Западна Европа

Свещена Римска империя

Посещения: 1733

 

Йордан Николов

 

Die deutschen Kaiser Otto der Groe„Природата не търпи празно пространство.“ Такъв е един от изводите на естествоизпитателите. Ако това е валидно за природната действителност, още по-валидно е то за политическия живот. След залеза на Франкската империя възникнала Немската империя, която заела свое място на континента. Основал я крал Ото I Велики (962 — 973), един от значимите монарси в историята на германската народност, забележителен държавник, тънък дипломат. Изградил Свещената Римска империя, той оставил дълбок отпечатък не само в живота на Германия, но и на Европа.

Основоположникът на Свещената Римска империя крал Ото I Велики бил един от най-видните представители на Саксонската династия (919 — 1024), чийто първи крал бил Хенрих I (919 — 936), бащата на Ото. В атмосферата на династията той израснал като самостоятелно мислещ интелектуалец и обществено активен държавник. Младият Ото наблюдавал усилията на баща си да утвърди централизацията, да превърне кралската власт в първостепенен фактор за управлението на държавата. Учел се от умението на баща си да разширява границите на Германия, използвайки слабостта на съседните страни. Останал запленен от качествата му на пълководец, проявени в битката с унгарците недалеч от Мерзебург през 933 г., където маджарите претърпели катастрофално поражение.

 

Възникване на Свещената Римска империя

 

Най-малко три основни фактора благоприятствали за появата на империята. Първият от тях били личностните качества на крал Ото I Велики, неговите характерологични особености като държавник от европейска величина. Вторият фактор била Саксонската династия, управлението на крал Хенрих I, който успял да издигне властта до големи висоти и да укрепи държавата. На трето място идва положителното отношение на папа Йоан XII (955 — 964) към каузата на Свещената Римска империя, към идеята за нейното възстановяване. От значение била и подходящата международна обстановка, която позволявала да протече мирното възшествие на немския владетел. Създаването на Свещената Римска империя от Ото I Велики било свързано с основните тенденции в развитието на европейското общество през онзи период от неговата динамична история. Както се изтъква в литературата, през X и началото на XI в. изградили своя облик водещите държавни образувания, които определили тенденциите на социалния живот. Натрупаният социален опит през IX — X в., формирането на Карловата империя, макар и да преустановила своето съществуване, бил оползотворен в империята на Ото I Велики, който я привел в съответствие с новия етап от развитието на западноевропейското общество. Ото I Велики бил един от най-забележителните монарси в историята на средновековна Германия, както и на Европа. Не само защото превърнал Източнофранкското кралство в империя, а защото притежавал изключителни качества на държавник, дипломат и пълководец. Неслучайно Видукинд Корвейски, съвременник на събитията, оставил забележителното съчинение „Делата на саксите“, не може да скрие възторга си от неговата личност и дела, защото го познавал непосредствено. „Сам господарят — пише Видукинд, — старшият и най-добрият от братята, преди всичко се слави със своето благочестие, в делата превъзхожда всички смъртни с решителност, беше всякога любезен, освен в случаите, когато предизвикваше страх със своите кралски наставления, беше щедър в даренията, умерен в отношенията.“ Видукинд изнася и някои други характерни особености на владетеля, които го отличавали от дворцовото обкръжение: „Способностите му бяха съвършено удивителни. След смъртта на кралица Едит, не знаейки преди това да чете, толкова се изучи, че можеше свободно да чете и да разбира книги. Освен това той умееше да говори на романски и славянски езици, което е рядкост, и намираше за достойно да се ползва от тях.“ При все още недостатъчното разпространение на високата степен на образованост през ранносредновековния период интелектуалните интереси на Ото I Велики били неособено често срещано явление.

1024px Ankunft Ottos I. und Ediths in Magdeburg

Видукинд Корвейски е оставил и едно любопитно описание на външния вид на Ото I Велики. По свидетелството на хрониста крал Ото I „притежаваше грамаден ръст, свидетелстващ за кралско величие, главата му беше покрита с побеляла коса, очите му — кафяви, излъчваха някакъв блясък, наподобяващ мълния. Имаше червено лице и въпреки древния обичай, дълга брада, гърдите му бяха покрити с косми като гривата на някакъв лъв. Тялото му беше съразмерно, походката му понякога беше лека, друг път ставаше по-тежка. Носеше местни дрехи, но никога чуждестранни. И, както предават свидетели, предварително постел, преди да си постави короната на главата.“

Херцогът на Саксония Ото бил избран за крал на Германия на сейма на херцозите, графовете и най-едрите светски и духовни магнати в Аахен. От херцозите в избора участвали водещите личности Еберхард Саксонски, Херман Швабски, Арнолд Баварски. В групата се включил и Гизелберт Лотарингски. Майнцкият архиепископ Хилдеберт извършил ритуала по коронацията и поставил върху главата на Ото кралска корона. Той също го миропомазал и му предоставил кралските инсигнии. Това станало през август 936 г.

Когато Ото I заел кралския престол, властта вече се опирала на армията, която станала могъща опора на монархията. Това се дължало на военната реформа на крал Хенрих I, който се разпоредил всеки свободен германец, способен да участва в битки на кон, да бъде включен в съсловието на военните, в състава на което били обхванати и министериалите, участващи в администрацията. Тенденцията към единство укрепвала германската държава. Тя успяла да обхване територии в Италия, Бургундия, Чехия. Пределите на Германия се разширили. Били създадени Бранденбургската, Източната и други марки. Крал Ото I, опрян на подкрепата на васалитета, започнал да провежда своята вътрешна и външна политика. Не минала и една година от избирането му за крал, и Ото I трябвало да преодолява анархичните своеволия на херцога на Франкония, Еберхард, който проявил необоснован сепаратизъм. Наказвайки един от своите васали в Саксония, без да получи съгласието на краля, Еберхард предизвикал гнева на монарха. В пълно противоречие с установената практика той изгорил една от крепостите на непокорния васал. Понеже обвиненият подведомствен владеел сеньория в Саксония, Ото I преценил, че се нарушава неговият суверенитет, осветен от феодалното право. Ето защо той наложил на херцог Еберхард голяма глоба — 100 фунта сребро. В отговор на санкцията херцогът организирал заговор, вдигнал бунт. Метежниците привлекли на своя страна Хенрих, брата на Ото I, планирайки да свалят законния владетел. Замислите им обаче не били осъществени.

574px Frankfurt Am Main Alfred Rethel Die Versoehnung Ottos des Grossen mit seinem Bruder Heinrich 1840В края на 938 г. западнофранкският крал Людовик IV нахлул в Елзас, а Хенрих, братът на краля, вдигнал своите васали в Саксония на бунт. И тези планове пропаднали.

В усилията си да сломи сепаратизма на херцозите крал Ото I получил подкрепата на прелатите, които поради целибатната система не разполагали с наследствени права и били обвързани тясно с кралската власт. Освен това феодалният строй в Германия имал централизиран характер, поради което васалите наред с изпълняването на определени повинности към непосредствения си сеньор били задължени лично към краля. Установената централизация на васалните връзки давала възможност на краля да премахне сепаратистичните тенденции.

За да ликвидира нарастващата мощ на херцозите, които застрашавали неговото управление, крал Ото I започнал да предоставя на епископите и абатите съдебни и административни права. Непосредствено след като смазал заговора от 954 г. в херцогствата в Швабия и Лотарингия, той предоставил на прелатите различни поземлени имения с право да ги владеят. Освен това той ги включил в системата на управлението: дарил ги с различни права. Това са т. нар. „Отонови привилегии“, чрез които укрепил кралската власт и подкопал икономическата и политическата мощ на херцозите. На практика епископите се превърнали в едри поземлени собственици. Присвоил правото на инвеститура, кралят започнал да назначава послушни духовници на епископските катедри. Значителна част от доходите на епископствата и абатствата влизали в кралския фиск.

Подобно на редица немски императори крал Ото I Велики проявявал силен интерес към Италия и италианските земи, управлявани по онова време от крал Хуго, който напразно се опитвал да утвърди своята власт. Неговият наследник, синът му Лотар, според клаузите на договор с маркграфа на Бургундия Беренгар бил признат условно за крал. Привлечен от богатствата на италианските земи, Беренгар решил да ги завладее чрез брака на сина си Адалберт с вдовицата на Лотар Аделхайд, по произход от Бургундия. Така той се стремял да завладее короната. През 951 г. пленил Аделхайд и я затворил до езерото Гарда, но тя успяла да избяга. Това дало основания на Ото I да се отправи към Апенините. В състава на бойните сили, които събрал, влизали подразделения на брат му Бруно, на брат му Хенрих, на зет му Конрад Лотарингски и на херцога на Бавария. Съотношението на силите било неравностойно и Беренгар решил да не оказва съпротива. Личните достойнства на вдовицата Аделхайд били на много високо ниво, поради което крал Ото I не се подвоумил да ѝ предложи да му стане съпруга. Тя приела поканата. Сватбата била отпразнувана по най-тържествен начин в Павия. Както с голямата си интелигентност, така и с личното си очарование кралицата за кратко време успяла да покори дворцовото обкръжение. Беренгар пристигнал при краля в Магдебург и декларирал своята покорност. В отговор на проявената лоялност той получил като лен кралство Ломбардия.

След като успял да сломи втори метеж, крал Ото I трябвало да се справи с нашествието на унгарците: първия път през 954, втория през 955 г. През 954 г. те нахлули в Бавария с огромна войска, поканени от отцепниците Лудолф и Конрад, които се надявали с тяхна помощ да се справят по-лесно с краля. Ото I обаче успял да разгроми нашествениците и да заздрави положението. На сейма, който бил свикан недълго след сражението, Лудолф и Конрад били лишени от херцогствата си. Втората междуособица завършила неуспешно.

Lechfeldschlacht in der Schsischen Weltchronik 002В битката при р. Лех през 955 г., недалеч от Аугсбург, макар и с неособено многобройна армия, крал Ото I разгромил унгарците, опрян на подкрепата на бойните подразделения на сакси, баварци, шваби и франки. В сражението паднал Конрад, бившият херцог на Лотарингия. Битката се оказала съдбоносна за нападателите, които били обърнати в бягство. Преследвайки ги, бойците на германския крал избили всички до крак. Катастрофалното поражение поставило край на по-нататъшните набези на маджарите в немските земи.

Не били пощадени от завоевателните планове на немците и западните славяни, превръщани в обект на многократни нападения. В славянските земи отвъд р. Лаба били заселени множество немци, които си присвоявали най-плодородните земи. За да асимилират славяните, немците започнали да ги християнизират, а по-късно и да изтребват безмилостно славянското население. Един от немските маркграфове поканил на пир 30 славянски князе и се разпоредил да ги избият.

Много усилия положил крал Ото I за смазване въстанията на полабските славяни, пламнали през 936 и потушени до 940 г. Въстанията обхванали княжествата на ротари, шпревяни, лужичани, слупяни и др. Въстаниците потърсили подкрепата на датчаните, срещу които воювал Ото I. С помощта на маркграф Херман Билунг, а също и на архиепископа на Хамбург Ото I смазал бунта, а кралят на Дания Харалд Синеблузи признал васалната си зависимост от Германия.

През 950 г. крал Ото I Велики нахлул в Чехия, покорил Прага и принудил крал Болеслав да капитулира. Противоречията между империята и славяните се задълбочили. Надеждите на западните славяни да си осигурят подкрепата на унгарците не се оправдали поради победата на немците при р. Лех.

Ново въстание на западните славяни избухнало през 954 г. Под ръководството на Вихман въстаниците нахлули в Саксония. Пред настъпателния порив на бунтовниците били поставени прегради. За това спомогнало и поражението на унгарците при р. Лех през 955 г. Същата година били разгромени и подразделенията на въстаниците. Въодушевен от победите, крал Ото I Велики продължил политиката на асимилиране на славяните в границите на Саксония. Била изградена мрежа от марки. Активизирана била и християнизацията чрез основаването на абатства и учредяването на архиепископства и епископства.

По решение на крал Ото I през 956 г. синът му Лудолф се сражавал в Италия със сина на Беренгар — Адалберт. След като на следващата 957 г. Лудолф починал, въпросът за престолонаследника бил открит. Двамата Отовци — единият Ото от брака му с Аделхайд, растял; другият Ото, синът на Лудолф, също бил малък. Малолетният, едва седемгодишен Ото, синът от брака на краля с италианската вдовица, бил избран за крал на Източнофранкската държава. Короновали го в Аахен. За да гарантира неговото утвърждаване на трона, Ото I преминал Алпите, поканен от папа Йоан XII (955 — 964), сериозно обезпокоен от Беренгар и римските аристократи. Самонадеяният властелин на Ломбардия тутакси побягнал, след като армията на крал Ото I влязла в Ломбардия, а войската му се разпръснала. Крал Ото I пристигнал в Рим. Застрашен от своите противници, папа Йоан XII посрещнал своя патрон като спасител.

373px Otto I begegnet Papst Johannes XIIНа 2 февруари 962 г. в катедралата „Св. Петър“ в Рим папата короновал крал Ото I за „император Август". Както самият папа, така и римската аристокрация положили клетва за вярност пред новия владетел. Император Ото I Велики дал обещание да възстанови всички предишни имения на Римската църква и поискал съдействието на папата за основаването на архиепископство в Магдебург, а епископство — в Мерзебург. Увенчаването на крал Ото I Велики с императорска корона укрепило неговите позиции не само в Италия, но и в Германия и Европа.

Действително той като нов император още по време на предишния, кралския период от своето управление не признавал универсалистките претенции на папата, но поддържал нормални връзки с него. В резултат от позитивното си влияние върху него Ото I успял да го спечели за учредяването на Магдебургската архиепископия. Интронизацията му с императорска корона фактически утвърдила хегемонията му в Европа. Признаването на Германската империя за Свещена Римска империя фактически означавало официалното ѝ легализиране като сакрална институция, базирана върху началата на християнската вяра. Както и другите европейски императори, и Ото I Велики — както изтъква един немски автор — придобил 3 права по преимущество: първо, да предоставя кралски титули на преките си васали, второ, да открива университети и, трето, да признава незаконородените деца за законни.

Придобил титула император на Свещената Римска империя, Ото I Велики насочил своето внимание към Италия по две основни причини. Първата била свързана с дейността на слабоволевия папа Йоан XII, който заедно с Беренгарий организирал заговор срещу новия император. Другата причина отразявала желанието на Ото I да разшири владенията си на Апенинския полуостров. През ноември 963 г. той пристигнал в Италия. Установил се във Вечния град, задължил населението да му се закълне във вярност. Освен това поискал съгласие да не бъде избиран папа без неговото предварително одобрение. Прилагайки своята власт, императорът свикал незабавно църковен събор, на който бил проведен съдебен процес срещу папата. Сам Ото I Велики председателствал събора. Папата бил обвинен, че е опозорил престола на св. апостол Петър, превръщайки го в публичен дом. За извършените престъпления го свалили и на негово място избрали Лъв VIII (963 — 965). След като императорът отпътувал от Рим, сваленият папа се опитал да извърши преврат и да заеме отново престола. За да го подпомогне, кралят на Италия Беренгарий заедно с порочната си съпруга Вила предизвикал вълнения.

Императорът, който пристигнал победоносно в Рим, възстановил реда. Беренгарий бил изпратен на заточение. Партията на папа Йоан XII, който неочаквано починал, се опитала да постави на папския престол свой привърженик. Своевременната намеса на монарха попречила и през 964 г. възстановила Лъв VIII в курията. След като закрепил положението, император Ото I Велики отпътувал за Германия, където пристигнал в началото на 965 г. През есента на 966 г. бил свикан райхстаг във Вормс, в който взели участие херцозите и различните представители на аристокрацията.

За трети път император Ото I Велики пристигнал в Италия с намерение да освободи Апенините от сарацините и да я присъедини окончателно към Свещената Римска империя. Постигнал разбирателство с херцозите на Капуа и Беневент, той възнамерявал да завладее гр. Бари, намиращ се по това време под византийска власт. Конфликтът, който назрявал, принудил императора през 968 г. да изпрати делегация начело с кремонския епископ Лиутпранд в Константинопол. Разбирателство не било постигнато. По-късно отношенията между двете империи били уредени чрез брака на Отоновия син Ото II с византийската принцеса Теофано. В началото на 972 г. Теофано пристигнала в Апулия и сватбата била извършена по най-тържествен начин.

След сватбата императорът прекарал в Италия. На Великден 973 г. той провел среща в Кведлинбург с херцозите, графовете и представителите на аристокрацията. Не минало много време и през май 973 г. император Ото I Велики склопил очи на 61-годишна възраст.

Овакантеният престол бил зает от сина на Ото I Велики Ото II (973 — 983), придобил кралска корона при управлението на баща си през 961 г., а императорска — през 967 г. Продължавайки традиционната завоевателна линия, той ограничавал властта на херцозите, но укрепвал системата на епископата. Планирал да завладее Италия и през 981 г. нахлул в нейните предели, покорил южната част на Апенинския полуостров, сложил ръка на Неапол и Тарент. През следващата 982 г. обаче италианците го разгромили в сражение в Калабрия. Починал в Равена през 983 г., готвейки се за ново настъпление. Възползвайки се от благоприятната обстановка, славяните лютичи извоювали своето освобождение.

Наследник на престола станал синът на император Ото II — Ото III (980 — 1002), който станал крал през 983 г. До 995 г., когато навършил пълнолетие, управлявал при регентството на майка си Теофано и баба си Аделгайд. Той положил неимоверни усилия да възстанови световната Римска империя с център Рим. Бил коронован през 996 г. от папа Григорий V за римски император — акт, който разпалвал у него идеята за създаването на империя със световни мащаби. Той подкрепял папството при провеждането на клюнийската реформа. Пламналото през 1001 г. въстание го принудило да се спасява с бягство. Починал недълго след това в околностите на Витербо. Идеята му за създаването на универсална монархия, включваща Германия, Италия, Галия и Славония, пропаднала.

Франкската империя на Карл Велики, от една страна, и Германската империя на Ото I Велики — от друга, имали известни сходства, но и множество различия, обусловени от спецификата на етапите, които ги извикали на живот. Както Карл, така и Ото били короновани за императори на римляните — обстоятелство, което ги свързвало не само вербално, но и исторически с древната Римска империя, а чрез нея и с принципите на християнството за универсално царство Божие. И двамата владетели, макар да управлявали в различно време, били носители на фундаменталната идея за приемствеността, санкционирана от папския двор. Поради размирната обстановка и двамата кандидати за короната се възползвали от застрашените от детронация римски понтифекси и получили своите титули и корони от изпаднали в неописуем ужас свещенослужители, които очаквали от тях не само спасение, но и патронаж, политическа защита. Самата императорска власт, най-висшата в йерархията на политическата организация на обществото през Средновековието (auctoritas imperandi), тласкала неизбежно към разширяване на съществуващите граници, към завоевания, към експанзия. В съответствие с християнското схващане за „един Бог на Небето, един цар на Земята“ обект на завладяване били всички други страни извън пределите на тяхната държава. В двете социални образувания короната се предавала по наследство и се поставяла от папата.

Различията в устройството и управлението на двете държави не били много големи, но все пак са доста съществени. За разлика от империята на Каролингите, която разполагала с обща административна система, Свещената Римска империя била изградена върху васални владения. Ако компактната част от населението във Франкската империя се състояла предимно от свободни селяни, населението в Източната франкска държава било обхванато в домениалната структура. Докато държавата на Каролингите била конгломерат от разнородни етнически общности, твърде различни помежду си, Свещената Римска империя на Отоновците успяла да консолидира главно германската етническа общност, без да успее да асимилира западните славяни. Различни били и нивата на икономически, обществения и политическия подем.

Така че по социално съдържание държавните институции в Европа, които играли историческа роля, са две основни групи: към едната спадат старите традиционни институции, в другата влизат новите държави. В категорията на първата група влиза Източната Римска империя, формирана върху римската държавна традиция, постиженията на Елада и теократичната доктрина на християнството, а във втората — кралствата на франки, англи и сакси, германци и др.

 

СВЕЩЕНА РИМСКА ИМПЕРИЯ НА ГЕРМАНСКАТА НАЦИЯ

 

Holy Roman Empire Arms double head.svgВ зависимост от характера на династията, управляваща империята, държавната система преминала през няколко основни етапа на развитие. Първият етап бил свързан с властта на Франконите (1024 — 1125), изместила династията на Саксонците, вторият включвал Хохенщауфените (1138 — 1254). Времето на Великото междуцарствие обхващало 1254 — 1273 г. След него начело застанала фамилията на Люксембургите (1308 — 1313, 1346 — 1400, 1410 — 1437), властвала с известно прекъсване. Династията на Хабсбургите поела управлението през 1438 г., когато Албрехт II (1438 — 1439) възстановил държавата. Наследил го Фридрих III (1440 — 1493), който пък бил заместен от Максимилиан I (1493 — 1519).

Ако се премине към същностен анализ на цялостния период на възходящото развитие на средновековното общество в империята, биха могли да се очертаят три основни етапа. Единият обхваща борбата между императори и папи за инвеститура, разгоряла се от втората половина на XI до началото на XII в., Оказала силно влияние върху характера на политическата система. Вторият включва стопанския подем през XII — XIII в. Най-сетне третият период засяга времето на укрепване на териториалните княжества и неизбежното отслабване на императорската власт, породена от обективните процеси на феодализацията.

 

Укрепване на империята

 

Основаната от германския крал Ото I Велики (936 — 973) през 962 г. Свещена Римска империя, чието главно ядро съставлявало Източното франкско кралство, наречено по-късно Германия, се превърнала в най-голяма, централна политическа сила в Западна Европа. Тя играела решаваща роля в уреждането на междудържавните отношения. Мястото ѝ в установената политическа система произтичало не само от голямата военна мощ, с която разполагала, но и от функциите ѝ като продължител на Карловата империя, провъзгласена за единствен наследник на Римската империя. В официалните документи на епохата титулът „Римска империя“ (Romanum imperium) бил употребен спрямо новата, Германска империя през 1034 г., а самият император бил наричан „император аугустус“ (imperator augustus). Конструкцията „Свещена империя“ (Sacrum imperium) започнала да се използва едва през втората половина на XII в., а от средата на XIII в. придобива известност титулатурата „Свещена Римска империя“ (Sacrum imperium Romanum). В края на XV в., когато съзнанието и самосъзнанието на германската национална общност нараснало, придобило гражданственост триумфиращото „Свещена Римска империя на германската нация“, в латинска форма Sacrum imperium Romanum nationis Germanicae, а в германски превод Heiliges römisches Reich deutscher Nation.

Еволюцията в названието на империята не протичала произволно, а отразявала нарастващата териториална и политическа мощ на интегрираните политически общности. Първоначалното новата, възстановена Римска империя включвала освен пределите на Източнофранкското кралство, и земите на Северна и Средна Италия заедно с Рим, но постепенно започнала да се разширява и да се превръща в първостепенна обществено-политическа сила, да мери ръст с Източната Римска империя. Това не било някакво изкуствено ефимерно образувание, а голям блок на разнородни държавни структури. Това, че тя се увеличавала не по мирен начин, с мирни средства, а по пътя на завоеванията, не било нещо необичайно, а реална практика, типична за феодалния строй. Така напр. покорените от Ото I западни славяни между Елба (Лаба) и Одер (Одра) вдигнали през 983 г. въстание, освободили се и отхвърлили властта на завоевателите, а в империята останала само Сърбо-лужицката област, на която не достигнали сили да отвоюва независимост. През времето от 1032 до 1034 г. империята присъединила кралство Бургундия, макар владетелят на Източнофранкската държава да се титулувал „крал на Италия и Бургундия“.

Възникнала върху основата на силна кралска структура, империята успяла да развие императорската институция. Специално в италианските земи били създадени мощни управленски структури. Още през 961 г. Ото I се коронясал за крал на Италия. На 3 май 996 г. папа Григорий V (996 — 999) короновал Ото III (983 — 1002) с корона на римски император. През 1000 г., планирайки да изгради универсална монархия, включваща Германия, Италия, Галия и Славония, Ото III организирал събор в Гнезно, Полша, но плановете му не могли да се осъществят. Наистина той избрал Рим за своя резиденция, но починал наскоро, едва навършил 22 години, тялото му било пренесено в Аахен и погребано тържествено. Последният представител на Саксонската династия, император Хенрих II (1014 — 1024), запазил сеньориалната си власт над италианските магнати, но не успял да постигне забележими успехи в борбите с владетелите на Чехия и Полша.

Приемникът на Хенрих II, Конрад II (1024 — 1039) бил коронясан за крал на 7 ноември 1024 г. в Коимба на р. Рейн в присъствието на трима архиепископи, множество епископи и херцозите на Бавария, Швабия и Франкония. С неговото възшествие на престола започнало управлението на Франконската или Салическата династия (1024 — 1125). През 1027 г. Конрад II провел поход в Италия и бил коронясан за император от папа Йоан XIX (1024 - 1032).

При управлението на Хенрих III (1039 — 1056), провъзгласен за император през 1046 г., укрепнала върховната власт на империята над Чехия, установена била васалната зависимост на Унгария (1044 — 1046). Крал Хенрих IV (1056 — 1085), коронясан за император 1084 г., продължил борбата за инвеститура (1056 — 1076). В отговор на решенията на папа Григорий VII Хилдебранд (1073 — 1085) да отстрани императора и аристокрацията от участие в избора на папа, да отмени светската инвеститура, кралят свикал на 24. I. 1076 г. събор на германския епископат и аристокрацията в гр. Вормс. По предложение на Хенрих IV съборът отменил каноничния принцип за избор на папа, въведен от папа Григорий VII и възстановил старото положение за подчиняването на папата на императора. От своя страна понтифексът незабавно реагирал и свикал събор в гр. Рим, в който взели участие не само италиански, но и френски епископи. Папата предложил, а съборът единодушно решил да освободи поданиците на краля от клетвата, която са му дали. Конфликтът между папата и краля взел драматичен характер.

462px Schwoiser Heinrich vor CanossaИзолиран, крал Хенрих IV се видял принуден да пристигне с малка свита в замъка Каноса и да моли за прошка. Тя била получена, но борбата тепърва започвала. Кралят смазал съпротивата срещу него в Германия и на 25. VI. 1080 г. организирал събор в Бриксен, Тирол, привлякъл делегати от Италия и Германия. Решенията, които били взети, оповестили свалянето на папа Григорий VII. На негово място бил избран архиепископът на Равена, Виктор, управлявал под името Климент III (1080 — 1084). През периода от 1081 до 1084 г. крал Хенрих IV провел три похода в италианските земи. През 1084 г. той превзел Рим, влязъл победоносно във вечния град и го поставил под свой контрол. Управляващият курията папа Григорий VII напуснал столицата и се установил в Салерно, където починал на 25 май 1085 г. На 31 март 1084 г. папа Климент III коронясал Хенрих IV за император.

Правата и привилегиите на католическата църква били узаконени с Вормския конкордат от 1122, сключен между император Хенрих V (1190 — 1197) и папа Каликст II (1119 — 1124). По силата на постигнатото разбирателство духовенството могло да избира епископите, докато императорът запазвал светската инвеститура, изразяваща се в предаването на скиптъра като символ на властта на епископа над земите в неговия диоцез. Що се отнася до духовната инвеститура, тя се извършвала от папата или негов представител, легат, натоварен с нейното провеждане. Конкордатът ограничавал правата на императора над Църквата и укрепвал ръководните функции на римския папски двор.

Междувременно империята разширявала по различен път и с различни средства своите територии. В средата на XIII в., макар и формално, в нейните предели влизали териториите на Италия. Присъединени били още в стари времена пределите на Швейцария, областите на Нидерландия и Брабант, земи на Централна Европа. В състава на империята били включени кралство Чехия; херцогство Горна и Долна Лотарингия. Върху тези граници възникнали херцогствата Лотарингия, Люксембург, Брабант, Саксония, Брауншвайг, Мекленбург, Холщайн, Померания, Вюртенбург. Обхванати били ерцхерцогство Австрия с херцогство Щирия, Каринтия и Крайна, маркграфство Бранденбург, Майсен, пфалцграфство Рейн, Графство Бургундия, Тирол, Клеве, Хенегау, а така също архиепископство Майнц, Трир, Залцбург, Бамберг, Бремен, епископства Мюнстер, Утрехт, Тренто. Причислени били Великото херцогство Тоскана, херцогства Милано, Савоя, графство Прованс.

 

Стопанско развитие

 

Новите обществени отношения, които се наложили, създали възможности за развитие както в селското стопанство, тъй и в промишлеността. Триполната система, която през ранното средновековие била прилагана много рядко, през развитото станала господстваща. Обработваемата площ се увеличила — изсичани били гори, пресушавани блата, разоравани целини. Започнало наторяването на земята с оборски и растителен тор — по-специално пепел, шуплест варовик (вергел) и др.

Разширен бил кръгът на селскостопанските култури, които се отглеждали. Селяните сеели овес, ръж, пшеница, просо, грах, ечемик. Овесът служел за приготвяне на хляб, за фураж на добитъка. Пшеничен и ръжен хляб употребявали главно заможните семейства. Бил разпространен и ечемикът, от него приготвяли бира, която се търсела много. Отглеждани били и технически култури — лен, коноп, хмел, вайда и др. От лена и конопа получавали маслодайни семена, хмела използвали за приготвяне на бира, а вайдата — за получаване на растително масло, за боя, за фураж на животните.

Значителен напредък отбелязало и лозарството, което се радвало на голямо разпространение по долините на реките Рейн и Мозел. Появили се нови сортове лози. В резултат от прилагане на селекция започнало и отглеждането на нови сортове пшенични, бобови и кореноплодни растения. В Германия била пренесена и елдата, с която рицарите се запознали по време на кръстоносните походи.

Напредък отбелязало и скотовъдството. Отглеждан бил едър рогат добитък — волове и крави, използвани в селското стопанство и за получаване на месо и мляко. Голяма роля започнало да играе овцевъдството. До края на XIII в. конете били използвани главно за организиране на турнири, при водене на война, а след това били включени и в селското стопанство. Свиневъдството, което било разпространено широко още през ранното средновековие, през XII — XIII в. западнало. Значението му се запазило главно в онези области, в които растели дъбови гори, които давали жълъди за отглеждане на свинете. По-голямо развитие получило птицевъдството.

 

Градове в империята

 

Важно значение в икономическия живот на Германия придобили градовете. Те получили значително развитие. Възродили се върху нови обществени структури старите римски градове — Кьолн, бившата Колония Агрипина, Регенсбург, някогашната Регина Кастра, и др. В тясна връзка с отделянето на занаятите от селското стопанство възникнали много нови градове. По мостовете на реките израснали Франкфурт на Майн, Франкфурт на Одер, Цвайбрюкен, Швайнфурт („Свински брод“). По устията на реките се появили Хамбург, Бремен и др. По пълноводните реки като Дунав, Рейн, Везер и Лаба изникнали множество нови градски центрове. По Рейн се развили Кобленц, Майнц, Вормс, Шпайер, Страсбург, Бон, а по Дунав — Регенсбург, Улм.

Получили самостоятелен развей нови занаяти, оформили се непознати дотогава професии. Те породили необходимостта от появата на цехови организации, които се увеличили в началото на XII в. Рудодобивното дело получило силен тласък в редица райони. Злато се копаело в Голдбург, Силезия, а желязна руда в Шварцвалд и Тюрингия, мед — в Манфелд, сребро — в Горна Саксония, калай — в Рудните планини.

В резултат от икономическия възход на градовете нараснала потребността от отхвърляне властта на князете, които забавяли развитието им. В края на краищата една част от най-организираните селища успели да ликвидират господството на териториалните магнати и под покровителството на императора да започнат самостоятелен политически живот. По такъв път на развитие тръгнали Кьолн, Вормс, Шпайер, Регенсбург, Майнц и др. Основната част от градовете обаче не могли да отхвърлят властта на сеньорите. Управлението им преминало в ръцете на патрициата, по-специално на богатите търговци. В някои градове като Фрайбург, Гослар, Улм и др. начело застанали цеховите първенци.

Характерна особеност на урбанизацията в Германия била нейната динамика. Към началото на X в. в страната имало около 40 града, а в XI в. достигнали 400, в XII в. — 2500, в края на XIII в. — 3000. Действително техните размери били малки. От всичките 3000 града около 30 не наброявали повече от 2000 жители, докато големите се движели в рамките на 20 — 30 хиляди души. Това се отнася за процъфтяващи центрове като Маастрихт, Вормс, Кьолн, Майнц.

В самите градове нараснала ролята на херцози, маркграфове, пфалцграфове, бургграфове, които извоювали своята независимост и се превърнали в притежатели на поземлени имения. Херцозите започнали да раздават ленове на по-нисшестоящи феодали, които ставали техни васали. Поради това аристокрацията се разпаднала на две категории: княжеска и некняжеска. В княжеската група влезли херцозите на Бавария, Саксония, Швабия, Лотарингия, Брабант, Австрия, Бохемия, Каринтия, Щирия, а също и пфалцграфовете на Рейн, Саксония, маркграфовете на Бранденбург, Майсен, Лужица, графът на Анхалт. Това били всичко 16 светски князе и към 50 прелати: архиепископи, епископи и абати.

В хода на историческото развитие, макар и забавяно от традициите на общината-марка, социалните отношения продължавали по-нататъшния си развой. Разцъфтявало и се утвърждавало новото общество. Поземлената аристокрация се наложила като господстваща. Във владенията на най-едрите собственици се разпореждали абсолютни господари. Много важна роля играело католическото духовенство, съсредоточило в ръцете си огромни земи. През XII в. се възприел принципът на майоратната система. Оформили се отделни имения, които включвали по 1000 — 1500 селски стопанства.

Важен елемент на обществената система в Германия образувало фогтството. Самите фогти били светски собственици, главно графове, които управлявали владенията на абатствата и църквите. Притежавайки голяма власт, те се разпореждали в църковните стопанства, присвоявали рентата и облагали селяните с допълнителни задължения, разширявали формите на икономическата и политическата зависимост.

Движена от стремежа си да увеличава своите имения, аристокрацията започнала да присвоява владенията на общините-марки. Поземлените парцели, обработвани от свободните селяни, хуфите, също били включени в именията на господарите. В резултат от заграбванията най-едрите стопанства включвали 1000 — 1200 хуфи, средните — от 300 до 600, а най-малките — от 20 до 50 хуфи. Отделните категории селско население — зависимите (грундхьориге), лично зависимите (лайбайгене) и други, постепенно се слели в еднородна зависима  маса.

 

Политическо развитие

 

Изграждането на икономическата система на обществото в империята завършило през XI в. и било свързано с формирането на нейното политическо устройство. В началото на XII в. в основни линии били въведени строги йерархически отношения. Вече през XIII в. функционирала германската йерархия в лицето на т.нар. „порядък на щитовете“. Върховният повелител на властта, императорът, бил сюзерен, в ръцете на когото се съсредоточавала законодателната и изпълнителната власт. В „порядъка на щитовете“ императорът заемал първо място, а негови васали били князете. На второ място се нареждали духовните князе — архиепископи, епископи, на трето място — светските князе, на четвърто — т.нар. „свободни барони“. По-нататък пето място заемали рицарите, шесто — министериалите, седмо — „свободните хора, родени в резултат от сключване на брак“.

Включването в тази йерархия било свързано с придобиването на ленове, на поземлено имение. Получаването му ставало чрез специална церемония. Васалът, придобиващ лен, полагал клетва за вярност на своя сеньор, който му връчвал знаме и скиптър.

В процеса на политическото развитие в империята продължила консолидацията на германските земи. Император Конрад II (1024 — 1039) присъединил Бургундското кралство. Наследникът на Конрад II, Хенрих III Черният (1039 — 1056) подчинил Чехия, принудил Полша и Унгария да признаят неговата върховна власт.

При все това, централната власт не могла да осигури единство в обществото. За разлика от Франция и някои други страни в Западна Европа, в които кралската власт се наложила над местните князе, в Германия единството на империята било в значителна степен подкопано. Усилията на императора да наложи своята воля над аристокрацията срещнали упорита съпротива. Това разклатило позициите му и той не могъл да се справи с нарастващата икономическа и политическа мощ на отделните едри собственици — князе, архиепископи, епископи и абати. Политическата децентрализация в Германия започнала при управлението на Хохенщауфените (1137 — 1254), когато било поставено началото на разпадането на страната.

 

Династията на Хохенщауфените

 

През 1125 г. завършило управлението на Франконите. За престола се сблъскали династиите на Велфите и Хохенщауфените. Първите владеели херцогствата Бавария и Саксония, а вторите — именията по средното течение на р. Рейн. Хохенщауфените, които се наложили през XII в., получили названието си от родовия си замък в Швабия — Хохешцауфен.

В борбите за завземане на престола за крал бил избран Лотар III (1125 — 1137), херцог на Саксония. Той напразно се опитвал да заздрави позициите си. След неговата смърт овакантеният трон бил зает от херцога на Швабия, Конрад III Хохенщауфен (1137 — 1152), поставил началото на династията. При неговото управление бил направен опит да бъдат обвързани с кралския престол министериалите и рицарите, но без особени успехи. Този владетел взел участие във Втория кръстоносен поход, но не успял да получи императорска корона.

fridrih barbarosaПрез 1152 г. кралският престол бил зает от Фридрих I (ок. 1125 — 1190), наречен от италианците „Барбароса“ (Червенобрадият). Обявявайки се за продължител на Карл Велики, той се опитал да наложи волята си в Западна Европа, като си служел не само със силата на оръжието, но и със средствата на дипломацията. Крал Фридрих I не успял да покори князете и да утвърди васално-ленните отношения. Постигнал известно разбирателство само с една част от най-силните князе, на които направил редица отстъпки. На своя най-голям противник, Хенрих Лъв, отстъпил Бавария. През 1156 г. от нея се обособила като самостоятелно херцогство Австрия, превърната в наследствено владение. При провеждане на своята политика крал Фридрих Барбароса намирал опора в министериалите, а до известна степен и в рицарите.

Като укрепил позициите си в страната, той насочил вниманието си към италианските земи и положил неимоверни усилия да подчини градовете в Северна Италия, които го привличали със своите богатства. Той организирал 5 похода в Италия: първият 1154 — 1155 г., вторият — 1158 — 1162, третият — 1163 — 1164, четвъртият — 1166 — 1168, петият — 1174 — 1178. По време на първия поход през 1154 г. той смазал антипапското въстание в Рим, вдигнато от Арналдо Бреша и спасил Римската курия от гибел. В знак на благодарност папата го коронясал за император.

Поради обстоятелството, че Северна и Средна Италия били включени в Свещената Римска империя, Фр. Барбароса смятал, че има право да се меси във вътрешните работи на градовете в Ломбардия, завоювали правото на самоуправление. През 1158 г. той издал известните Ронкалски постановления, с които лишил градовете от самостоятелност и ги подчинил на властта на свой представител — подест. Град Милано отказал да се покори, но бил разрушен до основи. През 1167 г. недоволните градове образували Ломбардска лига, в която бил привлечен и папата. В сражението при Леняно на 29 май 1176 г. армията на императора претърпяла поражение, а сам Фр. Барбароса бил ранен и едва успял да се спаси.

Поражението, което претърпял, принудило император Фр. Барбароса да капитулира пред папата. На конгреса във Венеция през 1182 г. бил сключен мир между тях. Клаузите на договора били потвърдени следващата 1183 г. в Констанц, където било подписано споразумение. По силата на разбирателството била възстановена политическата самостоятелност на италианските градове, а след брака на неговия син Хенрих с Констанция Сицилийска, сключен 1186 г., към империята били присъединени Южна Италия и Сицилия. По време на Третия кръстоносен поход император Фр. Барбароса се удавил в р. Салеф.

Наследникът на императора, синът му Хенрих VI (1190 — 1197), си поставил за цел да подчини във васална зависимост кралете на Западна Европа и императора на Византия. Плановете му обаче не могли да се осъществят. Империята била разтърсвана от въстания. Много сериозен характер придобил бунтът на населението в Сицилия, което се борело, за своята независимост. Неочакваната смърт на Хенрих VI дала повод на претендентите да започнат борба за престола — Фридрих II, който бил едва двегодишен, Филип Швабски и Ото IV Велф. Папа Инокентий III (1198 — 1216) се възползвал от династическите противоречия и поел управлението в свои ръце.

В условията на настъпилото междуцарствие в Германия териториалните княжества укрепнали още повече. Възникването им било свързано с политиката на императорите, които се нуждаели от подкрепата им при провеждане на външната завоевателна политика и задоволявали техните искания. Князете черпели сили от развитието на парично-стоковите отношения и подчинявали селското и градското население, укрепвали своята самостоятелност. Икономическата раздробеност и политическата разпокъсаност на Германия се засилвала и задълбочавала, а политическата децентрализация нараствала.

През периода на формирането на териториалните княжества престолът бил зает от Фридрих II Хохенщауфен. Подпомогнат от папа Инокентий III, през 1212 г. той поел управлението, а 1220 г. бил коронясан за император на Свещената Римска империя. Като син на Хенрих VI и Констанция Сицилийска той се възпитавал в Палермо и получил солидно образование: познавал добре източната култура и привлякъл в двореца си византийски, арабски и еврейски учени.

Главното внимание на Фридрих II било насочено към превръщането на Сицилийското кралство в централизирана държава. Поради това цялото си време той прекарвал в Палермо, в разкошния си дворец, построен в стила на източните арабски традиции. През 1231 г. издал т. нар. „Мелфийски конституции“, с които затвърдил установените икономически и политически отношения, ограничавайки самостоятелното развитие на градовете.

1653350 1447361598815214 891958542 n

Във вътрешния живот на Германия Фридрих II провеждал политика на отстъпки на териториалните князе, която спомагала за раздробяването на страната. Със законите от 1220 и 1232 г. той разширил правата на князете и забранил градските съюзи. Съпротивата на градското население, оказана през 1235 — 1237 г. била сподавена.

Фридрих II започнал борба за подчиняване на градовете в Ломбардия. В отговор на неговата политика през 1226 г. била възстановена Ломбардската лига. Макар отначало да постигнал успехи, походите му не дали особени резултати. Изострили се отношенията му с лапа Григорий IX (1227 — 1241), който го отлъчил от Църквата. През 1245 г. папа Инокентий IV (1243 — 1254) свикал църковен събор в Лион, който го осъдил като „еретик“ и „клетвопрестъпник“, обявявайки го за свален от императорския престол. По време на ожесточената война с папския двор и Ломбардската лига през 1250 г. Фридрих II неочаквано починал.

 

Упадък на императорската власт

 

Овакантеният престол бил зает от сина на Фридрих II, Конрад IV (1250 — 1254), но той скоро починал и князете отказали да признаят за император малолетния му син Конрадин. Папата, който търсел удобен момент да отхвърли германското господство в Италия, поканил в Сицилия Карло Анжуйски, брат на френския крал Луи IX. Във войната, започнала между империята и Карло Анжуйски, Конрадин бил пленен и обезглавен. В Германия настъпил продължителен период без император (1254 — 1273), междуцарствие.

Свещената Римска империя губела опора, децентралистичните тенденции в нея се засилили и задълбочили. Имперските князе, които в началото били 23 на брой, през XIII в. се оформили в самостоятелно съсловие. Важна роля играели четирима курфюрсти — кралят на Чехия, пфалцграфът на Рейн, херцогът на Саксония и маркграфът на Бранденбург. Нараснала ролята на курфюрстите на Църквата — архиепископите на Майнц, Трир и Кьолн — всички те участвали при избирането на император.

Вътрешното разпадане на империята било съпроводено с външни загуби. В края на XIII в. трите швейцарски кантона — Швиц, Ури и Унтервалден сключили помежду си „вечен съюз“ за борба за свобода. В сражението при Моргартен през 1315 г. армията на Хабсбургите претърпяла поражение. В борба срещу чуждоземните нашественици в Алпите бил изграден Швейцарският съюз.

 

Съюз на германските градове

 

В условията, създадени от междуцарствието, обхванало империята от 1254 до 1273 г., децентрализацията се засилила. Нараснали своеволията на светските и духовните феодали. Зачестили грабежите, извършвани от рицарите. Съществуващата анархия принудила градовете да се организират, за да бранят своите интереси, самоуправлението си. Още през XIII в. възникнали редица съюзи с търговски характер, получили окончателното си оформяне през XIV - XV в.

В средата на XIV в. по-точно през 1356 г. била изградена Северногерманската Ханза, най-мощният съюз на градовете в страната. Тя обединявала градовете по бреговете на Северно и Балтийско море, както и по бреговете на реките по Северна Европа — Любек, играещ водеща роля, Хамбург, Бремен, Щралзунд, Рощок, Висмар, Кьолн, Гданск, Рига и др. Отначало в съюза влизали 77 града, които достигнали към 80. Градовете, обединени в Ханзата, си поставили за цел да монополизират търговските връзки със Скандинавските страни, Русия, Нидерландия и Англия. Те изградили мрежа от търговски кантори в Стокхолм, Брюге, Лондон, Каунас, Новгород, Берген и други градски средища, значителни центрове на занаятчийска и търговска дейност. В Скандинавските страни и Русия Ханзата внасяла металически изделия, сукна, вина и др., a изнасяла зърнени храни, мед, восък, риба, сол, кожи, кожуси и др. От Изтока били превозвали подправки и предмети на разкоша.

1024px Extent of the Hansa optimiert

Върховен ръководен орган на Северногерманската Ханза бил конгресът, заседаващ в гр. Любек, където се намирало седалището на Върховния съд. Превърнала се в значителна икономическа и политическа сила, тя установявала съюзни отношения с редица държави. Образувайки съюз с Швеция, Холщайн и Мекленбургския херцог, през 1367 г. Северногерманската Ханза обявила война на Дания, понеже датският крал отнел някои привилегии на градовете. По силата на мирния договор от 1370 г., с който приключила войната, в ръцете на Съюза преминали множество крепости в южните предели на Скандинавския полуостров. Ролята на германските търговци нараснала. Дания понесла сериозни загуби.

Макар и да притежавал значителни материални възможности, Ханзейският съюз започнал постепенно да запада. Една от причините за това била конкуренцията, която му оказали Англия, Нидерландия и Дания. Преместването на търговските пътища край бреговете на Атлантическия океан подкопало неговото значение. Самата му управленска система имала олигархически характер: цеховете били лишавани от правото да участват при решаването на предстоящите задачи. Недоволството на плебса било сподавяно. Понеже градовете, включени в Ханзата, се ръководели от своите местни интереси, те не спомагали за укрепване единството на империята. Поради всички тези причини значението на тази организация намаляло, макар да продължила съществуването си през XVI и XVII в.

През XIV — XV в. се появили и други съюзи на градовете в Германия. Около 90 града, разположени по течението на Горен Дунав, образували Швабския съюз с главни градове Аугсбург, Нюрнберг, Улм. Недълго след него възникнал и Рейнският съюз, в състава на който се включили градовете по р. Рейн — Майнц, Страсбург, Вормс, Шпайер и др. Двата съюза се обединили през 1381 г., за да защитят интересите си. Обединеният съюз на феодалите в Германия, изграден през 1388 г., разгромил организацията на градовете.

Макар и останали без организация, градовете в Германия продължили да се развиват. През XVI в. те не престанали да поддържат оживени търговски връзки с другите страни на Европа и Азия. Важна роля започнала да играе търговско-лихварската фирма Фугер, която отпускала кредити на монарсите и папския престол.

 

Политическа разпокъсаност през XIII — XIV в.

 

Политическата разпокъсаност на Германия се задълбочила още повече при управлението на император Карл IV (1347 — 1378), представител на Люксембургската династия. През 1356 г. той издал специална „Златна була“, превърната в основен закон на обществото. Тя осигурила правото на имунитет на князете в техните имения. Уреден бил въпросът за избирането на императора от князете избиратели — курфюрстите, които започнали да играят важна роля в политическия живот в империята.

В края на XV в. империята била преименувана в „Свещена Римска империя на германската нация“, но разпокъсаността не била преодоляна. Действително, в структурата на империята по това време влизали наред с Германия Нидерландия, Пиемонт, Модена, Генуа, Лука, Флоренция, Мантуа, Монферат, Швейцария и Чехия, но те водели общо взето самостоятелно съществуване. Дори самата Германия се състояла от отделни княжества, несвързани достатъчно помежду си. Династията на Люксембургите управлявала до 1437 г., когато била изместена от Хабсбургите. Сигизмунд, последният император от дома на Люксембургите, присъединил Унгария към империята, защото бил женен за унгарска принцеса, но от Свещената Римска империя веднага след неговата смърт се обособила Чехия.

Смяната на императорската династия не могла да заздрави огромната държава, която неудържимо западала. Според един съвременник на събитията при продължителното властване на Фридрих III (1439 — 1493) в Германия започнали да забравят, че в страната имало император. От империята се освободили редица други държави и започнали самостоятелен начин на живот. Пруският орден преминал към Полша, а Шлезвиг-Холщайн към Дания. Отхвърлила васалната си зависимост Чехия, освободила се Швейцария. Франция присъединила Прованс. Хабсбургите не могли да задържат Австрия, която била тяхно наследствено владение. Унгарският крал Матиаш Корвин завзел Щирия и Каринтия.

1024px Balduineum Wahl Heinrich VII

 

Социални конфликти

 

Те били породени от противоречията между земевладелците, от една страна, и селяните, от друга, между аристокрацията и градския плебс.

В селското стопанство германските селяни водели борба с феодалите за общинните владения, за размерите на задълженията и повинностите, които трябвало да изпълняват на господарите, за оброците, за арендата и пр. Земевладелците изострили недоволството на селското население през XI в., когато започнало усилено строителство на замъци, свързано с допълнителни задължения на селското население. През 1073 — 1075 г. селяните в Саксония и Тюрингия се вдигнали на въстание и започнали истинска война против министериалите. През 1074 г. бил разрушен кралският замък Харбург, събаряни били и крепостите на господарите. Те се борели и против църковния десятък.

През XII в. сред населението по течението на Горен, Среден и Долен Рейн била разпространена ереста на катарите, а следващия XIII в. — на валденците. През XI в. с голям успех се ползвали проповедите на аскетите Хаймерад, Зебалдус, Удалрих, а през XII в. на Бертолд от Регенсбург, на Давид от Аугсбург. Социалното съдържание на еретическите учения било насочено против официалната католическа църква и висшия клир.

В края на XI в. в Саксония и Тюрингия избухнало въстание на селяните против архиепископа на Бремен и графовете Олденбург. Въстаниците разрушавали крепостите на господарите. През 20-те години на XIII в. срещу военната организация на селяните „Съюз на щедингите“ („брегови жители“) се вдигнал новият архиепископ Герхард II, но войските му били разгромени. Претърпели поражение и акциите на магнатите през 1223 година. Едва 1234 г. аристокрацията успяла да победи въстаниците. Ако и да претърпели поражение, селяните принудили феодалите да облекчат формите на експлоатация и да намалят задълженията им.

През 1336 — 1339 г. бушувало въстание на селяните във Франкония, Швабия, Хесен и Елзас. В основните райони въстаническите отряди били разгромени през 1339 г., но съпротивата продължила до 1345 г. Основната причина за неподчинението се кореняла в увеличаването на феодалните повинности, лихварството и неурожайните години. На първо място експлоатираните стоварили своя гняв върху лихварите, които ги ограбвали, а след това върху монасите. Въстанието имало стихиен характер и бунтовниците в редица случаи действали с разбойнически методи. Разгромявани били именията на земевладелците и представителите на градския патрициат. В продължение на две столетия с прекъсвания и нови избухвания горял пламъкът на недоволството във Франкония, Швабия и Елзас.

През 1431 г. било организирано въстание на селяните и във Вормс, насочено срещу феодалната аристокрация и особено срещу лихварите. Размахът му породил сериозни безпокойства сред аристокрацията, която се страхувала, че под влияние на чешките хусити може да се вдигнат всички обезправени и да ликвидират установената власт.

Ново въстание се разразило 1476 г. във Вюрцбургското епископство начело с овчаря Ханс Бьохайм. Под знамето на бунта се събрали към 40 000 разбунтувани селяни, които планирали да разрушат замъка на епископа. Опрян на аристокрацията, епископът успял да смаже зле организираните и недостатъчно въоръжени селяни. Водачът на недоволните, Ханс Бьохайм, бил заловен и изгорен на клада.

През 1460 г. в Хегау се вдигнали селяните, обединени в организацията „Дървена обувка“. През 1493 г. бил организиран заговор на същата организация в Елзас. Групата си поставила за задача да завладее гр. Шлетщад и да предприеме всеобщо настъпление срещу феодалната власт. Крайната цел на въстаниците била да вземат властта и да проведат реформи, с които да защитят интересите на селяните и градския плебс. Плановете им обаче не могли да се осъществят поради съпротивата на аристокрацията, която смазала бойните отряди.

В движенията, обхванали градовете на Германия, все по-нарастваща роля играели най-угнетените и експлоатирани маси — плебсът. Бедняците се вдигнали срещу патрициата, подмайсторите срещу майсторите, калфите и чираците срещу ръководната върхушка в цеховете. В най-развитите промишлени райони плебсът излизал със самостоятелни програми, включващи редица искания за коренно преустройство на установените обществени отношения.

 

Политика на аристокрацията

 

В началото на XI в. западните славяни, обединени в Полша и Чехия, направили опити да освободят земите, завладени от империята. Поради изолирания характер на освободителните акции, както и поради проявена слабост, силите на императора възобновили агресивните си планове спрямо земите на западните славяни.

Първоначално феодалите нахлули в пределите на полабските, приморските и прибалтийските славяни. Под знамето на идеите за кръстоносни походи рицарите нахлули в земите по течението на Елба и Одер и по южните брегове на Балтийско море, но срещали мъжествената съпротива на местното славянско население. През 1147 г. саксонският херцог Хенрих Лъв нахлул в земите на ободритите, но княз Никлот отблъснал нападателите. В края на краищата обаче рицарите успели да сломят съпротивата им и да ги покорят. Завоевателите изградили Мекленбургското херцогство, включено в структурата на империята.

Паднали и земите на лютичите. Албрехт Мечката, сложил ръка на Бранибор, получил в дар от императора Северната марка. По-късно било образувано маркграфство Бранденбург, включило владенията на шпревяните, където бил изграден гр. Берлин, превърнал се в голям икономически, политически и културен център на Германия.

В процеса на настъплението срещу славянските народи в началото на XIII в. бил основан орденът на Меченосците, призван да завладее земите на Източна Прибалтика (днешните територии на Латвия и Естония). Под прикритието на лозунга за разпространение на християнството мечоносците пристъпили към асимилирането на населението в завладените територии: непокорните избили, а останалите претопили. В хода на разгрома на племената в Литва, организиран от прусите, първостепенна роля играл Тевтонският орден.

В условията, създадени от опустошителното монголско нашествие в Русия, германски рицари нахлули в Русия и завладели Новгород и Псков. Наред с тях навлезли и шведите. През лятото на 1240 г. княз Александър нанесъл на шведските подразделения на брега на р. Нева страхотно поражение — в чест на победата той бил наречен „Невски“. На 5 април 1242 г. Александър Невски разгромил германските рицари на Чудското езеро и поставил прегради срещу тяхното по-нататъшно настъпление.

Мъжествени борби срещу рицарите тевтонци водили и другите славянски народи — литовци и поляци. През 1409 г. тяхната смесена армия започнала война срещу Тевтонския орден, опустошаващ земите и на двете държави. На 15 юли 1410 г. обединените полско-литовски и чешко-руски войски разгромили Тевтонския орден при Грюнвалд, Северозападна Полша. Набезите на рицарите били преустановени. По силата на мира, сключен в Торун през 1466 г., Тевтонският орден трябвало да признае васалната си зависимост от Полша.

Епични борби срещу чуждоземното проникване водили и чехите. Забележителни заслуги за преодоляване на германското влияние имал чешкият национален герой Ян Хус.

В условията на икономическото и политическото разцепление на Свещената Римска империя назрявали силите, заинтересовани от укрепване единството на немското общество. Водеща роля в тази насока изиграли известни среди на бюргерството. В памфлета „Реформация на император Сигизмунд“, излязъл 1439 г., се разработвала цяла програма за изграждане на единна, централизирана германска държава. Важен фактор за укрепване на единството станали градовете. В края на XV в. затвърдили своите позиции и представителите на хабсбургската династия. Император Максимилиан I (1493 — 1510) възприел идеята за провеждане на имперски реформи, но срещнал съпротивата на Райхстага.

 

Култура и културен живот

 

Възходът на градовете в империята, достигнал високи върхове, дал тласък и върху процъфтяването на културата. В произведенията, които възниквали, намирали отражение събитията на времето. През XI — XII в., когато идеите на реформиране на монашеството обхванали широки слоеве от обществеността, възникнали различни творби, посветени на тази тематика. Поетите пресъздавали сюжети от Библията. По модела на „Песен на песните“ от Стария Завет се появили различни варианти на библейската творба, прославяща живота и делата на Спасителя и  Св. Дева Мария.

Не закъснели да се зародят и граждански сюжети. Възпявали се герои на древността, дейци на религиозни ордени: йоанити, тамплиери, тевтонци. Светската любов също така привличала вниманието на творците.

Разцъфтяла куртоазната лирика. В края на XIII в. в Страсбург се появил „Малък хайделбергски сборник песни“. Около началото на XIV в. в Констанц бил завършен „Вайнгартенски сборник песни“. Между 1310 — 1330 г. в Цюрих бил пуснат в употреба „Голям хайделбергски сборник песни“. Потребността от развитието на музиката извикала на живот прочутия „Йенски сборник с песни“, включващ нотни записи на различни песнопения.

Сюжетен център, на ранните германски песни бил героичният подвиг на бойното поле. Това се потвърждава в „Песни за Хилдебрант“, а така също и „Песен за нибелунгите“, великолепен германски поетически епос на средногорнонемски диалект от края на XII в. Старинните мотиви намерили по-нататъшно развитие в рицарската литература, достигнала небивал разцвет. В романа на Волфрам фон Ешенбах (ок. 1170 — 1220) „Парцифал“ е прославен образът на герой, олицетворяващ дълбока религиозност, човечност, благородство, вярност, любов. В „Роман за Еней“ на Хенрих фон Фелдеке (ок. 1140 — 1210), оценяван като родоначалник на куртоазния роман, се претворява любовта на Дидона към Еней и на Еней към Лавиния.

Възникването на университетите в градовете на Европа, включително и в Германия през ХII — XIII в., породило появата на песните на вагантите, прославящи радостта и веселието. Те пеели за свободния живот, осъждали всякакви ограничения, демаскирали лицемерието. Минезингерите, творците на нежната любовна поезия, излъчили цяла плеяда свои ярки представители. Между тях се открояват Хартман фон Aye (1160 — 1210), Хенрих фон Морунген (ок. 1150 — 1220), Валтер фон дер Фогелвайде (1170 — 1230), най-талантливият творец от този кръг, Райнмар фон Хагенау (1170 — 1205). Късният етап от развоя на минезингерите дават Улрих фон Лихтенщайн (1200 — 1275), Буркхарт фон Хозенфелс (1190 — 1242), Готфрид фон Найфен (1200 — 1255), Улрих фон Винтерщетен (1220 — 1280). В тяхното творческо дело любовната тематика получава голямо значение и непознато дотогава изящество.

Цял един Артуровски цикъл в куртоазната епическа поезия ангажира творческите дирения на множество автори, които оставили и своя почерк. Великият поет Хартман фон Aye сътворил „Книжка“, новелата „Бедният Хенрих“. В „Книжка“ той претворява легендата за Григорий, разкаял се грешник, а в „Бедният Хенрих“ използвал познатия сюжет от старофренския поет Кретиен дьо Труа за крал Артур.

В епическия раздел на ранната градска поезия се оформили нови направления. През периода от 1205 до 1215 г. Готфрид написал романа „Тристан и Изолда“, чийто сюжет останал незавършен и трябвало да бъде доразвит от Айлхарт фон Оберге. Към 1230 г. Фрайданк издал своята творба „Разбиране“, сборник народни пословици и поговорки. Поетът Райнмар фон Цветер (1200 — 1260) усъвършенствал поезията чрез разширяване тематичния обхват на хуманистичните мотиви.

Възникнали различни дидактически творби. Към 1300 г. Хуго Тримбергски (ок. 1230 — 1313) завършил поемата „Състезателен кон“, поема от 24611 строфи. Конрад Вюрцбургски (1220/30 — 1287) написал три легенди за папа Силвестър, за св. Алексей и за св. Пантелеймон, а така също и романите „Златната ковачница“, „Енгелхард“, „Рицарят с лебеда“, „Партенопиер и Мелиур“. Това са произведения, които развиват познатите жанрове в литературата, но ги представят в тяхната по-съвършена форма.

През това време забележителен напредък достигнала лириката. Освалд фон Волкенщайн (1377 — 1445) оставил своя принос в нея. Хенрих от Майсен (1250 — 1318) създал оригинални любовни стихове, включени в 448 съчинения.

За размаха на културата в Свещената Римска империя на германската нация свидетелства не само литературата, но и скулптурата, живописта и архитектурата. В териториите на Германия възникнали местни традиции, отразявайки конкретната обстановка. През XIII в. Либфрауенкирхе в Трир и Санкт Елизабет в Марбург поставили началото на готическия стил в Германия. В храма на гр. Фрайбург в Брайсгау била изработена висока кула, украсяваща целия строителен ансамбъл. В северните територии на Германия готиката придобила кубическа характеристика. В Мариенкирхе в Пренцлау архитектурата придобила нови естетически измерения. В Корин започнали да доминират декоративните елементи при фасадите.

В паметниците на култовата скулптура и архитектура, както и в живописта през XIV в. доминирали сюжети от християнската църковна идеология. Забележителни постижения отбелязали „Разпятие“ в Бергхайм, „Разпятие“ в Санкт Мария в Кьолн. Живописта по това време се движела в рамките на традиционния канон, но обогатявала своите форми.