Средна Европа

Кралство Унгария

Посещения: 8830

 

Извоювана родина

 

За тези, които са живели преди маджарите в среднодунавската низина

 

Маджарите завоювали и превърнали в своя родина земи, в които археолозите намират човешки следи от отдавна минали времена. В пещерите на планинския масив Бюк са намерени първобитни принадлежности, употребявани преди около 150 000 години. Край Будапеща са намерени богати находки от медната и бронзовата епоха. Освен безименния първобитен човек във връзка с тези земи могат да се споменат и много народи. Тук римляните, победители на панонските келти и на войнствените даки, са строили хубави пътища и богати градове (Аквинкум — Стара Буда, Арабона — Гьор, Скрабонция — Шопрон, Савария — Сомбатхей, Сопиане — Печ и др.). Долината на Дунав е била през IV в. «кръстопът на народите» и след вихъра на Великото преселение от цветущата някога Панония останали само мъртви развалини. Тук са отсядали хуните на «покорителя на света» Атила, след тях многобройни германски племена, а после аварите. Номадските империи бързо набъбвали и със същата бързина неочаквано се разпадали. Само установилите се тук през VI — VII в. западни и южни славяни, част от които били заселвани от аварите, могли да се задържат. Те упорито продължавали да се трудят по тия места и тогава, когато големите аварски землени крепости (землени пръстени) паднали в ръцете на Карл Велики и на територията отвъд Дунав владичеството на аварите било сменено с господството на франките.

Ето защо освен някои остатъци от отделни народности в Среднодунавската низина маджарите заварили преди всичко славяни. На север от р. Гарам (дн. Грам) се простирала Великоморавската държава, а отвъд Дунав Залавар (Мошабург) е бил център на малко панонско славянско княжество. В областите между Виена и езерото Фертьо (Нойзидлерзее) живеели отломки от аварите. Над Среднодунавската низина са простирали своята власт и българите, в техни ръце се намирали и трансилванските солни находища.

Трудно можем да си представим как е изглеждала тогава, преди повече от хиляда години, земята, която завоевателите маджари превърнали в своя родина. Непроходими безкрайни гори са покривали равнината, приветливите хълмове в отвъддунавските области са били обрасли с много повече гори, отколкото в наши дни. Южният ъгъл на Балатон се е губел в блата, а водите на езерото Фертьо са достигали до днешния град Гьор. Във водата имало много риба, в планинските гори бродел бизон, из блатистите ливади и мочурища пасял лос. За ловеца имало богат избор. Ливадите, горите, блатата и мочурищата гъмжали от най-различни птици.

 

Как е извоювана родината

 

Твърде оскъдни са за съжаление сведенията за това, как завоевателите маджари са си обезпечили завинаги своя родина. Аноним е описал подробно тези събития, ала данните му, общо взето, не можем да приемем за верни, тъй като той се е ръководел от стремеж да докаже, че предците на съвременните му унгарски земевладелци са били завоевателите и първите владетели на отделните територии. От легендите, в които се разказва за събитията около настаняването на маджарите (легендата за белия кон, за битката с българския княз Залан2), още по-трудно може да се отсеят зрънца от истината.

Чрез сравняване на различните извори се установява, че маджарското завоевание е започнало в 896 г. Основното ядро е пристигнало под ръководството на Арпад през прохода Верецке, а останалите племена и групи са минали през трансилванските проходи и са продължили да се придвижват до намирането на удобно убежище. Благоприятно обстоятелство за пристигащите нови заселници било това, че Великоморавската империя след смъртта на Святополк отслабнала много. В първите години на X в. нападението на маджарите турило край на славянската държава, притеснена и от източнофранкските (немските) крале. Маджарите успели да преодолеят съпротивата и на панонското славянско княжество, което било подвластна на франките и на дунавските българи. Те първо заели територията отвъд Тиса, после — междуречието Дунав — Тиса, а впоследствие — областите отвъд Дунав и долините на трансилванските реки.

 

Arpadfeszty

 

Заселване на маджарите

 

За броя на маджарите заселници има само приблизителни данни. Според изследванията броят им е бил значителен за онова време — около 200 — 250 хиляди. Това се подкрепя от факта, че маджарите асимилирали населението, което заварили на завоюваната от тях територия, а не обратно. Измерванията, направени при разкопки на гробове, показват, че маджаринът е бил среден, даже нисък на ръст с къс врат, с дълбоко вдлъбнати очи. През призмата на страха западните хронисти го представят направо с «грозно лице».

Съобразно с пастирския си начин на живот маджарите заселвали преди всичко равнините, хълмистите области, речните долини. Заселването извършвали на племена, като убежищната територия на племето се разпределяла помежду родовете. На границите на заетите от тях територии те оставяли широки, ненаселени пояси — толкова обширни, че да се преминат пеш са били необходими няколко дни. Тези пояси служели и на целите на отбраната. Тях маджарите укрепвали и с изкуствени препятствия — изсечени дървета, окопи, ровове и землени укрепления. Цялата тази система от защитни съоръжения те наричали «remo». Само скрит и добре охраняван от пазачи и стрелци път извеждал навън.

Голямо влияние върху развитието на преселниците маджари оказали настанилите се тук още от по-рано славяни. Славянските думи в унгарския език, които маджарите са усвоили заедно с придобитите от славяните знания и опит, показват колко много те са научили от местните хора в областта на земеделието (рож — ръж; заб — зоб; ига — иго; баразда — бразда; салма — слама; астаг — купен; полъва — плява), на домашната промишленост (месарош — месар, богнар — колар; кадар — кацар; такач — тъкач; естергайош — стругар; геренчер — грънчар), на жилищното строителство (коньха — кухня; камра — килер; пинце — мазе; аблак — прозорец) или по отношение на храненето (калач — колач; салонна — сланина; колбас — колбас, галушка — тестени топчета, капоста — зеле). Усвояването на всичко това е станало в течение на много време, за цели векове.

 

Грабителски набези

 

Маджарите продължили своя номадско-пастирски начин на живот и в новата родина. Докато обаче в Леведия и Етелкьоз пашите били почти безгранични, то в Среднодунавската низина, обрасла с борови и букови гори и осеяна с блата и мочурища, удобните за пастирство мери се оказали недостатъчни. Освен това главатарите на племената и родовете все повече задържали от пашата за себе си и карали славянските селяни и робите да им работят. Земеделието, разбира се, е можело да осигури препитание за много повече хора, ала волните пастири предпочели друго. Когато пашите се оказали недостатъчни, те започнали да странстват, да предприемат походи за плячка.

Десетилетия след появата на маджарите из Среднодунавската низина, в Южна и Западна Европа все по-често се мълвяла тревожната молитва: «Спаси ни, боже, от стрелите на маджарите!» Въоръжен с лък, сабя, щик и боздуган, маджаринът нахлувал в Италия, Византия и Германия. За него нямало непреодолимо разстояние. Той стигал до Атлантическия океан, появявал се в подножието на Пиренеите и на брега на Мраморно море. На по-малки или по-големи групи под ръковоството на племенните вождове или главатарите на рода странстващите унгарци принудили не един владетел да им плаща данък и почти винаги се завръщали с богата плячка и много роби.

Причината за успехите им трябва да търсим в прилаганата от тях необичайна военна тактика. Тогава, когато се появили маджарските лекоподвижни конници, в западните страни отдавна била забравена военната техника, характерна за номадско-пастирските народи. Един съвременник (Регино, прюмски игумен) между другото е писал: «Със сабя не сечат много, повече убиват със стрелите си, които насочват на направени от рог лъкове с такова голямо изкуство, че едва може да се убягнат... Те воюват на препускащи напред или отдръпващи се назад коне, като често имитират бягство. И не могат продължително време да се бият; впрочем ако издръжливостта им би била толкова голяма, колкото силно е нападението им, тогава биха били непоносими. Обикновено по средата на ожесточена битка изоставят сражението, малко след бягството се хвърлят отново в битката и когато би помислил, че си вече победил, тогава изпадаш в смъртна опасност.»

В манастирските хроники от първата половина на X в., където са записани знаменитите събития на годината, често става дума и за маджарите. Хронистите разказват как те победили в Ломбардия (Северна Италия) «с гнусно и дяволско викане «хюй — хюй», атакувайки армията на крал Беренгар; разказват какво станало със слабоумния монах Херибалд от Санкт - Гален, как той посрещнал маджарите, как ял и пил с тях в манастирския двор; как Ботонд3 пробил «Златните врати» на Константинопол.

Маджарите побеждавали западните тежки конници дотогава, докато на Запад не познавали военните методи на скитниците и главно докато владетелите, големите феодални господари, използвали своите рицари в борбите, които водели помежду си (в тези борби те често прибягвали и до помощта на маджарите). Към средата на X в. обаче, когато кралската власт в Германия укрепнала и се прекратила феодалната анархия, маджарите изпаднали в много тежко положение. За известно време те се опитвали да компенсират по-развитата западна военна техника със съсредоточаване на по-големи сили в грабителските походи. Въпреки това обаче през 955 г., предвождани от Лел и Булчу, маджарите претърпели решаващо поражение. Обединената армия на Отон I прекратила набезите им на полето Лех край гр. Аугсбург.