Кръстоносни походи

Кръстоносни походи

Посещения: 24630

 

Проблеми на историографията.


Те възникват непосредствено след появата на първите проучвания върху кръстоносната епопея. Това, че отделните автори, свързани с различни школи в медиевистиката, не мислят еднакво, а застъпват противоположни становища за характера на походите, за тяхната роля в историята, е напълно естествено и разбираемо. Вече в продължение на 5—6 столетия тази тематика привлича вниманието на голям брой специалисти от отделните клонове на хуманитарните науки и ги подтиква да проникнат в нейната най-дълбока същност. Огромното количество изследвания пораждат необходимостта от библиографски справочници за ориентация в постоянно увеличаващия се брой на проучванията. През 1960 г. в Хановер германският медиевист Ханс Еберхард Майер обнародва солидна „Библиография по история на кръстоносните походи", която само след 5 години излиза във второ допълнено издание. В библиографията са обхванати трудове на около 20 езика: английски, арабски, български, датски, иврит, испански, италиански, китайски, латински, немски, полски, португалски, румънски, руски, сърбохърватски, сирийски, турски, унгарски, френски, холандски, чешки, шведски и др.

След труда на X. Е. Майер се появява подобен труд на американския медиевист А. С. Атия. През 1968 г. италианският историк Ф. Гардини оповестява допълнение към справочника на X. Майер, като обхваща цялата литература, излязла през 50-те — 60-те години на столетието. Както компендиумът на германския историк X. Майер, така и наръчникът на италианския автор Ф. Гардини не са пълни, в тях има известни пропуски, но това не намалява тяхната стойност.

От по-други методологически позиции, но при всички случаи полезно монографично проучване е двутомникът на покойния медиевист Михаил Заборов, който цял живот разработва кръстоносната история. Единият том „Введение в историографию крестовых походов (латинская хронография XI — XIII веков)" (М., 1966) представлява фактологически анализ на изворовата база, приведена в известност. Другият том „Историография крестовых походов (литература XV — XIX вв.)" (М., 1971) е естествено продължение на първия том, но придобива облик на систематичен обзор на основната научна и научнопопулярна продукция за кръстоносните походи. Макар да могат да се направят редица уговорки по един или друг проблем, по неговата интерпретация, качествата на проучването са значими. Това е солиден справочник, „лебедова песен" на един дългогодишен изследовател, посветил живота си на изучаването на тези исторически събития.

Естествено, основните етапи в развитието на историографията са проблем, по който може да се дискутира, без да се стигне до приемливо за всички учени решение. Един закръглен цикъл образува хуманистичната историопис в лицето на италианските (Флавио Биондо, Бартоломео Саки, Павел Емилий), германските (Себастиан Брант, Якоб Вимпфелинг) и други учени. Историците хуманисти правят опит да развият традицията, без да скъсват с нея. Те придвижват напред поставянето и решаването на проблемите на базата на критичността и добросъвестността.

Както може и да се очаква, кръстоносната тематика получава диаметрално противоположна трактовка в трудовете на католическите и на протестантските историци на XVI и XVII в. Двете направления се заемат с издаването на извори, което представлява несъмнен научен принос. Католическата линия (кардинал Цезар Бароний, Луи Мембру, Пиер Утреман, Ж. Б. Босюе) има апологетически характер, обосновава позицията на Папския престол, на Католическата църква. Протестантските историци (И. Авентин, М. Власич, Готфрид Арнолд) подлагат на критика отношението на Църквата към кръстоносното движение, гледат негативно на кръстоносците.

Свои схващания застъпва просветителската и романтичната историография на XVIII и първата половина на XIX в. Литературата на Просвещението (Φ. М. Волтер, Й. Г. Хердер, И. К. Майер, К. Хелер) поначало застъпва възгледите на протестантите за Църквата и нейните походи на Изток. Това разбиране обхваща редица проучвания, които се намират под влияние на водещите представители на школата на Просвещението в Европа.

Не само историци, но и философи достигат до извода за отрицателните последици от кръстоносните походи за Европа: безсмислена загуба на хора, от една страна, и на средства, от друга. Просветителите подчертават големите размери на загубите, които имали катастрофални последици. Едуард Гибън изчислил, че само при обсадата на крепостта Антиохия паднали 50 000 кръстоносци. От своя страна Ф. Волтер заключава: „Единственият резултат за християните в техните варварски походи било изтреблението на други християни." По-нататък мислителят детайлизира, че броят на загиналите европейци възлизал на 2 млн. души. „Ако от двата милиона души, загинали на Изток — обобщава Волтер, — всеки имал само по сто франка, това означава, че кръстоносните походи донесли загуби в размер на 200 милиона ливри." Не по-различно разсъждава и У. Робертсън, който заключава: загубени били „невероятно множество хора и пари". Френският просветител-ерудит Ж. Б. Майи изяснява, че само от бедните слоеве през 1096 г. „загинали по дребни изчисления 300 000 човека, не направили и крачка за осъществяването на това дело, за което се стремили, не стъпили на късче земя и даже не успели да зърнат онези места, освобождаването на които били запланували". След това авторът говори за обезлюдяването на Европа, за огромните загуби, които тя дълго не могла да възстанови.

В трудовете на историците от епохата на Просвещението кръстоносното движение се представя като голямо историческо явление, резултат от действието на земни, а не на свръхестествени причини. Те обърнали внимание на редица подробности, систематизирали множество факти, лансирали своите концепции. Учените подхождали към изворите, общо взето, критично, не идеализирали събитията. Това спомогнало за придвижване на проблематиката напред, за навлизане на мисълта в нови, по-широки простори.

В края на XVIII и първата трета на XIX в. в историографията на Франция и Германия възникнали нови разбирания за кръстоносните походи. Френската академия на науките възобновила работата по издаването на „Събрани истории на кръстоносците". Френският маркиз Андре Дайкур публикувал работата „За влиянието на кръстоносните походи върху състоянието на европейските народи", а ориенталистът от университета в Гьотинген И. Айхорн издал трактата „Излага се историята на войната на кръстоносците по съчинението на Абулфед, при това по такъв начин, че едновременно от творенията на други писатели, както източни, тъй и западни, се извлича това, което може да служи за оценка, изправяне и поясняване на неговото повествование". В случая обширната формулировка на заглавието е извършена в духа на германските традиции от онази епоха, но същественото е, че авторът привлича значителен брой наративни извори, анализирайки с комплексните методи на ерудитската школа.

Противникът на Ф. Волтер, Фр. Шатобриан, в „Пътешествие от Париж в Йерусалим" разказва впечатленията, които натрупал през 1806 г. по време на преминаването си през Гърция, Египет и Палестина. Той изказва несъгласие с историците и философите на Просвещението и застъпва различно становище. Според него кръстоносните походи били гигантско стълкновение между две религии, едната от които, ислямът, била въплъщение на всяко зло, другата, християнството, напротив, поборник на високите идеали на Просвещението и свободата. За Шатобриан походите били велико зрелище, битка на две армии, на Европа и Азия, атакуващи под знамето на своите религии, атакуващи Мохамеда и Иисуса Христа сред техните почитатели.

От своя страна философът Фридрих Шлегел отстоявал позициите на германската историко-философска традиция. Изразявайки положително отношение спрямо някои възгледи на просветителите, в своите лекции авторът не приема становището за позитивното въздействие на Изтока за издигане културата на Европа. Той се отзовава позитивно за религиозния ентусиазъм на епохата, изразява възхитата си от героичните подвизи на християнските рицари за защита на ценностите на християнската цивилизация. Представителят на германския романтизъм Фридрих Вилкен пък оценява кръстоносните походи като религиозни войни, в които и западните християни, и източните мюсюлмани се сражавали в защита на светия град Йерусалим и другите свещени места. За него решаващ фактор за организирането им било сблъскването между религиозните интереси на християнска Европа и ислямския Изток.

Във „Философия на историята" германският философ Г. В. Хегел вижда предпоставките за кръстоносните походи в областта на кардиналните духовни потребности и интереси на Католическата църква. За него те били войни с религиозен характер, чиято цел била Църквата да освободи Свещената земя, да придобие светините. Според големия философ резултатите за самата Църква не били положителни, а отрицателни: „Църквата извратила принципа на християнската свобода, превръщайки го в безнравствено заробване на душите." В резултат от кръстоносните походи тя подкопала напълно своя авторитет като институция.

В петтомната „История на кръстоносните походи" на Ж. Ф. Мишо романтичното виждане за религиозната епопея намерило разгърната обосновка. Както и други историци от неговата школа, авторът акцентира на религиозния фактор, на религиозния ентусиазъм, обхванал населението в Западна Европа, на желанието му да освободи от неверниците Божия гроб. По думите му най-силен двигател на кръстоносците било благочестието. За него идеята за избавлението от гнета и нищетата било второстепенен фактор, а победите на кръстоносците били дело не на герои от истинската история, а по-скоро на епични герои. Романтизмът на Мишо достига дотам да сравнява Първия кръстоносен поход с Троянската война: „славата на нашите предци" съставлява „реално благо на нацията".

Жозеф дьо Местр в трактата си „За папата" пише апология на кръстоносните походи, величае подвизите на рицарите. Авторът изказва благодарност на римския понтифекс за организирането на тези войни. Съдържанието и идейните насоки на научнопопулярната книга на Π. Ф. Жиро „Красотата на историята на кръстоносните походи" се подсказват от заглавието. В книга за Танкред, пълководеца на войната за Йерусалим, Т. Делбара не може да сдържи възторга си от подвизите на рицарите, от техния героизъм. Възхвала на Ордена на тамплиерите и на нашествието в източните страни се въздига и в книгата „Исторически изследвания за кръстоносните походи и тамплиерите". В двутомния труд „История на кръстоносците" Чарлз Милз, английски историк, отстоява тезата, според която походите били отражение на гнева на християнския Запад, на възмущението му от оскърбленията на мюсюлманите, нанесени на християнските светини, на гроба Господен в Йерусалим.

Нов етап в изучаването на кръстоносната проблематика настъпва в края на 30-те и началото на 40-те години на XIX в. В Германия медиевистите създали системата за диференциран подход към изворите и тяхната интерпретация. Принципите на научното изворознание, разработени за античната историография от В. Нибур, започнали да се използват и в медиевистичната литература. Подготовката на многотомната поредица „Германски исторически паметници" привела в известност документацията за походите. В Берлинския университет Леополд фон Ранке през 1837 г. поставил на семинар началото на критиката на изворите за Първия кръстоносен поход. След този семинар Хайнрих фон Зибел (1817 — 1895) издал своята „История на Първия кръстоносен поход" (1841 г.). Авторът анализира критично изворите за движението, оценява го като „световно събитие" и прави сериозен опит да изясни предпоставките за неговото възникване. Според младия учен, привърженик на позитивизма, причините за зараждането му били три: първата той видял в най-общите религиозни настроения на средновековната епоха, които се засилили особено много през XI в. в резултат на клюнийското движение. Съзнанието за греховност, обхванало обществото, пораждало увлечение по аскетизъм, отшелничество и духовни подвизи, към поклонничество на Божи гроб, към разработване на философски и теологични проблеми. Следователно, посочените настроения били първата обща причина за масовото надигане на населението за освобождаване на Божия гроб. Втората предпоставка X. фон Зибел открива във възхода на папската институция през XI в., респективно при понтификата на Григорий VII, който обосновал идеите за организирането на кръстоносен поход. Поради обстоятелството, че те разкривали пред папството широки възможности за разширяване влиянието в нови страни, католическото духовенство възприело кръстоносната идея с отворени обятия. Намерението на Папския престол да освободи Светата земя, да окаже подкрепа на християните неизбежно увеличавало властта му, неговото могъщество. Най-сетне, третата причина се кореняла в интересите на светските, гражданските власти, които раздвижили различните класи в обществото и го вдигнали на борба. Обхванати от общия порив, феодални аристократи, барони, рицари открили възможност да задоволят своето славолюбие и войнственост, да увеличат своите средства. Селяните, смазани под тежестите на феодалното безправие, били обхванати от религиозни чувства, но в самите походи те виждали средство за освобождаване от тежките условия на живот. В кръстоносния поход, в който проявили готовност да участват, те откривали възможност да получат отсрочване на времето за изплащане на дългове, да защитят семейството си и неговото имущество и да се освободят от греховете си.

Свои интереси да участват — според заключението на X. фон Зибел — имали гражданите, които все още живеели при трудни условия и не били решили социалните си въпроси. Следователно походите изиграли съществена роля за икономическия подем на градовете, доколкото разширили икономическите контакти с Леванта и активизирали търговските операции на Изтока и Запада. Това според големия историк имало съществено значение.

Набелязаните от X. фон Зибел основни фактори за появата на кръстоносното движение поради своята правдивост в основни линии влизат в позитивната научна литература и служат като модел за обясняване на епохата, на събитията, на процесите и явленията. Това доказва голямото научно проникновение на историка-медиевист, способността му да вниква в най-дълбоката същност на нещата и да ги интерпретира с възможностите на изследователя. „История на Първия кръстоносен поход" на X. фон Зибел била научно завоевание, основополагащо проучване, проправило пътища на мисълта, начертало перспективи.

Крачка напред в изучаването на походите от протестантска гледна точка направили историците X. Хагенмайер, К. Клайн и др., които натрупали много факти за опустошителния характер на движението, подлагайки на анализ позициите на официалната католическа историография. Следвайки тази линия нюансирано, съобразно възможностите на отделните автори, германски медиевисти като В. Хайд, В. Холцман, В. Норден обогатили фонда на научните изследвания.

Православните историци (П. И. Малицки, Ив. Снегаров, Е. Попович) акцентирали върху пораженията, нанесени от рицарите върху Православната църква. Обърнали внимание върху избиванията на духовници, разрушаването на храмове, изнасилванията на монахини.

Сериозни приноси дали цяла поредица френски учени от ранга на П. Риан, Л. Брейе, А. Люшер, Ф. Шаландон, които придвижили напред обсъждането на въпросите, привлекли нови документални свидетелства, разработили нови проблеми, посветени на икономическите предпоставки, на социалната база на походите и пр. Засилил се интересът към Четвъртия кръстоносен поход, ангажирал научните дирения на Ш. Дил, А. Грегоар, Ж. Льонон, А. Ваас, П. Топинг, които се опитали да подложат на комплексен анализ известните факти и да ги приведат в научна система. Разбира се, има историци, които виждат в покоряването на Константинопол — както пише Р. Грусе — „международно разбойничество". Други медиевисти като Е. Тилман поддържат, че папа Инокентий III нямал друга мисъл, освен грижата да бъдат освободени Светите места, поругани от неверниците.

В потоците литература се въвеждат схващания като това на американския медиевист А. С. Атия, който твърди, че кръстоносните походи повлияли върху развитието на цивилизацията и по-конкретно върху Възраждането и откриването на Америка. В съгласие с тази постановка Ш. Айкур намира, че походите се превърнали в основен фактор на прогреса. В тритомната си „История на кръстоносните походи" (1951 — 1954) английският учен Стивън Рънсиман отхвърля мисълта за някакво тяхно пряко участие върху развитието на западната цивилизация, но приема, че заедно с тях се родила съвременната история.Хронологически граници.

Между учените медиевисти няма установено единно мнение относно границите на кръстоносните походи. Има автори, които включват в тях периода Χ—XI в., предхождащ и подготвящ възникването им, както и XIV — XV в., времето след завършването им. Така смята германският историк Ханс Еберхард Майер в „Библиография по история на кръстоносните походи". В този труд авторът обхваща всички събития от IX до XVI в., в една или друга степен свързани с кръстоносната идея. За крайна граница на походите той приема 1453 — годината на покоряването на Константинопол, с която приключвали организираните експедиции в защита на християнството. Ханс Майер сам стига до заключението, че това е твърде разширена периодизация, поради което я квалифицира като „малко удовлетворителна", защото през 1453 г. кръстоносното движение придобило друг характер, трансформирало се в „антитурски войни".

Ползва се с гражданственост и друга хронология: 1096 — 1291 г., когато гр. Акра бил покорен от султана на Египет и кръстоносците били изтласкани от своята последна опора. Тази теза също страда от известен субективизъм.

При това положение традиционното периодизиране, включващо времето от 1096 г., когато започнал Първият кръстоносен поход, и стигащо до 1270 г., когато протекъл последният, Осми кръстоносен поход, възглавяван от краля на Франция Луи IX (1226 — 1270), продължава да се отстоява в научната литература. То е най-приемливо, поради което се радва на най-многоброен кръг привърженици и намира опора в изворите и историографията.

 

X

Right Click

No right click