Средна Европа

Кралство Унгария

Посещения: 8829

 

Crown of Saint Stephen.svg 

 

Публикува се по: Матиаш Унгер/Ото Саболч, История на Унгария, С., 1968

Превод: Марта Бур

 


 

Праистория на унгарците

 

За произхода и прародината на унгарския народ

 

740px Hungarian migrationНа свой ред и маджарите са предизвикали немалък смут с появата си в Среднодунавската низина пет и половина века след хуните, в края на IX в. По това време вече в западните територии на Европа обработвали земята, строели замъци и манастири отдавна настанилите се там рушители на Римската империя, страшните по-преди варварски народи. Страните на феодална Европа — къде повече, къде по-малко — били обособени. От наследството на Карл Велики на Запад се формирали Франция и Германия. Някогашната Източна Римска империя — Византия, представлявала най-голямата сила в Южна Европа, а в Средна и Източна Европа били в процес на образуване различни славянски държави. Нищо чудно тогава, че езичниците маджари (пастири, конници номади), които се придвижвали със своите хергелета и стада и безпокоели съседите си с грабителски набези, се явяват по страниците на манастирските хроники като същински дяволски изчадия.

Откъде идват далечните прадеди на унгарците, какви са били всъщност тези маджари? Това и до ден днешен са най-спорните въпроси в унгарската историография, на които не е никак лесно да се отговори, тъй като липсват достатъчно солидни опорни точки. Първите писмени паметници за унгарците са от времето, когато те са се установили в днешната си родина, а що се отнася до предишните векове, до предишните хилядолетия, историците са принудени да се опират на данни от археологията, етнографията и антропологията.

Преди всичко въз основа на данни от езикознанието, сравняващо езиците на различните народи (речников фонд и граматически особености), може да се смята с положителност, че унгарците принадлежат към езиковата група на угро-фините. Най-близките техни родственици са няколко хилядите вогули и остяки (на собствения им език — манси и ханти), които днес живеят разпръснати край р. Об в Ханти-Мансийския национален окръг в Западен Сибир, отдалечени на няколко хиляди километра от унгарците. Угро-фински народности живеят по средното течение на Волга (в Мордовска, Марийска, Удмуртска АССР и в Коми-Пермятския национален окръг). Живеещите на север фини, ести и лапонци също са родственици на унгарците.

Езиковото родство по такъв начин може да се смята за изяснено. Повече колебания има по това—къде е била прародината. Големият унгарски езиковед и пътешественик Шандор Чома Кьорьоши1 е търсил люлката на маджарството в Азия. И днес има привърженици на неговата теза. Езиковедите смятат, че унгарската прародина се намира между Урал и горното течение на Волга. Това, което може да се каже с положителност, е, че през първото хилядолетие преди нашата ера маджарите са живели на тази територия заедно с други угро-фински народи. От географските условия на тази област и от свързаните с бита най-стари маджарски думи (гьокер — корен; богьо — зърновиден плод от храстовидно растение; мез — мед; хал — риба; хало — серкме; ньил — стрела) можем да съдим, че прадедите на маджарите тук са се занимавали със събирателство, лов и риболов. Преди около две хиляди години в живота на прамаджарите настъпили големи изменения — те постепенно ставали конници-пастири. При пастирския начин на живот маджарите се отдалечават от гористата прародина край Волга. Тях все повече ги привличали южните тревисти степи, към които се придвижвали заедно с по-силните и по-развитите от тях тюркски народи.

 

Скитничество из южноруските степи

 

Скитничеството на маджарите е започнало вероятно към средата на V в. и е продължило повече от четири века. Те се предвижвали из Южноруските степи все пò на запад. Подробностите за пътя им се губят в историческия мрак. Вероятно са преминали край Азовско море, край блатистата Меотида (където двамата юначни левенти от легендата за произхода на унгарците — Хунор и Маджар, откраднали дъщерите на Дула, крал на аланите).

Повече исторически данни има от последната фаза на скитничеството им, когато те се намирали в Леведия и Етелкьоз (приблизително между Дон и Днепър и между Днепър и долното течение на Дунав). Разбира се, този дълъг път не изминават всички маджари; част от тях изостава или се връща в прародината край Волга (Magna Hungaria), отбелязана в изворите под името Башкирия. Много по-късно, през 30-те години на XIII в., когато един унгарски монах — Юлиян, посетил тази страна, той заварил там маджарско население; то било разпръснато чак при татарското нашествие.

По време на скитничеството маджарите попадали под зависимостта на разни тюркски народи и не е чудно, че в тогавашните извори ги споменават като тюрки. Дългото съжителство с тюрките е било съпроводено със силно кръвно смешение, като наред с това е изменяло икономическия и обществения живот на маджарите. Редица останали в унгарския език думи из областта на скотовъдството (напр. бика — бик, йокьор — вол, тино - юнец, дисно — свиня, кечке — коза, шаит — кашкавал, туро — сирене) са от тюркски произход, което показва, че това занятие те са усвоили от тюрките.

Главното занимание на маджарите било номадското пастирство. На огромни полудиви хергелета пасели техните коне. Те били дребни, извънредно издръжливи и изобщо не виждали обор. До хергелето пасяло стадото — известните като унгарска порода говеда с дребно телосложение и с големи рога, извънредно устойчиви, каквито днес рядко се срещат. Маджарите отглеждали и овце — рачка порода с остра вълна, а също и полуопитомени свине. Зимата прекарвали със стадата си в по-защитените речни долини, като през пролетта се отправяли към по-далечни хълмисти и планински паши. Характерен за тогавашния им начин на живот е този режим на зимно и лятно убежище.

Зимното им защитено крайречно убежище е било по-постоянно. В реката ловели риба и освен това обработвали земята наоколо — занимавали се отчасти и със земеделие. Произвеждали главно просо и по-малко ечемик и пшеница. От плодовете познавали ябълката, крушата, ореха и гроздето. От житото правели каша, от млякото — сирене и кашкавал. Обикновено консумирали овнешко, а в случаи на тържества и пиршества — конско месо.

За обществения живот на маджарите била характерна племеннородовата организация. Родът означавал не само кръвна роднинска връзка (безспорно той изразявал до известна степен съзнанието за общ произход), но в същото време и икономическа единица, тъй като родовете разполагали с обща паша и общи стада. В рамките на родовете обаче основната клетка на обществото било т. нар. голямо семейство, което включвало в себе си три поколения (дядото, женените му синове и внуците). Тъй като скотовъдството смятали преди всичко за мъжка работа, в голямото семейство мъжете играели ръководна роля. И понеже намалявало значението на женската работа, на събирателството, жените оставали на заден план, даже самата жена третирали като вещ. Зетят (вьо) бил купувач (вевьо), използваният и днес израз «еладо лань» за дъщеря, на която е дошло времето за женитба, в дословен превод значи «мома за продажба» и това на времето е изразявало самото фактическо положение.

Интересно е отразил това персийският историк Гардези: «При случай на годеж у тях е обичай, като отиват да искат момата, да откарват толкова предмети за нея, колкото подхождат за богатството на момата — повече или по-малко животни. Когато се събират да определят откупната цена, бащата на момата приема в дома си бащата на годеника и струпва всичко, каквото има от самур, от хермелин, от катеричка, от бялка, кожа от корема на лисицата, брокатни наметала и различните кожи за 10 облекла заедно, увити на свитък в един килим, завързва на коня на бащата на годеника и го изпраща. Тогава от своя страна той праща на него (на бащата на момата) всичко, което се следва от предварително направената сделка: добитък, ценности, движимости, и след това докарват момата в къщи.»

За маджарите, които се намирали в Етелкьоз, не е било характерно пълното равенство. Преминаването към земеделие, скотовъдство и търговия (това доказва думата с персийски произход «вашар» — пазар; вашарнап — пазарен ден, неделя) е съпроводено с имотна диференциация, със зараждането на класови отношения. Едни от пастирите обеднявали, а други забогатявали още повече. Тези различия се пораждат отчасти случайно (по-богата паша, добра вода, по-защитено зимно убежище, по-малко загуби от епидемии и пр.), а отчасти и поради това, че обеднелите пастири от «роднинско благородство» били прибирани от богатите, които по време на война си набавяли и роби. От потомците на най-знатните семейства започнала да се обособява родовата и племенната върхушка. По-богатите и по-влиятелните членове на обществото заделяли и от добитъка за себе си и така постепенно се преминавало към частната собственост. За това напомнят и старинните думи баром (добитък) и бейег (белег), останали в унгарския език от времето, когато белязвали добитъка, т. е. означавали принадлежността му с нажежено желязо. Вероятно за тогавашните богати и знатни маджари се отнася описанието, че „дрехите им са направени от брокат, а оръжието им е украсено със сребро и перли“.

 

Кръвният договор. Създаване на маджарския племенен съюз

 

Szkely Bertalan VrszerzdsВизантийският император Константин Багренородни (905 — 959) споменава, че маджарите, които отседнали в Етелкьоз, т. е. между долното течение на Днепър и устието на Дунав, се делели на седем племена: ниек, мегьер, кюртдиармат, тарян, йеньо, кер и кеси. Най-силното от тези седем племена — мегьер, дало името на целия народ. На родния си език унгарецът се нарича магьяр (маджарин). Езиковедите обясняват, че първата сричка на тази дума — маг, има угро-фински произход и означава мъж; окончанието ер или ар, а в по-пълната си форма ери според някои е от тюркски произход и също означава мъж. В другите езици се е наложило наименованието венгри, унгар, (h)ungarus, Унгария, Hungaria. Тези варианти вероятно произлизат от името на тюркското племе оногури.

Преданието гласи, че споменатите седем племена, в които влизали всичко 108 рода, в Етелкьоз укрепили връзките си и създали племенен съюз. Според Константин Багренородни синът на вожда им Алмош — Арпад, «понеже бил най-авторитетен и еднакво го ценели за мъдростта, за разсъдителността и за храбростта му..., според обичая и закона на хазарите го вдигнали на щит и така го провъзгласили за княз». Първият унгарски историк Аноним е отразил възпоминанията за кръвния договор така: «седемте магьяри» с клетва обещали, че винаги ще избират княз от потомците на Алмош, като князът от своя страна никога няма да изключва потомците на вождовете нито от общата плячка, нито от съвета; след това седмината вождове «според езическия обичай изцедиха в един общ съд от собствената си кръв и с това затвърдиха клетвата си».

Almos2Независимо от това, че този пръв унгарски историк е описал кръвния договор в една по-късна епоха и според политическите понятия на XII — XIII в., ние нямаме основание да се съмняваме в съществуването на такова обединение. Изобщо при номадските народи било обичай да се смесва кръв и да се изпива в знак на взаимно побратимяване, при което племената се задължавали да спазват вътрешен мир и да не допускат помежду си кръвно отмъщение; то означавало и взаимна защита, каквато по онова време била извънредно нужна на маджарите. Макар и отхвърлили хазарската власт, те били обезпокоявани от нападенията на силните печенеги, които зачестили и се превръщали във все по-голяма опасност за тях.

Племенният съюз увеличил военната мощ на маджарите и владетелите на съседни земи често ги викали на помощ в случай на война. Тогава част от годните да воюват мъже тръгвали на бой, който сигурно им обещавал хубава плячка. С това обаче отслабвала защитата на племенната територия. Такива обстоятелства в 895 г. принудили маджарите да напуснат Етелкьоз и да се отправят към сегашната си родина. Те воювали срещу българския цар Симеон в полза на византийците, но тогава и печенегите отново ги нападнали така опустошително и с такова надмощие на силите, че маджарите се принудили да потърсят убежище чак в земите, защитени от венеца на Карпатите. Хронистът малко наивно, но с хубави символи е изразил това така: «...В някоя си област те видели безбройно много орли; там не могли да останат поради орлите, които покрили дърветата като мухи и унищожавали добитъка, даже и конете им; защото така искал господ — те (маджарите) по-скоро да се заселят в Унгария»

 


 

Извоювана родина

 

За тези, които са живели преди маджарите в среднодунавската низина

 

Маджарите завоювали и превърнали в своя родина земи, в които археолозите намират човешки следи от отдавна минали времена. В пещерите на планинския масив Бюк са намерени първобитни принадлежности, употребявани преди около 150 000 години. Край Будапеща са намерени богати находки от медната и бронзовата епоха. Освен безименния първобитен човек във връзка с тези земи могат да се споменат и много народи. Тук римляните, победители на панонските келти и на войнствените даки, са строили хубави пътища и богати градове (Аквинкум — Стара Буда, Арабона — Гьор, Скрабонция — Шопрон, Савария — Сомбатхей, Сопиане — Печ и др.). Долината на Дунав е била през IV в. «кръстопът на народите» и след вихъра на Великото преселение от цветущата някога Панония останали само мъртви развалини. Тук са отсядали хуните на «покорителя на света» Атила, след тях многобройни германски племена, а после аварите. Номадските империи бързо набъбвали и със същата бързина неочаквано се разпадали. Само установилите се тук през VI — VII в. западни и южни славяни, част от които били заселвани от аварите, могли да се задържат. Те упорито продължавали да се трудят по тия места и тогава, когато големите аварски землени крепости (землени пръстени) паднали в ръцете на Карл Велики и на територията отвъд Дунав владичеството на аварите било сменено с господството на франките.

Ето защо освен някои остатъци от отделни народности в Среднодунавската низина маджарите заварили преди всичко славяни. На север от р. Гарам (дн. Грам) се простирала Великоморавската държава, а отвъд Дунав Залавар (Мошабург) е бил център на малко панонско славянско княжество. В областите между Виена и езерото Фертьо (Нойзидлерзее) живеели отломки от аварите. Над Среднодунавската низина са простирали своята власт и българите, в техни ръце се намирали и трансилванските солни находища.

Трудно можем да си представим как е изглеждала тогава, преди повече от хиляда години, земята, която завоевателите маджари превърнали в своя родина. Непроходими безкрайни гори са покривали равнината, приветливите хълмове в отвъддунавските области са били обрасли с много повече гори, отколкото в наши дни. Южният ъгъл на Балатон се е губел в блата, а водите на езерото Фертьо са достигали до днешния град Гьор. Във водата имало много риба, в планинските гори бродел бизон, из блатистите ливади и мочурища пасял лос. За ловеца имало богат избор. Ливадите, горите, блатата и мочурищата гъмжали от най-различни птици.

 

Как е извоювана родината

 

Твърде оскъдни са за съжаление сведенията за това, как завоевателите маджари са си обезпечили завинаги своя родина. Аноним е описал подробно тези събития, ала данните му, общо взето, не можем да приемем за верни, тъй като той се е ръководел от стремеж да докаже, че предците на съвременните му унгарски земевладелци са били завоевателите и първите владетели на отделните територии. От легендите, в които се разказва за събитията около настаняването на маджарите (легендата за белия кон, за битката с българския княз Залан2), още по-трудно може да се отсеят зрънца от истината.

Чрез сравняване на различните извори се установява, че маджарското завоевание е започнало в 896 г. Основното ядро е пристигнало под ръководството на Арпад през прохода Верецке, а останалите племена и групи са минали през трансилванските проходи и са продължили да се придвижват до намирането на удобно убежище. Благоприятно обстоятелство за пристигащите нови заселници било това, че Великоморавската империя след смъртта на Святополк отслабнала много. В първите години на X в. нападението на маджарите турило край на славянската държава, притеснена и от източнофранкските (немските) крале. Маджарите успели да преодолеят съпротивата и на панонското славянско княжество, което било подвластна на франките и на дунавските българи. Те първо заели територията отвъд Тиса, после — междуречието Дунав — Тиса, а впоследствие — областите отвъд Дунав и долините на трансилванските реки.

 

Arpadfeszty

 

Заселване на маджарите

 

За броя на маджарите заселници има само приблизителни данни. Според изследванията броят им е бил значителен за онова време — около 200 — 250 хиляди. Това се подкрепя от факта, че маджарите асимилирали населението, което заварили на завоюваната от тях територия, а не обратно. Измерванията, направени при разкопки на гробове, показват, че маджаринът е бил среден, даже нисък на ръст с къс врат, с дълбоко вдлъбнати очи. През призмата на страха западните хронисти го представят направо с «грозно лице».

Съобразно с пастирския си начин на живот маджарите заселвали преди всичко равнините, хълмистите области, речните долини. Заселването извършвали на племена, като убежищната територия на племето се разпределяла помежду родовете. На границите на заетите от тях територии те оставяли широки, ненаселени пояси — толкова обширни, че да се преминат пеш са били необходими няколко дни. Тези пояси служели и на целите на отбраната. Тях маджарите укрепвали и с изкуствени препятствия — изсечени дървета, окопи, ровове и землени укрепления. Цялата тази система от защитни съоръжения те наричали «remo». Само скрит и добре охраняван от пазачи и стрелци път извеждал навън.

Голямо влияние върху развитието на преселниците маджари оказали настанилите се тук още от по-рано славяни. Славянските думи в унгарския език, които маджарите са усвоили заедно с придобитите от славяните знания и опит, показват колко много те са научили от местните хора в областта на земеделието (рож — ръж; заб — зоб; ига — иго; баразда — бразда; салма — слама; астаг — купен; полъва — плява), на домашната промишленост (месарош — месар, богнар — колар; кадар — кацар; такач — тъкач; естергайош — стругар; геренчер — грънчар), на жилищното строителство (коньха — кухня; камра — килер; пинце — мазе; аблак — прозорец) или по отношение на храненето (калач — колач; салонна — сланина; колбас — колбас, галушка — тестени топчета, капоста — зеле). Усвояването на всичко това е станало в течение на много време, за цели векове.

 

Грабителски набези

 

Маджарите продължили своя номадско-пастирски начин на живот и в новата родина. Докато обаче в Леведия и Етелкьоз пашите били почти безгранични, то в Среднодунавската низина, обрасла с борови и букови гори и осеяна с блата и мочурища, удобните за пастирство мери се оказали недостатъчни. Освен това главатарите на племената и родовете все повече задържали от пашата за себе си и карали славянските селяни и робите да им работят. Земеделието, разбира се, е можело да осигури препитание за много повече хора, ала волните пастири предпочели друго. Когато пашите се оказали недостатъчни, те започнали да странстват, да предприемат походи за плячка.

Десетилетия след появата на маджарите из Среднодунавската низина, в Южна и Западна Европа все по-често се мълвяла тревожната молитва: «Спаси ни, боже, от стрелите на маджарите!» Въоръжен с лък, сабя, щик и боздуган, маджаринът нахлувал в Италия, Византия и Германия. За него нямало непреодолимо разстояние. Той стигал до Атлантическия океан, появявал се в подножието на Пиренеите и на брега на Мраморно море. На по-малки или по-големи групи под ръковоството на племенните вождове или главатарите на рода странстващите унгарци принудили не един владетел да им плаща данък и почти винаги се завръщали с богата плячка и много роби.

Причината за успехите им трябва да търсим в прилаганата от тях необичайна военна тактика. Тогава, когато се появили маджарските лекоподвижни конници, в западните страни отдавна била забравена военната техника, характерна за номадско-пастирските народи. Един съвременник (Регино, прюмски игумен) между другото е писал: «Със сабя не сечат много, повече убиват със стрелите си, които насочват на направени от рог лъкове с такова голямо изкуство, че едва може да се убягнат... Те воюват на препускащи напред или отдръпващи се назад коне, като често имитират бягство. И не могат продължително време да се бият; впрочем ако издръжливостта им би била толкова голяма, колкото силно е нападението им, тогава биха били непоносими. Обикновено по средата на ожесточена битка изоставят сражението, малко след бягството се хвърлят отново в битката и когато би помислил, че си вече победил, тогава изпадаш в смъртна опасност.»

В манастирските хроники от първата половина на X в., където са записани знаменитите събития на годината, често става дума и за маджарите. Хронистите разказват как те победили в Ломбардия (Северна Италия) «с гнусно и дяволско викане «хюй — хюй», атакувайки армията на крал Беренгар; разказват какво станало със слабоумния монах Херибалд от Санкт - Гален, как той посрещнал маджарите, как ял и пил с тях в манастирския двор; как Ботонд3 пробил «Златните врати» на Константинопол.

Маджарите побеждавали западните тежки конници дотогава, докато на Запад не познавали военните методи на скитниците и главно докато владетелите, големите феодални господари, използвали своите рицари в борбите, които водели помежду си (в тези борби те често прибягвали и до помощта на маджарите). Към средата на X в. обаче, когато кралската власт в Германия укрепнала и се прекратила феодалната анархия, маджарите изпаднали в много тежко положение. За известно време те се опитвали да компенсират по-развитата западна военна техника със съсредоточаване на по-големи сили в грабителските походи. Въпреки това обаче през 955 г., предвождани от Лел и Булчу, маджарите претърпели решаващо поражение. Обединената армия на Отон I прекратила набезите им на полето Лех край гр. Аугсбург.

 


 
От образуването на държавата до татарското нашествие

 

Унгария а периода на ранния феодализъм

 

Първият голям прелом. Княз Геза

 

Geza ChroniconPictumЛетописецът вероятно е преиначил фактите, като е отбелязал, че от полето Лех само «седмина опечалени маджари» се били прибрали у дома си. Във всеки случай безспорната трагедия на Лел (в народните предания — Лехел) и Булчу показва, че маджарите са се намирали на кръстопът. На тях им предстояло или да споделят съдбата на хуните и аварите, т. е. да изчезнат като народ, или да се приспособят към по-развитите западни съседи.

Да се поеме спасителният път, което е предполагало големи промени, никак не е било лесно. Трябвало е коренно да се изменят начинът на живот, обществената уредба, мисленето на хората. Трябвало е да се премине от скитническо, номадско пастирство към уседнало земеделие; вместо общественото равенство свободните пастири е трябвало да признаят и да се примирят с властта на неколцина земевладелци; и вместо езическите обичаи — да се приеме дисциплината на християнската религия.

1Системата на феодализма, разбира се, не била съвсем непозната и без предпоставки в Унгария. Маджарските пастирски племена (в стадия на военната демокрация) още по времето на самото завоевание не били напълно хомогенни. Освен това под влияние на странстванията из Европа у тях настъпили още по-големи изменения. От походите за плячка се облагодетелствали преди всичко племенните и родовите знатни, «племенната аристокрация». Тя разполагала с по-голямата част от плячката, нея обслужвали робите, нейни земи разработвали селяните славяни, а с поддържаните от нея въоръжени свободни маджари тази «племенна аристокрация» се окръжавала от цяла малка армия. Племенните вождове вече били на път да станат феодални господари. От друга страна, доста голям брой хора вече се занимавали с обработването на земята, имало и доста роби, обуздаването на които било в интерес на знатните, на оформящата се господстваща класа. С други думи, и сред маджарите назрели условията да основат своя държава.

Приготовленията за решителна промяна извършил княз Геза (972 — 997). 18 години след Аугсбург той изпратил не войска, а делегация до немския император в приветливия град Кведлинбург в планината Харц. Той поканил свещеници и рицари и без да изоставя езическите обичаи, от политически съображения се покръстил. С подходящи брачни връзки той с успех увеличавал властта на династията. За сина си Ищван взел жена (Гизела) от баварска херцогска династия, за да укрепи с това западните си връзки. В същото време той безмилостно се разправял с всички, които се противопоставяли на политиката му. Според преданията бил щедър спрямо чуждите рицари и кръвопиец спрямо бунтарите. Енергичната му политическа дейност, с подробности за която не разполагаме, до голяма степен е разчистила пътя за сина му, за Свети Ищван I (Стефан I).

 

Основателят на държавата — крал Ищван

 

Stephen I on the throne Chronicon Pictum 040Политиката на Геза предизвикала силна съпротива от страна на привържениците на старата родова свобода и племенна самостоятелност. Част от племенните вождове и главатарите на родовете, които по време на скитничеството си живеели почти независимо, се побояли за властта си и се противопоставили на новия християнски княз. Най-известният бунтарски водач бил Копан от областта Шомог. А синът на Зеринд — Tap, т. е. гологлав, подстриган според езическите обичаи, бил близък роднина на Арпадите и след смъртта на Геза смятал да заеме мястото му, да стане княз. Ищван обаче с помощта на църквата и немските рицари го победил. Тялото на Tap било разрязано на четири и за назидание, части от него били окачени на Естергомската, Веспремската, Гьорската и Трансилванската врата. Подобна участ сполетяла по-късно и господаря на областта край р. Марош (дн. Мурешул) — Айтон, след като той дори приел християнството от Византия. Ищван I успял да сломи властта и на трансилванския войвода Гюла.

В 1000 г., след първите победи над бунтарите, Ищван бил коронясан за крал. Унгария почти едновременно със съседната Чехия и Полша станала феодално кралство.

В унисон с обичаите на епохата крал Ищван държал на това, че кралството му произхожда от «божията милост». Фактическите основи на властта били, разбира се, кралските имения. Освен върху територията на княжеското племе той прострял властта си и върху именията на бунтарските водачи, а също и върху останалите безстопанствени области. По такъв начин, макар че богато дарил привържениците си и църквата, той можел пряко да разполага с около 2/3 от територията на страната. Това спомогнало да се оформи вътрешното устройство на държавата.

В новата родина маджарите се настанили по родове и племена. След разгромяването на вождовете-бунтари племената и родовете им се разпадали и разпръсквали, т. е. преставали да бъдат някакво обособено цяло (ето защо и в най-различните кътове на страната се срещат наименованията на местности, напомнящи за някогашни племена — напр. Гярмат, Тарян, Kep, Йеньо и пр.). Крал Ищван след всичко това вместо роднински единици създал т. нар. кралски окръзи.

Окръжната система крал Ищван възприел от наследството на Карл Велики посредством славяните. Самото наименование на окръга на унгарски, мегье, е от славянски произход, то означава межда или граница, докъдето е простирало властта си укреплението, построено в центъра на окръга. Част от наименованията на окръзите са също от славянски произход (напр. Ноград, Чонград), а другите са унгарски (Солнок, Саболч, Чанад). Начело на окръга стоял назначен от краля ишпан (управител)4, който обезпечавал събирането на данъците — предимно в натура — и извеждал на бой числящата се към укреплението войска. Преките началници на тази войска се наричали варйобаг5. Подвластното на крепостта население се наричало варнеп (крепостен народ)6. То било обременено с всевъзможни тегоби, тъй като трябвало да снабдява с всичко необходимо числящата се към крепостта войска. Сред него имало рибари, ловци, коняри, пастири, пекари, табаци, ковачи, кожухари, касапи, соколари, музиканти, глашатаи и др.

При този процес на феодализация заедно с налагането на кралската окръжна система напредвало и организирането на църквата. Покръстването било извършено не чрез убеждаване, а главно чрез насилие: събирали народа в окръжните центрове, пристигал в дадения център някой чуждестранен епископ със свещеници (немци или италианци) и след като те произнасяли проповедите си на чужд език, покръствали присъстващите. Кралят основал манастири (най-известният от тях е Панонхалма), кардиналства в Естергом и Калоча и епископства на няколко места: Егер, Гьор, Веспрем, Варад (дн. Орадеа).

Stephen I intercepts Gyula Chronicon Pictum 040Като организатор на държавата и църквата крал Ищван, спазвайки тогавашните обичаи, вероятно през по-голямата част от годината е обикалял страната. Постоянно кралско седалище още нямало. Той обикалял кралските крепости със свитата си, със знатните, между които били кралският наместник (надор-ишпан)7 и дворцовият съдия (удварбиро)8; съпровождан и от войниците си, кралят свързвал тези обиколки с правосъдието. Неговата и на свитата му издръжка поглъщала данъка, събиран за него от крепостта, в която отсядал.

Въвеждането на новата обществена система било съпроводено с много трудности. Това личи и от законите на първия крал. Частна собственост, църква, християнски обреди, всичко това било ново и за голямото болшинство — напълно чуждо. Затова кралят укрепвал и със закони частната собственост на земевладелците, правото на завещание на свободните хора; със закон бил наложен църковният десятък (дежма) и било заповядано на селата да строят църкви, като на 10 села се падало да построят поне по една църква.

Законите, които предвиждали строги наказания, предписвали и това, че в неделя никой няма право да работи, а всички трябва да отиват в църквата: «Ако някой свещеник, ишпан или друго вярващо лице види някого в неделя с волове да работи, да му вземат воловете и да ги дадат на народа към крепостта за месо. Свещениците и ишпаните да наредят на всички селски кметове със заповед да заставят всички в неделен ден да отиват в църквата — стари, млади, мъже и жени, с изключение на тези, които пазят огъня.»

Двата законника на Ищван и по отношение на това представляват опит да се регулира развитието на обществото — «как да води честен и мирен живот» унгарският народ. „Със същия меч да убият този — се казва там, — който изважда меча си да засегне друг човек“, или напада някого в дома му. Който убие жена си в зависимост от общественото си положение да даде 50, 10 или 5 юнци. За убийството на роб се определя почти същата глоба.

Крал Ищван утвърждава новия обществен ред със законите си, с въоръжената си свита, с помощта на ишпаните и епископите си. Заедно с това той направил много за независимостта на страната. В 1030 г., когато немският император Конрад II организирал поход против Унгария, крал Ищван победоносно го отблъснал с войската си. По такъв начин той не само положил основите на феодалната държава, но и я защитил. Ето защо той с пълно право се смята като една от най-големите личности в унгарската история.

 

Езически бунтове, борба за престола, немски нападения

 

След смъртта на крал Ищван (1038) настъпили смутни, тежки времена, които продължили четири десетилетия — до заемането на трона от Ласло (1077). Два големи езически бунта се опитали да провалят още неукрепналия феодален ред. Поради раздорите вътре в династията на Арпадите през периода 1038 — 1077 г. в страната се изредили 7 крале (Петър, Аба Шамуел, отново същият Петър, Андраш I, Бела I, Шаламон, Геза I) и от тях само последният умрял от естествена смърт. Постоянните династически раздори немските императори използвали, за да предприемат нови и нови походи за завладяването на Унгария.

През XI — XII в. в арпадската династия нямало установен ред на наследяването, което било сериозна причина за вътрешните раздори. По-скоро надмощието решавало въпроса, дали първородният син, или някой друг роднина на владетеля ще наследи престола (след Андраш I спорът бил дали малкият му брат Бела, или синът му Шаламон да заеме трона; след Бела I — дали племенникът му Шаламон, или синът му Геза I). От династичните борби се възползвали едрите земевладелци за получаване на нови поземлени дарения, а също и немският император, за когото била добре дошла всяка изгодна възможност за намеса.

Немските императори, които в средата на X! в. били на върха на могъществото си, открито се стремели към световно господство, смятали да поставят под феодалното си владичество и младите феодални държави, простиращи се на изток от границите им (Полша, Чехия и Унгария). Те неколкократно предприемали походи против Унгария (най-значителни са били в годините 1030, 1044, 1051, 1052, 1063, 1074). Трайни успехи обаче не могли да постигнат. Петър (1038 — 1041, 1044 — 1046) заплатил веднъж с трона си, а после с живота си за дадена на императора клетва за вярност. По същата причина Шаламон (1063 — 1074) бил изгонен от страната и скитанията му се губят в мрака на неизвестността.

MenfoОт изворите се вижда, че в сражение унгарците използвали тактиката на изгорената земя. Пред настъпващите откъм р. Раба или откъм Дунав императорски войници те изтегляли всякакви припаси, откарвали ги, унищожавали ги и оставената да гладува на пуста земя армия или била побеждавана, или сама се принуждавала да се върне. Споменът за това пази наименуваната по предание планина Вертеш (верт - броня, т. е. бронирана планина, бел. пр.), откъдето «посрамените германци,, захвърляйки шатри, брони и всякакви други вещи, бягали обратно в Германия».

От гледна точка на общественото развитие най-голяма опасност представлявали езическите бунтове. Наистина крал Ищван сразил бунтарските водачи, които били разсичани на четири; «колебливият във вярата» печенежки племенен вожд Тонузоба бил погребан жив заедно със съпругата му; претендентът за трона Вазул, който теглел към езичеството, бил ослепен, а ушите му напълнени с горещо олово. И въпреки това силите на стария режим не били напълно сломени. Загубилите свободата си или боящи се да я загубят пастири не искали да се помиряват с подчиненото положение. За тях новия режим олицетворявала църквата и затова омразата им била насочена преди всичко против църквата и нейните попове.

В 1046 г., когато Петър, син на венецианския владетел и привърженик на немския император, бил свален за втори път от трона, избухнал голям въоръжен езически бунт. Вождът на бунта Вата от областта Бекеш «си бръснел главата, като си оставял три плитки и живеел според езическите обичаи». Езическият бунт осъдил на смърт «всичките знатни на тая страна» и ликвидирал «почти всичките попове на тая земя» (между ликвидираните от бунта бил и известният епископ Гелерт). Встъпващият на трона Андраш I първоначално използвал бунтарите, а после ги разгромил. В 1061 г. Андраш станал жертва на братска междуособица и бил погребан в основания от него манастир в Тихан край ез. Балатон. Чрез сина на Вата — Янус, бунтовниците поискали от новия крал Бела I: «Разреши ни да живеем според обичаите на бащите си в езичество, да изтрепем с камъни епископите, да изтребим поповете, а събирачите на църковния десятък да обесим!»

Опитите за възвръщане на стария порядък, намерили израз в езическите бунтове през средата на XI в., били осъдени на провал. Кралят, църквата, едрите земевладелци от свитата на краля били достатъчно силни, за да удавят в кръв въстанията.

 

Укрепване на феодалния ред. Ласло и Калман

 

След потушаването на езическите бунтове бедните свободни хора били поставени пред горчив избор. Те трябвало да се помирят със съдбата си: или да споделят участта на крепостните, или да се скитат из граничните територии, където феодалният ред още не бил установен. Този, който отивал да работи на някой епископ, игумен или на някой светски земевладелец, могъл да използва от старата си свобода само това, че му се давало правото свободно да се премества («свободно може да служи там и при тоз, при когото си иска» — гласи законът, т. е. могъл е да сменя господаря си). Голямото болшинство явно е избрало този път и въпреки това в продължение на живота на цяло едно поколение страната гъмжала от скитници, от бродещи заедно с добитъка си въоръжени свободни люде. Държавата и църквата прибягнали до много строги мерки спрямо тях. Кралските и църковните бирници постепенно ги залавяли, отнемали им добитъка и ги заселвали. От измененията не могло да се убегне.

Laszlo ChroniconPictumФеодалният строй, светът на земевладелците и крепостните, укрепнал безвъзвратно при царуването на Свети Ласло I, 1077 — 1095, и Калман (Книжен), 1095 — 1116. Името на Ласло станало легендарно заради победите му над куманите. Народът хранел големи надежди към героя от Черхалом (дн. Керлеш — Хиралеш), който «се извисява с цяла глава над другите хора» и за победите на когото се пеели песни, разказвали се легенди и когото по-късно (през XIX в.) са възпели Вьорьошмарти и Арани. Ласло решил да предприеме важни стъпки, да използва благоприятното положение в ожесточената борба между папството и императорството във връзка със средновековното световно господство, което облекчавало Унгария при постоянната опасност от немски нападения. Тъкмо в годината, когато Ласло заел престола, немският император Хенрих IV бил принуден «да отиде в Каноса». (Императорът трябвало да сведе глава пред папа Григорий VII, пред голямата борческа фигура на папското световно господство. Изоставен от големите феодални господари, Хенрих IV зимно време с малка свита преминал Алпите и отишъл да се поклони на папата, чието седалище по това време бил замъкът в Каноса.)

По време на царуването си Ласло полагал усилия за укрепване на частната собственост и на църквата. В несигурните времена на бунтове, вътрешни раздори и немски нападения в страната се била разпространила извънредно много кражбата.

Старият племенен режим не познавал частната собственост, а изминалите от основаването на държавата десетилетия не били достатъчни, за да се вкорени понятието «мое» и «твое». В интерес на укрепването на феодалния ред кралят бил принуден да въведе сурови драконовски закони.

В законника на Ласло се срещат такива наказания: ако свободен открадне ценност, по-значима от една кокошка, да го обесят и да му се отнеме цялото имущество. Ако роб открадне, да му отрежат носа, а при втори случай — да го обесят. Ако някой купи открадната вещ, да се накажат със смърт не само купувачът и продавачът, а и тези, които са знаели за това. С подобна строгост се е отнесъл кралят и към остатъците от езичеството. Той наредил да възстановят църквите, а тези, които в неделен ден не отиват в църква, «да бъдат поправяни с побоища». «Тези, които по езически обичаи правят жертвоприношения при кладенци или носят дарове край дървета, извори и камъни, за греха си да плащат по един вол.»

Политиката на Ласло продължил племенникът му Калман. Слаб и съсухрен, той бил много образован и просветен човек, поради което го нарекли «Книжен». По начало мислели да го правят варадски епископ. Хронистите като църковни служители били много сърдити на него, понеже той взел обратно част от именията и рибните езера на манастирите. В писанията им Калман е представен като истински изрод: «По ръст той беше нищожен, но хитър и схватлив, разрошен, космат, кьорав, гърбав, куц и фъфлещ.»

Законите от времето на Калман свидетелстват, че в същност феодалният режим в Унгария се оформил и укрепнал в края на XI и началото на XII в. Наказанието за кражба било значително смекчено (доказателство е това, че крадеца в най-лошия случай ослепявали или продавали като роб), от което заключаваме, че зачитането на частната собственост било вече пуснало корен.

Coloman Chronica HungarorumИ Ласло, и главно Калман водили завоевателни войни. Това е характерно за феодалния строй: щом успеят да укрепят вътрешния класов режим и да защитят страната от външни нападения, феодалните държави започват завоевания. Така направили и унгарските крале, поощрявани от жадни за нови владения и рангове едри земевладелци, а също и от папството, което искало да разширява властта си за сметка на Източната православна църква. Ласло, Калман, а след тях и другите крале от династията на Арпадите се опитали да завоюват по-слабите балкански страни и простиращата се отвъд прохода Верецке Галиция. Ласло започнал да превзема крайморското Хърватско кралство. Калман довършил завоеванието, като прострял феодалната си власт и върху далматинските търговски градове (Зара — дн. Задар, Сплит и др.).

В същност до времето на Калман феодалното общество било в процес на формиране. Закрепостяването се извършвало главно в две насоки: чрез понижаване на свободните маджари и чрез превръщане на освободените роби в крепостни. Голямото болшинство на някогашните свободни пастири било принудено да слугува на църковни или светски едри земевладения и от някогашната му свобода не останало нищо друго освен правото да сменя един земевладелец с друг. От друга страна, голяма част от някогашните роби била поставена при крепостнически условия. Те получили от господарите си волове, рала и земя за обработване, като били задължени да им работят безплатно (слугуване в дома на господаря и работа в имението му), а освен това били натоварени и с натурален данък. Бившите роби се отличавали от понижените свободни по това, че нямали право да изоставят земевладеца си, да сменят господаря, да се преместват.

До началото на XII в. укрепнала и господстващата феодална класа. Особено се увеличила тежестта на едроземевладелската прослойка, произлязла из средата на пряката свита на краля. Тъй като земевладелците получавали нови имоти главно от територията на кралските окръзи, кралските имения междувременно много намалели и заедно с това намаляла и кралската войска в укрепленията. Поради това Калман, от една страна, се стремял да запази наличните кралски имения, а, от друга страна, задължил земевладелците в зависимост от големината на доходите си да осигуряват войници с тежко или леко въоръжение. По такъв начин той смятал да компенсира с нови попълнения намаления състав на кралската войска и заедно с това да създаде по-съвременна армия, годна да служи на войнствената политика.

 

Борбата през ХII в. против завоевателните  стремежи на Папството и против Византийската империя

 

Укрепването на феодалния строй било за времето си голяма крачка напред. Това е истинска заслуга на Ласло и Калман. Унгарските крале през XII в. обаче не се оказали на висотата на своите бележити предшественици във вътрешната градивна дейност; те изразходвали силите си в самоцелна завоевателна политика. Трудно е да се изредят многобройните походи, които те са предприемали към Балканския полуостров и главно към Галицийските земи, с владетелите на които арпадската династия била свързана с много тесни фамилни връзки (именно тези големи разклонения на родството давали повод за вмешателства).

Докато обаче малко живелите и кратко царувалите крале (Ищван II, 1116 — 1131; Бела II (Слепият), 1131 — 1141; Геза II, 1141 — 1162; Ищван III, 1162 — 1172; контракрал Ласло II, 1162 — 1163; контракрал Ищван IV, 1163 — 1165) се стремели да организират феодални банства (области) на десния бряг на р Сава и да вземат под своя власт Галиция, в същото време Папството и Византия се стремели да разширяват своето могъщество за сметка на Унгария. И макар че тези две външни сили никога не са застрашавали до такава степен независимостта на унгарската държава, както немската империя през XI в., все пак борбите, които се проточили цели десетилетия, показват, че и едната, и другата страна имали много привърженици в Унгария. Византийските претенции били подкрепяни от светските земевладелци, а папските претенции подкрепяла църквата.

Едрите земевладелци се облагодетелствали много от водените чести войни. Кралете имали нужда от военната сила на аристократите, поради което се стремели да ги печелят с непрекъснати отстъпки. Все по-влиятелните светски земевладелци започнали да хвърлят око и на огромните църковни владения. Зад гърба на унгарските най-висши духовни лица стояло папството, неговата пораснала международна власт. Те обикновено използвали и подкрепата на кралския двор.

408px Chronicon Pictum P106 lmos elfogatsaЗа сблъскването на църковното и светското едро земевладение дали повод династическите раздори в средата на XII в. Срещу Калман Книжен се опълчил малкият му брат Алмош, за заговора на когото обаче кралят отмъстил жестоко — както било обичайно в тогавашната епоха, Алмош и невръстният му син били ослепени. Но тъй като родът на Калман се прекратил със сина му Ищван II, на престола се качил Бела II (Слепият) като единствен мъжки член на династията. Според хрониката неговото царуване започнало с кървавото събрание в гр. Арад, където били убити 68 господари, противници на краля.

Династичните раздори стигнали връхната си точка през 1160-те години. Тогава в унгарските вътрешни работи се намесил и Мануил, последният могъщ император на разпадащата се Византия. Като внук на Ласло I и син на Пирошка — дъщерята на Ласло, той започнал да крои за себе си големи планове. Чрез омаломощаване на унгарското кралство той смятал да затвърди господството си над Балканския полуостров. Против Ищван III, протеже на папата, Мануил подкрепил двамата негови вуйчовци. Така царуването на Ласло II, а след смъртта му и на Ищван IV станало възможно само благодарение на грубата намеса на Византия. Успехите на Мануил се оказали краткотрайни. Освен това след неговата смърт международният авторитет на Византия все повече намалявал.

През последната четвърт на XII в., по време на царуването на Бела III (1172 — 1196), настъпило временно затишие. По-малкият брат на Ищван III получил възпитанието си във византийския дворец и стъпил на престола като мъж, високообразован и с широк кръгозор. Във Византия Бела III усвоил много добре дипломатическите машинации и с ловката си политика създавал равновесие между различните групи. Повече от две десетилетия царяло спокойствие, в което наистина проличало колко чувствително била напреднала Унгария от времето на основаването на държавата.

 

Икономическо развитие и културен живот в края на XII в.

 

Първата и най-чувствителната промяна, една от най-големите придобивки на XI — XII в., било заселването на унгарците. Това никак не било лесно да се постигне: през XI в. се е налагало все още със закон да бъде принуждавано «скитащото село» да се прибере при единственото свое постоянно и устойчиво средище — църквата. Фройзингският епископ Отон, който при втория кръстоносен поход през 1147 г. е бил в Унгария, констатирал: «Тук-таме само имаше дървени и още по-малко каменни къщи, тъй като на тях не им се нрави всичко това; те предпочитат цялото лято и есен да карат в шатри.» Все пак селата преобладавали, утвърждавали се в този преход към уседнал живот и образуваното през XI — XII в. село и сега се намира там, на старото си място, освен ако някакво обществено или природно бедствие не го е заличило.

От онова време, от XI — XII в., са и наименованията на много селища. Тези от тях, които носят лични имена (Чепел, Солнок) и разните имена с окончанията гер, кюрт, тарян, са от най-старите. От тази епоха са и селата, чиито имена са произлезли от стопанската им роля, от занаята, упражняван от техните жители. Такива села са Тарнок, Удварнок, Санто, Ковачи, Нйергеш, Чатари, Коч и др. (тарнок се наричали крепостните, които превозвали продуктите от натуралния данък за снабдяване на кралския дворец; удварнок — тези, които произвеждали част от продуктите за кралския дворец и, както показва името, те са били първоначално славяни; санто — орач; нйергеш — сарач; чатар — майстор на щитове; кочи — кола; в с. Коч, окръг Комаром, изработвали на времето най-удобните каруци).

За тези два века е характерно не само заселването, а и разширяването на поселищната мрежа и уголемяването на селищата. Постепенно били заселени отбранителните пояси (remo) и граничните области. Наименованията на местности като Пор (пазач), Льовьо (стрелец) напомнят за гранична охрана. Тогава се извършва преселването и на секелите9, които от средищните области се придвижвали все по на изток и през XIII в. се установили там, където и сега са техните селища.

В хода на това голямо заселване на страната в девствените преди това гори и в планините се обособили цветущи селища. Маджарите завоеватели се настанили първоначално в равнинните речни долини и хълмисти землища, като постепенно населената територия на страната се разширила чак до веригата на Карпатите. Естествено не само маджари ставали обитатели на тази огромна територия. Много други народности били повикани и заселени през тези векове. В тази заселническа вълна се вливат отделни печенежки, аварски, узки групи, а също и мохамедански търговци, т. нар. измаелити (заселването на яси и кумани станало през XIII в.). Имената на селища като Немети, Оласи, Чехи, Ороси (заселени съответно от немци, италианци, чехи, руснаци, бел. пр.) са достатъчно показателни за произхода им. Чужденците-преселници (лат. rıospes—гост) с охота идвали в страната. По този начин те се избавяли от тежката феодална експлоатация, на която били подложени в своите страни, докато в Унгария получавали значителни привилегии и огромни парцели. В Северна Унгария, в тогавашните окръзи Зойом (дн. Зволен), Туроц, Липто. Тренчен (дн. Тренчин), пуснали корен словаците, а немците населявали главно образуващите се градове. Затворените поселения на саксонците в Трансилвания и в областта Сепеш (дн. Спиш) водят началото си от XII в. Настаняването на преселниците уреждали специално натоварени длъжностни лица — кенези и шолтеси10. В резултат на тяхната дейност били основани и рутенските села. През тази епоха се извършило и преселването на румънците, което взело най-големи размери през XIII — XIV в. От огромните територии, които народите на Унгария — унгарци и неунгарци — превърнали от пустеещи в плодородни площи, се възползвали земевладелците. Като най-голям земевладелец се смятал самият крал, а църковните и светските господари все повече увеличавали своите имения за сметка на кралските окръзи. За едрото земевладение от епохата на Арпадите била характерна освен обширната площ и разпръснатостта. Напр. в датиращия от 1138 г. регистър на манастира край селището Дьомьош са вписани 100 села, някои от които се намирали на огромни разстояния едно от друго — като се почне от областите Шомог и Толна в Западна Унгария и се стигне до Чонград и Трансилвания. От същия регистър-грамота узнаваме, че крепостните на църквата били обременени с различни данъци в натура: хляб, марц (квас, бел. пр.), добитък, жито, а също и част от ловната плячка. В Трансилвания игуменът имал специални хора за доставяне на сол, други трябвало да осигуряват товарния превоз, а зидарите и дърводелците били ангажирани в строежа на църковните постройки или за ремонта на сградите.

Най-важният производствен клон било земеделието. За обработването на земята използвали дървеното рало с железен палешник, служели си със сърпа и косата, а вършитбата извършвали с чеп (вид тупалка). Освен земеделието много важна роля продължавало да играе и скотовъдството. Из широката унгарска пуста (Алфьолд) пасели огромни полудиви, обори изобщо невидели стада. По възвишенията се развило планинско скотовъдство, а в дъбовите гори и в блатистите области били отглеждани в полудиво състояние много свине. Наред с това, голямо значение имали ловът и риболовът.

За културното развитие през ранните векове имаме оскъдни сведения, тъй като относително малко веществени паметници са достигнали до нас. За маджарите-завоеватели говорят почти само разкопаните гробници. В гробниците са намерени преди всичко оръжия и накити, от което става ясно, че оръжията и металните части на конската амуниция (стреме, юзда) се приготовлявали от желязо, а накитите и художествено изваяните апликации към походните торби били от мед и сребро.

Що се отнася до паметниците от XI — XII в., те са много по-красноречиви. От тази епоха са останали първите архитектурни паметници (подземните църкви във Фелдебрьо, Тихан, Печ), хубави капители от няколко ранни църкви, издялани надгробни паметници, между които се отличава саркофагът на основоположника на държавата крал Ищван, намиращ се в Секешфехервар. За относително голямото богатство на двореца на Бела III говори откритият наскоро параклис на кралския палат и части от замъка в Естергом. От тази епоха са запазени такива творби на развитото унгарско и чуждестранно златарство като кралската корона, съставена от две части (горната част е принадлежала на самия крал Ищван), и накити, които са се използвали при коронясване.

Културното развитие през XI — XII в. зависело изключително от църквата. Християнските свещеници се стремели да заличат даже и спомените за езическата религия. Вероятно жертва на тази нетърпимост е и древният унгарски епос (унгарската калевала или нибелунгската песен), и древната унгарска писменост, която едва през XVI в. се явява отново при секелите. За някогашната езическа религия подсказват само неизкоренените суеверия и някои мотиви от народните приказки. Напр. заклинанието е продължение на езическото врачуване. Жрецът на добрия дух, чието рождение се предшества от чудеса, се появява със зъб и във формата на червен пламък воюва с лошите духове, проявили се в синия пламък; той в света на народните приказки става чародеец, скитник-студент; жрецът на лошия дух се превръща в отвратителна вещица с металически нос.

Официалният език на тогавашната църковна култура бил латинският. Навред из Европа с изключение на Балканите и Източните райони, докъдето се простирала властта на римската църква, пишели на латински легендите за живота на светците, хрониките, възхваляващи делата на кралете, историческите съчинения (гешти), а също и грамотите. Грамотни в тази епоха били само свещениците, обучавани в манастирските школи. Някои духовни лица, смятани на времето за много образовани, следвали и в Парижкия университет. Вероятно такъв е бил напр. Аноним, безименният секретар на Бела III, който е и първият унгарски историк. От тогавашния унгарски език са останали само някои думи в грамотите — обикновено наименованието на селските межди, а останалото е на латински език. В края на XII в. може би над безжизненото тяло на някой християнин от Северозападна Унгария свещеникът е произнесъл такива надгробни слова на унгарски език: «Виждате ли, еднородни братя, какво сме, пръст и пепел сме.» Това в същност е първата достигнала до нас оригинална унгарска поетична творба.

От данните за XI — ХII в. ясно личи каква решаваща роля е играла църквата в тогавашната феодална система. Висшите духовници, едновременно и едри земевладелци на страната, се чувствали като у дома си в кралския дворец, те имали най-тежката дума в кралския съвет и ако кралят от време на време изпращал пратеници в чуждестранните дворове, това били обикновено висши духовни лица. Освен това църковни лица били и деловодителите в първото централно държавно учреждение, в кралската канцелария.

Властта на църквата се е чувствала навред. За църковна сграда в даденото селище подбирали най-високото място, тя била най-голямата и най-хубавата постройка, а манастирите били истински крепости. Всичко това, разбира се, било само външен белег на упражняваната от църквата неограничена власт; в същност тя направлявала делата и постъпките на хората, а също и мислите им. Свещениците и монасите (по начало италианци, немци и чехи от бенедиктинския орден, а по-късно и френски нистерцисти) покрай това, че обучавали народа да обработва земята — да сее, да отглежда лозя, използвали всички възможности да го възпитават в дух на покорство и послушност към краля, към църквата и земевладелците. Феодалния класов режим те представяли като проява на божията воля. Бунтарите, нарушителите на църковните и светските закони заплашвали с вечно наказание, а живота на послушния селянин и слуга се стремели да подслаждат с обещания за блаженство на оня свят. Църквата играела много важна роля не само при създаването на феодалния класов режим, а и с идеологията си била един от стълбовете на феодалното общество през вековете.

 

Златната була

 

Aranybulla1В края на XII и началото на XIII в. в Унгария били извършени преобразования с твърде продължителен и траен ефект. На пръв поглед се разиграли събития, в които нямало нищо ново. След смъртта на Бела III пламнала ожесточена династична разпра между двамата братя Имре и Андраш (по-късно Андраш II) и това дало повод на папството (Инокентий III), намиращо се на върха на своето могъщество, да покровителства «синовете» си, определяйки външната и вътрешната политика на страната. Когато обаче Андраш II (1205 — 1235) заел трона и братската борба в същност се прекратила, голямата промяна — разлагането на кралската окръжна система — станала напълно очевидна.

Подаряването на кралски имения било започнало още през XI в. Братоубийствените борби ускорили този иначе естествен процес. Имре и Андраш подарявали вече и цели окръзи. «Мярката на кралските дарения е липсата на всякаква мярка» — пише в една тогавашна грамота. Духовитият парадокс отразява, разбира се, едно действително положение независимо от това, че обществото се раздвижило и се явили много трудно разрешими въпроси, поради което последвали бурни стълкновения.

Преди всичко кралската хазна (още от векове тя била държавна хазна) по някакъв начин трябвало да компенсира загубата на доходите от подарените имения. От друга страна, постоянните войни и все по-големият разкош и без това изисквали нови постъпления. Вместо по-раншните натурални доходи кралят предпочитал паричните постъпления. Икономическият живот по това време бил все още много примитивен. Малко пари имало в обръщение, тъй като всяко село, всяко едро земевладение почти всичко си произвеждало само, търговската размяна била оскъдна, производството за пазара било незначително. Андраш II се опитал да оправи положението с постоянно обезценяване на парите. Той използвал кралското право за сечене на пари и монетите от скъпоценни метали с всяка измината година ставали по-дребни, по-тънки. Освен това в непрекъснатите си усилия да преодолява паричната оскъдица кралят предоставил на еврейските и мохамеданските откупчици обмитяването и продажбата на солта (тя била най-важната, употребявана от всички подправка). Откупчиците използвали докрай възможностите и най-безчовечно изнудвали населението — нещо, което предизвикало всеобщо огорчение.

Даренията увеличили апетита и на едрите феодали за имения и власт. Те образували фракции и водели най-ожесточена борба помежду си. Пристигналите в страната сънародници на кралицата-немкиня (немци от Меран, бел. пр.) разпалили още повече страстите. Унгарските господари не могли да се помирят с такива съперници — неканени гости чужденци, които «пасели от богатството на страната», и под ръководството на надор Банк и ишпан Петър скроили заговор. В 1213 г., когато крал Андраш воювал някъде към Галич, те нападнали в горите на възвишението Пилиш забавляващите се с лов приближени на краля и изтрепали чуждите рицари, като заедно с тях умъртвили и кралицата (това събитие е отразено в творбата на Йожеф Катона в безсмъртния «Банк Бан» с измислената трагедия на Мелинда11).

Характерно е за слабостта на кралската власт, че във връзка с това Андраш успял да се наложи да бъде набучен на кол единствен само ишпан Петър, докато другите заговорници останали ненаказани. Безредиците се увеличили още повече през 1217 г., когато след неколкократното настояване на папата кралят трябвало да води кръстоносен поход. И докато Андраш II безрезултатно пътувал до Обетованата земя, за което получил прозвището «крал Ерусалимски», господарите в страната — «църковните и светските, се съревновавали в злото».

Изнудванията на откупчиците и самовластието на едрите земевладелци огорчавали не само селяните от някогашните кралски имения, а и дворяните с по-малки имения, наричани по това време още «слуги на краля» (лат. servientes regis), тъй като били задължени да изпълняват военна служба само на краля. След като обаче голямата част от кралските окръзи отишла в ръцете на феодалите, имало опасност «кралските слуги» да загубят благополучното си положение и да бъдат принудени да служат на едрите земевладелци. Това се отнасяло в много по-голяма степен за някогашните военнослужещи в кралските крепости и за техните началници (варйобаг).

Общото недоволство прераствало в цяло движение. През пролетта на 1222 г. според хрониста в «деня на кралското правосъдие» в Секешфехервар «огромно мнозинство» посрещнало краля и го принудило да издаде т. нар. Златна була. Това било официална грамота, написана на пергамент и подпечатана със златен висящ печат. Макар че била издадена в 7 екземпляра, до нас не е достигнал нито един оригинал; познаваме я само от по-късни преписи. Златната була укрепвала главно правата (личната свобода и освобождаването от данък) на сервиензите, на дребното дворянство. Няколко нейни точки били в интерес и на потиснатите (тя забранила да се дава под наем събирането на данъците, сеченето на монети, обмитяването, търговията със сол; ограничила произволите на самовластните ишпани; на епископите забранила да искат десятъка в пари, ако е по-удобно той да се изплаща в натура). Едрите феодали, които застанали начело на съпротивата, кралят се опитал да разоръжи с обещания, че чужденците нямало да получат имения и рангове и, общо взето, ще се отнеме правото на който и да било знатен да изпълнява повече от една длъжност. Според твърде много коментираната по-късно «Заключителна част за съпротивата», в случай че кралят или потомците му нарушават писаното в Златната була, то знатните на страната могат «заедно и поотделно, сега й в бъдеще вечно да се противопоставят и да опровергават нас и нашите потомци свободно, без да бъдат уличавани за това в греха на Изневярата».

 

Татарското нашествие

 

Докато Андраш II търсел, макар и без особен успех, ново разрешение на проблемите, синът му Бела IV (1235-1270) издигнал за свой идеал дядо си — стария крал Бела. Царуването той започнал със строго търсене на отговорност от съветниците на баща си: кой със зениците на очите си, кой със затвор, кой със заточение или с имота си заплатил за извършени простъпки. Той се опитал да подигне кралския си авторитет и с това, че забранил да влизат направо при него и изгорил столовете, използвани от кралския съвет, та да не може никой да седне в негово присъствие. Най-чувствително обаче засегнало едрите феодали намерението на Бела IV да си възвърне обратно старите имения, които по-рано принадлежали на кралските крепости. Скоро кралски комисии тръгнали да обикалят страната, за да вземат обратно «излишните и безполезните дарения».

Голяма буря предизвикало решението на Бела IV да пусне в страната бягащите от татарите кумани (около 40 000 семейства). Куманите, които напомняли за някогашните маджари от времето на завоюването на страната, получили паша за своите стада и хергелета в най-рядко заселените области на Голямата унгарска равнина. Не е трудно да си представим колко вреди и ядове е причинил на унгарците този скитнически полуномадски пастирски народ.

Тъкмо когато противоречията между господарите едри земевладелци прераснали във формена война, страната се озовала пред неочаквана катастрофа — татарското нашествие. Полуномадските племена на далечните монголски пусти едва в първите години на XIII в. били обединени от Тимуджин (прословутия Чингис хан); в 1240 г. те завзели най-големия и най-хубавия руски град Киев, а в 1241 г. започнали да преминават Карпатите. Според данните на средновековните хронисти техният брой бил невероятно голям — около 500 000, но тази цифра по-скоро показва колко голям и основателен е бил страхът пред опасността.

2Бела IV имал вести за приближаващото нападение на татарите още от по-рано и отчаяно търсел помощ. Той се обърнал към двата най-големи колоса на християнския свят — към папата (Григорнй IX) и към императора (Фридрих II), ала без резултат, тъй като те продължавали взаимните борби и оставили Унгария на произвола на съдбата. Още по-лошо било, че и унгарските феодали не проявили загриженост пред сериозно надвисналата опасност. Бела безрезултатно карал да обикалят според древния обичай кървавата сабя. Само малцина пристигнали в устроения край Пеща лагер. Смущението се увеличило, когато в часовете на най-голямата опасност господарите отправили своите войски срещу куманите, обявявайки ги за татарски шпиони. Те заклали техния крал Кьотьон и куманите, след като опустошили цялата територия отвъд Тиса, напуснали страната.

Тогава вече към Пеща приближавали първите части на татарите. Препускащата след тях главна армия водел самият хан Бату, внук на големия завоевател на света. След преминаването на Руската врата (прохода Верецке) той се насочил към р. Тиса. Един от неговите витязи, след като подчинил Полша и Силезия, нахлул в страната от северозапад, а друг — откъм Трансилвания.

Решаващата битка се разиграла край р. Шайо, близо до гр. Мохи, при много неблагоприятно за унгарците положение. Унгарският лагер бил притиснат в толкова малък участък, че «влязъл в истинска мрежа», и това много добре схванал врагът, който се криел на другия бряг на р. Шайо. Освен това част от феодалите като че желаели поражението на краля. И това поражение не закъсняло. След като симулирал преминаване на реката, врагът нападнал от съвсем друга позиция. Страхотен град от стрели, камъни, щикове и горящи факли се изсипал върху забъркания, останал без единно ръководство унгарски лагер. Само малцина, между които и кралят, успели да се измъкнат от обръча на татарите.

3Бела IV избягал при съседния австрийски херцог Фридрих Войнствения, а после потърсил спасение в замъка Трау в Далмация, за да не попадне в ръцете на татарите и за да не трябва да поема задължение за плащане на данък. Страната обаче била оставена на произвола на нашествениците, които я опустошили, обрали я, голяма част от населението избили или превърнали в роби. През януари 1242 г. те преминали замръзналия Дунав и подложили отвъдните области на катастрофални разрушения. Само няколко замъка могли да се защитят. Не е чудно, че един тогавашен баварски хронист записал: «В тази година татарите унищожиха Унгария след 350-годишното ѝ съществуване.»

През лятото на 1242 г. унищожителната вълна се оттеглила. В ограбената страна хазяйничели зверове и върлували разбойнически феодали. Поразяваща е картината, която рисува по този повод свещеникът от Нагварад — Рогерий (италианец), който преживял ужасните събития и заедно със слугата си успял да избяга от татарски плен: «Започнахме да скитаме из безлюдната, празна земя... Само кулите на църквите бяха водещите ни знаци. . . Пътищата и пътеките бяха заличени и треви и плевели растяха по тях. Накрая с големи мъки на осмия ден излязохме от гората и стигнахме до града Гюлафехервар (дн. Алба Юлия, бел. пр.), в който нищо друго не се намираше освен костите и черепите на убитите и разрушените, разпилените стени на църквите и палатите.»

 

Възстановяването на страната след татарското нашествие

 

Главните въпроси, които трябвало да разрешава Бела IV, след като се завърнал в разорената страна, били свързани с нейното възстановяване и с отстраняването на татарската опасност. За щастие татарското нашествие не траяло дълго и въпреки че причинило много тежки загуби (преданието вероятно прекалява по отношение на загубите), страната бързо се възстановявала. Селяните отново построили своите примитивни селца, а там, където населението намаляло много, били изпращани нови заселници.

По отбранителни съображения Бела IV скъсал с предишната си външна и вътрешна политика. Тъй като по време на голямата опасност получавал от Запад само обещания, той разбрал, че в случай на ново татарско нашествие може да разчита само на руснаците. Ето защо изоставил традиционната нападателна политика спрямо Галич и се съюзил с галицкия княз. Още по-радикален е преломът във вътрешната му политика. За да поощри изграждането на замъци, той подарявал имения на приближените си. В това отношение и сам дал пример: кулата на Шаламон във Вишеград и Червената кула в Шарошпатак и днес свидетелстват за това.

Освен изграждането на цяла система от замъци голямо значение имала и насърчителната политика на Бела IV за развитието на градовете. Той дал привилегии на по-развитите тържища, освободил ги от властта на ишпаните, осигурил им безмитна търговия и право на свободно избиране на кмет и съвет.

На ковчежника си, на завеждащия кралските финанси (тарнок-мещер) възложил върховния контрол над градовете. Така се образували т. нар. свободни, кралски градове: първо Секешфехервар и Естергом, любими седалища на кралете от династията на Арпадите, после — Пеща, Буда, Шопрон, Пожон, Нагсомбат (дн. Трнава) и много други градове. Бела IV обезпечил градски права и на рудничарските селища, най-голямо значение от които добили центровете със сребърна руда — Шелмецбаня (дн. Банска Щиавница), и Бестерцебаня (дн. Банска Бистрица).

Строежите на замъци и даренията непрекъснато увеличавали властта на едрите земевладелци, т. е. на бароните, както те започнали да се наричат през втората половина на XIII в. С развитието на градовете и с привличането на куманите кралят се стремял отново да укрепи собственото си положение. По-дребните земевладелци — кралските сервиензи, които започнали да се наричат благородници (както преди се наричали само едрите земевладелци), прибягнали до образуването на дворянски окръзи — органи на тяхното самоуправление, чрез които се опитвали да укрепят положението си. Първите наченки на това се явили още преди татарското нашествие, докато през втората половина на XIII в. един след друг се образували дворянски окръзи (просъществували чак до 1848 г.). Кралят назначил управници — ишпани, които оглавили окръзите (тях по-късно ги наричали фьоишпани — главни управители). От своята среда благородниците избирали съдии за правосъдието. Съдията се наричал салгабиро — съдия на слугите (наименованието подсеща за по-раншното положение, когато дребните дворяни се наричали «слуги на краля»).

За нарасналата власт на бароните, на едрите земевладелци свидетелстват и останалите от тази епоха постройки в романски стил, които не отстъпват на кралските и на църковните сгради. В центъра на семейно-родовите имения те основавали манастири и изграждали т. нар. семейни църкви. В началото на XIII в. е изградена църквата в Лебен; църквата в с. Як, построена след татарското нашествие, е извънредно богато украсена със скулптурни творби, а църквата в Жамбек и сега с развалините си дава облик на околността.

Семейно-родовата църква, където господарят и семейството имали отделени специални места, изразявала богатството на земевладелеца. Истинският символ на властта на едрия земевладелец бил замъкът. Къщите в околните села били повечето землянки, състоящи се от едно помещение, където очите сълзели от пушека на огнището. Не е трудно да си представим какъв респект е внушавал замъкът, издигнат в най-високата точка на околността. Замъкът през XIII в. представлявал жилищна кула. Каква огромна канара е била тя, можем да разберем, като вземем под внимание данните за кулата на Шаламон. Основата ѝ е 360 м2, което е равно на осем двустайни апартамента, височината на нейните 7 етажа е 31 м, а дебелината на стените отдолу е повече от 3 м.

В мазето на жилищната кула непременно имало кладенец даже и при положение, че се намирала на планински връх. Партера използвали за склад. На първия етаж живеела охраната. Натам водела външна, лекоподвижна стълба. Там бил и входът за жилищната кула. На първия етаж нямало прозорци, а само няколко отвърстия-бойници за стрелците (тогава още нямало топове и пушки). Вътрешна витлообразна стълба водела от първия към по-горните етажи, вторият от които обикновено бил на господаря, а на третия етаж се настанявали жените — членове на семейството. Вътрешното обзавеждане на жилищните кули било относително просто, бихме казали, примитивно, обаче в тях съхранявали много ценни накити — произведения на развитото златарско изкуство. Господарят, разбира се, по-зорко и от накитите пазел грамотата, която му осигурявала особените привилегии, властта и богатството на дарените му имения.

640px Diosgyor castleЖилищните кули и епископските седалища се смятали за укрепени места и крепости, а също така и обградените със стени манастири превъзходно обезпечавали сигурността на църковните и светските господари. Но всичко това увеличавало техните разходи. За задоволяване на все по-растящите си претенции земевладелците обременявали селячеството с многократни кираджийски тегоби, с плащането и на парични данъци освен натуралните. Това предизвикало остра съпротива от страна на крепостното селячество, за която благоприятствало и обстоятелството, че особено след татарското нашествие едрите земевладелци изпитвали постоянна липса на работна сила.

През 50-те години на XIII в. ту едно, ту друго село отказвало да изпълнява задълженията си. Една римувана хроника съобщава, че Шмарагд, кардиналът от Калоча, бил убит «от жестоките ръце на слугите си». Тези изолирани движения нямали особени резултати. По-ефикасно се оказало практикуваното през 60-те — 70-те години масово бягство. По този начин народът на цели села неведнъж се опитвал да се отърве от «голямата и трудна работа и служба». Обикновено бягали нощем. Със себе  си откарвали малкото на брой животинчета, лесно разглобяемите си къщурки, направени от дърво или тръстика, измазана с глина. Бегълците отивали в именията на земевладелец, който им осигурявал по-благоприятни условия, а крепостните занаятчии се насочвали към градовете.

Борбата на крепостните не останала без резултат. Земевладелците били принудени да намаляват тегобите, защото, както четем в грамотата от 1270 г. на манастира край Тихан, «броят им (на крепостните) напоследък много намаля». Още по-значителна била промяната в това отношение, че тегобите на крепостните постепенно се унифицирали. Заедно с това и самите крепостни се формирали като единно съсловие, т. е. все по-незначителни ставали различията между някогашните свободни хора, слугуващи народностни групи, и «вечни крепостни». До края на XIII в. тези «вечни крепостни» (някогашни роби и др.) фактически извоювали най-същественото право — правото на свободно преместване, от което по-преди били лишени.

 


 

От средата на XIII в. до поражението при Мохач

 

Унгария в разцвета на феодализма

 

Последните крале от династията на Арпадите

 

За изминалия след смъртта на Бела IV (1270) половин век е характерно по-нататъшното засилване на властта на светските едри земевладелци и техният необуздан произвол. Последните крале от династията на Арпадите — Ищван V (1270 — 1272), Ласло (Куман) IV (1272 — 1290) и Андраш III (1290 — 1301) все по-безпомощно съзерцавали проявите на разбойниците рицари, на безскрупулното усвояване на именията и на юмручното право.

През втората половина на XIII в., след като се разпаднала системата на кралските имения, само няколко барони разполагали с присъединени едно към друго едри земевладения, разполагали даже с цели обособени части на страната (с пълно право те били наричани областни господари, малки крале, или с чуждата дума олигарси). Напълно естествено те се редували в заемането на най-важните държавни служби (надор, главен съдия на страната, трансилвански воевода, хърватски бан и пр.), което увеличавало възможностите им за злоупотреби. На тяхната власт не можели да се противопоставят и благородниците, живеещи в сянката на техните земевладения. Тези благородници, ако искали да запазят своите имения, трябвало да отидат на служба при бароните. Те участвали в частните армии на великите господари, на техните фамилии, поради което ги наричали фамилиари. В замяна на това областният господар поемал задължението да защитава техните имения, а за особени заслуги те получавали евентуално и нови имения от него. Болшинството от областните господари поддържали огромни дворци. Дворцовата служба техните фамилиари изпълнявали така, както помагали в изпълнението и на държавните длъжности. Отношенията между бароните и техните фамилиари в същност отговаряли на отношенията между западните феодални господари и техните васали (dominus и vassalus).

Областният господар не един път водел истинска война против съседния замък, против съседния владетел в интерес на разширяването на своята власт и владение. Напр. в 1276 г. главният знаменосец на страната и неин съдия — надорът Петър Чак, не се посрамил да нападне град Веспрем, чийто епископ бил от враждебно настроеното към него семейство Неметуйварн. Той обрал града и разрушил известното църковно училище, най-уреденото по това време учебно заведение в страната. Разбира се, никой не бил в състояние да му потърси отговорност за това. Този случай не бил единствен. Бароните опустошавали взаимно именията си, отвличали крепостни, ограбвали търговците; намерил се и такъв самовластен господар, който в разстояние на 30 години убивал всекиго от враговете си, като му откъсвал езика. «Крепостите на господарите станаха гнезда на грабители и служат за защита на разбойници, които смущават сигурността на далечните земи, изнудват и ограбват пътниците» - констатирали в 1279 г. висши духовници.

Последните крале от династията на Арпадите били безпомощни пред самовластниците. Кралската власт отслабнала.. В същност тя можела да се опира само на куманите. Главно от кумански леки конници била комплектувана 15-хилядната армия на Ласло (Кун) IV, с която той се явил на Моравското поле (дн. Мархфелд) в помощ на Рудолф Хабсбургски против чешкия крал Отокар II, чиято власт тогава се простирала от Бранденбург до Щирия. Унгарският крал улеснил победата на първия Хабсбург, когото иронизирали с прозвището «Просяшка торба». С това той съдействал на Хабсбургите да наложат своята власт над крайдунавските области. Във вътрешната си политика Ласло IV нямал успех. Светските и църковните едри земевладелци, които най-остро враждували помежду си, били единодушни в това да отнемат и последната опора на краля — куманите. Когато той даже и след заплахите на папския делегат не се съгласил да скъса с «езичниците» кумани, великите господари за известно време го пленили. Накрая те подтикнали наемни убийци от неговото куманско обкръжение, които убили младия Ласло IV по време на пиршество.

1024px IV Lszl s Rudolf

След смъртта на Ласло IV от арпадската династия останал само един мъж — Андраш III (внук на Андраш II). Обаче претенциите за унгарския трон на възпитания на италианска земя в духа на италианската култура херцог нито папата, нито императорът не искал да признае. Те и двамата искали да поставят на унгарския трон свой васал. Унгарските велики господари и висши духовници единодушно подкрепили Андраш. Висшите духовници очаквали от него защита на своите имения, а бароните смятали, че при един крал, безпомощен в собствената си страна, ще се чувстват и занапред с развързани ръце. И те не сгрешили в сметките си. Андраш III (1290 — 1301) въпреки добрите си намерения не бил в състояние да обуздае бароните. В закона му от 1298 г. се констатира, че заради опустошенията на «бароните и на други величия» «църквите и благородниците и други жители на страната в делата си и в имота си почти напълно са подложени на грабеж». Кралят обаче нищо не могъл да предприеме против това. Напразно той наредил да наказват най-строго самовластието, да разрушават разбойническите крепости, да отлъчват от църквата насилниците. Никой не бил в състояние да приложи тези санкции. Така с безрезултатна и безплодна борба се откъртило, както хрониката казва, «последното златно клонче на арпадската династия».

По време на интеррегнума (междуцарствието), 1301 — 1308 г., мнозина от тези, които имали роднински връзки с арпадската династия, се състезавали за унгарския трон (чешкото семейство Пржемишл, баварските Вителсбахи, неаполитанските Анжуйци). Действителната власт обаче още повече се съсредоточавала в ръцете на областните господари. Най-известният между тях Мате Чак държал под своя власт почти цялата Северозападна Унгария, като обсебил на тази територия и кралските, и църковните имоти.

Привържениците, му го наричали княз. В Тренчен той поддържал блестящ дворец, имал си надор и главен съдия. Мате Чак сякъл монети, провеждал самостоятелна външна политика, водел преговори с чуждестранни крале на равни начала. Подобни на него областни господари са били вероятно и Аба, Ласло Кан в Трансилвания, Шубич в Южна Унгария, а в Западна Унгария — семейство Кьосеги.

Страната била изправена пред опасността от разпадане. В света на малките крале и разбойници-рицари трябвало да тури ред кралският дворец, но от 1301 до 1308 г. нито един претендент за трона не могъл да укрепи положението си. Роберт Карои се осланял главно на авторитета на папата и на парите на флорентинските търговци, тъй като в Унгария малцина го подкрепяли. Господарите предпочитали на трона да поставят сина на чешкия крал — Венцел, за да могат да продължат самовластието. Бъркотията се увеличила, след като папският пратеник в интерес на Роберт Карои прибягвал няколко пъти до заплахи с отлъчване от църквата. От своя страна пък гражданите на Буда, които няколко години преди това се «осмелили» да хвърлят в Дунава църковните бирници, отлъчили папата.

Ожесточените вътрешни борби увеличили шансовете на Роберт Карои. Чешкият крал прибрал сина си, след като преценил унгарските условия за безнадеждни. Баварският херцог Ото, който направил опит след Венцел, бил коронясан за крал, обаче когато тръгнал за двореца на трансилванския Ласло Кан да иска дъщеря му за жена в интерес на укрепване на властта си, този местен крал го пленил. В крайна сметка херцогът трябвало да се задоволи с това, че оставяйки короната, успял поне да оцелее и да се прибере в родината си. По такъв начин Роберт Карои останал без съперници и на полето Ракош съсловното събрание го избрало за крал на Унгария (Ракош тогава започвало от сегашния вътрешен квартал на унгарската столица).

 

Робер Карои реорганизира феодалната държава

 

Първата половина от царуването на Роберт Карои (1308 — 1342) протекла в тежки борби с областните господари. Още първото му седалище Темешвар (Темишоара) означавало, че той е стъпил здраво в Унгария. В 1312 г. той постигнал значителна победа в битката, разиграла се в долината на р. Хернад, край Розгон (дн. Розхановце), където нанесъл поражение на Аба; в тази битка участвали и гражданите на Каша (дн. Кошице) и тогавашния окръг Сепеш. Тя била последвана и от други победи. Областните господари, враждуващи помежду си, не могли да се съпротивяват, а след смъртта на Мате Чак борбата в същност приключила. Последната закъсняла арена на тази борба се оказал блестящият кралски вишеградски дворец. Фелициан Зач, който, преди да премине в лагера на краля, бил привърженик на Мате Чак, организирал атентат. (Преданието, възпроизведено от Янош Арани, чрез историята на Клара Зач предава в романтична светлина извършеното от необуздания стар барон нападение и безспорно жестокото кърваво отмъщение на краля, който във връзка с това ликвидирал целия род Зач.)

Oligarch domains 1301 1310

За няколко десетилетия измрели, изчезнали тираническите великогосподарски семейства. Във феодалното общество, разбира се, било естествено кралят да подарява отново голямата част от конфискуваните имения и вместо семействата Чак, Аба, Борша, се явили Лацкфи, Гараи, Батори, Канижаи. Създавала се нова, вярна на Анжуите едра земевладелска класа, за блестящия възход на която е характерен примерът със семейството Гараи: член на това семейство постъпил на служба при Роберт Карои в началото на XIV в. като обикновен началник на един от южноунгарските замъци, а през втората половина на века един от внуците му станал надор на страната.

След победата над областните господари Роберт Карои увеличил и модернизирал кралските имения. Положението се изменило така, че кралят станал пак най-големият земевладелец в Унгария (разбира се, той могъл да разполага само с 1/5 част, докато крал Ищван на времето си разполагал с 2/3, от цялата територия на страната). Стремежът на Роберт Карои бил да стабилизира държавния бюджет (кралския дворец) с парични доходи от по-постоянен характер. Това било т. нар. кралско регале (сечене на монети, гранично мито и пр., бел. пр.) и постоянните данъци. Тъй като в развитието си страната напреднала доста много, а и населението нараствало (неговият брой по това време ще да е бил около три милиона), доходите на първия крал от анжуйската династия трябва да са били наистина значителни.

От миньорите, които тогава разработвали своите малки рудници, кралят също получавал известен дял: 1/10 от златото, 1/8 от среброто (в средата на XIV в. в Унгария изкопавали годишно около 4000 кг сребро и 1500 кг злато — един твърде висок добив в сравнение с европейските норми). Освен това само хазната имала право да заменя изкопаваното злато и сребро със сечени монети и по такъв начин заменянето на благородни метали и сеченето на монети се превърнало в много доходна кралска привилегия.

FlorenKarlaRobertazAnjouЗначителни облаги донесла и оживената търговия. По времето на Арпадите обменът с другите страни бил незначителен. В най-добрия случай търгували с добитък или вино, а понякога и с малко жито. При Анжуите (Роберт Карои и Лайош Наги — Лайош Велики) износът на тези стоки се увеличил. Значително се увеличил вносът на занаятчийски стоки, а на границата както унгарските, така и чуждестранните търговци плащали на краля един и същи размер мито (тъй като митото през тези векове било 3,33% от цената на стоката, наричали го тридесетак).

Освен доходите от регалето Анжуите въвели и постоянни данъци. Първият от тях се наричал данък за порта, което значи, че той се отнасял за този крепостен, през чиято порта можела удобно да премине натоварена със сено или със снопи каруца. Крепостните тогава разполагали с по един крепостнически парцел. Размерът на този парцел — орна земя, паша и ливада — бил твърде непостоянен, различен в различните области, като достигал около 20 — 50 холда (1 холд около 7 дка).

Реформите от икономически характер Роберт Карои приключил с наредбата, чрез която между първите в Европа въвел сеченето на златни монети. Златните му форинти с лилия, сечени по флорентински образец, се оказали трайна ценност, търговците от цяла Европа ги приемали охотно.

Роберт Карои бил принуден да реорганизира и военното дело. Броят на войниците в кралските замъци намалял много, а за издръжката на постоянна наемническа войска липсвали необходимите доходи. За укрепването на кралската армия имало само един начин — да се включват в общата военна система и частните армии на едрите земевладелци. Кралят разрешил на великите господари да водят под своите знамена войниците си в кралския лагер (оттук и наименованието «знаменосец господар» и бандериум — от италианската дума бандера; бандериум наричали частната армия). По време на царуването на Роберт Карои бандериалната система се оказала много ефикасна, обаче през следващите векове предимствата и непрекъснато намалявали.

 

Завоевателната външна политика на Анжуите

 

Външната политика на Роберт Карои имала двояко направление. Първо той продължил традиционните балкански завоевания, обаче във Влахия претърпял тежко поражение и едва сам благодарение на един от витязите си успял да се спаси. След това се отказал от политиката на феодални завоевания и се сближил със северните си славянски съседи, с чехите и поляците. По-късно това сближение прераснало в съюзническо взаимодействие, което било утвърдено през 1335 г. на т. нар. Вишеградски конгрес. Тримата крале се уговорили взаимно да се подкрепят един друг. Съюзът имал противохабсбургска политическа насока, той целел да изолира Виена и в икономическо отношение, тъй като тя извличала най-много облаги от търговията между Изтока и Запада. След това се образували нови унгарски търговски пътища: единият през Буда — Естергом — Галич водел към Чехия, а другият през Каша и окръг Сепеш — към Полша.

Роберт Карои в същност дал правилна насока на външната политика. Обаче синът му Лайош (Велики), 1342 — 1382 г., предпочел старата самоцелна завоевателна политика. Богатите източници на страната, отбелязала възход и в икономическо, и в политическо отношение, Лайош I изразходвал за завоевания, обслужващи семейните интереси на Анжуйците. Той воювал с балканските народи, водил десетилетна война против намиращата се по това време на върха на могъществото си търговска република Венеция; в Италия се борил против неаполитанските Анжуйци и като полски крал срещу литовците и против Галич.

Ludwik Wgierski by BacciarelliНего, разбира се, го блазнели илюзии, това става ясно най-вече от походите му срещу Неапол. Повод за двата похода, организирани през 1347 и през 1350 г., било това, че съпругът на неаполитаиската престолонаследница Йоана — херцог Ендре, най-малкият брат на Лайош, бил подло убит със знанието на собствената му жена. В желанието си за отмъщение, съвсем понятно от лична, от човешка гледна точка, Лайош се ангажирал с един план, неосигурен нито политически, нито военно — да стане и неаполитански крал. Като се има пред вид тогавашното състояние на съобщенията и възможностите за придвижване, Неапол е бил невероятно далеч, пътят към него е бил преграден от враждебни на Унгария страни и освен това за неаполските претенции на Лайош I липсвала всякаква местна поддръжка. Походите му натам били съпроводени с много приключенски зигзаги, разбира се, без резултат. Те станали по-късно предмет на епоса, главни герои в който са Миклош Толди12 и самият крал. Завземането на Неапол си останало примамлива илюзия.

На Балканите Лайош успял да укрепи феодалната власт на унгарските крале, но скоро и това дало обратни резултати, защото при надвисналата турска опасност, вместо да обединява, той трагично противопоставял Унгария на южните и съседи. От политическа гледна точка той не е имал по-голяма полза и от полското кралство. Лайош не бил способен да ръководи с енергични ръце двете държави, в едната от които, в Полша, феодалните велики господари самовластвали.

Многократните войни дали своето неблагоприятно отражение и във вътрешния живот на страната. Засилила се властта на великите господари. Само с нови и нови отстъпки кралят можел да ги накара да вземат участие със своите бандерии в кралските походи. Същевременно дребното дворянство също искало по-голям дял за себе си в държавната власт. То искало да участва и в кралския съвет, в който дотогава имали думата само едрите земевладелци, и претендирало за по-значителна роля в съсловното събрание.13

Лайош се стремял да облагодетелства дребното дворянство главно за да си увеличи подкрепата против великите господари. В 1351 г., когато и той утвърдил Златната була, в нея бил включен и пасаж за «една и съща благородническа свобода». На практика, разбира се, този пасаж никога не е осъществяван в буквалния смисъл по простата причина, че икономическото превъзходство на едрите земевладелци господари само по себе си им обезпечавало предимство и в политическия живот. По-голямо значение имал издаденият от него специален закон (унг. ôsiség), който гласи, че благороднического имение не бива да се продава или да се оставя със завещание на странично лице, защото това е обща собственост на семействата, произхождащи от същия род. Този закон, останал в сила до 1848 г., целял да запази неприкосновеността на благородническото земевладение.

 

Икономическо и културно развитие през XIV в.

 

При анжуйската династия най-трайни и значителни изменения настъпили в икономическия живот. Местните владетели във времената на самовластието изгаряли селата, отвличали крепостните, ограбвали търговците. Роберт Карои и Лайош Велики въвели вътрешен ред, останал валиден за десетилетия, ред, който облагоприятствал земеделието и напредъка на градския живот.

Промените в селското стопанство, разбира се, още но били очебиещи, но все пак били твърде значителни. Шолтесите и кенезите продължавали да настаняват пришълци, от притока на които се образували все нови и нови села, крепостните разоравали нови територии и нови горски площи превръщали в орна земя. На грубото дървено рало вече започнали да слагат лемеж и да впрягат по 8 — 10 вола, защото недодяланият груб лемеж правел ралото извънредно тежко и за самите волове. Все пак оранта била по-дълбока, урожаят надвишавал три-четири пъти засятото семе. Направена била крачка напред и чрез системата на разработване на земята, като землището на селото се разпределяло на три части: едната част засявали с есенни, другата — с пролетни култури, а третата оставяли за угар. Тази система остава валидна за векове (по-рано разработвали едно парче земя, докато раждало, и след 5 — 6 години, когато се изтощавало, го изоставяли и разработвали нова площ). Увеличили се овощните градини, навред край градовете и селата имало и бостани предимно за зеле. На територията на страната били засадени и много лозя. Лозарската преса още не познавали, гроздето мачкали с крака в големи дървени съдове, ала правели много хубаво вино, особено из тогавашните лозарски краища — Срем и южната част на планината Мечек; след Мохач известност на лозарски център добил и Токай, а също и хълмистият район към Карпатите.

Значителното за тогавашните условия нарастване на селскостопанското производство довело най-напред до това, че се увеличили тегобите на крепостните. Освен постоянния данък за държавата през 1351 г. няколко години след голямата европейска чумна епидемия, крал Лайош наредил да се плаща задължителен земеделски девятък. Това означавало, че след като църквата първа си вземе десетата част от житото и виното — т. нар. дежма или десятък, от останалото (9/10) земевладелецът вземал деветата част (т. е. нов десятък, тъй като деветата част от 9/10 е 1/10. Въвеждането на най-тежкия натурален данък — деветъка, със закон, който да важи за цялата страна, целело да унифицира тегобите на крепостните, за да престанат те да се преместват, да сменят господарите. Крепостните трудно се помирявали с новото положение, но земевладелците по това време учредили господарски съд, като най-богатите велики господари получили от краля и правото за ползване на меч. На господарското съдилище самият земевладелец съдел крепостния, а едрите земевладелци, разполагащи с правото на меч, изпълнявали и смъртни наказания (жесток символ на господарската власт била бесилката, която стърчала край селото).

Друга последица от напредъка на селското стопанство било по-нататъшното развитие на градския живот. Увеличаването на селскостопанското производство давало възможност на най-сръчните занаятчии крепостни да се занимават преди всичко със занаята си, тъй като срещу своите произведения те можели да си набавят необходимите им селскостопански артикули. Занаятчийството започнало да се отделя от земеделието. Сръчните крепостни занаятчии, разбира се, не оставали в земевладенията, а се премествали в градовете, възникнали от възловите точки на търговските пътища, от окръжните центрове и от епископските седалища. Тържищни пътища водели от околните села към пазара. Според изворите през периода 1330 — 1370 г. на пазара в гр. Естергом се продавали добитък, жито, лен, кълчища, сено и вино. За Буда даже от Пожон (дн. Братислава) транспортирали по Дунава жито и вино. Всичко това давало възможност на градското население все повече да изоставя земеделието. Този процес, разбира се, се извършвал много бавно. Характерно е, че и в началото на XIV в. във вътрешната част на гр. Шопрон отглеждали животни, като за вътрешноградското говеждо стадо си имало отделен пастир. В повечето градове занаятчийството се разграничило от селското стопанство едва в края на XV в. Отглеждането на лозя обаче и през следващите векове си оставало важен отрасъл за жителите на градовете.

Градовете били обкръжени със стени и само през укрепените градски врати е можело да се премине. Вътре в оградената от градските стени площ се издигали господарските и гражданските каменни жилища. Тесните криви и малки улички носели името обикновено на някой занаят, напр. ул. Ковачи, Мелничари, Шьорфозьо (производители на пиво, бел. пр.), тъй като занимаващите се с определен занаят се заселвали в една и съща улица или квартал.

Населението на градовете наброявало само няколко хиляди. Буда в края на XIV в. е имала вероятно 8 — 10 хиляди жители, а другите градове — около 4 — 5 хиляди. Най-знатни били богатите търговци, т.нар. патриции. От тях бил съставен градският съвет и те избирали главния съдия. На пазарния площад, главния площад на средновековния град, в съседство с готическия храм стърчели техните къщи с пищните си фасади. По отношение на ранга след патрициите следвали цеховите граждани — занаятчийските майстори, които вземали участие в управлението на града. В града се настанявали и крепостни, които извършвали наемна работа — ставали лозари, носели вода. Както те, така също калфите и чираците били напълно безправни относно уреждането на градските дела. Голям брой попове и монаси, просяци и скитници, някой и друг светски интелектуалец — лекар, аптекар, художник, допълвали картината на градското общество.

По това време занаятчиите започнали да образуват цехове (първата цехова грамота, издадена за трансилванските саксонски градове, е подписана от крал Лайош в 1376 г., а в страната цеховата система се налага през XV в.). Занаятчиите се организирали по градове и по специалности в отделни цехове: напр. цех на кожухарите в Каша, златарски цех в Буда. Цехът обединявал майсторите начело с главния майстор. Калфите и чираците нямали думата; тежките години на чираклъка им били съпроводени със скитане из чужбина и с надеждата, че след време и те ще станат майстори.14

Цеховете регулирали и контролирали качеството на стоките, техните цени, количеството на суровините и защитавали членовете си от конкуренцията на извънцеховите майстори самоуци. Утвърдените регламенти на цеховете, строгият режим в тях ги правел затворени корпуси, които вземали участие в живота на градовете като обособени единни общини. Те заедно излизали на църковни шествия и поемали защитата съответно по участъци на крепостната стена по време на обсади.

Цеховите майстори продавали в собствените си дюкяни и освен това обикаляли съседните тържища с каруци, като поставяли товара в сандъци, обковани с железа. Външната търговия изцяло била в ръцете на богатите търговци. От вътрешността на страната били изнасяни преди всичко суровини, добитък и вино, а от граничните области и жито, но главно злато и сребро. От чужбина внасяли предимно занаятчийски стоки и предмети на лукса: коприна, подправки от далечните страни на Изтока, шаяк от Фландрия, оръжие и метални произведения от Германия.

Оживеният икономически живот по време на Анжуйската династия подействал благотворно и на културата и изкуството. Кралският дворец станал център на рицарската култура. Тържественият и в развалините си днес рицарски замък-кула в Диошгьор е едно от свидетелствата за това. До пазарните площади в градовете се издигали готическите катедрали и здания на градските съвети с техните масивни пилони, солидно иззидани кули и тесни остроъгълни прозорци (в Каша, Шопрон, Пожон и Буда са останали най-хубавите паметници от тази епоха). От това време е и изваяната от братя Коложварн знаменита скулптура на Свети Георги, която е украсявала двора на пражкия замък. Преди няколко десетилетия, след дълги митарства, бе върната на Унгария известната «Картинна хроника» от 50 — те — 60-те години на XIV в. На тавана на една къща в Нитра е намерен в края на миналия век Кодексът от XIV в., известен под името «Кодексът на Йокай». Това е първата написана изцяло на унгарски език книга; тя носи името на големия унгарски писател Мор Йокай (1825-1904). За университета в гр. Печ, основан по същото време, когато били открити Виенският и Краковскияг университет, ни е останало за съжаление само предание, тъй като скоро след откриването му той престанал да функционира.

 

Деспотизмът на баронските лиги.  Жигмонд Люксембургски

 

Albrecht Drer 082След смъртта на Лайош Велики империята на Анжуите безславно се разпаднала и настъпили години на кървави дворцови драми, на ожесточени междуособици. Полша се отделила, като полските дворяни оженили по-малката унгарска кралска дъщеря Ядвига за литовския княз езичник Ягело. С короната в Унгария бил удостоен Карои (Малкия) II, ала след няколкоседмично царуване той опитал ятагана и отровата. Дворяните от опозиционния лагер убили надора Гара, удушили овдовялата жена на Лайош и пленили дъщеря му Мария. Най-сетне през 1387 г. съпругът на Мария Жигмонд се качил на унгарския трон (1387 — 1437).

По това време германската императорска корона била в ръцете на силната Люксембургска династия. От тази именно династия произхождал починалият вече Карл IV — владетелят на «златна Прага». Въпреки всичко Жигмонд се оказал безпомощен в унгарските условия. Едрите феодали, бароните в Унгария отново се почувствали като истински властници. В разстояние на две-три поколения покорните барони на Роберт Карои се превърнали в необуздани деспоти, които по пътя на алчен грабеж обсебили 40% от всички имения (докато кралските имоти намалели на 5%). С цел да си обезпечат властта и да задоволяват своите егоистични интереси, бароните основавали съюзи — лиги, които не един път ожесточено воювали помежду си, ала взаимно се разбирали, щом станело дума за ограничаване на кралската власт. След като прекарал няколко месеца в замъка на Шиклош като пленник на едрите феодали, Жигмонд се помирил с положението си. Кралят си останал само пръв между равните, той всъщност споделял властта с бароните.

Междувременно на южната граница на Унгария се появил вековният враг — завоевателят турчин. В началото на XIV в. едва ли някой е знаел нещо за синовете на Осман, които връхлетели като буря от Мала Азия. В 1354 г. те вече се появили на Балканите, през 1389 г. на Косово поле разпръснали съединените сили на балканските народи и господството им се разпростряло до долното течение на Дунав. Жигмонд вербувал значителна рицарска армия от Запада, за да сложи преграда пред опасното нахлуване. «Ако небето падне, ние ще го задържим с нашите копия», се перчели рицарските вождове, ала в битката при Никопол (1396) те претърпели грозно поражение. Рицарският начин на воюване фалирал пред турската дисциплина с по-разчленен боен ред и по-методично ръководство.

След горчивия урок при Никопол Жигмонд се отказал от плановете си да воюва с турците и съсредоточил всички сили да си осигури чешкия трон, да си възвърне отнетата от брат му императорска корона. Във връзка с това той се намесил в сложната и без това западна политика, където опозицията против католическата църква поглъщала вниманието на феодалните владетели и църковните първенци. В края на XIV и началото на XV в. начело на западната църква в едно и също време заставали по двама, даже и по трима папи. На това положение се опитал да тури край съборът, свикан под ръководството на Жигмонд в 1414 г. в гр. Констанц. Формалното единство на църквата било възстановено, но тъй като именно на този събор бил изгорен Ян Хус, съборните отци раздухали огъня на Хуситските войни, продължили цели десетилетия.

Този половин век, който обхващал царуването на Жигмонд, не се прославил с особени придобивки. Въпреки че Жигмонд получил всички желани от него корони, в Унгария той не успял да сломи властта на баронските лиги, а на южната граница турската опасност станала хроническа. Прогресивно в политиката на Жигмонд било това, че кралят подкрепил политическите стремежи на средното дворянство и, което е още по-позитивно, подпомогнал градското развитие,

Жигмонд издал наредби за защита на унгарските търговци от чуждите конкуренти, разширил компетентността на градските съдилища, опитал се да подтикне производството на луксозни предмети със заселване на майстори от чужбина, опитал се да въведе и единна система на мерките. Разбира се, малко oт доброжелателните му наредби били осъществени (напр. единната система на мерките фактически става валидна едва през втората половина на ХIХв.), обаче факт е, че цеховата система се утвърдила из цялата страна, градовете се замогвали, нараствало и тяхното политическо значение. През времето на Жигмонд се образувало градското съсловие, като на съсловните събрания се появили и градски делегати. Политическата им роля обаче била много скромна; във феодалното общество, в очите на благородника господар гражданинът си оставал подчинен и пренебрегнат. Янош Бебек, тарпокмещер (велик господар, завеждащ кралските финанси и едновременно с това главен съдия на градовете) в 1417 г. напр. още не бил съгласен да седне заедно на една маса с градски делегати, даже ги наричал рогачи и скубел брадите им. От същата епоха обаче има примери и за това, как граждани затваряли, даже осъждали на смърт дворяни насилници.

За феодалното развитие от времето на Жигмонд е характерно, че тогава в Унгария се дооформя съсловността. Обществото се разделило на три съсловия: духовенство, благородници и градско съсловие. С други думи, отделните групи на господстващата класа образували съсловия с цел да защитават колкото се може по-ефикасно своите права, наследствените си привилегии. Тези права (напр. при благородничеството — освобождаване от всякакви данъци, наследяване на именията, специално за дворяните осигурени предимства в правосъдието, участие в съсловното събрание и пр.) определяли периметъра на властта на даденото съсловие, поради което то ревниво ги бранело от евентуални посегателства на други съсловия и даже на краля.

Съсловията, както става ясно от гореказаното, не могат да се уеднаквяват с класите, защото например духовенството и дворянството еднакво принадлежали към господстващата класа. Съсловната система била усложнена от разделението вътре в отделните съсловия. Особено очебийно е това при дворянството, което се деляло на две прослойки: слой на великите господари аристократи и слой на средните дворяни, които в борбата за власт неведнъж влизали в остри противоречия.

Най-важното учреждение на съсловията било съсловното събрание, в което имали право да участват само съсловията, по-скоро техните представители делегати. В съсловното събрание се утвърждавали законите, там се определяли данъците, там се решавали и военните дела. По времето на Жигмонд и главно след неговата смърт съсловното събрание в Унгария станало орган на най-важните политически решения (в Англия съсловно събрание започва да функционира още от 1265 г., във Франция — от 1302 г.).

В съсловната държава много скромна роля играело гражданството, а крепостните били изцяло изключени от съсловната държавна власт, те даже не могли да се организират като отделно съсловие.

 

Селско въстание в Трансилвания— 1437 г. Антал Наги Будаи

 

В началото на XV в. настъпили съществени промени в положението на крепостните, макар и не изцяло в тяхна полза. Развитието на земеделието, производството за градския пазар сдобило селяните с пари, направило селото по-богато. В селските домове, покрити с тръстика и слама, оттогава започнали да обзавеждат и стая към кухнята, а в преградките на скриновете за празнични дрехи звънкали и сребърни пари. Това обаче възбудило алчността на земевладелците. Грамотите разказват за случаи, когато властващите господари просто отвличали по-богати селяни и изтръгвали от тях откуп. Навред църковните и светските земевладелци несъразмерно увеличавали паричните даждия. Заедно с това те все по-открито показвали стремеж да парират свободното преместване на крепостните, тъй като това се отразявало на доходите им.

Първенстваща роля за увеличаване на крепостническите тегоби играело висшето духовенство. В случай, че някое крепостно село се окажело непокорно, духовниците не се спирали и пред крайната мярка — отлъчване от църквата. Това било ужасно за средновековния човек, то означавало да замлъкне селската камбана, да не присъства свещеник на кръщене, на венчавка, на погребение. Отдушник за потиснатите през тази епоха били еретическите учения, отклоненията от официалните църковни догми, които намирали широко разпространение сред селяните. В началото на XV в. напр. в Унгария се разпространило учението на професора от Пражкия университет Ян Хус.

Хуситското учение бързо завоювало терен главно в Южна Унгария и Трансилвания, където недоволството било по-голямо. Според тогавашен църковен доклад «заразените с хуситска зараза» между другото проповядвали, че пред бога няма разлика, че и крепостен, и поп, и дворянин — всички са равни. Те не признавали папата и смятали, че поп, който разполага с имот, има сто дяволи в душата си, следователно трябва да се ликвидира църковният имот. Такива проповеди в същност в религиозна форма нападали феодалния режим и църковно-земевладелската власт с общи усилия се опълчила против тях. Църквата с подкрепата на земевладелците изпратила инквизитори за изкореняване на ересите. Инквизиторите не знаели милост, даже и мъртъвци изравяли и ги изгаряли, щом имало подозрения за тях, че са били еретици.

Инквизицията турила ред в Южна Унгария, обаче в Трансилвания не могла да спре избухването на първото голямо селско въстание. Пряк повод за него дал трансилванският епископ Гьорг Лепеш. Поради обезценяването на парите в продължение на три години той не събирал десятъка, докато в 1437 г. започнал да събира, и то в пълноценни монети, църковния данък за целия изминал период. С това чашата преляла, унгарските и румънските селяни хванали оръжието. Техен вожд бил дребният дворянин Антал Haги Будаи. Подкрепило ги болшинството от населението на Коложвар (дн. Клуж).

Селските армии победили край Деш (дн. Деж) феодалните господари, които били принудени да започнат преговори. Двете страни се споразумели в Коложмонощор пред конвента15. Според споразумението девятъкът следвало да се премахне, да се осигури свободното преместване, да се предостави и на селяните възможност за съсловно организиране. Решено било делегатите на крепостническите села да се събират ежегодно, за да контролират дали се спазва споразумението. На практика обаче споразумението в Коложмонощор не било осъществено. Част от селяните се върнали по селата си, докато секелски и саксонски господари обединили силите си за потушаване на въстанието. Решаващото сражение станало край гр. Коложвар в 1437 г. При измененото съотношение на силите селяните били разбити и самият Антал Наги Будаи загинал героично в сражение.

 

Борби против турците под ръководството на Янош Хуниади

 

390px Ioan de HunedoaraДокато трансилванските и унгарските господари обуздавали селяните и си оспорвали имотите, турците затвърдили балканските си завоевания. Те проектирали да осъществят целта си — завладяването на света — с необикновено голяма за европейските бойни полета армия. Силата им, предназначена да реши съдбата на битките, било спахийството, което за военна служба получавало имение от султана. Знаменитите еничари били пехотинци, охраняващи султана или великия везир. Отвлечени от завоюваните територии деца били превъзпитавани и превръщани в покорни оръдия на завоевателната политика. Домът на еничаря била казармата, а занаятът му — да се бие. С фанатизма на монах той се обричал на «свещената» война.

Пред регулярните турски армии постоянно шествали разбойнически грабителски части. За опасността, надвиснала над Унгария, е показателен фактът, че през 30-те години на XV в. в южните области все по-често връхлитали «препускащи глутници и подпалвачи». Най-богатата част на страната била плячкосвана от врага. На застрашената територия многократно дворяните организирали съпротива, но без особен резултат. Великите господари, както един техен съвременник се изразил, «изстиват пред боя» против турците. В тежкото си положение беззащитната страна «вече изпитвала страха от поробване», когато първите победи на Янош Хуниади извършили прелом в подетата борба против турците.

Хуниади не бил потомък на велики господари. Той бил от древно дворянско потекло от Влашко. Семейството му се преместило в Унгария, където баща му станал дворцов витяз на крал Жигмонд и получил от него замъка Хуниад (дн. Хунедоара) като имение. Още от ранни младини Хуниади се подготвял за боец и в това отношение имал безпримерни успехи. По начало служил около разни велики господари, после се преместил в свитата на краля, бил в Италия и Чехия. В края на 30-те години на XV в. се прехвърлил в Южна Унгария като командир на няколко «лежащи в гърлото на турчина» силно застрашени гранични замъци. Това било истински прелом в живота му. Оттогава той посветил всичките си сили на борбата против турците. Хуниади задържал султанските армии по време, когато един след друг се сменявали кралете (след Жигмонд — неговият зет Алберт Хабсбург, 1437 — 1439 г.; после — синът на Алберт, още бебе, а след него — Уласло I (Ягелонски), 1440 — 1444 г.) и в страната наново се разпалили продължителните борби на великогосподарските лиги. Така Хуниади станал «единствен страх на турците», носител на високи държавни рангове, бан, главен управител на областта Темеш, войвода на Трансилвания; той бил и най-големият земевладелец на страната, господар на земевладение с повече от 4 млн. холда. В едно отношение се различавал от другите велики господари: докато те гонели егоистични цели, той използвал всичките си имения и рангове като средство за борба против турските нашественици.

Хуниади бил такъв феодален господар, който придобил значението на национален герой, тъй като поставил за цел на живота си изгонването на турците. «Стига толкова мъже в ярем, обезчестени жени, пълни с отрязани глави каруци, позорен търг с поставени в окови роби, стига това ежегодно издевателство с нашата религия — писал големият пълководец. — Враговете, които толкова ни нападаха, никога няма да прекратят своите нападения, ако ние не ги разгромим. С тях няма и не може да има траен мир.»

При воденето на война Хуниади съчетавал отбраната с нападението, практикувал т. нар. активна отбрана. Този негов основен принцип отговарял на целите му. «Трябва да се решава и да се действа» — се изразявал той и походите му наистина доказват неговата решителност. През 1442 г. беят Мезид нахлул в долината на р. Марош. Макар и с малочислена армия, Хуниади се впуснал в боя против превъзхождащите сили на врага и макар че претърпял поражение, не се отчаял. Той позовал на оръжие селяните, и то само пет години след въстанието от 1437 г., като с тяхна помощ за пет дни разгромил турските разбойници край Гюлафехервар. Когато ядосаният заради поражението султан пратил против него цялата си армия, с която разполагал в Европа, Хуниади смело посрещнал турците и нанесъл поражение на превъзхождащите го по брой нападатели. През есента на 1443 г. заедно с Уласло I Хуниади предприел голямо нападение с около 30-хилядна армия, в която имало и бойци от различните балкански народи. Тази армия завзела Ниш, София и имала намерение да прехвърли проходите на Балкана и да стигне до Адрианопол, до тогавашната столица на Турция, но суровата зима попречила. Била освободена по-голямата част на България и султанът бил принуден да направи значителни отстъпки при сключването на Сегедския мир.

След голямата победа неочаквано последвали много тежки години. Папата внушил на краля да наруши мирния договор и през есента на 1444 г. вербувана на бърза ръка армия тръгнала против турците. Унгарците разчитали на обещанието, че папската флота ще попречи на азиатските турски армии да се прехвърлят в Европа. Папската флота обаче, състояща се от няколко галери, не могла да предотврати това прехвърляне, тъй като срещу злато турците използвали генуезки кораби и при Варна почти унищожили армията на Хуниади. След като в боя загинал и кралят, в Унгария настанала пълна анархия. Въоръжените междуособици, върлуванията и произволите отново се умножили. «Мярка на правото е силата; сляпо вървим към гибелта» — писал епископ Янош Витез.

Новият крал Ласло V, който бил още дете (син на Алберт, роден след смъртта му), се приютил при чичо си — немския император Фридрих III и останал безучастен към съдбата на Унгария. Тогава съсловното събрание поверило управлението на страната на избрания за регент Хуниади. Големият борец против турците не могъл да сломи властта на бароните, но все пак установил сравнително спокойствие, което му позволило да започне осъществяването на важния си план — подготовка за противотурско нападение. «Ние, които едва смогвахме с щит, ще трябва да изтеглим меч против враговете си», казвал Хуниади.

През 1448 г. той тръгнал с малка, но отлично въоръжена армия по известния балкански военен път в посока на Косово поле. Хуниади запланувал да се съедини с армията на албанския герой — бореца за свобода Скендербег (Георг Кастриоти).

Планът му обаче издал сръбският деспот Бранкович, а помощната му войска го изоставила. Така с превъзхождаща сила след тридневна непрекъсната тежка битка турците удържали победа. «Не сърцатост, а оръжие не достигаше.»

966px Battle of NandorfehervarСлед няколкомесечни приключения Хуниади успял да се прибере в родината си. (Той бил принуден да воюва с турски разбойници, които предварително си оспорвали големия му златен кръст; освен това попадал в плен на Бранкович, който го изнудвал.) След завръщането си Хуниади вече не могъл да укрепи своята власт така, че да мисли за нападение срещу турците. През 1452 г., когато Ласло V се прибрал в страната, той се отказал от регентството. Неговите противници, които му завиждали за успехите и за голямата популярност, започнали да се организират, за да го погубят. Когато обаче в 1453 г. паднал и Цариград, станало ясно, че скоро ще има решаващо нападение против Унгария. «Един бог на небето, един владетел на земята» — това бил лозунгът на Мохамед II, който се стремял към световно господство. През 1456 г. той започнал да обсажда Нандорфехервар (Белград) със 150-, а според други — с 200-хилядна армия. Белград бил ключът на тогавашна Унгария. Падането на тази крепост означавало да се отвори път на турчина. В часовете на крайната опасност Хуниади останал почти сам. Бароните се изпокрили в най-яките си замъци, дворецът се евакуирал във Виена. Владетелите на западните страни не дали помощ, а папата се задоволил с позив за кръстоносен поход, за организирането на който бил натоварен Янош Капистран.

Защитата на замъка при устието на Сава поел Михай Силаги16 шурей на Хуниади, който разполагал само с няколко хиляди души в момента, когато многолюдният турски лагер го изолирал от външния свят. Хуниади обаче не го изоставил. С наемниците си, с фамилиарите си и според тогавашни сведения с 40 хиляди кръстоносци той се опитал да си пробие път до замъка. И наистина той успял да пристигне в последния момент, когато турската артилерия била разрушила огромни части от стените, когато външните стражарни били вече в турски ръце и смъртта тропала на вратите на изтощените защитници.

527px DugovicsХуниади преди всичко пробил блокадата. По водната шир, където Сава се влива в Дунав, натъпканите с избрани кръстоносци и оръжие варки започнали ожесточена схватка с турските галери. След петчасова ожесточена битка бил отворен път към замъка, в който влязъл самият Хуниади и поел ръководството на отбраната. Тъй като турците вече почти напълно били разрушили външните стени, щурмът на неприятеля ставал все по-опасен. По едно време врагът стигнал до вратите на вътрешния замък, дори на една от кулите му проникнал вражи войник, опитал се да сложи там знамето с конска опашка и да означи с това победата на турците. В момента обаче бившият участник в битката при Варна Титус Дугович хванал турския байрактар и заедно с него самопожертвователно се хвърлил надолу в бездната.

Съдбата на битката решило контранападението на кръстоносците на 22. VI. 1456 г. «Армията от занаятчии, селяни, бедни хора, селски попове, студенти, просяци, монаси» атакувала турския лагер. Когато султанът се опитал да им прегради пътя за връщане обратно, Хуниади се намесил в боя и успял да превземе турските топове. Врагът бил притиснат между два огъня и нямал друг избор освен бягството. Така по думите на летописеца Туроци «селски ръце, навикнали повече да въртят мотиката, отколкото оръжието», победили световния завоевател.

Световноизвестната белградска победа имала това значение специално за Унгария, че отсрочила за няколко десетилетия напредването на турците, които успели да нахлуят в страната едва 70 години след тази битка. Победата обаче коствала много скъпо на унгарците. Няколко седмици след победните дни в лагера се разпространила чумна епидемия, която не пощадила и знаменития борец против турските завоеватели, великия Янош Хуниади.

 

Крал Матиаш Хуниади (Матиаш Корвин)

 

Mtys Kirly arcmsaВеликогосподарската лига на Цилеи — Гараи се възползвала от смъртта на Хуниади по много долен начин, като се опитала да ликвидира семейството му. Започнали да го клеветят и даже стигнали дотам, че с военна сила се опитали да вземат от Ласло Хуниади ключовете на Нандорфехервар (Белград). Ала левентът син на героя пълководец не допуснал армията в замъка, пуснал само Цилеи и неговия роднина Ласло V. Тогава се разиграли кървави сцени. По време на преговорите сприхавият велик господар Цилеи извадил меча си, но влезлите в момента привърженици на Хуниади го заклали. Уплашеният крал с клетва обещал, че няма да отмъщава за заговорника Цилеи. Когато обаче се завърнал в Буда, той отново станал играчка в ръцете на враговете на фамилията Хуниади. Той повикал в двореца си в Буда братята Хуниади и техните главни привърженици, пленил Ласло и наредил да му отсекат главата. «Главата на страната съсякоха» — се мълвяло навред по повод станалото на Будимския площад Сент Гьорг (Свети Георги).

Привържениците на Хуниади начело с Михай Силаги и Ержейбет Силаги се сплотили за въоръжен отпор против незаконността. Кралят се уплашил, че може да последва открито въстание, и избягал в Прага, отвличайки със себе си по-малкия син на Хуниади Матиаш като пленник. Тъкмо обаче когато там се готвел за сватбата си, неочаквано умрял (навярно бил отровен).

През януари 1458 г. при голям студ съсловията се събрали да изберат крал. Великите господари се събрали в Буда, а средните дворяни — на полето Ракош. Между великите господари имало привърженици на немския император Фридрих, други проявявали предпочитание към династията на Ягелоните. Да сложи короната на собствената си глава претендирал надорът Ласло Гараи, а също и банът Микярш Уйлаки. Средното дворянство и народът държали за сина на славния Хуниади.След дълги преговори и великите господари склонили на такова решение, особено след като Михай Силаги пристигнал с 15 — 20 хиляди бойци и казал на колебливите: «Тогава мечът ми ще избере крал.»

Властта на младия Матиаш отначало била слаба. В замяна на този избор Михай Силаги приел много тежки условия от противната страна. От името на Матиаш той дал немалко обещания: че младият крал няма да отмъщава за смъртта на брат си; че ще остави противниците по местата им, без да посяга на техните рангове; че няма да взема извънреден данък; че ще се ожени за дъщерята на вожда на противната страна, а Силаги ще остане 5 години регент, докато всичко това се осъществи. При това положение грамотите на Матиаш в чужбина се признавали само ако на тях фигурирал печатът на някой велик господар.

В 1458 г. Унгария била застрашена от всички страни: от юг напирали все по-опасните турци, от север и запад — властолюбиви претенденти за престола. В същото време, както пише хронистът, «Унгария се разпадна, разкъса се на парчета, между които почти няма връзка». Напр. Ишкра, опирайки се на чешките си наемници, в продължение на няколко десетилетия побеждавал всяка кралска армия. Него го смятали за пълновластен господар на Северна Унгария. Подобно било положението и в другите части на страната. И докато външните врагове и вътрешните раздори са увеличавали, хазната се опразвала, армията оставала без подкрепления.

Матиаш от малък бил приучен да преодолява трудности. Дворцовият му историк Боифини с характерната за историците хуманисти идеализация пише за него:

«Роден в грохота на битките, той е пораснал в лагер, развивал се е във войнишките шатри. Още като малко дете се научил как трябва да се воюва при обсада, как да се преплува Дунав, как в пълно снаряжение да се издържа на студ и жега, да се търпи умора и глад, как да се открива врагът под дърво и камък и повече от всичко да ненавижда нерешителността и бездействието.»

Матиаш наистина не останал дълго време пасивен. Вслушвайки се във възпитателя и съветника си Янош Витез — най-даровития сътрудник на фамилията Хуниади,—той анулирал всички клаузи на изборната сделка-споразумение. Не се побоял даже да затвори в замъка Вилагош (дн. Ширия) чичо си Михай Силаги, след като той му се противопоставил, макар че благодарение на него заел трона. Той бил решителен спрямо великите господари и спрямо Фридрих III, който с оръжие нахлувал в страната. В тежка, нерядко в кризисна борба провалил великогосподарските лиги и принудил императора да сключи мир. Фридрих му върнал короната на крал Ищван при условие обаче, че ако след смъртта си Матиаш не остави наследник мъж, унгарската корона ще наследят Хабсбургите.

640px Mtys budai vraПобедата над лигите и отблъскването на Хабсбургите дало възможност за възобновяване на борбите против турците. По това време вече турската власт над Балканския полуостров била затвърдена и синът на големия борец против турците, който можел да разчита само на своите ограничени сили, не е бил в състояние да предприеме голям поход за окончателна разправа. Най-големият успех в босненския му поход, организиран през 1463 — 1464 г. с цел да се укрепят южните гранични замъци, било завземането на замъка Яйце. Резултатният поход задържал завоевателите, ала борбите срещу турците, от които зависела съдбата на Унгария, не продължили с необходимата сила.

След това крал Матиаш изразходвал всичките си сили за укрепване на централната (кралската) власт и за осъществяване на западните външнополитически цели. Неговият владетелски идеал била силната централна власт. Той искал да се прекрати «вечното безумно воюване, раздорът между феодалните господари». Този му план подкрепяли градските бюргери, върху чиито кервани с ценни стоки все още връхлитали за грабеж властващи феодални господари. Подкрепили го с цел да укрепят собствения си стабилитет и средните дворяни. За осъществяването на големия план съдействало обстоятелството, че тогавашна Унгария била сравнително гъсто населена и богата страна. Тя имала около 3,5 — 4 млн. жители (колкото Англия!). Тя разполагала с богати рудници за благородни метали и с развита цехова промишленост.

Матиаш използвал икономическите и обществените възможности, надделял над бароните, организирал независима от тях армия и държавна организация. На държавни длъжности той назначавал свои привърженици, между които имало потомци на занаятчии и селяни. Той укрепил централните учреждения (главно канцеларията си), реформирал правосъдието и организирал — като най-здрава опора на властта — постоянна наемна армия, която след смъртта му наричали черна армия (по всяка вероятност от името на един вожд, наемник на крал Матиаш, Янош Хаугвиц «Черният»).

Получилата широка известност наемна армия на Матиаш през 80-те години се състояла от 8000 пехотинци, 20 000 конници, 9000 каруци, 200 дунавски кораби и фрегати с топове. Артилерията на Матиаш познавали и в далечни земи (Иван III от Московския Кремъл към него се обърнал за тополеяри). Вождовете му не били обикновени хора. Кинижи напр. смятали за унгарски Херкулес. За него разправяли, че дигал воденичен камък на рамото си и че с бъчва от 100 л вино свободно дигал наздравица. Общопризнат велик левент на армията, съставена от чешки, полски и немски наемници, бил сам кралят, проявил се като най-вещ пълководец, хитър разузнавач и като смел боец на епохата си.

640px RabenwappenЗа издръжката на голямата наемна армия и на увеличената администрация били необходими много пари. Това трябвало да се набави от данъците на селяните. Крал Матиаш натоварил крепостните с много тежки данъчни тегоби. Вместо данък за порта, превърнал се в постоянен при царуването на Анжуйците, Матиаш въвел данък «димнина», с който данъкоплатец ставало всяко крепостно семейство. Най-тежък бил въведеният извънреден военен данък — 1 форинт на крепостен парцел. По този начин годишният доход на кралската хазна се увеличил неколкократно, той достигал, даже надминавал 1 млн. форинта (по-голям от неговия доход едва ли е имал и кралят на по-богатата Франция). Матиаш много добре разбирал, че издръжливостта на крепостните си има своите граници и затова енергично ограничил експлоатацията им от страна на църковните и на светските земевладелци. За крепостните той обезпечил почти пълна имотна и лична безопасност от нападателите турци и от насилниците господари. Освен това Матиаш подкрепял правото на крепостните за свободно преместване, съблюдавал интересите на свободните селяни и дал привилегии на градовете, занимаващи се предимно с полевъдство. Затова той по-късно бил почитан от народа като велик крал, образец на справедлив, защитаващ селяните и наказващ господарите владетел.

Матиаш използвал увеличените сили на централизирана Унгария за осъществяване на големите си външнополитически планове. Целта му била да създаде силна дунавска монархия чрез завземането на Чехия и Австрия, а след това — и на императорската корона на Свещената римска империя. Той смятал, че в тогавашната международна обстановка само едно такова съсредоточаване на средноевропейските сили ще позволи да бъдат изтласкани турците от Балканския полуостров и че само по този начин ще може да се осъществи задачата, която Янош Хуниади оставил като завещание. В унисон с тази политическа концепция от средата на 60-те години той провеждал спрямо турците политика на отбрана, а спрямо Запада предприел редица нападателни акции.

Първо започнали чешките войни. Насърчен от папата, Матиаш предприел кръстоносен поход срещу бившия си тъст — чешкия крал Подебрад, поради това, че той, Подебрад, подкрепил чешките еретици хусити. Войната се проточила много (1468 — 1476) и се характеризира с открития си завоевателен стремеж. Свързаните с нея големи разходи предизвикали недоволство в широки кръгове. Някои от най-близките привърженици на Матиаш се разбунтували (напр. Янош Витез и Янус Панониус), но кралят успял набързо да се разправи с въстаниците и с въоръжения нападател — полския претендент за престола (Казимир Ягело), благодарение на енергични мерки, на отличен тактически усет. Последвалото в края на краищата примирие имало компромисен характер и Матиаш освен титлата чешки крал успял в същност да задържи Моравия и Силезия.

След чешките войни със завземането на замъка Сабач кралят укрепил южната гранична линия. Въпреки това имало случаи, когато в страната нахлували още по-големи турски мародерстващи военни части. С един такъв случай е свързана много популярната в Унгария блестяща победа на Багори и Кинижи в Кенермезьо (Хлебно поле, край р. Муреш, сега в Румъния, бел. пр.) през 1479 г.17

Най-упоритите врагове на страната по времето на Матиаш били Хабсбургите, които недооценявали решаващата роля на Унгария в съпротивата против домогванияга на Високата порта. Те отново и отново се явявали като завоеватели и претенденти за унгарския престол, намесвайки се в политическия живот на страната. Поради това Матиаш Хуниади многократно воювал с Фридрих III. В резултат на тези войни той завзел по-голямата част на днешна Австрия, а в 1485 г. гладуваща Виена била принудена да отвори вратите си пред унгарския крал и «гордият имперски бург изохкал пред витязите на Матиаш» (така гласи и Националният химн на Унгария, написан през 1821 г. от Кьолчеи, бел. пр.). Все пак Матиаш не успял да осъществи докрай големите си планове. Императорската корона се оказала недостижима за него. В последните години на живота си той съставил план за нов поход срещу турците, ала преди да започне осъществяването му, го сполетяла смъртта.

По времето на Матиаш културата на Унгария била съвсем близко до равнището на най-развитите европейски страни. Кралят ценял много науката и изкуствата (той се изразявал: «Некултурният крал е коронясано магаре»). Дворецът бил отворен за унгарските и чуждестранните хуманисти. Особено след втория брак на Матиаш заедно с Беатриче, с неаполската кралска дъщеря, в «Панония» пристигнали много италиански писатели и художници. Между тях бил и маестро Бонфини, който по-късно като дворцов историк увековечил паметта на крал Матиаш.

Будимският замък и Вишеградската кралска палата и в развалините си сега са красноречиви паметници на Унгарския ренесанс. Според Миклош Олах, живял в първата половина на XVI в., Вишеградската палата имала 350 стаи и на времето смятали, че тя далече превъзхожда другите строежи на могъщия крал с великолепните си дворове, ловни паркове и зарибени езера. Шадраванът на Вишеградския замък бил издялан от червен мрамор и украсен с ковано желязо. При тържества от него излизали струйки червено и бяло вино и пристигащите на приемите чужденци с право се учудвали на блестящото великолепие на двореца на Матиаш. В Будимския замък пък имало книги с художествена ценност, украсени с герба на семейството Хуниади, т. нар. Корвини18. В скромна къщичка до замъка немският майстор Андраш Хес експериментирал въвеждането на книгопечатане в Унгария. Блестящите палати в Буда и Вишеград, икономическото развитие, силната централна власт, активният културен живот — всичко това показва, че царуването на Матиаш Хуниади е било най-знаменитата епоха за средновековна Унгария.

 

Феодалната аристокрация при династията на Ягелоните

 

47-годишният крал Матиаш починал внезапно на 5. IV. 1490 г. във виенския имперски замък. Големите планове, недовършените начинания били погребани заедно с него в гр. Секешфехервар.

«Войникът жалееше в негово лице щедрия човечен вожд, занаятчията — своя ръководител, народът и селячеството оплакваше милостивия грижлив господар.» След краткотрайното зашеметяване знатните господари, разбира се, въздъхнали облекчено. Те сметнали, че е дошло вече времето да си възвърнат «старата свобода». Не искали и да чуят за коронясване на извънбрачния син на Матиаш — Янош Корвин, понеже се страхували, че той ще продължи политиката на баща си. Даже и тези, които Матиаш издигнал нагоре от низините и които приживе нему обещали с клетва, че ще осъществяват заветите на великия крал, и те се изметнали.

Знатните господари си подбрали крал, с когото да си играят, както си искат. Такъв именно бил коронясаният от тях Уласло II от ягелонската династия, при царуването на когото кралската власт паднала извънредно ниско. Кралят предоставил всичко на бароните: добже, т. е. добре е, бил обичайният му израз. Той обезсилил наредбите на Матиаш, които засягали интересите на господарите. По негово време в същност властта държали в ръцете си няколко безсъвестни знатни господари и висши духовни лица (типични фигури за онова време на баронско управление били: кардинал Тамаш Бакоц, който имал 26 вида църковни доходи и успял да се снабди с много поземлени имения; печският епископ Янош Ернуст — злоупотребител хазнар; надорът Ищван Батори — пияница и неграмотен; банкерът с голяма кариера Имре Серенчеш).

Бароните, домогнали се до властта, смятали за най-спешна своя задача да разгромят политическата система на Матиаш. Те ликвидирали «вредните» новаторства на великия крал. Деморализирали и в края на краищата разложили известната Черна армия, а хазната му до такава степен изпразнили, че някой път за посрещане на ежедневни кухненски разходи кралският дворец бил принуден да взема кредит от бароните (доходите на Уласло едва били 1/5 от тези на Матиаш).

Безграничната власт на бароните предизвикала енергично противодействие от страна на средните дворяни, укрепнали по времето на Матиаш. Те създали т. нар. среднодворянска партия и имали големи претенции, но в същност се борели не за възобновяване на политиката на Матиаш, а за разширяване на собствената си власт. Затова те враждували с големите господари и се противопоставяли на кралския дворец, който се съюзявал с Хабсбургите. Затова през 1505 г. в Ракош те решили, че щом дойде краят на Ягелоните, ще изберат крал от своята среда. Те говорели, че чужденците не познават «морала и обичаите на скитския (унгарския) народ», а в същност с това гледали да разчистят терен към трона за водача си — богатия Янош Сапояи.

Селячеството само губело от настъпилите след смъртта на великия крал изменения. Наистина безконечните войни на Матиаш, блестящият му дворец означавали за крепостните почти непоносими тегоби, но в същото време той ги защитил от земевладелските насилия. (Напр. при епископа на Вац — Миклош Батори, когото обичал заради високата му култура, Матиаш назначил свой човек, който да контролира стопанските му дела, със строго нареждане да не се допуска изнудване и измъчване на крепостните.) След смъртта на Матиаш, вместо да им бъдат обезпечени имотите, крепостническите села били подложени на опустошения от страна на насилниците знатни господари, борещи се помежду си и съревноваващи се с мародерстващите турски военни части. Селяните «с готовност биха платили — пише Бонфини — 6 пъти по-голям данък, само да може да възкръсне кралят им». И тъй като това било невъзможно, за тях не оставало друго утешение освен горчивата пословица: «Помина се Матиаш, умря и правдата.»

Знатните господари и средните дворяни най-ожесточено се борели помежду си за властта, но те напълно се солидаризирали във все по-голямата експлоатация на крепостните. В началото на XVI в. неизмерима дистанция отделяла земевладелеца от крепостния. Един френски пътешественик, посетил Унгария през 1502 г., констатирал, че унгарският дворянин третира селянина наравно с добитъка. Земевладелците наистина не давали възможност за какъвто и да било просперитет на крепостния. Те наредили на крепостните от полските (земеделските) градове всеки поотделно да плаща девятъка, докато по времето на Матиаш те били облекчени много с това, че могли да плащат данъците си заедно. С това знатните господари окончателно отнели възможността на крепостните от тези полски (земеделски) градове по-късно да могат напълно да се откупят и да станат свободни. За да си осигурят даже работна ръка и при по-тежки условия, земевладелците на практика правели невъзможно свободното преместване на крепостните. Така насъбралото се негодувание при първия удобен случай предизвикало най-голямото селско въстание в унгарската история.

 

Селската война в Унгария

 

На 16. IV. 1514 г. естергомският кардинал Тамаш Бакоц при много тържествена обстановка обявил кръстоносен поход против турците. «Пълно опрощаване на греховете и блаженство на оня свят» обещавала на кръстоносците оная папска була, която Бакоц взел със себе си от Рим при последния избор на папа. Властолюбивият унгарски кардинал, загубил в съревнованието за папската тройна корона, получил като обезщетение за това от новия папа булата за кръстоносен поход.

Народът не обръщал толкова внимание на грешните замисли на господарите, а мислел главно за самозащитата си, спомнял си за Хуниади. Тласкани от такива подбуди, много хора прииждали в лагерите — било с каруци, било пеш — под ръководството на свещениците и на кметовете. Пъстра маса от селяни, хайдути19, градски бедняци, студенти, занаятчии, наемници се събрали без господари на полето Ракош и на други сборни пунктове в страната. Родолюбие и религиозен фанатизъм, мизерия и някакво смътно желание да се изменят нещата събрало край Пеща около 40 000, а в цялата страна около 80 000 души.

В лагера на кръстоносците очебийно било отсъствието на благородници; тук-там можело да се види някой беден дворянин. Така че начело на подготвяния кръстоносен поход застанал не някой знатен феодал, а обикновен секелски витяз от граничен замък — Гьорги Дожа. Пръв негов помощник станал свещеникът от гр. Цеглед — Льоринц Месарош.

Dzsa GyrgyЗемевладелците, които не искали да жертват нито кръв, нито сребро за борбата срещу турците, не гледали с добро око на това, че крепостните им стават кръстоносци в момент, когато имало най-много работа на полето. Те упражнявали натиск, насилия, тормоз спрямо домашните на кръстоносеца само и само да спрат притока към лагерите. Болшинството от управляващите по начало се противопоставили на идеята за кръстоносен поход. Страхът им растял, като виждали как лагерите набъбвали. В края на май 1514 г. те прибягнали до крайни мерки, т. е. обезсилили, взели обратно папската була и спрели вербуването на кръстоносци. Кардинал Бакоц от своя страна, за да накара събралите се да се разотидат, ги заплашил с анатема, а държавниците, за да се избавят от селяните кръстоносци, решили да ги изпратят без необходимото въоръжение против турците.

Селяните на Дожа обаче не слушали повече нито високопоставените държавници, нито кардинала от Естергом. В лагера Ракош селяните разбрали какви обществени несправедливости са вършили земевладелците из цялата страна. Събрани заедно в огромна маса, те осъзнавали по този начин и силата си. Така настъпил преломът: селската армия не тръгнала против турците, тъй като в лицето на собствените си господари познала най-заклетия си враг.

Главната сила тръгнала по посока на гр. Цеглед. Дожа говорил на тържището на това полско (земеделско) градче за причините на прелома и за целите на селската война. В цегледската си реч Дожа според тогавашни писатели хуманисти между другото казал:

«Вие сте сънародници на унгарското дворянство, ала то ви третира като роби, не като селяни. . . Високомерниците оставят грешната ви душа само защото имат полза от това, че сте живи. Това, с което угарта се отплаща заради вашия труд и трудолюбие, това, което дава добитъкът ви — всичко превръщат в разхищение дворяните. За тях орете земята, за тях засаждате лозя, за тях отглеждате стада; за вас остават само слугуването и нищетата.

Докога ще търпите този позор, унгарци?

Последвайте бога, който ви е създал за свобода, който е парализирал враговете ви, който ви е събрал и ви е дал оръжие в ръцете. Хайде, нападайте враговете, унищожете, изгонете всички, докато страхът ги вцепенява! Веднъж изпуснат, благоприятният момент никога няма да се върне, ако веднага не го използвате. . .

Среден път няма! Или трябва да изкоренявате дворянството, или със собствената си кръв и вечно тежко робство ще трябва да се покайвате пред високомерния враг.»

През юни 1514 г. селската война обхванала почти цялата страна. В провинцията действали близки на Дожа организатори-пълководци, а главната въстаническа армия след Цеглед преминала Тиса при селището Варшан, без да има кой да й се противопостави. При местността Надлак и Чанад въстаниците победили армията на епископ Чаки и надорът Батори бил принуден да избяга. След това Дожа започнал да обсажда Темешвар — главния център на дворяните от Южна Унгария. Капитан на замъка станал самият надор Ищван Батори, който потърсил там убежище. Продължилата повече от един месец обсада и гладът принудили Батори да се обърне с тайно писмо към най-омразния си съперник, към войводата на Трансилвания Янош Сапояи за помощ. Опасността сплотила в един лагер съперничещите си по-рано кръгове на господстващата класа. Кралят се обърнал към папата за помощ и въпреки че нямало пари за граничните замъци, започнал подготовката за вербуване на чуждестранни наемници. Надорът и войводата се помирили и Сапояи тръгнал към Темешвар.

Отлично въоръжената армия на трансилванския войвода неочаквано нападнала лагера на Дожа. Въпреки това борбата се водила дълго време с еднакви шансове, докато най-сетне поради предателство селската армия била обкръжена. Дожа и тогава не помислил за бягство. Той сякъл враговете, докато сабята му се счупила, и тежко ранен го довлекли пред Сапояи.

Merian Execution of Gyrgy DzsaСелската война била последвана от нечовешко отмъщение. Десетки хиляди селяни били обесени, няколко окръга отвъд Тиса били обезлюдени. Дожа по заповед на войводата победител поставяли на нажежен железен трон, слагали на главата му нажежена желязна корона, а голото му тяло разкъсали с огнени железни клещи. «Гьорги не плачеше, не охкаше, не се страхуваше» — разказват и вражите хронисти.

Събралото се през октомври 1514 г. съсловно събрание довършило делото на отмъщението. Съсловията приели закон, с който за вечни времена се отнемало на крепостните правото на преместване.

«Въпреки, че всички въстанали против господарите селяни заслужават смъртта, все пак толкова кръв да не се лее и цялата селска класа да не се изкоренява, тъй като без нея дворянството малко струва; поради това само главните съучастници да бъдат ликвидирани, а другите само да плащат кръвно обезщетение за убитите дворяни и да възвърнат причинените вреди... Но за да се запомни за вечни времена това предателство, за да понасят наказанието и потомците и далечните внуци да видят какъв ужасен грях е да се въстава против господарите — отсега нататък да нямат право на свободно преместване и да се подчиняват на земевладелците с истинска вечна слугинска покорност.»

Този жесток закон, допълнен с редица други противоселски закони, Ищван Вербьоци включил в Тройната книга, в Трипартитум20, която никога не придобила силата на закон, но която дворянството ползвало като библия в продължение на векове.

 

Мохач

 

Lajos IIДокато след селската война дворянството изцяло било заето с отмъщението, турската опасност все по-застрашително надвисвала над страната. Трагедията ставала неизбежна. Безумното отмъщение на съсловното събрание от 1514 г. изключило селячеството от системата на отбранителните сили против турците. Дворянството било разединено и вниманието му отвличали ежбите за власт. Ставало все по-остро съперничеството между баронската партия, начело с Батори, и възглавяваната от Сапояи — Вербьоци среднодворянска партия. Често свикваните съсловни събрания станали терен на диви масови сцени, в които печелела първенството тази партия, която успявала да се опре на по-голяма военна сила.

Кралската власт отслабнала още повече. Вместо 10-годишния крал Лайош II (1516 — 1526) управлявали негови възпитатели. В хазната нямало пари и въпреки това безумното разхищение не се прекратявало. Все нови и нови кралски имения били раздавани на знатните господари срещу залог, тъй като издръжката на безбройните дворцови безделници, коне, ловни кучета и соколи извънредно много увеличила разходите на двореца.

Моралната сила на унгарската господстваща класа се стапяла в безсмислени котерийни раздори, в жажда за власт и за имот. Бакоц се занимавал със сплетни, Батори злоупотребил с данъците, за «добри услуги» в качеството си на съдия Вербьоци обсебил имения. «Няма такава несправедливост и подлост, която те не биха извършили, стига парите три-четири пъти да погъделичкат дланите им» — докладвал венецианският посланик. Пожертвувателността им пред олтара на родината се свеждала само до нищожни трохички. Според папския посланик «ако с цената на три форинта можеше да бъде спасена родината, не биха се намерили и трима души, които да направят тази жертва».

Турският натиск в същото време ставал неудържим. През 1520 г. станал султан добрият дипломат и отличен пълководец Сюлейман I. Още с първото си голямо нападение през 1521 г. той помел унгарската отбранителна система край Дунав — Сава. Ключът на страната — Нандорфехервар (Белград), също паднал в ръцете на врага.

Положението било утежнено от неблагоприятното за Унгария съотношение на силите в международен мащаб. Династическите споразумения на Ягелоните все повече я обвързвали към Хабсбургите, против които «най-християнският френски крал» Франц I влязъл в съюз с турците. За да стигнат Виена обаче, турските нашественици е трябвало дори и заради самото й географско положение да прегазят страната. Унгария се оказала в центъра на големите европейски противоречия, тя била изправена пред превъзхождащ враг, и то в момент, когато по вина на феодалните господари била по-слаба от когато и да било в цялата й средновековна история.

В навечерието на съдбоносните събития управниците на страната се опълчили не толкова против турската опасност, колкото против разпространяването на реформацията и миньорското въстание в Бестерцебаня. Съсловното събрание наредило лутераните да бъдат изгаряни; Бестерцебаня посетил самият надор Ищван Вербьоци, който признал, че рударите с право недоволстват, но въпреки това задигнал касата на рударското дружество, а ръководителите на въстанието били обесени.

Далеч не били обаче така експедитивни господарите през лятото на 1526 г., когато Сюлейман I тръгнал за Унгария с 80 000 войници. В часовете на голямата опасност били издадени само половинчати наредби. Селячеството дори не призовали на борба, а начело на армията със страх застанал самият крал, който в същност мислел за бягство. Великогосподарските и дворянските бандерии се събрали в лагера Толна в непълен състав и с голямо закъснение. Вдигнатата на крак 26-хилядна армия в по-голямата си част се състояла от чужденци. Положението се влошавало и от обстоятелството, че измежду бароните никой не разбирал от военно дело. Кардиналът от Калоча Пал Томори и братът на трансилванския войвода Гьорги Сапояи след много кандърми поели неблагодарната задача да командват армията. Решаващата битка се разиграла на 26. VIII. 1526 г. (според средновековния календар — «в деня на посичането на Йоан Кръстител»).

Битката при Мохач била ожесточена, но твърде кратка. Огънят на турските топове и превъзхождащата сила на турците сломила за два часа унгарската армия. В боя паднали вождовете, много барони и епископи, няколко хиляди витязи, а след битката умрял и самият крал. Такъв бил краят на средновековна независима Унгария.

Епископ Сремски и канцелар21 на страната Ищван Бродарич, който бил един от участниците в битката, в труда си «Вярно описание на сражението, станало на полето Мохач между унгарците и турците», между другото пише следното за тези трагични събития:

«Мястото, където разположиха армията, беше от Мохач на една, а от Дунав на половина миля. Както казахме и по-горе, тук се простираше голямо широко равно поле, което не беше прекъсвано нито от гори, нито от храсти, нито от реки, нито от хълмове; само наляво между това поле и Дунав имаше блатисти места и мочурища, обрасли в буйни треви и тръстика..., в която по-късно много хора умряха. Срещу нас се простираше продълговат заоблен баир; оттатък беше лагерът на турския султан. Под хълма имаше малко селце с църква. Името на това село е Фьолдвар; тук врагът бе разположил топовете си...

629px 2lajosКато беше даден знак за нападение, намиращите се най-отпред бурно се сблъскаха с врага; изгърмяха всички топове. Нападението не причини много вреди на врага, въпреки че беше по-бурно, отколкото би се очаквало пред вид броя на нашите войници; от редовете на врага паднаха повече, отколкото от нашите. Накрая врагът започна да се оттегля пред смело щурмуващите наши войници или защото нападението на нашите го блъсна, или за да ни привлече по-близо до местността, където биеха топовете му...

Битката трая около час и половина. Мнозина погълна споменатото бездънно блато. Тялото на краля, за когото някои твърдят, че е умрял тук, над Мохач, на половин миля от село Челе, намериха по-късно в един дълбок ров; тогава в този ров вследствие на наводнението на Дунав имало повече вода, отколкото обикновено, тъй че той се е удавил с коня си, както бил екипиран и въоръжен...

Следващия ден и нощ на битката врагът обиколи близката околност и каквото попаднеше отпреде му — изгаряше, унищожаваше, не щадеше нито пол, нито възраст, нито религия и по всякакъв начин извършваше жестокости над нещастната нация22. Нямам достатъчно сила, за да мога да опиша ужасите на тази нощ и на следващите дни.»

 

1Шaндoр Чoма Кьорьoши (1784-1842), изтъкнат унгарски учен, отличен ориенталист. Пътешествал из Азия, където търсил да открие прародината на унгарците.Той е съставил първия тибетско-английски речник, едно научно постижение със световна значимост.
23алaн — легендарно име, споменато от Аноним (унгарски историк от XII в., конто според някои учени е бил самият епископ на Гьор — Петер). Езиковедите смятат, че в старинния унгарски език Залан се е произнасял Чалан и произхожда от тюркската дума чапо (удрям). През 1832 г. унгарският поет Михай Вьорошмарти пише голяма епическа поема за маджарите, завоеватели на Среднодунавската низина, която е озаглавена «Бягството на Залан» и в която широко са използвани преданията и легендите около това име.
3По време на своите грабителски набези в периода 934—961 г. маджарите няколко пъти връхлитали на теориторията на Балканския полуостров. Те стигали чак до Цариград, пред стените на който лагерували. Според преданието те извикали гръцките витязи на двубой: византийците излъчили едър, строен левент с блестящо въоръжение; маджарите изпратили против него най-малкия от всички — Ботонд. Гръцкият витяз сметнал, че е унизително да се бори с такъв нищожен маджарин. Ядосан от това, Ботонд ударил цариградските врати с такава сила, че направил отвор, през който можело да премине 10-годишно дете.
4Ишпан (лат. Comes) — управител, член на кралския съвет и на кралската свита; така наричали и управителя на кралския окръг, когото обикновено подбирали от редовете на знатните. Това е общо наименование на знатните началници, на приближените на краля, които отговаряли за снабдяването и обслужването на кралския дворец.
5Варйoбаг — военни длъжностни лица в системата на кралската крепостна система. Повечето от тях разполагали със самостоятелно имение. В края на XIII и началото на XIV в. този слой в голямата си част се слива със средното дворянство. С течение на времето съставната на това понятие дума «йобаг» е изменила своето значение: така се наричали в първите векове на феодализма знатните от кралската свита; от XIV в. нататък с тази дума назовавали експлоатираните крепостни селяни.
6Варнeп (лат. Cives, castrenses)  - прикрепени към земята селяни, обслужващи кралската крепостна система. Първоначално изпълнявали и военна служба, а впоследствие били натоварени с различни тегоби; били разпределени на райони с по 10 или 100 души.
7Hадoр (надоришпан). Думата има славянски произход — произлиза от «на дворе жупан». В най-ранния период надорът е ишпан — управител нa кралския дворец; после компетентността му постепенно се разширява, като става надор — заместник на краля в съдебното и военното дело и посредник между него и съсловията. При случаите на опразване на трона той свиква съсловното събрание за избиране на крал; при избора гласува пръв. Тази длъжност се изпълнява до 1818 г.
8Двoрцoв съдия (лат. Iudex curiae) съдия на страната. Първоначално разглеждал юридическите дела само в кръга на кралския дворец, а впоследствие компетентността му се разпростира за цялата страна (орсагбиро). Рангът му е след надора. Други дворцови знаменитости: тарнoкмещер (лат. Magister tavernicorum) — завеждащ финансовите дела на двореца; от XIV в. длъжността се именува кинчтартo (ковчежник). Имало и завеждащ кралските конюшни, виночерпци, трапезник и др. Между главните знаменитости били т. нар. трансилвански войвода и хърватски бан.
9Секели - своето рода унгарска народностна група. Много се е спорело по това, какъв е произходът им: някои учени ги смятат за потомци на хуните; други държат, че те представляват сродна на унгарците тюркска народностна група; историците марксисти са на мнение, че това са потомци на ония маджари, които завоювали Среднодунавската низина през IX в. През X—XIII в. били преместени в сегашните им поселения в Трансилвания със задача да охраняват границата. Оттогава те се развили, по особен начин, запазвайки своята родова организация като граничари, които се ползвали с определени привилегии до началото нa XVIII в. Секелите се занимавали главно със скотовъдство. От тях във формата на данък се искало т. нар. «печене на волове» (да осигуряват печено волско месо); вместо този облог по-късно те давали жив рогат добитък. В рамките на родовата им организация се разграничават т. нар. примори (вождове), лефьо (конски глави - конници) и масата на обикновени секели пешеходци. Отделната военна и административна единица на територията им се наричала сек (стол). Най-значителни столове (области) били Чик, Харомсек, Марош, Удвархей, Араньошсек. Секелите се славят със самобитната си и богата народна култура. В болшинството си те сега живеят в Румъния (Унгарска автономна област).
10Организатори на голямото разместване на населението през XIII в. и управители на новообразуваните селища били кенезите и шoлтесите. В Северна Унгария действали шолтесите, а в Трансилвания — кенезите. Тази категория служители се слива по-късно с унгарското благородничество.
11«Банк Бан» от Йoжеф Kaтoнa (1791-1830) е извънредно популярна унгарска драма (по-късно е използвана от големия унгарски композитор Ференц Еркел за либрето на опера). Главният герой на драмата Банк Бан е историческа личност, а представената за негова съпруга Мелинда, изнасилена от брата на чужденката кралица, е художествена измислица. Измислен образ е и изразителят на страданията на селяните Тиборц. Тайната на големия успех на драмата се състои в това, че тя извънредно силно и дълбоко изразява идеята за свобода и национална независимост и поразително вярно отразява трагедията на селячеството.
12Mиклoш Toлди — историческа личност, придворен витяз на Лайош I, който се отличавал с необикновена физическа сила (според преданията дигал на ръце воденичен камък). Унгарският класик от XIX в. Янош Арани е посветил на неговия героичен и пълен с приключения живот цяла епическа поема-трилогия.
13Съсловно събрание — най-важната държавно-политическа институция в Унгария от средата нa XV в. (до 1848 г.). Утвърждава се успоредно с формирането на съсловията. Висшите духовници и едрите феодали направо се числели в състава на съсловното събрание с право на глас, а средното дворянство (по окръзи) и свободните градове пращали делегати. В десетилетията преди 1526 г. и средните благородници направо се явявали в съсловното събрание (дотогава то заседавало обикновено на полето Ракош край гр. Пеща, където се събирали около 8—10 хиляди души). В 1608 г. било разделено на две камари (горна и долна). Тогава били регулирани правата на окръзите относно изпращането на делегати. Съсловното събрание заедно с краля изработвало законите, утвърждавало размера на данъците. То избирало и коронясвало кралете.
14Скитането на калфите е било средство за усъвършенстване на знанията и занаята. Така те подбирали по-известен майстор, от когото получавали интифа, и след като работели известно време, той им давал документ за удостоверяване на правоспособността и майсторство. От XVIII в. скитащите калфи получавали специални трудови книжки от местната власт. Обичайно било, преди да поеме дългия път на скитничество, калфата да закове пирон в поставения за целта пън на главния градски площад. От забитите безброй пирони големият пън след известно време изглеждал като обвит с желязо. В унгарските музеи се пазят много такива «железни пънове».
15Конвент — ръководното тяло на монасите в отделните манастири. Такъв е бил и конвентът в Коложмонощор. Болшинството от конвентите през XIV—XV в. с кралско поръчение и под кралски контрол вземали живо участие в различни юридически дела. Конвентът изпълнявал ролята на нотариус при сделки, завещания, като издавал и достоверни преписи от грамотите. Приготвените от него документи били скрепявани с печат, получен и регистриран от кралския дворец. Оттук произхожда наименованието му loca credibilia —места на верността.
16Mихай Силаги е брат на съпругата на Янош Хуниади ( Ержейбет Силаги). Активен участник в борбата против турците, в чиито плен попада след една военна акция и бива умъртвен от тях.
17На Хлебното поле край р. Марош (Муреш) трансилванският войвода Ищван Батори се опитал па 13. X. 1479 г. да пресече пътя на огромната турска нападателна армия. В разигралата се битка турците показали явно превъзходство на силите, но щом пристигнал с подкрепления Пал Кинижи, унгарците спечелили победа. Този даровит пълководец се издигнал от положението на обикновен воденичар. Има предания, че на тържеството по случай победата му, танцувал с трима турци (двама убити мюсюлмани били в ръцете му, а един труп държал със зъбите си). Кинижи умира в 1494 г.
18Фамилиятa Xуниади произхожда от влашкото княжество. Бащата на големия герой Вайк получил от крал Жигмонд като дарение трансилванския замък Хуниад (оттук и името на фамилията), по-късно наричан Ванда Хуниад. В герба на фамилията е изписан един гарван (лат. corvus) със златен пръстен на клюна. Придворният историк на крал Матиаш — италианецът Бонфини, се стремял (това е характерно за хуманиста) да изведе корените на фамилията чак от римския род Корвинус. Така крал Матиаш Хуниади получил прозвището Корвин.
19Названието «хайду» унгарският филолог акад. Геза Барци обяснява така: «хайду или хаидо (в унгарския език, бел пр.) е изменена форма на думата хайтo (карам, гоня), която е равнозначна на «мархахайчар», т. е. тези, които откарвали за тържищата едър рогат добитък. В XVI в. думата означавала пехотинец наемник. В Балканския полуостров е използвано подобно, много близко до значението на унгарската дума название — хайдутин.
20Ищван Вербьoци (ок. 1458 —1541), произлизал от среднодворянско семейство. Като юрист с богата, хуманитарна култура, той застанал начело на т. нар. среднодворянска партия. Тройната книга (Tripartitimi opus iuris consuetudinarii incliti regni Hungariae), сбирката на унгарското дворянско обичайно право, той представил на съсловното събрание в 1514 г. Кралят утвърдил Тройната книга, но вероятно поради намесата на т. нар. дворцова партия тя не била оповестена официално. Затора не добива силата на закон. Въпреки това тази сбирка, отразяваща възгледите на благородничеството, била издадена повече от 40 пъти и до 1848 г. са я смятали като основен юридически извор. Първата й част съдържа благородническото частно право, а втората — благородническия процесуален кодекс; третата част обхваща въпросите на наказателното право и отразява правните отношения на бюргери и селяни.  
21В канцеларията на кралския дворец се пишат и печатат  грамотите, оформят се законите, пишат се дипломатическите актове. За началник на канцеларията (канцелар, канцлер) в продължение на векове бил назначаван човек из средите на висшето духовенство, а от XVIII в, — от знатните светски кръгове. По времето на Хабсбургите канцеларията се помещавала във Виена (до 1818 г.)
22Думата «нация» (gens, natio) често сe среща в средновековните текстове. За Вербьоци и неговите съвременници понятието нация означавало целостта на благородничеетвото; всички останали (неблагородните) били изключвани от това понятие. Едва хуманистите през XV - XVI в. започнали да го употребяват в по-широк смисъл.

 

Унгария между Хабсбургите и Османската империя, 1526 — 1711 г.