Средните векове

Средновековните градове

Посещения: 281

 

Йордан Николов



Les Trs Riches Heures du duc de Berry juinОбикновено град се нарича селище, заобиколено с крепостни стени. За град, ограден със стена, се говори в Библията, кн. Левит, 25, 29. Древните евреи не само опасвали града със стени, издигали в тях кули, но го превръщали в религиозно, стопанско и културно средище, възвисявали го в град-майка (2 кн. Царства, 20, 19; Числа, 21, 32). В понятието „полис“, „град“ Омир влагал триаспектно съдържание: първо, градско селище, второ, политическа единица и трето, гражданска общност, образуваща едно цяло. За историците и писателите на Елада градът бил социален организъм, върху който се изграждал светът. Аристотел обяснявал зараждането на полиса като резултат от обединяването на няколко селища, желаещи да живеят общо.

Римляните разбирани многообразните функции на града и го обозначавали с различни термини. С понятието civitas, atis те давали характеристика на град, община, държава, гражданин, гражданско право. Много често те използвали думата urbs, urbis, с която наричали град, обграден с крепостни стени, жители на град, крепост, столица. В някои части на Римската империя си служели с villa, ае, лятна къща, заграден селски дом. Не рядко се среща и burgus, i, укрепено селище от градски тип. В съчиненията на арабски историци и географи от IX — X в. се употребяват наименованията „мадина“, „балад“ и „карайа“, които притежават разнородно съдържание и се употребяват конкретно за селища от различен тип.

По интересен начин дефинирал града Прокопий Кесарийски, който виждал в него три отличителни признака: притежаването на градски статус, съответстващи постройки и многолюдно население. Това обстоятелство го разграничавало от многобройните крепости.

Разбира се, в латинския език се употребяват и други термини за именуване на укрепени селища, които не винаги се характеризират като градове. Става дума за castellum, малка крепост, укрепление, убежище, планинско село, ферма, водохранилище, твърдина, и castrum, многоаспектно понятие, употребявано в смисъл на малка крепост, постоянен лагер, поредица градове, възникнали на базата на укрепен лагер. Военните лагери, фиксирани с двата термина, могли да бъдат изградени на бряг на море за защита на кораби и отблъскване на десант. Освен това те придобили и други значения: казарма, военна служба, военно дело, императорска резиденция. Етимологическият произход на понятието за града обаче не може да разкрие в пълнота социалното съдържание на явлението, което било много по-широко и всеобхватно.

 

Теории за генезиса на средновековните градове.

 

Вече столетия наред поколения западноевропейски учени-историци изучават зараждането и развитието на градовете. Натрупана е огромна литература, превърната в самостоятелен отрасъл на хуманитаристиката. Създадени са редица теории за тяхната поява, за устройството и управлението им, за икономическата им система, за културните им функции. Лансираните възгледи за възникването на градовете — романска, гилдейска, маркова, сеньориална, пазарна, за топографския думализъм — притежават различна познавателна стойност. Марксистката теория отразява материалистическото разбиране за обществения процес.

Представителите на романската теория — абат Жан Дюбо (1670 — 1742), Огюстен Тиери (1795 — 1856), Франсуа Гизо (1787 — 1874), Карл Фр. Савини (1779 — 1861) и др. — абсолютизират влиянието на късноримските градове и с тях обясняват възникването на градовете в Западна Европа. Те правилно забелязват, че много от средновековните центрове се развили върху основите на римски центрове, но не оценили достатъчно различията в тяхното социално съдържание, обществени функции и пр. Те забелязали приемствеността в терминологията, но не отчели, че ново съдържание придобили в средновековната епоха категориите муниципии, куриа, куриали. Не взели под внимание обстоятелството, че римските муниципии и сенати били вече историческо минало, а средновековните сеньори и техните васали представлявали значително по-различна политическа сила. Подценили немаловажния факт, че муниципиалната система от периода на късната империя трудно може да бъде сравнявана с устройството на градовете, които разполагали с гарантирани свободи, права и пр. Средновековната държава в лицето на своите империи, кралства и пр. разполагала с по-различна фискална система и финанси.

Другата теория, гилдейската, основана от германския медиевист Ото фон Гирке (1841 — 1921), разглежда градовете като резултат от образуването на гилдиите, на свободния съюз на гражданите в защита на своите права. Сеньориалната концепция, наричана обикновено теория за феодалното имение, отстоявана от Карл Фридрих Айхорн (1781 — 1854), Томас Арнолд (1838 — 1841), Карл Вилхелм Нитцш (1818 — 1888) — търси началото на града във феодалното имение, откъдето водели своето устройство институциите и правото на града като обществена система.

Марковата теория, свързана с имената и научното дело на Георг Лудвиг Маурер (1790 — 1872), Ото фон Гирке (1841 — 1921), Георг фон Белов (1858 — 1927), приема, че началото на града се корени в общината марка. Както показва и наименованието, пазарната теза открива произхода на града в пазарното право. Това разбиране се поддържа от Рихард Шрьодер (1838 — 1917), С. Ритшел. Анри Пирен (1862 — 1935), следван от С. Ритшел, обяснява генезиса на града с появата на пазара, организиран в бурга, крепостта.

Английският историк Фредерик Уилям Метлънд (1850 — 1906), заедно с някои други автори, лансира известната бургова теория, според която градът възниква на базата на крепостта, на бурга. Въз основа на топографски данни някои автори като X. Планиц, Ед. Енен и др. търсят аргументация за доказване особения специфичен характер на града като типично отражение на историята в Западна Европа.

Марксистката историопис, представлявана главно от историци в бившия Съветски съюз и някогашната ГДР, разработват проблема в съответствие с историческия материализъм. Издават се трудовете на В. В. Стаклицкая-Терешкович, А. Я. Левицки, С. М. Стам, В. И. Рутенбург, Ф. Я. Полянски, А. А. Крилова, Т. С. Осипова, Η. П. Соколов и др.

Съветската медиевистика обяснява появата на града конкретно с отделянето на занаятите от селското стопанство, с развитието на парично-стоковите отношения, бягството на селяните от феодалните имения и установяването им в нови местоживелища, с отделянето на селото от града. Това са основните фактори, с които се разкрива зараждането и утвърждаването на градовете като центрове на занаятчийска и търговска дейност. В трудовете на медиевистите от марксистката школа посочените предпоставки намират съответна обосновка било с факти от изворите, било със социологическа аргументация.

Макар да са постигнати значителни успехи при поставянето и решаването на редица проблеми в историографията, много въпроси продължават да стоят нерешени и очакват своите изследователи. По неписана традиция изследователите се занимават предимно с развоя на градовете в отделните страни и рядко в континентите като цяло. По тази причина все още не са намерили научна разработка общите тенденции в развоя на градовете в Европа, Азия, Африка и Латинска Америка, както и своеобразията, които характеризират сложната им и динамична история. Повече внимание се отделя на градовете като стопански и религиозни средища, а по-малко за тях като люлка на новата, средновековна цивилизация.

 

Извори и фактология.

 

Историята на производителните сили и производствените отношения изобщо и по-специално на градовете, е отразена в множество свидетелства на епохата. Тяхното приблизително типологизиране е непосилна задача. Невъзможно е да бъдат проследени отделните извори и издания. Огромна информация се натрупва в резултат от археологически разкопки. Анали и хроники, както и разнообразни писмени материали разширяват знанията, с които разполагаме за материалния и духовния бит на гражданите, за оръдията на труда, за жилището и жилищната среда, за отделните видове занаяти и за тяхното практикуване. Свежи факти съдържат миниатюрите, изобразяващи вътрешното и външното устройство на градовете, техните крепостни стени, отбранителни съоръжения, мостове, стражеви наблюдателни кули, часовници.

Особен дял извори образуват различни трактати за занаятите и занаятчийската дейност. Такъв характер има трактатът на монах Теофил „Описание на различните занаяти“, а също „Книга на епарха“, „Записки за Чанъан“ на Сун Мин-цю, „Продукция на местното производство“ и др. Особена стойност притежават хартите за образуването на отделните градове, за откриване на панаири и пазари, издадени от императори, крале, сеньори и отделни други представители на аристокрацията. Цеховите статути, уставите, са също така важно свидетелство за конкретното развитие на производствената дейност. Специално отбелязване заслужават някои актови материали, отчети, закони и др. на градските съвети.

Поради своя обем и разпръснатост в различните архивохранилища на средновековния свят все още липсва пълно цялостно издание на документацията за средновековните градове. Отсъствието на подобен многотомен сборник се компенсира с издания на отделен род извори, организирани от националните исторически школи в света. Историците на Китай насочили своето внимание към събирането и оповестяването на градското законодателство. Според някои изчисления около 1003 г. действащото по онова време законодателство възлизало на повече от 18 550 закона. През 1174 г. специално ведомство по обнародването на закони оповестило „Кодекс закони“, отразяващ историческото развитие на икономиката в Китай през X — XIII в. Привеждали се в известност и други извори: „Търговски закони“, „Полезни изкопаеми“, „Коприна“, „Продоволствие и стоки“ и др. Що се касае до Индия, тук издирването на извори за градовете на средновековието продължава. Много голямо внимание се отделя на вестите от археологически разкопки, даващи знания за материалния и духовния живот. Интерес предизвикват епиграфските паметници: издирени са повече от 12 000 документа, но са публикувани едва 3500.

Нумизматичните материали са интересен и важен извор. Писмените паметници обаче продължават да се оценяват като най-ценни за изучаване развоя на средновековния град в историята на Индия. Прочутите „Записки за Западния свят“ на китайския пътешественик будист-поклонник Сюан Цзан, пропътувал през 630 — 645 г. огромни пространства, са един от най-често използваните извори поради уникалния характер на вестите, съдържащи се в него. Информацията се разширява от „Житие на Сюан Цзан“, подготвено от негов ученик. Фа Сян, друг китайски пътешественик, обиколил Индия в началото на V в., допълва фактите за редица процъфтяващи градове в страната. За следващите периоди от живота на Индия изворовата база се разширява и умножава. В началото на XII в. в правния коментар „Митакшара“ за старата Дхармашастра Яджанавалки се включва голяма част от законодателството на Южна Индия през ранното средновековие. Описанието на китайския пътешественик Чжоу Жу-гуа за търговската дейност и стопанските отношения в Индия около 1225 г. е недостатъчно оползотворена съкровищница. Тази констатация, направена от някои изследователи, се отнася и за наблюденията на арабския географ Ибн Хаукал, който осведомява за множество търговски операции на индуси в Персийския залив. Венецианецът Марко Поло, който посетил Индия 1292 — 1293 г., запознава обществеността на Европа с факти за различни страни от живота на обществото в Индия: държавно устройство, касти, търговия, стопански отношения. В тази насока интерес пораждат и данните на монаха Йоан Монтекорвино, член на францисканския орден.

От европейските исторически школи сравнително по-пълни издания на изворите за средновековните градове организират медиевистите в Германия. През периода от 1870 до 1871 г. в Страсбург в два тома излизат „Хрониките на германските градове от XIV до XVI в.“, едно добро издание. Фридрих Койтген (1861 — 1936) издава през 1901 г. в Берлин „Извори към историческото състояние на градовете в Германия“. В четиринадесет тома през 1879 — 1901 г. в Страсбург са оповестени „Извори и актове на град Страсбург“. През периода 1885 — 1893 г. в Берлин излизат в три тома „Извори към историята на град Вормс“. Издадени са и наративни извори за гр. Кьолн „Хроники на германските градове“, т. XII — XIV, Лайпциг, 1875 — 1877; „Актове към историята на положението и управлението на град Кьолн през XIV и XV в.“, т. I — II, Бон, 1893 — 1895. Една интересна публикация на цеховите статути на гр. Любек излиза в самия град Любек 1864 г. под наслов: „Стари занаятчийски сдружения в Любек“.

Френската медиевистика създала също солидни традиции при издирването и отпечатването на извори за градовете и гражданите. Един основен раздел образуват т. нар. „харти“, издавани от краля или сеньорите за образуването на градовете. „Книга на занаятите“, подготвена 1268 г., включва цехови устави и дава изключително полезна информация за устройството и управлението на градското занаятчийство. Албумът на Виляр Гонекур запазва за бъдните векове рисунки на сгради, площади, мостове, кули, както и разнообразни чертежи. Многобройни „Търговски книги“, съставени в големи количества от отделни търговци, осветляват множество подробности от състоянието на търговията и ролята на търговците. Прочутите „Кутюми на Бовези“, подготвени около 1280 г. от прависта Бомануар (ок. 1250 — 1296) открехват завесата за живота на различните обществени слоеве в градовете. Такъв характер имат кутюмите на редица други градове: Орлеан, Артуа, Пикардия, Бретан, Шампан и др.

Цялостният живот на Франция, включително и на градовете, намерил отражение в редица хроники и анали. Между тях заслужават да бъдат отбелязани хрониката на Сен Дени, Голямата френска хроника и др.

Не останала назад в издирването на извори и английската медиевистика. Както и в живота на Франция, първите извори за развоя на градовете в Англия били хартите за тяхното учредяване, дарени от краля и различните магнати. За състоянието на градовете през XI в. важни податки се срещат в известната „Книга за Страшния съд“. Сравнително богати известия са запазени за големите градове Лондон, Ливърпул, Бристъл, Йорк. За външната търговия сведения се срещат в „Търговска харта“, „Трактат за дейността на корабната компания“, „Свитъци за отчитането на митата“, „Памфлет за английската политика“, „Черна книга на адмиралтействата“ и др.

Медиевистиката в Италия натрупва интересен и съдържателен опит в изучаването на изворите за историята на градовете-републики на Апенинския полуостров, както и за останалите градските центрове, избрали други форми на управление. Документите за образуването на градовете — споменатите вече „харти“ — са първия документ от този род, открил важен етап от развоя на Мантуа, Ферара, Пиза, Кремона, Генуа, Милано, Перуджа и др. Друг вид извори били статутите за управлението на градовете. Свои статути притежавали всички градове, но особен интерес предизвикват тези на Парма, Модена, Пистоя, Бреша, Лука, Венеция. Оформени през XIII — XIV в., те били основен извор за развитието на италианските градове. Свои цехови статути притежавали всички градове, в които били създадени занаятчийски организации: Венеция, Флоренция, Сиена. Заедно с укрепването на градовете-републики била създадена практиката да бъдат издавани специален род грамоти, като напр. „Книга за правата на Генуезката република“. Комуната във Флоренция подготвила специална книга (Либро деи провизионе) за приходите и разходите на комуната. Флоренция запазва книга за раздаването на милостиня.

Привилегиите, предоставени на чуждестранните търговци, са друг вид извори. Те са фиксирани в специални издания от категорията на „Книга за правата на Генуезката република“, както и в множество други извори от подобно естество. Дейността на банките също така е отразена в редица документи. Издавани били „Книга за коприната“, „Книга за предачите“, „Книга за бояджиите“, „Книга за работниците“ и др. Научните трактати, посветени на един или друг въпрос от историята на градовете, допълват общата информация, с която разполагат историците. Става дума за такива произведения като „Трактат за цеха на вълнарите“, в който са показани около 30 дейности при обработването на вълнения продукт. „Книга за различните страни и търговски мерки“ на търговеца от Флоренция Франческо Балдучи Пеголоти (края на XIII в. — към 1347) осветлява съществени страни от функционирането на търговията. За първата половина на XV в. много голям интерес предизвиква трактатът „Наставление за търговското дело“, излязъл изпод перото вероятно на магната от Флоренция Бернардо Уцано.

Както е известно, първите градове в историята на човечеството възникнали през периода от IV-то до I хилядолетие пр. Р. Хр. в Месопотамия, Древен Египет, Сирия, Мала Азия, Задкавказието, Индия, Китай. Те се оформили като административни и религиозни центрове. Такъв характер придобили Урук, Киш, Ур, Лагаш, Мемфис, както и някои други средища. Обикновено те възниквали около храмовете и развитието им било свързано с функциите на сакралните институции. Най-големите градски средища били царски резиденции, крепости, религиозни седалища. В тях били съсредоточени стопански институции, работилници и пр.

В процъфтяващото робовладелско общество градовете придобили ново социално съдържание и изпълнявали по-широки функции: те се превърнали в органи на социално-политическата система на обществото. В структурата на града влизали не само гражданите, но и населението, обитаващо неговите околности. В гръцките полиси живеели не само коренните жители на града, но и селяните от близките територии. Полисът бил формация от свободни граждани земевладелци, част от които организирали труда на населението, респективно на робите. Водеща личност в полиса бил поземленият собственик, свободният занаятчия. Това, разбира се, не означава, че всеки полис бил град и всеки град притежавал характер на полис. По характера на своето население Спарта наподобявала село, Пирея — търговско пристанище.

Италианските градове напомняли гръцките, но това се отнася главно за селищата на етруските. След завладяването на италийските градове от Рим обстановката се изменила. Възникнало делението на граждани и селяни. Важно значение за формирането на римския град имал издаденият от Юлий Цезар Закон за муниципиите, общините. Бил оформен социалният статут на римския гражданин: освободен от налози. Възникнали специализирани градски социални групи: магистрати, оформени в градски съвет и пр.

Приема се, че след VII в. в историята на Европа и Азия се оформили три основни типа градове. Единият тип били европейските градове и по-специално италианските, вторият тип — арабските и третият — византийските. Използването на сравнително-историческия метод при тяхното анализиране ще помогне за по-доброто вникване в проблемите. Не е лишено от основание разбирането на някои историци, според които мюсюлманският град бил равноправен приемник на античния полис, както византийският град — на европейския.

В Азия и Европа градовете се появили през ранното средновековие. Ако в Азия, по-специално в най-развитите страни като Индия, Китай, Арабския халифат, началото им се отнася към VII — VIII в., в Европа картината била по-сложна: в италианските предели градовете се появили към VII — VIII — IX в., докато в другите западноевропейски страни зараждането им станало през периода от X до XII в. Това е напълно разбираемо, като се вземе под внимание обстоятелството, че развитието на отделните страни и райони протичало неравномерно.

Една от причините за различията между мюсюлманския и римско-византийския град се корени в обстановката, настъпила след завоеванията на варварите. Върху основите на икономическия и политическия живот на континента след падането на Западната Римска империя интензивното развитие на Арабския халифат оказало значително влияние. Концепцията на А. Пирен, според когото причина за упадъка на Европа след нашествието на варварите било образуването на Арабския халифат, прекъснал връзките с континента, едва ли може да се приеме. Не подлежи на съмнение, че в продължение на няколко века обменът между Азия и Европа включвал суровини, предмети на лукса, новости в областта на техниката. Напредъкът на Изтока не предотвратил победата на Реконкистата, както и организирането на кръстоносните походи. Не е за подценяване обстоятелството, че докато рицарите на Европа проявявали усилия да установят господство в Изтока, в Ломбардия и Фландрия разцъфтявали градовете и занаятчийската и търговската дейност достигнали големи успехи.

Enceinte philippe auguste 1223 parisВ Европа средновековните градове възникнали върху две социални основи. Едната била системата на античните муниципии, претърпели катастрофален упадък след нашествията на варварите, а след това тръгнали по пътя на преобразуването в качествено нови формации. Другата образували структурите на селищата на варварските племена и новите центрове на социалния живот: политико-административните седалища, сакралните пунктове, правителствените резиденции, военните и граничните лагери, защитните фортове, кули и пр. Във всички тези поселения се извършвала разнообразна занаятчийска и търговска дейност.

Тези два основни типа селища — римските муниципии, от една страна, и новите центрове, от друга — се превърнали в изходни пунктове за развитието на средновековните градове. Различията в хронологическите граници на този сложен процес на градообразуване в Европа и Азия наистина са твърде широки: от I — II хилядолетие до IX в. Това било грамаден период от време, през което се формирал градският строй, възникнали и се утвърждавали структурите на новата обществена система.

Появата на градовете отбелязала началото на нов етап в историята на средновековното общество: завършило ранното средновековие, настъпил периодът на развития феодализъм. Границата между двата етапа отбелязало зараждането и утвърждаването на градовете. Възникнали веднъж, те не били само центрове на занаяти и търговия, но и на административна, военна, религиозна и културна дейност. Това определяло и тяхното важно място в икономическата, политическата и културната история на човечеството. За разлика от Византия и страните на Изтока, където феодализмът възникнал върху основата на разлагащите се робовладелски отношения и преустройството не засегнало съществено градовете, в Западна Европа тяхната история била по-сложна и противоречива. В редица страни на Изтока като Иран, старите градове продължавали да функционират. Константинопол, Александрия и Антиохия разцъфтявали като средища на занаятчийска и търговска дейност, поддържали оживени търговски връзки. В Китай имало редица градове, които се развивали и процъфтявали — Хуанчжоу, Чанъан, Лоян и други. В Индия също се развивали множество градски центрове — Наланда, Джилики, Каляни, Шривиджайа и други.

В Западна Европа пред преходната епоха от стария към феодалния свят градовете в значителна степен западнали. Намаляло и населението в традиционните територии на империята — Италия, Испания, Галия и други. Това се отнася и за Изтока през периода на Великото преселение на народите.

Хронологически зараждането на градовете в Западна Европа се отнася към X — XII в., когато, в резултат от по-нататъшното развитие на производителните сили, занаятите се отделили от селското стопанство. За тяхната поява спомогнало и развитието на парично-стоковите отношения, както и общото усъвършенстване на социално-икономическите и обществено-политическите отношения. В страните на Изтока това станало значително по-рано — през VI — VIII в.

 

Причини за възникване на градовете.

 

В основни линии те се коренели в дълбоките промени, които настъпили в икономическия живот на обществото към края на ранното средновековие. Производителните сили отбелязали значителен подем.

Повсеместно било въвеждането на усъвършенстван плуг на колела с режещо устройство, лемеж и приспособление за размяната.

Занаятчийският отрасъл придобивал все по-нарастващо значение. По-нататъшното развитие на производителните сили неизбежно водело до обособяване на нови занаяти, до усъвършенстване на техниката и технологията на производствения процес. Настъпил подем в обработването на металите, тъканите, кожарството, строителството, мелничарството. Важна роля започнало да играе желязообработването и производството на вълнени тъкани. За нуждите на селското стопанство били изработвани плугове, палешници, копачи, лизгари, мотики, пирони, а за военното дело — шлемове, ризници, копия, мечове. Нараснало значението на металолеенето, на сарачеството, дърводелството, на текстилното производство.

Подобрило се обработването на тъканите. Вълнените дрехи масово навлезли в бита. В самостоятелен отрасъл се превърнало сукнопроизводството. Фландрия, Фрисландия, Североизточна Франция и Северна Италия станали традиционни средища на сукнената промишленост.

Появата на специализираните занаяти се отразила върху по-нататъшния възход на селското стопанство. Въвеждането на по-съвършени оръдия на труда подобрило обработването на селскостопанските култури и увеличило продукцията. Размяната между селото и града се разширила и задълбочила.

 

Възникване на градовете.

 

В резултат от отделянето на занаятите от селското стопанство, бягството на селяните от феодалните имения, цялостното развитие на икономическите взаимоотношения, възникнала обективната потребност от градове и от градска организация на производството. Наистина градовете съществували и в старото робовладелско общество, но през време на варварските нашествия те били до голяма степен разрушени. Запазените от тях през ранното средновековие се превърнали в административни центрове, епископски седалища, крепости, които бранели жителите си от нашественици.

Една част от избягалите от феодална зависимост и експлоатация селяни, занимаващи се със занятчийство, намерили убежище в старите градове на Италия, Франция, Германия, Англия и другите страни. Възобновили своя живот италианските градове Венеция, Генуа, Неапол, Флоренция, Болоня, Милано, Рим. Оживила се икономиката на френските средища Тулуза, Лион, Марсилия, Бордо, Париж, на германските Кьолн, Майнц, Регенсбург. Разцъфтели английските центрове Лондон, Йорк, Глостър, Честър.

Малкото по брой стари градове не били в състояние да приютят многобройните маси занаятчии, които търсели не само пазари за пласиране на своята продукция, но и средища, където да живеят. Били основани множество нови градове, които се преустроили в центрове на занаятчийската и търговската дейност. Названията на някои от тях били свързани с местата, около които възниквали. Известна част се оформили около замъци и крепости — Аугсбург, Страсбург, Бранденбург, друга част се установили около мостове и реки — Брюге (мост), Оксфорд (биков брод), Франкфурт на Майн, Франкфурт на Одер и други. Известен брой градове израснали около различни абатства — Сент Жермен, Сент Етиен, Сент Олбанс, Сант Яго.

Moulins sous pont ParisВърху по-нататъшния подем на селскостопанската и занаятчийската дейност благотворно отражение дало въвеждането на редица технически новости. През времето след IX — XII в. в Европа се разпространили впрегатни принадлежности с хамут, които усъвършенствали транспорта и увеличили тегловата сила на конете. Започнало съоръжаването на вятърни мелници, познати още от древни времена, за мелене на зърно. Вятърните мелници, снабдени със зъбчати принадлежности, започнали да се използват и в други сфери на производството. Наред с водните мелници, те се превръщали в източник на енергия. В металургията внедрявали водното колело за привеждане в движение на мехове, пълни с въздух, чрез които се движели ковашки чукове в ковачниците. Водното колело се използвало и при боядисването на платове.

През XI — XV в. бил внедрен хоризонтален тъкачен стан с педали, който увеличил производителността на труда четири пъти. След като през XIII в. в Китай било открито примитивно ракетно оръжие, то преминало у арабите, а чрез тях в Европа. По това време арбалетът изместил лъка и се превърнал в широко разпространен вид оръжие. След 1320 г. в Европа се въвели първите оръдия, стрелящи с барут. Усъвършенствало се отливането на чугун. Във Венеция се разширило производството на стъкло. В Англия каменните въглища започнали да се използват за отопление. За привеждане в движение на стругарски стан около 1350 г. започнала да се използва силата на водата.

Важно значение имали конструираните около 1450 г. часовници с пружини. През 1436 г. германският изобретател Йохан Гутенберг (1400 — 1468) поставил началото на книгопечатането в Европа. До 1500 г. броят на печатниците достигнал 250, напечатани били 40 000 книги.

 

Градовете — центрове на занаятчийска и търговска дейност.

 

pas 1042Местата, където избягалите селяни се заселвали, били избирани в зависимост от много причини — подходящи условия за упражняване на занаятите, сигурност за живота и продукцията на занаятчиите, възможности за набавянето на суровини и за пласиране на стоките. Най-рано се образували градовете в Северна Италия и Южна Франция, където развитието на производителните сили протичало по-бързо и отделянето на занаятите от селското стопанство станало необратимо. След това, през X — XI в. се създали възможности за поява на градове и в Северна Франция, Нидерландия, Англия и Югозападна Германия. През XI в. се появили градове във Фландрия, а през XII — XIII в. — в Скандинавските страни и Ирландия.

Компактната част от населението на новосъздадените градове образували занаятчиите, които напуснали своите села, движени от желанието да отхвърлят личната си зависимост от феодала земевладелец. Борейки се с феодалната аристокрация, селяните, които ставали граждани, извоювали редица права и привилегии и особено своята свобода.

Макар да ставали граждани, занаятчиите продължавали да спазват селските си навици, връзките си със селата. За разлика от селата, които се наложили като центрове на земеделие и скотовъдство, градовете се оформили като средища на занаяти, на промишленост и търговия. При все това селското стопанство продължавало да заема важно място в живота на градовете. В редица градове бил отглеждан добитък, заради което собствениците му притежавали ниви, пасбища и градини. Занаятите, които били упражнявани, зависели до голяма степен от суровините, произвеждани в селата.

Броят на градовете в Европа и Азия трудно може да бъде относително установен, но има известни данни, въз основа на които могат да се направят приблизителни изчисления. Приема се, че в края на XV в. в Европа се оформили около 10 000 града, а в Свещената Римска империя те достигали към 3000. През XI в. от 120-те града в Германия 40 били епископски, 12 — кралски резиденции, а 60 — центрове на феодални владения. При английския крал Едуард I (1272 — 1307) в Парламента участвали представители на 166 града, от което може да се направи заключението за техния брой в Англия по това време. По списъка за налозите от 1377 — 1381 г. става ясно, че имало към 300 градски центрове, като Йорк броял повече от 10 000 жители, а Бристол, Плимут, Ковънтри, Норич и Линкълн достигали от 5 до 10 000 души, докато други 11 града възлизали от 3 до 5000 души. Към края на XV в. градовете в Швеция достигнали около 80.

Оскъдната, откъслечна информация, разпръсната в различни източници, дава известна възможност за възстановяване картината на градовете в страните на Изтока. Според един списък на Георги Кипърски от V — VI в. в Сирия и Палестина градовете наброявали 138. Ако се правят изводи от някои китайски сведения, би могло да се заключи, че в Южна Индия имало 580 града, които китайският посланик в Харше, пълководецът Ван Сюанцзе, успял да покори по време на един наказателен поход през 648 г. Това сведение се поставя под съмнение от някои историци, които не приемат, че общо взето малочисленият отряд, съставен от тибетци и непалци, които се намирали във васална зависимост, е могъл да покори толкова много градове. За огромната Китайска империя могат да бъдат правени само приблизителни изчисления за броя на градовете през отделните етапи от нейната бурна история. Знае се, че през VII в. империята била разделена на 9 големи окръзи. Самата администрация включвала 190 области и 1255 околии. Начело на вътрешната администрация стояли 12 губернатори, като цялото население достигало около 46 млн. души. В Европа картината била по-друга: ако през първите столетия след нашествието на варварите градовете не надминавали няколкостотин, през XV в. те достигнали около 10 000.

В зависимост от своите мащаби, от броя на населението, градовете в Европа и Азия, които се появили в началото на развития феодализъм, могат да бъдат разделени на три групи — големи, средни и малки. Големите градове надхвърляли от 80 до 100 000 жители — Париж, Лондон, Милано, Венеция, Флоренция, Севиля. Кордова броял 500 000, а Краков — 140 000 души. Средните градски центрове обикновено били населявани от 20 до 30 000 жители, а малките — от 1000 до 5000.

В навечерието на Великите географски открития — в края на XV в. — италианските градове Милано, Венеция, Флоренция, Генуа и Рим достигнали от 80 до 100 000 души. Париж наброявал повече от 100 000 жители, а Лондон — около 80 000. В Германия в Кьолн живеели 40 000 души, в Хамбург, Любек и Нюрнберг — около 25 000.

1024px Milano1573

Многолюдни градове по онова време се оформили и в страните на Изтока. В Китай древните столици Лоян и Чанъан, а след тях и редица други центрове от категорията на Хайфин, Чанш, Хуанчжоу, Фучжоу, Цюанчжоу и др. достигали над 1 млн. души. За градовете на Индия сведенията са сравнително по-оскъдни, но не подлежи на съмнение, че те не отстъпвали на тези в Китай, макар да притежавали свои особености. Китайският пътешественик Чжоу Жу-гуа, който посетил Индия около 1225 г., изброява 32 града в Караманделския бряг, средища на оживена търговска дейност. Но общото им количество било значително по-голямо.

В качеството си на основатели на градовете, занаятчиите образували компактната част от населението. Самият занаятчия бил самостоятелен производител, който изработвал в своята работилница стоки за размяна, за продажба. Броят на професиите, на занаятите, практикувани в градовете, се увеличавал в тясна връзка с развитието на производителните сили, на производствените отношения. Относителна представа за това могат да ни дадат някои данни, с които разполага историческата наука. В края на XIII в. в Париж имало около 300 занаятчийски и търговски специалности. Това свидетелства за сравнително голямото им развитие. През първата половина на XIV в. във Франкфурт на Майн съществували 173 професии, нараснали през втората половина на 579. Броят на професиите в металообработващата промишленост през XIV — XV в. достигнал 35, а в дървообработващата — 17, в текстилната — 17 и в строителната — 19.

Големи възможности за развитие притежавала рудодобивната промишленост. Най-важен център за добив и обработване на желязо станал Норик (по-късно Щирия и Каринтия), където се добивало желязо. Желязна руда се копаела в Британия, Източна Галия и Западна Германия. Сребро се добивало в Шварц (Тирол), Шнееберг (Саксония). В Централна Европа основни рудодобивни райони станали Щирия, Каринтия, Чехия, Тирол и Вестфалия.

Развивал се и добивът на драгоценни метали. Златото се добивало чрез промиване на пясъка в реките Рона и Рейн. Сребро копаели в Испания, Чехия, Харц, Тирол, Саксония, Силезия, Трансилвания.

Като основен отрасъл в металургията се наложило оръжейното дело, което широко се практикувало във всички държави. В Европа голяма известност придобили оръжейниците в Милано, Толедо, Золинген, както и Пасау, Нюрнберг, Аугсбург.

 

Поява на цеховете.

 

Важно завоевание на занаятчиите било създаването на специални професионални организации, наричани цехове. Те се появили заедно с градовете и целели да защитят интересите на занаятчиите, да запазят монопола в производството на стоките в даден отрасъл. Формирането на всеки нов клон в занаятите предизвиквал организирането на нов цех.

В началото цеховата организация дала тласък върху развитието на занаятчийското производство. Тя ограничавала стремежите на едни майстори да богатеят за сметка на други, осигурявала еднакви условия за производство и продажба на продукцията. Постепенно обаче цеховете изчерпали своите възможности да развиват производството и започнали да задържат развитието на производителните сили, забранявайки да се въвеждат нови, по-модерни оръдия на труда. Те сковавали темповете на промишленото производство.

В хода на историческото развитие градовете били разтърсени от нови борби. След като гражданите се освободили от феодалните господари, властта преминала в ръцете на малка група богаташи, търговци и лихвари, наречена патрициат. Патрициатът заграбил управлението и го използвал за своите цели, увеличавал данъците, злоупотребявал с финансите, грабел населението — занаятчиите и техните цехове. Това породило недоволство и гражданите вдигнали бунт срещу неговите действия. Борбата, известна под названието „Цехова революция“, продължила два века. Когато цеховете побеждавали, патрициатът загубвал позиции и градовете преминавали под ръководството на цеховата организация. В случаите, когато властта била разделена между цеховете и патрициата, обстановката се променяла. В италианските градове Венеция и Генуа, както и в немските градове Хамбург и Любек той запазвал своето господство и създавал патрициански републики.

През XIV в. настъпило изменение в цеховете, които започнали да страдат от нови противоречия. В еднородната им по-рано маса настъпило икономическо и социално неравенство. Заможната цехова прослойка в лицето на майсторите започнала да експлоатира дребните майстори, калфите и чираците. Това породило масови надигания на градските бедняци. В редица градове на Западна Европа като Флоренция, Перуджа, Сиена, Кьолн избухнали въстания. Най-голямо значение придобило въстанието във Флоренция.

 

Социален климат и бит на градовете.

 

По-нататъшното развитие на занаятите в градовете породило укрепването на търговията и банковото дело. Увеличило се значението на панаирите. Оформили се два района на търговията в Европа. Единият, средиземноморският, обслужвал връзките на търговците с Изтока, другият, включващ териториите на Балтийско и Северно море, свързвал руските търговци със Скандинавските страни, Германия, Англия и други държави. В процеса на търговските връзки и взаимоотношения възникнало лихварството, появили се сарафите, обменителите на пари.

В Ломбардия, Северна Италия, били създадени банкови кантори. Появили се банките. Първата публична банка възникнала в Генуа през 1407 година. След нея били основани банки в други големи градове на Италия и останалите страни на древния континент.

Оживяването на занаятчийската дейност, търговията и парично-стоковите отношения дали отражение върху начина на живот на гражданите, върху техния бит и култура. Оказали влияние върху жилището и жилищната среда, върху облеклото и обличането, върху храната и храненето. Къщите били изграждани на два-три етажа, като горните етажи надвисвали над долните и ги затъмнявали. Жилищата били малки, тесни и неуютни, а улиците — неудобни и мръсни.

Архитектурата на градовете отразявала неспокойната, несигурна атмосфера, която съществувала през средновековието. Градовете били оградени със стени — по-богатите с каменни стени, по които се издигали кули, а по-малките с дървени, заобиколени с водоеми, ровове, които предпазвали гражданите от нападения. Когато стените се окажели тесни, тогава новите граждани — обикновено бедни и социално нестабилни — се заселвали от външната им страна и откривали работилници. Щом броят на населението се увеличавал, тогава били издигани нови крепостни стени, които трябвало да защитят имота и живота на гражданите.

В околността на крепостните стени се простирали нови градини, пасбища, собственост на гражданите, които ги стопанисвали. Не били редки случаите, когато по улиците и площадите на градовете пасял добитък, а из локвите на улиците и по сметищата ровели свине.

В санитарно отношение средновековните градове били в лошо състояние поради неспазване на елементарна хигиена. Много често пламвали масови епидемии, които покосявали живота на голяма част от населението. Избухвали и пожари, които обхващали къщите, прилепени една до друга. Така много бързо изгаряли цели квартали.

Улиците носели названията на занаята, който бил разпространен по тях — „Ковашка“, „Медникарска“, „Сарашка“ и други. В центровете на градовете се откроявали сградите на катедралата и градския съвет. Издигала се и градската кула. Градовете били обграждани с крепостни стени, които ги опасвали в два-три реда.

Възникването и утвърждаването на градовете имало голямо значение в историята на обществото. Градовете станали първостепенен фактор в икономическия, политическия и културния живот. Изменило се съотношението на социалните сили. Под влияние на развиващите се стоково-парични отношения в най-напредналите страни на Западна Европа — Италия, Франция, Англия, Нидерландия и Западна Германия — селяните били освободени от крепостническата зависимост.

В процеса на развитие на градовете били създадени предпоставките за политическа централизация, за обединяване на държавите, за формиране на съсловната монархия, която по-късно се превърнала в абсолютна монархия. Феодалната раздробеност и разпокъсаност отстъпвала пред новите социални сили, свързани с образуването на нациите.

През късното средновековие, когато се зараждали новите капиталистически отношения, настъпили значителни изменения в цялостния живот на градовете. Подобрил се начинът на живот. Повишило се равнището на бита — обществен, семеен и личен. Нараснала културата на градското население.

1024px Martyrdom of St Ursula at Cologne

 

Градовете и социалните конфликти.

 

При своето зараждане занаятчиите сами продавали своите произведения, те били не само производители, но и търговци. Това обстоятелство не само ги откъсвало от феодалната аристокрация, но ги противопоставяло на нея. Голяма част от градовете се появявали върху владенията на феодалите, които товарели населението с всички данъци, такси и повинности. Земевладелците много често си служели с насилия, за да увеличат своите печалби. Градовете се вдигали на борба. В редица случаи гражданите успявали да отхвърлят господството на феодалите и да извоюват самостоятелност. Гражданите на Северна Италия и Южна Франция се освободили от земевладелците и образували свои самостоятелни градове-републики. В малки своеобразни държавици се превърнали градовете Венеция, Генуа, Флоренция, Равена и други. Самостоятелност получили и т.н. имперски градове в Германия.

В резултат от извоюваните свободи гражданите придобили възможност да разширяват занаятчийската дейност и да увеличават своите богатства.

В някои градове било постигано съгласие за мирно уреждане на възникващите противоречия. Градските власти се примирявали с частичното господство на сеньора — бил той херцог или епископ. Така напр. през първата половина на XIII в. във Ферара епископът получил част от градските приходи, на пазарния площад в града се намирал кантарът на епископа, с който се отмервал десятъкът. В Алби съществували мирни отношения между града, възглавяван от подест, и местния епископ, като съгласно специалната грамота от 1283 г. подестът трябвало да произнася клетва за вярност пред епископа. Когато в Сиена настъпвали затруднения, за тълкуване на градския статут, трябвало да бъде избиран епископ. При завладяването на Тортон към епископа бил отправен въпрос жителите на града не са ли „серви на епископа и негови поданици“. В отговор епископът заявил, че бил „само пастир, ректор и страж на народа“.

 

Всеобщото и неповторимото в градовете.

 

Като обществено явление, дало облика на Изтока и Запада при възхода на средновековния свят градовете притежавали редица сходства, множество сходни черти, отразяващи най-общите закономерности на историческия процес. По начало градовете представлявали качествено нов феномен в развоя на човешкото общество. В общо взето еднотипното устройство на аграрната система през ранното средновековие, градовете образували градско стопанство, което предизвикало цяла поредица съответстващи социални структури: градско право, пазар и търговско право, административни учреждения, религиозни институции, културни центрове.

Зараждането и развитието на града в Западна Европа е засвидетелствано по особен начин от съвременниците. Хронистът Йоханес Лонги от Сен Бертен проследява появата на гр. Брюге. Според хрониста „за нуждите и потребностите на обитателите на замъка започнали да се стичат при вратите на неговия мост търговци или продавачи на по-ценни неща, след това лавкаджии, след това съдържатели на ханове за хранене и приютяване на онези, които търгували в присъствието на владетеля, който често присъствал там. Започнали да се строят къщи и странноприемници, където да се подслоняват онези, които не могли да се поберат в замъка. Станало обичай да казват „да идем при моста“, където селището се разрасло толкова много, че скоро се образувал голям град“. Както се вижда, хронистът вярно доловил динамиката на градообразуването и го описал по неговите външни белези.

Ако се опитаме да типологизираме средновековните градове на Европа по обществено устройство, по начин на живот, по форма на управление, можем да ги разделим на няколко основни групи. Една част от тях се оформили като имперски, друга като патрициански републики, трета — като градове-държави, четвърта като градове-комуни. Всички те обаче функционирали като повече или по-малко самостоятелни комуникации, като своеобразни стопански системи.

Самото профилиране на градовете като самостоятелни обществени институции не било постигнато мирно и безконфликтно, а в резултат от мъчителни битки за свобода и независимост. Имперските градове, наричани независими, свободни, се зародили в Германия на базата на епископските седалища, превърнати през XIII — XIV в. в свободни средища. В техния състав влизали Кьолн, Страсбург, Любек, Хамбург, Бремен, Аугсбург, Регенсбург, Нюрнберг. Тези градове де юре били зависими от императора, но де факто постигнали свое самостоятелно управление. Това им гарантирало възможността да обявяват война и да сключват мир, да секат монети. През XIII в. броят на такъв род градове в Свещената Римска империя достигнал 15, а през 1489 г. — 80.

Патрицианските градове-републики се утвърдили в Европа през XII — XIII в. и се отличавали с някои специфични особености. Патрициатът, богатата социална група граждани, определял състава на градския съвет, магистратурата, финансовата администрация. Поради това той регулирал размерите на данъците и налозите, на митата. В страни, в които властвала феодалната раздробеност и разпокъсаност като Италия и Германия, патрициатът разполагал с неограничени права. Така било във Венеция и Генуа, а също и в Ханзейските средища в Северна Германия. В тази насока в типични ханзейски градове с патрицианска форма на управление се превърнали Любек, Хамбург, Щралзунг, Люнебург.

Градовете-държави били друг вид социални образувания, които включвали в своята управленска система цели области заедно със селата. Те били републики, възглавявани от градски съвети. В Италия такива градове-държави, притежаващи самостоятелно управление, били Венеция, Флоренция, Генуа, Лука, Равена, Сиена, Болоня и др., а в Германия — Аугсбург, Нюрнберг, Франкфурт на Майн и др.

Statut accord aux habitants de Compigne rsidence royale par le roi de France Louis VI. Archives Nationales AE II 140Наред с изброените типове градове, функционирали и такива, които се намирали под патронажа на кралете и заемали поради това по-особено положение в икономическия живот на континента. В управлението им взимал участие представител на краля или сеньора, който ограничавал до известна степен тяхната самостоятелност. В същото време тези градове могли да избират свободно своите членове на съвета, съда, военните и пр. В такъв смисъл те разполагали с ограничени правомощия. В тази категория центрове влизали множество градове във Франция и Англия. Във Франция подобен статус извоювали Париж, Орлеан, Шартр, Нант, Бурж, Лорис, а в Англия — Лондон, Оксфорд, Кеймбридж, Глостър, Линкълн, Ипсуич и др.

Европейските градове, които се развивали, не разполагали с еднакви възможности. Някои притежавали голяма стопанска мощ, докато други разполагали с по-ограничени възможности. По начало обаче създаването им от бивши селяни, образувало действителен прелом в цялостния живот на средновековния свят. Не само на Запад, но и на Изток, в Африка, а също така и в Доколумбова Америка зараждането и утвърждаването на градовете като икономически, обществени, търговски и духовно-културни средища обусловило предпоставки за нов подем в живота на народите.

Най-сетне градовете-комуни образували друга самостоятелна група селища, които разполагали със самоуправляващи се административни структури: изборен съвет, съд, финанси, военен потенциал. Това били силни формации, материално стабилни. Извоювали редица права от сеньорите — не плащали оброци, ангария и пр., те трябвало да му предоставят еднократна сума ежегодно, както и да се включат със съответно военно подразделение в армията му по време на война. При това положение градовете-комуни все пак се намирали в определена васална зависимост от сеньора, върху чиито земи живеели. Такъв тип градове били Лан, Амиен, Суасон, Реймс, Нуайон, Бове, Сен Омер, Сен Кантен.

Както могло и да се очаква, аристокрацията гледала с недоверие и подозрение на дейността на градовете-комуни. Това се вижда от едно изказване на хрониста Гвиберт (1053 — 1124), абат на манастира „Св. Мария“ в Ножан. „Комуна, това ново, предизвикващо отвращение слово — пише той в автобиографичното си произведение „Моят живот“. — Ето защо под него разбират: подлежащи на облагане с поголовна талия, само веднъж в годината изпълняват обикновеното задължение спрямо сеньора. Ако те нарушат с нещо закона, те отговарят само със заплащането на определената глоба, а що се отнася до другите тежести и повинности, с които е прието да бъдат облагани селяните, те са освободени напълно от тях“.

В страните на Изтока градовете били продукт на общите закономерности, характерни за Европа. В страните на Азия градовете изникнали значително по-напред, още през ранното средновековие. В условията на възходящия феодализъм градовете в Китай, Индия и Близкия изток вече процъфтявали.

Напредъкът в развитието на градовете в Китай настъпил през XI — XII — XIII в. В най-големите центрове на империята — Хайфин, Чанш, Хуанчжоу, Фичжоу, Цюанчжоу и др. — живеели по половин милион жители, които се занимавали със занаятчийска и търговска дейност. Гражданите обработвали желязо, сторели кораби, произвеждали копринени тъкани, фарфор, печатали книги. В големите занаятчийски работилници, които възникнали, се създавала значително количество продукция, която служела не само за задоволяване потребностите на вътрешния пазар, но и за износ. Това спомогнало за нарастване броя на населението. В някои от южните територии на Китай гражданите вече образували повече от 10 % от цялото население, което било предимно селско и се занимавало с аграрна дейност.

Характерна особеност на градския живот отбелязало преустройството на печатното дело, настъпило в средата на XI в. При династията Сун шрифтът за печатане започнал да се изработва от глина, макар все още да преобладавало дъсченото печатане, ксилографията. Разширил се кръгът на частните библиотеки. Увеличил се броят на читателите. Израснали множество нови коментатори на текстовете на стари историци. Специалистите по съставянето на енциклопедически съчинения се множели. Нараснал съставът на образованите читатели.

През следващия период от развоя на градовете настъпила по-голяма диференциация и специализация на занаятчийската дейност. В Хуанчжоу, Шенчжен, Цзенчечжан и др. градове се специализирали в производство на копринени тъкани и на бубарство. Освен на коприна, в центрове на памучната промишленост се превърнали Сунцзян, Сучжоу, Шанхай, Фучжоу. Градовете Цзиндечжен, Дехуа, Динчжоу, станали средища за производство на фарфор. Град Уху се прославил с бояджийската си промишленост, Фошан се наложил с железодобива си, с ювелирните си изделия.

Специализацията на занаятите се задълбочавала. Над 550 цехови и търговски организации функционирали в Сучжоу, а в Пекин се обособили 132 отделни занаяти.

Gugun panorama 2005 2

По друг път на развитие поели градовете в Индия. Там те се оформили не само като жилищни средища, центрове на занаяти и търговия, но и като средоточие на управление, на военно-административна власт. В държавата Харши през VII в. градът на санскритски бил обозначаван с буквата „адхиштхана“, „място за управление, за власт“. Този смисъл на понятието „град“ получил разпространение в средновековна Индия, където бил пуснат в употреба персийският термин „шахр“, което означава „власт“. Тази дума водела началото си от староперсийската „кшатра“, „власт“. Това обстоятелство произтичало от една характерна особеност на града в Индия през целия период от XIII до XVIII в., когато в него била съсредоточена властта, управлението на обществото.

За разлика от европейския градски модел, този в Южна Индия се отличавал като специализирано занаятчийско-търговско образувание. Това бил комплекс, населен със занаятчии и търговци, които изпълнявали функции, различаващи се от аграрната дейност. Наистина от гледна точка на организацията, на териториалното разположение, този град наподобявал селска община, но се различавал от нея по своя социален състав. Кастовата организация реализирала контактите между населението от селото и града. Производствената дейност била социален механизъм, свързващ в едно цяло селото и града. Факторите, които разграничавали града от селото били свързани със стокообмена, с търговските операции.

Южноиндийският град се намирал в зависимост от феодалния господар, който събирал от гражданите данъци и различни поземлени налози. Действително градът разполагал със значителна независимост, автономия, но в резултат от спецификата на държавната организация тук не могли да се образуват характерните за Западна Европа форми на градско устройство от типа на „градове-държави“, „свободни градове“ или „градски комуни“. Докато европейският модел бил до голяма степен единен, цялостен комплекс като населен пункт, архитектурен ансамбъл, занаятчийско средище, този в Южна Индия представлявал сложен разнопосочен комплекс. В него се пресичали разнородни тенденции: търговско-занаятчийски, селскостопански, управленски, сакрални, военни. Това бил ансамбъл с разнородни и противоречиви социални функции.

В Средна Азия градът придобил, както доказват изследователите, свой уникален облик. В своето мнозинство градовете се намирали в зависимост от върховните владетели: халифи, султани, емири, ханове. Една малка част успели да достигнат самостоятелност, между тях се откроявали Пайкенд, Искиджат, Бухара, Хорасан, Самарканд, Ташкент, Туркестан, Бадахшан. В най-новата историография вече е преодоляно мнението, че градовете на Близкия изток и Средна Азия не могли да установят самоуправление, да завоюват свои специфични права и свободи. Учените медиевисти установяват, че в Средна Азия били създадени градски републики, които успели да извоюват известни права. Разбира се, те се намирали на по-ниска степен на развитие от градовете-държави в Италия, от градовете-комуни във Франция и от ханзейските градове в Свещената Римска империя. При все това редица центрове уверено крачели по пътя на самостоятелното развитие.

В резултат от научните дирения на специалистите се разкрива интересна картина за живота на градовете и тяхното положение. Такива градове като Пайкенд, Ания, Бухара, Ташкент и др. достигнали своя самостоятелност. Ако се съди по информацията, която изнасят Ал-Якуби, Ибн ал-Факих, Ат-Табари и др., гр. Пайкенд се различавал от множество други градове в този регион по много показатели: нямал господар, бил търговска република. В Средна Азия този „град на търговците“ бил единственият свободен селищен център. За разлика от Пайкенд, Искиджат бил по-малоброен, нямал мечет за провеждане на петъчна молитва, но разполагал с установен пазар, провеждан един път седмично, продавали се памучни тъкани. Съвременници представят Бухара като независим град, който разполагал с политическа самостоятелност.

Проведени проучвания позволяват да се създаде по-пълна представа за Хорасан и Самарканд. В Хорасан доминирали представители на градския патрициат, силно било влиянието на корпорациите на търговци, занаятчии и дребни земевладелци. Свое самоуправление извоювал Ташкент, превърнал се в средище на занаяти и търговия.

 

Устройство и управление на градовете.

 

Заедно с усъвършенстването на обществените отношения протичало изграждането на социалното устройство на появилите се градове, на техните органи на управление. Това било изключително сложен и труден процес, защото самите градове възниквали до голяма степен неправомерно и тяхното регулиране било свързано с множество непредвидими обстоятелства. При все това, в хода на развитието постепенно се формирала градската управленска система в различните територии на средновековния свят.

Макар да възниквали до голяма степен стихийно, градовете постепенно започнали да се развиват планомерно. Изградено било градско право. Оформили се органи на управлението. Върховен орган на административната система станал градският съвет, комплектуван чрез избори. Неговото възникване и функциониране регламентирало свободата на гражданите и на града като обществена комуникация. В Италия, където градовете се появили още през VIII — IX в., върховен ръководен орган било общото събрание на всички жители. Те решавали непосредствените практически въпроси за избирането и назначаването на длъжностни лица в управлението, за придобиване на жителство, за издръжката на администрацията, за мерките и теглилките, за поддръжката на укреплението и пътищата, на мостовете, за защитата на населението. Общите събрания имали право да избират епископ, да решават молби по арендата, както и редица други въпроси на общината. В Германия съветът се оглавявал от бургмайстер, а във Франция и Англия — от мер.

В структурата на градското устройство и в управлението функционирал градски съд, отразяващ сравнително висока степен в развитието на обществените отношения. Когато местният съд нямал компетенция да реши някое дело, консултирал се със съдебни инстанции от по-висш порядък. Финансовата служба се занимавала със събирането на различни налози и такси, акциз. Развивало се кредитното дело, регулиращо равновесието в стопанския живот. С управлението на военното дело се занимавала специална институция на военната служба, която направлявала военната повинност, организирането на групите за защита на града, за поддържане и развиване на укрепителните съоръжения. Показателно е напр., че през 1379 г. гр. Кьолн осигурявал за военна и дипломатическа дейност 82 % от своя бюджет. В някои градове при военните корпорации били сформирани гилдии на стрелците.

Градовете не могли да се освободят лесно от аграрните традиции, с които били свързани. Селянинът, който станал гражданин, продължавал да живее със селските си потребности, навици, бит, душевност. Занаятчията и търговецът продължавали да поддържат свои стопанства в околностите на новооснования град или в близките села. Дори до XIV в. ударите за очукването на зърното с бухалки отеквали в стените на общината в Прага и Краков, в Аугсбург и Орлеан, в Глостър и Линкълн. Дворовете на градските къщи били наистина малки, но в тях растели зеленчуци, зеле и моркови. Много често домакинствата поддържали обор за отглеждане на крава, коза, прасе, кокошки и др. домашни животни. През деня животните били извеждани на паша в полето и горите, а вечер градският пастир (кравар, овчар, свинар) ги вкарвал в града.

В някои от градовете общината регулирала несъответствието между градския живот и аграрните злоупотреби. През 1452 г. общината на Регенсбург издала разпореждане по случай Великден „всеки гражданин да изкарва извън града оборския тор, а ако пред дома му има нечистотии, незабавно да ги застели със слама и след една седмица да извози тора“. В същия дух е разпореждането на Франкфурт от 1481 г., с което се забранява да се отглеждат свине, разрешавало се само в Заксенхаузен и Нов град. „Да се пускат свине само по обед между 11 и 12 часа“ — гласи разпоредба на управата на гр. Улм от 1410 г. Едно предписание на бургмайстера на Франкфурт от 1553 г. предвиждало на ковчежника да заплаща на колача (касапина) да избива по улиците свинете и кучетата. Вече през 1490 г. са издадени стихове, прославящи Нюрнберг за това, че всеки ден специален чиновник обикалял по улиците и гледал да не би някой да изхвърля на улицата умрели свине, кучета, котки, гниещи петли или плъхове. Когато той ги открие, да ги изхвърля в боклука зад вратата, за да бъде улицата очистена.

Под ръководството на своите управленски органи средновековните градове се развивали и усъвършенствали. Преди всичко гражданите придобивали редица права, които гарантирали техния начин на живот. Кралят на Франция Луи VI Тлъсти (1108 — 1137) дарил на заселници на нов град Торфу „един арпан земя и четвърт от един друг арпан, за да се установят на местожителство, при условие, че ще ни внасят всяка година данък шест дение, две кокошки и две сетие овес. Ние им предоставяме също така свобода да не ни плащат нито за паша, нито талия, да не ходят на война, нито да носят повинност на кон, ако това не се налага от общ повик на цялото християнство; да не работят никаква ангария, нито да бъдат подсъдни въобще на наша земя, нито властите в Д'Етамп, нито на този, на когото ще ги предоставим в ръцете“. Както се вижда, бъдещите граждани придобивали права и привилегии, каквито били невъзможни по селата.

С една реч, гражданите ставали свободни хора. Това право им било гарантирано не само с Хартата на Сен Омер от 1127 г., но и от редица официални документи от подобно естество. Всеки избягал от село жител на град, прекарал 1 година и 1 ден в града, придобивал лична свобода. Сеньорите, които загубвали правото да упражняват контрол върху бившия селянин, придобил правото на гражданин, го освобождавали от всякакви произволни плащания.

Подобрения настъпвали във вътрешния облик на средновековните градове. Както в Европа, тъй и в Азия и Северна Африка кривите и кални улици постепенно били изправяни и почиствани. Градският площад и сградата на ратуша, пазарът и неговите околности били превърнати в обект на повече грижи и внимание. Каменната настилка навлизала в улиците. Било въведено и павирането на площадите. Градовете пристъпили към изграждането на мостове: през 1310 г. в Любек, 1322 г. в Страсбург, 1324 г. във Везел, 1331 г. в Прага, 1368 г. в Нюрнберг. Примерът им бил последван от останалите градски центрове на континента. Започнало прокопаването на канали за изтичане на нечистите води, които разнасяли зловония.

В резултат от инициативата на съветите се увеличил броят на обществените бани. Още през XIII в. в Рига работели вече три бани. Следващото столетие положението се подобрило: в Майнц функционирали 4 обществени бани, във Вюрцбург — 7. В края на средновековието във Виена гражданите били обслужвани от 29 обществени бани, във Франкфурт на Майн — от 15, в Нюрнберг — от 12, в Улм — от 11. Градските жители пристъпили към построяването на бани в своите домове.

В улиците и площадите на най-напредналите градове се появили фенери. През XIV в. в Кьолн започнало паленето на фенери, в началото те били само три: един на ратуша, друг на абатството и трети на Марсово поле. Грижата за осветлението обхванала управниците и на останалите градове.

Масовите епидемии, които обхванали хората поради лошата хигиена, предизвикали подобрения в здравното дело. Създадени били специализирани органи за поддържане на здравето. Болниците, които се появили, били организирани от католическата църква, но през XIV в. те преминали в ръцете на градските съвети. Появили се аптеки. Организирани били специализирани звена за защита на градовете: полицията.

Новите учебни заведения, университетите, издигнали на по-високо равнище образователното дело, науката и културата. В ценностната система на гражданите навлязло понятието професионална квалификация. Нараснало значението на разума. Повишила се ролята на труда.

Появата на градовете и гражданите изменила по същество ритъма на обществения живот. Променило се измерването на времето. За разлика от селото, където производството било свързано със смяната на годишните времена, гражданинът бил подчинен на друг порядък: на механизми, формирани в процеса на овладяването на природата. Човекът на новата гражданска цивилизация се дистанцирал от природните ритми и превръщал обективната действителност в предмет на труда.

Като нова социална формация градът се превърнал в извор на ново светоразбиране и светоусещане. В тясна връзка с необходимостта от измерването на времето, върху градските стени се появили механичните часовници: те не били само белег за материално благополучие, за гордост на гражданите, но и практическа потребност. Практиката доказала, че за занаятчията и търговеца времето било мярка на труда. Възникнала максимата „времето е пари“. Работилницата на занаятчията, магазинът на търговеца се отваряли и затваряли в определено време. Това се отнася и за градските учреждения: вратите на градските крепости също така започнали да се затварят през определен час на денонощието и да се отварят в ранни зори при строго регламентирано време.

Извършена била специфична революция в стопанския живот. Църковните камбани пак продължавали да звънят и да призовават вярващите християни на молитва, но те вече загубили функциите си на регулатор на производствения цикъл. Наистина в продължение на няколко столетия гражданите се опитвали да съчетават църковното време с градските потребности, но секуларизацията настъпвала.

Както е известно, механическите часовници били изнамерени в края на XIII в. През следващите столетия, XIV и XV в., върху градските кули вече били поставени часовници. По такъв начин градските комуни превърнали измерването на времето в стопански фактор.

Важна роля в развитието на средновековните градове играели чуждестранните етнически групи — еврейски, гръцки, сирийски, английски, фламандски, италиански и др. Вълненото производство било пренесено в Англия от търговците на Венеция и Морея. Херцог Конрад Церингенски, движен от желанието да увеличи своите доходи, поканил много чужденци, с помощта на които поставил началото на гр. Фрайбург в Брайсгау. Шпайерският епископ Рюдигер поканил евреи, за да увеличи значението на своя диоцез. В редица градски харти на първо място се уреждало правното положение на чужденците като най-компактна градска група. Почти всички градове през средновековието имали специални улици, свързани с една или друга народност — сирийска, гръцка, еврейска, английска, фламандска, фризска, италианска и др. Имало случаи, когато улиците били обозначавани с името на отделни градове, които имали свои групи — генуезка, венецианска, аугсбургска, кьолнска и др.

Критичният преглед на научните изследвания, основани на съществуващите документални свидетелства, позволява да се направи една сравнително по-точна характеристика на средновековните градове, на тяхното възникване, развитие и характерни своеобразия. Не подлежи на никакво съмнение, че някои стари учебникарски щампи, битували в справочниците цели десетилетия, очевидно трябва да бъдат изоставени и да се приеме една по-нюансирана оценка за събитията. Става ясно, че броят на градовете, които надживели опустошителните набези на варварите и навлезли в ранносредновековната епоха, били значително повече, отколкото се предполагаше до не много отдавна. Сериозно пострадали, те започнали да се възстановяват. Учени медиевисти, великолепни познавачи на изворите и литературата, установяват, че в земите на Апенинския полуостров се запазили в някаква степен повече от 300 градски центрове, които продължили да се развиват при новите условия, настъпили след падането на Западната Римска империя. Сравнително по-малко, но все пак доста значително било количеството на градовете на Пиренейския полуостров. В Китай и Индия, където обстановката била по-различна, също така се запазили множество градове.

Уточняването на историческата действителност дава възможност да се изясни, че панорамата на средновековните градове в Европа и Азия не била резултат единствено от запазените антични полиси, а преди всичко и главно от новопоявилите се градове, продукт на новите икономически и политически условия. Наистина една част от градовете на средновековието имали древен произход, но по-голямата част от тях възникнали и се оформили през времето, когато се извършвал преходът от ранносредновековното общество към развитите феодални обществени отношения. В резултат от продължителни научни анализи германският историк Карл Бюхер (1847 — 1930) успял да установи, че в средновековна Германия се утвърдили 2300 средновековни града, но броят на онези, които се запазили от древността, възлизал една на няколко десетки.

По своите характерологични особености, по социалния си типаж средновековните градове били качествено ново явление в цялостния живот на човешкото общество. Тяхната поява поставила началото на коренното преустройство на средновековния свят. Аграрната система престанала да бъде единствен фактор на прогреса. Наред със селото като средоточие на производителните сили, започнал да функционира нов проспериращ двигател на развитието — градът, превърнал се в люлка на новите отношения. От неговата институция водели началото си структурите, които определили облика на новото време: градската община, финансовата система, пазарът, банковото дело, парично-стоковите отношения, гражданската култура, новият, модерен начин на живот. В града и чрез града станало възможно привеждането на образователната система в съответствие с потребностите на възрожденската епоха. Многобройните университети, които възникнали, започнали да разработват основните направления в науката и да провеждат научно-изследователска дейност. Наред с теологията, която през миналото била единственият фактор на образователната система, започнали да се развиват светски, граждански науки — хуманитарни и природни.

В тясна връзка и зависимост от всичко това възникнал масов процес на урбанизация, обхванал Изтока и Запада. Разделението на труда и техническият напредък обусловили продължителното масово преселване на селското население от селото към града, което довело до увеличаване броя на градовете. Започнала реконструкция на старите градски центрове и изграждане на нови жилищни комплекси. Получила тласък архитектурата, която се модернизирала постепенно и започнала да задоволява потребностите на градското население. Поставено било началото на водоснабдяването, постигнало големи успехи още в древния Рим, в изграждането на обществени бани, библиотеки, астрономически обсерватории, часовникови кули.

Възникването и утвърждаването на средновековния град — във всички известните страни на тогавашната земя — било изключително голямо, съдбоносно събитие в мъчителното развитие на човешкото общество. В установената аграрна система на отношения навлязла промишлеността, а заедно с нея и търговията. В новата обстановка, създадена в градовете, станало възможно зараждането на цивилизацията, най-голямото завоевание на човешката духовност. Започнала да процъфтява блестящата култура на Възраждането. Основаването на университетите в градовете усъвършенствало научния кръгозор. Квалификацията на творците на материални и духовни ценности нараствала. Монополът в мисленето бил нарушен. Човешкият разум разкъсвал средновековните ограничения. „Градският въздух прави хората свободни“ — тази изстрадана максима на германците синтезира тенденцията към разкрепостяване на разума от мрачните призраци на средновековната мисловност.