Средновековно общество

Бележки върху средновековната търговия с роби

Посещения: 3080

 

Владислав Иванов

 

Статията е публикувана в списание "Времена", бр. XVIII, 2020 г.

 

547px Slaves Zadib Yemen 13th century BNF ParisВ класическата историографска традиция, концентрирана най-вече върху европейската история, Средновековието е изобразявано като епоха на разруха и упадък; време, в което старите научни и културни постижения на античния свят се забравят, а нови просто липсват. Но съвременното общество е наследило от този предполагаемо мрачен период повече, отколкото е склонно да си признае. В най-разпространения днес световен език ‒ английският, за означаването на „роб“ се използва думата slave, която на български звучи като „слейв“. Въпреки някои появили се напоследък възражения1, преобладаващата част от етимологичните проучвания показва съществуването на историческа връзка между споменатия английски термин за роб и самоназванието на славянските племена – „словени“, т.е. „хора, които могат да се разбират помежду си“2. В наши дни думи със същия корен и значение се употребяват не само в английския, но и в много други европейски езици. Етимологията на slave обяснимо предизвиква неособено приятни асоциации за представителите на славянските народи. Известно е, че в периода на античността германските и романските народи използват съвършено различни думи за „роб“, поради което е очевидно, че налагането на изопачения славянски етноним в този смисъл се осъществява именно през средните векове.

Славяните се появяват в полезрението на цивилизована Европа доста късно дори по мерките на т.нар. „Велико преселение на народите“, което през IV‒VI в. наводнява бившите римски провинции с непознати варварски племена. Мнозинството от нашествениците, участващи във „Великото преселение“ са германоезични и само в някои случаи са придружавани от представители на степни номадски племена от ирански или тюркски произход, като например сарматите, аланите и хуните. Ако не броим вандалите, които може би са германизирани славяни, разселването на славяноезичните народи започва едва след окончателното рухване на Западната римска империя и почти пълното опустошение на европейските територии на Източната, която оцелява зад здравите стени на Константинопол. Славяните приближават границите на източните римляни (които нерядко назоваваме с гръцкото им самоназвание – „ромеи“) и тези на вече християнизираните германски народи едва през VI‒VII в. По това време всички славянски племена са езичници. Средновековните християнски и мюсюлмански народи приемат езическите народи като перманентни врагове. Тази констатация се отнася не само за славяните, които са най-многобройните ранносредновековни езически съседи на европейското християнство и заселват плътно териториите от устието на р. Елба чак до п-в Пелопонес. Не по-малко враждебност съществува и към останалите езичници по християнските граници, сред които изпъкват саксонците в днешна Северозападна Германия, скандинавските обитатели, които не след дълго ще станат известни под пиратски названия като викинги и варяги и „конните народи“ на авари, хазари и българи.

В началния период на разселване на славяните Източната римска империя, известна днес като Византия, все още държи контрола над по-голямата част от античния център на европейската цивилизация – земите по средиземноморското крайбрежие. Към средата на VII в. ситуацията се променя драстично. Наскоро основаният Арабски халифат завладява цялото крайбрежие на Северна Африка, Иберийския п-в и римските провинции Сирия и Киликия. Под властта на доскоро презрените пустинни номади, изповядващи новата вяра на пророка Мохамед, попадат едни от най-богатите римски земи, в които християнството процъфтява от стотици години. Нещо повече – арабите започват атаки срещу средиземноморските острови, от чийто контрол зависи сигурността на трафика в затворения между Гибралтар и Дарданелите воден басейн, който римляните някога самонадеяно наричат mare nostrum – „нашето море“. Победата на арабите срещу ромеите е и победа на новопоявилата се монотеистична религия на исляма срещу християнството. Византия успява да оцелее и дори да остане най-богатата християнска държава в света чак до втората половина на XI в., но в периода VIII‒X в. Арабският халифат я надминава значително по повечето икономически, научни и културни показатели.

Противно на марксистката теория, която твърди, че с края на Античността настъпва и краят на робовладелския период от историята на света, много от средновековните общества продължават да използват активно робския труд. В т.нар. „Стар свят“, разположен на север от Сахара и на запад от Индия, търсенето на роби е най-голямо в най-богатите цивилизовани държави – Византия и Арабския халифат. Въпреки средновековната икономическа криза двете споменати империи запазват монетарната си икономика, а останалите ранносредновековни държавни или племенни обединения в региона не разполагат с техните средства, независимо от това дали са християни или са езичници. Това е главната причина робският трафик да се насочва предимно към византийските и арабските територии. И все пак принадлежността към някоя от трите аврамови религии има голямо значение за търговията с роби. Евреите, християните и мюсюлманите предпочитат да не заробват себеподобните си, поради което в основни източници на роби се превръщат земите на езичниците.

Жителите на Арабския п-в и Северна Африка отдавна се снабдяват с роби от чернокожите племена, които населяват африканските земи на юг от Сахара. Първите свидетелства за износ на роби от „страните на етиопците“, както ги наричат древните гърци, датират още от Античността. Персийският цар Камбиз II (530‒522 г. пр. Хр.) налага на победените от него кушити в Нубия задължението да плащат част от годишния си данък в роби. Гарамантите от сахарския оазис Фезан доставят чернокожи роби на финикийците от Картаген, които вероятно пленяват при нападения срещу негроидните племена, живеещи в южните оазиси и областта около езерото Чад3. Римските историографи Страбон, Плиний Стари и Дион Касий описват поход на римския военачалник Гай Петроний срещу нубийците през 28 г. пр. Хр., при който са пленени много роби. По всяка вероятност робите, взети от Гай Петроний, принадлежат към „червената“ раса на кушитите, чиито представители са предпочитан обект за улов от средновековните араби, които ги ценят по-скъпо от негрите.

African slave trade

Маршрути на арабските роботърговци в Африка през Средните векове.
Автор: Runehelmet Лиценз: CC BY-SA 3.0

 

След пристигането си в Африка арабите почти моментално се опитват да си осигурят достъп до ценния робски ресурс в земите на юг от Сахара, които не са населявани от мюсюлмани или други „хора на Писанието“4. През 652 арабският военачалник Абдалах ибн Са’д потегля от Египет с петхилядна армия, за да се опита да завоюва нубийското християнско царство Макурия, но походът му не успява да преодолее окончателно упоритата съпротива на черните християни. Пред стените на макурийската столица Донгола (в дн. Южен Судан) Абдалах ибн Са’д сключва с нубийците договор (baqt), с който те се задължават да доставят ежегодно триста и шестдесет „качествени роби“ (определението „качествени“ означава, че в бройката не влизат малките деца и старците) в мюсюлмански Египет. Нубийските граждани на Макурия най-вероятно се снабдяват с робите, които са им необходими за ежегодните доставки, чрез извършването на нападения срещу езическите племена във вътрешността на Африка5.

Арабите издигат търговията с черни и червени роби от африканските земи на далеч по-високо ниво от рехавия римски трафик. Съществуват данни, че египетските араби използват нубийски роби-воини в завоюването на византийските провинции в Африка и Испания. След завладяването им езическите и християнските племена на берберите също са задължени да дават на мюсюлманите данък в роби подобно на нубийците. Нахлуващите в Судан арабски бедуини използват труда на чернокожи роби, за да експлоатират златните рудници в пустинята между долината на р. Нил и Червено море. Негроидни роби се изнасят от Африка за Сирия и Месопотамия, където се намират приказните столици на Арабския халифат – Дамаск и Багдад. Чернокожите са многобройни и в двете главни области на ислямския свят – Машрика (страните на изток от Египет) и Магреба (Северна Африка и Испания), но може би най-масово е използването им в иригационните проекти в южната част на Месопотамия, която арабите наричат ал-Ирак6.

През IX в. западните провинции на Арабския халифат продължават да разчитат главно на вноса на чернокожи роби от Сахел, докато в териториите на изток и особено в новия център на империята в Ирак се увеличава притока на „черно злато“ от източното крайбрежие на Африка. Арабски мореплаватели от Йемен и Оман вероятно основават свои колонии в Източна Африка още в първите векове на новата ера. Скоро след като мюсюлманският халифат завладява главните пристанища по бреговете на Персийския залив и Червено море арабите започват усилен износ на роби от островните си бази, разположени покрай днешното крайбрежие на Кения, Танзания и Мозамбик7. Местното население принадлежи предимно към езиковата група банту, чиито представители ще станат основен източник в по-късната трансатлантическа търговия с роби към Новия свят. В Ранното Средновековие източноафриканските банту са езичници, поради което в поробването и продажбата им няма нищо непозволено. Според най-разпространените съвременни виждания робите от този район са наричани от арабите с прозвището зиндж (зандж).

Център на търговията със зинджи в Ирак е едно от най-големите пристанища на Арабския халифат – Басра, чието име се среща често в историите за Синдбад Мореплавателя. В Басра живеят богати земевладелци, които поддържат добри връзки с търговците на роби и закупуват основната част от техния човешки товар. Главната причина за интензивното търсене на роби е, че земевладелците получават имотите си безплатно от централното правителство в замяна на задължението да ги превърнат в обработваеми земи. През VII‒IX в. територията на Южна Месопотамия, където се зараждат някои от най-древните човешки цивилизации, се състои главно от блата, които дори след пресушаването им остават негодни за земеделие, тъй като са покрити с речни наноси, съдържащи азотни окиси. За целта земевладелците от Басра закупуват у заселват в блатата множество зинджи, които трябва да прочистват натрупаните наноси8. Черните роби се трудят от сутрин до вечер и живеят при ужасяващо мизерни условия. Не е учудващо, че много от тях не издържат на нечовешкия начин на живот и още в края на VII в. вдигат два бунта, които са жестоко потушени от арабските им господари9.

Най-големият бунт на зинджите, който оставя неизлечим отпечатък върху историята на Месопотамия, започва през 869 г. По това време властта на Абасидския халифат е разтърсена сериозно от множество други бунтове, граждански войни и сепаратистки движения. Особено тежка криза предизвиква периодът на т.нар. „Анархия в Самара“, продължил от 861 до 870 г. По време на анархията предводителите на елитната дворцова гвардия, съставена от тюркски роби-воини, наречени гулями, възкачват и свалят няколко халифа по свое усмотрение. В 869 г. един син на арабин и индийска робиня, известен под името Али ибн Мохамед, решава да се възползва от размириците в халифата и по-специално от разприте между турските войници в Басра, които са се разделили на две враждуващи фракции. Опортюнистът отива в селищата на най-страдащите ‒ зинджите и им обещава да ги освободи и да ги направи богати, ако го подкрепят в бунта срещу властта на Абасидите. Те вярват на неговите думи и масово захвърлят робските окови. Скоро Али е провъзгласен за Sāhib az-Zanj или „вожд на зинджите“, а робите организизират свое независимо владение в блатистите области около Басра.

Първоначалните опити на абасидската администрация в Ирак да се справи с бунта на зинджите се оказват неуспешни. При среща с превъзхождащите ги военни сили въстаниците се скриват в блатата, а след оттеглянето им излизат от там и нападат околните селища. Атаките им често се провеждат под прикритието на нощта и те отвличат пленници, плячкосват храните, оръжието, конете и другите движими ценности и освобождават робите. След първите си успехи зинджите започват да строят свои собствени крепости и флот, да събират данъци от населението в териториите под техен контрол и да секат свои собствени монети. През 879 г. властта на разбунтуваните роби вече се простира над по-голямата част от Ирак. Едва след като зинджите стигат опасно близо до Багдад регентът на халифата Ал Мувафак (870‒891) решава да мобилизира всичките си налични сили и да поведе лично войските си срещу бунтовниците. Настъплението към Багдад е спряно, но войната продължава още цели четири години до падането на въстаническата столица Мухтара през август 883 г. Според изчисленията на арабските летописци бунтът на зинджите струва на империята стотици хиляди жертви10. Няколко десетилетия по-късно Абасидската империя се разпада окончателно, а халифите от династията остават на власт само в Багдад.

Изглежда, че през цялото Средновековие във всички общества на север от Сахара и на изток от Алтай най-голямо е търсенето на млади робини и евнуси. Арабите първи въвеждат някои специфични робски институти, като например робите-воини, които не загубват значението си в мюсюлманския свят чак до XVIII‒XIX в. Постоянното търсене на роби и икономическият просперитет, на който се радват Арабския халифат и някои от наследилите го ислямски държави, ги превръща в най-предпочитания пазар за роботърговците до времената на откриването и колонизирането на Америка. Тази констатация важи особено за периода на Ранното Средновековие. През VIII‒X в. продажбата на роби е много по-изгодна на арабския пазар, отколкото на византийския11. Търсенето и потреблението на роби в мюсюлманския свят остава високо през цялото Средновековие. От X до XVI в. египетските султанати използват в армиите си огромен брой роби-воини, известни под названието mamālīk (мамелюци). В оставащата част от настоящия материал обаче ще се съсредоточим най-вече върху ранносредновековните свидетелства за робите, които арабските извори наричат al-Ṣaḳāliba (сакалиба).

488px Mameluke in Full ArmourАрабското название al-Ṣaḳāliba също като латинското sclavus произлиза от гръцката дума Σκλάβος. Терминът се появява за пръв път в съчиненията на византийските писатели от VI в., които наричат „склавини“ представителите на група от славянски племена, известни преди всичко с това, че нахлуват в балканските територии на Византия. Възможно е етнонимът да придобива пейоративен (обиден) смисъл именно поради това, че склавините (словените?) са приемани за враждебно и опасно езическо племе, което нанася изключително големи вреди на последния легитимен наследник на Римската империя и защитник на християнската цивилизация. Значително по-късно византийският император Константин Багренородни (913‒959) приписва подобен произход на името на друг славянски народ ‒ балканските сърби, което според него дошло от това, че те някога били роби (лат. servi) на ромеите (или античните римляни)12. В тази връзка изглежда показателно, че използването на термина sclavus в значението му едновременно на „роб“ и като общо название за славяните се налага сред жителите на Източнофранкската империя през втората половина на X в. По това време източните франки воюват със славянските племена по границите си и несъмнено ги приемат като езически врагове.

Арабските и персийските автори, които са доста по-отдалечени от славянските земи от франките и ромеите, най-вероятно не смятат всички „сакалиба“ за славяни в съвременното значение на етнонима. Така например пътешественикът Ибн Фадлан (X в.) нарича „цар на сакалибите“ владетеля на волжките българи, чиито поданици в по-голямата си част не са славяни13. Арабският историограф Ал-Масуди (896–956) смята за сакалиби племената „намджин“ и „сасин“, т.е. немците и саксонците14. Очевидно е, че повечето ранносредновековни мюсюлмани не успяват да различат добре представителите на различните народи, които населяват северните покрайнини на Европа и понякога ги означават със събирателни названия, сред които едно от най-често срещаните е „сакалиба“. Въпреки това съществуват достатъчно основания, за да твърдим, че в периода между IX и XI в. мнозинството от внасяните в ислямския свят роби „сакалиба“ произхождат именно от славянските племена.

Едно от най-хубавите и достоверни описания на ранносредновековния славянски свят принадлежи на еврейския пътешественик Ибрахим ибн Якуб (ок. 912–966). Ибн Якуб, който е роден в испанския пристанищен град Туртуша (Тортоса), вероятно се намира на служба в най-богатия владетелски двор на Западна Европа ‒ този на Омаядските халифи, които управляват по-голямата част от Пиренейския п-в от своята бляскава столица Кордова. През 965–966 г. евреинът участва в състава на едно кордовско пратеничество, което посещава двора на германския император Отон I (936‒973) в град Магдебург, а след това пътува из земите на съседните славянски племена. В съчинението си, което се е запазило само като цитати в трудовете на други автори, Ибрахим ибн Якуб споделя впечатленията си за народите „сакалиба“:

„Страните на сакалибите се простират от сирийското море [т.е. Средиземно море] до морето, което заобикаля сушата от север15. Те [някога] завладели племената на севера, някои от които и до днес живеят между тях. Преди сакалибите били обединени от някакъв владетел, чието име [или титла] било Маха, който принадлежал към едно от техните племена, което се наричало влинбаба и това племе било почитано между тях16. По-късно те се разделили и така дошъл краят на държавния порядък, а племената им станали независими и над всяко от тях се възцарил отделен владетел. Понастоящем техните върховни владетели са четирима: царят на българите; Буислав, който е цар на Фрага, Буим и Крак-ва17; Мешка, цар на севера18 и Накун – на крайния запад19. […] Сакалибите са храбри и мъжествени хора и ако не бяха разпокъсани на множество племена и родове, нито един друг народ не би се мерил по сила с тях. […] Сакалибите воюват с румите, ифранджите, навкобардите и други народи с променлив успех.“20

Цитираните откъси от съчинението на Ибрахим ибн Якуб показват някои от главните причини за превръщането на ранносредновековните славянски племена в основен източник на бели роби за Машрика и Магриба. Въпреки своята многобройност, храброст и обширните си земи славяните са разделени на множество племена, които често са побеждавани и заробвани от по-добре организираните чуждестранни нашественици. Последното се превръща във факт още във времената на аварите, които при пристигането си в славянските земи в края на VI в. не са особено многобройни21, но въпреки това покоряват множество славянски племена в Централна и Източна Европа и ги третират по ужасяващ начин22. Нещо повече: отделните славянски племена често враждуват помежду си и продават в робство своите пленници. Чисто славянски град като чешката столица Прага е прочут център на робската търговия и дори в XII в. еврейският пътешественик Бениамин от Тудела пише, че живеещите там евреи наричали страната Ханаан заради обичая на местните славяни да продават своите чада на всички народи, а същото се отнасяло и за Русия23.

Друга важна причина за поробването на славяните и представителите на други европейски народи от Източна и Северна Европа е, че в един период, продължил за литовците и някои фино-угорски племена чак до средата на XV в., те не принадлежат към нито една от трите главни аврамови религии – християнството, юдаизма или исляма. Представителите на аврамовите религии се отнасят с враждебност към езичниците не само поради религиозните си разбирания, но и поради това, че се възприемат като пазители на цивилизацията, заплашена от езическите варвари. Вярно е, че езичниците могат да бъдат покръстени или помюсюлманчени, а християнските и мюсюлманските религиозни институции се опитват да забранят заробването и държането в робство на единоверци. По същото време между мюсюлманските и християнските страни съществуват враждебни отношения, които пречат на осъществяването на търговския трафик. Проблемът със законността на робската търговия и транспортирането на стоки между ислямския и християнския свят в Ранното Средновековие се преодолява най-вече с помощта на посредник. И западните, и източните извори посочват, че с търговия на роби в посочената епоха се занимават главно „неутралните“ представители на третата аврамова религия – юдеите или евреите.

S. V. Ivanov. Trade negotiations in the country of Eastern Slavs. Pictures of Russian history. 1909

Едно от най-ранните свидетелства за господстващото положение на евреите в търговията с роби на Стария свят присъства в географския труд на персийския автор Ибн Хордадбех (820‒912), озаглавен „Книга на пътищата и страните“. Ибн Хордадбех дълги години изпълнява службата на началник на пощата и разузнаването в абасидската провинция Джибал (Джебел)24, която обхваща по-голямата част от територията на днешен Иран. По тази причина авторът е запознат добре с различните чужденци, които посещават централните райони на Арабската империя. Особено впечатляващо е неговото описание на еврейските търговци, наричани ар-разанийа или ар-рахданийа (рахданити).

Според Ибн Хордадбех въпросните търговци знаели арабски, персийски, франкски, андалузки (испански) и езика на сакалибите и пътували „от ал-Машрика до ал-Магриба и обратно по суша и море.“ „Те доставят от ал-Магриба [в този случай западната част на познатия свят] роби евнуси, робини и деца, както и други западни стоки, като брокат [вероятно от Византия], кожи от лисица и самур и мечове. Рахданитите пътуват от Фирандж [страната на франките] по Западното море [Средиземно море], слизат на сушата в ал-Фарама25 и прекарват товарите си по суша до ал-Кулзум26. Между тези градове има 25 фарсаха27. След това те пътуват по Източното море [Червено море] до ал-Джар28 и Джида29, а от там се отправят към ас-Синд30, ал-Хинд31 и ас-Син32. […] След завръщането си [от Далечния изток] те от време на време пътуват със стоките си до Константинопол и ги разпродават в ар-Рум [Византия]. Понякога те карат товарите си до земята на франджите и ги продават там. Ако пожелаят, те прекарват стоките си от Фирандж по Западното море, слизат на брега в Антакия [Антиохия] и […] стигат по Ефрат до Багдад, а по Тигър до ал-Убула33. От ал-Убула те се отправят към Оман, ас-Синд и ас-Син. Всички тези страни са свързани една с друга. […] Понякога те се придвижват по пътя северно от ар-Рум, който преминава през страните на сакалибите и води до Хамлидж, столицата на хазарите. След това те плават по морето Джурджан [Каспийско море], след това [отново по суша] до Балх34 и Мавер-ан-нахр35, после до Юрта36 на тугузгуз [токуз-огузите37], а от там в ас-Син.“38

Цитираният откъс показва, че търговията с роби от страната на франките играе важна роля в световния търговски трафик, провеждан от еврейските търговци-рахданити. Белите роби от северната част на Европа и особено евнусите и красивите робини струват далеч по-скъпо в мюсюлманските страни, отколкото където и да било другаде. Поради големите печалби еврейските търговци поемат риска от дългите пътувания, за да доставят робите от Европа до големите мюсюлмански пазари на средиземноморското крайбрежие, както и в Сирия, Ирак, Персия и Средна Азия. Успехът на рахданитите и останалите им сънародници в този бизнес се дължи в немалка степен на съдействието на многобройните еврейски общини, които съществуват в Европа още от римско време. Търговията с роби е подкрепяна и от страна на войнолюбивите, но доста по-бедни от сарацините франкски крале и феодални владетели, които изпитват нарастваща нужда от злато и сребро. Същото, но вероятно в още по-голяма степен, се отнася и за славянските и норманските езически владетели.

Първите свидетелства за еврейски роботърговци, участващи в трафик на славянски роби, който преминава през земите на франките, датират от времената на т.нар. Каролингски ренесанс, когато Франкската империя още е единна, а границите й се простират от Барселона до Бохемия. Синът на Карл Велики ‒ франкският император Луи Благочестиви (814‒840) издава на равините Донат и Самуил, лионските евреи Давид и Йосиф, и Аврам от арабския град Саракуста (Сарагоса) официални разрешения „да купуват и продават чуждоземни роби в пределите на нашата държава“39. Тенденцията западноевропейските християнски владетели да подкрепят еврейската търговия с роби се запазва и по-късно, като някои от франкските крале дори забраняват езическите роби на евреите да бъдат покръствани. Понякога даже църквата одобрява подобни действия, както личи от следния цитат, взет от трудовете на Амулон, който от 841 до 852 г. е архиепископ на един от основните центрове на робската търговия – Лион: „да не служат на юдеите християни нито в градовете, нито в селата, но самите те [т.е. юдеите] да правят и да изкарват всичко необходимо от своите роби-езичници“40.

Мюсюлманските източници от IX‒X в. посочват като най-важен източник на роби сакалиба войните, които франките (или изобщо християните) и тюрките водят срещу сакалибите. Последните почти във всички случаи трябва да се идентифицират със славяните41. Франкските сблъсъци с отделни славянски племена датират още от времената на храбрия търговец Само и меровингския крал Дагоберт (629-639), но първите данни на западните извори за пленяването и продажбата на по-многобройни славянски роби се появяват едва в началото на IX в. По това време новата франкска династия на Каролингите преодолява окончателно съпротивата на последните германски езичници (ако не броим норманските народи в Скандинавия) и насочва експанзията си срещу земите на славяните. В българската историография са добре известни подробностите около съвместния разгром, нанесен от българите и франките на Аварския хаганат в началото на IX в. През втората четвърт на същото столетие Франкската империя и Българското царство водят войни помежду си за върховенството над славянските племена по средното течение на р. Дунав. Същевременно франките воюват и със славянските племена на север, сред които изпъкват имената на ободритите, лютичите, сорбите, чехите и моравците. При почти непрекъснатите военни действия в региона не е учудващо, че там настъпва истински разцвет на робската търговия. Продавани в робство са дори християнски свещенослужители като учениците на Кирил и Методий във Великоморавия, които еврейски търговци отвеждат във Венеция, за да ги продадат на един от най-големите пазари за роби в цяла Европа42.

Към X в. търговията със славянски роби по източните граници на Франкската империя и близкоразположени центрове като Прага дотолкова се разраства, че в района с живата си стока започват да пристигат дори нормански роботърговци, които са известни с прозвището „руси“ или „роси“43. Въпросните нормани идват най-вече от земите на Киевска Рус, които от края на IX в. са управлявани от династията на Рюрик. Описанията на русите в източните извори често ги показват като своеобразни конкуренти на евреите. Ибн Хордадбех споменава русите заедно с рахданитите и отбелязва присъствието им в Месопотамия още в средата на IX в.44 Макар че според последния извор русите в Ирак не търгували с роби, а с ценни кожи и мечове45, в началото на X в. пътешественикът Ибн Фадлан вече пише за руси, които изнасят робини във Волжко-Камска България и Хазарския хаганат46. Приблизително по същото време арабският автор Ибн Руста споменава, че русите нападали сакалибите с кораби и взимали пленници, които след това продавали на хазарите и българите47. Според средновековния руски летопис „Повест за отминалите времена“ след победоносния си поход срещу славянското племе древляни киевската княгиня Хелга (945‒960)48 подарила голяма част от победените древляни на нейните военачалници и воини и продала останалите като роби49.

1024px Gniezno Boleslaus II

Ранносредновековните нормани са известни със своята войнственост и многобройните си набези. Въпреки това малко нормански походи могат да се сравняват по мащаб с кампаниите, предвождани от сина на Хелга, киевския княз Святослав Игоревич (945‒972), през 60-те години на X в. Географският обхват на походите на Святослав се простира върху огромната територия от горното течение на р. Волга до Аркадиопол (дн. Люлебургас). Атаките на руския княз целят завладяването на Волжко-Камска България, Хазарския хаганат и Българското царство на Дунава, а може би и на Константинопол. Изброените държави контролират достъпа на русите до най-богатите пазари на кожи и роби в Близкия изток и Средна Азия и всяка от тях взима като данък за преминаване до една десета част от руските товари. Според „Повест за отминалите времена“ самият княз Святослав казал: Не любо ми есть в Киевѣ быти, хочю жити в Переяславци на Дунай, яко то есть середа земли моей, яко ту вся благая сходятся: отъ Грекъ злато, поволоки, вина и овощеве разноличныя, изъ Чехъ же, из Угорь сребро и комони, из Руси же скора и воскъ, медъ и челядь50; т.е. „Не обичам да седя в Киев, искам да живея в Преславец на Дунава, защото там е средата на моята земя и там се стичат всички блага: от гърците [идват] злато, копринени платове, вино и различни плодове, от чехите и угрите сребро и коне, от русите кожи и восък, мед и роби.“ Плановете на княза да се укрепи в своеобразния географски център на търговския трафик (посочен символично като „средата на моята земя“) в крайна степен се сблъскват с неуспех. Въпреки това войските му нанасят сериозни удари на двете български държави и особено на Хазарския хагант, който никога повече не се връща към прежното си величие.

Изказването на Святослав Игоревич показва, че българската столица Преслав също е център на ранносредновековната търговия с роби51. Участието на средновековните българи в търговията с роби се потвърждава и от арабските извори. Арабският историк и географ Ал-Бакри (1014‒1094) пише, че борджаните (т.е. дунавските българи) „воюват с румите [ромеите], сакалибите [славяните], хазарите и тюрките […] когато румите сключат мир с тях, те дават на румите като данък момичета и момчета от пленените сакалиби“52. Най-вероятно сведенията на ал-Бакри се отнасят за времената преди дунавските българи да приемат християнството. По-късно българите може би играят ролята на посредници в търговията със славянски роби, които русите докарват от север53.

Основният трафик на робите сакалиба преминава по няколко маршрута, водещи от Северна Европа до мюсюлманските владения. Най-западният потегля от земите на чехите, ободритите и източните франки, минава през територията на днешна Франция и стига до Кордовския халифат. От същите изходни пунктове някои роботърговци се отправят и към Венеция, както показва случаят с учениците на Кирил и Методий. Последният маршрут обаче е второстепенен, тъй като венецианският пазар на роби се захранва главно от враждуващите помежду си славянски племена на територията на бивша Югославия54. Роби сакалиба се доставят в Константинопол от русите и тюркските номади като печенегите, а от там се реекспортират към арабския свят. При няколко случая самите араби взимат славянски пленници, които служат във византийската армия или са преселени от ромеите в Мала Азия. Робската търговия на войнствените маджари след установяването им в Панония най-вероятно продължава да бъде ориентирана на изток към степната им прародина. Търговската мрежа на еврейските роботърговци обхваща и степните райони чрез центровете си в Хазарския хаганат, но последните претърпяват чувствителни удари от походите на Святослав. За финал русите превозват роби директно в Персия и Ирак с кораби по р. Волга и Каспийско море.

Ще завършим с любопитния факт, че в края на X и началото на XI в. нападения с крайна цел пленяването на роби сакалиби в близост до Волжко-Камска България извършват мюсюлмански бойци – „гази“, които идват от района на Хорезм55. Най-вероятно между ловците на роби от Хорезм са били и последователите на тюркския вожд Селджук, които приемат исляма около 60-те години на X в. Известно е, че по времето, в което газите извършват нападения срещу сакалибите, огузите на Селджук живеят на границите на Хорезм, а малко по-късно се прочуват в целия ислямски свят като фанатични гази-борци срещу „неверниците“56. Опитът на селджукските турци в борбата срещу неверниците без съмнение е натрупан във войните срещу езическите племена на север от Хорезм.

 

1Вж. напр. Виноградов, Ал, Загадка буквы „к”. У истоков „черного пиара” против славян, Столетие, 06.09.2013:
http://www.stoletie.ru/versia/zagadka_bukvy_k_894.htm (линк, посетен на 10.05.2020 г.).
2Тази теория се подкрепя от славянското название на германоезичните народи, които вероятно са живеели в съседство с историческата славянска прародина – „немци“, т.е. неми, неразбираеми.
3Херодот описва нападенията на гарамантите срещу етиопците „троглодити“, които вероятно са били негроидните племена, населяващи планините в централната част на Сахара. Вж. също Bovill. E.W., The Golden Trade of the Moors, 2nd ed. London, Oxford University Press, 1968, 21‒23; 40.
4Т.е християни или евреи, с които мюсюлманите могат да сключват договори, предпазващи „хората на Писанието“ от попадането в робство.
5Fage, J.D. (ed.), The Cambridge History of Africa, Volume 2 c. 500 B.C. – A.D. 1050. Cambridge, Cambridge University Press, 1975, 100; 246‒247; 505‒507.
6Ibidem, 517; 525; 536; 550; 566‒567; 591.
7Според някои съвременни учени липсват достатъчно доказателства за интензивен арабски износ на роби от източноафриканското крайбрежие в ранносредновековния период, вж. по-подробно Talhami, Gh., “The Zanj Rebellion Reconsidered”, The International Journal of African Historical Studies 10 (3), 1977, 443–461.
8Waines, D. (ed.), The History of al-Ṭabarī, Vol. XXXVI: The Revolt of the Zanj, A.D. 869–879/A.H. 255–265. Albany, New York, State University of New York Press, 1992, 29‒30.
9Popovic, Al., “Al-Zandj”, The Encyclopaedia of Islam, Vol. XI “W-Z”, Leiden, Brill, 2002, p. 445.
10По-подробно за историята на бунта вж. съвременното изследване на Popovic, Al., The Revolt of African Slaves in Iraq in the 3rd/9th Century. Princeton, Markus Wiener Publishers, 1999.
11Rotman, Y., “Byzantium and the International Slave Trade in the Central Middle Ages.” – In: Magdalino, P., Necipoğlu, N. (eds.), Trade in Byzantium: Papers from the Third International Sevgi Gönül Byzantine Studies Symposium. Istanbul, Koç Üniversitesi, Anadolu Medeniyetleri Araṣtirma Merkezi, 2016, 129–142.
12Константин Багрянородный, Об управлении империей, пер. под ред. Г.Г. Литаврина, А.П. Новосельцева. Москва, Наука, 1989, 140‒141.
13Вж. напр. Заимова, Р., Арабски извори за българите. Христоматия. София, Тангра ТаНакРа, 2000, с. 55.
14Куник А.‚ Розен В., Известия ал-Бекри и других авторов о Руси и славянах, Часть 1, Записки императорской Академии Наук, Том 32, Приложение No 2. Санкт Петербург, 1879, с. 55. Към XI в. в мюсюлманска Испания терминът „сакалиби“ се превръща в синоним на „роби-евнуси“.
15В представите на древните – Океанът, който обкръжава от всички страни световната суша.
16Истинското име или титла на този (легендарен?) владетел са неизвестни и до днес. Под названието „влинбаба“ може би се крие славянското племе волиняни, което населявало областта на днешния полски град Волин. Волин е идентифициран и с легендарната крепост на йомсвикингите – Йомсборг.
17Това най-вероятно е чешкият княз Болеслав I Страшни (935 – 967 или 972), който владее Прага, Бохемия (Чехия) и Краков.
18Полският княз Мешко (960–992).
19Князът на ободритите Накун (954–967).
20Куник А.‚ Розен В., Известия ал-Бекри и других авторов о Руси и славянах, Часть 1, 46‒58. „Румите, ифранджите, навкобардите“ са, съответно, византийците, франките и лангобардите.
21Според тюркските посланици във византийския двор при потеглянето си към Европа аварите наброяват не повече от двадесет хиляди, вж. Menander, The History of Menander the Guardsman, ed. R.C. Blockley. Liverpool, Francis Cairns, 1985, 114‒117.
22Вж. напр. Повесть временных лет по Лаврентьевской летописи, пер. Д.C. Лихачева; Б.А. Романова, Часть 1. Москва, Издательство Академии наук СССР, 1950, с. 14.
23Benjamin of Tudela, The Itinerary of Rabbi Benjamin of Tudela, translated and edited by A. Asher, Vol. I. New York, Hakesheth, 1840, p. 164.
24„Джебел“ е арабската дума за планина. Провинцията получава това име поради предимно планинския си характер. И до днес в границите на Джебел са разположени множество от най-големите ирански градове, включително столицата Техеран.
25Античният Пелузиум, пристанище в източния край на делтата на р. Нил.
26Арабско пристанище на Червено море, днешният Суец.
27Арабска мярка за разстояние, равна на около 5‒6 км. Думата произлиза от персийския термин парасанга.
28Пристанището на Медина.
29Пристанището на Мека.
30Западна Индия.
31Източна Индия.
32Китай.
33Арабско пристанище на брега на Персийския залив, античния Апологос.
34Древен град в североизточната част на дн. Афганистан.
35Античната област Трансоксания, земите между реките Аму Даря и Сър Даря.
36Вероятно това е името, с което уйгурите наричат страната си, подобно по значение на монголското „улус“.
37Старо название на тюркския народ на уйгурите.
38Ибн Хордадбех, Книга путей и стран, пер. с арабского, коммент., исслед., указатели и карты Наили Велихановой. Баку, Элм, 1986, 123‒124.
39Мишин, Д.Е., Сакалиба (славяне) в исламском мире в раннее средневековье. Москва, Институт востоковедения РАН, 2002, 141‒142.
40Amulonis Epistola seu Liber contra judeos ad Carolum regem. – In: Migne, J.-P. (ed.), Patrologia Latina, Vol. 116. Paris, 1852, p. 171.
41Мишин, Д.Е., Сакалиба (славяне) в исламском мире, 137‒138. В случая под „тюрки“ най-вероятно се разбират предимно унгарците (маджарите), но също така и други народи, които мюсюлманските летописци смятат за тюркски – сред тях са например русите, вж. Заимова, Р., Арабски извори за българите, с. 39.
42Гюзелев, В., Мирчева, Д., Дейност на Кирило-Методиевите ученици в България, История на България, Т. II „Първа българска държава“. София, Издателство на БАН, 1981, с. 254.
43Куник А.‚ Розен В., Известия ал-Бекри и других авторов о Руси и славянах, Часть 1, с. 49.
44Ибн Хордадбех, Книга путей и стран, с. 124.
45Мечовете на русите най-вероятно са били произведени във Франкската империя, за което свидетелства и Ибн Фадлан – „техните мечове били плоски, с жлебове, франкски“, Ахмед Ибн-Фадлан, Путешествие Ибн-Фадлана на Волгу, пер. и комментарий под ред. И. Ю. Крачковского. Москва, Изд-во Акад. наук СССР, 1939, с. 78.
46Ibidem, 78‒80.
47Хвольсон, Д.А., Известия Ибн Даста о хазарах, буртасах, мадьярах, славянах и руссах. Санкт-Петербург, Типография Императорской академии наук, 1869, с. 35.
48Славянските източници наричат княгинята Олга.
49Повесть временных лет, Часть 1, с. 43.
50Ibidem, с. 48.
51Някои твърдят, че споменатият „Переяславец“ е идентичен с друга българска крепост, която била разположена на дунавския бряг и се наричала „Малък Преслав(ец)“ (гр. Μικρᾶ Πρεσθλάβα).
52Куник А.‚ Розен В., Известия ал-Бекри и других авторов о Руси и славянах, Часть 1, с. 64.
53Вж. повече по темата в Симеонова, Л., Пътуване към Константинопол. Търговия и комуникации в Средиземноморския свят (края на IX ‒ 70‒те години на XI в.). София, Парадигма, 2006, 135‒140. Възможно е сред робите сакалиба, доставяни от русите, да е имало не само славяни, а и представители на многобройните по това време угро-фински племена в северната част на днешна Европейска Русия.
54Мишин, Д.Е., Сакалиба (славяне) в исламском мире, 153‒166.
55Ибн Хаукаль, Книга путей и стран, пер. Т.М. Калининой, Древняя Русь в свете зарубежных источников: Хрестоматия, Т. III: Восточные источники. Москва, Русский Фонд Содействия Образованию и Науке, 2009, с. 392.
56Вж. Grousset, R., The Empire of the Steppes. New Brunswick, New Jersey, Rutgers University Press, 1991, p. 186; Golden, P., “The Migrations of the Oğuz”, Archivum Ottomanicum 4 (1972), 69-81; Bosworth, C.E., “Saldjukids.”, The Encyclopaedia of Islam, Vol. VIII “Ned-Sam”, Leiden, Brill, 1995, p. 938.

 

X

Right Click

No right click