Северна Европа

Скандинавските кралства

Посещения: 5003

 

Йордан Николов

 

Скандинавският полуостров, най-големият в Европа, обхваща огромна площ от около 800 000 км. Бреговата му линия, започваща от Северно море, продължаваща в Норвежко и достигаща Баренцово море, е дълга около 27 500 км и се състои предимно от фиорди. Върху климата на полуострова голямо влияние упражнява географската среда на неговите територии, разположени в Северозападна Европа.

scand polБалтийско море, Атлантическият океан, от една страна, и Ледовитият, от друга, създават характерната атмосфера. Течението Голфщорм от югозапад на североизток в основни линии обезсилва мразовете на Севера и затопля температурата в Норвегия, а до известна степен и на Швеция. През мразовитите зими ледът сковава само Зундския пролив, но водите, които мият бреговете на Норвегия и Исландия, не се поддават на замръзване. Климатът е умерен и субполярен, но в някои части е твърде суров. Планинската верига, образуваща поредица плата, се извисява от 400 до 700 м. Обширни територии на полуострова се оросяват от реките Глома, Далелв, Танаелв, Улаелов. Езерата Венерн, Ветерн, Меларен и др. облагородяват земята и създават условия за скотовъдство и земеделие.

Населението, обитаващо Скандинавския полуостров — шведи, норвежци, датчани и др., принадлежи към германската група на индоевропейската общност. По време на масовите набези на народите от полуострова в земите на Европа през VIII — XI в. те били наречени „нормани", „северни хора". Самоназванието им в Скандинавския полуостров било „викинги". В Русия ги именували „варяги". Етимологичният произход на съчетанието Скандинавски полуостров отвежда към англосаксонското Scoeneg, Scedenieg, което в български превод звучи „прекрасен остров". В някои извори от ранносредновековната епоха полуостровът е прославян като „утроба на народите" (vagina nationum). Латинската формулировка отразявала древната германска представа, че от тук започнало Великото преселение на народите, разселването по Европа на вестготи, остготи, гепиди, вандали, бургунди, лангобарди.

Авторитетни изследователи разделят историческото развитие на Скандинавския полуостров на два основни периода. Единият период бил епохата на викингите, започващ на 8 юни 793 г. и завършващ на 14 октомври 1066 г. Вторият период обхваща времето от смъртта на крал Кнут Ι Велики (1018 — 1035) до края на XV в.

В конкретни дати началото на епохата на викингите бележи нападението на пиратите от Скандинавия върху абатството Св. Куберт на о-в Линдисфарн, а края ѝ - битката при Хейстингс на 14. X. 1066 г., при която франкско-норманските рицари на Вилхелм Завоевателя (1066 - 1087) победили военните подразделения на английския крал Харолд. В своята хроника „Цветовете на историята" Матей Парижки предава с покъртителни слова опустошенията на викингите при годината 836. „Изпрати всемогъщият Бог тълпи свирепи езичници датчани, норвежци, готи и шведи, вандали и фризи — пише историкът, — цели 230 години те опустошаваха грешна Англия от единия морски бряг до другия, убиваха народ и добитък, не щадяха ни жени, ни деца."

Казано с други думи, със залеза на епохата на викингите настъпил заникът на ранносредновековния период от историята на народите в Скандинавския полуостров. Вторият основен етап се определял от зараждането на новите обществени отношения, определящи съдържанието на живота в държавите на Скандинавия.

 

Общи тенденции и самобитни черти.

 

Своеобразната сходна историческа съдба на трите големи общности на Скандинавския полуостров — датчани, шведи и норвежци не произтичала само или главно от общия им индоевропейски корен, от принадлежността им към германската етническа група. Една цяла поредица предпоставки детерминирали тяхната душевност, характерология, начин на живот, бит, обичаи, традиции. Основният фактор, определил нравите на скандинавците, било християнството. Да се отбележи само това обстоятелство, без да се обясни спецификата на мисията, която се заела да ги приобщи към новата религия, означава нищо да не се каже.

Bendixen AnsgarПървият мисионер, който започнал да разпространява християнската религия в Дания, бил бенедиктинският монах Ансгар (801 — 865), който през времето от 826 — 827 г. разпръсвал семената на Христовото учение. През 829 г. шведският гр. Бирке отправил молба до краля на франките Луи Благочестиви (814 — 840) да им изпрати проповедник на християнството. В отговор на искането им кралят на франките им изпратил монаха Ансгар, приет благосклонно от крал Бьорн. По-късно Ансгар, вече като архиепископ, посетил Швеция през 853 г., а следващата 854 г. пристигнал в Дания. Обстоятелството, че орденът на бенедиктинците се заел с въвеждането на датчани и шведи в истините на християнството, имало много голямо значение. Това бил орденът, който въвел спазването на дисциплината и упражняването на труд във върховно задължение и свързвал своята мисионерска дейност с образованието, просветата и книжовността. По тази причина добродетелите на християнството, утвърждавани от бенедиктинския орден, формирали определено умонастроение сред скандинавците.

Пространствата, които разделяли скандинавците от старите центрове на ранносредновековната цивилизация, не могли да не влияят върху начина на живот. Огромните територии с гори давали възможност за развиване на скотовъдство, докато земеделието се развивало в Южна Скандинавия и Ютландия, сред датчаните. Норвежците, които обитавали крайбрежието, а също така и шведите по северния район упражнявали риболов и лов на диви животни.

Скандинавците били организирани в големи патриархални семейства, които представлявали основните стопански структури. Те обработвали земята общо. Това положение се запазило до към VIII — IX в. Запазило се и кръвното отмъщение. Въпросите на социалното управление се решавали на общите събрания, наричани „тинги". Обществените отношения се регулирали от клаузите на обичайното право. Населението изповядвало древната германска религия. Знанията за вярванията на скандинавците изследователите черпят от „Старата Еда", уникален литературен паметник, митологична енциклопедия.

Скандинавците се изградили като великолепни мореплаватели, които смело и мъжествено се оправяли на далечни плавания. Природните условия, сред които се раждали и живеели, формирали у тях издръжливост. Викингите провеждали близки и далечни походи. Те нападали Британския остров, достигали Бискайския залив и навлизали във водите на Средиземно море. До 911 г., когато била образувана Норманската държава, те нападали земите на франките, плавали необезпокоявани по р. Сена и Гарона, по Рейн и Елба, разграбвали Париж, обсадили и Рим.

Образуването на трите държави — Дания, Швеция и Норвегия, отразявало обективните процеси на съзряване и усъвършенстване на обществените отношения. Към IX в. започнало обособяването на народностите. Датчаните се укрепили на полуостров Ютландия и близките острови, а шведи и норвежци — на Скандинавския полуостров.

 

Кралство Дания

 

Произходът на названието на страната, Дания, дори до днес не е получил задоволително решение. Историци, които се опират на Прокопий Кесарийски и Йорданес (VI в.) приемат, че „дани" били наричани най-старите племена, обитаващи Дания още в най-древни времена. Според други автори, които търсят обяснението в някакви стари ръкописи, Дан бил първият крал на държавата.

Ако се съди по археологически данни, Ютландия била заселена с германски племена кимври, тевтони, амброни и др. Още в началото на третото хилядолетие пр. Р. Хр. племената на даните се преселили в Ютландия от островите на Зеландия. Поради своята многобройност и добра организация те успели да се наложат над останалото население и да го асимилират. Племето на даните послужило за основа на формиращата се датска народност. Това се потвърждава от факта, че към VIII в. те вече доминирали над другите племенни общности. Нараснала ролята на конунгите.

Основна, преобладаваща сила в обществото дори до края на VIII и началото на IX в. продължавали да бъдат бондите, свободните самостоятелни общинници. Провеждането на пиратските нападения на викингите по това време по всяка вероятност било свързано с измененията, които настъпили в цялостния живот на датчаните. Установено е, че около IX в. започнало обособяването на датската етническа общност.

 

Извори.

Когато медиевистът се запознае с изворовия комплекс на народите на Скандинавския полуостров, включително и на датчаните, не може да не установи, че те са обособени в две основни групи. Едната, додържавната, обхваща предимно народно творчество, песни, предания, легенди, оформени едва след появата на писмеността в по-късно време, поради което тяхната автентичност, интегритет и пр. пораждат въпросителни. Втората категория свидетелства, появили се след XII в., включват писмени извори, археологически паметници, произведения на изкуството и пр. Това структуриране може да страда от известна едностранчивост, да тръгва от формални показатели, но позволява да се пристъпи към изучаването на документалните свидетелства по интересуващия ни въпрос.

Всички медиевисти, които говорят за изворите на Скандинавия, се чувстват задължени да започнат прегледа с хрониката на Адам Бременски „За делата на хамбургските архиепископи", както и с аналите на северо-германските, англосаксонските и ирландските автори, с житието на Ансгар от Роберт, неговия ученик. Поддържа се, че това са произведения, в които се намират индиректни вести за Скандинавия и нейното население, организирано в съответни обществени структури. След това проучвателите се спират на археологическите паметници. Те анализират паметниците на културата на викингите, на формиращите се етнически общности. Голямо внимание се отделя на руническите надписи, използвани за религиозни потребности, своеобразни надгробни текстове.

Codex Holmiensis CE 1350Характерна особеност на голяма част от запазените и открити писмени свидетелства за дългия период от XII до XV в. е техният правен, законов характер. Това били съдебници, кралски укази и разпоредби, кодекси, законници, различни преписки за администрацията и управлението. Самобитен, уникален извор са древните скандинавски саги, отразяващи ежедневието на населението: бит, традиции, обичаи, оръдия на труда, производствени отношения.

За Дания, която заела първо място сред държавите на Скандинавия, изворовият комплекс е в основни линии приведен в известност, в смисъл — открит и систематизиран, обработен и отпечатан. Разбира се, значителна част от документацията, като може и да се очаква, била свързана с общото развитие на трите кралства. Не става дума само за текста на Калмарската уния от 1397 г., оповестяващ подчиняването на Швеция и Норвегия на кралство Дания. Касае се за множество църковни кодекси и анали, съдържащи общо информация за трите страни. Това е напълно разбираемо, като се отчете всеобщоизвестният факт, че трите народности имали общ път на развитие, сходна историческа съдба.

Конкретно за светската власт, за нейната вътрешна и външна политика интерес предизвиква известната сага за Кнут I Велики (1018 — 1035), съдържаща вести за държавата и за нейните външнополитически набези, за нейната история. Аналите, водени в различните абатства от XII в. насетне съдържат много ценни, но все още недостатъчно оползотворени сведения. За периода от 1130 до 1300 г. интерес поражда „Аналес Витесколенсес", а за времето от началото на християнската ера до началото на XIII в. — „Аналес Валдемариани". Датски монах, който не посочил името си (Анонимус Роскилденсис) написал „Датска хроника", описваща времето от 826 до 1157 г. Приема се, че това е най-древният извор от такъв род.

Грамотите на кралете са друга поредица документи, възникнала в края на XI в. През 1085 г. крал Кнут II Свети (1080 — 1086) дал дарителна грамота на катедралата в Лунд. За състоянието на поземлените владения много голяма стойност има подготвеният през 1231 г. по разпореждане на крал Валдемар II (1202 — 1241) опис на имуществото в Дания („Книга на именията в Дания"). Именията на абатствата и църквите били записвани в специални регистри като напр. „Регистър на повинностите, дължими на епископа в Родскилд", датиращ около 1370 г. Към 1420 г. се появила „Книга на владенията на епископа в Шлезвиг". Тя отразява системата на стопанисване в именията на католическата църква. „Поземлени закони", подготвени при крал Валдемар II през 1241 г., поставили началото на поредица материали по обичайното право, написани на датски език. В този кръг влизат „Зеландски закони". На латински език излиза „Книга закони на Сканиа", принадлежаща вероятно на архиепископа на Лунд, Андрей. Поради своя всеобхватен характер и далновидност тези закони били валидни в кралство Дания дори до XVII в.

В градовете на Дания били приети и въведени в употреба законите на градовете в Шлезвиг от 1200 г. Около 1284 г. в гр. Хленсберг било записано местно право. Търговските гилдии също така подготвили свои устави. Стопанските взаимоотношения в градовете на Скандинавия са отразени в множество документи на Ханзата, която поддържала с тях търговски контакти.

В „Датска история" („Дела на датчаните") могат да бъдат открити ценни сведения, събрани от автора Саксон Граматик (1150 — 1216), един от големите историци на Дания. Това е драгоценен справочник за развитието на страната. Хронологичните граници на произведението започват в древността и достигат до 1185 г. Включени са древни легенди, както и разработки за историята на епископство Лунд.

Латинските извори за историята на кралство Дания са издадени в седем тома в „Дипломатически реперториум на кралство Дания през средновековието". В шест тома излиза „Акта понтификум Даника". Отпечатани са и редица други поредици, както и самостоятелни извори с голяма значимост.

 

Образуване на кралството.

 

knut velikiДинастията, която поставила началото на кралската форма на управление в Дания, била Горма, чийто първи представител бил Горм Старият, а последният — Хердекнут Кнутсен (1035 — 1042). Кога Горм заел престола не може да се установи, знае се, че починал около 950 г. За столица бил избран гр. Елинге, в Централна Ютландия. Усилията на германските крале да поставят в ленна зависимост Дания породили ответна реакция. Кралят на Дания организирал отбранителните сили и укрепил държавната система. Аристокрацията, която се замогвала, се превърнала в могъща военна сила, която противостояла на завоевателите. За обединяването на силите определени заслуги имал кралят Харалд I Синезъбият (починал ок. 985). Могъщ владетел, който увеличил външнополитическото влияние на Дания бил крал Кнут I Велики (ок. 995 — 1035). Кралския престол в Дания той заел още през 1018 г., но от 1016 г. станал крал на Англия, а от 1028 г. — на Норвегия.

В страната било усъвършенствано общественото устройство. Поради увеличаването на данъците възникнало недоволство. Незаетите земи били обявени за собственост на краля. Нараснало значението на рицарството. В резултат от установяването на задължителен десятък, както и от дарения на земи архиепископствата, епископствата и абатствата заздравили своето положение.

Укрепнала вътрешно, Дания започнала да провежда завоевателна политика. В ръцете на кралството при Валдемар I, Кнут VI и Валдемар II паднали редица земи в Прибалтика. През 1166 г. превърнали князете на Русия във васали. Присъединена била Източна Прибалтика, а след това Северна Естония.

Засилването на аристокрацията подкопало позициите на краля. През 1282 г. крал Ерик Клипинг (1259 — 1286) се видял принуден да свиква ежегодно Парламента. При крал Кристоф II (1320 — 1333) свикването му станало редовна практика. Привилегиите на аристократите и висшите духовници били превърнати в неотнимаеми.

Кризата, обхванала политическия живот на страната, била преустановена при крал Валдемар IV Атердаг (1340 — 1375), който възстановил миналото величие на Дания. Армията била реорганизирана. Той накърнил интересите на северногерманската Ханза. Срещу него обаче била организирана коалиция от множество градове в Швеция, Мекленбург и Холщайн. Победена, Дания сключила през 1370 г. в Щралзунд неизгоден мир. През 1380 г. била подписана уния между Дания и Норвегия при доминацията на Норвегия.

valdemar aterdag

В кралство Дания се развивали градовете. През XI — XII в. на полуостров Ютландия израствали градовете Слезвиг (Шлезвиг), Олборг, Охбус, Рибе. На остров Зеландия процъфтявал гр. Роскиле, на о-в Фюн — Оденсе, а в Скандинавия — Лунд. Оживяването на занаятите и търговията през следващите столетия породило появата на нови градове. Копенхаген възникнал през 1157 г. В областта Сконе били организирани големи есенни панаири. Търговци продавали риба и различни селскостопански продукти.

След като починал крал Валдемар, дъщеря му, Маргарита Датска (1387 — 1412), поела управлението на страната. Тя подчинила Швеция и Норвегия, като наложила племенника си Ерик за крал на Норвегия, а след това на Дания и Швеция. През 1397 г. на специален събор на аристокрацията — светска и духовна — в Калмар била сключена едноименна уния. Крал Ерик VII Померански (1412 — 1439) бил коронясан за крал на Дания, Швеция и Норвегия с Исландия. Макар унията да изразявала интересите на Дания, тя вдъхвала известни надежди на магнатите в Швеция и Норвегия да извлекат някакви изгоди, поради което се примирили с положението.

В Швеция обаче управлението на датските владетели възбуждало недоволство, поради което на събрание през 1435 г. крал Ерик бил обявен за незаконен владетел. В Норвегия обаче била проявявана търпимост. Ако формално унията с Швеция била отменена през 1523, с Норвегия била преустановена едва през 1814 г.

 

Културен живот.

 

В кралство Дания към XV в. развитието на градовете дало тласък върху процъфтяването на културата. Производството на зърнени храни и месо осигурявало значителни количества излишък за износ. Търговците търгували земеделски продукти и риба за Северна Германия. Оживените контакти повишавали научните и културните интереси на аристокрацията. През 1479 г. в Копенхаген бил основан университет.

С утвърждаването на кралството се стимулирало и строителството на дворци, абатства и църкви. Отначало започнали да изграждат дървени, а след XI в. каменни църкви. Това се вижда от църквата „Св. Богородица" в Роскил. Паметници на романския стил са църквите в Риба и Виборг. През периода, когато навлязла готиката — началото на XIII в., били издигнати най-големите катедрали в Роскил и Оденс. Около 1335 г. на остров Зеландия бил изграден великолепен готически храм. Строени били и отбранителни съоръжения: кули, стени, мостове. Започнало украсяването на църквите със стенописи и мозайки.

 

Кралство Швеция

 

Основа на шведската народност дали германските племена свеви, гаути, герули, готи, установили се в Швеция през II — I хилядолетие пр. Р. Хр. Самата шведска етническа група се диференцирала от останалите скандинавски народи през I — II хилядолетие, когато възникнало самоназванието „швенскар". Вече през периода VI — VII в. се зародила първата шведска държава, Свейското княжество.

 

Извори.

 

Кралските дарителни грамоти, които започнали да се появяват през XII в., изразяват една типична тенденция, характерна за останалите скандинавски държави: формирането на поземленото имение чрез бенефиций. Първата редакция на т. нар. „Вестиетски закон" се отнася към началото на XIII в., а втората — към края на XIII в. или началото на XIV в. Това е извор за стопанската структура на държавата. Все по това време възникнали поземлените закони. Кодекс от норми на Уплан били утвърдени от крал Бригер Магнус (1270 — 1318) през 1296 г. Една от запазените редакции на Есиетския кодекс е от 1285 — 1303 г. Кодекс закони от Смолан е утвърден от крал Магнус Ериксон (1319 — 1363) през 1327 г. По-късно, в 1350 г. крал Магнус оповестил „Устав за правата на краля", сборник закони, задължителен за цяла Швеция. Това е фактически справочник за правата и задълженията на аристокрацията. Неговият вариант, появил се през XV в., отразява усилията на едрите собственици да ограничават правомощията на върховния владетел.

В Стокхолм градското право било създадено към 1300 г. След това получило оформяне и в останалите градове с известни харти, подписани от краля.

В „Датско-шведски анали" по времето от 916 до 1263 г. е фиксирана последователността на управлението на кралете по години. През XV в. монахът Ерик Йохан обработил аналите на абатството Вадстен (1040 — 1450). Много любопитен паметник, научен трактат „За управлението на кралете", бил подготвен към 1321 г. от канцлера Рагвалдсон. Това е документ на управленската мисъл на епохата.

Един специфичен извор представляват „Откровения на св. Бригита" от XIV в. Самото съчинение било подготвено от Бригита (1303 — 1373), основателка на девически монашески орден във Вадстен. Откровението представлява извор за живота на Църквата, за нейното устройство и управление.

През XIII — XIV в. били писани масово анали като повествователна проза. Анонимен автор през 1320 — 1330 г. написал на шведски език „Хроника на Ериковците" в стихотворна форма. В нея са описани събития от 1230 до 1319 г. Естествено продължение на това произведение представлява „Хроника на Карл", подготвена от няколко придворни автори при управлението на Карл Кнутсон (починал през 1470 г.). Една „Голяма римувана хроника" описва политическия живот в кралство Швеция през XIII — XIV в. Най-старата част на произведението представлява „Хроника на Енгелбрект", отнасяща се за периода 1389 — 1436 г. В преработен вариант тя била продължена след неговата смърт и достигнала 1452 г.

Епистоларните произведения също навлезли в живота на кралството. Едно писмо на търговеца Бернард Озенбрюге от Данциг от 1 август до градския съвет на Данциг описва подготовка на въстание, както и програмата му. Великолепна проза е запазена в „Поема за Енгербрект" от епископ Томас от Страгнес (починал в 1443 г.). В нея се съдържат данни за управлението на датчаните, описани с очевидна ненавист.

 

Възникване на държава.

 

birger kingПрез VI в. център за обединяване на шведските земи станало езерото Меларен, в областта Упланд. Племенни вождове, конунги, възглавявали областите. Липсата на конкретни данни затруднява реконструкцията на събитията с точност. Предполага се, че в края на VIII и началото на IX в. конунгът на свевите Ерик Емундсон възглавил викингите при техните набези в източна Прибалтика. Хронистът Снори Струлсон уточнява, че конунгът воювал с краля на Норвегия, Харалд Харфагр, за Вермланд, област, локализирана в Западна Швеция.

Житието на св. Ансгар от неговия ученик Римберт изнася, че когато мисионерът посетил за първи път Швеция през 829 г., бил приет от крал Бьорн, поддържан в управлението си от князете. След като през 853 г. той отново посетил гр. Бирке, вече управлявал крал Олаф, който сменил стария крал Анунд.

Държавното устройство, както се вижда, имало примитивен характер. В границите на държавата обаче били обхванати най-напред поданиците на Упланд, а след това цялото останало население. Кралете се избирали от фамилията на Инглингите на общи събрания — тинги, свиквани на религиозни тържества в Упсала. Ръководна роля в тингите, свиквани в областите, бил лагманът, човекът на закона. Избиран от родовите бонди, той организирал събранието и ръководел неговите заседания.

Обществените отношения в Швеция навлезли в по-висок етап на развитие през втората половина на XII в., когато се разгоряла борба за кралския престол. Ранно-феодалната централизация на страната приключила при родоначалника на династията на Фолкунгите (1250 — 1363) — Валдемар Биргерсон (1250 — 1275). Крал Магнус Ладулсом (1275 — 1290) освободил от всякакви задължения воините от личната му гвардия, както и от армията на брат му и епископите. Военните лица се задължавали да изпълняват васални функции спрямо върховния сеньор, краля. Общественото, политическото и военното значение на монарха нараснало.

 

Приемане на християнството.

 

Разпространяването и укрепването на християнството протичало в идейна борба с езическите религиозни структури. Официалното покръстване на крал Олаф Шьотконунг (995 — 1020), а след това на семейството и военната му гвардия през 1008 г., не създало прелом в живота на кралството. Езичеството като религия било осъдено едва към края на XI в. Езическото капище в Упсала, където се извършвали жертвоприношения, било разрушено и на негово място била построена църква. Люлка на християнството станал гр. Сигтуна близо до Упсала.

Формирало се църковното устройство. До учредяването на архиепископията в гр. Лунд в Дания през 1104 г. църквата в Швеция се намирала под юрисдикцията на Бременския архиепископ. След трайното укрепване на християнската религия папският престол основал в Швеция шест епископства: Скара, Линчвопинг, Стренгнес, Векшьо и Упсала.

Erik den helige och biskop HenrikПод знамето на новата християнска религия крал Ерик Свети (1156 — 1160) провел походи във Финландия, за да я приобщи към Евангелието. Териториите на Финландия били присъединени към кралство Швеция. По-късно, през 1240 г., шведите навлезли в руските земи, но били разгромени от Александър Невски. През 1152 г. в гр. Линчьопинге бил свикан църковен събор, първият в страната, председателстван от папски легат. Взето било решение Швеция да придобие правото на папска провинция. Папа Адриан IV постановил да се внася ежегоден данък в хазната на Римската курия. През 1164 г. папа Александър III (1159 — 1181) решил да бъде основано архиепископство в Швеция със седалище гр. Упсала. За пръв архиепископ бил интронизиран монахът от абатството на цистерцианците Алвастре Стефан. Действително, архиепископът на Лунд продължавал да бъде примас на Швеция, но на практика шведската църковна организация, издигната в ранг на архиепископия, придобила самостоятелност.

 

Швеция през XIII — XV в.

 

През 1284 г. кралят започнал да свиква риксрода, съвет на аристокрацията и висшето духовенство. Влиянието на магнатите нараснало. Създадени били редица закони. Страната била разделена на ленове, начело с наместници на монарха. Ленниците събирали налозите и данъците от населението. Започнало изграждането на замъци. В средата на XIII в. замък бил издигнат в Стокхолм. Кралете присвоили големи парцели земи от общинските, от горите и пустеещите територии.

magnus eriksonНарастващата роля на краля, който укрепвал централизацията, срещнала недоволството на едрите собственици, които през 1319 г. го прогонили от Швеция. На неговото място избрали малолетния крал на Норвегия Магнус Ериксон (1319 — 1363). Обявена била персонална уния между Швеция и Норвегия, продължила от 1319 до 1363 г. Законите били променени: на мястото на обичайното право влезли в сила новите закони на държавата. В процеса на преустройството, които извършвал, крал Магнус Ериксон започнал да засяга привилегиите на шведската аристокрация. Това предизвикало нейната съпротива. Разбунтуваните велможи прогонили Магнус от страната. За крал бил избран германският курфюрст Албрехт Мекленбургски (1363 — 1398). Засилило се германското влияние, което проникнало в рудодобивното дело, занаятчийската дейност и търговията. Това принудило шведската аристокрация да потърси подкрепата на Дания. Сключването на Калмарската уния (1397 — 1523) обаче довело до доминацията на Дания. Недоволството от крал Ерик Померански предизвикало въстание през 1434 — 1435 г. начело с Енгелбрект Енгелбректсон, рицар по принадлежност, притежател на рудник. Датските бойни подразделения били разгромени, а крал Ерик — детрониран. В разгара на битките един от магнатите, швед по произход, убил предводителя на недоволните Енгелбректсон. Въстанието загаснало. Управлението на Швеция преминало в ръцете на регентския съвет, образуван от членове на аристокрацията.

Калмарската уния била формално възстановена, но противоречията между двете страни не били изгладени, продължавали да бушуват. Избирането на аристократа Карл Кнутсон за крал (1448 — 1457, 1464 — 1470) довело до фактическо разпадане на унията. Шведската държава тръгнала по пътя на самостоятелното развитие.

 

Култура.

 

Развоят на културата в Швеция бил неразделно свързан с настъпилия подем във всички области на живота след възникването на градовете. Стокхолм, Упсала, Калмар, Сьодьорчьопинг, Льодьосе се превърнали в първостепенни средища на занаятчийство и търговия. През 1477 г. в Упсала бил открит университет. Едно от големите постижения на архитектурата станала катедралата в Лунд, изграждана от 1080 до 1145 г. Твори Е. Олаи (ок. 1420 — 1486), първият историк на Швеция. Развива просветна реформаторска дейност 0. Петри (1493 — 1552).

Катедралните църкви в редица градове отбелязали несъмнено постижение на строителното изкуство. Първите християнски църкви били изградени в правоъгълен план, с правоъгълна абсида. Забележителна била катедралата „Санкта Мария Минор" в Лунд, църквата в Стара Упсала, храмът в абатството Вастаден. Голямо влияние отбелязала романската архитектура: катедралата в Упсала.

 

Кралство Норвегия

 

Норвегия се простира в западните предели на Скандинавския полуостров. В антропологично отношение норвежците принадлежат към атланто-балтийския тип на голямата европеидна раса. Наименованието „нормани" за първи път се среща в старинен английски извор от IX в., където е записано понятието „нордман", „северен човек". Ранносредновековната държава на норвежците възникнала около X — XI в.

 

Извори.

 

Първите вести за норвежците се съдържат в древните саги и археологическите паметници. За развоя на обществените отношения научаваме от законника на Църквата, написан при крал Олаф Свети (1015 — 1024), за да обслужва въвеждането на християнството. Друг документ, „Грамота на златното перо" от 1174 г., разкрива практиката на духовната власт да събира десятък.

През 1263 г. при управлението на крал Магнус бил издаден сборник „Поправка на законите", включил всички обичайни разпоредби, употребявани до XI в. Друг кодекс, „Сборник закони", подготвен през 1274 — 1276 г., бил приет на общи събрания и по такъв начин представлява законодателството на социалния ред, установен в Норвегия. Градското право в Берген било разгледано, преработено и през 1276 г. пуснато в обръщение. Много важен паметник са кралските саги, приети при крал Свер. Неоценима стойност притежава сагата за управлението на крал Харалд, обединителя на Норвегия. „Сага за Фритьоф Смели", подготвена в края на XIII в. и началото на XIV в. за събитията от VIII — IXв.

Както в другите страни на Европа, тъй и в Норвегия възникнала поредица повествователни съчинения, хроники. „История на древностите на норвежките крале", написана от 1183 до 1188 г., претворява събитията през периода 1177 — 1180 г. Тя принадлежи на монаха от абатството на бенедиктинците в Надхолм, Теодрик, който я написал на латински език. „Кралско огледало" съдържа сведения за народите на полуостров Скандинавия. Макар да представлява компилация, съдържа ценни материали.

 

Обществено устройство.

 

За разлика от Дания и Швеция, които достигнали по-висока степен на развитие на обществените отношения, Норвегия по-бавно навлизала в епохата на цивилизацията. Това се дължало на планинския релеф и гористите масиви, които пречели на социалните контакти, на характера на крайбрежието, а така също и на изключително сложната брегова линия, прекъсвана от фиорди и заливи.

Преодоляването на традиционния патриархален начин на живот и установяването на новите обществени отношения протекло по своеобразен начин. Поради малките площи, удобни за обработване, земеделието не могло да се развие в желаната степен. Дълго време се запазила общата собственост върху земята, особено върху необработваемите земи: целини, блата, гори. Арендната обработка на земята трудно си пробивала път и не намирала привърженици. Традициите на общината векове наред оставали непроменени. Свободните селяни трудно добивали средства за препитание.

Изграждането на политическата система на обществото наченала в епохата на викингите. Първият крал на норвежците, конунгът Харалд Хорфагер Прекрасни (872 — 930) успял да покори съпротивата на отделните управители на области, но властта все още продължавала да страда от самоуправството на местните властелини. Едва след въвеждането на християнството като официална религия и след основаването на църковната организация държавата се заздравила и кралската институция закрепнала.

 

Покръстване на норвежците.

 

Да преодолее езичеството и да покръсти норвежците се опитал още крал Хакон Добрият (934 — 961), но усилията му не дали резултати. Едва крал Олаф Трюгвасон (995 — 999) получил кръщение в Англия и предприел по-активни мерки за въвеждането на християнството. За тази цел той довел със себе си свещеници от Британския остров. Крал Олаф Харалдсон (1015 — 1028) продължил по-упорито и настойчиво да разпространява Благовестието. През 1024 г. той провел първия църковен събор в Мустер за изграждане устройството на християнската църква в Норвегия. Срещу неговите методи на покръстване се вдигнали на въоръжена съпротива бондовете и крал Олаф паднал убит. Католическата църква го канонизирала за светец. Самата Църква в Норвегия получила своето организационно устройство при крал Олаф Спокойни (1066 — 1093). Учредени били четири митрополии (епархии): в Нидарос, Селя, Осло и Ставангер. За задоволяване материалните потребности на духовенството крал Сигурд Кръстоносец (1103 — 1130) въвел задължителен десятък.

Stiklestad.jpeg

Окончателното устройство на Църквата в Норвегия завършило през 1153 г., когато папският престол се разпоредил да бъде основано архиепископство в Нидарос (Тронхайм). През 1163 г. крал Магнус Ерлигсон (1162 — 1184) подписал заедно с архиепископ Айстен конкордат, по силата на който кралството признавало своята зависимост от Църквата. При катастрофалните противоречия, които разтърсвали полуострова през следващите столетия, духовната власт съумявала да запази своята самостоятелност.

 

Обществени отношения.

 

В борбата против външни нападения, а така също и в защита от вътрешни изненади, в Норвегия се оформили две партии. Едната партия, партията на биглерите, била създадена от светската и духовната аристокрация, втората била на биркенбойнерите и била на селяните и гражданите, недоволни от установената обществена система.

През 1184 г. избухнало въстане против Църквата и аристокрацията, възглавявано от Свере. Отменени били привилегиите на Църквата, поради което епископите се изселили. Недоволен от хода на събитията, папа Инокентий III отлъчил водача на въстанието Свере и наложил над Норвегия интердикт. Отнетите имения на духовенството били възстановени. Крал Магнус кодифицирал обичайното право и заздравил позициите на земевладелците.

 

Норвегия XIV — XV в.

 

Margrete IПоради недостатъчни съпротивителни сили Норвегия не винаги смогвала да запази своята независимост от по-силните си съседи. През 1387 г. Маргарита Датска присвоила титула кралица на Дания и Норвегия, защото още през 1380 г. между двете кралства — датското и норвежкото — била установена уния. По-късно, през 1397 г. била подписана Калмарската уния, диктувана от най-мощните групировки на магнатите по онова време. Ерик II, внук на кралица Маргарита, бил наложен за крал на Дания, Швеция и Норвегия. По това време позицията на Норвегия в унията била твърде слаба. Недоволството на населението, включително и на аристокрацията, от установения режим започнало да се засилва.

Датската корона поставяла в неравноправно положение Норвегия. Държавният съвет бил попълван от датчани. Монетната система на Норвегия била обезценена. Шотландските и Оркадските острови, които принадлежали на Норвегия, били предоставени на Шотландия. Това предизвикало избухването на голямо въстание през 1501 г. начело с Кнут Алфсен. Подпомагана от норвежките магнати, Дания смогнала да го потуши. Клаузите на Калмарската уния били запазени, а заедно с тях и датското владичество в Норвегия.

 

Норвежка култура.

 

След въвеждането на християнството започнало изграждането на норвежката материална и духовна култура. Разбра се, запазили се старите песни и предания, съхранени в „Старата Еда", в „Исландските саги". Възтържествувало в борбата с езичеството, християнството започнало да дава своите обилни плодове и в архитектурата. През XI в. започнало строителството на особен тип дървени църкви: в Урнес (1060 — 1130), Боргун (ок. 1150) и др. През XII — XIV в. по модела на английската архитектурна школа се развил романският стил: катедралата в Свангер (1130 — 1300). Великолепен готически паметник е катедралата в Тронхайм (ок. 1140 — 1320). По това време разцъфтява изобразителното готическо изкуство — скулптура, миниатюри, живопис.

Трите големи кралства на Скандинавския полуостров — Дания, Швеция и Норвегия — преминали труден, но плодоносен етап в своето развитие като християнски държави, включени в организационната система на средновековната цивилизация. Установили се в специфична географска обстановка, кралствата успели да преодолеят превратностите на живота и да запазят своята форма на управление, начин на живот, обичаи и традиции. Изоставили езическото изповедание, което влизало в противоречие с духа на средновековната епоха, етническите общности на полуострова възприели Евангелското благовестие и започнали да претворяват добродетелите на Библията. Това обстоятелство променило тяхната душевност и определило пътя на тяхното постепенно усъвършенстване.