Алексиада

Посещения: 5079

 

9. Войната с печенезите

 

VI, 14. Но за това достатъчно. Аз искам да разкажа за по-страшно и по-голямо нападение от предишното против ромейската държава и затова започвам пак отначало. Защото нещастия след нещастия връхлитаха на вълни. Едно скитско племе1, ограбвано всекидневно от савроматите2, напуснало селищата си и слязло към Дунава. Но тъй като трябвало да сключат договор с крайдунавските обитатели, по общо решение влезли в преговори с първенците им Татуш, наричан още Хали, Сестлав и Сача3  (трябва да се помнят имената на най-знатните им мъже, макар и да се опетнява с това чистотата на разказа). От тях първият владеел Дристра, а останалите — Вичина4 и другите градове. След като сключили с тях договор, занапред те преминавали Дунава безопасно, плячкосвали околната земя, та дори завладявали някои градчета.5  После, когато се успокоили, орели и сеели просо и пшеница. А известният манихеец Травъл заедно с последователите си и единодушните с него обитатели на градчето, разположено на хълма на Белятово, за което успях да разкажа по- подробно, като чули за събитията около скитите, изкарали на бял свят това, което отдавна мътели. Като завзели стръмните пътища и теснините, те извикали при себе си скитите. После плячкосвали цялата ромейска земя. Наистина манихеите са по природа твърде войнствени и като кучета са алчни да лочат човешка кръв. Научавайки това, император Алексий заповядал на доместика на Запада Пакуриан, когото познавал като най-способен да организира и ръководи войска и като най-остроумен да извършва разни стратегически ходове, да събере войските си и да нападне заедно с Врана (също войнствен човек) скитите. Когато наближил до скитите, които били преминали теснините и се били настанили на лагер пред Белятово, и когато видял, че те са безбройно множество, той веднага загубил желание да се срази с тях, смятайки, че е по-добре да запази войската си, като засега не воюва, отколкото да загинат мнозина, като започне сражение със скитите и бъде бит. Но това не се понравило на Врана, който обичал твърде много рисковете и дързостта. За да не даде повод да го заподозрат в боязливост, като отлага сражението, доместикът се поддал на поривите на Врана, заповядал на всички да се въоръжат и като наредил войските за бой, тръгнал срещу скитите, ръководейки самия център на фалангата. Но тъй като ромейската войска не се равнявала дори на най-малката част от неприятелското множество, [още] при първия поглед всички се изплашили много. Все пак се хвърлили срещу скитите и мнозина загинали в сражението. Паднал и Врана, който получил смъртоносна рана. А доместикът, сражавайки се храбро и връхлитайки неудържимо с коня си срещу неприятелите, се блъснал в един бук и веднага издъхнал. Остатъкът от войската се пръснал на различни посоки. Научавайки това, императорът оплакал всички паднали поотделно и заедно, а за смъртта на доместика плакал още повече, леейки реки от сълзи, защото го обичал твърде много още преди да получи императорската власт. Разбира се, той не паднал духом поради това, но повикал Татикий и го изпратил в Адрианопол с достатъчно пари, за да плати на войниците годишната заплата и да събере отвсякъде войски, та да образува веднага боеспособна армия. А на Умбертопул заповядал да остави достатъчен гарнизон в Кизик и да замине бързо при Татикий само с келтите. Татикий, като видял латиняните и Умбертопул, ободрил се и веднага настъпил срещу скитите, тъй като бил успял да събере достатъчна войска. Като достигнал околностите на Филипопол, разположил лагера си край брега на течащата до Влисн6  река. Когато видял, че скитите се връщат от фуражировка и влачат със себе си голяма плячка и пленници, той отделил достатъчна част от войската си и я изпратил срещу тях, макар да не бил още поставил обоза вътре в лагера. Сам той, като се въоръжил и заповядал всички да се приготвят, построил фалангите и тръгнал след изпратените напред войници. Когато забелязал, че скитите с плячката и пленниците са се съединили на брега на Еврос7 с останалата войска на скитите, разделил войската си на две и като заповядал да засвирят от двете страни бойния сигнал, хвърлил се с голям рев и викове срещу варварите. В станалата ожесточена битка от скитите паднали твърде много, но мнозина се и спасили, като се пръснали. Татикий взел цялата плячка и се върнал във Филипопол като победител. Като разположил там цялата войска, той гледал къде и как да нападне отново варварите. Научавайки се за неизброимата им войска, разпратил навсякъде разузнавачи, за да може непрекъснато да бъде осведомяван от тях за положението на скитите. Върналите се обратно разузнавачи съобщили, че голямо множество скити пребивават около Белятово и грабят околните места. Татикий, който очаквал идването на скитите и нямал достатъчно сили срещу такъв неприятел, съвсем се объркал в мислите си и се намерил в затруднение. Все пак острил меча си и поощрявал войската към сражение. Между това дошъл някой си и известил, че варварите настъпват срещу него, и потвърдил, че са вече близо. Татикий веднага грабнал оръжие, въоръжил войската, преминал Еврос, разположил фалангите на отреди и застанал на позиция, като сам командвал центъра на фронта. И варварите се построили по скитски и разположили войските си за сражение. Те, изглежда, търсели повод за битка и предизвиквали противниците към сражение. Все пак и двете войски се плашели и отлагали сблъскването. Ромейската войска се бояла от неизчислимото скитско множество, а скитската войска се плашела, като гледала всички  неприятели, облечени в ризници, знамената, блясъка на облеклото и излъчваното от тях сияние, отразяващо звездните лъчи. От всички само смелите и дръзки латиняни искали да започнат първи битката и точели едновременно и зъби, и мечове. Татикий обаче ги сдържал. Той бил твърд и лесно могъл да отгатва бъдещето. И тъй двете войски застанали и всяка очаквала нападението на другата. И понеже никой войник и от двете войски не се осмелявал да препусне в бойното поле, а слънцето вече залязвало, и двамата военачалници се върнали в лагерите си. Това ставало два дни. И макар военачалниците да се приготвяли за сражение и всеки ден да заставали на позиции, скитите отстъпили рано сутринта на третия ден, тъй като никой не смеел да започне сражението срещу другия. Когато научил това, Татикий веднага тръгнал след тях. Но, както казват, нека тича пешак подир мизийска колесница.8 Скитите успели да преминат през Сидера9. Така се нарича този проход. И като не ги настигнал там, Татикий се върнал с всички войски в Адрианопол. Там оставил келтите, а на войниците заповядал всеки да се върне у дома си. Сам с част от войската [той] се върнал в столицата.

VII, I. С настъпването на пролетта10 Челгу11  (той бил главният началник на скитската войска) плячкосвал разположените около Хариопол12 градове, след като преминал отвъддунавските теснини с приблизително осемдесетхилядна смесена войска от савромати13 и скити14  и с твърде голямо число дакийска15  войска, чийто водач бил така нареченият Соломон16. След като успял да влезе и в самия Хариопол и да задигне голяма плячка, той завзел някакво селище, което се наричало Скотинон17. Когато се научили за това, Никола Маврокатакалон и Вебециот18, който получил прякора по родното си място,19 заминали с подчинените си войски за Памфил20. Виждайки, че жителите на селата от околните области поради големия страх бягат към градовете и укрепленията, те напуснали така нареченото селище Памфил и с цялата, войска се отправили за градчето Кули21. Скитите, които вървели след тях и открили така наречения маршрут (тази дума е войнишка) на ромейската войска, следвали един вид по петите ромейската войска. Когато вече се съмнало, Челгу построил войските си и решил да почне сражението срещу Маврокатакалон. Последният се изкачил с няколко началници върху издигащия се над равнината хълм, за да огледа варварската войска. Наблюдавайки множеството скити, той горял от нетърпение да започне сражението, но отлагал, като виждал, че ромейската войска, не се равнява дори на най-малката част от варварската войска. Като се върнал, той обсъждал с началниците на цялата войска и със самия Йоанакий22 дали трябва да нападне скитите. Понеже те го подбуждали, към това, пък и сам бил твърде наклонен към същото, като разделил войската си на три части, той заповядал да свирят бойния сигнал и завързал сражение с неприятелите. Тогава паднали мнозина ранени и не по-малко били убити. А и самият Челгу, който се сражавал храбро и разстроил цели фаланги, ударен смъртоносно, издъхнал. При бягането повечето паднали в реката23 между така наречения Скотинон и Кули, тъпчели се взаимно и се издавили. И тъй царските войници спечелили бляскава победа над скитите и се върнали в столицата. Като получили от императора дарове и почести според заслугите си, те се върнали с току-що избрания велик доместик на Запада, брата на императора — Адриан Комнин.

VII, 2. Скитите, прогонени по този начин от земите в Македония24 и край Филипопол, отново се върнали и се разположили на стан около Истър. И живеейки навсякъде безпрепятствено в нашата земя като в своя, те вършели грабежи. Когато чул това, императорът не могъл да допусне в ромейските предели да живеят скити, а същевременно и се боял да не би, като преминат теснините, да извършат отново нещо по-лошо от предишното. След това, като приготвил и въоръжил добре войската, отишъл в Адрианопол25,  а оттам се отправил за Лардея26, която лежи между Дямпол27 и Голое28. И там назначил за военачалник Георги Евфорвин и го изпратил по море в Дристра. А самодържецът, като останал там четиридесет дни, свиквал отвсякъде войските си. Като събрал достатъчно войска, той обмислял дали трябва да премине теснините и да завърже сражение със скитите, казвайки напълно справедливо за тези варвари, че на скитите изобщо не трябва да се дава отдих. Защото набезите на скитите, като започвали през някое от четирите годишни времена, не преставали през следващото годишно време: например не спирали през есента, ако са почнали през лятото, или ако са почнали през есента, не спирали през зимата. Това зло не се ограничавало с един годишен цикъл, но тревожело ромейската държава в течение на много години, макар да споменахме от многото години само няколко. Скитите не се разделили на две партии, макар и да ги привличал самодържецът често и по различен начин. Но никой, дори и тайно, не преминал на страната на императора, тъй като дотогава били още неразколебани. Никифор Вриений и Григорий Маврокатакалон, когото императорът откупил от скитите като пленник за четиридесет хиляди, не се съгласявали в никой случай на война със скитите в Паристрион. Но Георги Палеолог, Никола Маврокатакалон и други някои млади и в цветуща възраст поддържали желанието на императора и го съветвали да премине теснините на Хемус и да завърже сражение със скитите в Паристрион. На тяхна страна били и двамата сина на самодържеца Диоген — Никифор и Лъв, — които се родили в Порфирата, след като Диоген се възкачил на престола, и затова били наречени порфирородни. — — — Но, както казах, когато тръбата със силен звук подканила всички на път към Хемус, за да отидат против варварите, Вриений, който възпирал много самодържеца от предприятието, като не могъл да го разубеди, казал високо: „Знай, царю, че ще изпиташ най-бързите коне, ако преминеш Хемус." А когато някой го попитал какво значат тези думи, той отговорил: „Когато всички побягнат." Този човек, макар и да му били извадени очите поради бунт, все пак бил известен като най-умен и сръчен от всички във военните и стратегическите работи. Тези, които желаят да узнаят по-подробно как е бил ослепен споменатият Вриений поради бунт или въстание срещу самодържеца Вотаниат и как, уловен от - Алексий Комнин, който тогава бил велик доместик на западните и източните войски, бил предаден със здрави очи на Борил, тях ние  отпращаме до великия кесар.29  — — — А когато скитите забелязали, че Георги Евфорвин идва срещу тях с голяма войска и флота по Истър (тази река тече отгоре, от западните области, и като премине праговете30, се влива в Евксинския понт чрез пет устия: тя е голяма и пълноводна; тече през огромни полета и е толкова плавателна, че по нея могат да минават и най-големите и натоварени кораби; няма само едно име, но горната част и около изворите носи името Дунав, а долната част и около устието се преименува на Истър), и тъй като част от скитите забелязали по тази река Георги Евфорвин, а били чули, че и самодържецът се приближава вече до тях по суша с най-голяма войска, те намерили за опасно сблъскването с двете части и потърсили начин да избягнат бързо опасността. И така изпратили като пратеници сто и петдесет скити, които да се осведомят за условията на мира, същевременно да вмъкнат между думите и някое заплашване, а в известен момент и да обещаят, че ще помогнат на самодържеца, когато пожелае, с тридесет хиляди конници, ако склони да изпълни техните искания. Самодържецът обаче не искал да приеме пратеничеството, понеже разбрал, че скитите лъжат и че молят за мир, защото искат да избягнат близката опасност, и че ако само им се даде възможност, ще разгорят в голям огън прикриваната искра на злобата си. Докато се говорело това, Николай, един от подсекретарите, се приближил до самодържеца и му пришепнал на ухото: „В този час, царю, се очаква да стане затъмнение на слънчевата светлина." Понеже императорът не му повярвал, той се заклел, че не лъже. И тогава самодържецът, какъвто си е страшно находчив, казал, обръщайки се към скитите: „Предоставям решението на бога. И ако днес от небето се появи ясен белег, ще се съгласите напълно, че аз справедливо не приемам вашето пратеничество като подозрително, тъй като вождовете ви не преговарят искрено за мир. В противен случай, сам ще бъда изобличен, че съм се излъгал в предположението си." Не изминали и два часа, и слънчевата светлина изчезнала, така че целият слънчев кръг потъмнял, понеже под него минала луната.31  Тогава скитите се ужасили, а самодържецът ги предал на Лъв Никерит (той бил евнух, израснал от дете между войниците и очевидно твърде почитан), заповядвайки му да ги отведе с достатъчна охрана до царицата на градовете. Лъв с голяма охота поел пътя за Константиновия град. Варварите непрекъснато мислели за освобождението си и когато дошли до Малката Никея32, убили през нощта пазачите си, които били занемарили охраната им, и по околни пътеки се върнали при тези, които ги били изпратили. Никерит, който едва се спасил с трима души, настигнал самодържеца при Голое.

VII, 3. Когато се научил за това, императорът се уплашил да не би пратениците да озлобят против него цялата скитска войска и да го нападнат. Той нямал нужда, както някога Агамемнон Атреев, от сънища, които да го подтикнат към бой, но горял от желание да се бие и като преминал с войските си Сидера33, разположил се на стан около Вичина34. Тази река тече от околните планини. Тогава мнозина, които се били отдалечили от лагера за фуражировка, били убити, а мнозина пленени. Самодържецът на разсъмване бързо стигнал до Плискова35, а после се изкачил на така наречения Симеонов хълм36, който от местните жители се нарича Скитско събрание. Там се случило същото с отдалечилите се от лагера за набавяне на нужната храна. На другия ден [самодържецът] отишъл до една река, която тече близо до Дристра и отстои на около двадесет и четири стадия, и като разположил там обоза, построил лагер. А скитите, връхлитайки неочаквано от другата страна върху царската палатка, убили твърде много от лековъоръжените войници и пленили някои от храбро сражаващите се манихеи. При това във войската се появило голямо смущение и забъркване, така че безредно бягащите конници свалили и царската палатка. Това се изтълкувало за лош белег от неприятелски настроените спрямо самодържеца. А императорът, като прогонил с част от войската си далеч от палатките връхлетелите варвари, за да не създават смут, веднага вдигнал оттам лагера и прекратявайки вълнението, извършил с войските си похода в добър ред и дошъл до Дристра, за да [го] обсади със стенобойни машини (този град е прославен между градовете, разположени около Истър). И тъй, залавяйки се за работа, той обсадил града отвсякъде, съборил една от стените му и влязъл с цялата войска. Но двете крепости на казания град се държали още от близките на така наричания Татуш. Самият той успял да избяга, за да привлече куманите и да ги докара на помощ на скитите. При заминаването си оттам той казал на своите: „Аз съм напълно сигурен, че императорът ще обсади тази крепост. И тъй, когато видите, че той е заел това поле, побързайте и заемете първи господстващия хълм, който е най-удобен от останалите, и там поставете укрепен лагер. По този начин самодържецът не ще има спокойствие да обсажда крепостта, но ще трябва да се оглежда едновременно и назад, опасявайки се от вашия удар. А вие не преставайте да пращате против него денонощно на смени войници." Самодържецът се досетил какво трябва да прави. Той изоставил обсадата на крепостите и като се отдалечил оттам, разположил се на лагер до една рекичка, близо до Истър, обмисляйки дали трябва да нападне скитите. Палеолог и Григорий Маврокатакалон искали да се отложи сражението с печенезите и съветвали да се отправят в пълно въоръжение за Велика Пристлава37. „Защото скитите — казвали те, — като ни видят да вървим така, в пълно въоръжение и боен ред, не ще се осмелят в никой случай на сражение с нас. Но дори и да се осмелят да ни нападнат конниците без коли, знай добре, че ще бъдат бити, и ние ще имаме занапред най-укрепената крепост Велика Пристлава." Този преславен град, разположен до Истър,38 някога не е носел това варварско име, но имайки гръцко име, е бил и се наричал Мегалиполис39. Откак обаче българският император Мокър40 и потомците му, а освен това Самуил, последният от българската династия, какъвто е бил юдейският цар Седекия41, започнали да нападат Запада, градът получил съставно име, като запазил Мегали от гръцкото название и прибавил име от [езика на] славянородните, та започнал да се нарича от тях навсякъде Мегали [Велика] Пристлава. Привържениците на Маврокатакалон казвали: „И тъй, нападайки всекидневно от това прибежище скитите със стрели, ние не ще престанем да им вредим, нито изобщо ще им позволим да излизат от своя лагер за фураж или за доставяне на продукти." Докато се водели тези разговори, Диогеновите синове — и Никифор, и Лъв, — като млади и още невкусили от ужасите на битките, слезли от конете си, свалили им юздите и като ги ударили, прогонили ги в просото, прибавяйки: „Не се бой, царю! Сами, като извадим мечовете си, ще ги направим на късове." А императорът, който обичал рисковете и по природа се стремял към битките, изобщо не обърнал дори внимание на думите на възпиращите го съветници, но изпратил Георги Куцомит, поверявайки му царската палатка и целия обоз, към Ветрин42, а на войската си заповядал да не се пали тази вечер изобщо нито лампа, нито огън, но да бдят до зори с конете под ръка. Самият той на разсъмване излязъл от лагера, разделил войската на части, построил фалангите в боен ред и препускайки покрай войската, направил ѝ преглед. След това взел под своя заповед центъра на фронта, образуван от кръвните му роднини и близки, от брат му Адриан, който тогава командвал латиняните, и от други храбри мъже. Над лявото крило началствал кесар Никифор Мелисин, съпруг на сестра му. За началници на дясното крило били поставени Кастамонит и Татикий, на съюзническите езичници — савроматите Уза и Караджа.43 Императорът отделил шест души, именно двамата сина на Роман Диоген, Никола Маврокатакалон, който поради дългата си служба имал отдавна голям военен опит, Йоанакий, водача на варягите Набит и някой си служител на баща ми, по име Гула, поверил им охраната си и им заповядал да гледат само него и да не обръщат внимание никому другиму. Но и скитите, които по природа знаели да воюват и да се построяват, се наредили в боен ред и като поставили засади, свързали редиците си според военното изкуство и като защитили войската си посредством колите като с вал, тръгнали по отреди срещу самодържеца и започнали да стрелят отдалеч. А самодържецът, като построил войската на отреди, заповядал да не излиза никой от хоплитите напред, нито да нарушава строя, докато не се приближат до скитите за ръкопашен бой. А когато видят, че разстоянието между двете вървящи една срещу друга войски е колкото едни юзди, тогава да се хвърлят срещу неприятелите. Самодържецът прочее се бил вече приготвил така, когато се появили скитите, които вървели заедно с колите, жените и децата си. И когато битката пламнала, настанала голяма сеч от рано сутринта до късно вечерта, като от двете страни непрекъснато падали мнозина. Тогава и Лъв, синът на Диоген, препуснал смело срещу скитите и като се приближил до колите повече, отколкото трябва, паднал, ударен смъртоносно. А Адриан, братът на императора, комуто било поверено и началството над латиняните, когато забелязал, че в този момент устремът на скитите е неудържим, отпуснал напълно юздите на коня си и се понесъл чак до колите, но макар и да се сражавал храбро, върнал се само със седем души, като всички останали били съсечени или заловени от скитите. Сражението не било още решено и двете войски се сражавали ожесточено, когато отдалеч се появили някои скитски военачалници с тридесет и шест хиляди души. И тогава ромеите обърнали гръб, не можейки да удържат срещу такова множество.44 А императорът бил излязъл пред своята войска и бил застанал с меч в ръка. Държейки с другата ръка като знаме омофора45 на майката на Словото, той стоял, останал само с двадесет храбри конници, именно с Никифор, Диогеновия син, с протостратора Михаил Дука, брат на императрицата, и с присъстващите бащини слуги. Приближили се трима скитски пехотинци.

Двамата го уловили от двете страни за юздите, а другият — за прасците на десния крак. Самодържецът веднага отрязал ръката на единия, другия обърнал в бягство, като замахнал свирепо със сабята, а този, който го държал за прасците, ударил по шлема. Но той замахнал с меча по-леко и не ударил с всичка сила, боейки се, понеже силно замахнатият меч обикновено не улучва, да не му се случи едно от двете неща, а именно да удари своя крак или коня, който язди, и по този начин да бъде пленен от неприятелите. Затова, замахвайки внимателно с ръката, той бързо му нанесъл втори удар. Наистина само той във всички дела, думи и движения се ръководел от разума и не се увличал от гняв, нито се поддавал на увлечения. Мечът ударил голата глава на скита, тъй като от първия удар шлемът се бил отместил. Скитът веднага паднал на земята, без да издаде звук. А протостраторът, виждайки безредното бягство на отредите (фалангите се били вече разпаднали, тъй като войските бягали неудържимо), казал: „Защо, царю, се опитваш да се задържиш още тук? Защо рискуваш живота си, като пренебрегваш напълно спасението си ?" А той му отвърнал, че е по-добре да умрат, сражавайки се храбро, отколкото да се спасят, като извършат нещо долно. Протостраторът му отговорил: „Ти би бил достоен за похвала, ако говореше това като обикновен човек. Но защо да не предпочетеш по-доброто, щом твоята смърт създава опасност за всички? Защото ако се спасиш, ти пак ще победиш, като възобновиш войната." И тъй, виждайки надвисналата над главата опасност и дръзко нападащите ги скити, самодържецът загубил всяка надежда за спасение и казал: „Време е вече с божия помощ да се погрижим за собственото си спасение. Само че не трябва да вървим по един и същ път с бягащите, да не би тези, които преследват нашите, да ни срещнат на връщане. Но трябва да се хвърлим срещу тях — той посочил с ръка застаналите в първата редица скити — като хора, които са родени днес и днес ще трябва да умрат. И така, като минем с божия помощ зад скитските редици, ще вървим по друг път." Той казал това и като поощрил другите, сам пръв се хвърлил като мълния срещу скитите и ударил първия изпречил се, който веднага се смъкнал от седлото. И така той разкъсал скитските редици и заедно с придружаващите го се намерил в пространството зад скитите. Това извършил императорът. Α протостраторът в това време паднал, понеже конят му се подхлъзнал. Един от неговите слуги веднага му довел своя кон. И когато настигнал самодържеца, той вече не се отделил от него, защото го обичал много. Но тъй като имало голяма бъркотия между бягащите и преследващите, други скити отново настигнали императора. Той се обърнал веднага, ударил преследващия го и погубил не само него, но и други, както разказваха тези, които тогава са били заедно с него. Един скит, който настигнал отзад Никифор Диоген, искал да го удари. Самодържецът го видял и извикал на Диоген: „Гледай и назад, Никифоре!" Диоген се обърнал бързо и ударил преследвача в лицето. Ние сме слушали императора да разправя и по-късно, че не бил виждал никога у човек такава бързина и сръчност. И той добавяше: „Аз бих избил повече скити, отколкото имам косми на главата, ако в този ден не бях държал знамето."  И не преувеличаваше, защото кой е бил до такава степен скромен? Но разказът и естеството на нещата го караха да разправя понякога и за работите си на нас, заобикалящите го негови близки, и то при големи настоявания от наша страна. Обаче никой не е чул самодържецът да разказва нещо със самохвалство пред външни хора. Но когато задухал силен вятър и печенезите започнали да нападат, императорът не могъл вече да държи здраво знамето. Тогава един скит, като хванал с двете си ръце дълго копие, го ударил по бедрото, без да му пробие кожата, но му причинил страшна болка, която му останала за дълги години. Това го накарало да свали знамето и да го скрие в дъбовия храст, за да не го види никой. През нощта се спасил в Голое. (Затова и гражданите казвали: „От Дристра хубава крепост в Голое, Комнине.") С настъпването на деня пристигнал в Берое и останал там, за да откупи пленените.

VII, 4. В онзи ден, когато разбитите отреди бягали, Палеолог46 паднал от коня си и го загубил. Намирайки се в затруднение и виждайки надвисналата над главата си опасност, той се огледал дали няма да го зърне някъде и видял халкедонския предстоятел Лъв, за когото споменахме по-горе, облечен в свещени одежди, да му предлага кон. Палеолог яхнал коня и продължил да бяга. И вече не видял онзи свят човек. А Лъв бил със свободен дух и проявявал истински характер на архиерей. Имал блага душа и не винаги проявявал ревност към познанията, дори нямал точна представа за светите канони. Затова му се случили неприятностите, за които говорих горе, и загубил трона. Но Палеолог винаги обичал този човек и го почитал особено поради преголямата му добродетел. Не мога да кажа дали Палеолог се удостоил с това божествено явление поради твърде горещото си доверие в този човек или пък божественият промисъл е имал друго тайно намерение, което се проявило във връзка с този архиерей. Преследван от печенезите, Палеолог навлязъл в едно блатисто и обрасло с шубраци място и там намерил около сто и петдесет войници. Заобиколени от скитите, като виждали безизходното си положение, понеже не могли да се справят с толкова много врагове, те се доверили на ума на Палеолог, чието мъжество и непоколебимост познавали отдавна. А той ги посъветвал да нападнат скитите, та като презрат напълно живота си, да го спечелят може би по този начин. „Трябва да закрепим това решение с клетви, за да бъдем всички единодушни в този момент — никой да не изостава в нападението срещу скитите и всеки да смята чуждото спасение и опасност за свои." Палеолог препуснал силно и ударил първия срещнат, който залитнал веднага и паднал на земята. Другите препуснали нерешително и едни паднали, а други се върнали пак в сенчестата дъбрава като в дупка и като се скрили, се спасили. Когато Палеолог, преследван от печенезите, се изкачвал на един хълм, раненият му кон паднал и тогава той навлязъл в близката планина. Като търсел спасителния път и не могъл да го намери лесно, след единадесетдневно скитане срещнал вдовицата на един войник и няколко дни гостувал у нея. Нейните синове, които също се спасили от опасността, му показали спасителния път. Това се случило с Палеолог. А скитските вождове искали да избият пленниците, които държали, но мнозинството от събранието не се съгласило на това, искайки да ги продадат срещу откуп. Когато това мнение надвило, императорът бил известен писмено от Мелисин47, който, макар и да бил пленник, подбуждал много скитите към това решение. Императорът, който пребивавал още в Берое, след като получил достатъчно средства от столицата, откупил пленниците.

VII, 5. Β същото време до Истър пристигнал и Татуш с привлечените от него кумани. Като видели толкова голяма плячка и толкова пленници, те казали на скитските вождове: „Ние напуснахме домовете си и ви дойдохме на помощ, изминавайки такъв път, за да участваме както в опасностите, така и в победата. И тъй като ние сме си свършили цялата наша работа, не трябва да ни отпращате сега с празни ръце. Ние не дойдохме умишлено в края на войната и за това не сме причина ние, а самодържецът, който започнал по-рано битката. И тъй или разделете цялата плячка с нас, или ще ни имате вместо за съюзници за врагове." Скитите отхвърлили това предложение. Куманите не понесли това и помежду им избухнала ожесточена битка. Скитите, разбити напълно, едва се спасили в така наречената Озолимна48. Обградени от куманите, те останали там доста време, без да се осмелят да излязат. Езерото, което ние сега наричаме Озолимна, е най-голямото по диаметър и периметър и не отстъпва по големина на никое от езерата, споменавани някъде от географите. То лежи над Стоте хълма49 и в него се стичат най-големите и най-красиви реки. На повърхността му стоят многочислени, големи и товарни кораби, та и по това може да се заключи колко голяма е дълбочината му. Наречено е Озолимна не защото издава някакво лошо и тежко изпарение,50 а защото някога до езерото дошла хунска войска (тези хуни на прост език били наречени узи), която се разположила на лагер по бреговете на езерото. Затова то било наречено Узолимна, като е била прибавена, мисля, гласната υ. У старите автори ние никъде не намираме, че там е идвала хунска войска. Но тогава, през времето на император Алексий, всичките [узи], стекли се там отвсякъде, дали това име на мястото. Въпросът около езерото трябва да стои така, както ние за пръв път сега разказахме, за да посочим, че през време на многото и различни походи на императора понякога той, понякога стичащите се врагове са дали имена на много места. Подобно нещо зная и за македонския цар Александър, защото на негово име е била наречена и Александрия в Египет, и Александрия в Индия. Знаем също, че и Лизимахия е била наречена по името на един от неговите войни — Лизимах. И тъй не бих се учудила, ако и цар Алексий, подражавайки на Александър, е дал в известни случаи нови имена на местата според племената, които се опълчили против него или били извикани от него на помощ, а в други случаи им е дал собственото си име за спомен от подвизите, които сам извършил. Толкова трябва да се каже за изясняване въпроса около гореспомената Озолимна. А куманите, понеже им липсвало продоволствие, се върнали у дома си, за да си го набавят и отново да се насочат срещу скитите.

VII, 6. През това време51 пребиваващият в Берое император събирал сили, въоръжавал пленниците52 и цялата останала войска. В същото време там се срещнал със самодържеца и фландърският граф53, който се връщал от Ерусалим. Той се заклел по латински обичай и обещал, че с пристигането в отечеството си ще му изпрати като съюзници петстотин рицари. И тъй императорът почел щедро знатния мъж и го изпратил доволен за отечеството му. После самодържецът се вдигнал оттам с войските си, които събрал отново, и пристигнал в Адрианопол. А скитите преминали планинските теснини, които се намирали по средата, и построили лагера си между Голое и Дямпол, край така наречената Маркела54. Самодържецът, научавайки се за положение го около куманите, тъй като се очаквало тяхното връщане, се боял, като подозирал, че ще дойдат. И тъй той извикал Синезий55, снабдил го с хрисовул до скитите и го изпратил с поръчение, ако се съгласят да сключат договор и дадат заложници, да ги задържи от по-нататъшното напредване, да се погрижи да останат на мястото, което са заели, и при тези условия да им достави богато продоволствие. Той мислел да ги използва против куманите, ако те отново дойдат до Истър и се опитат да минат по-нататък. Ако скитите не се съгласят, той да ги остави там и да се върне. Споменатият Синезий отишъл при скитите и като им казал това, което трябва, убедил ги да се съюзят с императора. И докато бил там, той удостоил с вниманието си всички и премахнал всеки повод за недоволство. Но куманите, които се приготвили за войната със скитите, се върнали отново. Като не намерили скитите и научили, че те са преминали през теснините, достигнали са до Маркела и са влезли в договорни отношения с императора, те поискали позволение да преминат теснините и да нападнат скитите. Императорът им отказал това, понеже успял да сключи вече мир със скитите, и добавил: „Засега нямаме нужда от помощ. Получете щедри дарове и се върнете." И той отправил приятелски пратениците, като се отнесъл с тях ласкаво и им дал щедри дарове. Това дало смелост на скитите и като нарушили договора, те се върнали към предишното безчовечие и грабели близките градове и земи56.  Изобщо всички варвари са непостоянни и нямат обичай да спазват договорите. Когато видял това, Синезий се върнал при императора и като очевидец му съобщил за неблагодарността и вероломството на скитите. А когато те дошли до Филипопол и императорът научил за това, той се намерил в тежко положение, защото нямал достатъчно войски срещу толкова големи пълчища, за да може изобщо да завърже с тях сражение. Но какъвто си бил майстор да намира изход от затрудненията и бил свикнал да не пада ни най-малко духом в опасностите, той решил, че трябва да ги унищожи със стреляне отдалеч и със засада. И тъй той узнавал местата и градовете, където скитите възнамерявали да стигнат на сутринта, и сам изпреварвал вечерта тяхното идване. Ако се научавал, че те искат да достигнат вечерта до някое място, той отивал там сутринта. И доколкото можел, той се биел с тях отдалеч чрез престрелки и засади, за да не могат да завладеят крепостите. Така и двете страни — и скитите, и императорът — дошли до Кипсела57. Тъй като очакваната наемна войска не била още пристигнала, самодържецът бил в затруднение, защото познавал бързината на скитите и виждал, че те бързо идват вече до самата царица на градовете. Нямайки достатъчно войски против толкова големите пълчища, той, както казват, избрал от двете злини по-малката и склонил отново към преговори за мир. И тъй, като пратил при тях пратеници, той се осведомил за условията на мира. Те пак изпълнили желанието на императора.58  Но Неанц59 успял да мине на страната на императора, преди да се сключи мирът. И тъй Мигидин бил изпратен да събере храна от околните селища. В станалата по-късно битка при селището неговият син, който се втурнал буйно срещу печенезите, увлечен от една скитянка, бил дръпнат с желязна кука между колите и пленен. По молба на неговия баща императорът откупил отрязаната му глава. Баща му умрял, след като поради непоносима скръб удрял три денонощия с прашечен камък гърдите си. Но мирът със скитите не траял дълго. Те като кучета се върнали отново на собствените си повръщания.60 Вдигайки се от Кипсела, те дошли в Тавроком61 и като презимували там62, опустошавали околните селища.

VII, 7. А когато пролетта вече настъпила,63 те отишли оттам в Хариопол. Императорът, който пребивавал в Булгарофигон64, не се бавил повече. Той отделил достатъчна част от войската, всички отбрани войници и самите така наричани архонтопули — млади войници, които до един били с току-що поникнала брада, но с неудържим устрем, — и им заповядал да нападнат отзад скитите, които стояли начело на колите. Дружината на архонтопулите се среща за пръв път при Алексий. Тъй като ромейската държава останала без войска поради нехайството на предишните самодръжци, [Алексий] събрал отвсякъде синовете на загиналите войни, обучил ги във военно изкуство и ги нарекъл архонтопули, като че ли са били синове на архонти65, за да ги подсеща името им за благородството и мъжеството на техните родители и така самите те да си спомнят за неукротимата войнственост и да станат по-храбри, ако моментът изисква от тях смелост и сила. Тази дружина на архонтопули, за да бъда кратка, се състояла от две хиляди души, какъвто е бил някога така нареченият свещен отред на спартанците. И тъй тези току-що събрани архонтопули били изпратени и отишли да се бият. Но скитите били на засада в дъното на теснината и наблюдавали напредването им. И като видели, че са се насочили към колите, хвърлили се с неудържима сила срещу тях. В станалия ръкопашен бой паднали, сражавайки се храбро, около триста архонтопули. Императорът много време скърбял дълбоко и проливал по тях горещи сълзи, зовейки всекиго по име, като че ли бил само заминал някъде. И тъй, като надвили противниците си, печенезите преминали през Хариопол и опустошавайки всичко, свърнали към Апрос66. Императорът си послужил отново с предишния начин, изпреварил ги и влязъл в Апрос, защото, както казахме много пъти, той нямал достатъчно войски, за да влезе в сражение с противниците. Ето защо, узнавайки, че те на разсъмване ще отидат за продоволствие, той извикал Татикий, за когото стана дума на много места в разказа, и му поръчал да вземе със себе си тези, които минавали за най-храбри от агурите67, отбраните от личната му гвардия и всички латиняни и като станат рано сутринта, да наблюдават излизанията на скитите, така че, когато видят излизащите за продоволствие скити да се отдалечават много от своя лагер, да ги нападнат с всички сили. Татикий изпълнил заповедта, убил триста души, а довел и доста пленници. Какво станало след това? Пристигнали изпратените от фландърския граф около петстотин отбрани рицари, които му довели като дар сто и осемдесет отбрани коня. Но те му продали и всички излишни коне. Императорът ги приел и им се отблагодарил достойно. Той изпратил тези рицари да пазят Никомидия, понеже получил от Изток известие, че против нея готви поход управителят на Никея Апелхасим68, когото персите обикновено наричат сатрап, а турците, които сега са господари на страната на персите, зоват емир.

VII, 8. Тогава и Чаха69, осведомен за различните затруднения на императора на Запад и за непрекъснатите войни на печенезите с него, намерил сгоден момент70 и сметнал, че трябва да има флота. — — —71 Този Йоан Дука бил изпратен от самодържеца в Епидамн с достатъчно войска, за да организира грижливо защитата около Дирахиум, а също така да подеме войната срещу далматите. Защото така нареченият Бодин, който бил твърде войнствен и изпълнен с лукавство, не желаел да се ограничи в своите граници, но всекидневно нападал близките на Далмация селища и ги присъединявал към своите предели.72 А Йоан Дука, след като прекарал единадесет години73 в Дирахиум, отнел много от подвластните на Вълкан крепости, изпратил на самодържеца много пленници далмати и най-после хванал и Бодин74 в едно ожесточено сражение с него. — — —75

VII, 9. След като се разпоредил по този начин относно Чаха, самодържецът научил, че скитите се насочили отново към Русион76 и че разположили лагера си до Поливот77. Той излязъл незабавно от Константинопол и стигнал до Русион. Съпровождал го дезертьорът Неанц, който кроял срещу него някакъв страшен и подмолен план. При него били и Канц и Катран, които били войнствени мъже и имали силни чувства към императора. Виждайки отдалеч доста голяма група скити, самодържецът влязъл в сражение с тях. Мнозина от ромеите паднали в боя, някои били пленени и умъртвени от скитите, но доста много се добрали до самия Русион. Това обаче станало в битка срещу фуражирите на скитите. Императорът се ободрил след пристигането на латиняните, наречени маниакати78, и решил на следния ден да започне отблизо сражение срещу скитите. Разстоянието между двете войски не било голямо и той не се осмелил да даде бойния сигнал с тръба, понеже искал да започне сражението неочаквано. Извикал Константин, който се грижел за царските соколи79, и му заповядал да вземе привечер тъпана и обикаляйки войската цяла нощ, да го бие и да съобщава да се готвят, защото императорът искал да започне сражението на разсъмване без боен сигнал. А скитите, като напуснали Поливот, успели да завземат селището, наречено Ада80, и там разположили лагера си. По този начин самодържецът се приготвил още от вечерта. На разсъмване той разпределил войската, наредил я в бойни редици и тръгнал срещу скитите. Преди да стане сблъскването, но когато били вече построени всички редици, Неанц се възкачил на един съседен хълм, за да разгледа от него, както казвал, скитските отделения и да съобщи тяхното разположение на самодържеца, но извършил точно обратното. Тогава той посъветвал на своя си език скитите да наредят колите и да не се боят от самодържеца, който бил вече уплашен от предишното поражение и бил готов да бяга, понеже нямал достатъчно войски и съюзници. Като казал това, слязъл при самодържеца. Някакъв полуварварин, който знаел скитски език, чул казаното от Неанц на скитите и съобщил всичко на императора. Когато Неанц се научил за това и потърсил доказателство, полуварваринът излязъл дръзко напред и го изобличил. А Неанц, като извадил бързо меча си, отрязал главата на човека пред очите на императора и пред застаналите от двете страни фаланги. И аз мисля, че Неанц увеличил още повече подозрението против себе си в предателство, което искал да избегне с посичането на предателя. Защо наистина не изчакал изобличението? Но, както изглежда, той искал да изтръгне навреме езика, който съобщавал неговите коварства, и се осмелил на нещо много рисковано, извършвайки деяние, достойно за варварин, но се показал колкото дързък, толкова и подозрителен. Императорът не наказал веднага варварина, нито го предал на съд, макар да било необходимо. Той веднага обуздал пламналото си от гняв и негодуване сърце, за да не пропъди дивеча и да не смути фалангите. Сдържал и прикрил гнева си към Неанц, макар и да подозирал предателството и измяната на този човек и по предишните му дела, и по други признаци. Военните работи били в най-критично положение и поради това императорът временно сдържал негодуването си, понеже в момента не знаел какво да направи. А Неанц след малко време се приближил, слязъл от коня си и поискал от императора друг. Той веднага му дал отличен кон с царско седло. Неанц се качил на коня и когато двете войски вече тръгнали една срещу друга през междинното поле, той дал вид, че препуска срещу скитите, но като обърнал острието на копието назад, отишъл при своите и им съобщил много неща за войската на императора. Използвайки съветите му, те завързали тежко сражение със самодържеца и разбили напълно войските му. Като видял, че фалангите са пръснати и че всички бягат, императорът се намерил в безизходно положение и не пожелал да рискува неразумно. Затова обърнал коня си и се оттеглил до течащата близо до Русион река. Там спрял коня си и с няколко военачалници пропъдил, доколкото било възможно, преследвачите и като препускал срещу тях, убивал мнозина, но понякога и сам бил раняван. Когато обаче, бягайки от друга посока, дошъл до реката и Георги, по прякор Пир,  самодържецът гневно го извикал при себе си. После, виждайки дързостта на скитите, които се увеличавали всекичасно, понеже им идвали на помощ други, той оставил там Георги и другите със заповед да оказват умерена съпротива на скитите, докато се върне. Сам бързо обърнал коня си, преминал на отвъдния бряг на реката и влязъл в Русион. Той заповядал на всички избягали войници, които заварил там, на всички местни русионци, които били на възраст да носят оръжие, дори и на самите селяни да излязат по-бързо заедно с колите си и да застанат по брега на реката. Заповедта била изпълнена мигновено и като ги наредил някак в редици, той пак препуснал към Георги, макар четиридневната треска да го измъчвала така, че от треперенето да му тракали зъбите. А и цялата скитска войска, която се събрала вече, като видяла двойно по-големите бойни редици и толкова голямата енергия на самодържеца, знаейки при това и смелостта му, и че е еднакъв и в победите, и в пораженията, и че устремът му е неудържим, стояла, без да смее да се срази с него. А самодържецът, понеже бил трескав, но най-вече понеже всички разпръснали се войски не били успели да се завърнат, и той се суетял и яздейки бавно, обикалял редиците и показвал пред скитите своята дързост. И станало така, че двете войски стояли неподвижно до вечерта. А когато нощта вече настъпила, те се завърнали без бой в становете си, защото се бояли и не могли да се решат да воюват. Пръсналите се пък при първото сражение на различни посоки след малко се завърнали, отново в Русион. Повечето от тях изобщо не взели участие в боя. И Манастра81, и Уза, и Синезий, хора войнолюбиви и извънредно войнствени, като минали през селището наречено тогава Аспрон82, пристигнали в Русион, без да са участвали в бой.

VII, 10. Самодържецът, измъчван, както казах, от обхваналата го треска, полегнал за малко, за да се съвземе. Но все пак и при това положение не бил без работа, защото мислел какво ще трябва да направи на другия ден. При него се явил Татран83. Този скит, който често минавал на страната на самодържеца и отново избягвал при своите, бил удостояван от него толкова пъти с прошка, че поради тази толкова голяма снизходителност изпитвал към императора голяма обич. Той, застъпвайки с цялото си сърце — и в мислите, и в делата си — интересите на самодържеца, му казал: „Предполагам, царю, че утре скитите ще ни обкръжат и ще искат да започнат сражението срещу нас. Трябва значи да изпреварим и на разсъмване да се построим извън стените." Императорът го похвалил и възприемайки съвета му, решил да го изпълни при изгрев слънце. А Татран, като казал това, отишъл при вождовете на скитите и им съобщил следното: „Не се възгордявайте от миналите поражения на самодържеца и макар и да ни гледате малобройни, не се решавайте лекомислено на сражение с нас. Владетелят по сила е непобедим и много наемна войска се очаква да пристигне. И ако не сключите мир с него, птици ще ядат телата ви." Такива били думите на Татран към скитите. А самодържецът намислил да отмъкне скитските, коне (те били твърде много), които пасели по полето и денонощно опустошавали нашата земя. Извикал Уза и Манастра и им заповядал, като минат с отбрани конници зад скитите, да влязат на разсъмване в полето и да отмъкнат всички коне и другите животни заедно с пастирите. Той добавил, че не трябва да се боят. „Защото — казал — вие лесно ще изпълните заповедта, понеже ние ще се сражаваме с тях отпред." И самодържецът не се излъгал никак в намерението си, защото думите му станали веднага дела. Самият той, очаквайки нападението на скитите против себе си, не позволил на съня да затвори очите му и изобщо не мигнал. Цяла нощ извиквал войниците, най-вече знаещите да стрелят, говорил им много за скитите, ободрявал ги и им давал полезни съвети за очакваното ново сражение — как да опъват лъка и да пускат стрелите, как понякога да спират конете и отново да препускат и как, ако и това потрябва, да слизат от конете. Това била работата му през нощта. А след като поспал малко, на разсъмване всички скитски военачалници преминали реката и, изглежда, търсели да започнат сражението. Предположението на самодържеца се сбъдвало вече (той наистина беше способен да предвижда бъдещето, защото беше придобил голяма опитност в честите сражения, които възниквали всекидневно срещу него). Скачайки веднага на коня, той заповядал да засвири бойната тръба, наредил бойните редици и сам застанал начело. А като видял, че скитите напират по-дръзко от по-рано, веднага заповядал стрелците да слязат от конете и да вървят спешени срещу скитите, като непрекъснато опъват лъковете. След тях вървяла останалата част от бойните редици и самият самодържец, който командвал центъра на войската. Те нападнали смело скитите. В станалото ожесточено сражение скитите било поради гъстотата на стрелите, било защото виждали стегнатите ромейски редици и че самият самодържец се сражава храбро, уплашени, обърнали назад, като бързали да преминат обратно реката и бягали към колите си. Войниците от ромейската фаланга ги преследвали, препускайки с всички сили, и едни удряли с копията си гърбовете им, а други ги поразявали със стрели. Мнозина паднали убити, преди да достигнат брега на реката, а много други, бягайки с всички сили, пропаднали във водите на реката и отвлечени от тях, се удавили. През онзи ден от всички най-храбро се сражавали слугите, които се трудели около самодържеца, защото всички били в разцвета на годините си. А самодържецът, който в този ден се проявил като герой, се завърнал победител в лагера си.

VII, 11. Като си починал три дни, самодържецът се вдигнал оттам и се отправил за Цурулум. Предполагайки, че тук ще трябва да остане по-дълго време, той прокопал с наличните си войски откъм източната част на градчето достатъчно дълбок окоп и зад него поставил царската палатка и целия обоз. А и скитите се приближили към Цурулум и като чули, че самодържецът ги е изпреварил със завземането му, преминали реката, която тече през полето близо до това градче (местните жители я наричат Ксирогипс84), и се разположили на лагер между реката и градчето. И те били обкръжили града отвън, а императорът бил затворен вътре като обсаден. Но когато настъпила нощ, другите богове и бойци с гривести шлемове спели, както казва Омировата Калиопа85, а самодържеца Алексий не го ловял сладък сън, но цяла нощ бдял и кроял планове как да надвие с хитрост дързостта на варварите. Виждайки, че градчето Цурулум е построено на висок хълм, а цялата варварска войска се е разположила долу някъде по полето, и като нямал достатъчно войска срещу толкова големи пълчища, за да се реши да започне срещу тях сражение отблизо, той измислил нещо твърде хитро. Взел колите на жителите и като им махнал сандъците, осите заедно с колелата качил горе. После с помощта на въжета, които завързал за зъбците на стените, той ги окачил да висят в такъв вид една до друга отвън на горния край на стените. И щом намислил това, веднага го изпълнил. И в течение на един час наоколо висели колелата с осите като някакви кръгове, лежащи един до друг, допиращи се помежду си и прикрепени към осите си. Ставайки рано, самодържецът се въоръжил, заповядал да се въоръжат и другите и като ги извел извън стената, наредил войниците срещу варварите. А случило се така, че там, където висели колелата, на същата страна застанали нашите войници, а отсреща, на същата линия, се разположил противникът. След това самодържецът застанал в средата на заобикалящата го войска и поръчал на войниците, когато тръбата даде сигнал, да слязат от конете си и да настъпят пеша и бавно против неприятелите, служейки си много с лъковете си и с далечно стреляне да предизвикат срещу себе си скитската войска. А когато видят, че скитите се раздвижат и пришпорят конете си срещу тях, да побягнат назад презглава, после да се разделят постепенно на две части наляво и надясно и да дадат на неприятелите достатъчно място, за да се приближат до стените. Ако това стане, той бил известил на застаналите горе по стените, когато видят раздвояването на войската, да срежат с мечове въжетата и да пуснат колелата заедно с осите да се сгромолясат от горе на долу. Това станало според заповедта на императора. Цялата маса скити с варварски викове връхлетели на коне срещу нашата войска, докато всички наши войници вървели срещу тях пеша и бавно с изключение на императора, който ги придружавал на кон. Според плана на императора те ускорили малко стъпките си и отстъпвайки, се разделили помежду си така, че неочаквано отворили за варварите един вид най-широк достъп към входа за града. Щом скитите влезли в отвора между двете части на войската, и колелата се спуснали с шум и тропот, като отскачали на около един лакът от стената, понеже кръговете на всяко колело се удряли ο нея, и ускорявайки бързината си, запратени сякаш с прашка, се търколили сред варварските конници. От една страна, под влияние на собствената си тежест при внезапното падане, а, от друга страна, добивайки неудържима скорост поради наклона на мястото, колелата връхлетели страшно върху варварите и ги мачкали навсякъде, като един вид косели краката на конете. Като пречупвали ту предните, ту задните им крака, колите принуждавали конете да клякат на тази страна, където били ударени, и да хвърлят конниците на земята. Когато те падали така непрекъснато един върху друг, срещу тях от двете страни се впуснали и нашите войници и навсякъде се завързало страшно сражение със скитите. Едни загивали от изпратените стрели, други били поразявани от копия, а повечето от останалите се издавили, наблъскани към течението на реката от силно носещите се колела. На следния ден, понеже видял, че оцелелите скити се стремят отново към сражение, забелязвайки, че всички негови подчинени са бодри, самодържецът им заповядал да се въоръжат. Той въоръжил и себе си и като разположил войската в боен ред, слязъл към склона на хълма. После обърнал войската и застанал с лице срещу скитите, за да завърже с всички сили с тях сражение. Сам той заемал центъра на фронта. При станалото тежко сражение ромейските войски съвсем неочаквано спечелили победата и започнали да преследват неудържимо скитите. Когато самодържецът видял, че те са ги преследвали на достатъчно разстояние, той се уплашил да не би някои внезапно да нападнат ромеите от засада, да спрат бягството на скитите и след като бягащите се присъединят към тях, да нанесат страшно поражение на ромейската войска. Затова препуснал силно и заповядал на войниците си да дръпнат юздите и да дадат почивка на конете. Така се разделили помежду си през този ден двете войски — едните бягали, а императорът като блестящ победител се връщал радостен в своя стан. Скитите, разбити напълно, построили шатрите си между Булгарофигон и Малка Никея. Тъй като зимата вече настъпила,86 самодържецът решил, че трябва да се върне в столицата, за да може и сам той, и по-голямата част от войската му да си почине от многото битки. И тъй разделил войската на две, като в действащата част отделил от цялата войска всички, които били с по-бодър дух. За началници им поставил Йоанакий и Никола Маврокатакалон, за които вече често споменаваме в разказа. [Самодържецът] им заповядал да вкарат във всеки град достатъчно войници за гарнизон и да му изпратят от цялата страна пехотинци заедно с колите и впрегнатите в тях волове. С настъпването на пролетта той искал сам да започне срещу скитите по-голяма война и затова се грижел и уреждал нещата, които ще му бъдат от полза. И тъй, като наредил по този начин всичко, както трябва, той се върнал във Византион87.

VIII, 1. Когато самодържецът се научил, че скитските военачалници отделили известна част от войската си и я изпратили срещу Хировакхи88 и че нейното пристигане се очаква, какъвто си бил припрян в работите и не се показвал неподготвен дори в неочакваните опасности, той веднага взел определените за гарнизона на града войници и колкото новобранци имало, на брой около петстотин, въоръжил ги през нощта и на разсъмване излязъл, макар да нямало още седем дни от почивката му в двореца, не бил влизал в баня и не бил отърсил още праха от битките. Тогава обявил, че отива срещу скитите. А на роднините си, близките и на другите, които имали по-високо положение и били записани във войската, чрез пратеници заповядал така (било петък от Месопустната неделя89): „Аз тръгвам, понеже се научих за бързото нападение на скитите срещу Хировакхи. Вие елате с войските си при нас през Сирната неделя. За да не изглеждам строг и жесток, предоставям ви за малка почивка дните между петък и Месопустната неделя и понеделника на Сирната неделя."90 И тъй той веднага заминал направо за Хировакхи. Като влязъл в него, затворил вратите и прибрал ключовете. След това поставил верни хора от прислугата по зъберите на стените, като им заповядал да не дремят, но да оглеждат зорко стените да не би някой да се качи и като се наведе, да заговори със скитите. При изгрев слънце и очакваните скити дошли и се спрели до съседния на стените на Хировакхи хълм. Тогава от тях се отделили около шест хиляди и се пръснали за продоволствие, като стигнали до самия Декат91. Той отстои на около десет стадия от стените на столицата и това му е дало, изглежда, името. Другите останали да чакат някъде [около хълма). Императорът се изкачил по стените до зъберите и огледал полето и хълмовете дали скитите нямат някъде и друга войска и дали, като са поставили някъде засади, не възнамеряват да уловят този, който би се опитал да ги нападне. Като не забелязал обаче нищо подобно, около втория час на деня92 видял, че скитите не са се приготвили за сражение, а се канят да ядат и да почиват. Но виждайки голямото им множество и не смеейки да започне с тях открито сражение, той смятал за позор, ако те опустошат цялата страна и се приближат до самите стени на столицата, и то след като той е излязъл оттам, за да ги пропъди от страната. И тъй самодържецът извикал намиращите се под заповедите му войни и искайки да узнае мнението им, казал: „Не бива да се плашим, като гледаме множеството скити, но с надежда в бога да започнем сражение с тях. И стига само да бъдем единодушни, вярвам, че ще ги разбием напълно." И понеже те отказвали решително и отхвърляли думите му, той им казал, искайки да възбуди своите хора срещу опасността, като им внуши по-голям страх: „Ако отишлите за продоволствие скити се върнат отново и се съединят с присъстващите, опасността е пред очите ни. Те или ще превземат крепостта и ние ще станем жертва на клане, или ще ни пренебрегнат, ще се приближат може би до стените на града и като се разположат на стан някъде близо около вратите, не ще ни позволят да влезем в столицата. Затова ще трябва да рискуваме, а не да умрем безславно. Аз вече тръгвам и тези от вас, които желаят, нека ме последват, когато препусна и се хвърля сред скитите, а тези, които не могат или не искат, да не излизат дори от вратите навън." И веднага излязъл въоръжен през вратите, които гледат към блатото. Препуснал край стените и като се отклонил малко, заизкачвал се от задната част на хълма, защото разбрал, че хората, които са били с него, не ще го последват за фронтален бой със скитите. И той пръв насочил копието си, втурнал се сред скитите и ударил този, който му се изпречил най-напред. Но и съпровождащите го войни взели участие в боя и затова те убили твърде много скити, а някои и пленили. После, както имал обичай да измисля хитрости, самодържецът облякъл войниците в скитските дрехи и им заповядал да възседнат скитските коне. А [собствените] коне на войниците, знамената им и отрязаните скитски глави той предал на някои от по-сигурните, на които заповядал да отидат с тях в крепостта и да го чакат. И тъй, като наредил по този начин това, самодържецът слязъл със скитските знамена и с облечените в скитски дрехи войници до течащата близо до Хировакхи река93, през където сметнал, че ще преминат и връщащите се от фуражировка скити. А онези фуражири, когато ги видели да стоят там, смятайки ги, че и те са скити, доближили се до тях непредпазливо и едни били избити, а някои и пленени.

VIII, 2. Привечер (било събота)94 императорът се върнал с пленниците [в Хировакхи]. Той останал там и следващия ден, а в понеделник95 рано сутринта излязъл от крепостта. Като разделил войниците си на две части, той поставил отпред тези, които носели скитски знамена, а след тях пленените скити, всеки от които бил воден от местен жител. Отрязаните глави набучил върху копия, дал ги после да бъдат носени от други и заповядал да вървят така.

Сам той ги следвал на умерено разстояние заедно с войниците си и с употребяваните от ромеите знамена. А Палеолог, който бил припрян във военните работи, излязъл от Византион преди другите рано сутринта в Месопустната неделя. Познавайки бързината на скитите, той пътувал предпазливо. Като отделил неколцина от придружаващите го служители, той им заповядал да избързат на известно разстояние от него, да огледат полето, горичките и пътищата и ако някъде се появят някои скити, да се върнат бързо и да му известят. Когато разузнавачите, като вървели така, забелязали в полето, което се нарича Димилия, облечените в скитски дрехи и скитските знамена, те се върнали назад и казали, че скитите вече пристигат.

Палеолог се въоръжил веднага. Но по стъпките [на вестителите] дошъл и друг, който твърдял, че на достатъчно разстояние след предполагаемите скити се появили ромейски знамена и войници, които ги следвали. Тези, които известили това, отчасти се досетили за истината, отчасти се излъгали. Войската, която вървяла отзад, била наистина ромейска и по външност, и в действителност и императорът я предвождал. А тези, които вървели напред и били наредени по скитски, и те всички били от ромейската войска, само че били облечени в скитски дрехи. От една страна, те вървели така, както били облечени в тези дрехи по заповед на самодържеца, когато като привидни скити измамили истинските скити, както успяхме да изясним в разказа. От друга страна, императорът си послужил със скитското облекло, за да измами и се надсмее над нашите, които, като ги срещнат, да се уплашат, натъквайки се на нашите войски като на скити, и същевременно да им устрои една войнишка и безопасна шега, примесена със страх. И наистина, преди да се уплашат явно, те се съвзели, като видели отзад императора. Така императорът на шега изплашил срещналите го. Но докато виденото възбудило у другите страх, Палеолог, който надминавал всички с голямата си опитност и знаел колко много е изобретателен Алексий в хитростите, веднага разбрал, че това е негова хитрост, и дал смелост на себе си и другите ободрил.

А вече и цялото множество от близки и кръвни роднини, изостанали [в града], се вдигнало, защото бързали, както вярвали, да настигнат самодържеца според предварително уговореното. А било уговорено да го настигнат, както казахме, след Месопустната неделя, през Сирната. Но неуспели още да излязат от града, и императорът се връщал като победител. И затова, когато се присъединили към него, те не биха повярвали, че самият император е победител — толкова бързо бил спечелил победата, — ако не били видели набучените скитски глави върху острията на копията и останалите пощадени от меча скити, водени и влачени един след друг в окови и с извити назад ръце. Учудването се предизвикало от бързината на похода. Освен това зная (разказваха ни очевидци), че Георги Палеолог се оплаквал и сам себе си ругаел, че закъснял за битката и че не бил заедно със самодържеца, който спечелил такава слава с неочакваната победа над тези варвари. Твърде много му се искало и той да участва в толкова голямата слава.

А за самодържеца някой би могъл да каже онези стихове от Второзаконието, чийто смисъл се изпълнил и станал очевиден тогава: „Как един ще преследва хиляди и двама ще обърнат в бягство десетки хиляди?"96 Защото в онова време император Алексий се противопоставил почти сам срещу толкова голямо множество варвари и изнесъл благополучно цялата тежест на войната до самата победа. Ако се вземат пред вид помощниците му — колко и какви са били, — и после се съпоставят с военните хитрости на самодържеца, неговата опитност, сила и дързост, проявени срещу силата на варварското множество, всеки би намерил, че той е спечелил сам победата.

VIII, 3. Така бог дал тогава на владетеля тази неочаквана победа. Византийците се зарадвали, когато го видели да влиза, учудвали се на бързината, дързостта и ловкостта на предприятието, на внезапната победа и пеели, играели и славели бога, който им дал такъв спасител и благодетел. А Никифор Мелисин, такива са изобщо хората, се измъчвал и не можейки да понася това, казал: „Тази победа е радост без придобивки, скръб без загуби."

И наистина скитите, понеже били безброй и пръснати навсякъде на запад, опустошавали всичко и изобщо нищо от това, което им се случило, не пресякло неудържимата им дързост. Някъде на запад те превзели и някои градчета. Не пощадявайки и близките до столицата селища, те дошли до така наречения Ватис риакс97, където е построен храм на името на великомъченика Теодор. Мнозина посещавали всекидневно този храм, за да се помолят на светеца. А когато настъпвала неделя, благочестивите се стичали масово при свещения храм на светеца и денонощно стоели наоколо, в преддверието или в задната част на храма. Но неудържимият натиск на скитите се засилил до такава степен, че поради честите им нападения желаещите да се поклонят на мъченика не смеели да отворят дори вратите на Византион. Това били нещастията, които сполетели императора по суша от запад. Разбира се, и по море положението не било спокойно, но твърде опасно, тъй като Чаха отново събрал флота и опустошавал цялото крайбрежие. При това положение императорът се измъчвал и скърбял, разкъсван от всички страни от грижи. После му известили, че Чаха бил събрал вече от крайбрежните места по-голяма флота и като опустошил и останалите острови, които успял да завладее по-рано, дръзнал да мисли и за западните земи. Изпратил пратеници при скитите и ги съветвал да завладеят Херсон98. Чаха не оставял и дошлата от изток на помощ на самодържеца наемна войска, имам пред вид турците, да спазва нерушимо договора с императора, но ги подмамвал с богати обещания да напуснат самодържеца и да преминат на негова страна, щом се снабди с ечемик99. Като се научил за това, императорът, доколкото било възможно, побързал да събере наемна войска чрез писма, понеже и по море, и по суша положението за него било твърде лошо и падналата тежка зима затворила напълно изходите, така че и вратите на къщите не могли да се отворят поради преспите от сняг (тогава се случило да падне голям сняг, какъвто по-рано никой не бил виждал). Когато слънцето достигнало точно върха на пролетното равноденствие и войната от облаците спряла, а морето се успокоило, тъй като неприятелите напирали от двете страни, императорът сметнал, че трябва да се заемат по-скоро крайбрежните места, за да може едновременно да се противопостави лесно на идващите от морето неприятели и да се бие успешно против идващите от сушата.

И тъй той изпратил веднага пратеници до Никифор Мелисин, като му заповядал да дойде бързо в Енос100, защото от по-рано му бил съобщил с писма да набере колкото може повече войници, но не от ветераните (тях той разпръснал от по-рано по градовете на целия Запад, за да пазят по-главните от тях), но отчасти новобранци — някои от българите, други от тези, които имат скитнически начин на живеене (на говорим език се наричат власи101), а и някои други конници и пехотинци, които идвали от всички земи. Самият той извикал от Никомидия петстотинте келти на фландърския граф и като излязъл с близките си от Византион, пристигнал бързо в Енос. Там се качил на кораб, минал по цялата река102 и се върнал, след като разгледал цялото ѝ корито от двете страни и установил къде е най-добре да се построи лагер. През нощта свикал военачалниците, разказал им за положението на реката и за двата и бряга и [добавил]: „Трябва и вие утре да преминете реката и да разгледате цялото поле. И може би мястото, което ще ви посоча и където ще трябва да се построят палатките, ще ви се стори и на вас добро." Всички одобрили това и на разсъмване пръв той извършил преминаването, а после го последвала цялата войска. И с военачалниците отново разгледал бреговете на реката и издигащото се над тях поле, показал им понравилото му се място (било близо до градчето, наричано от местните жители Хирини103, от едната страна на което била реката, а от другата имало блато) и тъй като всички вождове го намерили единодушно за достатъчно защитено, той заповядал да се изкопае бързо ров и зад него разположил цялата войска. Сам с достатъчно пелтасти104 се върнал отново в Енос, за да отблъсне нападенията срещу нас на идващите оттам скити.

VIII, 4. А войниците в направения при Хирини лагер, като се научили за идването на безбройни скитски войски, съобщили за това на самодържеца, който се намирал още в Енос. А той веднага се качил на стражеви кораб и като минал покрай брега, навлязъл в реката през устието и се присъединил към цялата войска. Но виждайки, че неговите войски не отговарят [по количество] дори на най-малката част от скитската войска, той бил в затруднение и се страхувал, защото не виждал човешка помощ. Все пак не падал духом и не бездействал, но дълго и напрегнато размислял в себе си. На четвъртия ден видял, че далеч от другата страна вече наближава около четиридесетхилядна куманска войска. Боейки се да не би и те да се присъединят към скитите и да започнат срещу него ужасна война (а от това могъл да очаква само пълно унищожение), той сметнал, че трябва да ги привлече, защото и по-рано ги бил извиквал105. А куманската войска имала много други вождове, но между всички първи били Тогортак, Маниак106 и други твърде храбри мъже. Обаче като гледал множеството на пристигащите вече кумани и като познавал отдавна непостоянството им, самодържецът се уплашил да не би съюзниците му да станат врагове и неприятели и да му причинят най-голямо нещастие. И макар и да решил, че е по-сигурно да се махне оттам и с цялата войска да премине отново реката, той сметнал, че трябва преди това да извика куманските вождове. Те веднага се явили при императора, а също и Маниак, макар и по-късно от другите и отначало да отказвал. Разбира се, императорът заповядал на готвачите да им приготвят богат обяд. Когато се наобядвали добре, след като ги поздравил и удостоил с различни дарове, той им поискал клетва и заложници, понеже подозирал вероломството им. Те с готовност изпълнили искането и дали клетва за вярност, като поискали да им се позволи да воюват с печенезите в продължение на три дни. И ако бог им дадял победа, те обещавали да разделят на две цялата получена от тях плячка и едната част да отделят за императора. А самодържецът им позволил да нападнат скитите, както си искат — не само три дни, но цели десет дни, — и им отстъпил цялата плячка, която да вземат, ако бог им даде победа. Между това скитската и куманската войска оставали неподвижни, макар куманите да дразнели със стреляне отдалеч скитската войска. Не били изминали още три дни, когато императорът извикал Антиох (той бил благородник и се отличавал от мнозина с енергията си) и му заповядал да направи мост. След като мостът бил направен бързо от свързани с твърде дълги дървета лодки, императорът извикал шурея си, протостратора Михаил Дука, и брата си, великия доместик Адриан, и им заповядал да застанат край брега на реката и да не позволяват да преминават заедно пехотинци и конници, но пехотинците, колите с багажа и товарните мулета да минат отделно преди конниците. След като пехотинците преминали, той се боял от войските на скитите и куманите и очаквал, че ще го нападнат неочаквано. Затова моментално направил ров и зад него въвел всички войници. След това заповядал да минат и конниците. Сам той стоял на брега на реката и наблюдавал преминаващите. А Мелисин, постъпвайки според писмото на самодържеца, което успял да получи, събрал отвсякъде войски, изкарал от близките места и пехотинци, които карали вещите си и всичко потребно на коли, теглени от волове, и всичко това изпратил на самодържеца. Когато те достигнали на разстояние, откъдето предметът може да се види с очи, повечето помислили, че скитска войскова част напада самодържеца. Дори някой се осмелил и посочвайки с пръст, казал на самодържеца, че това са скити. А той, като сметнал говореното за истина и като не могъл да противостои на толкова много неприятели, се намерил в затруднение. Тогава извикал Радомир107 (той бил благородник, произхождал от българите и по майчина линия бил роднина на императрицата,108 нашата майка) и го изпратил, като му заповядал да разгледа идващите. Той изпълнил бързо заповедта и като се върнал, казал, че това са изпратените от Мелисин. Самодържецът се зарадвал много и като почакал малко идващите, преминал с тях реката. После веднага разширил още повече укреплението и присъединил новодошлите към останалата войска. А куманите веднага завзели окопа, който самодържецът напуснал с цялата войска, за да премине реката, и там се разположили на лагер. На другия ден самодържецът се вдигнал оттам и искал да заеме долния брод на реката, наричан от местните жители Филокалски109, но понеже се натъкнал на голямо количество скити, нападнал ги и започнал с тях жесток бой. В сражението били убити мнозина от двете страни. Все пак победата спечелил самодържецът, като разбил напълно скитите.

Като завършило по този начин сражението, войските се разотишли по своите лагери и ромейската войска останала тогава там през цялата нощ. На разсъмване ромеите се вдигнали оттам и дошли до някакво място, по име Левунион. Това бил хълм, който се издигал над полето. Самодържецът се изкачил на този хълм. Но понеже височината не могла да побере цялата войска, той изкопал около подножието на хълма ров и [направил] насип, достатъчен за цялата войска, и там настанил всички. Тогава при самодържеца се явил отново дезертьорът Неанц и заедно с него няколко скити. Когато го забелязал, императорът му припомнил предишната неблагодарност, упрекнал го и в други някои неща и окован го задържал под стража заедно с другите.

VIII, 5. Така действал самодържецът. А скитите, които се разположили около така наречената река Мавропотамос110, подмамвали тайно куманите, като ги викали за съюзници. Но те не преставали да пращат пратеници и при самодържеца и да искат мир. Самодържецът се досещал за коварните им намерения и им давал подобаващи отговори, искайки да ги държи в колебание, докато от Рим пристигне очакваната наемна войска.

А куманите, понеже намирали за съмнителни обещанията на печенезите, не минали изобщо на тяхна страна, но вечерта съобщили на императора следното: „Докога ще отлагаме сражението? И тъй, знай, че не ще те чакаме повече, но че при изгрев слънце ще ядем месо от вълк или агне.111 Когато чул това и видял решителността на куманите, императорът не искал вече да отлага сражението. Разбирайки, че този ден ще бъде напълно съдбоносен за войната, той обещал на куманите, че сражението със скитите ще стане на следния ден, а сам повикал веднага военачалниците, петдесетниците и другите и им заповядал да съобщят на целия стан, че сражението е определено за утре. Но макар и да предприемал това, той все пак се страхувал от безчисленото множество печенези и кумани, понеже подозирал, че помежду им има споразумение. Докато императорът мислел върху това, минали да се бият на негова страна смели и войнствени жители от планинските места, на брой около пет хиляди.112

И тъй, като не могъл да отлага повече сражението113, той започвал да призовава на помощ бога. При залез слънце той пръв започнал молитвата към бога при голямо освещение и с пеене на подобаващи химни в негова чест. И никому от войската не позволил да почива, но посъветвал всеки от по-разумните, а на по-грубите заповядал да правят същото. Тогава наистина могло да се види залязващото зад хоризонта слънце, но въздухът бил осветен като че ли не от едно светещо слънце, но от много други звезди, които разливали изобилна светлина. Защото всички били закрепили и запалили на върха на копието си факли или восъчни свещи според възможностите на всекиго. А възнасяните от войската молитви, изглежда, достигали чак до небесния свод или ако трябва да се каже истината, достигали до самия господ бог. Мисля, че от това трябва да се заключи за благочестието на императора, понеже наистина не искал да извърши нападението против неприятелите без негова помощ. Защото той не се надявал на войници, коне и военни машини, но се уповавал само на божията сила. Това ставало докъм средата на нощта. После, като си починал малко, скочил от сън и дал тежко въоръжение на леко въоръжените войници. Също така, понеже му липсвало желязно въоръжение за всички, той облякъл някои с ризници и шлемове, направени от коприна със същия цвят [на желязо]. Точно на разсъмване той се въоръжил тежко и като заповядал да свирят бойния сигнал, излязъл извън окопа. В подножието на така наречения Левунион114 (това място е*) той разделил войската и разположил фалангите на отреди. Самият самодържец, обхванат от страшен гняв, застанал начело. Дясното и лявото крило командвали Георги Палеолог и Константин Даласин. Манастра в пълно въоръжение застанал със своите войници на дясната страна на куманите. Защото, като видели, че самодържецът нарежда ромейските фаланги, и те въоръжили своите и ги поставили в боен ред според обичая си. На лявата им страна бил така нареченият Уза. На западната страна стоял с келтите Умбертопул. Укрепвайки така войската с фалангите като с кули и заграждайки я с ескадрони като със стени, самодържецът заповядал да засвири отново бойната тръба.

Ромеите от страх пред неизчислимото множество скити и безбройните коли, които им служели като стена, призовали единогласно милостта на вседържителя и отпускайки юздите, започнали сражението против тях, като последвали препускащия пред всички самодържец. Когато ромейският фронт добил вид на сърп и цялата войска и самите кумани като по даден сигнал извършили нападение срещу скитите, един от видните скитски вождове, предугаждайки бъдещето, се погрижил за спасението си и с няколко души преминал на страната на едноезичните кумани. И макар и те да се биели храбро срещу скитите, той се осмелил да премине по-скоро на тяхна страна, отколкото на страната на ромеите, за да си послужи с тях като с посредници пред самодържеца. Самодържецът, като видял това и като се уплашил да не би и други скити да преминат и да убедят куманите да вземат тяхната страна и после заедно с мислите си да обърнат и конете си срещу ромейската войска, какъвто бил бърз при вземане на полезни решения в крайно опасни моменти, заповядал веднага на царския знаменосец да застане със знамето в ръце до лагера на куманите. Скитските бойни редове били вече разкъсани и човек би могъл да наблюдава клане на хора, каквото никой никога не е виждал. Страшно било унищожението на скитите, които като че ли били вече изоставени от божията сила. Колачите, изморени от силното и постоянно махане на мечовете и капнали от умора, изоставали в устрема. А самодържецът препускал посред неприятелите и помитал цели фаланги, като поразявал изпречилите му се, а по-далечните ужасявал с викове. Когато пък видял, че слънцето хвърля лъчите си над главите на войниците, тъй като било точно пладне, самодържецът измислил следното нещо. Като извикал неколцина войници, той ги изпратил да накарат селяните да напълнят мехове с вода и да ги докарат, натоварени на собствени мулета. Щом видели това и съседите, без да им е било заповядано, започнали да правят същото, като един с помощта на амфора, друг с мех, трети с какъвто му попаднал съд освежавали тези, които ги освобождавали от страшната скитска ръка. А войниците сръбвали малко вода и отново започвали битката. И тогава могло да се види необикновена гледка — в този ден загинал цял народ, не десетки хиляди, но надминаващ всяко число, заедно с жените си и децата, без изключение. Това станало на 29 април, третия ден от седмицата115. Затова византийците пеели песен, която гласяла: „Скитите за един ден не видяха май." Когато слънцето било вече на залез и всички станали жертва на меча, включително децата и майките, а мнозина били и пленени,116 тогава самодържецът заповядал да свирят отбой и се върнал в лагера си. И наблюдателният човек могъл да види чудо [в това], как някога византийците, като тръгвали срещу скитите, изпонакупвали въжета и ремъци, с които да водят вързаните скитски пленници, а преживели обратното — сами били пленени и оковани от скитите. Но това станало, когато войната се водила при Дристра, Тогава бог сломил гордостта на ромеите. А по-късно, във времето, за което говоря, когато ги видял, че са в голямо затруднение, че са загубили спасителната надежда и че нямали достатъчно сила срещу толкова голямо множество, неочаквано бог им дарил победа, така че те оковавали, избивали и пленявали скитите. И не само това (подобно нещо може би се е случвало често и в по-малки сражения), но те само в един-единствен ден изтребили цял безчислен народ.

VIII, 6. Когато куманските и ромейските войски се разделили и самодържецът по време на запалване на лампите отишъл да вечеря, пред него се явил така нареченият Синезий и с негодувание му казал: „Какво е това, което става, и какъв е този нов начин на действие? Всеки войник води по тридесет и повече пленници скити. Куманското множество е близо до нас. Ако войниците заспят, което е неизбежно при толкова голямата им умора, и ако скитите се развържат един друг, извадят мечовете и ги погубят, какво ще стане после? Затова заповядай да избият веднага по-голямата част от тях," Но императорът го погледнал строго и му казал: „Ако и да са скити, все пак са хора; ако и да са врагове, все пак са достойни за милост. Но ти не зная какво мислиш, като бръщолевиш това.“  И понеже Синезий настоявал, той го отпратил гневно. Тогава императорът заповядал да се съобщи по цялата войска да вземат всичкото оръжие на скитите и като го поставят на едно място, да пазят пленниците. След тази заповед той прекарал безгрижно останалата част от нощта. Но по време на полунощната стража по божие ли внушение или не зная как, но като по даден знак войниците избили почти всички пленници. На разсъмване императорът чул за това и веднага заподозрял Синезий. Извикал го веднага, изобличил го силно и като го заплашил, му казал: „Това е твоя работа." И макар Синезий да се клел, че не знае, императорът заповядал да го задържат окован.

„Нека да знае — казал — какво нещастие са дори само оковите, та вече да не взема такива решения срещу хора." Може би той е щял и да го накаже, ако не се били явили пред императора роднините и близките му — велможи — и с обща молба не се били застъпили за Синезий. А по-голямата част от куманите, изплашени да не би самодържецът да замисли през нощта и срещу тях нещо лошо, заминали през нощта с цялата плячка и тръгнали по пътя, водещ към Дунава. Самият той на разсъмване, бягайки от миризмата на труповете, се вдигнал оттам и се отправил за мястото, наречено Каладендра, на осемнадесет стадия от Хирини. По пътя за там го настигнал Мелисин. Той не успял да участва навреме в битката, понеже бил зает да изпрати на самодържеца онова множество новобранци. Двамата, както е редно, се прегърнали и поздравили и през останалата част на пътя говорили за случилото се при поражението на скитите. Но когато след пристигането в Каладендра се научил за бягството на куманите, самодържецът натоварил на мулета всичко, което им се падало според смисъла на уговореното, и им го изпратил, като заповядал да бързат да ги настигнат, ако могат и отвъд Дунава, и да им предадат изпратеното. За императора, който бил говорил на всички много против лъжата, винаги му било тежко не само да лъже, но и да го подозират в лъжа. Толкова за избягалите. През останалата част на деня императорът нагостил богато другите, които го следвали. Той решил, че не трябва да им дава тогава полагащото им се възнаграждение, но че трябва да ги остави да изтрезнеят, след като се наспят, та, възвърнали по този начин разсъдъка си, да могат да почувстват това, което се прави. На другия ден извикал всички и им дал не само обещаното, но и много повече. Но тъй като решил да ги отпрати в отечеството им, той се уплашил да не би при отиването си да се пръснат за плячка и да причинят немалки загуби на лежащите по пътя им селища и затова им взел заложници. Но понеже и те поискали да им бъде осигурен пътят, той им дал Йоанакий (този човек се отличавал с храброст и ум), комуто възложил да се грижи за всичко, а така също и за безопасността на куманите чак до Зигос117. Това самодържецът извършил без съмнение по божий промисъл. И тъй, като приключил напълно всичко, самодържецът се завърнал тържествено във Византион като победител през месец май. Но нека свършим по този начин със скитската война, ако и да разказах от многото неща само малко и да се докоснах до Адриатическото море с върха на пръста. Наистина бляскавите победи на самодържеца, отделните поражения на неприятелите, единичните му подвизи, събитията през онова време, как във всичко постъпвал по различен начин и как по всякакъв начин се справял със страшните положения — всичко това не биха могли да изложат достойно нито втори Демостен, нито целият хор от оратори, нито цялата Академия и Стоа, дори ако се обединят в едно и прославят делата на Алексий.

 

1Според В. Васильевский, Византия и печенеги, Труды, I, СПб, 1908, стр. 131 и сл., това племе са русите, гонени от узите (у Ана Комнина обозначени като савромати). N. Jorga, La premiere cristallisation d'Etat Roumain, Academie Roumaine, Bulletin de la section historique, 1920, стр. 33 и сл. вижда в това скитско племе румъни. Златарски, Какъв народ се разбира у Ана Комнина под израза γένος τι Σκυθικόν, ИИД, 11—12, 1931 —1932, стр. 71 и сл., смята, че това са узи (торки). Г. Литаврин, Болгария и Византия в XI—XII вв., стр. 420, намира, че с този израз Ана Комнина назовава народите, които живеели покрай Дунава. Любарский, Анна Комнина, стр. 528, бел. 723, смята, че това са били печенезите.
2Според В. Васильевский, пос. съч., стр. 131 и сл., това са узите. Вж. Moravcsik, Byzantinoturcica, II, стр. 270, sub. v. Σαυρομάται № 3. Според Златарски, пос. статия, стр. 77, това са куманите.
3Татуш и Хали са очевидно тюркски имена. Вж. посочванията у Moravcsik, Byzantinoturcica, II, стр. 302. Според Златарски, пос. статия, стр. 78, Сестлав бил българин, а Сача — печенег. N. Banescu, Ein ethnographisches Problem am Unterlauf der Donau. Byz. 6, 1931, стр. 297, 306, ги смята за румъни. Срв. други мнения у Moravcsik, Byzantinoturcica, II, стр. 203 и 270.
4Според Златарски, пос. статия, стр. 79, това бил град на мястото, където сега се намира Мачин. С името Вичина се е наричала р. Камчия.
5Това станало през пролетта на 1086 г. Вж. Chalandon, пос. съч., стр. 108.
6Дн. развалини недалеч от жп. станция Малко Търново на десния бряг на р. Съзлийка.
7Превеждаме според четенето Εὕρος. Вж, Annae Соmnеnае Alexias, ed. Reifferscheidii, стр. XVI.
8Пиндарови думи, цитирани от Плутарх (Plut., Nic., I).
9Според Златарски, История, II, стр. 187, бел. 1, под Сидера тук не може да се разбира Котленският проход, през който печенезите обикновено нахлували в Южна България, а Змеевският проход до Стара Загора. Варварите минавали после през Хаинския и Твърдишкия проход и така прекосявали планината. Според М. Gyoni, La premiere mention historique des Vlaques des Wonts Balkans, AA, 54, 1952, стр. 505 и сл., Ана Комнина обозначава със Сидера навсякъде един и същ проход. Той го идентифицира с Ришкия (Върбишкия) проход. Вж. Любарский, Анна Комнина, стр. 530, бел. 733.
10На 1087 г.
11Печенежки вожд. За името вж. Moravscik, Byzantinoturcica, II, стр. 311.
12Дн. Айребол.
13Т. е. кумани.
14Т. е. печенези.
15Т. е. унгарска.
16Соломон, унгарски крал (1061—1074), който бил детрониран и изоставен от жена си, сестра на Хенрих IV. Той се съюзил с куманския вожд Кутеск, а по-късно и с печенежкия главатар Челгу.Вж. Златарски, История, II. стр. 188, бел. 1.
17Неотъждествено селище.
18Византийски пълководец.
19На р. Ефрат се намирал град с име Βίμπετζ.
20Памфил се намирал може би при дн. Узункюпрю, между Димотика и Родосто.
21Кули е крепост на пътя Енос - Цариград.
22Василий Куртикий, наричан още Йоанакий, родом от Цариград, знатен византийски пълководец.
23Златарски, История, II, стр. 189, бел. 2, вижда в тази река Поджа дере или някакъв друг приток на Айреболската река.
24Тема Македония обхващала земите на Западна Тракия и Източна Македония, между Струма и долното течение на Марица, с главен град Пловдив.
25Според В. Васильееский, пос. съч., стр. 50, и Златарски, История, II, стр. 190, императорът потеглил от столицата през лятото на 1088 г.; според Chalandon, пос. съч., стр. 114 — през лятото на 1087 г., защото печенежките пратеници били в Голое на 1 август 1087 г.
26Дн. Хисарлък, западно от Карнобат.
27Дн. Ямбол.
28Крепост при дн. село Лазарево, Карнобатско.
29Т. е. към Никифор Врнений, мъж на Ана Комнина и внук на бившия дук на Драч. По-нататък Ана Комнина описва качествата на Никифор Вриений.

30Т. е. Железните врата.
31Затъмнението станало на 1 август 1087 г.
32Т. е. Никица, сега Хавса, Одринско.
33Тук със Сидера е обозначен Верегавският (Чалъкавашкият) проход. Вж. Златарски, История, II, стр. 191, бел. 3, 192,
34Тук дн. р. Камчия. В. Бешевлиев, За името Дичина или Вичина на р. Тича, ИИБЕ, 8, 1962, смята, че първоначално в ръкописа е стояло Διτζίνα.
35Τ. е. Плиска.
36Според Златарски, История, II, стр. 497, 192, Симеонов хълм или Скитско събрание е по всяка вероятност хълмът при с. Войвода, с.-и. от Плиска.
37Т. е. Велики Преслав.
38Може би Ана Комнина смесва Велики Преслав с Преслав на Дунава. Според P. Nasturel, Peut-on localiser la petite Preslav a Pacuiul lul Soare? (Commentaire a Anne Comnene, Alexiade, VII, 3: Revue des Etudes sud-est Europeennes, 111(1—2), стр. 17—36), Преслав на Дунава може да се локализира при крепостта Pacuiul lui Soare. Вж. обаче възраженията на P. Diaconu, Autour de la localisation de la Petite Preslav, Revue des Etudes sud-est Europeennes, III (1—2), стр. 50—53, според когото Ана Комнина говори тук не за Малки Преслав, а за Велики Преслав. Вж. и I. Bromberg, Toponymical and historical miscellanies on medieval Dobrudja, Bessarabia and Moldo-Walachia, Byzantion, XII (1937), стр. 174—178; XIII (1938), стр. 459—465
39Т. е „Велик град".
40Според Ив. Дуйчев, Същинското значение на Μόκρος у Ана Комнина, ΜΠρ., VIII, кн. 3 (1933), стр. 14 и сл.; кн. 4 (1934), стр. 1 и сл. = J. Dujčev, Une interpolation chez Anne Comnene, Byzantion, X, 1935, стр. 107 и сл., е Крум. Κ. Hopf е дал същото обяснение още в 1867 г. (вж. Ersch-Grubers Encyklopädie. Bd. 85, 1241, Leipzig, 3867), което отбелязва и Дуйчев (МПр., 1933, кн. 3, стр. 19; Byzantion, X, 1935, стр. 115). По въпроса вж. и М. Vojnov, Μόκρος et γέφυρα chez Anne Comnene et Κοτόκιος dans la Vie Detaillee de st Clement d'Ochrida, Studia Balcania, I, стр. 95 — 101.
41Седекия (599—588 г. пp. н. е.) е последният юдейски цар.
42Вероятно сегашното с. Ветрен, западно от Силистра.
43Уза и Караджа били узи на венецианска служба. Срв. Moravcsik, Byzantinoturcica, 11, стр. 224.
44Сражението и поражението на ромейската войска станало през есента на 1087 г.
45Късо наметало за раменете, пазено като реликва от Богородица във Влахернската църква.
46Т. е. Георги Палеолог.
47Т. е. Никифор Мелисин.
48Дн. езеро Расим при устието на Дунава в Северна Добруджа. Вж. Златарски, История, II, стр. 105, 498. Според О. Pritzak, Fin hunnisches Wort, Zeitschrift der deutschen morgenland. Gesellschaft, 104, 1954, стр. 124 и сл., това е днепровският лиман, а първата част на думата Οὐξο- е тюркското име на Днепър — Özü. Вж. Любарский, Анна Комнина, стр. 535, бел. 774 и там посочената литература.
49Златарски, История, II, стр. 96, приема, че това е дн. Северна България между предпланините на Стара планина и Черно море. Според J. Harmatta, Das Volk der Sadagarren, Analecta orientalia memoriae Alexandri Csoma de Koros dicata, Budapest, 1942—1947, стр. 21—22, и картата в статията на М. Gyony, La premiere mention..., стр. 500, Стоте хълма били разположени в Добруджа. Вж. Любарский, Анна Комнина, стр. 535, бел. 771.
50Ὄζω значи „издавам миризма", а λίμνη — „езеро". Според P. Diaconu, Les Petchenegues au Bas-Danube, Bucarest, 1970, стр. 121 и сл., Ана обърква името на Озолимна, блато в Североизточна България, с името на Азовско море.
51Според Chalandon, пос. съч., стр. 327, това е било през последните месеци на 1087 г., а според Златарски, История, II, стр. 195 — през 1089 г. За разните мнения по въпроса за хронологията вж. Васильевский, Византия и печенеги, стр. 61, бел. 2. Вж. друга литература у Любарский, Анна Комнина. стр. 535, бел. 777.
52Т. е. откупените от Алексий пленени ромеи (вж. кн. VII, гл. 4).
53Роберт I Фризийски, който тогава се връщал от поклонение в Ерусалим.
54Според Златарски, История, II, стр. 196, бел. I—крепост, която ще трябва да се търси на връх Бакаджик при с. Войник. По-правдоподобна изглежда локализацията на В. Аврамов, Сборник Плиска—Преслав, I, София, 1929, стр. 191 и сл., който поставя тази крепост при Карнобат. Вж. общо за литературата по въпроса V. Besevliev, Die Protobulgarischen Inschriften, Berlin, 1958, стр, 139.
55Византийски военачалник.
56Събитията, последвали след нарушението на мира от печенезите, според Chalandon, пос. съч., стр. 119, станали през 1088—1089 г.
57Дн. гр. Ипсала.
58Според Васильевский, Византия и печенеги, стр. 146 и сл., Ана Комнина отнася този договор към зимата на 1089—1090 г. Вж. и Златарски, История, II, стр. 197, бел. 1;  Chalandon, пос. съч., стр. XXV и сл. За други мнения и литература вж. у Любарский, Анна Комнина, стр. 536, бел. 780.
59Печенежки вожд.
60Притчи, XXVI, 11.
61Малко селище, недалеч от Одрин. Вж. Златарски, История, II, стр. 198, бел. 2.
62През зимата на 1089—1090 г. Вж. Chalandon, пос. съч., стр. 120, бел. 1, 124.
63Пролетта на 1090 г. Вж. Chnlandon, пос. съч., стр. 120, бел. 1 ; Златарски, История, II, стр. 198.
64Дн. Баба ески.
65Както личи от следните редове, под архонти тук се разбират висши военни лица, прочути със своята храброст.
66Ἄπρως или Ἄπρος — римската колония Apri на запад от Родосто, дн. Кестридже на Коджа дере, южно от Айребол. Вж. Златарски, История, II, стр. 199, бел. 1. Според В. Leib, Anne Comnene, Alexiade, Paris, 1943, II, стр. 120, това е Abrasca. Вж. и Chalandon, пос. съч., стр. 127, бел. 6. Според К. Miller, Itineraria Romana, Stuttgart, 1916, кол. 518, Апри е Инеджик, а според G. Lampousiades, Όδοιπορικον Ἄπρως—Κερμιέν, Θρᾳκικά, II, 1929, това е Кермиен.
67Агури се наричали обикновено младежите с току-що поникнал мъх на
брадата. Тук думата е употребена в значение на млади слуги-войни, които влизали в личната гвардия на императора.
68За смъртта на Абул Касим Ана Комнина пише още в кн. VI, гл. 3, но там според Chalandon, пос. съч., стр. XVI, 105, бел. 2, стр. 126, бел. 2, тя се увлича и разказва и за по-късни събития.
69Емир на Смирна, който си бил поставил за цел да създаде огромна империя със столица Цариград. Вж. Chalandon, пос. съч., стр. 126.
70Според Chalandon, пос. съч., стр. 126, бел. 2, успехите на Чаха, за които пише Ана Комнина, трябва да се отнесат към 1088—1089 г. и само походът на Константин Даласин — към 1090 г.
71В пропуснатия откъс Ана Комнина разказва как с построената флота Чаха превзел някои острови, между κοитο Митилин и Хиос. Изпратената начело с Никита Кастамонит флота била разбита от Чаха. Начело на новата флата бил поставен (в 1090 г.) Константин Даласин, който заедно с Оп обсадил крепостта на Хиос. На обсадените се притекъл на помощ с флота Чаха. Флотата му била наредена по невиждан начин. Корабите били привързани с една верига и никой кораб не могъл самостоятелно да изостане или да напредне. Византийската флота отстъпила. Даласин вдигнал обсадата на Хиос и построил войската си за сражение. Турците обърнали в бягство рицарите, изпратени от фландърския граф, и византийците се оттеглили без бой до укрепленията си. Някои печенези, които се явили при Чаха, го осведомили за плановете на Даласин. В последвалия разговор с Даласин Чаха разказал историята си и предложил условия, за да върне всичко, което бил завладял. Даласин, подозирайки хитростта, дипломатически му отговорил, че ще трябва да почакат шурея на императора, Йоан Дука, който наближавал с много войска и кораби и чрез чието посредничество би могло да се сключи мир.
72Бодин, князът на Зета, използвал борбите на Византия срещу Роберт Гискар и после срещу печенезите и непрекъснато увеличавал своите владения. Той завладял Босна и Рашка, където за жупани поставил Марко и Вълкан. Вж. К. Jиречек, Исtopиja Срба, 1, Београд, 1911, стр. 228. След 1090 г. Ана Комнина споменава само два пъти Бодин и за господар на сърбите най-често посочва Вълкан (Chalandon, пос. съч., стр. 141—142).
73Фактически само от 1085 до 1091 г. Преди това господари на областта са били норманите. Вж. Chalandon, пос. съч., стр. 143, бел. 224; Любарский, Анна Комнина, стр. 538, бел. 800.
74Бодин бил пуснат обаче веднага на свобода, защото в 1091 г. той е вече свободен. Вж. Chalandon, пос. съч., стр. 141.
75Императорът извикал Йоан Дука от Драч, назначил го за началник на
флотата и го изпратил срещу Чаха. При разговорите си с Чаха Константин Даласин се надявал само на пристигането на Йоан Дука. Чаха обаче се отправил за Смирна, за да събере повече войска и така да се върне в Хиос. През неговото отсъствие Константин Даласин разрушил стените на крепостта и я превзел. После с цялата си флота пристигнал в Митилини.
76Русион обикновено се отъждествява с Рус кьой, а според Leib, Anne Comnene, II, стр. 116, бел. 2, това e Кешан, между Малгара и Родосто.
77Град в Тракия. Вж. Златарски, История, II, стр. 200, бел. 3.
78Те не са били войници (латиняни или нормани) от войската на разбунтувалия се Георги Маниак, който бил убит в 1043 г., но отред помощни войски — латиняни, — на коrто било дадено това име. Вж. Leib, Anne Comnene, стр. 117, бел. 2.
79Тук не става дума за лицето, коет носело титлата велик соколар, но за лицето, натоварено да храни царските соколи. Вж. Leib, Anne Comnene, стр. 117, бел. 2.
80Нелокализирано.
81В кн. XI, гл. 2, е споменат като „полуварварин". Вероятно е от куманско потекло. Вж. Moravcsik Byzantinoturcica, II, стр. 197.
82Вероятно това е споменатото в кн. VII, гл. 7, Ἄπρως.
83За етимологията на това име вж. посочванията у Moravcsik, Byzantinoturcica, II, стр. 302
84Реката край гр. Чорлу, спомената и у Theophyl. Simoc., VI, 3.
85Музата на епическата поезия.
86Зимата на 1090/1091 г.
87Т. е. в Цариград.
88Според Васильевский, Византия и печенеги, пос. съч., стр. 69,  Хировакхи се намирало между Кючук чекмедже и Буюк чекмедже. Според Златарски, История, II, стр. 117, бел. 2, това е може би дн. Чаталджа.
89Т. е. на 14 февруари 1091 г. Вж. Chalandon, пос. съч., стр. 128; Златарски, История, II, стр. 202.
90Сиропустната неделя от Великите заговезни е непосредствено след Месопустната.
91Декат е бил разположен на Via Egnatia, близо до Цариград. Вж. Janin, Constantinople byzantine, стр. 407.
92Часовете на деня започвали от разсъмването.
93Меласа или Кара су (Черна вода). Вж. Златарски, История, II, стр. 202.
94Битката станала в събота на 15 февруари 1091 г. Вж. Златарски, История, II, 202. У Любарский, Анна Комнина, стр. 229 и бел, 820 — на 17 февруари.
95Понеделник от Сирната неделя — 17 февруари 1091 г.
96Второзаконие, 32, 30.
97Предградие на Цариград. Може би дн. Бакър кьой, името му означава „Дълбок дол". Вж. Janin, Constantinople byzantine, стр. 414—415.
98Херсонес Тракийски, дн. Галиполски п-в.
99ὀπηνικα τὰς κρίθας καταλάβοι („щом се снабди с ечемик"). Васильевский, Византия и печенеги, стр. 73, превежда „когато дойде в Крития", понеже предполага, че τὰς κρίθας е име на град в Тракийския Херсонес. Вж. Златарски, История, II, стр. 203, бел. 1, който приема това тълкуване.
100Град при устието на Марица.
101От тези думи на Ана Комнина личи, че и по нейно време власите са били неуседнало, подвижно население
102Марица.
103Малка крепост на десния бряг на Марица. Вж. Златарски, История, II, стр. 204.
104Т. е. лековъоръжени войници.
105Само от това място личи, че Алексий Комнин ги бил извиквал и по-рано.
106За идентифицирането на тези кумански вождове с половецки князе от руските летописи вж. у Васильеьский, Византия и печенеги, стр. 98. Срв. Chalandon, пос. съч., стр. 132, бел. 3; Moravcsik, Byzantinoturcica, II, стр. 181, 316.
107Четвъртият син на българския цар Иван Владислав. Вж. Златарски, История, II, стр. 206.
108Мария, майката на Ирина, жената на Алексий I Комнин, е дъщеря на Иван Владиславовия син Траян и жена на Андроник Дука.
109За тези няколко места вж. предположенията на М, Gyoni, Le nom des Βλάχοι dans Alexiade d'Anne Comnene, BZ, 44, 1951, стр. 251 и сл.
110Дн. р. Еркене, приток на Марица.
111Т. е. ще се бият или с печенезите, или с ромеите.
112Златарски. История, II, стр. 500, смята, че това били българи от Родопската планинска област. Васильевский, Византия и печенеги, стр. 101, бел. 2, предполага, че това са прикарпатски руси, поданици на Василко Ростиславович, Leib Anne Comnene. II, стр. 140, е на мнение, че това са власи.
11328 април 1091 г.
114Хълм. Според Chalandon, пос. съч., стр. 133, това е река.
115Т. е. вторник, 29 април 1091 г., когато приключила шестгодишната византийско — печенежка война.
116Според Zonaras, XVIII, 23, византийците заселили част от печенезите в Мъглен.
117Т. е. до Стара планина. За това означение на Стара планина като планинска верига (Ζυγός=Catena—mundi) вж. Дуйчев, Проучвания, стр. 151 и сл.