Османска държава

Османската държава в периода 1354-1402 г.

Посещения: 6664

 

Христо Матанов

Средновековните Балкани. Исторически очерци, С., 2002

 

Sultan Murad I ahdОсманският бейлик и османските турци започнали да играят важна роля в съдбата на южните дялове на Балканския полуостров по време на втората фаза от гражданската война във Византия през 40-те години на XIV в. През 1352-1354 г. те трайно стъпили в южната част на Галиполския полуостров и там установили първото си владение на балканска земя. Стъпването на азиатски завоевател на този полуостров, който още от Античността се смятал за най-прекия мост между Азия и Европа, се случвало много рядко в историята на региона, поради което османските акции от 1352 и 1354 г. предизвикали паника в Константинопол и сред населението на Тракия. В средата на XIV в. обаче никой не притежавал пророческа дарба да предскаже, че незначителният още османски плацдарм в Галиполи в следващите десетилетия ще набъбне и ще се превърне в европейско териториално ядро на една нова „велика сила“ - Османската империя.

Раждането на империите винаги е било любима тема на творците на историческа митология. Когато османският имперски мит е бил оформен през XVI в., ранната история на османската държава съзнателно е била префасонирана така, че да изтъква изключителността на бейлика още в ранните десетилетия на неговото развитие. На владетелите на османския бейлик били приписани едва ли не свръхестествени качества и гениални визии за бъдещето, каквито те въобще не са притежавали. Ранната османска история се представяла като предопределен триумф на османските „борци за вярата“ над раздирания от противоречия и грехове балкански християнски свят. В тази схема на разсъждения на балканските държави и на балканското християнско население се отреждала ролята на предварително губещи страни.

Истината, която разкриват историческите извори от епохата на ранните османски завоевания на Балканите, е доста по-различна. Османската империя се раждала бавно и мъчително в борба с балканските християнски държави. Ранната ѝ история е изпълнена с борба между паралелно съществуващи и често противоречиви варианти за развитие. Основна доминанта в историята на османската държава до самото начало на XV в. било преодоляването на вътрешните противоречия в примитивната структура на ранното османско общество и държавност. Поради тези причини османското завладяване на балканските територии имало до голяма степен „консервативен“ характер. То ставало сравнително бавно, чрез усвояване на много елементи от заварената византийско-балканска действителност, чрез бавно и мъчително реформиране на номадския бейлик в трайна и военно организирана държава, чрез епизодични поражения и отстъпления от постигнатото. Големият исторически шанс за османските нашественици трябва да се търси не в тяхната завоевателна изключителност, а в обстановката, която те заварили на Балканския полуостров. Нямало я вече могъщата империя, която да брани Проливите и подстъпите от Азия към Европа, нямало ги и предишните балкански държави, които можели да мобилизират достатъчно ресурс за отблъскване на чуждото нашествие. Балканите, поне в териториите, с които османците първо влезли в допир, представлявали конгломерат от княжества без идея за координирана политика, без воля за съвместен отпор срещу пришълците. Владетелите им били обладани предимно от мисълта за собственото си утвърждаване, поради което лесно ставали плячка на политически интриги и съблазни. Като цяло съпротивата срещу нашествениците имала локален характер, тя била некоординирана, разпиляна и без шансове за генерален успех. Тази постоянна, но неефикасна съпротива представлявала идеално „предизвикателство“ за османската държава. Тя стимулирала нейната еволюция, налагала необходимостта от военни и административни реформи и тласкала нейното развитие по пътя на милитаризация на държавния организъм. Още от самото начало на своята балканска експанзия османската държава се развивала предимно като машина за завоевания. Тя възприемала от мюсюлманската традиция и от византийско-балканския свят всичко онова, което ѝ помагало да се развива като такава, и отблъсквала всичко онова във византийско-балканското наследство, което можело да я интегрира в семейството на балканските държави.

Развитието на османската държава в половинвековния период след стъпването на османците на балканска земя било твърде динамично и противоречиво, при това и невинаги добре документирано. Това е породило и продължава да поражда спорове относно същността на османския феномен. Класическото обяснение за развитието на ранноосманската държава набляга на номадския ѝ характер и вижда в нейната еволюция един успешно осъществен номадски държавно-политически модел. Номадизмът на ранните османци обяснява тяхната експанзия, тъй като номадските общества по принцип се развивали чрез завоевания и завладяване на нови територии. Според тази теория най-големият османски успех се състоял в това, че държавата на османците успяла да преодолее параметрите на т. нар. степни империи от типа на Татаро-монголската, да се отърси от ограниченията на примитивния номадизъм и да изгради институции, характерни за уседналите държави.

Други изследователи виждат в бурното развитие на османското емирство1 продължение на арабо-селджукската държавна традиция, която съчетавала в себе си стремежа към експанзия и усвояване на нови земи с държавните принципи на т. нар. развит ислям. Според тях османската държава не е нищо друго, освен едно успешно развитие на селджукската периферия (удж2) и на селджукската държавна идеология и практика.

Според трето мнение мащабните османски завоевания се дължали на влиянието на исляма и по-специално на прочутата мюсюлманска теория и практика на „свещена война“ (джихад) срещу неверниците, разпространявана в тяхната среда от различни дервишки братства или от прииждащи ислямски богослови (улема). Четвърти приписват османските завоевателни успехи на голямото влияние на съсловието на т. нар. газии (нещо като мюсюлмански рицари, борци за вярата), които организирали и ръководели османските завоевателни отряди. Други учени наблягат на обстоятелството, че османците създали уникална военна организация от спахии и еничари, на която никоя християнска сила на Балканите не можела да устои.

В този лабиринт от теории, чието изброяване може да продължи чрез въвеждане на различни нюанси, често се забравят две неща. На първо място, османската държава представлявала много динамичен политически и военен организъм, който бил в състояние в продължение само на няколко десетилетия да смени насоките на своето развитие. В този смисъл в нея са действали множество движещи сили и множество държавообразуващи фактори. В един период това е можел да бъде номадизмът, в друг - активността на газиите, в трети - ислямската доктрина за „свещена война“, в четвърти - селджукско-мюсюлманското наследство и т. н. Следователно факторите в ранното османско развитие били исторически обусловени и се проявявали в зависимост от зрелостта на османското общество. Тяхното действие зависело от готовността на османските общество и държава да избират и възприемат различни варианти на развитие. Най-често това ставало без съзнателната намеса на твърде много възхваляваните ранни османски емири, а стихийно, чрез конфликти и борби за власт.

На второ място, трябва да се отчита, че османското развитие не било резултат само на иманентно присъщи на османското общество фактори. Успехите или неуспехите на османското държавно строителство били в силна зависимост от състоянието на противостоящия на османците балкански християнски свят. Излишно е да се гадае какво би станало с османската държава, ако Византия или някоя друга балканска държава са били в състояние да спрат нейната експанзия, така, както са го правели с десетки други завоеватели в своята предишна история. Вместо да срещнат решителен и твърд отпор, османците се сблъскали с постоянно, но анемично противодействие, с регион, силно пострадал от първите пристъпи на пандемията „Черната смърт“, с общества и държави, разпокъсани в политическо отношение и раздирани от вътрешни противоречия. Човек трудно може да си представи по-добра „хранителна среда“ за израстването на новата балканска „велика сила“.

В утвърждаването на османската държава като значителен и динамичен балкански политически, военен и обществен фактор до 1402 г. могат отчетливо да се разграничат три периода.

Първият период обхваща времето от трайното стъпване на османските отряди в Галиполи до началото на 70-те години на XIV в. Той е крайно объркан от гледна точка на хронологията на отделните османски завоевания и по отношение на процесите, които се развиват в османското общество и на Балканите, и в Мала Азия. Ясно е прочее, че османските владения в Галиполи и на Балканския полуостров като цяло имали характер на удж по отношение на териториалното ядро във Витиния. Тъй като той се намирал изцяло във вражеско обкръжение, от гледна точка на османските представи за света в този период, този удж бил идеалното място, където трябвало да действат „борците за вярата“ и османските престолонаследници. Първите балкански владения на османците се намирали под командването на принца Сюлейман, най-възрастния син и наследник на емира Орхан. След неговата смърт през 1359 г. управител на „балканския удж“ станал другият син на Орхан и всъщност негов наследник - Мурад. Негови най-близки военни съратници били група бейове, определяни като „газии“ и „борци за вярата“. Към балканския удж били насочвани и прииждащите към Северозападна Мала Азия тюркски групи, някои от които не принадлежали към основното население на османския бейлик.

От първоначалните си владения в южните части на Галиполския полуостров османските газии, които действали на практика самостоятелно, предприели набези на север и скоро достигнали укреплението, построено още през Античността, на шийката на полуострова. Османското настъпление срещало яростна съпротива от страна на местните византийски велможи и техните отряди, която обаче не намирала подкрепа от страна на централната власт. Новият византийски император Йоан V Палеолог предпочитал да намери изход от ситуацията чрез политически интриги с османците, които в края на краищата завършили с неуспех.3 Към края на 50-те години османските отряди съумели да преодолеят галиполската защитна стена и излезли на стратегически простор в Тракия. Следвайки повече конфигурацията на терена и основните пътни трасета, османските отряди действали в три основни направления: по трасето на Диагоналния път на северозапад, по протежението на пътя Via Egnatia към Родопското крайбрежие и на север-североизток към бреговете на Черно море. Трите „вторични уджа“ били командвани от полунезависими газии, между които изпъквали имената на Лала Шахин, Евренос бей, Хаджи Илбег, Тимурташ паша и др. Някои от тях, като например известният ранноосмански военачалник Евренос бей, били помюсюлманчени малоазийски гърци. В настъплението по тези три направления османските отряди не срещали сериозна съпротива. Не се намерил нито един балкански владетел, който да им даде решително сражение. Впрочем османският начин на воюване в този период бил такъв, че християнските войски, доколкото ги е имало в Тракия, не са били в състояние да засекат и разгромят значителна османска военна сила. Основната ударна сила на завоевателите били т. нар. акънджии и сравнително малобройните, но много подвижни конни отряди на газиите. Акънджиите нахлували в християнските земи и ги ограбвали основно, след което се прибирали на своя територия, натоварени с плячка. Част от нея по стара традиция се полагала на „акънджи-бея“, който ръководел набега. Съвременните християнски автори описвали акънджиите, между които имало и декласирани християни, като лошо въоръжени групи от хора, които се интересували само от грабеж, от отвличане на хора и от отнасяне на плячката. Те нямали за задача, а и не били в състояние да завладяват територии, а само да ги опустошават и да ги дестабилизират.

Трайните завоевания били осъществявани от отрядите на гази-бейовете, които сами придобивали огромни поземлени владения. Така възникнали прочутите „гази-мюлкове“4 на ранните османски военачалници. В тези гази-мюлкове, както и в останалите ранни османски владения в Тракия, били настанявани част от пленените християни, които не можели да бъдат пласирани като „жива стока“ на робските пазари в Ориента. Те имали полуробски статут и били наричани „ортакчии“. Системата на ортакчийството била първата обществена и икономическо-аграрна система, която османските пришълци донесли и приложили практически на балканска земя.

Хронологията на османските завоевания в Южна, Югоизточна и Източна Тракия е крайно объркана. Това се дължи както на липсата на сигурни и подробни извори, така и на самия характер на османските завоевания в този период. Със сигурност може да се каже, че завоевателите слагат ръка на териториите между Галиполския полуостров, Източните Родопи и Черно море, южно от Стара планина, и на основните градове и крепости в тях в периода от края на 50-те докъм края на 60-те и началото на 70-те години на XIV в. Повечето от датите на падането на основните градове в Тракия обаче са спорни или несигурни. Най-често изворите от различен произход дават две или три дати за падането на даден град в ръцете на османците. Това обстоятелство отразява всъщност „технологията“ на завоеванието. Първоначално акънджиите опустошавали основно околността на града и довеждали населението му до невъзможност да се изхранва, след което идвали отрядите на газиите и завземали града. Между двете събития имало понякога интервали от по няколко години. Различните извори всъщност отразявали двата етапа от превземането на даден град. Някои наблягали на опустошаването на градската околност и давали относително ранна дата за превземането на града, други посочвали окончателното му падане в ръцете на османски военачалник. Относително сигурен ориентир за хронологията на османските действия в Тракия е вече точно установената дата на падането на Одрин под османска власт. Това станало през 1369 г. Чрез превземането на Одрин османците окончателно прекъснали сухопътната връзка между византийската столица Константинопол и останалия балкански християнски свят. Като държали в свои ръце този град, те владеели и един важен пътен възел, в който се пресичали Диагоналният път, Via Egnatia и пътищата, водещи на север покрай Черноморския бряг. След превземането на Одрин в османски ръце паднали и първите важни южнобългарски крепости като Пловдив и Ямбол.

3 Murad I map

Завоевания на османците по времето на емир Мурад I.

Автор: DragonTiger23 Лиценз: CC BY-SA 3.0

 

Може би най-странната характеристика на ранните османски завоевания и на устройството на ранните османски владения на Балканите била тяхната децентрализираност. Османският емир почти не стъпвал на балканска земя и там се разпореждали отделни удж-бейове, акънджи-бейове и газии. Ситуацията станала още по-странна в периода между 1366 и началото на 70-те години на XIV в., когато савойският граф Амедей VI отнел от османците Галиполската крепост и я върнал на византийците. През тези години балканските османски владения били напълно откъснати от Мала Азия и емирът Мурад I (1359-1389 г.) нито веднъж не ги навестил. Властта на отделните военачалници там станала пълна и тъкмо те, а не османската централна власт, продължавали да завземат нови християнски територии. Оказало се, че иначе твърде примитивната османска военна и държавна структура на балканска земя била в състояние да съществува полусамостоятелно и да осъществява „децентрализирана“ експанзия. Това обстоятелство не попречило на по-късните османски историци да припишат на емира Мурад I различни завоевания в Тракия през 1366-1371/76 г. Те вече били индоктринирани с османската имперска идея и не можели да си представят, че нещо можело да стане без участието и волята на повелителя.

От изложеното дотук става ясно, че в посочения период основните импулси за ранните османски завоевания на Балканите и за устройството на техните нови владения идвали от съчетаването на номадската традиция и завоевателната активност на ранната османска аристокрация. Представители на номадизма били прииждащите от Мала Азия тюркски групи, които в основни линии попълвали акънджийските отряди. Газиите внасяли известен ред в завоеванието и организирането на новозавладените земи, но те все още не били част от една добре изградена и функционираща държава. Османската държава била още много далеч от по-късната централизирана империя и представлявала нещо средно между номадско обединение и съобщество на газии.

Вторият период в еволюцията на османската държавност започнал в началото на 70-те и продължил до края на 80-те години на XIV в. Две събития определили неговото начало. Това била важната, макар и лесно постигната победа в битката край Черномен над християнските войски на двамата братя крал Вълкашин и деспот Йоан Углеша (26 септември 1371 г.) и възстановяването на османския контрол над Галиполската крепост.5 Тези събития представлявали важен жалон в османското развитие. Чрез победата при Черномен османската държава спечелила реално военно преимущество над балканския християнски свят, макар че заслугата за нея не била на емира Мурад I, а на някои от османските военачалници. Това преимущество щяло да бъде реализирано на практика в периода до самото начало на XV в. Повторното завземане на Галиполската крепост отново обединило в едно османските владения на Балканите и в Мала Азия. От това османската държава имала същото преимущество, както и Византия в периода, когато била двуконтинентална държава. Възстановяването на връзката между владенията на османците позволило на емира все по-често да пребивава на балканска земя, да участва в балканските завоевания и в балканската политика и да избере за своя „балканска столица“ град Одрин. Османските владетели се ползвали от човешкия потенциал на азиатските си владения за експанзия на Балканите и в същото време можели да прехвърлят сили от единия континент на другия, когато това се налагало. Безспорно постижение на нейните владетели до началото на XV в., а и по-късно, била експанзията, осъществявана паралелно на Балканите и в Мала Азия. Краят на този етап настъпил след известната битка на Косово поле през лятото на 1389 г.

Това, което характеризира този период от развитието на османската държава, била успешно реализираната „програма“ за поставяне на християнските владетели от „фронтовите държави“ във васална зависимост от османския емир. Османските военни походи, разбира се, поставяли нови балкански територии под непосредствена османска власт, но емирът Мурад I като че ли с по-голяма упоритост се стремял да спечели нови християнски васали. До края на 70-те и началото на 80-те години на века неговият сюзеренитет бил признат от византийския император, от българските владетели в Мизия, от владетелите на княжества и различни по мащаби владения в Македония, Албания, Северна Гърция. През 80-те години на XIV в. се оказало, че непосредствените владения на емира Мурад I на Балканския полуостров в по-голямата си част опирали до васални християнски области. Османската държава заприличала на нещо като „планетарен механизъм“, състоящ се от териториално ядро, в което пълна власт имал емирът, и гравитиращи около него християнски васални държави и княжества. Самият емир Мурад I, а и неговите военачалници бързо се ориентирали в обстановката и насочили завоевателните си усилия в полосите, които разделяли васалните на османците територии.

Този на пръв поглед странен период в развитието на ранната османска държава е намерил различни обяснения в научната литература. Някои учени смятат, че налаганата от османците васална система всъщност била особен метод на завоевание, и търсят неговия генезис в тюрко-мюсюлманската традиция. Те обаче са пропуснали да обяснят защо този „метод на завоевание“ е функционирал с най-голяма сила в определен период от османското развитие. Други смятат, че васалната система от 80-те години на XIV в. доразвивала „уджовата“ организация на османското общество, чрез която според тях се била родила и самата османска държава. Според тази логика османците гледали на по-слабите от тях съседни християнски държави като на гранични територии и пренасяли върху тях своята концепцията за отношения между център и периферия. В този смисъл от християнските владетели се очаквало да действат подобно на удж-бейовете в османската държава: да запазват автономността си, но да се подчиняват на волята на емира.

Много по-голямо основание обаче има схващането, според което системата сюзерен - васали отразявала определен етап от развитието на номадизма в османската държава. От историята на други големи номадски масиви е известно, че в етапа на усядане и изживяване на примитивния номадизъм те налагали подобна организация на периферните си територии, населени със земеделско население. От тях номадското управляващо ядро вземало продукти или пари (в зависимост от периода) под формата на васален данък, а освен това набирало от тези области помощни военни отряди в случаи на война. Тази фаза в развитието на номадските общества предхождала изграждането на централизираната държава. Тя отговаряла на такъв етап от развитието на номадите, при който те имали нужда от „симбиоза“ със земеделски групи население. Чрез нея държавата попълвала приходите си посредством васални данъци, и то в период, когато собствената им данъчна система още била в зародиш. Военните сили на такава държава в преход укрепвали значително благодарение на участието на васални отряди. Техният принос бил различен, в зависимост от конкретната обстановка и средата, в която възниквала номадската държава. Понякога те компенсирали неумението на номадската конница да действа в планински терен. Такава била ролята на славянските военни отряди в славяно-българската държава. В други случаи васалните отряди носели със себе си по-висока военна технология и вековния опит на дълго съществуващите държави във военното дело.

Действително онова, което ставало в османската държава през втория етап от управлението на емира Мурад I, напомняло на сходни явления в историята на хуни, авари, прабългари, татари и др. Отново обаче трябва да се напомни, че османската васална система от 80-те години на XIV в. не би могла да се наложи и функционира, ако не била политическата разпокъсаност на балканския християнски свят. Само в условията на съществуване на множество държави, княжества и владетели османският емир би могъл да реализира военно превъзходство, да налага своя сюзеренитет и да изпъква в очите на дребните балкански князе като покровител, който носи сигурност срещу домогванията на съседите.

Османският емир и управляваната от него държава имали несъмнена и всестранна полза от васалитета на своите християнски съседи. Васалните им задължения включвали две неща: плащане на годишен васален данък, който османците по стара мюсюлманско-арабска традиция наричали харадж, и участие в османските походи със свои напълно снаряжени и комплектовани отряди. Сумите на хараджа били такива, че всички балкански васални държави срещали трудности при плащането му (например за Византия сумата възлизала на годишния приход от митницата в Константинопол), поради което много от владетелите васали въвеждали допълнителни данъци. Това, естествено, предизвиквало социално напрежение и засилване на омразата на християните към собствената им власт.

По силата на другото васално задължение християнски отряди участвали редовно в османските походи в Мала Азия и на Балканите. От тях османците усвоили нови методи на воюване и, така да се каже, „високи технологии“ във военното дело. Достатъчно е да се припомни, че тъкмо през този период османците се запознали и усвоили примитивното все още, но с голямо бъдеще огнестрелно оръжие - тази новост за европейското военно дело от XIV в. Това станало чрез посредничеството на някои от християнските васални отряди.6 Тяхното включване в редовете на османските военни сили увеличило значително османския военен потенциал и го направило способен да мери сили с някои от големите сили на епохата като Унгария, Венеция, кръстоносците, рицарите хоспиталиери от остров Родос и др. Военните събития с участието на християнски военни отряди и особено успехите им в походите срещу мюсюлманските бейлици в Мала Азия показвали ясно, че на балканските християнски държави по принцип не им липсвал военен потенциал, а организация за неговото мобилизиране. Обединени под османски скиптър и поставени под общо командване, християнските васални отряди представлявали значителна сила, която успешно воювала срещу противник, сходен на османците. Когато някой османски васал се отклонявал от задълженията си, срещу него били предприемани наказателни походи, някои от които завършвали трагично за непокорния християнски владетел. Достатъчно е да споменем само похода на великия везир Лала Шахин срещу Търновска България през зимата на 1388-1389 г., който завършил със стъпване на завоевателите северно от Източна Стара планина, силно орязване на територията на цар Иван Шишман и повторното му връщане в системата на васалитета.

В стратегическо отношение васалните територии силно стеснили фронта за настъпление на османските войски на балканския боен театър. Системата от васални съюзи спестявала на османските владетели и военачалници необходимостта да настъпват на широк фронт. Те концентрирали усилията си само в няколко участъка и както може да се предполага, постигнали в тях очевидно превъзходство над своите противници. Основните османски действия се развивали по трасетата на главните пътища: Диагоналния път и Via Egnatia. За зла участ на балканските държави тези трасета по принцип били „ничия земя“ и завоеванията по тях вървели относително лесно и бързо. Достатъчно е да се каже, че, настъпвайки по пътя Via Egnatia, османците само за около десет години завладели всички основни градове по неговото протежение, включително Сяр, Солун, Бер, Битоля, достигнали до албанското крайбрежие, оттам - до крайбрежието на Зета, а оттам - до Скопие и Северна Македония. Такъв огромен обходен маньовър би бил невъзможен без концентрация на силите само в едно направление. В контекста на тази завоевателна практика би трябвало да се разглежда и „обхождането“ на огромни и труднодостъпни територии, чието окончателно завоевание било оставяно за по-късно. Такъв бил случаят с Родопската област, която не била завладявана пряко. Чрез обходни походи тя била превърната във „вътрешна област“, след което отделни османски военачалници превземали бавно и продължително крепост по крепост, област по област. По този начин бил блокиран огромният съпротивителен потенциал на родопското население. Той бил разпилян в героични, но слабо ефективни от гледна точка на стратегията на завоеванието съпротиви на отделни крепости и области.

Всичко това, разбира се, не било резултат от някакъв гениален сценарий за завоевание и развитие, създаден от османския емир или от неговото обкръжение. Като добри актьори на историческата сцена те изпълнявали успешно един сценарий. В него се преплитали сюжети от състоянието и развитието на собствената им държава и драмата на балканския християнски свят като цяло.

След като имаме предвид тези неща, спокойно можем да констатираме, че васалният период се оказал изключително плодотворен от гледна точка на османската експанзия. Тъкмо в този период османската държава се превърнала в неоспорим военен хегемон на Балканския полуостров и дала сериозна заявка за превръщането си в реална „велика сила“. Успоредно с това укрепвала османската държавност, която създала някои от присъщите за по-късния ѝ период на развитие институции. Традицията приписва на този период появата на прочутата по-късно еничарска гвардия, рекрутирана или от роби християни, или чрез отнемане на момчета от християнските семейства (т. нар. кръвен данък). Не е изключено пак в този период да се е осъществил общественият синтез между селджукските и византийско-балканските традиции в областта на условното военно земевладение, който намерил добра почва за развитие в османската държава и дал живот на известната по-късно спахийска система.

Въпреки несъмнените успехи в експанзията и в държавното строителство бъдещето на османската държава съвсем не било предопределено и ясно. Все още имало много варианти за нейното развитие, някои от които били плодотворни, другите - катастрофални. Колкото и странно да изглежда, кризата в османската държава започнала да се заражда в периода на нейната най-голяма мощ в последното десетилетие на XIV в. Нейното разширение срещало все по-малко ефикасен военен отпор. Това създало в част от османските управляващи кръгове илюзията, че тяхната държава вече се е превърнала в империя и повече нямало нужда от усъвършенстване на военните и административните ѝ институции. От тази илюзия до катастрофата имало само една крачка.

Третият период от развитието на ранната османска държава имал точно определени хронологически граници. Той започнал с битката на Косово поле през лятото на 1389 г. и завършил с разгрома на османските войски от монголите край Анкара през лятото на 1402 г. Периодът съвпадал изцяло с управлението на сина на Мурад I - Баязид I. Той бил първият османски владетел, който през 1394 г. официално получил от халифа в Кайро титлата „султан“. Поради точното съвпадение на един период от османската история с управлението на един османски владетел много от средновековните автори, съвременници на събитията, а и някои съвременни изследователи мислят, че характеристиките на периода са всъщност характеристиките на владетеля. Султан Баязид I за разлика от своя баща бил прекомерно импулсивен, нетолерантен, разпуснат в нравите си, непредсказуем в действията си и т. н. Османските автори го обвинявали, че той се държал не като „борец за вярата“, а като източен деспот, който обичал разкоша и под влияние на християнските си съпруги обичал да пие вино. Това го карало да забравя повелите на традицията и да пренебрегва съветите на старите паши и сановници, които определяли политиката на неговия баща. Поради тази причина и въпреки големите военни успехи в периода 1389-1402 г. османските автори били на мнение, че трагичният край на султан Баязид I и последвалото разпадане на османската държава били закономерен резултат от неговите необмислени действия.

Какво всъщност станало през този кратък, но драматичен период от османското развитие? Султан Баязид I продължил с голямо настървение османските завоевания и постигнал зашеметяващи успехи на всички фронтове. На Балканите той завладял българските държави в Мизия, основните княжества в Македония, значителни територии в албанските земи, а неговите военачалници достигнали с войските си до границите на латинските княжества в Атика и Пелопонес. По негово време османските завоевателни отряди нахлували в босненските земи и достигнали дори до южните владения на Унгария. В продължение на седем години султанските войски блокирали византийската столица Константинопол, който бил спасен от падане благодарение на настанения в него френски гарнизон. Султан Баязид I съумял да разгроми край Никопол през есента на 1396 г. първия голям антиосмански кръстоносен поход, организиран под унгарска егида. В Мала Азия той премазал и практически унищожил повечето бейлици. Един съвестен изследовател на ранната османска история изчислил, че в края на управлението на Баязид I територията на неговата държава била около 50 пъти по-обширна от земите на османския бейлик при управлението на емира Осман. При това значителен дял от това разширение се падал на времето на Баязидовото управление. Онези балкански владетели, които по негово време все някак си запазвали своята независимост или полунезависимост, живеели с чувство за обреченост. Действията на османския султан не оставяли никакво съмнение в неговите намерения. Той бил чужд на всякакви компромиси. Твърдото му намерение било да унищожи все още съществуващите балкански държави и да продължи настъплението си към Унгария.

Последвалите събития показали, че това негово желание било прекомерно. Въпреки очевидните военни успехи възможностите на османската държава не били безгранични. Амбициите на султан Баязид I натоварвали непосилно военната и административната структура на управляваната от него държава. Чрез завоевания, при това понякога твърде хаотични, султан Баязид I желаел да изгради за кратко време ислямска империя по подобие на ранните халифати или на държавата на селджуките. Той доста брутално ограничавал автономията на османските васали и премахнал много от тях. Връх на всичко бил опитът му да събере всичките си васали в град Сяр и да ги унищожи физически наведнъж (зимата на 1393/94 г.). Интересно е, че тези негови действия не срещали подкрепа в средите на традиционно настроените османски велможи. Много от тях били възпитани с „управленската програма“ на баща му и осъзнавали, че османската държава не можела да си позволи подобен лукс, преди да са съзрели имперските ѝ структури. Султан Баязид I останал глух за предупрежденията, защото постоянните му военни успехи, от една страна, създали илюзия за непобедимост, а от друга - намалили темпото на изграждането на нови и съответстващи на изискванията на имперската политика военни и административни институции.

Всъщност политиката на султан Баязид I била типичен пример за това как държавната идея можела да изпревари реалностите. Османската държава в края на XIV в. все още нямала напълно изградени военни, административни, икономически и други структури, за да стане империя. Тя все още не се била отърсила от номадските си остатъци и форсираното ѝ превръщане в империя не можело да наподоби халифатския модел, а по-скоро модела на т. нар. степни империи. Тъкмо това и станало в действителност. При управлението на султан Баязид I османската държава влязла в онази спирала на развитие, в която преди това се въртели държавите на хуни, авари, татари и др. При всички тях кризата идвала като правило в периода на най-голямото им могъщество. Те се разпадали най-често под външен удар, който разкривал всичките им недъзи, или след смъртта на някой велик владетел, чиято авторитетна личност олицетворявала единството на държавността. За османската държава подобен удар представлявало монголското нашествие в Мала Азия, предвождано от Тамерлан (Тимур). Този последен велик монголски завоевател нанесъл на османците съкрушително поражение, в резултат на което държавата на Баязид I се разпаднала. Оказало се, че тя изглеждала силна в сравнение с малките и разпокъсани балкански държави или по отношение на недисциплинираните и самонадеяни западни рицари. На монголските войски османската войска не оказала никаква сериозна съпротива. По ирония на съдбата край Анкара монголите срещнали най-организиран отпор от страна на някои от християнските васални отряди в състава на разнородната и немотивирана за сражение армия на султана. След лятото на 1402 г. държавата на султан Баязид I се разпаднала. Нейните остатъци тепърва трябвало да доказват своята способност за оцеляване и развитие.

 

1До края на XIV в. официалната титла на османските владетели била „емир“, а не „султан“. Поради тази причина коректното название на държавата е емирство, по аналогия с названията на останалите съвременни държави. Например държавата, управлявана от крал, е кралство, от цар - царство, от херцог - херцогство, и т. н.
2„Удж“ означава буквално острие, връх на стрела. В селджукската държава и в османската държава и империя „удж“ означавало още гранична територия с висока степен на самостоятелност и с военно-нападателни и защитни функции.
3Императорът се опитвал да държи в шах османския емир Орхан, чийто син Халил бил пленен от гръцки пирати от Фокея. Той успял с много усилия да получи от фокейците ценния пленник и го оженил за една от дъщерите си. Тя обаче починала през 1359 т. и императорът бил принуден да върне овдовелия Халил в Мала Азия.
4Мюлк означавало поземлено владение в пълна и безусловна собственост.
5Някои учени датират това събитие в 1371, други - в 1377 г. За обсъжданите тук проблеми разликата в датировките не е от съществено значение.
6На Балканския полуостров огнестрелното оръжие проникнало от Италия първо в Дубровник, а оттам в Сърбия и в Босна.

 

X

Right Click

No right click