

В историческата литература все още се дискутира върху вестготското кралство. Част от историците виждат в него продължение на социалнополитическата система на Римската империя, друга част търсят елементи на зараждащи се феодални отношения: васални отношения, бенефиции и пр.

Картината на религиозните формации във вестготското кралство била сравнително пъстра. В началото се разпространило арианството, но постепенно се засилило влиянието на Римската църква. Крал Рекаред приел християнството през 587 г. и го обявил за официално. Голяма роля за утвърждаването на католицизма изиграл крал Леовигилд. Започнал интензивен духовен живот. Решенията на църковните събори в Толедо имали значението на държавни актове, били задължителни за всички поданици.

Съборът на епископите в Толедо от 653 г. задължавал монарха да не увеличава данъците без съгласието на магнатите. Заклел се, че ще полага грижи за християнската църква. Забранявало се на краля да продава именията на короната, за да преминават изцяло в ръцете на неговите наследници. Съборът ограничавал прерогативите на краля.

 

Вандалско кралство

 

Vandal alan kingdom 526Началото на второто варварско кралство, вандалското, било поставено от едноименното племе, обединяващо цяла група общности, сред които се открояват две: адсинги и силинги. Предполага се, че прародината им се намира на Скандинавския полуостров и в Ютландия. Оттам те започнали да се разселват по Долна Елба, Висла, горното и средното течение на Одер. Вече през III в. племената нападали Панония и Реция, но претърпели поражение от армията на империята. Сключили мир и поели задължението да ѝ оказват военна подкрепа. През 335 г. император Константин Велики (306 — 337) дал съгласие те да се заселят като федерати в Панония.

В съюз с аланите голяма група вандали през IV в. се насочили на запад. В хода на конфликтите се формирало държавно устройство под форма на кралство. За това определена роля изиграл крал Годегизел. Притиснати от готите, в началото на V в. те продължили на запад: през 402 г. опустошили Реция, а през 405 г. преминали Неккара. В една от битките крал Годегизел паднал убит. Начело с Гундерих, син на убития крал, вандалите преминали р. Рейн в околностите на гр. Майнц.

Преодолявайки съпротивата на различни римски гранични пунктове, вандали, свеви и алани преминали през Галия и се установили през 409 г. в Испания. Те разрушавали и опожарявали римските градове и селища, през които преминавали. Понеже завладели Иберийския полуостров и се превърнали в огромна опасност, империята, представяна от Героний, военачалник на узурпатора Константин III, сключила с тях мирен договор. Постигнато било съгласие адсингите да се заселят в Източна Галиция, силингите — в Бетика, а аланите — в Лузитания и Картаген. Това решение на римския наместник по замисъл представлявало тактическо изчакване за нанасяне на решително поражение.

Социалните отношения в кралството се усъвършенствали. Формирала се военна група, която съсредоточила в ръцете си значителни богатства. Пленниците в Галия и Испания били превръщани в роби. Кралската власт, която дотогава се проявявала главно в организиране на военни походи, придобила нови измерения. През 422 г. крал Гундерих победил римляните, предвождани от военачалника Кастина. В ръцете на вандалите паднала провинция Таракона, както и югоизточното крайбрежие на Испания. По-късно, през 428 г., били завладени градовете Гиспалис и Картаген. Крал Гундерих, който укрепил държавата, починал и престолът бил зает от Гейзерих (428 — 477), син на Годегизел.

През 429 г., предвождани от крал Гейзерих, вандали и алани преминали Гибралтар и навлезли в Северна Африка, където през 427 — 428 г. берберските племена отхвърлили римското господство. В метежа, организиран от римски наместник, в една или друга степен се включили т. нар. „циркумцелиони“, борци срещу магнатите земевладелци. Дестабилизиращ фактор били и последователите на епископа Донат, които отхвърлили върховенството на Рим. В тази обстановка нахлуването на Гейзерих с неговата 18-хилядна армия имало дълбока мотивация.

Както доказват някои изследователи на епохата, кралят на вандалите разбрал, че опустошените от бойните операции територии на Пиренейския полуостров не можели да гарантират изхранването на заселниците. Освен това опасността от нападенията на римляни, вестготи и свеви била постоянна. Надеждата да бъдат открити по-богати земи в Африка не можела да не въздейства обнадеждаващо.

Ето защо крал Гейзерих не се двоумил и без особени колебания преминал дългия път от Тингис до Картаген — към 2000 км — и се установил в един непознат регион. По това време, около 432 г., в разбунтуваните райони на Северна Африка настъпила римската армия, командвана от Флавий Аспар, алан по произход. В напрегнатата обстановка двете страни стигнали до разбирането, че единственият изход било установяването на мирни отношения. През 435 г. били проведени преговори, в резултат на които вандалите и аланите станали федерати на империята. Териториите, които им били предоставени, обхващали северозападния район на Проконсулска Африка и провинциите Нумидия и Мавритания. В отстъпените земи не влизал най-големият център — Картаген. Това обстоятелство предизвикало ответна реакция. На 19 октомври крал Гейзерих завладял Картаген, а също и Проконсулска Африка и Бизацена. Сложил ръка и на флота за превозване на зърно.

По такъв начин проведените през 439 г. операции довели до създаването на необходимите условия за възникване на вандалското кралство със столица гр. Картаген. Недоволното от властта на Рим население подкрепило победителите. През 440 — 441 г. крайбрежието на Сицилия и Южна Италия станало обект на разграбване. През 442 г. Гейзерих завладял Сицилия. Вандалите сключили нов договор с Рим. По силата на постигнатото разбирателство кралството било освободено от задълженията, произтичащи от статута му на федерат на империята. Това означавало, че се признава политическата независимост на държавата.

Започнало изграждането на политическата система. Земите на римските аристократи били конфискувани. Понеже вандалите били ариани, те пристъпили към присвояване богатствата на официалната църква. Духовенството било подложено на преследване. В структурата на държавата били обособени провинции: Зевгитана, Източна Нумидия, Бизацена, Абаритана и Гетулия. Представителите на аристокрацията — светска и духовна — били поробени.

В устрема си вандалите решили да завладеят Рим. През 455 г. Вечният град паднал. Разорили го и го опожарили. Унищожени били неоценими паметници на културата. Понятието „вандализъм“ станало нарицателно и влязло в историята.

Genseric sacking Rome 455 The Sack of Rome Karl Briullov 1833 1836

Синът на Гейзерих, Хунирик (477 — 484), опрян на подкрепата на арианската църква, се стремял да укрепи вътрешното положение в кралството. За разлика от други германски крале, които проявявали традиционна враждебност спрямо папския престол, Хунирик се опитвал да постигне разбирателство с официалната църква. Тази негова тактика била продиктувана от намерението да осигури подкрепата на клира за налагането на майоратната система в двореца: неговият първороден син да наследи престола. По такъв начин се надявал да преодолее практиката на сеньората, по силата на която престола заемал по право старшият член на кралския дом, а не първородният син.

При решаване на назрелия проблем за провеждане на избори за овакантените епископски длъжности възникнал конфликт между Източната Римска империя и Остготското кралство. На искането на император Зинон (474 — 491), отправено към 480 — 481 г. да назначава епископи в Картаген, Хунирик декларирал, че ще гарантира равни права за кандидатите от двете конфесии: арианската и католическата. Отговорът влошил отношенията с империята, която не приела условията на кралството. Католическите епископи били заплашени с детрониране и депортиране.

Свиканият през 484 г. в Картаген църковен събор решил да задължи всички католически епископи (на събора присъствали 460 католически епископи) да приемат арианството. Крал Хунирик обнародвал специален едикт, който нареждал всички епископи да влязат в арианската църква не по-късно от 1 юни с. г. Разколът, който настъпил, създал допълнителни усложнения. Служителите на католическата църква оказали упорита съпротива срещу установения религиозен диктат. Крал Гунтамунд (484 — 496), който заел престола на починалия Хунирик, направил опит да възстанови равновесието. Върнати били владенията на църквата, конфискувани през изминалия период.

Устройството на държавния апарат било изградено по модела на Римската империя. Макар някои от кралете да проявявали известна търпимост към църквата, общо взето, противоречията продължили. Крал Тразамунд (492 — 523), който наследил Гунтамунд, продължил да подлага на преследване и да налага превъзходството на арианството над католичеството. Против краля вдигнал глас епископът на Бизацена Фулгенций (467 — 532), известен западен теолог. „Римската църква — казвал епископът — е връх на света, тя едновременно господства и учи.“ Фулгенций бил изпратен на заточение. За да гарантира подкрепата на остготския крал, Тразамунд сключил изгоден брак: оженил се за сестрата на краля. На вандалите били отстъпени някои земи. Положението на кралството обаче се влошило. Нападенията на бербери и мавритани се отразявали катастрофално. Много градове и селища били опожарявани. Откъсвани били територии.

Не се променило положението при Хилдерик (523 — 530), който наследил трона след смъртта на Тразамунд. Внук на император Валентиан III, Хилдерик нямал необходимата социална опора. Срещу него бил организиран заговор: свалили го от престола и заедно с цялото му семейство го изпратили в затвора. Престолът бил зает от Гелимер (530 — 534), правнук на Гейзерих. Понеже провеждал антивизантийска политика, управлението му било обречено на провал.

Император Юстиниан решил да ликвидира държавата на вестготите. Сключил през 532 г. мир със Сасанидите, през следващата 533 г. императорът възложил на военачалника Велизарий да смаже кралството на разрушителите. В битката при Картаген, разразила се през декември 533 г., вандалите претърпели поражение. Действително дори до 546 г. отделни подразделения продължавали да оказват съпротива на императорската армия, но те не можели да разчитат на победа. Гибелта на вандалското кралство била неизбежна. Част от вандалите били асимилирани от местното население, други — продадени в робство.

 

Бургундско кралство

 

Бургундите били източногерманско племе. Първоначално живеели в земите на Южна Норвегия, но около II в. се преселили на Борнхолм, а след това по териториите между Среден Одер и Долна Висла. Войнственото племе гепиди ги принудило да изоставят своите селища и през първата половина на III в. те достигнали Майн. С реорганизирани сили, укрепнали във военно отношение, те предприели повече или по-малко успешни набези по границите на Римската империя. Сблъскали се с армията на император Проб (276-282).

По това време римският император Валентиниан I (364 — 375) установил с тях мирни отношения. Около 370 г. той успял да ги привлече за борба срещу алеманите. Това негово решение било обусловено от сравнително големия им количествен състав, от ролята им в бойните операции. Неслучайно през 407 г. под предводителството на крал Хундахар те настъпили по долината на р. Рейн. В конфликта между император Хонорий (395 — 423) и галския узурпатор Йовин (411 — 413) бургунди и алемани застанали на страната на Йовин.

Поради възможностите, които притежавали като военна сила, бургундите били обявени за федерати на Западната Римска империя. Това станало през 413 г. Предоставените им земи за заселване били разположени около Вормс. Там възникнало Бургундското кралство. Върху неговото развитие положително въздействие упражнили редица фактори. Земите, по които се настанили, били сравнително романизирани. По тази причина имало всички условия за усвояване опита на римляните в селското стопанство, скотовъдството, занаятчийската дейност. Поданиците на кралството възприели латинския език и римските правни норми.

Макар и да били федерати на Рим, бургундите продължавали да нападат римските територии и да се стремят да разширяват своите граници. През 436 г. римляните им нанесли страхотно поражение: 20 000 души заедно с крал Хундахар паднали под ударите на хуните, които участвали в сражението като съюзници на Рим. За това се говори в „Песен на Нибелунгите“. През следващата 437 г. хуните разгромили окончателно бургундите. Малко по-късно (443 г.) римският пълководец Аеций преселил бургундите като федерати в Субаудия (дн. Савоя), в алпийските области на Южна Галия. В района между Женевското езеро, горното и средното течение на Рона те започнали нов живот, свързан с постепенно укрепване и утвърждаване. За столица избрали гр. Женева. Предвождани от Аеций, през 451 г. те се сражавали срещу хуните на Атила.

Нов етап в историята настъпил през 457 г., когато се формирала новата им държавна организация, възникнала в резултат от по-нататъшното развитие на обществените отношения. Това било едно от първите варварски кралства в Западна Европа. За столичен град през 461 г. бил избран Лион, превърнал се в център на политическия живот. В резултат от много причини границите на новооснованото кралство започнали да се разширяват. За да се избавят от фискалния гнет на Западната Римска империя, местните заварени жители на Първа лионска провинция се обърнали към бургундите с молба да се настанят в техните територии. Така, без да влизат в открит конфликт с Рим, те се превърнали в защитници — патрони на римските земевладелци.

Границите на бургундите се разпростирали по долината на р. Рона до Средиземно море, включвали целия басейн на тази река. Като не преставали да бъдат федерати на Рим, бургундските крале поставяли под свое покровителство една след друга римските провинции. Те изпълнявали функциите на римски сановници с титул „магистър-милитум“, а от времето на крал Хундобад носели и титула „патриций“.

Когато починал основателят на кралството Хундерик, държавата била разделена между неговите синове — Хилперик, Ходегизел, Хундобад, Ходомар. Хилперик избрал за столица Лион, Ходегизел — Женева, Ходомар — Виена, а Хундобад си запазил Равена. През периода 501 — 516 г. разединеното кралство било обединено от Хундобад, при управлението на когото бил издаден законодателният сборник „Бургундска правда“ — уникален паметник на обичайното право, на законодателните разпоредби на бургундските крале. Важно значение за изучаване живота и бита има известната „Римска правда на Бургундите“, която регулирала отношенията сред завареното гало-римско население.

В резултат от измененията в Западна Европа дълбок поврат настъпил и в икономическите взаимоотношения в кралството. Основното средство за производство, земята, било преразпределено между бургундите и местните жители. Отначало в ръцете на завоевателите преминали половината от горите, ливадите, пасищата, а впоследствие 2/3 от обработените земи на гало-римляните. Това укрепвало икономическите им позиции и водело до постепенно подчиняване и асимилиране на завареното население.

В процеса на изострящите се противоречия в Западната Римска империя значението на бургундите нараствало. Те подпомагали свева Рицимер, главнокомандващ наемните варварски отряди, служещи на Рим, в неговите усилия да провъзгласи за император сенатора Олибрий. Вечният град бил завладян и разграбен от варварите, а император Антемий по заповед на Рицимер паднал убит. Императорският престол бил зает от Олибрий. Когато умирал, Рицимер предал върховното командване на варварските отряди, които образували основната военна сила на империята, на бургундския крал Хундобад, негов племенник. Възползвайки се от властта, с която разполагал, Хундобад издигнал за император Глицерий, а начело на Източната Римска империя поставил Юлий Непот — владетел на Далмация. Позициите на бургундския крал укрепвали още повече.

Според документалните източници през V — VI в. сред бургундите се задълбочавала социалната диференциация. Родовите отношения се разлагали. Малкото семейство ставало основна стопанска единица. Създавала се новата форма на собственост — алодът. В живота на свободните селяни общинници, които образували компактна част от населението, настъпило имуществено и социално разграничаване. Те се делели на различни групи: родова и служебна аристокрация, които получавали вергелд до 300 солида; свободни със средно социално положение с вергелд до 200 солида и свободни от нисша категория с вергелд до 150 солида. Пуснатите на свобода и робите били обезправени в обществото.

В тясна връзка с всичко това ролята на Бургундското кралство в Западна Европа нараснала. След като през 491 — 492 г. Хундобад отстранил от политическата сцена Хилперих II, Ходомар разделил държавата с Ходегизел. Навлизайки неведнъж в Италия, той заграбвал богата плячка. През 493 г. той взел 6000 пленници, които отвел. Под управлението на бургундите попаднали градовете Марсилия, Арл, Авиньон. По време на събора на църквата в Лион през 499 г. било възхвалено положителното отношение на Хундобад към католическите епископи. В кралския двор влиянието на папския престол нараствало. В основната си част кралското семейство било приобщено към Католическата църква. Хронехилде, племенницата на Хундобад, станала съпруга на франкския владетел Хлодовех.

Противоречията между Хундобад и Ходегизел, пламнали към 500 г., се изострили. Възникнал военен конфликт. Понеже се смятал за крал на бургундите, във войната взел участие и Хлодовех. Недалеч от Дижон армията на Хлодовех разгромила Хундобад, който се укрил в Авиньон. В сраженията паднал убит Ходегизел. Начело на Бургундското кралство като единствен законен владетел се наложил Хундобад. Хлодовех и Хундобад сключили мирен договор през 503 г., задължаващ бургундите да оказват помощ във войната с вестготите.

Синът на Хундобад, Сигизмунд (516 — 524), който заел престола след смъртта на баща си, се покръстил и се приобщил към Католическата църква. Ролята на папския двор нараснала. Започнало масово покръстване на населението. Възникнала мрежа от абатства и църкви. Епископ Авита Виенски (494 — 518) бил утвърден като църковен княз и издигнат в ранг сенатор. Църковният събор в Епаон през 517 г. фиксирал решение за положително отношение на църквата към краля.

Крал Сигизмунд установил добри връзки с Източната Римска империя. Заплахата, която надвиснала над Бургундското кралство от страна на франки и остготи, принуждавала този владетел да търси могъщи закрилници. Затова никак не е случайно, че в писмо до император Анастасий (491 — 518) Сигизмунд обявява Бургундското кралство за част от империята, а себе си представя за войник на императора. Император Юстин (518 — 527), който наскоро заел престола, обаче променил политиката си спрямо бургундския владетел, понеже се свързал с остготите. Изолиран, Сигизмунд не успял да намери благоприятен изход от създаденото тежко положение. Обединената армия на франки и остготи през 522 — 523 г. нахлула в бургундските градове и села. Кралят на Бургундия попаднал в плен на франките. Неговият брат Ходомар успял да се спаси. След смъртта на Сигизмунд престолът бил зает от Ходомар (524 — 534), с когото фактически се прекъсва владетелската фамилия.

Краят на Бургундското кралство настъпвал не само по външни, но и по вътрешни причини. Армията на кралете Хилдеберт, Хлотар и Тудеберт, която нахлула в бургундските територии, била могъща сила и нищо не можело да спре нейния унищожителен устрем. Бургундия била разделена, но тя се разтърсвала от дълбоки обществени противоречия.

Процесът на разпадането на родовите връзки се задълбочил. В резултат от разселването на бургундите сред гало-римското население ролята им намаляла. Владенията, които влизали в състава на императорския фиск, както и именията на голяма част от римските сенатори преминали в ръцете на бургундските крале. Крал Хундобад експроприирал земята. Собствеността на гало-римляните намаляла значително и загубила своята традиционна робовладелска същност. На нейно място възникнали дребни селски стопанства. Бургундските оптимати, преодолявайки робовладелската система на стопанисване, създали предпоставки за възникване на феодалните имения.

Бургундското кралство било завоювано от франките през 534 г. в резултат от три настъпателни похода. За това спомогнали не само икономическото и военното превъзходство на франките, но и някои съществени вътрешни и външни причини. Подобно на остготските и вестготските крале кралете на бургундите изповядвали арианството, което ги противопоставяло на официалния католицизъм. Франкските крале, които приели кръщение от папството, били подкрепяни в тяхната борба срещу еретиците. „Вашето присъединяване към вярата — писал Хлодовех до главата на бургундските епископи по повод приемането на католицизма — е наша победа.“ Крал Хлодовех го убеждавал да разпространява идеологията на Католическата църква сред другите варварски племена, „които още не са покварени от еретическото учение“.

Следващите столетия названието „Бургундия“ се запазило като неразделна част от Франкското кралство, в което влизали Нейстрия, Австразия и Бургундия. През IX в. в хода на разпадането на империята на Карл Велики територията на бившето кралство се разделила на Горна, или Трансюранска, и Долна, или Цисюранска, Бургундия (Арелат). През 843 г. по силата на Вердюнския договор възникнало Бургундското херцогство. През 1477 г. бившата провинция Бургундия била присъединена към Франция.

 

Остготско кралство

 

Ostrogothic KingdomОстготите принадлежат към източния клон на германските племена. В аналите на историята влезли през III в., когато обитавали степите между Днепър и Дон. Племенен съюз образували през втората половина на IV в., но хуните го покорили: една част от остготите била подчинена, друга част се установила в Панония. Отхвърляйки тяхната власт около средата на V в., остготите започнали да изпълняват функциите на наемници на императора на Източната Римска империя. По това време те били значителна сила, поради което представлявали сериозна заплаха за своите съседи.

Източноримският император Зинон (474 — 491) изразил съгласие през 488 г. те да се преселят на Апенинския полуостров. Предвождани от Теодерих, остготите се отправили на поход. По всяка вероятност заедно с жените и децата си преселниците наброявали около 100 000, а с племената, общо към 150 000 души.

Нахлуването на остготите в Италия заварило Рим паднал още през 476 г. в ръцете на Одоакър (476 — 493), който, след като свалил императора от престола, се обявил за крал на Италия, макар император Зинон да му дал с уговорки титула патриций. В неговата държава влизали жителите на Италия, а също и една част от готи, скири, херули и др. Запазвайки правата на италианците върху земите, които владеели, Одоакър предоставил на войниците 1/3 от поземления фиск. За столица избрал Равена. В държавата му влизали Италия, Сицилия, Предалпийската област, Далмация. Запазил сената. Не сменил префекта. Съхранил градското устройство.

През 498 г. Теодерих, крал на остготите от 471 г., разгромил Одоакър, покорил Италия и основал остготското кралство. Амбициозен владетел, той укрепил своята държава. „Няма на Запад племе — пише Йордан, — което, докато е бил жив Теодерих, да не му е служило: било поради дружба, било поради подчинение.“ Сам романизиран варварин, той не бил образован, но покровителствал римската култура и цивилизация. Според свидетелството на съвременник Теодерих „управлява двата народа — римляни и готи, обединени в един народ“. Вестите на аналиста обаче влизат в противоречие с фактическата обстановка, опровергават се от действителността. Обединение между двата народа не можело да се постигне, защото готи и римляни се намирали на различна степен на развитие: едните били ариани и езичници, другите — поклонници на папата. Законът забранявал установяването на брачни връзки между готи и римляни. Варварите трудно се приобщавали към римската култура. „Който трепери пред пръчката на учителя в училище — казал крал Теодерих, — няма да стане добър войник.“

Теодерих се титулувал „римски патриций и крал на остготите“ но не притежавал официална санкция. По молба на папата и римския сенат източноримският император Зинон, макар и с известни колебания, одобрил кралския му титул, като му изпратил отличията на монархическия реквизит. Присъствайки на заседание на сената в Рим, остготския крал декларирал, че ще спазва императорските закони. Важен етап в неговото утвърждаване като вожд бил бракът му със сестрата на Хлодовех, краля на франките. Дъщеря си дал за съпруга на Аларих II, крал на вестготите, а сестра си — за жена на тюрингския владетел. Всичко това не можело да не укрепи престижа на остготския владетел в Европа.

Като владетел крал Теодерих се отличавал от другите варварски крале. Запазил арианския си светоглед, но не накърнил интересите на римската и италийската аристокрация, той не създавал проблеми на Църквата. Не рушал римските административни институции. Законите, които оповестил около 512 г. в известния „Едикт на Теодерих“, били изградени не само върху обичаите на германците, но и върху постиженията на следкласическото римско право. В съответствие с римските юридически норми оформил административната система, муниципалитета на градовете, съдебната и изпълнителната власт.

При провеждане на своята политика привлякъл за съветници известни римски мислители. За пръв министър назначил Аврелий Касиодор, който написал „История на готите“. Поста „магистър официорум“ заемал друг голям деец на културата — Боеций. Овакантения след смъртта му трон заела неговата дъщеря Амалсунта (526 — 534). Новата владетелка установила мир с Източната Римска империя. Във вътрешнополитическо отношение се стремяла към разбирателство с римската аристокрация. Това породило недоволство сред военните среди. Организирана била съпротива. В резултат на успешен военен заговор Амалсунта паднала убита. Нейният помощник Теодат (534 — 536) станал крал.

Заговорът дал повод на император Юстиниан I да започне война с остготите. Кралят на остготите Витиглис (536 — 540) разгромил пълководеца Велизарий и през 540 г. армията на Източната Римска империя преустановила нападателните си операции и се предала на остготския владетел. Крал Тотила (541 — 552), който заел престола, продължил борбата. Той превзел Рим, покорил Сицилия, Сардиния и Корсика. Силите обаче били неравностойни. В битката при Тагина многобройната армия на император Юстиниан, предвождана от Нарзес, разгромила Тотила при градчето Тагина. Загинал и Тотила. Голяма част от Италия през 554 г. паднала. Остготите начело с Тей се съпротивлявали героично. При все това Италия паднала под ударите на Юстиниан. Остготското кралство преустановило своето съществуване.

Социалната природа на кралството на остготите е обект на различни оценки в научната литература. Едни автори разглеждат владетеля като пълномощник на римските императори в Италия, понеже той самият проявявал стремеж да управлява не вън от империята, а вътре в нея и в никакъв случай против нея. По тази причина краят на Западната Римска империя трябва да се коригира: не 476, а 488 г. отбелязала гибелта ѝ. Друга група историци не приемат рязкото противопоставяне между държавата на Одоакър и останалите варварски кралства. Поддържа се, че римско-готска Италия била по-скоро дело на Одоакър, отколкото на Теодерих. Трета категория изследователи намират, че кралството на Одоакър нямало единно етническо цяло, главната сила представлявали наемниците, което било слабата страна на системата. Четвърта част учени класират държавата на Одоакър в групата на варварските кралства. Най-сетне една формация антиковеди и медиевисти, които мислят, че най-важното в научните разработки са политическите квалификации, повтарят познати формулировки, известни щампи, в които не се прокарва нищо ново.

Внимателният анализ на фактологичния материал позволява до известна степен да се разбере сложната и противоречива същност на държавата на Одоакър. Това кралство не било константна, неизменна величина, а динамично социално явление, чието развитие имало конкретно-историческо съдържание. Една част от социалната му активност не се побира в класацията на варварските формации, друга част излиза извън рамките на институциите на императора.

Както пишат някои автори, Остготското кралство се отличавало с устойчива двойственост: в него съжителствали остатъци от римски държавни и политически институции с варварски форми на управление. Паралелно функционирали епископи на папския престол с епископи на арианската църква.

 
Кралство на лангобардите

 

Alboins Italy itБългарският превод на немското им название „лангобарди“ буквално означава „дългобради“. Каква роля е играл този козметичен реквизит в техните първи исторически стъпки, е трудно да се установи, но тя, брадата, ще да е имала някакъв смисъл, щом като с него те влезли в живота на Европа. Една легенда, датираща от VII в., предава, че лангобардите били наричани „винили“. Понеже съдържанието на определението затруднява неговото разбиране, някои историци предполагат, че „винили“ вероятно трябва да се чете като „войни“.

Като се изоставят легендите и предположенията и се премине към фактите, ранната история на лангобардите намира своите приблизителни очертания едва през първото столетие сл. Р. Хр. Според известията, с които разполага историческата наука, по това време те населявали левия бряг на долното течение на р. Елба. Информацията за Скандинавския полуостров като тяхна прародина, изнасяна в някои ранни източници, не се потвърждава от археологически данни, но това едва ли може да се приеме като достатъчно основание за прибързани изводи. Не е изключена възможността най-ранните местоживелища на лангобардите да са се намирали на Скандинавския полуостров. Това предложение не е опровергано с убедителни аргументи.

По левия бряг на Елба са съхранени названия на техни селища: Барденгау, Бардовик. Времето на възникването им обаче трудно може да се установи. Запазени са по-точни данни за техните съседи: на северозападните им граници се намирали хавки, а на западните — ангривари. „Обградени с многобройни и могъщи народи — свидетелства за лангобардите Тацит, — те търсят спасение не в покоряването, а в мъжествената борба и смелата предприемчивост.“

Когато римският император Тиберий (14 — 34) предприел поход срещу германците, хавките и лангобардите били разгромени. Една част от победените лангобарди били изселени от техните райони и разпръснати по течението на десния бряг на Долна Елба. „Сломена беше силата на лангобардите — свидетелства съвременник на събитията, — племе, чиято грубост надминава обикновената грубост на германците.“

През 166 — 167 г. бойна коалиция от 6000 лангобарди, съюзена с други племена, нарушила границата на Западната Римска империя в Горна Панония и продължила стремителния си марш на югоизток. Римските подразделения ги разгромили и ги изтласкали обратно. Ако се съди по едни неособено стабилни вести, предадени от Павел Дякон, може да се предположи, че те изоставили своите местоживелища и започнали да се заселват, да странстват. Не са лишени от основания изводите на някои историци за установяването им в Бохемия към края на V в. По това време — към средата на V в. — лангобардите се сблъскали с хуните. Битките с тях протичали с променливи резултати: в едни случаи побеждавали хуните, в други лангобардите. В края на краищата през 488 — 489 г. лангобардите, предвождани от своя крал Гудеок, се настанили в кралството на германското племе ругии в провинция Норик, разгромено от Одоакър. По онова време — 488 — 489 г. — възникнало кралството на лангобардите.

Формирането на държавата било свързано с покръстването на населението. В най-стари времена лангобардите почитали култа към бог Вотан — главен бог, покровител на войната, властелин на задгробното царство, на бурята и вихъра. Актът на покръстването обвързал кралството с папския престол, докато херули и остготи продължили да изповядват арианството. Това дало основания на лангобардския крал да изпрати през 458 г. делегация до византийския император за обща борба против арианите гепиди.

В решителното си настъпление на югоизток лангобардите влезли в конфликт с херулите. Поради своето превъзходство херулите първоначално печелели победи и ги покорили. През 510 г. обаче крал Тато разгромил херулите, чийто крал Родолф паднал убит. Това неизбежно сблъсквало лангобардите с кралството на остготите, което се намирало в съюзнически отношения с херулите.

В хода на възникващите конфликти кралството на лангобардите се налагало и укрепвало. През 540 г. бил убит крал Тато, а престолът бил зает от Влахо. Разширявайки сферите на своето влияние, лангобардското кралство покорило племето свеви, за което се предполага, че обединявало части от квадите. Установявайки съюзнически отношения с тюрингите, крал Влахо се оженил за дъщерята на крал Визин Раникунда.

Когато Византия започнала война с гепиди и остготи, интересът към лангобардите нараснал. При изострянето на противоречията между крал Теодат и император Юстиниан лангобардите установили съюзнически мирни отношения с двореца в Константинопол. През 539 г. крал Влахо подкрепил краля на остготите Витигис, осланяйки се на мира, сключен с Източната Римска империя. По неизвестни причини обаче, когато гепидите навлезли във владенията на Източната империя и разгромили армията на Каллука, лангобардите не се намесили, за да защитят своя съюзник. След смъртта на Влахо престола заел синът му Валтари, който поради непълнолетие управлявал под патронажа на Албони.

Лангобардите създали огромен племенен съюз през 568 г., обединяващ свеви, сакси, гепиди, както и сармати, българи и др. Превърнали се в голяма политическа сила, те се настанили в Панония, също така и в Норик. Когато започнала войната с Източната Римска империя, владееща Апенинския полуостров, лангобардите под командата на крал Албони навлезли в Средна и Северна Италия. Те образували кралство със столица Павия. Присъединени били областите в Южна Италия, върху които възникнали две херцогства: Сполето и Беневент, запазили своята самостоятелност.

При нахлуването си на Апенинския полуостров лангобардите опожарили множество градове, избили една част от римските земевладелци, а имуществото им заграбили. Те запазили заварените форми на собственост. Това имало важно значение за изграждането на новите обществени отношения. В запазените градове Павия, Пиза, Пиаченца, Милано, Верчели и др. закипял стопански живот. Възстановени били крепостни стени.

При управлението на кралете Ариалд (626 — 636), Ротар (636 — 652) и Арипед (653 — 662) се оживили търговските връзки. Занаятчийството се развивало и усъвършенствало. Замогнали се земеделието и скотовъдството. Открити били пазарища и панаири.
Кралството на лангобардите отслабнало, подкопана била кралската институция. Формиращата се аристокрация не се заинтересовала достатъчно от установените порядки. Не дали резултати усилията на Лиутпранд и Айстулф да осигурят подкрепата на папския престол и на духовенството. Опитите за разширяване на границите завършили неуспешно. През 751 г. била покорена Равена, но плановете за покоряване на Рим не се реализирали. При управлението на крал Дезидерий (765 — 774) настъпил краят на лангобардското кралство.

През 774 г. могъщият франкски владетел Карл Велики, следвайки политиката на Пипин Къси, обявил война на лангобардите. Ако Пипин Къси принудил краля на лангобардите да върне на папата Римската област и земите на Равенския екзархат, Карл Велики свалил от престола крал Дезидерий и присъединил владенията на Лангобардското кралство към територията на Франкското кралство.