Османска държава

Мехмед II Завоевателя

Посещения: 2539

 

Илбер Ортайлъ


Gentile Bellini 003На 30 март 1432 г. се ражда син на султан Мурад II. В началото дори е съмнително дали това дете ще стане принц, но поради произтеклите събития и смъртта на брат му той е принуден на много ранна възраст два пъти да възседне престола. Два пъти възсяда трона на смятаната вече за империя османска държава, и първия път, отстъпвайки го на баща си, се оттегля като санджакбей на Маниса, по-точно на Сарухан. (Маниса тогава е столица на Сарухан.) Повторното възкачване на престола от един младеж е случай, за който дори не можем да кажем, че е изключително рядък, той си е единствен.

Но този 21-годишен младеж през 1453 г. обсажда една голяма столица, смятана за метропола на тогавашния свят и споменавана единствено като полис (град), и спечелва една славна победа. Освен градовете Дамаск (чиято звезда в ислямския свят започва да угасва), Багдад и проспериращия Кайро, Исфахан в далечен Иран и Нишапур, по онова време в цяла Европа няма по-голямо поселище, което би могло да се нарече град. Мястото, за което говорим, е Константинопол. За да го покори, 21-годишният владетел построява за четири месеца крепостта „Румели Хисаръ".

Завоеванието на Истанбул е истинско събитие. То е значимо събитие не само от гледна точка на национално-историческото съзнание на турците, което, за съжаление, не е достатъчно осветлено. Покоряването на Истанбул е връхната точка на война от ренесансов тип, в която са използвани огнестрелни оръжия и модерна военна техника.

Във войните, избухнали по време на Ренесанса, градовете-държави в Италия воюват с наемни войници, наричани кондотиери. Командирите им са професионални военни и за да не губи италианската армия жива сила, те разработват не война, а един вид шахматнa игра. Например войната срещу нахлулата в Италия Франция. Доста по-късно Австрийската война, дори и 30-годишната война между 1618-1648 г. не се смятат за войни, в които модерните огнестрелни оръжия се използват активно. В това отношение в тогавашна Европa само Унгарското кралство е малко по-напред.

Ето защо, за да се справят с военната технология на Унгарското кралство, с което вече от 100 г. са в състояние нa война за влияние на Балканите, османците волю-неволю се насочват към система, с която да ги надмогнат. Младият владетел Мехмед II е лидер в това начинание и срещу стените на Константинопол, смятани за най-прекрасните фортификационни съоръжения на Средновековието, той изправя военната техника на Новото време - четири тежки топа и, както се твърди, за пръв път и подвижни топове.

Със строителството на крепостта „Румели Хисаръ" падишахът взема под контрола си Босфора. По такъв начин се предотвратява евентуалната подкрепа за града от черноморските колонии и в началото на май започва обсадата с изтеглените от Едирне топове. На практика с продължилата 53 дни обсада завършва Средновековието - както в европейската, така и в нашата история. Защото до тази дата, от гледна точка на идеологията на имперските институции, Османската империя не се смята за действителна империя. Но след завоюването на такъв град като Константинопол, а според източно — ислямските народи - Константиние, в това общество започва да се наслагва едно имперско съзнание. Бихме могли да видим отражението му върху изкуството, в културния живот и в дворцовия протокол.

Ето този имперски период в определен смисъл е Новото време на Османската империя. В противен случай нямаше да има нужда да се разделя Средновековието и Новото време с такива маркери като непременното навлизане на печатницата или разрушаването на феодалните крепости. Да не забравяме, че със завоюването на Константинопол в определен смисъл започва и разпадът на средновековните италиански морски държави като Венеция и Генуа, опиращи се на търговията в Източното Средиземноморие. Отделно, това положение довежда до принудителния излаз в далечните океани и го ускорява.

Обсадата продължава 53 дни. Организирани са много силни щурмове и междувременно през нощта на 22 срещу 23 април - както изцяло се потвърждава от тогавашните византийски и римски рапорти, а по-късно и от такива големи историци като Рънсиман, Бабингер и Шлумбергер на базата на много извори - корабите са пренесени по суша от брега на Босфора в Златния рог. Тъй като флотата се състои от леки катърги, придърпването им за една нощ е възможно.

И така Златният рог, който е недостъпен, понеже е затворен с тежки вериги, вече започва да губи значението си. Заедно с това продължават и атаките откъм сухопътните стени. Византия през цялото Средновековие използва едно приспособление, познато още от древността като „гръцки огън". Днес са известни много по-запалими оръжия по водата и сушата, но историографията все още не знае точно състава на този „гръцки огън". Заради него обсадата на града от морето е невъзможна. Над двайсет обсади по сушата - това е нещо, което за пръв път се среща в дългата история нa Византия.

Наричаме Истанбул Източен Рим, а не Византион, понеже Византия е название, дадено от европейците след разпадането на империята с цел да се омаловажи имперската традиция. Германците, както е известно,  пожелаха да затрият Византия от историята, за да могат да кажат, че несмятаната за империя Свещена римско-германска империя е всъщност Рим и че Германия е наследница на стария Рим. Затова наричащата себе си Римска империя държава, след разпада си на Запад е назована Византия. Трябва да постъпваме крайно деликатно при използването на това разпространено название и ако се налага, можем да го премахнем от историографията си. Защото Византион е много древен град — колония, останал от елинистичната епоха, дори отпреди елинизма, и заема пространство, което не надхвърля територията на днешния нос Сарайбурну.

Имперската столица преживява повече от 20 обсади в историята си, някои от които много мощни и предприети от страна на варварските пълчища, а други - от държави и армии с установена военна организация. Нито една от тях обаче не постига целта си. За първи път градът бива обсаден от армия, чиито оръжия възвестяват модерната епоха. Ренесансът идва на крака на самата Византия. Както някои подчертават, тази война представлява най-конкретната картина на Ренесанса. По отношение на това, че на 6 и 12 май са предприети много мощни и кървави щурмове, западните и местните историци са единодушни. В стените се откриват пробойни от изключително важните в случая каменохвъргачки, както и от гюлетата на тежките артилерии. Градът се самоотбранява. Не разполагаме с точни цифри за броя на обсаждащата армия. Докато един съвременен италиански наблюдател посочва цифрата 100-150 хиляди, византийският историк Халкокондилес указва например 400 хиляди. Идете му хванете края!

Zonaro GatesofConstИ съвременните историци от Шлумбергер до Рънсиман дават много различни цифри. Във всеки случай, като вземем предвид по какъв начин средновековните армии разрешават логистичните, транспортните, продоволствените и здравни въпроси, не можем току-тъй да говорим за армия, състояща се от 200-300 хил. души, защото на 100-150 хил. войници на едно място трябва да им се обезпечи хигиената, в противен случай веднага ще плъзнат болести. След като не попадаме на такъв случай, не можем да увеличим много числото на тази армия. Няма никакво съмнение, че и защитаващите града са много под тази цифра. Те повече са разчитали на волята и храбростта си, на устойчивостта и структурата на крепостните стени. Легендите в историята на Византия, с други думи - християнската Римска империя, не изживяват мигновен крах. До последния миг народът очаква Дева Мария да го спаси. Последната нощ на службата в „Св. София" императорът оповестява за идването на Богородица. Все още народът е в очакване: когато турците нахълтат в града, ангелите ще пробият стените, ще излязат наяве и ще ги изгонят. Сказанията се възкресяват в моменти на беди. Така или иначе, този голям център на християнството, който целият свят в течение на повече от едно хилядолетие описва с възторг, преминава в ръцете на нова сила.

„Св. София" пада в очите на народа и защото символизира обединението с католическия свят. Католицизмът е отхвърлен от местното население не поради теологически съображения. За местните католицизмът означава едно варварско, кърваво и унищожаващо всички библиотеки латинско нашествие, което напада прекрасния град през 1204 г. с измама и ограбва всичките му богатства, изкъртва дори медните пластини на обелиска в Хиподрума пред „Св. София". Поради тази причина и последният управник на Византия Нотарас, и духовници като Генадий, спечелили доверието на народа, казват, че „вместо хляба на франките, предпочитаме турската чалма и сабя".

След завоюването се разрешава тридневно грабителство, но това става, тъй като градът не се е предал доброволно. Става въпрос за едно правило. Ако градът се бе предал до един месец, това нямаше да се случи.

Последният император на Византия Костантин Палеолог тогава казва: „Вместо да предам града, по-добре да умра. Аз съм начело на най-голямата и същинска християнска империя." Когато трупът му е намерен, Завоевателя заповядва да бъде погребан с религиозни почести, оказвайки му необходимото уважение. Несъмнено „Св. София", този най-голям в света храм на християнството, тогава е превърната в най-големия храм на исляма. Своето физическо първенство тя ще съхрани до 50-те години на XVI в., т.е. до строителството най-напред на „Сюлеймание", а след това и на джамията „Селимие". В Западна Европа, дори в ренесансова Италия, нито едно съоръжение не е толкова внушително, колкото „Св. София". До строителството на големите църкви през Ренесанса тя украсява мечтите на всички християнски народи.

Затова е било много важно обръщането ѝ в джамия. След 30-те години на миналия век превръщането от републиканска Турция в музей на станалия в течение на столетия повод за кървави стълкновения и техен пряк свидетел голям храм, е много смислен политически и културен акт.

 

* * *

 

Без съмнение, Завоевателя намира града в руини. Това състояние съвпада с началото на XIII в. След нападението на кръстоносците и 50-годишното латинско владичество градът се е разорил и като столица на държава, която се смалява, не успява вече да се вдигне на крака.

Всичко това налага новото благоустройство на града. Какво е направено в това отношение? От днешните вилаети на Кония, Нигде и Аксарай, от тогавашен Караман и различни места на Караманлийско се преселват в Истанбул турци мюсюлмани и турци християни. Но това не е достатъчно. От империята, от местата под нашия контрол, Завоевателя преселва арменско население. Поради тази причина през 1461 г. бурсенският митрополит Ховаким е назначен за глава на арменците в Османската империя. За пръв път като водач на народ в Истанбул на престола се възкачва патриарх.

След Ечмиядзин, Сис и Васпуракан, с други думи, след Ахтамарските католикоси, се появява още един духовен глава. Той е повече административен лидер, водач на народ, което е много важно. По същия начин тук се формира и голяма еврейска общност, защото след завоеванието, от една страна, и с разпада на Андалузия, от друга, започва постепенно едно продължило приблизително 100 години еврейско изселничество. Многобройната еврейска общност в Истанбул се състои от повече от 50 общности към синагоги.

Не бива да се притесняваме да наричаме Истанбул Константиние, защото в архивите и документацията и това име се използва. То се среща понякога дори в напечатаните в началото на XX в. книги, особено във ферманите, в които през XVIII в. се нарича Исламбол, в надписи върху надгробните камъни това също се забелязва. По отношение на названията не бива в никакъв случай да проявяваме фанатизъм, защото този град е една голяма световна столица.

Градът преминава под управлението на Османската империя, която става негов притежател и стопанин. Вижда се как старите пазари се разширяват с нови технологии и как междувременно възниква Капалъ чаршия. Както се разбира от топографските анализи на града, по време на Византия тук също е имало пазар, но организирането му в познатия ни стил на покрита чаршия принадлежи на османската епоха.

За кратко време, с изградените джамии и чаршии, ханове и дервишки текета около джамиите, градът постепенно придобива османския си облик. Всяка махала започва да носи името на пашата, построил съответната джамия, хан и хамам, поради което Истанбул се нарича още градът на пашите. През XVI в. на града предстои да изживее истинския си разцвет.

 

Завоевателя и завоеванието

 

Няма съмнение, че сред първостепенните резултати от завоеванието на Константинопол са просперирането на една агонизираща световна столица и оформянето на мюсюлманската империя, установила се на Балканите.

Това събитие, колкото и да било очаквано, предизвикващо страх, предполагаемо, в първия момент не могло така лесно да се преглътне. Отделно, да не забравим, че възприемането му е проблем не само за западните християни, но и за източните. Унгарците започват организирането на кръстоносен поход. Папата бие тревога сред християнския свят: „Обединявайте се!" Италия е обзета от страх и поради това, че след определен период в областта Пулиа, представляваща върха на токчето на ботуша на юг, на брега в Отранто ще слезе Гедик Ахмед паша.

Това, което се разказва за завоеванието, е хипотетично. И не можете да го сведете само до неприязън към мюсюлманите. Става дума за една пропагандна акция за обединяване на християните. С други думи, приказките, че там стотици хора са избити, „Смени си вярата, ако не - свършено е с теб!" и други подобни предупреждения до днес съществуват в езика на историографията. Но важното в случая е, че историците не са го разнищили. Иначе е нормално в онова време да се разпространяват такива слухове, това е вид защитен механизъм. Да споменем още и това, че завоеванието на Константинопол, разбунило толкова силно Запада, в официалната история „Китаб-ъ Диарбакърие" на държавата Аккойунлу - съседна на османската - въобще не е засегнато. Другояче казано, налице е едно почти негативно отношение. Защо? Защото покоряването на Константинопол е важно събитие и това се постига не от Аккойунлу, а от конкурентната династия. Отделно, не трябва да забравяме, че владетелят на Аккойунлу Узун Хасан е роднина със създадената след кръстоносния поход от 1204-а Трапезундска империя, управлявана от династията Комнини. Поради това бъдещият сефевидски шах Исмаил по бащина линия носи кръвта на известни мюсюлмани турци, а по майчина - синята императорска кръв на Комнини. Самият той е внук на Комнините. Ясно е, че една такава държава няма да посрещне особено благосклонно османското господство. Но да изтъкнем и факта, че вътре в християнския свят някои сили са почувствали изгода за себе си от това час по-скоро да преминат в контакт с новите владетели.

Покоряването на Константинопол е много важно събитие. След известно време Кримското ханство, произлязло от свадата между турско-куманските държави на север на мястото на разпадналата се държава на Златната орда, веднага се присламчва към османската държава и, подписвайки един договор, предпочита да признае мощта ѝ, за да се спаси. След това събитие от 1475-а доста важна част от Кримския полуостров, разпростираща се между Кефе (Теодосия) и Судак, ще се свърже с центъра като своеобразен османски санджак. А северните части на полуострова ще останат под управлението на васалното Кримско ханство.

Пак по същия начин между 1461-63 г. балканското завоевание е приключено. Как стоят нещата с покоряването на Албания и Босна? Някои неща няма как да обясните на хората. Историята не се случва само на хартия и думи, трябва да се знае и географията. Затова съветът ми към младите поколения е непременно да се запознаят с тези места. Когато видите силно пресечения терен на Янина, Шкодра и Босна, ще се убедите в това колко майсторски е извършено завоеванието и с каква тънка дипломация е подкрепено.

Османската държава е вече един arbiter mundi и световна сила. Върху това няма какво да се спори и в действителност втората половина на XV в. е периодът, когато османското общество поема в глобален смисъл, и то съзнателно, мисията си на империя.

Папството смята, че няма полза да влезе в отношения с този нов мюсюлмански владетел. Това е самозаблуда и папа Пий II пише писмо на Завоевателя: „Приеми християнството! Като станеш християнин, владетелят на света без това ще бъдеш ти. Това, което ще ти трябва, е... (изразът е точно този - „aquae pauci") „малко вода", т.е. предлага му да се покръсти. Няма доказателства, че това писмо е изпратено, но черновите са намерени в архивите. Разбира се, не е възможно Мехмед II да откликне на това писмо. Тук възниква една друга полемика.

Твърди се, че всъщност Завоевателят е християнин. Това не е вярно, но без никакво съмнение Мехмед II Завоевателя не е владетел в смисъла, в който ние го разбираме, с други думи - не е набожен като сина си Баязид II и внука си Явуз Селим (Грозни). Разбира се, той е вярващ, но вероятно в поведението и начина си на живот не е фанатик. Затова през годините на управлението си проявява склонност към космополитно поведение. Самият той е в близки отношения с хуруфиите1 на Фазлуллах. Тук не можем да се спрем по-подробно върху това. Най-голямата особеност на тази странна секта, възникнала в Иран, точно като кабалистите на юдейската Талмуда, е да пророчества и коментира, основавайки се на отношенията между буквите и цифрите, но покрай цялата тази работа събира около себе си хора от всяка религия и прослойка. Когато това движение с космополитна структура, на което султанът симпатизира, а може би и участва в него, показва склонност към значително разпространение, рекрутът в същността си Махмуд паша, отгоре на това произхождащ от християнско духовно семейство, го смазва с кървава жестокост. Всъщност не можем да кажем, че е с кръв, защото го унищожава с огън, макар кладата да не е подход, особено срещан в исляма и вероятно идва от древността. Това че той изглажда недоволството на заточените от Завоевателя хора и попречва, макар и частично, на изселенията от Караман, е посрещнато с одобрение. Освен това, тъй като тогава държавата е постоянно в състояние на военна икономика, земите на някои текета и обители преминават към падишахската хазна. Частичното възпрепятстване на тази традиция превръща Махмуд паша в обичан от широките народни маси владетел, по-специално от хората из средите на улемата, сектите и дервишите. Завоевателят, за съжаление, бива принуден да ликвидира този велик везир, защото отношенията им се влошават. След тази казън народът му присвоява званието вели2 и ръкописите, съдържащи сказанията за Махмуд паша, вероятно представляват най-многобройната част от османската ръкописна литература. Те достигат до наши дни и всеки ориенталист и историк може лесно да ги намери.

Завоевателят е много голям владетел. Изключителен политик. Голям поклонник на културата. Не само за нас е такъв. От гледна точка на историка големите личности не са хора, чието величие непременно се оценява от съвременниците и се тачи. Той е типичен пример за това. Защото Мехмед II Завоевателя не само изгражда една империя, но и в шествековната ѝ история той е владетелят, който най-много променя вътрешната, религиозната и културната структура не само на отечеството ни Анатолия, а и на останалите извън Турция османски предели. Това не подлежи на никакво съмнение.

Gennadios II and Mehmed IIЗавоевателят е един ренесансов сеньор. Предполага се, че е владеел много езици. Това не е случайно твърдение. Например Трапезундус Джакомо Лангучи пише, че няма друг, който толкова добре да разчита гръцките източници. Тук може да има и доза преувеличение, но повече от ясно е, че Мехмед II владее гръцки. Когато кара да му четат подобни източници, най-малкото не чувства нужда от преводач. Притежава богат запас от думи. За латинския му се говори същото. Повече от ясно е, че владее арабски и персийски, защото и той, като мнозина членове на династията, е поет. Това се разбира от творбите му. Ясно е, че е много любопитен и към географията и историята. Много се интересува от Троя. Разбира се, тогава тя още не е открита, но вероятно през онова столетие той придобива много знания за нея. Много добре познава и Италия. Знае наизуст картата и изучава тази страна, която в бъдеще, ако не бе починал преждевременно, непременно щеше да завладее. Тези му намерения се подразбират от рапортите на венецианските и генуезките посланици.

Няма друг османски владетел, който като Завоевателя да познава толкова добре Италия и италианската култура. Нещо повече - няма такъв не само на Изток, а и на Запад. Италия е навсякъде - в Кайро, в Александрия, в Иран, разбира се, в Източна Анатолия, но нито един източен владетел не познава тази култура и свят колкото Завоевателя. Точно той обаче е човекът, който заличи икономиката на въпросния свят. Покоряването на Константинопол, установяването на контрол над о. Евбея, Самотраки и др., особено над черноморските колонии, премахването на Трапезундската империя (1463) и пълното завладяване и установяване на контрол над Крим (1475), установяването на владичество във Влашко и Богдан, османското влияние в Адриатика, допринасят за края на господството на Венеция.

Оттогава можем да говорим вече за Венецианска република. Поради това, въпреки положителните оценки, давани на Мехмед II Завоевателя, той все пак си е най-страшният и мразен от западния свят владетел. В националната ни история Завоевателя трябва да се смята за установилия равновесие между Запада и Изтока султан, който е сред първите, отворили държавата и народа, и особено културата ни, към Запада. Тук специално искам да отбележа следното: Завоевателят е източен владетел, който не страда от комплекси спрямо Запада. Такъв тип човек, да оставим държавните мъже, дори сред интелигенцията ни рядко ще намерим - източен човек, който междувременно обича и познава Запада. Поради тази причина Османската империя през XV в., дори в сравнение с по-късните епохи, преживява истински културен разцвет. Забелязваме го и в изграждането на империята.

Да се спрем върху някои примери. Завоевателят слага край на господството, което Венеция установява през 1204-а над Римската империя, над Византия. Поддържа една политика на равновесие в полза на Генуа. Разбира се, че впоследствие и Генуа се разпада. Завоевателят по един невероятен начин усвоява знания за вътрешнополитическия и културния живот на европейските страни. Не на последно място се вижда, че той се интересува не само от измеренията на пространството, но и от времето. Както подчертават съвременни на империята писатели като Критовулос, а по-късно и Кемалпашазаде, той пренася в столицата си старогръцки и римски статуи. Макар да не ги издига по площадите, по въпросите на старата гръцка и римска история има около себе си съветници италианци и гърци.

В обкръжението на Завоевателя местният ни историк Турсун бей и такива като Критовулос и Лангучи от Източен Рим работят заедно. Да изтъкна и само това, че в историята си, в която описва онази епоха, столичният равин Капсали го въздига до небесата. Имперската столица представлява една културна амалгама. Но това не е достатъчно, растящата империя оформя имперската си идеология. Как ли? Ние до този период не разполагаме с хроника от онова време, която да описва събитията, войните и развитието на Османската империя от основаването ѝ. За първи път тези хроники се появяват през последните години на Мурад II и особено в епохата на Завоевателя.

Зараждането и първоначалното развитие на османската историография е явление, характерно за периода на Мехмед II Завоевателя и в нея вече се забелязва една имперска идеология. С други думи, в определен план се изгражда нов порядък, нов възглед за света, нов начин на живот. Завоевателят променя дворцовия протокол, не се храни вече с везирите си. Изоставяйки наследената от баща му традиция, не председателства Дивана, а следи дебатите от „кафеза" си. Завоевателят демонстрира почитта си към Гръко-православната патриаршия, предоставяйки ѝ привилегии, защото той вече е един римски император. И това не само Капсали, но и турските историци го отбелязват. Историци като Лангучи, като Критовулос, негови съвременници, както и идващите след него Ибн-и Кемал и Кемалпашазаде възприемат Завоевателя като римски владетел. „Възседнал е римския престол", пишат те и свързват именно с този факт ликвидирането на управляващите последно династии и аристократи на Византия. Защото по такъв начин Завоевателя премахва влиянието им в тази държава и самият става притежател на старото наследство.

„Както Слънцето на небето е едно, и на Земята трябва да има една държава, една религия", казва Завоевателя. Това е една глобална теория, на която винаги се осланя. Вмъкването на Рим в името на източноправославната църква, превръщането ѝ в гръцка ортодоксална има отношение към тази глобалност.

Тази глобалност, безспорно, не се приема така лесно нито на Изток, нито на Запад. Но народът, макар и на думи да не я приема, мисловно я възприема и действа в тази насока, пък и няма друг изход. В XV в. цялата турска история като че се развива така, че да създаде условия за раждането на тази империя. Иначе казано, както Ренесансът е една епоха, в която кристализират всички стари корени на западната цивилизация, същевременно и XV в. е период, в който всички елементи - проявления на турския, на източния свят, буквално кристализират.

Оттук нататък историята се оформя около османлийството и в нашата история, в историята на турците, в историята на мюсюлманските народи, всяко нещо, което е близко до османлийството, процъфтява, а ако остане далеч, го чака разпадът. Тъжната, трагичната съдба на Андалузия, осветявала света и научно — културната сфера най-малко три столетия, е пример за това.

 

1Хуруфизъм - религиозно-мистично учение (XIV-XV в.) в контекста на шиизма, основано от Фазлуллах Астарабади, което признава тъждеството на човека с божеството.
1Вели – 1) опекун; настойник 2) светец