Османска държава

Заселническа (репопулационна) политика в Истанбул по времето на Мехмед II Фатих

Посещения: 725

 

Георги Тодоров

 

Статията е публикувана в списание "Времена", бр. XV, януари, 2019 г.



Zonaro GatesofConstВсяка война в човешката история води до множество изменения на факторите на, а и самите воюващи страни. Освен териториалните и икономически изменения и сътресения, един важен, но скрит фактор, тясно обвързан с поствоенното възстановяване на териториите, е репопулацията на (най-често) големите градове, административни или държавни центрове.

Репопулацията представлява процес на принудително или доброволно заселване на население – групи, индивиди или цели общности – от едно място на друго, с цел подобряване икономическите характеристики на заселваната област.1 Процесът е тясно обвързан с политики, които го поощряват и подкрепят – по-ниски или освобождаване темпорално или за постоянно от определени данъци, безплатни жилища и нивя, повече възможности за развитие - личностно и икономическо – особено ако заселваната област е от стратегическо важно значение или е замисляна като бъдещ държавен център (столица).

Един от слабозастъпваните микроисторически проблеми е политиката и самата репопулация на четвъртата и последна столица на Османската империя – Истанбул – по времето на нейния завоевател – Мехмед Втори Фатих. Проблематиката все пак е важна с това, че евентуалното намиране и отличаване на основните ѝ характеристики, може да даде сравнително достоверна обща картина върху начините за справяне с депопулацията на покорените области от страна на новата държава и в останалите райони. Също така чрез нея може да се разкрие и отношението на завоевателят към завоюваните, както и обвързването и справянето на първия с проблеми – бунтове, непокорство и неплащане на данъци – от страна на неговото собствено население.

В историографията въпросът за репопулацията на Истанбул е разгледан основно в статията на проф. Халил Иналджък The policy of Mehmed II toward the Greek Population of Istanbul and the Byzantine Buildings of the City за списанието Dumbarton Oaks Papers vol. 23. Както си личи и от заглавието обаче основният акцент е поставен върху политиката спрямо византийското население и бегло е споменато населението на италианските градове държави колонии, еврейско, арменско и циганско. От същия автор е и монографията  Епохата на султан Мехмед II Завоевателя, където също се намира информация по въпроса. Допълнителен източник на информация по-конкретно за цялостната реформена поземлена политика в османското общество е този на Мехмед Йоз Some notes on the changes in the Early Ottoman Society from the 14th to the Late 15th century публикувана в периодичното списание Edebiyat Fakültesi Dergisi. От съвременниците на епохата може да се използва съчинението на Критовул История и управление на Мехмед Втори, отличаващо се с видима ласкателност и подкрепа за действията на новата власт.

И така, за да започнем със заселническата политика е необходимо да дадем представа какво представлява Константинопол до 1453 година. Веднъж вече разграбен от рицарите на Четвъртия кръстоносен поход през 1204 година, бидейки и столица на Латинската империя до 1282 година, Константинопол не притежава отдавнашния си населенчески потенциал. Постъпателното редуциране на границата на новата византийска държава на Палеолозите и непрекъснатите междуособици между аристократичните родове, води до типичния за Средното Средновековие процес на деурбанизация т.е. населението се насочва от градовете към селата в търсене на поминък и малко по-сигурен живот.

Преди превземането от османската войска населението на града се изчислява на около 40 хил. души и продължава да намалява. Затягането на османския обръч около града и изземването на основните икономически артерии (по Пътя на коприната – Бурса, Одрин) водещи до столицата намалява силно икономическото благосъстояние на жителите. Градът се описва като сбор от множество селца зад голяма защитна стена.

В ислямския правов кодекс – Шериат – има стриктно разделение между градовете, които се противопоставят на завоюването на новата религия и такива, които доброволно се предават. Съдбата на първите градове е те да бъдат подложени на разграбване, което трае 3 дена, като 4/5 от движимото имущество и хора биват възприемани като плячка на войните на Исляма. Доброволно предалите се градове трябва да плащат своите данъци, като това води до сравнително продължаващо мирно развитие.

Константинопол е завладян посредством оръжие и поради това е подложен на разграбване. Султан Мехмед Втори обаче не спазва стриктно правилата – преди началото на щурмовете той определя разделянето на плячката – всичкото недвижимо имущество плюс защитните стени на града остават собственост на султана, както и 1/5 от завладените движими ценности и поробени византийци. Войската получава останалото. Още когато е превзет града на 29 май 1453 год. Султанът издава заповед за спиране на плячкосването, а първоначалните планове целият град на неверниците да бъде сринат не се задейства.

Още на 21 юни, още в града, Мехмед Втори обявява, че всички полагащи му се заробени хора, основно византийци, ще бъдат заселени по крайбрежието на града в квартала Фанар (дн. Фенер).2 Те получават привилегията да са освободени от данъци за определено време, но нямат право да се преместват от отреденото им за живеене място. Също така получават и къщи. Султанът издава заповед и за депортиране на пет хиляди семейства от различни части на страната в новата столица.3

Допълнително в града могат да се заселят всички роби, които могат да се откупят. Как може обаче един роб да се откупи? Поради недеструктивната, а напротив – реконструционната политика, в Истанбул започва строежа на нови, основно държавни сгради. Така се нарежда незабавното поправяне на разрушените или повредените стени на града, поправяне на пътищата водещи към него, създаването на нова крепост – Yedikule или Седемте кули – около Златната порта, служеща за ковчежница – както и полагането на първа копка на бъдещия т.нар. Комплекс на Мехмед Втори, който в по-голямата си част е разрушен от земетресението от 1766 год. Тези дейности се извършват единствено и само от заробени (византийци), на които им се плаща колкото на еничерския корпус – по 6 асперса. Това позволява сравнително скоростното откупуване на робите от техните господари, което естествено довежда до негодувание от страна на последните като вече (едва месец след завладяването на град) се издигат гласове, че самият султан нарушава традиционния мюсюлмански закон.

Konstantinopel Vavassore Hogenberg DetailМехмед Втори отпътува по средата на лятото от града за (най-вероятно) Одрин (Едирне), като ще се върне в града в късната есен. През този период се засилват две тенденции. Едната е за засилване на презаселническата политика от Анадола към Истанбул, за което ще стане въпрос след малко. Втората е разрушаването на двете колонии в Истанбул на италианските градове държави – Силиври и Галата. Това се случва август месец 1453 год. Цялата популация, основно от генуезци и венецианци е заведена насилствено в Истанбул.

Презаселническата (или както Халил Иналджък я нарича директно – и депортационната) политика в Анадола е от ключово значение за репопулацията на столицата. Тя включва избор на семейства за преместване на чисто случаен принцип в отношение 1:10, като икономически или политически статут не играе роля в избора. В определени случай, когато преселението се извършва от доста богат район като например старите столици на империята, по-голяма част от депортираните са от замогналите се прослойки на обществото. Преместилите се семейства получават същите привилегии, които разгледахме при първоосвободените роби от страна на султана юни месец с.г. За разлика от византийците, мюсюлманите могат да получат жилище по свой избор в това число и жилище, което надхвърля възможността, за неговото поддържане или плащане на наем, за което ще стане дума по-надолу.

Проблемите на тази кампания за презаселване от идва по различни линии. Бурса и Едирне – втората и третата столица на империята (след Сюют в първата половина на XIV век), се намират на пътя на коприната и икономически процъфтяват. Докато други области, най-вече провинцията и, логично, териториите обхванати от военните действия, са в стопански спад. Има пренаселени територии (Анадола), със същевременно много обезземлени селяни. Османската империя не се отличава от всички останали държави, където има различен по характер дисбаланс в областите. Тук обаче тя задейства уравниловъчен, краен, но и ефективен механизъм – този за преместване на население от пренаселените към слабонаселените райони, обезземлените селяни към места с новооткриващи се стопански парцели (балканските земи), както и на богати и замогнали се хора от богати райони към бедни такива.

Така естествен противник на тази преселническа политика са по-богатите хора представители на занаятчийството и търговията (от всякакъв етносен произход или вероизповедание), в по-малка степен – лихварите, които не виждат заселването си в нов необлагороден, разрушен и не на последно място невернически, в контекста на тази писмена работа, град като нещо положително за тях самите и отговарящо на техния собствен интерес и се противопоставят на държавноорганизираното преместване. Стига се дори и до бунтове срещу властта подкрепени от множеството емигрирали вече византийци и арменци от останалите завладени земи са се заселили там и също са се замогнали, които също са в списъците за депортиране.

Тук смятаме е необходимо да споменем по-ясно по какъв начин може да бъде презаселен един град. Според Халил Иналджък градовете завладени от Византийската империя могат да бъдат заселени по три различни начина – от мюсюлмани, от византийци, или от смесено население.4 Основната разделителна линия тече отново през Шериата и това дали градът се е предал (може да запази своят сравнително хомогенен етносен състав) или е воювал със завоевателя (с цел по-висока сигурност на османски тил се заселват с (преобладаващо) мюсюлманско население). Константинопол е завзет със силата на оръжието, но поради своята големина и значение той не може ударно да бъде заселен с изцяло мюсюлманско население. Множество други фактори влияят върху това, християнско население да бъде презаселвано в града5 – изключителната лоялност на християнското население спрямо новата власт (не само византийци, но и сърби, българи и пр.), настъпването на етап от османската история свързан с нарастваща уседналост, желанието на Мехмед Втори да възобнови, наследи загиналата Византийска империя, а не да я унищожи, по-далечната идея за размиване на вътрешноетносните граници, за да се избегне риска от въстание на религиозна или етносна основа в голяма област и пр.

Малко след връщането на Мехмед Втори, бива назначен за православен патриарх Георгиос Схолариос, който е твърд противник на католическите сили и унията. Този ход е с цел и за повишаване на влиянието на държавата върху християните и тяхното привличане и сътрудничество.

За да се облагороди столицата, но и за да се създадат новите основи на държавата през 1459 год. султанът заповядва всеки един по влиятелен човек от неговото обкръжение, а и в обществото в Истанбул – везири, велики везири, имами и пр. - да построят, по тяхно желание, две обществено полезни сгради – първата трябва да е медресе, училище, отворена кухня, докато втората трябва да е социална сграда като кервансарай, хан, пазар.6 Това е доста разпространена политика и в следващото десетилетие и според един от недотам неутралните съвременници на епохата – Критовул - доста ефективна.7

В края на 1459 година Диванът приема решение, което позволява на византийци (респективно и християни?) бежанци или поробени да могат да се върнат в Истанбул. Това става практически задължително и всички веднъж установили и замогнали се в Бурса, Едирне, но и Адрианопол и Филипополис са върнати със сила. Те също, както всички останали поданици част от преселническата политика, получават право на жилище, земя към него и временно освобождаване от данъци. Всичко това води до нарастване на напрежението между новодошли и уседнали, както и между религиозните деноминации в града.

Друг успешен начин за заселване на население в столицата е посредством успешните военни походи на югоизток, юг и северозапад. Така в различните кампании в периода 1459 – 1475, ръководени лично от султана в Мореа, Имброс, Лемнос, Тасос, Самотраки, Аргос, въпреки че последният се предава доброволно, се стича поток от византийски заселници към Истанбул.

От другата страна на Дарданелите, в периода 1468 – 1474 текат тежките кампании срещу Караман, където са превзети Коня Ларенд, Аксарай и пр. Оттук са преселени отново основно по-богати и заможни хора като се счита, че те по-лесно биха могли да се приспособят в новите условия и ще успеят да допринесат за развитието на града. Според статистиката всички тези семейства са 384 на брой в преброяването на града. За сравнение генуезките фамилии към 1477 са само 267. Отчитането на тези заселници в отделна графа според Иналджък е символ на това, че към 1477 вече заселилите се в Истанбул са считани вече за „местни“.8

От друга страна логично е да се представи и идеята, че отразяването на караманци в отделна графа може да говори за тяхното важно значение с оглед на техните качества и начален капитал.

Заселването обаче не се случва само в сърцето или периферията на града, а и в селата около него.9 Причината за това е свързана с изхранването на града. Това заселване се случва интензивно на три вълни – след сръбските кампании от 1455, Мореа 1458 – 1460 и Кефалония от 1479 год. Заселени са общо около 30 хиляди практически крепостни държавни роби, които са задължени да не излизат извън рамките на селото и да отдават на държавата 50% от реколтата си. За сметка на това те получават земеделски инвентар, волски впрягове, семена и „всякакво друго продоволствие, необходимо за момента“.10

Важен въпрос свързан с новозаселващите се е този за правата върху жилището, което са си избрали или получили. По условие получаващите жилище се ползват от широки права спрямо имота в това число да го продават, да го върне и вземе друг или да го направи на вакъф. Тези права са част от правата в мюлкхане. При липсата на тези права се говори за мири (държавна собственост). Практиката за одържавяване е характерна за Османците още от XIV век и основната цел е придобиването на повече средства от по-заможните поданици.11 Проблемът идва от факта, че по-условие, както видяхме и при завземането на града, цялата недвижима собственост се води на султана и поданиците му я ползват единствено по волята на падишаха и плащат наем (muala'a), който се отнася само за мири. Тенденцията в политиката на Мехмед Втори е еднопосочна и двуяка – от една страна желанието всички имоти да преминат подобно частна собственост като мюлкхане; от друга наемът да отпадне за вакъфските имоти и да остане единствено и само на роби на султана или за системата кул. Така се цели отпадането на наемът плащан към хазната. Каква е причината за тази тенденция не е изяснено. Факт е обаче, че от тези наеми в хазната влизат огромно количество средства – за 1477 год. са само равностойни на 2 млн. венециански дуката! Самите вакъфски имоти от своя страна също генерират огромни средства – така джамията Аясофия, единствената църква в новия Истанбул, която веднага след завладяването е предадена на мюсюлманските духовници, прибира от 987 къщи 85 хиляди аспери наеми, което е около 20 хиляди венециански дуката.

Какви са в крайна сметка резултатите от репопулацията на Истанбул по времето на Мехмед Втори Фатих? От преброяването от 1477 година в града се намират 8951 мюсюлмански семейства и 3151 християнски семейства. В Галата съответно 535 и 592. Арменци, цигани, латинци наброяват общо 3095 къщи.12 Както виждаме в самия град мюсюлманското население е доминиращо за разлика от провинцията. Прирастът в населението е близо до двойния, но не трябва да го отдаваме единствено на политиката на ръководителя на държавата, а и поради отсъствието на военни действия в района както и това, че след всяка война следва бейбибум. Така според Алфонс Шнайдер в кратко научно съобщение преди 1453 год. населението на Константинопол се оценява на 40 хил. души, докато в 1477 год. то е между 60 – 70 хил. души.13 По отношение на вакъфите доминацията на мюсюлманското население също е пълна – към 1490 година Аясофия има сред знатните си хора двама арменци, петима евреи, само трима гърци и 122 мюсюлмани, които доминират и в търговския обмен.

Ако трябва да обобщим политиката за репопулация на Истанбул по времето на Мехмед Втори Фатих дава добри резултати и е държавнотворческа, пренебрегваща в определена степен религиозните закони. Желанието от страна на султана за възстановяване и то бързо, заселване или презаселване на поданици в града, както и изграждането на нов център, има за цел да създаде нова столица, която да не се базира на военния стан т.е. номадството, а да стъпи на усядането и укрепването на имперската структура. По отношение на заселническата политика тя се извършва в три варианта – посредством военни кампании срещу неприятели, от която идва основната част за провинциалното население; преселение от вътрешните земи чрез квотен принцип, което гарантира икономическо възстановяване и просперитет; и освобождаване/откупуване от робство от страна на поробените и пропагандни кампании посредством акцент върху религията, което насочва население и в центъра и в периферията. Акцентът е върху презаселването по качествен признак – така по-заможните, способните и знаещи занаяти биват заселени в централните части на града, докато тези с по-малки възможности и не толкова образовани – в периферията или директно в селата покрай града. Несъмнено репопулацията създава и напрежение между различните религиозни и етносни деноминации, но в по-далечна перспектива политиката на Фатих се явява ползотворна, тъй като гарантира вътрешното самозадоволяване от една страна на новия град и необходимата компонировка от мултиетнични групи с доминираща основна мюсюлманска, която да бъде фундамент за новата столица и сигурния тил на бъдещото имперско развитие на държавата.

 

 

1Политиката на репопулация често може да бъде сбъркана с изселническа политика практикувана и от империи, и от национални държави, като все пак основната разлика е с причината за извършването на тази политика – при изселническата се търси освобождаване от проблем за центъра, най-често етносен или национален, като облагородяването на заселваната територия остава второстепенна задача.
2(ред.) Мантран, Р. История на Османската империя. София: „Рива“, 1999. с.98
3Йеразимос, С. Истанбул – културната съкровищница на две могъщи империи. София: „Книгомания“, 2010. с. 209
4Inalcik, H. The Policy of Mehmed II toward the Greek Population of Istanbul and the Byzantine Buildings of the City в Dumbarton Oaks Papers, Vol. 23, (1969 - 1970), pp. 229-249. с.234 https://learn.gold.ac.uk/file.php/3391/InalcikDOP.pdf
5Според Критовул – по-надвишава броя заселено мюсюлманско население, поне към 1458 година: вж. Критовул. Животът и управлението на Мехмед II ал-Фатих. София: Ирина Радевска, 2004. с.115. II §10.3
6Докато първата група трябва да гравитира в своето местоположение около джамия, то втората група, логично, може да се намира и в околностите на града.
7вж. Критовул. Животът и управлението.... с.115. II §10; с.127. II §22.1.
8Inalcik, H. The Policy of Mehmed II ... с.238-9
9От Критовул става ясно, че причината за различните локации за заселване е способностите и състоянието на самите заселвани: „Най-напред измежду пелопонесците, които беше довел, отдели онези, които му се виждаха по-различни от другите и владееха някакви занаяти [италик мой – б.а.]; тях той засели вътре в града, а останалите разположи в околността по селата; даде им жито и впрягове добитък, както и всичко необходимо за момента, така че да си изкарват сами прехраната - да орат и да се занимават със земеделие.“. Критовул. История и управление... с.144. §III 11.1
10Пак там
11Oz, M. Some notes on the changes in the Early Ottoman Society from the 14th to the Late 15th century в Edebiyat Fakültesi Dergisi от 1999 год.*
http://www.edebiyatdergisi.hacettepe.edu.tr/index.php/EFD/article/viewFile/234/148 с. 39
*За жалост конкретния брой не е откриваем като раздел, тъй като препращането към 1999 не показва реално текста да е наличен в броевете там. б.а.
12Inalcik, H. The Policy of Mehmed II... с. 247
13Schneider, A. Die Bevölkerung Konstantinopels im XV. Jahrhundert. в Teologische Literaturzeitung 1952 Nr. 7 с.431-432 http://www.thlz.com/seiten/1952/223/40629/?inhalt=heft%3D1952%23r189

 

Използвана литература:

1. Йеразимос, С. Истанбул – културната съкровищница на две могъщи империи. София: „Книгомания“, 2010.
2. Критовул. Животът и управлението на Мехмед II ал-Фатих. София: Ирина Радевска, 2004.
3. Мантран, Р. История на Османската империя. София: „Рива“, 1999.
4. Inalcik, H. The Policy of Mehmed II toward the Greek Population of Istanbul and the Byzantine Buildings of the City в Dumbarton Oaks Papers, Vol. 23, (1969 - 1970), pp. 229-249.
5. Oz, M. Some notes on the changes in the Early Ottoman Society from the 14th to the Late 15th century в Edebiyat Fakültesi Dergisi от 1999 год
6. Schneider, A. Die Bevölkerung Konstantinopels im XV. Jahrhundert. в Teologische Literaturzeitung 1952 Nr. 7 с. 431-432