Османска държава

Османската държава след битката при Анкара. Междуцарствие и възстановяване

Посещения: 1405

 

 

bayazid timurРазгромът при Анкара поставя на изпитание съществуването на Османската държава. След този съкрушителен удар тя се разпада на два големи дяла – европейска и азиатска част. В Анадола обаче османската власт е почти напълно ликвидирана. Армиите на Тамерлан продължават завоеванията, след които остават развалини и пирамиди от човешки черепи. В 1403 г. страшният завоевател замисля план за прехвърляне на войските си в Европа. За велико щастие на османлиите, той най- неочаквано се връща в Самарканд, където през 1405 г. склапя очи.

Преди оттеглянето си, Тамерлан прави всичко възможно да отслаби османската държава и да я сведе до второстепенна политическа сила. Той връща независимостта на анадолските бейлици, признава правата на трима от Баязидовите синове – Сюлейман, Мехмед и Иса, но не посочва нито един от тях за наследник на османския трон. И с това семето на раздора между принцовете е посято. В династическата междуособица по-късно ще се включат и балканските владетели, които ще подкрепят един или друг от претендентите за трона.

Сюлейман Челеби поема управлението на Румелия с център Одрин. Мехмед здраво се укрепва  в анадолската крепост Амасия, а Иса се установява в Бруса. В най-добро положение се намира Сюлейман, тъй като на негово разположение е държавната хазна и висшата администрация, а територията, която управлява, останала незасегната от монголското нашествие. Официално той е носителят на прерогативите на върховната власт. Твърде скоро обаче Баязидовите синове се скарват.

Първият сблъсък е между Мехмед и Иса. След изтеглянето на Тамерлан от Мала Азия, Мехмед потегля срещу Бруса за да я отнеме от брат си. В битката при Улубат Иса е разгромен и бяга в Константинопол, където приема християнството и умира през 1413 г.

Периода 1403-1409 г. е белязан от борбата между Сюлейман Челеби, владетелят на Румелия и Мехмед Челеби, управляващ остатъците на османски Анадол. Всеки от тях се опитва да разшири владенията си за сметка на другия. Двамата добре съзнават, че една османска държава, ограничена в рамките на Румелия или Анадола, няма да може да оцелее. Външната заплаха е съвсем реална. Европа в този момент е слаба и разделена, за да предприеме нов поход, но за османците това не е така очевидно, както ни се струва днес. Тамерлан все още се намира в Анадола. Това кара Сюлейман Челеби да бъде особено внимателен.

suleiman chelebiПрез август 1402 г. Сюлейман предлага договор на император Йоан VII Палеолог, който е доста благоприятен за ромеите. Подобни предложения са отправени към венецианците. Неочакваното османско миролюбие стъписва всички. Но християнските държави не бързат да дадат съгласието си. Явно те се страхуват да не предизвикат яростта на Тамерлан, влизайки в съюз с османския емир. Към края на 1402 г. обаче, новосъздадената лига между Византия, Венеция, генуезката колония Галата, дукът на Наксос, и рицарите йоанити от о. Родос, започва преговори със Сюлейман. Към средата на февруари 1403 г. е сключен Галиполския договор с твърде изгодни за християните условия. От него най-много печели Византия. Сюлейман върнал на империята Солун, Халкидическия полуостров, крайбрежието на Мраморно море, черноморското крайбрежие от Константинопол до Месемврия и някои острови. Императорът е освободен от васалитет и данък, а Сюлейман дава обещание, че ще защитава византийците от евентуална атака на монголите.

Венеция се сдобива с една ивица на континента, разположена срещу о. Евбея, а някои генуезки колонии, както и дукът на Наксос са освободени от данъци. На всичкото отгоре, Сюлейман поема задължението османски кораби да не преминават през Проливите без съгласието на християнските му съюзници.

Християнската лига осигурила няколко кораба, които заедно с османската флота трябва да охраняват Проливите от възможно прехвърляне на монголските войски.

manuil paleologПрез м. юни 1403 г. легитимният император Мануил II Палеолог потвърждава договора, подписан от племенника му Йоан VII. Той обаче никак не се заблуждава – ясно е, че това благоприятно положение е временно. Дори предприема едно враждебно действие – изгонва турците от квартала в Константинопол, които се настанили там по времето на Баязид.

Сюлейман си затваря очите пред това предизвикателство. На него сега му е нужен мир с християнската лига за да затвърди властта си. Тази негова политика обаче среща съпротива на някои от газиите, лишени от възможностите за плячка. Един от пълководците на Сюлейман, Игит паша на своя глава продължава да се сражава с венецианците в Албания.

Всъщност, политиката на Сюлейман не е така миролюбива към балканските страни, необвързани с Галиполския договор. Той се намесва в сръбските междуособици, като застава на страната на Бранковичи срещу деспот Стефан Лазаревич, но в  едно сражение на Косово поле войските му са разбити. Срещу османска Румелия се създава една опасна коалиция, в която влизат деспот Стефан Лазаревич, влашкия войвода Мирчо Стари, босненския крал Остоя и синът на Иван Срацимир, княз Константин. Някъде към 1404 г. коалицията започва настъпление на широк фронт срещу Сюлеймановите владения. След някои първоначални успехи, раздирана от противоречия, тя бързо се разпада. По-енергични са действията на влашкия воевода и княз Константин. През 1406 г. те успяват да отнемат от османлиите почти цяла Добруджа.

Междувременно, разтревожен от успехите на брат си Мехмед, Сюлейман, вероятно към 1407 г., нахлува в Анадола и превзема Бруса и Анкара. Към него се присъединяват някои от васалите на Мехмед. Съотношението на силите в Анадола се променя в полза на Сюлейман. От 1409 г. в играта активно се включва четвъртия Баязидов син, Муса.

Положението на Муса е много по-тежко, в сравнение с това на братята му. Пленен заедно с баща си при Анкара, той е свидетел на смъртта на Баязид, а след това е натоварен да откара трупа му до Бруса. След погребението на Баязид, Муса живее известно време при Мехмед, оказвайки се в ролята на беден роднина. Моралното неудовлетворение от това положение обяснява донякъде неговия образ, който е достигнал до нас – един фанатичен, суров и непоколебим младеж, пълна противоположност на Сюлейман. Това в крайна сметка го тласка към жестока братоубийствена война.

Муса избира една популистка политика, благодарение на която печели на своя страна бедните слоеве на християнското и мюсюлманското население. Под знамената му се стичат безимотни мюсюлмани и християни – гърци, власи, българи, сърби. Получава подкрепа от Мирчо Стари, от Стефан Лазаревич, както и от въстаналите български области. За кадъаскер на разнородната си армия Муса назначава шейх Бедреддин Самави, който проповядва търпимост межди мюсюлмани и християни.

В началото на 1410 г. Муса преминава в Европа и на 13 февруари разгромява войските на румелийския бейлербей. Положението на Сюлейман става критично и той се обръща за помощ към Мануил II. Обединените османо-византийски сили разбиват армията на Муса при Константинопол на 15 юни и при Одрин на 11 юли. Принцът бяга в Анадола, но е решен да продължи борбата. Събира нова армия и в началото на 1411 г. се връща в Румелия. Сюлейман се оказва в тежка ситуация – изоставен от повечето си офицери, той не разполага със сили за съпротива. Опитва се да избяга, но е заловен от един отряд на Муса и удушен на 17 февруари 1411 г.

musaМуса става единствен господар на османска Румелия. И сега победителят показва истинското си лице. За кратко време той разваля отношенията с всичките си съюзници, обръща се срещу всички, скарва се с Мехмед и бързо се оказва в изолация. Балканските християни изпитват на гърба си най-жестоки репресии и грабежи. Името на Муса и жестокостите му оставят тежки и незаличими следи в балканския фолклор (в народните песни ни е известен като Муса Кеседжия (Главорез). Емирът бързо предизвиква ненавистта и омразата и на румелийските висши кръгове. Нуждаещ се от средства, за да поддържа армията си, той започва да екзекутира състоятелни османци и да отнема имуществото им.

Съвсем естествено, всички съюзници на Муса преминават на страната на Мехмед. Византия, Сърбия, Влашко, българската аристокрация, редица османски управители сред които Игит паша и Юсуф бей, застават под неговите знамена. През юни 1413 г. Мехмед Челеби преминава Проливите. Армиите на двамата принцове се срещат край с. Чамурли, Самоковско, на 5 юли 1413 г. В разгара на сражението Муса се опитва да избяга, но е заловен, и един от пълководците на Мехмед, Балтаоглу бей го удушава с думите: „Какво стори ти на емира Сюлейман бей?“

И така, на династическата борба за власт в османската държава е сложен край. Мехмед става султан. Тази титла за пръв път използва Мурад I, но Баязид Светкавицата моли халифа в Кайро за правото да я носи. Едва от ХV в. насетне тя става притежание на османските владетели.

Пред Мехмед I сега стои тежката задача да възстанови единството на държавата. Той е принуден да усмирява народни бунтове, както и да се бори срещу враждебните анадолски бейове. Освен това, все още има живи Баязидови синове, които във всеки момент могат да протегнат ръка към трона. Тези обстоятелства изискват да се избягват външни конфликти. Султанът потвърждава на Византия всички територии, които са ѝ отстъпени от Сюлейман. Сръбският деспот Стефан Лазаревич получава областта Знеполе и крепостта Киприян край Ниш. А пратениците на България, Влашко, Морея и Континентална Гърция си тръгват от Одрин, уверени в мирните намерения на Мехмед I. Всичко това обаче, както ще видим по-нататък се оказва една илюзия. Османецът добре е усвоил политиката на моркова и тоягата.

Мануил II няма вяра в османските обещания. Спазвайки добрите отношения със султана, същевременно той полага доста усилия за укрепването на византийската отбрана. В пристанищата на Константинопол се строят кораби, а през пролетта на 1415 г. са възстановени укрепленията при теснините на Коринтския провлак, т. нар. Хексамилион. Василевсът търси финансова подкрепа от Венеция, но получава отказ.

Републиката на Сан Марко се опитва да сключи сепаративен договор с Мехмед. Преговорите обаче се провалят и  отношенията между османската държава и венецианците се обтягат. Стига се до война. На 20 юли 1414 г. султанът изпраща една ескадра, която разграбва о. Евбея и стоварва на сушата срещу острова десантни части, които анексират маркизата Будоница.

sultan mehmedСъщата година Мехмед I започва да усмирява Анадола. Антиосманските действия на двата мощни бейлика Айдън и Караман вземат опасни размери. Около тях се обединяват анадолските размирни сили. Към 1415 г. султанът ликвидира независимостта на Айдън, но с Караман действа по-внимателно, тъй като предпочита да не дразни Шахрух, синът на Тамерлан, който се намира в Мала Азия и зорко следи да не се нарушава статуквото.

Едновременно с умиротворяването на Анадола, османците възобновяват военните операции  в Европа. През февруари 1415 г. е извършен набег в Босна, а през август същата година османски войски настъпват срещу Унгария. Опасността за балканските държави от страна на възобновената Османска империя отново става съвсем реална. Офанзивата хвърля в сериозна тревога Мехмедовите съседи и засилва решимостта им за противодействие. Най-подходящо средство е подклаждането отново на анархия в османската държава, като за тази цел се използва султановия брат Мустафа. Поддръжници на тази идея са група високопоставени византийски архонти, начело с престолонаследника Йоан VIII Палеолог, както и влашкия воевода Мирчо. В изпълнение на този план, използвайки отсъствието на императора, Йоан VIII влиза в контакт с османския принц, който се намира в Трапезунд, и му помага да се прехвърли във Влашко. Султанът блокира Константинопол и опустошава околностите му, като заявява, че не е длъжен да спазва мирните споразумения с Византия в отсъствието на Мануил. Но срещу османците изниква и друга опасност – през 1415 г. е създадена морска лига под егидата на Венеция, която желае да си отмъсти за удара срещу о. Евбея и Будоница. Мехмед построява значителен флот в Галиполи, решавайки, че е крайно време да ликвидира морската хегемония на венецианците. Битката се състои на 29 май 1416 г. при Галиполи и приключва с пълен разгром на османския флот, който е по-слаб както количествено, така и качествено от своя християнски противник. Венеция остава господар на морето.

Най-важни за султана в момента са събитията, които се разиграват на Балканите. Опасността за трона му е голяма. На страната на Мустафа застават влашкия войвода, никополския санджакбей Джунейт и значителен брой противници на Мехмед. Освен това принцът се ползва с подкрепата на Йоан VIII Палеолог и венецианците. В края на есента на 1416 г. Мустафа и Джунейт съсредоточават силите си в Македония. Срещу тях от Серес, начело на голяма армия, потегля Мехмед I и в околностите на Солун им нанася страшно поражение. Мустафа и Джунейт успяват да избягат от полесражението и се укриват зад стените на града. Султанът блокира Солун с искането двамата бегълци да му бъдат предадени. Византийците започват да протакат преговорите, опитвайки се да извлекат изгодно споразумение. В крайна сметка, те постигат своето – Мустафа и Джунейт са арестувани  и заточени – първият на о. Лемнос, а вторият в Константинопол. За тяхната издръжка Мануил II иска от султана 300 000 аспри годишно. Мехмед I няма време за протакане. В този момент дошла вестта за бунта на шейх Бедреддин и той трябва незабавно да се върне в Серес за да вземе необходимите мерки.

Опустошенията съпътстващи страшния поход на Тамерлан, както и последвалите го политически сътресения довеждат до отчаяние християнското и мюсюлманското население от Западен Анадол и Румелия. В такава атмосфера на мизерия и несигурност, всеки един водач, който предлага нов ред, получава широка подкрепа. Шейх Бедреддин се явява такъв лидер.

Той е роден ок. 1358 г. в богато семейство в малкия град Симавна, близо до Одрин. Баща му е кадия, а майката — ислямизирана гъркиня. Бедреддин учи последователно в Бруса, Коня, Ерусалим и в Кайро. Той получава солидно теологично образование и става известен и уважаван учен. В началото на своята научна дейност Бедреддин следва традициите на ортодоксалния ислям. След завръщането си от Египет пътува много из анадолските провинции, в които шиизмът е широко разпространен. Повлиян от шиитската идеология, Бедреддин става убеден суфист.

Шейхът проповядва равенство между хората, без оглед на произход и религия, осъжда богатството и алчността, насърчава аскетизма. Един от основните моменти в учението му е вярата в Махди (Месия), който скоро ще се появи и ще донесе справедливост на земята. Освен учен-богослов, Бедреддин се изявява и като висш държавник. Както вече бе отбелязано, той е назначен за кадъаскер на Румелия по времето на Муса. След победата на Мехмед, привържениците на Муса са отстранени от властта. Сред изпадналите в немилост е и Бедреддин, който е заточен в гр. Изник, Западен Анадол. Там шейхът намира благоприятна среда за разпространението на своите възгледи. Сред многобройните му привърженици и ученици най-известни са двама - Мустафа Бьорклюдже, произхождащ от селско семейство от района на Измир, и Торлак Кемал, ислямизиран евреин, живеещ в Маниса. Вдъхновени от проповедите на шейха, през 1416 г., двамата вдигат въстания против султанската власт. За кратко време събират под знамената си ок. 17 000 души. Мустафа Бьорклюдже действа в района на Чешменския полуостров, а Торлак Кемал в околностите на Маниса. Изплашен от размаха на движението, султанът нарежда на областните управители да го потушат бързо и безмилостно. Но опитите на местната власт да се справи с бунтовете търпи провал и е необходима намесата на централната власт. Срещу въстаниците е изпратена мощна армия начело с великия везир Баязид паша. След няколко кръвопролитни сражения правителствените войски смазват съпротивата на бунтовниците. Мустафа Бьорклюдже е пленен и след жестоки изтезания е екзекутиран. Същата съдба застига и Торлак Кемал. След разгрома на въстанието Баязид паша подлага на репресии бунтовните области.

Страхувайки се от отмъщението на властите, в началото на юли 1416 г. шейх Бедреддин бяга от Изник и отива във Влахия. От там той се прехвърля в Добруджа, призовавайки населението към бунт. Шейхът дори се обявява за Махди и заявява, че е призван да завземе властта в османската държава. Събрал един голям отряд, той се насочва към Одрин. Срещу него потегля Баязид паша и Бедреддин е принуден отново да бяга към Добруджа, успява пак да събере съмишленици, но този път е предаден от своите. Те го пленяват и го изпращат при Мехмед I в Серес.  Като  висше духовно лице, шейхът е съден от духовен съд. Осъден е на смърт чрез обесване и палачите изпълняват присъдата на 18 декември 1416 г. Така приключва това твърде опасно по своя размах социално-религиозно движение.

mehmed divanРазмириците от 1416 г., подклаждани от вътрешното несигурно положение и поддържани от външните врагове, създават реална заплаха за османската държава.  Тя обаче съумява да реагира бързо и ефикасно. Това се дължи най-вече на  укрепналата и солидна власт на Мехмед I. Неуморимият султан не само успява да наложи политически и социален мир в държавата, но дори продължава експанзията с голяма енергия. Първият удар е насочен срещу влашкия воевода, заради оказаната подкрепа на принц Мустафа. В 1417 г. османската армия завладява Добруджа, извършва рейд във Влашко и Мирчо е принуден да се признае за османски васал. Но с това конфликтът не приключва. Три години по-късно се разиграва нова битка в която влашките войски са съвършено разбити, а страната е подложена на голямо опустошение.

Със същата енергия протича покоряването на Албания. Кампанията е започната още в 1415 г. с превземането на гр. Круя. В 1417 г.  Южна Албания е  завладяна и превърната в санджак на османската държава, а северноалбанските властели признават сюзеренитета на Мехмед I.

През 1420 г. Молдова също изпитва османската сила. Султановият флот обсажда Акерман (дн. Белгород), стоварва десант и принуждава молдовския господар Александър Добрия да приеме върховната власт на султана.

Това е и последната кампания на този владетел. Изтощен от динамичната и изключително напрегната борба, Мехмед I умира на 21 май 1421 г. в Одрин. По това време 17 годишният престолонаследник Мурад се намира в Амасия, където провежда кампании срещу някои размирни местни управители. Отсъствието му налага смъртта на султана да се запази в тайна. Тялото на покойния владетел е пренесено в Бруса и там, на 25 юни 1421 г. е провъзгласен новият султан – Мурад II (1421 – 1451 г.)

За краткото си, едва 8 годишно царуване, Мехмед I успява да възстанови политическото единство на османската държава и да тушира социалното недоволство. Поставен под постоянна вътрешна и външна заплаха този разумен държавник умело си служи и с дипломатически и с военни средства. Понякога обстоятелствата го принуждават да лавира, както видяхме в случаите с Венеция и Византия, но често прилага и безкомпромисна политика, базирана на силата на оръжието. На него обаче му е чужда суровата безапелационност на Баязид Светкавицата и бруталността на Муса. Качествата на Мехмед I  като военачалник и политик са безспорни, но успехите му се дължат предимно на подкрепящите го социални сили. Османците вече почти скъсвали с номадското си минало и държавата им уверено поемала пътя на централизираната военна монархия. Първостепенно значение в нея имат спахиите-тимариоти и корпусът, който ще играе значителна роля в политическия ѝ живот  – еничарите. Благодарение на тези сили, завоевателния устрем на османската държава става по-организиран и целенасочен.

 

Литература:

А. Садулов, История на Османската империя, В. Търново, 2000
Ж. Кастелан, История на Балканите XIV-XX век, С., 2003
Р. Мантран и колектив, История на Османскта империя, С., 1999
Хр. Матанов, Р. Михнева, Ог Галиполи до Лепанто, Балканите, Европа и османското нашествие 1354-1571, С., 1988