Алексиада

Посещения: 5076

 

Ана Комнина

 

Публикувано по: ГИБИ, т. VIII, 1972 г.



Alexios1komnenosАна Комнина (1083 — 1148) е дъщеря на император Алексий I Комнин, заемал византийския престол от 1081 до 1118 г., и съпруга на кесаря Никифор Вриений. По майчина линия тя е правнучка на българския цар Иван Владислав.

Не са редки случаите, когато между представителите на императорските фамилии изпъкват лица със забележително за времето си образование и голяма начетеност. Малцина от тях обаче биха могли да се сравняват в това отношение с Ана Комнина. Богато надарена личност, тя усвоила много познания из областите на всички преподавани тогава науки; освен необикновено красноречие притежавала рядката способност да мисли и да излага прекрасно своите мисли. След смъртта на баща си Ана се надявала да спечели престола за себе си и за своя съпруг. Император обаче станал нейният по-малък брат под името Йоан II. Огорчена, Ана се оттеглила в манастир, където прекарала останалата част от живота си. След смъртта на мъжа си (1138) тя се посветила на голямата задача да опише делата на своя бележит баща. Нейната история, наречена Алексиада, обхваща събитията от 1069 до 1118 г. Следователно този труд може да се разглежда като продължение на записките на кесаря Никифор Вриений, който ги приключва с встъпването на Алексий Комнин на престола.

Макар и да заявява, че ще пише безпристрастно, Ана Комнина не може да прикрие безкрайната си почит към своя баща, омразата си към нахлуващите от запад кръстоносци и ненавистта си към еретиците. До известна степен във възхищението ѝ от управлението на Алексий Комнин прозира враждебното ѝ настроение срещу неговите приемници. Всички събития авторката описва от византийско гледище и това естествено я прави твърде пристрастна.

Своята история Ана Комнина изгражда върху личните си спомени, върху разкази на баща си и на негови съвременници — пълководци и придворни, — както и въз основа на материали от съхранявани в дворцовите архиви писма и други документи. За по-старите събития тя използва отчасти хрониките на Продължителя на Скилица, на Михаил Аталиат и хронографията на Михаил Псел.

В труда на Ана Комнина се съдържат много важни сведения за историята на България и на българските земи.

Ръкописи: Florentinus LXX, 2 (XII s.) = F; Coislinianus 311 (XII s.) = C; препис от Coislinianus 311 е Vaticanus 1438 (XVI s.).

Издания: J. Schopen—A. Reifferscheid, ed. Bonn., I, 1839; II, 1878. — Migne, PGr, 131 (1864), col. 80— 1212.— Annae Comnenae Porphvrogenitae Alexias, rec. A. Reifferscheid, I — II, Lipsiae, 1884. — Ἄννης Κομνηνῆς Ἀλέξιός, Άρχαῖον κεῖμενον. Εὶσαγωγὴ Ί. Παπαδοπούλου. Μετάφρασις, σημειώσεις Ν. Κ. Κωνσταντοπούλου, Άθῆναι 1938. — В. Leib, Anne Comnene, Alexiade, Paris, I — III, 1943 — 1945. Преводът е направен по изданието на А. Reifferscheid.

Книжнина: Gy. Moravcsik, Byzantinoturcica, I, 1958, стр. 222 — 223.—Я — Н. Любарский, Анна Комнина, Алексиада, Москва, 1965, стр. 638 и сл.

 


 

1. Подвизите на Алексий Комнин преди възцаряването му. Василаки повдига въстание. Роберт Гискар предприема поход против Византия

 

I, 4. След това1  [Алексий] бил отново изпратен на Запад от взелия вече скиптъра на ромейската държава самодържец Никифор2 против Никифор Вриений3, който вълнувал целия Запад, бил си турил диадема и се бил провъзгласил за ромейски император. Защото веднага щом самодържецът Михаил Дука4  бил свален от престола и вместо диадема и хламида навлякъл архиепископска подира и епомида5, започнал да управлява царските дела Вотаниат, който седнал на царския трон и се оженил за императрица Мария6, както ще се изясни по-добре от следващия разказ. Никифор Вриений обаче, който бил получил длъжността дук на Дирахиум7 при император Михаил, бил започнал да се домогва до царската власт и да замисля отцепване от Михаил, преди да се възцари Никифор. Не е необходимо да разказвам защо и как [стана това]. Защото книгата на кесаря8  вече разказва за причините на отцепването. Необходимо е обаче да разкажа накратко как той нападнал от град Дирахиум като от някаква изходна база всичко на Запад и си го подчинил и как бил пленен. А този, който желае да узнае подробностите на [тази] история, него ние препращаме към кесаря. Той бил отличен мъж във военните дела и същевременно бил от рода на най-знатните, радвал се на висок ръст и хубаво лице, отличавал се от своите връстници със здравата си мисъл, със силата на мишците; бил достоен за царска власт. Той можел така да убеждава и да привлича всички от пръв поглед и дума, че всички до един, и воини и цивилни, му отстъпили първенството и го намерили за достоен да царува над целия източен и западен дял [на империята].

И когато се приближавал, всички градове го приемали с отворени обятия и един град го препращал към друг с ръкопляскания. Това смущавало Вотаниат, тревожело войската около него и поставяло в затруднение цялото царство. И тъй решили да изпратят срещу Вриений баща ми Алексий Комнин, който неотдавна бил назначен за доместик на схолите9,  с наличните войски. Защото в това отношение ромейското царство било изпаднало в най-тежко положение. Източните войски били разпръснати на различни места, тъй като турците се били разпрострели и били обхванали почти всички места, които се намират между Евксинския понт10, Хелеспонт, Егейско и Сирийско море, Сарос и другите [реки], а най-вече тези, които текат край Памфилия и Киликия и се вливат в морето.11 Такова било положението с източните войски. А западните войски, които били преминали към Вриений, оставили ромейското царство с напълно недостатъчна и малка войска. Останали му били някои безсмъртни12, които отскоро се били докоснали до меч и копие, неколцина хоматински13 войници и някакъв малоброен келтски14 отред. Царските хора дали тези войски на баща ми и същевременно, като извикали за съюзници турци,15 заповядали му да излезе и да се срази с Вриений. Те не се надявали толкова на следващата го войска, колкото на ума му и на способността му във войните и сраженията. Чувайки, че неприятелят16 пристига бързо, Алексий [Комнин] се приготвил добре със следващите го хора и без да дочака съюзната войска, излязъл от царицата на градовете17. Като пристигнал в Тракия, той се разположил на лагер край река Алмир18, без [да го укрепи с] окоп и насип. Защото, когато се научил, че Вриений се разположил в равнините на Кидокт19, той искал двете войски, неговата и на неприятелите, да отстоят на значително разстояние. Той не могъл да застане лице c лице срещу Вриений, за да не издаде размера на силите си и за да не позволи на неприятеля да разбере колко е голяма войската му. Той смятал да се срази с малцина срещу мнозина, с неопитни срещу опитни във война и искал да открадне победата, като изостави смелостта и откритото нападение.

I, 5. Тъй като разказът постави във война двама мъже, и двамата благородни, Вриений и баща ми Алексий Комнин (наистина никой от двамата не отстъпвал ни най-малко на другия по храброст, нито владеел по-зле военното изкуство), заслужава, след като ги поставим в бойни редици един срещу друг, да видим подир това изхода на сражението. И двамата тези мъже били красиви и благородни и по храброст и опитност равни като на везни. Ние трябва да видим как се е наклонило щастието. Вриений, освен че се уповавал твърдо на войските си, надявал се още и на опитността си и на добре наредения боен строй. Алексий, напротив, имал малка и почти нищожна надежда, що се отнася до войската, но от своя страна се уповавал на силата, произтичаща от сръчността, и на военните хитрости. Когато те се забелязали един друг и видели, че е време за сражение, Вриений, тъй като се научил, че Алексий Комнин му е затворил пътя и се е разположил на лагер около Калаври20, повел срещу него войската, която била наредена по следния начин: той разделил войската на дясно и ляво крило и заповядал на брат си Йоан да предвожда дясното крило. Тази част се състояла от пет хиляди италийци и [от] остатъците от войската на известния Маниак21, а също така и [от] тесалийски конници и [от] известна немалка част от хетерията22. А над другото, лявото крило, всичко общо около три хиляди въоръжени македонци и тракийци23, началствал Тарханиот Катакалон. Самият Вриений заемал центъра на фалангата, който се състоял от македонци и тракийци и от цвета на аристокрацията. Всички яздели тесалийски коне24. И железните им ризници, и шлемовете на главите им блестели. А когато конете наостряли уши и щитовете се удряли помежду си, от тях и от шлемовете се излъчвал голям и страшен блясък. В средата яздел Вриений като някой Арес или гигант и стърчал с главата си почти един лакът над другите, като възбуждал у зрителите действително и удивление, и страх. Извън целия строй, на разстояние около два стадия25, били разположени някои скитски26 съюзници, въоръжени с варварски оръжия. Заповядано било, след като се появят неприятелите и тръбата засвири боен сигнал, скитите да нападват веднага, да ударят неприятелите откъм гърба и да ги притискат с изобилно и постоянно стреляне, а другите да нападнат в много гъст строй и с всичка сила. Той наредил така своите хора. А баща ми Алексий Комнин, който разгледал разположението на мястото, поставил една част от войската в падините, а другата — срещу войската на Вриений. Като наредил и двете части — и скритата, и откритата — и като ободрил с думи всеки мъж и го подтикнал към мъжество, той заповядал на поставената в засада войска, като се намери в тил на неприятелите, да нападне ненадейно и с всички сили да се впусне срещу дясното крило. Той задържал около себе си така наречените безсмъртни и някои от келтите27 и сам взел командването им. За началник на хоматинците и турците поставил Катакалон28 и му заповядал да насочи цялото си внимание към скитската войска и да отблъсва техните нападения. Такова било положението. И когато войската на Вриений наближила до падините и баща ми Алексий дал сигнал, войската от засадата веднага връхлетяла с рев и бойни викове, разстроила изненаданите неприятели, обърнала ги в бягство и всеки поразявал и убивал изпречилите му се. Обаче Вриений Йоан, брат на главнокомандващия, обладан в този момент от неукротима сила и мъжество, обърнал с юздите коня, убил с един удар нападащия го войн от безсмъртните, спрял огъващата се фаланга и като я организирал по този начин, отблъснал неприятелите. Така избягали безсмъртните — стремглаво и в известно безредие, — избивани непрекъснато от преследващите ги войници. А баща ми, хвърляйки се сред неприятелите и сражавайки се храбро, и при това положение обърнал в бягство частта, която нападнал, като поразявал и веднага повалял всеки, който отивал срещу него. Той продължавал сражението неудържимо, понеже се надявал, че някои войници го следват и защищават. Но като забелязал, че неговата фаланга е разкъсана и вече разпръсната на много места, той събрал по-храбрите (те били всичко шест) и решил, когато се доближи до Вриений да го нападне дръзко с извадени мечове и ако потрябва, и той да умре заедно с него. Но от това решение, понеже било напълно неразумно, го отклонил някой си войник Теодот, който от дете служел на баща ми. И тъй Алексий, като променил напълно намерението си, поискал да се измъкне малко от войската на Вриений и като събере и организира някои познати от разпръснатите войници, отново да подхване сражението. Баща ми още не се бил измъкнал оттам, когато скитите със силен вик и врява притиснали хоматинците на Катакалон и като ги отблъснали и обърнали лесно в бягство, започнали да плячкосват и [след това] бързо се отправили към своите селища. Скитският народ е такъв. Още ненадвили напълно противника и неосигурили надмощието, те провалят победата, като се отдават на плячкосване. Всичката прислуга, която била изпълнила ариергарда на Вриениевата войска, се смесила с нейните бойни редици от страх да не пострадат от скитите. Към тях се присъединявало непрекъснато всичко, което избягало от ръцете на скитите, като причинявало твърде голямо безредие в бойните редици и разбърквало знамената им. В това време моят баща, който, както казахме и по-рано, бил останал обграден, както се движел между войската на Вриений, видял някой от конярите да кара един от царските коне на Вриений, украсен с пурпурна покривка и позлатена сбруя. Близо до него тичали тези, които според обичая носели около императорите големите мечове29. Виждайки това, той си покрил лицето с бронята, която виси наоколо от шлема, и като се спуснал с все сила срещу тях с шестимата воини, за които стана по-горе дума, повалил коняря, пленил императорския кон и завладявайки същевременно големите мечове, незабелязано се измъкнал от средата на войската. Като се намерил в безопасност, той отпратил златосбруйния кон и големите мечове, които се носят от двете страни на императора, заедно с най-гръмогласния глашатай, комуто заповядал да тича напред из войската и да вика, че Вриений е паднал убит. Това било направено и то събрало отвсякъде мнозина от разпръсналите се войници на великия доместик на схолите, моя баща, и станало причина да се върнат отново в сражението, а някои накарало и да се държат мъжки. А те, като се спрели неподвижни — кой където се случил — и обърнали погледите си назад, били поразени от това, което неочаквано видели. Тогава могло да се види нещо необикновено. Главите на конете, върху които яздели, били насочени напред, а собствените им лица били обърнати назад. И те нито тръгвали напред, нито желаели да обърнат конете назад, но били някак изумени и в голямо затруднение пред случилото се. И скитите, които намислили да се върнат и си отивали дома, не искали да ги преследват вече. Те били далеч от двете войски и там някъде скитали, натоварени с плячка. А известието, че Вриений е пленен и убит, ободрило малодушните дотогава и бягащите. Тази вест имала на самото място доказателство, като навсякъде бил показван конят с императорските отличителни знаци и големите мечове, които едва ли не говорели, че пазеният от тях Вриений е станал жертва на неприятелска ръка.

I, 6. След това съдбата прибавила и следния случай. Някаква част от съюзните турски войски настигнала доместика на схолите Алексий. Като се научили, че военните действия спрели, те попитали къде са неприятелите, възкачили се заедно с моя баща Алексий Комнин на някакъв хълм и когато той им посочил с ръка неприятелската войска, турците я гледали като от някаква наблюдателница. А при неприятелите положението било следното. Те вървели разбъркано, без да са се наредили още, и като хора, които са вече спечелили победата, били нехайни и смятали себе си извън всяка опасност. Най-много се отпуснали затова, защото поради станалото бягство съпровождащите баща ми франки преминали на страната на Вриений. Франките били слезли от конете и му подавали десниците си, както се засвидетелства вярност според бащиния им обичай, а към тях се стичали отвсякъде различни хора, за да видят станалото. Защото от войската се разпространявала мълвата, че и франките се присъединили към тях, изоставяйки главния стратег Алексий. Като гледали смесилите се така неприятели, хората около баща ми и току-що дошлите турци разделили войските си на три части и двете части поставили там някъде в засада, а на третата заповядали да настъпи срещу неприятелите. Тази заповед се приписвала изцяло на моя баща Алексий. Турците, разбира се, не нападнали всички заедно, наредени в боен ред, но на отделни отреди, винаги отстоящи един от друг на разстояние. След това всеки отред нападнал, като препускали конете срещу неприятелите и си служели често с лъковете. Следвал ги с цялата войска и моят баща, който събрал от разпръсналите се войници толкова, колкото му позволявало времето. Тогава някой от безсмъртните, заобикалящи Алексий, безстрашен и смел човек, препуснал коня си напред и като изпреварил другите, понесъл се, отпуснал напълно юздите, срещу Вриений. Той блъснал с всички сили копието си срещу гърдите му, а Вриений гневно извадил меча от ножницата и веднага пречупил и копието, преди то да успее да се забие по-дълбоко, и нанасяйки с всичка сила удар, поразил в ключицата този, който го ранил, като му отсякъл цялата ръка заедно с ризницата. Турците, връхлитайки един след друг, покривали войската с облаци от стрели. А войниците около Вриений били поразени от изненада, но все пак, като се съвзели и застанали в бойни редици, посрещнали тежестта на битката, поощрявайки се един друг да проявяват мъжество. Разбира се, турците и баща ми, като се противопоставили за кратко време на неприятелите, един след друг се престорили, че бягат, и подмамвайки изкусно неприятелите си, увличали ги по малко в засадите. След като достигнали първата засада, те се обърнали и се изправили лице срещу лице към неприятелите. И когато бил даден сигнал, заседналите в засада наизскачали с конете си от различни места като някакви оси и със силен вик и рев и с непрекъснато стреляне заглушили ушите на Вриениевите войници и затъмнили очите им с гъсто падащите отвсякъде стрели. Тогава Вриениевата войска, като не могла да противостои (защото всеки кон и човек били ранени), се обърнала в бягство и предоставила гърба си да бъде поразяван от неприятелите. Но Вриений, макар и да бил много уморен от сражението и да бил отблъсван със сила, проявявал храброст и висок дух, поразявайки винаги и навсякъде нападателя и прикривайки добре и мъжествено бягството. Помагали му от двете страни братът и синът, които и в този момент се проявили пред неприятелите с чудна храброст, като се съпротивявали геройски. Но когато конят вече се уморил и не могъл нито да бяга, нито да преследва (той бил близо до издъхване поради непрекъснатото препускане), Вриений го спрял и заставайки като някой благороден борец, готов за състезание, извикал на борба против себе си двама благородни турци. Единият от тях го ударил с копие, но още не бил нанесъл тежкия удар, когато получил по-тежък от десницата на Вриений. Наистина Вриений изпреварил и му отрязал с меч ръката, която паднала на земята заедно с копието. А другият слязъл от коня си и скачайки като някаква пантера върху коня на Вриений, се вкопчил в бедрото [му]. И той се държал здраво за него, като се опитвал да се качи на гърба му, а Вриений, извивайки се като звяр, искал да го прободе с меча си. Намерението му не се осъществило, тъй като турчинът винаги успявал някак да се скрие зад гърба му и да избегне ударите. След като и десницата му отказала да нанася напразни удари, боецът се отчаял и се предал в ръцете на неприятелите. А те, като го заловили и смятали, че са спечелили голяма слава, отвели го на Алексий Комнин, който бил застанал не много далеч от мястото на Вриениевото пленяване и управлявал турските и своите бойни редици, като ги подбуждал към сражение. По-напред те известили с някакви вестители за пленяването му, а по-късно го довели и лично пред стратега. Той бил наистина страшна гледка и в сражение, и в плен. Залавяйки по този начин Вриений, Алексий Комнин го изпратил като пленник на император Вотаниат, без да му повреди изобщо очите. Защото Комнин не беше такъв човек да напада опълчилите се срещу него, след като паднат в плен, но смяташе за достатъчно наказание пленяването на неприятеля. Ето защо след това той проявяваше голямо човеколюбие, благосклонност и великодушие. Той се показал такъв и към Вриений, защото, като изминал заедно с него достатъчно път и достигнал до така нареченото място, искайки да го обнадежди и да го освободи от скръбта, му казал: „Нека слезем от конете и да поседим малко да починем." А Вриений, страхувайки се за живота си, приличал на луд и не чувствал нужда от почивка. Та как би се държал човек, който е загубил надежда за живота си! При все това той се подчинил веднага на желанието на стратега. Защото такъв е робът, който се подчинява лесно на всяка заповед, още повече ако е каран като пленник. И тъй вождовете слезли от конете и единият веднага се излегнал на зелената трева като на легло, а Вриений подпрял там главата си върху дънера на висок дъб. И Алексий заспал, а Вриений не го ловял здрав сън, както е казано в твърде прелестната поема, но вдигайки нагоре очи и забелязвайки висящия на клоните меч, като не виждал никого наоколо, съвзел се от отчаянието, станал по-дързък в мислите си и се решил да убие баща ми. И той би привел бързо в изпълнение решението [си], ако някаква сила свише не го била възпрепятствала, като смекчила жестокостта му и го накарала да гледа със симпатия на стратега. Аз съм чувала от него да разправя често за това. Оттук желаещият може да заключи, че бог е запазил Комнин като някакво съкровище за по-голяма слава, искайки чрез него да възстанови римския скиптър. Ако след това на Вриений се е случило нещо нежелателно, вината е на тези около императора — баща ми не е виновен.

I, 7. Така приключил походът против Вриений. А великия доместик и мой баща Алексий не го чакала почивка, но му предстояло да премине от едни подвизи към други. Защото Борил30, който бил един от най-приближените варвари на Вотаниат, като излязъл от града и срещнал великия доместик, баща ми, приел от ръцете му Вриений и направил, каквото направил31. А на баща ми заповядал от името на императора да потегли срещу Василаки32, който също си бил поставил царска диадема и след Вриений вълнувал неудържимо Запада. Този Василаки бил един от най-удивителните мъже по храброст, дух, дързост и сила. Освен това, понеже бил властолюбив, той се стремял към най-високите длъжности и едни от званията си присвоявал, а до другите се домогвал с хитрост. След като Вриений бил свален, той като негов приемник взел в ръцете си цялата власт. И почвайки от Епидамн33 (който е главният град на Илирик), той достигнал до града на тесалийците34, като подчинил всичко, провъзгласил и прославил сам себе си за император и водел, където си искал, блуждаещата войска на Вриений. Той бил освен това и човек с удивително голям ръст, сила на мишците и благородно лице, които неща пленяват най-много това диво и войнствено племе. Защото то не се взира в душата, нито обръща внимание на добродетелта, но се спира пред телесните качества, възхищавайки се от дързостта, силата, бързината и големия ръст, и смята тези неща достойни за пурпур и диадема. А той, като притежавал тези твърде благородни качества, имал и мъжествен и несъкрушим дух. Изобщо от този Василаки лъхало и бликало нещо властническо. Гласът му бил гръмлив и в състояние да порази цяла войска. И викът му бил достатъчен да сломи дързостта на всеки човек. Той бил еднакво непобедим в словото, когато искал да поощри войника в сражение или да го обърне в бягство. Воювайки с такива предимства, той бил събрал около себе си непобедима войска и превзел, както казахме, града на тесалийците. А баща ми Алексий Комнин, заставайки като че ли против огромния Тифон или сторъкия Гигант35  и напрягайки всичкото си военно изкуство и вродения си ум, се приготвил като срещу равностоен. И още неотърсил праха от предишните борби и неизмил кръвта от меча и от ръцете си, той, изпълнен с дързост, потеглил като страшен лъв против този глиган Василаки и достигнал до р. Вардар. Така я наричат местните жители. Тя тече отгоре, от близките на Мизия планини, и протичайки след това покрай много места, разделя на източни и западни земите, намиращи се около Верея36 и Солун, и се влива в нашето, южното море. С най-големите реки става нещо подобно: като нанесат голям земен насип, те започват да текат по ниските места и сменяйки първите си корита, оставят предишното сухо и безводно, а това, по което текат сега, изпълват с много вода. Най-съобразителният военачалник и мой баща — Алексий, — като видял мястото между тези две корита — старото легло и наскоро образуваното течение, — които отстояли помежду си на не повече от два или три стадия, разположил се там на лагер, смятайки течението на реката за сигурна защита от другата страна и използвайки като естествен окоп старото корито, което от силното течение на водата било станало дълбок ров.

И веднага всички получили заповед да си починат през деня и да ободрят със сън телата си, а на конете да дадат достатъчно храна. Защото, като паднел здрач, трябвало да бдят и да очакват някаква изненада от неприятелите. А мисля, че баща ми наредил това, понеже през тази вечер подозирал опасност от страна на неприятелите. Той смятал,, че ще бъде нападнат, било защото от голям опит предчувствал това, било защото го предполагал поради друга причина. Предсказанието му не се отнасяло за далечно време и Алексий не предричал нищо, без да вземе необходимите мерки. Той се отдалечил от палатката си заедно с войниците, оръжието, конете и всичко необходимо за сражение и я напуснал, като оставил там лампите да светят на всички страни и един от своите приближени — Йоаникий, — който бил избрал отдавна монашеския начин , на живот. Нему той поверил палатката, хранителните припаси, които носел, и другия багаж. А сам,. като се отдалечил твърде много, разположил се с въоръжената войска на лагер и очаквал [да види] какво ще стане. Той нагласил това, за да помисли Василаки, виждайки запалените огньове и осветената палатка на баща ми, че той почива там и че може лесно да го залови в плен.

I, 8. Предвиждането на моя баща Алексий,  както казахме, не го излъгало, защото Василаки, водейки десетхилядна войска, нападнал веднага въображаемия лагер с конница и пехота. Намирайки палатките навсякъде осветени от огън и виждайки осветена палатката на пълководеца, той връхлетял с всички сили върху нея, като викал шумно и гръмко. А тъй като този, когото очаквал, го нямало никъде и там изобщо не се мярнал войник или военачалник, ако не се смятат няколкото изоставени нищожни наемни слуги, той започнал да вика още по-силно и да крещи: „Къде е пелтекът?", подигравайки се с тези думи на великия доместик. Моят баща Алексий беше иначе красноречив и никой не беше по природа такъв добър оратор в разсъжденията и заключенията. Само при звука на „р" се запъваше малко и езикът му се огъваше незабелязано, макар по отношение на другите звукове да беше много плавен. А Василаки, ругаейки така, викал, претърсвал и обръщал наопаки всичко — и сандъците, и столовете, и покъщнината, и самия креват на баща ми — да не би военачалникът да се е скрил в някой от тях. И често поглеждал към монаха, на име Йоаникий. Майката [на Алексий] била грижливо наредила да има за другар в палатката при всичките си походи някой от по-почитаните монаси. И послушният син се подчинявал на майчиното желание не само като дете, но и когато станал юноша, и чак докато се оженил. А Василаки претърсвал всичко в палатката и не преставал, както казва Аристофан, да се рови в мрака,  като същевременно разпитвал Иоаникий за доместика. Когато Йоаникий го уверил, че той бил излязъл преди един час с цялата войска, и когато [Василаки] разбрал, че бил жертва на голяма измама, отчайвайки се във всичко и крещейки продължително, извикал: „Другари, на оръжие, излъгани сме. Неприятелят е вън." Още не бил свършил, и баща ми Алексий Комнин, като избързал с малцина много преди войската си, ги посрещнал, когато излизали от лагера. Забелязвайки някой да нарежда фалангите (защото повечето от войниците на Василаки, отдали се на грабеж и плячка — това било предварително устроено от баща ми, — не били успели да се съберат и да се наредят, когато великият доместик връхлетял върху тях като голяма напаст) и тъй, виждайки този, който нареждал фалангите, и смятайки го било по големината или по блясъка на оръжието (оръжието му отразявало лъчите на звездите), че това е Василаки, сблъскал се страшно с него и го ударил по ръката. А тя веднага паднала на земята заедно с меча и това нещо смутило много фалангата. Но това не бил Василаки, а един от най-благородните от свитата му, който не отстъпвал никак на Василаки, що се отнасяло до мъжеството. После Алексий връхлетял устремно срещу тях, хвърлял стрели, надавал бойни викове, разстройвал неприятелите в тъмнината и използвал всичко за победата — и мястото, и времето, и средствата. Той си служел с тези неща, както трябва, с неустрашим ум и ясна мисъл и пресрещал бягащите на разни страни, като различавал всички — и неприятели, и свои. Но и някой си кападокиец, по прякор Гулес, послушен слуга на баща ми, със силна ръка, с неудържим устрем към сражения, като забелязал и узнал със сигурност Василаки, ударил го по шлема, но изпитал същото, което изпитал Менелай в боя с Александър. Мечът му, счупен на три-четири къса, паднал от ръката, като в нея останала само дръжката. Пълководецът, като го видял, веднага започнал да го ругае, че не е запазил меча си, и го нарекъл страхливец. Но войникът му показал оцелялата дръжка на меча и умилостивил великия доместик. И някакъв друг македонец, по име Петър, по презиме Торник37, като се вмъкнал в средата на неприятелите, погубил мнозина от тях. А фалангата вървяла отзад и не знаела какво се върши. Всички не можели да видят какво става, тъй като сражението се водело в тъмнина. А Комнин настъпвал срещу още неразпръснатата част на фалангата, удрял изпречилите му се и понеже бързал да разбие държащата се още част от Василакиевата фаланга, обърнал се веднага към своите и изпратил съобщения до изостаналите, заповядвайки им да не се бавят, а да го следват и по-скоро да го настигнат. Между това някакъв келт от хората на доместика, за да кажа всичко накратко — храбър войник и целият обладан от Марс, като видял, че баща ми току-що излиза от средата на неприятелите с изваден меч, който още изпускал топла пара от кръвта, и като го сметнал за един от неприятелите, нападнал го веднага и го ударил с копие по гърдите. И насмалко щял да свали пълководеца от седлото, ако той не се бил вкопчил по-здраво и същевременно не го бил извикал по име, заплашвайки го, че веднага ще му отреже главата с меч. След като се извинил с незнанието, с тъмнината и с бъркотията в сражението, келтът останал жив.

I, 9. Такива били нощните подвизи на доместика на схолите, който бил придружен от малцина. Веднага щом денят се усмихнал и слънцето се подало изпод хоризонта, Василакиевите началници на фаланги побързали най-усърдно да съберат войниците, които се били отдали на плячка и били напуснали сражението. А великият доместик построил своята войска и пак потеглил против Василаки. Когато хората на доместика забелязали, някои отдалечени неприятели, устремявайки се с всички сили срещу тях, те ги обърнали, в бягство и като се върнали, довели му някои пленници. А Мануил, братът на Василаки, се качил на един хълм и ободрявал, войската, викайки със силен глас така: „Победата през днешния ден е на Василаки." Но някой си, по име Василий, по прякор Куртикий38, познат и близък на онзи Никифор Вриений39, за когото стана дума, неудържим в сраженията, изтичал от бойната редица на Комнин и се изкачил на хълма. Тогава Василаки Мануил извадил меча от ножницата, отпуснал напълно юздите на коня и се хвърлил срещу него с всички сили. Но Куртикий не измъкнал меча си, а висящата на седлото тояга, ударил го по шлема и като го смъкнал веднага от коня, довел го на баща ми, влачейки го вързан като плячка. Между това оцелялата Василакиева войска видяла, че се е появил Комнин със своите войски, и като се задържала малко, впуснала се да бяга. И тъй Василаки побягнал пръв, а Алексий Комнин го преследвал. Когато достигнали до Солун, солунчаните приели незабавно Василаки и веднага залостили вратите пред пълководеца. Но и при това положение баща ми не се отказал, не съблякъл ризницата, не свалил шлема, не снел щита от раменете си, не захвърлил меча, но се разположил на лагер и заплашил града с превземане на стените и с пълно унищожение. Но искайки да спаси Василаки, той се допитал до него чрез съпътстващия го монах Йоаникий40 (който бил прочут с храбростта си) за мирните условия — именно, като получи уверение, че не ще пострада в нищо, да му предаде едновременно и себе си, и града. Василаки отказал, а солунчани от страх да не бъде превзет градът и да пострада тежко, позволили на Комнин да влезе. Василаки, като се научил от тълпата за станалото, преместил се на акропола и оттам нападнал града. И при тези условия той не престанал да воюва и да се сражава, макар и доместикът да му давал уверение, че не ще претърпи нищо недостойно. И в тежки моменти, и в моменти, когато бивал притиснат, той се показвал силен мъж. И не желаел да пропусне никаква проява на храброст и смелост, докато всички жители и пазачи на акропола не го изгонили оттам против волята му и не го предали насила на великия доместик. Алексий известил веднага на императора за пленяването му, а сам, след като останал за малко в Солун и уредил положението в него, се завърнал бляскаво увенчан. Пратениците от страна на императора, срещайки баща ми между Филипи41 и Амфипол42, му дали писмените царски заповеди, отнасящи се до Василаки. Вземайки Василаки, те го отвели до някакво селище, наречено Хлемпина43, и му извадили очите близо до извора, който се намирал там. Оттогава и досега изворът се казва Василакиев. Преди да стане император, това бил третият подвиг, извършен от великия Алексий като от някакъв Херкулес. Наистина никой не бил сгрешил спрямо истината, ако нарече този Василаки Еримантски глиган44, а баща ми — мъжествения Алексий — някакъв  съвременен Херкулес. Това са придобивките и победите на Алексий Комнин, преди да стане император. За всичко това той получил от самодържеца като награда достойнството на севаст45 и бил провъзгласен в сената за севаст.

I, 16. И така Роберт46 събрал в Бриндизи всичките си сили — и корабите, и войниците си (корабите наброявали към сто и петдесет, а войниците били всичко към тридесет хиляди, понеже всеки кораб побирал двеста души заедно с оръжието и конете). И подготовката била извършена по този начин, та когато пристигнат при тях с кораби, да ги намерят с оръжие и коне. Той възнамерявал да ги препрати към град Епидамн, който според сега съществуващия обичай се нарича Дирахиум. Той смятал да премине от Идрунт47 към Никопол48 и да завземе Навпакт с всички разположени наоколо селища и крепости. Но тъй като морето между тези две точки е много по-широко, отколкото морето между Бриндизи и Дирахиум, той предпочел да преплава тук, отколкото там, като избрал най-краткото разстояние, което смятал и за най-удобно за флотата. Защото било и зимно време и слънцето отивало към южните кръгове и приближавайки се към Козирога, скъсявало дневното време.49 И тъй, за да не плава през нощта и се сблъска с някакво вълнение, ако тръгне от Идрунт от началото на деня, той решил да се пренесе с пълни платна от Бриндизи50 към Дирахиум. Защото там Адриатическо море се стеснява и затова пътят се съкращава. Той не оставил и сина си Рожер, както бил пожелал по-рано, когато го назначил за господар на Апулия, но не зная как, като си променил решението, взел го пак със себе си. А през време на плаването към Дирахиум той завзел чрез изпратения отред твърде укрепения град Корфу51  и някои други наши крепости. И след като бил взел заложници и от Лонгобардия, и от Апулия и бил обложил цялата страна с данъци в пари и натура, очаквало се, че той е с намерение да се насочи към Дирахиум. Тогава дук на целия Илирик бил Георги Мономахат52, който бил изпратен от самодържеца Вотаниат. Той обаче отначало отклонявал назначението и изобщо не бил благосклонен към тази служба, но варварите слуги на самодържеца (Борил и Герман били скити) мразели Мономахат и измисляйки винаги нещо по-страшно против него, клеветели го пред самодържеца, като съчинявали, каквото им хрумне. И те така настроили императора против него, че той веднъж се обърнал към императрица Мария и казал: „Подозирам, че този Мономахат е враг на ромейското управление." Това чул аланът53 Йоан, който бил най-добър приятел на Мономахат, и познавайки омразата и честите доноси на скитите против него, отишъл при Мономахат и му разправил всичко казано от императора и скитите, като го посъветвал да помисли за спасението си. А той (понеже бил умен) отишъл при императора и като го спечелил с ласкави думи, грабнал службата в Дирахиум. И тъй сбогувал се, за да отиде в Епидамн, и като получил писмената заповед за длъжността дук, понеже онези скити Герман и Борил го карали да бърза твърде много, той излязъл на втория ден от Цариград на път за Епидамн и Илирик. Но недалече от така нареченото Пиги, където е построен храмът на моята владичица Дева и Богородица,54 най-прочут между храмовете в града Византион, той се срещнал с баща ми Алексий. Като се видели, Мономахат започнал да се оплаква на великия доместик, че заради него и заради приятелството си с него станал изгнаник, че завиждащите на всички, скитите Борил и Герман, излели върху него цялата си ненавист и под благовиден предлог го отдалечават от домашните и любимия град. И когато изплакал всичко поотделно — колко бил клеветен пред императора и колко бил изстрадал от слугите55, — той очаквал най-голямо утешение от страна на доместика на Запада, който можел да облекчи претоварената от нещастия душа. И накрая, като прибавил, че бог ще отмъсти за тези работи, и като припомнил да не забравя приятелството му към него, той се отправил за Дирахиум и оставил доместика да влезе в Цариград. Мономахат, като пристигнал в Дирахиум и чул за приготовленията на двамата, за приготовлението на Роберт и за въстанието на Алексий56, нареждал работите си много предпазливо. Външно той се държал като враг и на двамата, но зад откритата и показана вражда се криело нещо по-дълбоко. Великият доместик му известил писмено за случилото се, а именно, че го заплашвали с изваждане на очите и че поради тази причина и поради замисляното узурпаторство се противопоставял на узурпаторите. Мономахат трябвало да се вдигне за приятеля си и да пожелае да му изпрати парите, които бил събрал от разни места. „Нужни са — казал той — пари и без тях не може да се извърши нищо необходимо." Мономахат не изпратил пари, но като приел любезно пратениците, дал им вместо пари писмо, в което се казвало, че той засега пазел старото приятелство и че обещавал да го пази и занапред. Що се отнасяло обаче до исканите средства, и сам желаел да изпрати пари, колкото му трябвали. „Но справедлива причина — казвал — ме възпря. Защото, като съм изпратен от император Вотаниат и като съм му дал клетва за подчинение, аз и на тебе не бих ти изглеждал добър и предан спрямо царската власт, ако веднага се подчиня на твоите нареждания. Ако ли божият промисъл ти даде царска власт, както по-рано ти бях верен приятел, така и след това ще ти бъда най-верен роб." Това казал Мономахат на баща ми. Аз трябва да го упрекна много, че като е съчинил това пред баща ми и като се е мъчил да спечели едновременно него, имам пред вид баща си, и Вотаниат, освен това отправил още по-откровени думи до варварина Роберт и подготвял открито отцепване. Ho такива човешки нрави, непостоянни и приемащи много цветове според промяната на положението, са някак обикновени. И такива хора са безполезни за държавата, но за себе си са твърде добри, като нареждат ползващите само тях работи, макар в повечето случаи да се излъгват. Но така разказът ми като някой кон се отклони от широкия път. И нека върнем на стария път този кон, макар и да е станал своенравен. А Роберт, който и по-рано бил нетърпелив да се прехвърли срещу нас и мислел за Дирахиум, сега още повече се запалил, с всички сили неудържимо се стремял към морската експедиция, подтиквал войниците да бързат и ги подбуждал с поощрителни слова. Мономахат пък, след като постъпил така, приготвял си и следното ново убежище. С писма той си спечелил за приятели Бодин и Михаил57, управителите на далматинците, и предразполагайки ги с дарове, си отворил много врати. Ако се излъже в Роберт и Алексий и бъде отхвърлен от двамата, веднага ще отиде в Далмация и ще премине на страната на Бодин и Михаил. И тъй, ако [Роберт и Алексий] наистина се проявят като врагове, оставаше му да се надява на Михаил и, от друга страна, на Бодин, при които се беше приготвил да бяга, ако, разбира се, Роберт и Алексий се покажат враждебни спрямо него.58

 

1Т. е. след като Алексий Комнин се завърнал от Изток, където бил изпратен като военачалник и с хитрост сложил ръка на Урселий (Oursel de Vailleul, норманец по народност, от 1070 г. на служба във византийската войска), който в 1073 г. се разбунтувал и създал големи неприятности на Византия в Мала Азия.
2Никифор III Вотаниат, византийски император (1078—1081).
3Никифор Вриений бил назначен още от император Михаил VII Дука за дук на Драч. Той се обявил против императора в 1077 г., понеже бил сменен от поста си.
4Михаил VII Дука, византийски император (1071—1078). След свалянето му от престола бил назначен за ефески митрополит.
5Библейски свещенически одежди.
6Жената на сваления Михаил VII Дука.
7Военен управител с правата и на граждански административен началник на темата (административна област на империята) Драч.
8Историята, съставена от мъжа на Ана Комнина, кесаря Никифор Вриенй (вж. ГИБИ, т. VII).
9Първоначално доместикът на схолите бил началник на императорската войска. Василий II назначил двама доместици на схолите — един за Изтока и един за Запада. Според Никифор Вриений (1, 3) Исак Комнин назначил в 1057 г. брат си Йоан за началник на западните войски, който „някога се наричал доместик на схолите, а сега велик доместик". По време на Комнините „доместик на схолите" е почетна титла. Срв. Brehier, Les institutions, стр. 367—368; същият, Vie et la mort, стр. 594.
10Черно море.
11Текстът е повреден. I. В. Bury, Some notes on the text of Anna Comnena, BZ, 2, 1893, № 7, предлага вместо Σύροις — Σάρος (Сарос) и смята τό Αἰγύπτιον за излишна добавка. Срв. Любарский, Анна Комнина, стр. 446, бел. 66.
12Така се наричал един отред елитни войски, създаден за кратко време при Йоан Цимисхи и после възобновен по време на Михаил VII Дука.
13От малоазийската област Хома.
14С келти или гали Ана Комнина отбелязва норманските наемници.
15Никейският султан Сюлейман изпратил на Вотаниат 2000 селджукски турци. Вж. у Niceph. Bryen, V, 2.
16Т. е. дукът на Драч Никифор Вриеиий.
17Т. е. Цариград.
18Р. Алмир дн. Каливри, се влива в Мраморно море между Силиврия и Хераклея.
19Равнина на запад от р. Алмир, наречена така поради останките от стар водопровод (aquae ductus).
20Сражението станало през 1078 г. в Тракия при крепостта Калаври (дн. Каливри, на турски Гелеври), селище в Източна Тракия край р. Алмир, на 10 км с.-з. от Силиврия.
21Георги Маниак, византийски пълководец, който през царуването на Константин IX Мономах се разбунтувал и се провъзгласил за император (1042), но в сражението при Остров, което почти спечелил, бил убит (1043).
22Хетерията била гвардейска императорска част, съставена от наемници чужденци. Вж. Brehier, Les institutions, стр. 354—355.
23Войски, събрани от Източна Тракия, тогава наричана Македония, и от Западна Тракия.
24В древността тесалийските коне били високо ценени.
25Един стадий се равнявял на 180 м.
26Под скити тук се подразбират печенезите.
27С келти тук се обозначават норманските наемници.
28У Niceph. Bryen. (IV, 7) лицето е Константин Катакалон.
29Византийските императори при тържествени излизания били съпровождани от четирима най-видни сановници, които носели големи мечове.
30Според Златарски, История, II, стр. 165—166, влиятелните царедворци при император Никифор Вотаниат били от кумано-български произход. Срв. Златарски, Потеклото на Петра и Асеня. стр. 19—24. Според Никифор Вриений (III, 22) Борил, като един от най-приближените на Никифор III Вотаниат, бил получил титлата протопроедър и етиарх (началник на съюзна войска). Никифор Вриений го смята за „скит или мизиец" (=българин), Ача Комнина (II, 1) — за „варварин-славянин". За произхода на Борил и Герман вж. Ив. Дуйчев, Образи на двама българи от XI в.: Изследвания в чест на акад. Д. Дечев, 1958, стр. 747 и сл.
31Т. е. извадил очите на Вриений.
32Василаки — приемник на драчкия дук Никифор Вриений. Под предлог, че ще воюва против въстаналия Никифор Вриений, той събрал голяма войска, завзел Солун и също въстанал през 1078 г. (Вж. Златарски, История, II, стр. 161—163).
33Епидамн е по-старото име на Дирахиум (Драч.)
34Т. е. Солун.
35Тифон и Гигант са митологически чудовища — великани.
36Верея е дн. Бер.
37Торниковци са знатен византийски род, чиито владения се намирали в Македония. Петър Торник, за когото става дума, е вероятно потомък на Лъв Торник, който в 1047 г. се опитал да завземе престола. Срв. Любарский, Ана Комнина, стр. 450, бел. 102.
38Той се казвал още Йоаникий; родом бил от Одрин.
39Бившият дук на Драч, който бил заместен от Василаки.
40Според Никифор Вриений (IV, 27) това не е Йоаникий, а игуменът на Ксенофонтовия манастир в Атон.
41Дн. развалини между Кавала и Драма.
42Дн. развалини при с. Еникьой.
43Селото се намирало на 5 км северозападно от античната Кавала. Името му е българско (на стб.  = водопад).
44Митологическо животно, убито от Херкулес.
45Тук титлата севаст още няма значението, което по-късно ѝ дал Алексий Комнин, като направил своя брат Никифор севаст, т. е. по ранг пръв след кесаря. Срв. Brehier, Les institutions, стр. 138 и сл.
46Роберт Гискар, нормански херцог, княз на Апулия, който през 1081 г. преминал Адриатическо море и започнал война против Византия. В пропуснатите предходни глави се разказва за неговото издигане и за причините на конфликта му с Византия. След свалянето на Михаил Дука от Вотаниат бил осуетен проектираният брак между дъщерята на Роберт и Константин, сина на Михаил VII Дука. Тогава Роберт Гискар започнал война. под предлог, че ще върне законния император на престола във Византия (в случая избягалия при него самозванец Ректор, който бил представен за Михаил Дука). Срв. G. Kolias, Les raisons et Ie motif de l'invasion de Robert Guiscard a Byzance, Ier Congres international des etudes balkaniques et sud-est europeennes. Resumes des communications (Archeologie, Histoire de I'antiquite, Moyen age — Ve—XVe s.), стр. 183—185.
47Дн. Отранто.
48Град в Епир.
49Събитията стават през 1081 г.  
50Според западните хронисти Роберт отплувал не от Бриндизи а от Отранто (вж. Gaufredus Malaterra, Historia Sicula, PL, 149, III, 23; Romualdi Salernitani Chronicon, Rerum Italicarum scriptores, ed. Muratori, s. a. 1081; Ordericas Vitalis, Historia ecclesiastica, III, PL, 188, 311, 4. Срв. Любарский, Анна Комнина, стр. 462, бел. 175.
51Според Anonymi Barensis Chronicon s. a. 1081 Роберт превзел Корфу на 10 май 1081 г.
52Георги Мономахат бил станал дук на Илирик след Ннкифор Василаки.
53Аланите, потомци на древните сармати, живеели в Северен Кавказ. Византийските императори ги използвали често против своите врагове — българи, турци и др. През X—XI в. те представлявали голяма политическа сила и вероятно са заемали част от Северното Причерноморие. Вж. Любарский, Анна Комнина, стр. 462, бел. 179.
54Става дума за знаменития храм, построен от Юстиниан при Златните врата, в местността Пиги (Извор).
55Т. е. Борил и Герман.
56Т. е. за въстанието на братята Алексий и Исак Комнин.
57Константин Бодин след смъртта на баща си княз Михаил заел (около 1081 г.) зетския престол. По-големият от четиримата сина на Бодин също се казвал Михаил. В 1072 г. Бодин взел участие във въстанието на Георги Войтех и бел провъзгласен за български цар под името Петър. След неуспеха на въстанието той бил известно време във византийски плен, но после бил откупен от баща си. За въстанието на Бодин вж. главно у Скилаца, ГИБИ. т. VI, 1966, стр. 334.
58Тук Ана Комнина прекъсва разказа си, за да опише възцаряването на своя баща Алексий Комнин. Вотаниат бил свален от престола на 3 април 1081 г.

 


 

2. Комнините въстават срещу Вотаниат

 

II, 1. Този, който желае да узнае откъде и от какъв род произхожда самодържецът Алексий, ние го препращаме към съчиненията на моя кесар. Там ще се извлекат и сведенията относно император Никифор Вотаниат. По нареждане на по-рано царувалия Роман Диоген  цяла Азия имала за стратег автократор Мануил, най-стария брат на Исак и Алексий и на другите деца на дядо ми по баща Йоан Комнин. А и Исак бил определен за дук на Антиохия. Те водили много войни и сражения и спечелили много победи над враговете. След тях и моят баща Алексий бил избран от царуващия тогава Михаил Дука за стратег автократор и бил изпратен против Урселий1. Император Никифор обикнал Алексий необикновено много и не по-малко от Исак, когато забелязал, че той е много способен във военното изкуство, и когато чул как на Изток заедно с брат си Исак участвал не според годините си в различните сражения и се проявил като храбрец и как надвил Урселий. Имайки двамата братя близо до сърцето си, той ги гледал благосклонно и понякога ги удостоявал да седнат и на самата трапеза. Това възбудило против тях злобата най-вече на споменатите двама варвари славяни, именно Борил и Герман. Те се топели от мъка, виждайки, че Комнините имат царското благоволение и остават ненаранени, макар и да са замеряни всекичасно със стрелите на злобата.

Защото императорът, като виждал, че Алексий се прославя във всичко, макар и да не му бил порасъл още мъх, назначил го за стратег автократор на Запада и го почел с достойнството проедър2. Говорихме достатъчно за това, колко трофеи е издигнал той на Запад, а също колцина отцепници е победил и ги е довел на императора като пленници. Но това не се понравило на слугите и то още повече разпалило пламтящата им завист. Те тайно негодували много против Комнините и казвали на императора много неща тайно, други и явно, а някои и чрез трети лица, като по всякакъв начин, служейки си с различни средства, се мъчели да ги отстранят. Намирайки се в такова затруднение, Комнините сметнали за необходимо да привлекат на своя страна хората около женското отделение на двора3  и чрез тях да спечелят повече благоразположението на императрицата. Тези мъже са наистина ловки и могат да смекчат каменно сърце, и то по различен начин. В това Исак бил вече успял, понеже, като се отличавал твърде много в словото и делото и приличал твърде много на баща ми, бил отдавна взет от императрицата за съпруг на собствената ѝ братовчедка4. Но след като се уредили неговите работи, той започнал да се грижи за брат си. И колкото неговият брат го подпомогнал тогава в брака, толкова [сега] той се грижел брат му да не бъде твърде далеч от [благоразположението на] императрицата. Казват, че Орест и Пилад5 изпитвали като приятели един към друг такова чувство, че във време на сражение и двамата нехаели за своите неприятели, а отблъсвали тези, които нападали другия, и като излагали гърдите си, всеки привличал ударите на копията, отправени към другия. Това могло да се види и при Комнините, защото всеки от двамата братя искал да посрещне пръв опасностите и всеки смятал като свои отличията, почестите и просто благото на другия. Такава любов имали помежду си. Исаковите работи били устроени така от божия промисъл. Скоро след това хората около женското отделение на двора по съветите на Исак убедили императрицата да осинови Алексий. Тя ги послушала и когато и двамата били един празничен ден в двореца, императрицата осиновила Алексий според съществуващия за това стар обичай. И тъй великият доместик на западните войски се освободил за в бъдеще от голяма грижа. След това двамата посещавали често двореца, за да отдадат обичайните почести на царстващите особи, и като се забавяли малко, отивали при императрицата. Това възпламенило още повече омразата срещу тях. Комнините се научили за това от мнозина и като се страхували да не бъдат уловени и двамата в примките на враговете, без да имат някого, който да им помогне, търсели начин, по който с божия помощ да осигурят своята безопасност. Разглеждайки заедно с майка си много планове и обмисляйки често различни способи, те открили, ако се съди по човешки, една надежда за спасение. Тя се състояла в следното: да отидат при императрицата, когато за това им се удаде благовиден повод, и да ѝ открият тайната. Все пак те криели решението си и въобще не съобщавали никому намерението, но постъпвали внимателно като рибари, за да не пропъдят преждевременно лова. Те искали да избягат, но се страхували да кажат това на императрицата, за да не би тя да избърза някак да открие на императора плановете им, загрижена и за двете страни — и за императора, и за тях. И тъй, като изоставили това решение, те се насочили към друго, защото били способни да използват новопоявилите се обстоятелства.

II, 2. Тъй като императорът поради старост не бил способен да има деца, а се плашел и от неизбежния удар на смъртта, той започнал да мисли за приемник. Тогава имало някой си Синадин6, произхождащ от Изток, от славен род, с прекрасна външност, с дълбок ум, със силна ръка, по години още юноша и освен това близък по родство на императора. Пред всички други императорът предпочел да остави него за наследник на царството, давайки му властта според безразсъдното си решение като някакво бащино наследство. Той би могъл да осигури своята безопасност до края на живота [си] и същевременно да реши напълно справедливо да остави царската власт на Константин7, сина на императора, комуто тя се падала като наследство от дядо и баща. И по този начин императрицата би се уповавала повече на него и би увеличила благоразположението си, но старецът се забравил, като взел несправедливи и вредни решения и навлякъл върху главата си нещастия. Императрицата се научила за тези неща от шушуканията и се опечалила много, понеже подозирала опасността за детето си. Била паднала духом, но не откривала скръбта си никому.  Това не останало скрито от Комнините. Като намерили удобния случай, който търсели, те решили да отидат при императрицата. Майка им определила разговора с нея да започне Исак в присъствието на брат си Алексий. Когато отишли при императрицата, Исак се обърнал към нея: „Ние те виждаме императрица, не такава, каквато беше вчера и завчера, но като че ли загрижена и измъчена от скрити мисли и нямаща човек, комуто би се решила да откриеш тайната си." Тя не пожелала да се открие тогава, но въздъхвайки някак дълбоко, казала: „Не е нужно да се питат живеещите в чужда земя.8 Само това им е достатъчна причина за скръбта. А мене, уви, какво ли не ме сполетя едно след друго и какво ли, както изглежда, не ме заплашва наскоро!" Те се отдръпнали и не добавили нищо повече, но като навели към земята очи и скръстили ръце, стояли известно време замислени, после направили обичайния поклон и си отишли у дома потиснати. На другия ден те дошли отново, за да говорят. Виждайки, че императрицата ги гледа по-весело от предния ден, и двамата се доближили и казали: „Ти си господарка, а ние най-верни слуги, готови да претърпим всичко за твоя царска власт. И никаква мисъл да не те смущава и да не те разколебава изобщо." След тези думи те дали на императрицата клетва за вярност и като отклонили от себе си всяко подозрение, научили вече тайната. Те били проницателни, съобразителни и способни по малко думи да се доберат до лежащата дълбоко и още неизказана мисъл на хората. Те веднага застанали на страната на императрицата, щедро и открито обявили своята благосклонност, че ще подпомогнат въодушевено всичко, за което ги извика, като потвърдили охотно, че ще се радват, както казва апостолът, когато се радва тя, и ще ѝ съчувстват, когато тъжи. И те поискали да ги смята за еднородци, приятели и дошли оттам, откъдето е и тя. Помолили я само, ако завистниците съобщят нещо против тях или на нея, или на самодържеца, тя да им съобщи веднага, за да не попаднат неусетно в примките на неприятелите. Те поискали това и я помолили да бъде уверена, че с божия помощ ще ѝ дадат с готовност възможната подкрепа, та благодарение на тях нейният син Константин да не се лиши от царска власт. Те поискали да затвърдят споразумението с клетва, защото не могли да се бавят повече от страх пред шпионите. Като се освободили от голямата мъка, те се ободрили и оттогава разговаряли с императора с по-весело лице. Те, особено единият от тях, Алексий, могли да прикриват тайните си намерения и скритите замисли с лицемерни слова. А когато завистта се разгаряла все повече в най-голям огън и [тъй като] занапред според неотдавнашното споразумение успявали да научат всичко, което се говорело на императора против тях, те узнали, че двамата слуги куртизани9  замислят да ги премахнат. И затова те вече не посещавали двореца заедно, както били навикнали, но поотделно [и] през различни дни. Това решение било мъдро и присъщо на Паламид10. То целяло, ако единият от тях бъде уловен поради тайните замисли на куртизаните скити, другият да може да избяга, за да не могат и двамата да паднат в примките на варварите. Такова било решението, но събитията не се развили според техните подозрения, защото те успели да станат по-силни от заговорниците, както после ще стане напълно ясно от следващия разказ.

II, 3. Когато град Кизик11  бил завладян от турците и самодържецът се научил за превземането му, той веднага пратил да извикат Алексий Комнин. В онзи ден в двореца бил дошъл случайно Исак. Като видял, че Алексий идва въпреки споразумението, Исак се приближил до него и го запитал защо е дошъл. Алексий веднага казал причината. „Защото - казал - самодържецът ме извика." И тъй те влезли заедно и направили обичайния поклон. Понеже било дошло време за обяд, самодържецът им заповядал да останат малко и ги поканил да участват с него в обща трапеза. Те седнали разделени, един срещу друг, единият на дясната страна на трапезата, другият — на лявата. След малко се вгледали в стоящите наоколо и забелязали, че те си шушукат нещо с мрачен вид. Страхувайки се да не би слугите да замислят нещо лошо против тях и опасността да е близка, те започнали да се споглеждат помежду си тайно и не знаели какво да правят. Но тъй като преди много време с ласкави думи, с внимание и с всякакви прояви на приятелство били привлекли на своя страна всички хора около императора и сприятелявайки се със самия готвач, го накарали да ги гледа дружелюбно, един от слугите на Исак Комнин, като се доближил до готвача, му казал: „Извести на господаря ми за превземането на Кизик. Оттам дойде писмено известие за това." А готвачът оставил ястията на масата и едновременно [с това] с тих глас осведомил Исак за това, което научил от прислужника. Със слабо мърдане на устните Исак съобщил на брат си казаното. Алексий, който бил много схватлив и по-буен от огъня, веднага схванал казаното. И двамата се успокоили от обладалата ги тревога. Като дошли на себе си, те обмисляли как да отговарят без затруднение, ако някой ги запита за това, и какъв подходящ съвет да дадат на императора, ако и той им поиска съвет. Докато обмисляли това, императорът погледнал към тях като към хора, които не знаят за случилото се с Кизик, и им казал за превземането му. А те (тъй като били готови да облекчат вълнението на императора, причинено от опустошаването на градовете) ободрили падналия дух на самодържеца и възбудили у него добри надежди, като му обещали, че лесно ще върнат града. „Само твое величество да е добре — казали те. — А на завоевателите на града ще се върне седморно повече от това, което са извършили." Тогава императорът се зарадвал на тези думи и след като угощението приключило, прекарал целия ден безгрижно. Оттогава Комнините се стараели да идват в двореца, да ласкаят още повече хората около императора, като сами не давали изобщо никакъв повод на тези, които заговаряли против тях, нито каквото и да е основание за омраза, но се мъчели да склонят всички да ги обичат, да им съчувстват и да говорят благоприятно за тях. Стараели се да привлекат още повече императрица Мария и да я уверят, че са ѝ предани духом и тялом. Исак проявявал по-голяма дързост, като използвал за предлог и брака си с нейната братовчедка. А баща ми и като близък роднина, а още повече представяйки осиновяването като блестящ повод за посещенията си при императрицата, бил извън подозрението и обуздавал омразата на зложелателите си. От него, разбира се, не останала скрита страшната злоба на онези варвари слуги, нито твърде голямата лекомисленост на императора. И естествено Комнините се стараели да не се лишат от благосклонността на императрицата, за да не станат след това плячка на враговете. Защото лекомислените умове са изменчиви и подобно на Еврип12  се люшкат като в прилив и отлив.

II, 4. Слугите, виждайки, че работата не върви според тяхното желание, че погубването на такива хора не им се удава лесно и че благоволението на самодържеца към тях расте всекидневно, след като мислили и размислили много, избрали друг път. Кой бил той? Да ги извикат на съвет през някоя нощ без знанието на владетеля, да ги отстранят и измисляйки лъжливо обвинение, да им извадят очите. Това не останало скрито от Комнините. И когато след много размишления разбрали, че опасността е близка, Комнините сметнали като единствена надежда за спасение въстанието, към което били тласкани от голяма нужда. И защо трябва да чакат да се доближи до очите им нажеженото желязо и да угаси светлика им? И тъй те пазели дълбоко в душите си това решение. А когато наскоро Алексий получил заповед да доведе в града известна част от войската, която щяла да замине против агаряните13, които разрушили град Кизик (тогава Алексий бил доместик на Запада), той се уловил за удобния случай и с писма извикал благоприятно разположените към него войскови началници заедно c подчинените им. И всички те, като се вдигнали, се отправили към Великия град. Между това по внушение на един от слугите, наричан Борил, някой си влязъл при императора и го запитал дали по негово решение великият доместик въвежда в Цариград всички военни сили. Императорът веднага извикал Алексий и го запитал дали казаното е истина. Той в момента не отрекъл, че по негова заповед се въвежда част от войската, но убедително опровергал, че се събира отвсякъде цялата войска. „Войската — казал — е разпръсната навсякъде и отделните части, като са получили заповед, идват от различни места. И някои, като ги виждат, че идват заедно от различните части на Ромейската империя, заблудени само от гледката, смятат, че тук нарочно се събира цялата войска." Макар Борил да възразявал много против тези думи, все пак Алексий надделял и имал на своя страна подкрепата на всички. Герман, който бил по-прост, никак не нападнал Алексий. Когато и това оплакване против доместика не смутило душата на императора, двамата слуги избрали удобен и безопасен момент (било вечер) и устроили засада на Комнините. Слугите по природа изобщо са враждебни на господарите, но когато не могат да засегнат тях, те използват силата си против съслужителите си и стават непоносими. Алексий Комнин познавал и характера, и мислите на споменатите слуги. Известните вече слуги ненавиждали Комнините заради самодържеца, но, както казват някои, Борил искал да стане император, а Герман му бил съучастник и заедно с него устройвал грижливо заговор. Те разисквали помежду си плановете [за това] как работата да тръгне според желанието им. И вече говорили открито това, за което досега шепнели. Говореното чул някой си, по произход алан, по чин магистър14, който отдавна бил твърде близък на императора и служел между дворцовите хора. Тогава той излязъл през време на средната нощна стража, изтичал при Комнините и съобщил всичко на великия доместик. Някои казват, че и императрицата била напълно осведомена за идването на магистъра при Комнините. Алексий го въвел при майка си и при брат си. Като чули това отвратително съобщение, те сметнали за нужно да проведат открито скриваното досега решение и с божия помощ да намерят спасението си. Когато доместикът узнал, че в други ден войската ще пристигне в Цурулум15  (това градче лежи някъде край Тракия), той отишъл около първата нощна стража при Пакуриан16. Този човек бил с малък ръст, както казва поетът, но иначе войнствен. Произхождал от славен арменски род. Алексий му се доверил за всичко — за гнева на слугите, завистта им, отдавнашните им козни против тях и замисленото предстоящо изваждане на очите им; те не трябвало да търпят като роби, но да действат мъжествено и ако стане нужда, да загинат. Това било, казал Алексий, свойствено на великите души. А Пакуриан, като чул всичко и съзнавайки, че в такива работи човек не трябва да се бави, но бързо и по-смело да се залавя за работа, казал: „Ако утре на разсъмване излезеш оттук, аз също ще те последвам и на драго сърце ще те браня. Но ако отложиш намерението си за догодина, да знаеш, че ще отида сам при императора и без да отлагам никак, ще обадя и тебе, и твоите хора." Алексий отговорил: „Понеже те виждам загрижен за моето спасение, това е, разбира се, божи пръст, не ще се откажа от твоя съвет, само че трябва взаимно да се осигурим чрез клетва." После те сключили помежду си клетвено споразумение в смисъл, че ако бог постави Алексий на царския престол, той да възведе Пакуриан в достойнството на доместик, което понастоящем имал самият Алексий. Като излязъл оттам и се разделил с Пакуриан, Алексий Комнин отишъл при друг човек, също войнствен, Умбертопул17, и съобщил и нему намерението си, като изложил причината, поради която искал да избяга, и го викал на помощ. Този веднага се съгласил: „Разбира се — казал той, — ще имаш и мене за свой голям и горещ привърженик." Споменатите хора били още повече разположени към Алексий и поради това, че изпъквал между другите по своята смелост и съобразителност, а също и за това, че бил щедър в подаръците и като никой друг с ръка, свикнала да раздава, макар и да не е бил твърде богат. Той не бил от алчните и жадни за богатство. Щедростта обикновено не се мери по изобилието на средствата; за нея се съди по желанието. Може да бъде щедър този, който притежава малко, но го разходва според възможностите. А този, който има голямо богатство, но го закопава в земята или не го дава разумно на нуждаещите се, него човек не би сбъркал, ако го нарече нов Крез, сребролюбив Мидас18, скъперник, стипца или един от тези, които цепят косъма на две. Споменатите вече мъже знаели много отдавна, че Алексий е надарен с всички добродетели, и желаели силно неговото възцаряване. А Алексий, като изискал и получил и от [Умбертопул] клетва, отишъл бързо у дома си и разказал всичко на домашните. Нощта, през която моят баща замислил това, била нощта срещу Сирната неделя19. След тази нощ, в ранно утро, той излязъл със своите хора от града. После народът, който възхвалявал Алексий за бързината и съобразителността му, съставил песничка за неговите дела, съчинена на простонародно наречие. Тя възпява и предава по най-духовит начин същността на работата — и предчувствието му за засадите против него, и това, което сам скроил. Песничката гласи дословно така; „В Сирната събота ти, любезний Алексий, разбра това, а рано на другия ден аз казах: „Чудесно, соколе мой!" Разпространяваната песничка имала следния смисъл: „Каква съобразителност имаше ти, Алексий, в Сирната събота! А на следния ден след неделята ти като някой високо летящ сокол отлетя от заговарящите против тебе варвари."20

II, 6. ——— После [Георги Палеолог} се тревожел за жените, за съпругата си Ана и за тъща си Мария21, която водела потеклото си от българите и била с толкова привлекателна красота и хармонично тяло, че по онова време нямало нито една жена по-хубава от нея. И тъй за нея се грижели и Палеолог, и Алексий. Затова Алексиевите хора мислели да ги отведат оттам и да ги заведат  в някаква крепост, а Палеолог смятал да ги отведат във влахернския храм на богомайката. Надделяло мнението на Георги [Палеолог]. Тръгналите с тях жени били веднага поверени на целомъдрената майка на Вседържащото слово. И те, като се върнали [там], откъдето били излезли, започнали да обмислят какво би трябвало да направят. А Палеолог казал: „Вие трябва да заминете, а аз бързо ще ви настигна, като взема със себе си принадлежащите ми неща." Защото той случайно бил оставил там цялото си движимо имущество. И тъй те веднага, незабавно поели предстоящото пътуване. А той натоварил на манастирските товарни животни вещите си и тръгнал след тях. Палеолог успял да пристигне с тях в Цурулум (и това селище е тракийско) и там всички благополучно се съединили с пристигналата по нареждане на доместика войска. ———22

Случайно станало следното. Когато отивал, кесарят срещнал турци, които току-що били преминали реката, наричана Еврос23. Като спрял коня си, той ги запитал откъде са и накъде отиват. Същевременно обещал, че ще им даде много пари и ще им окаже много благодеяния, ако дойдат с него при Комнин. Той поискал клетва от вождовете им, като искал да затвърди чрез нея споразумението. Те веднага дали клетва по своя обичай и дали уверение, че ще помогнат с най-голямо усърдие на Комнин. И тъй той отишъл при Комнините заедно с турците. Като го видели, те се зарадвали много на новата придобивка, а от всички най-много баща ми Алексей, и от радост не знаели какво да правят. Алексий посрещнал пръв кесаря, прегърнал го и го целунал. Какво станало после? По предложението и настояването на кесаря тръгнали по пътя, водещ за столицата. Всички жители на селищата се стичали доброволно и провъзгласявали Алексий за император. Изключение правели жителите на Орестиада24, които му се сърдели отдавна поради пленяването на Вриений25 и били на страната на Вотаниат. Като стигнали до Атира26 и си отпочинали там, на другия ден продължили, влезли в Схиза (това е също тракийско село) и там се разположили на лагер.

II, 12. ———27 А Борил, като се научил за влизането им и че тяхната войска, плъзнала навсякъде, се занимавала с грабеж и се е отдала всецяло на плячкосване, а самите те били останали с кръвните си роднини, с близките и с малцина чужденци, решил да им окаже съпротива, защото били твърде много уязвими поради разпръснатостта на войската си. И тъй той събрал тези, които носели на раменете си мечове,28 и всички, които произхождали от Хома, и ги наредил в най-добър ред от Константиновия форум чак до така наречения Милион29 и по-нататък. А те стояли в сгъстен строй, готови за бой, и още не мърдали от местата си. Изпълняващият тогава длъжността патриарх,30 мъж наистина свет, беден и както древните отци, които са живели в пустините и планините, минал всякакъв вид подвижничество, който се славел с пророчески и божествен дар, предсказвал много често и никога не излъгвал, който станал правило и образец за тези след него, този мъж, изглежда, знаел твърде добре случилото се с Вотаниат. Но било по божие вдъхновение или по внушение на кесаря (говорело се и за това), към когото бил разположен приятелски поради голямата му добродетел, патриархът посъветвал императора да се откаже от царския трон. „Не пристъпвай — казал той — към граждански войни и не се противи на божията воля. Недей допуска да се оскверни градът с християнска кръв, но отстъпвайки на божието желание, отстрани се от пътя." Императорът се подчинил на патриаршеските думи. Боейки се от необузданата войска, той, като се препасал, слязъл и се отправил към великия божи храм.31 Но понеже бил напълно смутен, той не забелязал, че е облечен още в дрехи, присъщи на царе. Борил се обърнал към него и като уловил презраменната наметка, обшита с бисери, в същия момент я откопчал от облеклото, казвайки с известна подигравка и злобно изражение на лицето: „Сега това наистина подхожда на нас." А Вотаниат влязъл във великия божи храм на Божията премъдрост и известно време останал в него.

III, 1. ———32 Той отлагал това за по - късно, но те настоятелно го съветвали да се подстриже, уплашени да не би, докато положението е още смътно и безредно, да се предизвика отново бунт от страна на онези слуги и хоматинците. Той ги послушал и бил удостоен с монашески дрехи.33

 

3. Описание на образа на Ирина

 

III, 3. ———34 Самото лице [на Ирина] наистина отразявало светлината на луната. То не беше напълно кръгло като у асирийските жени, нито пък беше продълговато като у скитянките35, но някак малко се отклоняваше от точната линия на окръжността. Отдалеч още се виждаше как бузите ѝ цъфтят като рози. Погледът ѝ доставяше радост и неизразима наслада [на хората].36

 

4. За разграбването на Цариград от латиняните

 

III, 5. ———37 Никой, дори и да иска, не би могъл да разкаже за ужасите, надвиснали по онова време над столицата. И наистина и самите храмове и светилища, и обществените и частните имоти били разграбвани навсякъде и от всички. Ушите на всички били заглушавани от идващите от всички страни викове и гласове. Ако някой би видял това, би казал, че е станало земетресение. Премисляйки всичко това, Алексий се измъчвал и терзаел душевно и нямал с какво да облекчи голямата си скръб, защото изобщо твърде бързо той можеше да осъзнае, че е извършено нещо лошо. Той знаел, че други ръце и умове са извършили станалото, от което изнемогвал градът, но съзнавал твърде добре и това, че сам е дал повод и начало на нещастието. А за неговото въстание причина са били споменатите вече слуги.

 

5. За нахлуването на печенезите

 

III, 8. ———38  И тъй управлявайки, както казахме, царството, тя не запълвала целия ден с мирски грижи, но участвала в определените служби при светия храм на мъченицата Текла39, който бил построен от нейния девер, самодържеца Исак Комнин, по следната причина. Вождовете на даките40 не искали да съблюдават повече договора, който имали отдавна с ромеите, но вероломно го нарушили.41 Когато това станало известно на савроматите42, които били наричани мизийци от древните, и те не пожелали да мируват в своите граници (дотогава те населявали земите, които Истър отделя от Ромейската империя), но като се вдигнали всички, прехвърлили се на наша земя. Причината за тяхното преселване била непримиримата вражда против тях от страна на гетите43, които били съседи на даките и грабели савроматите. Затова, като издебнали момента, когато Истър замръзнал,44 те минали по него като по суша при нас, стоварили се с цялото племе върху границите ни и опустошавали страшно околните градове и земи. Като се научил за това, император Исак решил, че трябва да отиде в Триадица45. Тъй като той успял да спре нападенията на източните варвари46, за него и тази работа излязла твърде лека. Той събрал цялата войска и тръгнал по пътя, водещ за там, за да ги прогони от ромейските предели. И като поставил в добър ред цялата войска, повел я лично срещу тях. А те, като го видели, веднага започнали да спорят и се разделили на противоположни мнения. Понеже не им се доверявал много, Исак тръгнал със силен отред срещу най-силната и най-устойчива част от тях, доближил се до тях и ги изплашил със своето присъствие и с присъствието на войската си. Те не смеели да погледнат към него, който бил като някакъв гърмовержец, и виждайки железните редици на войската му, сами се разпръснали. Като отстъпили малко, те му предложили сражение за след два дни, но същия ден напуснали лагера и избягали. А Исак отишъл там, където те били на лагер, разрушил палатките им и откарвайки намерената плячка, се върнал като победител. Когато се намирал в околността на Ловиц47, настигнал го проливен дъжд и преждевременен сняг. Това станало на 24 септември, в който ден се празнува паметта на великомъченица Текла. Понеже реките придошли и излезли от коритата си, цялото онова поле, където били разположени царската палатка и цялата войска, изглеждало като море. Тогава изчезнали всички необходими материали, отнесени от речните води48. Хората и добитъкът се вцепенявали от студ. Небето кънтяло от гърмежи и честите и непрекъснати светкавици като че ли заплашвали да запалят цялата земя. Като гледал това, императорът бил в затруднение. Най-после, когато настъпило малко утихване на бурята и вече били загинали твърде много хора, отнесени от вълните на речните води, императорът излязъл с вождовете и като се отдалечил с тях, спрял се под един дъб. Но когато доловил голям шум и трясък, които излизали като че ли от дървото, и в същия момент задухали по-силни ветрове, той се уплашил да не би тяхната сила да изкорени дървото и като се оттеглил на такова разстояние, че ако дървото падне, да не може да го смаже, застанал онемял от ужас. Изведнъж като по даден знак то било изтръгнато от корен и повалено на земята. Императорът стоял и се чудел на божията грижа за него. После, научавайки се, че се говори за въстание на изток49, той се върнал в двореца си. Тогава построил величествен храм в чест на великомъченица Текла.

 

1Урселий бил нормански началник на наемници във византийската войска.
2Една от иай-високите почетни титли, създадена от Никифор Фока в 963 г. От 1025 г. била раздавана по-щедро, обаче загубила първоначалния си престиж. Вж. Brehier, Les institutions, стр. 123—124.
3Т. е. Главно - евнусите.
4Ирина, братовчедка на императрица Мария.
5Митически герои, прочути с приятелството си.
6Според Leib, Anne Comnene, става дума за сина на Теодул Синадин, женен за сестрата иа Никифор Вотаниат.
7Този Константин бил син иа императрица Мария от първия ѝ брак с император Михаил VII Дука.
8Императрица Мария по произход била аланка.
9Т. е. Борил и Герман.
10Митически герой, който по хитрост надминавал Одисей.
11Град на азиатския бряг на Мраморно море. Той бил завладян от Никифор Мелисин, който разполагал с наемна войска от селджукски турци.
12Морски пролив, който отделя Евбея от Беотия.
13В случая с агаряни са обозначени турците селджуци.
14Почетна титла. Вж. Brehier, Les institutions, стр. 123. От края на XI в. тази титла постепенно изчезва.
15Дн. Чорлу.
16Григорий Пакуриан (Бакуриани) е византийски пълководец, бъдещият велик доместик на Запада и основател на Бачковския манастир. Убит през 1086 г. в сражение с печенезите при Белятово. Произхождал не „от славен арменски род", както пише Ана Комнина, а от знатен грузински род.
17Константин Умбертопул племенник на Роберт Гискар, който бил на византийска служба. Вж. Златарски, История, II, стр. 185; М. de la Force, Les conseillers latins d'Alexis Comnene, Byzantion, XI (1936), стр. 164
18Фригийският цар Мидас получил от Дионис способността да превръща всичко, до което се докосне, в злато, поради което щял да умре от глад.
1914 февруари 1081 г.
20В гл. 5 и началото на гл. 6 се разказва как майката на Комнините, Ана Даласина, съставя план за спасение. Тя заедно със синовете си Алексий и Исак, техните сестри и деца на разсъмване напуснала дома си. Алексий и Исак препуснали към Влахернския дворец, а жените се отправили към храма „Св. Николай", близо до „Св. София", който давал закрила на преследваните. Те напуснали храма само след като император Вотаниат им гарантирал с клетва безопасността. Жените били отведени в женския Петрийски манастир. Там после била доведена и жената на кесаря Йоан Дука, която имала титлата протовестиариса. Алексий и Исак взели от царските конюшни най-добрите коне, като осакатили останалите, и пристигнали в близкия до Цариград манастир Космидий. Там намерили жената на кесаря, с която се простили, а после привлекли на своя страна зетя си Георги Палеолог.
21Мария е дъщеря на Иван Владислаговия син Траян, жена на Андроник Дука и майка на Ирина, жената на Алексий Комнин, и на Ана, жената на Георги Палеолог.
22В пропуснатия текст се говори как кесарят Йоан Дука минал на страната на Комнините. Когато отивал да се срещне с тях, той се натъкнал на един византиец, който носел за Цариград парите от събраните данъци. Кесарят турил ръка на тези пари.
23Дн. Марица.
24Древното название на гр. Одрин.
25Никифор Вриений бил от Одрин и там имал много привърженици.
26Според Златарски, История, II, стр. 117. бел. 2, тук става дума не за крепостта Атира, а за рекичка със същото име, която се вливала в р. Меле (тур. Кара су, т. е. Черна вода).
27В пропуснатите глави се говори как от двамата братя войската предпочела за император Алексий, за когото действали самият Исак, кесарят Йоан Дука с внуците си Михаил и Йоан, а също баджанакът му Георги Палеолог. Разнесъл се слух, че Никифор Мелисин, женен за сестрата на Алексий Комнин, дошъл в Дамалис (град на Босфора, дн. Скутари) и се провъзгласил за император. Никифор Вотаниат се колебаел какво да предприеме. Едни от кулите на градските стени се пазели от безсмъртните, други от варяги, трети от немци. Кесар Йоан се споразумял с немците да му предадат града. Георги Палеолог влязъл във връзка с началника им Гилпракт и заел кулата. Войските на Комнин влезли в Цариград на 1 април 1081 г. Цялата войска, съставена от другоземци и местни хора, се отдала на грабеж. При това положение Вотаниат предпочел да отстъпи престола на Никифор Мелисин, но безуспешно, защото Георги Палеолог привлякъл на страната на Алексий флотата. Бащата на Георги Палеолог, който останал верен на Вотаниат, предложил да изгони Комнините от Цариград с помощта на варягите, но императорът не се съгласил. Вотаниат помолил да му се запази само царската титла, но кесарят Йоан настоял той да напусне престола и да се погрижи за спасението си.
28Т. е. варягите от императорската гвардия в Цариград.
29Арка и площад на запад от ,Св. София". Вж. Janin, Constantinople byzantine, стр. 24, 92.
30Козма I, цариградски патриарх (1075—1081).
31Т. е. „Св. София".
32След като завзели двореца, Комнините изпратили при Вотаниат зетя си по сестра Михаил Таронит, който заедно с тогавашния градоначалник го качил на кораб, отвел го в един манастир и го убедил да стане монах.
33Бившата императрица Мария от страх за сина си не посмяла да напусне двореца, което породило разни слухове. Алексий оставил жена си, сестрите ѝ и майка им заедно с кесаря в долните дворци, а сам с майка си се настанил в горните дворци. Той бил приветстван и увенчан за император от патриарх Козма, а 7 дни по-късно и жена му Ирина получила от патриарха царски венец.
34Ана Комнина описва физическия образ на Алексий Комнин и на неговата жена Ирина.
35Т. е. българките. Иринината майка Мария е дъщеря на Иван Владиславовия син Траян и жена на Андроник Дука.
36Прави се характеристика и на Исак Комнин. Тъй като Алексий почел зет си Никифор Мелисин с най-високото достойнство — кесар, за брат си Исак измислил ново достойнство — севастократор, което било по-високо от кесар. Бившата императрица Мария получила хрисовул, че не само не ще бъде обезпокоявана, но и синът ѝ Константин Порфирогенет ще царува наред с Алексий. При това положение тя напуснала големия дворец и се поселила в Мангановия дворец.
37В пропуснатия текст се говори за тревогите на Алексий Комнин от анархията и грабежите в столицата.
38Ана Комнина съобщава в пропуснатия текст, че Алексий Комнин поел върху себе си цялата вина за настъпилата анархия и приел наложената му епитимия. Той взел мерки да поправи положението. Когато през август 1081 г. напуснал столицата поради дебаркирането на Роберт Гискар, Алексий Комнин оставил с хрисовул майка си Ана за самовластна управителка на империята. Следва нейната характеристика.
39Цариград имало 4 църкви в чест на св. Текла. Църквата, за която става тук дума, се намирала в двора на Влахернския дворец. Вж. Janin, Constantinople byzantine, стр. 303.
40С даки тук се обозначават маджарите. Вж. Moravcsik, Byzantinoturcica, II, стр. 116.
41През 1059 г. Вж. Златарски, История, II, стр. 110.
42Със савромати тук се означават печенезите. Вж. Moravcsik, Byzantinoturcica, II, стр. 270. За нахлуването на печенезите вж. Златарски, История, II, стр. 111.
43С гети тук се означават узите. Вж. Moravcsik, Byzantinoturcica, II, стр. 111.
44По всяка вероятност тук са смесени в едно две събития: преминаването на печенезите под началството на Тирах, станало през 1048 г. (според Дуйчев. Проучвания върху българското средновековие, стр. 35—39) или през 1046—1047 г. (според Каждан, Йоан Мавропод. Печенеги и русские в середине XI в., стр. 177 и сл.), и похода на Исак Комнин през 1059 г. Вж. Любарский, Анна Комнина, стр. 484, бел. 359.
45Дн. София.
46Т. е. на селджукските турци.
47Дн. Ловеч.
48Т. е. от р. Осъм. Вж. Златарски, История, II, стр. 111.
49Според Скилица (ed. Bonn. стр. 647) това било лъжлив слух.

 


 

6. За войната на Роберт Гискар против ромеите

 

III, 9. ———1 Човекът, който Алексий бил изпратил, преди да завладее столицата, при Мономахат и чрез когото го викал на помощ и му искал да изпрати пари, дошъл, като му донесъл само писмо, което му изяснявало, както вече успях да разкажа, причините, поради които той не можел да помогне, докато Вотаниат е още император. Като прочел това писмо, Алексий се уплашил да не би ако Мономахат се научи, че Вотаниат е лишен от царска власт, да се присъедини към Роберт, и напълно паднал духом. Ето защо той извикал баджанака си Георги Палеолог и го изпратил в Дирахиум (това е илирийски град). Той му поръчал да употреби всички средства, за да отдалечи оттам без бой Мономахат, тъй като нямал достатъчно войска, с която би могъл да го прогони оттам против волята му, и доколкото може, да се противопостави на замислите на Роберт ———2

III, 12. Така прочее било уредено положението на изток. А Палеолог, като пристигнал в Дирахиум, изпратил бърз вестител, който съобщил за станалото с Мономахат, а именно, че научавайки се за пристигането му, той веднага прибягнал при Бодин и Михаил. Наистина [Мономахат] се боял, понеже не се бил подчинил, но бил изпроводил с празни ръце пратеника, когото император Алексий, преди да обяви замисленото въстание, бил изпратил при него с писмо да му иска пари, макар императорът да не замислял против него нищо освен освобождаването му от длъжност поради споменатата вече причина. Като разбрал работите около Мономахат, самодържецът му изпратил хрисовул, с който му давал пълна безопасност. Щом го получил на ръка, Мономахат отново се върнал в двореца. А Роберт, след като дошъл в Индрунт и предал цялата власт и властта над самата Лонгобардия на сина си Рожер, излязъл оттам и пристигнал в пристанището на Бриндизи. Там той узнал за идването на Палеолог в Дирахиум и веднага изградил от греди кули на по-големите кораби, покрил ги със сурови кожи, натоварил грижливо на корабите всичко необходимо за обсада на стени, а в дромоните — коне и въоръжени войници и като събрал спешно отвсякъде необходимите неща за война, бързал да преплува морето. Той целял, когато дойде до Дирахиум, да го обсади с обсадните машини и по море, и по суша, за да порази със страх хората вътре, и същевременно, като ги обкръжи отвсякъде, да превземе града при първото нападение. Наистина после, когато се научили за това, голямо смущение обхванало както жителите на островите, така и по брега на Дирахиум. А след като всичко било приготвено според неговото усмотрение, той вдигнал котва, наредил в боен ред според опита на моряците дромоните, триремите и монерите3  и отплувал в добър ред. При попътен вятър пристигнал до брега на Авлона4 и плавайки покрай него, стигнал чак до Ботрент5. Там той се съединил с Боемунд, който го бил изпреварил в преминаването и успял да превземе при първо нападение Авлона, и като разделил на две войската си, задържал едната част сам, желаейки да отплува срещу Дирахиум по море, а началството над другата възложил на Боемунд, който щял да отиде срещу Дирахиум по суша. Когато обаче минал покрай Корфу и се насочвал към Дирахиум, внезапно го връхлетяла голяма буря край един нос, наричан Глоса6. ——— Спасилите се грижливо погребвали мъртвите и затова се задушавали от тяхното зловоние, защото не могли лесно да погребат толкова много души. Тъй като всичките им хранителни припаси били пропаднали, и спасилите се дотогава бързо щели да загинат от глад, ако всички ниви, полета и градини не били отрупани с плод. Станалото било ясно за всички здравомислещи, но нищо от случилото се не плашело Роберт, който бил несломим човек и се молел, мисля, да му се продължи животът толкова, че да може да се срази с тези, с които желаел. Затова нищо от станалото не го отклонило от целта му. Заедно със спасилите се (имало някои, които се изтръгнали от опасността благодарение на необоримата божия сила) прекарал седем дни в Главиница7, за да си възстанови силите, а и да си отпочинат спасилите се от морската буря, да дойдат оставените при Бриндизи и да пристигнат с кораби очакваните отдругаде, а и тези негови въоръжени конници, пехотинци и леко въоръжени войни, които преди малко успели да преминат по суша. След като събрал всички тези [войски] по суша и по море, той пристигнал с всичките си сили на Илирийското поле8. ———

IV. I. И тъй Роберт слязъл на сушата на 17 юни9, четвърти индикт, и се бил разположил на лагер на нея с неизброимо число - конни и пеши сили, страшни за гледане както поради реда си, така и поради стратегическото положение. Защото отвсякъде вече се била събрала пак войска. ———10

IV, 2. А самодържецът се осведомил за всичко от писмото на Палеолог, а именно,  че [Роберт] (както вече успяхме да разкажем) преплавал през месец юни и се бил изложил на толкова голяма буря и корабокрушение, че го постигнал такъв божи гняв, но че без да се стъписа, с придружаващите превзел с първия пристъп Авлона и че отново, подобни на черни облаци, се стичали при него отвсякъде безбройни войски и че по-лекомислените, като повярвали, че самозванецът е действително император Михаил, се присъединили към Роберт. Вземайки пред вид големината на замисленото [от Роберт], [императорът] се плашел и забелязвайки, че подвластните му сили не могат да се отбраняват и срещу най-малката част от войските на Роберт, решил, че трябва да повика от изток турците, и уведомил за това султана.———11

IV, 4. След като се научил за работите около Роберт, самодържецът веднага известил с писмо на Пакуриан за неудържимото нападение на Роберт и как завзел Авлона, без изобщо да се разтревожи от сполетелите го бедствия по суша и по море, нито от онова поражение, което понесъл, както казват, при първите стъпки. Той му писал още, че не трябвало да се колебае, но бързо да събере войските и да се присъедини към него. Това наредил на Пакуриан. А сам той веднага излязъл през месец август, четвърти индикт, от Константиновия град.——— И тъй, като отворил писмото, Пакуриан веднага назначил за подстратег Николай Врана, мъж храбър и с голям боен опит, а сам с цялата войска и най-знатните хора излязъл бързо от Орестиада и залягал да се съедини с императора. И императорът успял веднага да постави на бойна нога цялата войска и назначил за началници на отредите най-храбрите мъже. Той им заповядал да вървят така, където това им позволява мястото, та като научат схемата на редиците и всеки знае собственото си място, да останат по време на сражението на местата си и да не се разбъркват лесно и [да застават], както се случи. Над отреда екскувити12  началствал Константин Оп, над македонския — Антиох, над тесалийския — Александър Кавасилас, а Татикий, тогавашният велик примикирий13, стоял начело на живеещите около Охрид турци14. Той бил най-храбър и неустрашим в битките, макар по прадеди да е бил роб, защото баща му, който бил сарацин, пленен при един грабеж, се паднал на дядо ми по баща, Йоан Комнин. А военачалниците на манихеите15, които наброявали около две хиляди и осемстотин души, били Ксантас и Кулеон, привърженици на същата ерес. Всички тези хора са твърде войнствени и винаги готови в удобен случай да вкусят от кръвта на враговете си, а освен това са дръзки и безсрамни. Над личните войски на императора (наричат ги обикновено вестиарити)16 и над франкските отреди началствали Панукомит и Константин Умбертопул, който получил прякора от рода си.17 Като наредил по този начин войските, императорът се отправил с цялата войска против Роберт.18 Той срещнал един човек, идващ оттам, и като го попитал за работите в Дирахиум, научил определено, че Роберт докарал и придвижил до стените всички необходими оръдия за обсада на града. А Георги Палеолог, след като устоявал денонощно срещу стенобойните машини и хитрости отвън и се уморил, отворил вече вратите и като излязъл, завързал голямо сражение. Той бил опасно ранен в различни места на тялото, а най-вече със стрела, която се забила около слепите очи.  ——— Като чул това, императорът разбрал, че Палеолог се нуждае от бърза подкрепа, и ускорил похода. Когато пристигнал в Солун19,  той се уверил от мнозина хора още повече в положението около Роберт. Роберт бил готов. Той бил събрал храбри войници и след като приготвил много дървен материал по полето на Дирахиум, построил ограда на разстояние един изстрел от стените на града. Много от подчинените си войски той разположил по планините, долините и хълмовете. Но Алексий се научил от мнозина и за старанията на Палеолог. ———20

IV, 6.———А после [Алексий] видял да бягат и турците и самият Бодин да се оттегля без бой. Защото и той се бил въоръжил и като разположил войската си в боен ред, стоял в същия ден уж за да помогне на самодържеца според сключеното с него споразумение. Но той чакал, както изглеждало, за да нападне и той келтите, ако види, че решителната победа се падне на самодържеца, в противен случай да си стои мирно и да се върне. ———21

IV, 8.——— Императорът преминал за две денонощия целия непроходим път по гънките на околните планини и пристигнал в Охрид. По този път, след като преминал през Харзана22 и се забавил малко около така наричаната Бабагора23 (тази клисура е непроходима), той не се смутил нито от поражението, нито от другите несгоди на сражението, нито отслабнал поради болката от раната в челото, макар вътрешно да изгарял от скръб по падналите в сражението и особено по тези, които се бяха сражавали храбро, но мислел само за град Дирахиум и се тревожел, че го е оставил без управител, защото Палеолог не можел да се върне там поради ожесточеното сражение. Доколкото могъл, той ободрявал жителите на града и поверил защитата на крепостта на знатни венецианци от тамошните колонисти, а целия останал град — на произхождащия от албанците Комискорт24, като съобщавал с писма за това, което ще трябва да се направи.

V, I. Разбира се, Роберт, след като безпрепятствено взел цялата плячка и царската палатка, победоносно и гордо заел полето, в което по-рано се бил разположил при обсадата на Дирахиум. След малка почивка той се съветвал дали трябва да се опита отново пак да превземе стените на града или да остави обсадата за следната пролет, а сега да завземе Главиница и Иоанина25 и там да презимува, като остави цялата войска във високите долини на Дирахийското поле26.  А император Алексий, след като си отпочинал малко в Охрид и подкрепил силите си, отишъл в Девол27.  Доколкото могъл, дал възможност да се съвземат от тежките страдания спасилите се от сражението, а на останалите съобщил с пратеници да се съберат от всички страни в Солун.28

V, 2. ——— И когато самодържецът излизал за пръв път от Цариград срещу Роберт,29 а севастократорът — родният му брат Исак — по общо решение събирал отвсякъде пари в съгласие със законите и правото, Лъв30  възбудил гнева на споменатия брат на императора, като се държал по най- безсрамен начин с него. А когато императорът, който често търпял поражения и хиляди пъти отново нападал келтите, по божия воля се върнал увенчан като победител31, той узнал, че отново друг облак врагове, именно скитите32,  се устремява срещу него. Тогава поради това на същото основание започнало събирането на пари, и то когато самият той си бил в столицата, и този архиерей най-безсрамно го нападнал. ———След това Лъв бил осъден на изгнание. Той бил приет като изгнаник от черноморския град Созопол, удостоен c всякакво внимание и грижи от страна на императора, от които той не желаел по-късно да се възползва, изглежда, поради гнева, който имал против самодържеца.———33

V, 3.    А манихеите Ксантас и Кулеон се завърнали своеволно у дома си със своите хора, които наброявали към две хиляди и петстотин души. Самодържецът ги викал често да се върнат и те обещавали да дойдат, но отлагали пристигането. Той настоявал и с писма им обещавал подаръци и почести, но и при това положение те не дошли при него. ———34

V, 4.——— И така, избягвайки безмерно големи опасности, той се спасил отново, като дошъл през Струга в Охрид. Там се забавил и като събрал доста много от разбягалите се, оставил ги всички заедно с великия доместик, а сам се отправил към Вардар не за да почива, защото никога не си позволявал царска почивка и отдих. ———35

 

1В пропуснатия текст се разказва за тежкото положение на Алексий Комнин. На изток империята била заплашена от турците, на запад — от Роберт Гискар. Императорът разполагал само с 300 хоматинци и с малко варвари в помощните войски. Държавната хазна била празна и нямало възможност да се наберат войски от съюзните народи. Алексий искал от всички провинциални управители да съберат нови войски и да дойдат бързо при него в столицата. Той се тревожел от държането на Мономахат, дука на Драч; страхувал се да не би, като се научи за оттеглянето на Вотаниат, да се присъедини към Роберт Гискар.
2Алехсий Комнин писал на управителите на илирийските градове, на римския папа, на архиепископа на Капуа и др. и ги подбуждал против Роберт Гискар. Ана Комнина дава и писмото на Алексий до германския император Хенрих IV (1050—1106). На изток той възпирал набезите на турците, чиято столица била Никея. След като ги отдалечил от крайбрежните градове и от столицата, той се съгласил от страх пред Роберт Гискар на поискания от турците мир.
3Видове военни кораби.
4Дн. Валона.
5Ботрент (Ботрунто, Ботрот) — езеро и град срещу о-в Корфу.
6Нос и залив, в дъното на който се намирала Авлона. При станалото корабокрушение загинали мнозина, чиито трупове морето изхвърлило на брега.
7Около отъждествяваното на Главиница има изказани няколко мнения. Според Й. Иванов, Епархиите на Охридската архиепископия, Сп. на БАН, I (1911), стр. 103—108, и Български старини в Македония, стр. 551, бел. 5—6, тя лежала недалеч от Валонския залив. Според Златарски, История, II, стр. 332, градът се намирал между р. Гяница и Буволица, леви притоци на Семени. Джурдже Стричевич, Eglises triconques raedievales en Serbie et en Maceddine et la tradition paleobyzantine, търси Главиница северно от Охрид, при с. Зглавеница. (Срв. Кр. Миятев, Где се е намирала Главиница, Археология, IV (192), кн. 1, стр. 5). Ив. Снегаров, Археология, V (193), кн. 3, стр. 1, гърси Главиница пак близо до Валонския залив.
8Т. е. полето около Драч.
917 юни 1081 г.
10Жителите на Драч били обкръжени по море и по  суша. Георги Палеолог хладнокръвно се готвел за отбрана. Той заявил на Роберт Гискар, че ако Михаил Дука бъде познат, биха го признали за император. Появилият се пред стените самозванец бил подигран от жителите на Драч. По отношение на монаха-самозванец мненията били разделени. Едни твърдели, че това бил виночерпецът на Михаил Дука, други — че това бил самият Михаил Дука, трети — че всичко това било измислица на Роберт Гискар.
11В пропуснатия текст се говори, че византийците привлекли на своя страна венецианците, които въоръжили флотата си и я изпратили към Драч. Роберт Гискар изпратил при тях с флота сина си Боемунд и подканил венецианците да приветстват Михаил като император. Те отлагали и после отказали. Боемунд  нападнал, но едва се спасил. От своя страна Палеолог излязъл и нападнал с успех. Роберт не вдигнал обсадата и през зимата. През пролетта на 1082 г. венецианската и византийската флота се върнали отново. В станалата морска битка флотата на Роберт се оттеглила в реката Гликос, откъдето с мъка била изтеглена в морето поради настъпилата голяма суша.
12Дворцоза стража, командвана от комес;. Вк. Brehier, Les institutions, стр. 336.
13Главен управител на дворцовите служби. Πριμικήριος Βαρδαριωτῶς се наричал началникът на вардариотите, определени за стража на императора. Вж. Du Cange, Glossarium, s. v.
14Това са така наречените турци-вардариоти, които Ана Комнина смята за сарацини, но чието произхождение е спорно. Те били настанени като военно поселение; главно по долината на Вардар и в Солунско още през IX в. Сведения за тях има дори до XIV в. Вж. V. Laurent, Ὸ βαρδαριωτῶν ἤτοι Τούοκων. Parses, Turcs asiatiques ou Turcs hongrois (Сборник в памет на проф. Ников), София, 1940, стр. 275—289; Йордан Иванов, Аксиос—Велика—Вардар, МПр, I, 3 (1924—1925), стр. 17-28; Моravcsik, Byzantinoturcica, I, стр. 85—87, II, стр. 322.
15Византийските автори обикновено смесват манихеите с павликяните, тъй като ученията им са твърде близки. Тук по всяка вероятност се имат пред вид павликяните. През 972 г. Йоан Цимисхи преселил голяма част от тях в Пловдивско. Вж. Д. Ангелов, Богомилството в България. стр. 70 и сл. 5
16Елитна императорска гвардия. Вж. Brehier, Les institutions, стр. 149.
17Умбертопул значи „син на Умберт".
18През август 1081 г.
19Оттам Алексий се движел по пътя Остров — Битоля — Девол.
20В пропуснатия текст се описват събитията около обсадата на Драч. Георги Палеолог подпалил направената от Роберт Гискар дървена кула. Алексий се явил пред Драч и пратил да повикат Георги Палеолог. Палеолог и по-старите военачалници бели против сражение с Роберт, който напразно предлагал мир на Алексий Комнин. Роберт предложил на хората си да бъде унищожена собствената им флота, за да нямат войските в предстоящото сражение надежда за отстъпление. В започнатото сражение византийците били разбити.
21Роберт завладял палатката на Алексий и пратил хора да преследват императора, който едва се изтръгнал от ръцете им.
22Сега р. Арзен, която се влива па 15 км северно от Драч.
23Планинска верига иа запад от Охридското езеро и Преспа. Вж. Златарски, Багора—Бабагора—Bagulatus, Сборник в чест на А. Иширков, София, 1933, стр. 187 и сл.
24„Комискорт“ произхожда от κόμης τῆς κόρτης (комес иа палатката). Според Е. Вранусис това не е лично име, а само „комит на палатката", a   ἐξ Αρβάνων ὀρμώμενος значи „произхождащ от областта Арванон“ (близо до Драч). Вж. Βρανούσης, рец. на М. Mathieu, Guillaume de Pouille, Ἀθῆνα, 65, 1961. У Любарский, Анна Комнина, стр. 499, бел. 475.
25Дн. Янина.
26След това поради безизходното положение Драч отворил вратите на Роберт Гискар през февруари 1082 г. (Според Anon. Barensis Chronicon, Rerum italicarum scriptores, ed. Muratori, sub a. 1082, на 8 февруари 1082 г.). Роберт замислил да попълни загубите, като събере наемници, и да продължи похода.
27Точното му местоположение не е известно. Според Златарски, Де се намирал град Девол, ИИД, V (1922), стр. 40—50, градът лежал при Горни Девол, в Корчанско.
28Алексий Комнин се намирал в голямо затруднение, понеже нямал достатъчно войска, а и държавната хазна била празна, за да може да свика съюзни войски. Той се обърнал към майка си и брат си Исак, за да му изпратят пари. Исак свикал синода и предложил да се събере излишното злато и сребро от църквите. Най-упорит и невъздържан противник на това дело бил епископът на Халкедон (дн. Скутари) Лъв.
29През август 1081 г.
30За случая с епископ Лъв вж. Ф. Успенский, Богословское и философское движение в Византии XI и XII веков, ЖМНПр, септември 1891 г., стр. 156; Sakkelion, Bulletin de correspondence hellenique, 2 (1878), стр. 113 и сл.
31Става дума вероятно за превземането на Кастория в края на 1083 г. Срв. Любарский, Анна Комнина, стр. 500, бел. 487.
32Изглежда, че Ана Комнина избързва със събитията и говори за нахлуванията на печенезите, започнали в 1086 г.
33Алексий Комнин усилено събирал и обучавал войска. Той изпратил посланици при немския император Хенрих IV, за да го опълчи срещу Роберт. Алексий оставил за заместник великия доместик Пакуриан, а сам се върнал в Цариград.
34Когато императорът се приготовлявал така, Роберт получил съобщение, че Хенрих IV готвел поход против Лонгобардия. Роберт оставил начело на войската по-малкня си син Боемунд, върнал се в Италия (април или май 1082 г.), събрал войска и заедно с папата тръгнал срещу Хенрих, който се оттеглил. Роберт отишъл в Салерно, за да си почине. По-късно там пристигнал и Боемунд с новината за поражението си. Боемунд бил отишъл през Ваинития (според едни — област на север от залива Арта, според други — крайбрежна област между Химара и р. Гликос; вж. Любарский, Анна Комнина, стр. 503, бел. 505) в Янина, където направил в околните лозя окопи, заздравил крепостта и построил нова. Оттам опустошавал всички съседни области и градове. Когато узнал това, Алексий Комнин, без да се бави, излязъл през май 1082 г. (вж. Златарски, История, II, стр. 175; F. Chalandon, Essai sur le regne d'Alexis Ier Comnene, Paris, 1900, стр. 86; според други в 1083 г. - вж. Любарский,, Анна Комнина, стр. 503, бел. 507) от Цариград и дошъл в Янина. В станалото сражение войската на Алексий I била разбита.
35След като събрал войската си и наемници, Алексий отново тръгнал срещу Боемунд,  но пак бил разбит. Той се върнал в столицата, за да събере нова войска срешу Боемунд.

 


 

7. Боемунд, оставен от Роберт в Илирик, продължава войната срещу византийците

 

V, 5. След като Роберт се върнал в Лонгобардия, Боемунд подел войната с императора и според съветите [на баща си], подклаждайки непрекъснато битки и сражения, изпратил Петър Алифа заедно с Пунтес да обсаждат различни градове. След това Петър Алифа веднага завладял двете Полови1, а гореспоменатият Пунтес — Скопие. Сам, поканен от охридчани, бързо дошъл в Охрид. Като останал за малко време там, той, без да може да направи нещо, понеже Ариева защищавал крепостта, отишъл в Остров2. Отпратен и оттам с празни ръце, той преминал през Cоск3 и през Сервия4 отишъл във Верея. Нападайки често много селища, но без успех, Боемунд през Воден пристигнал в Мъглен5 и възстановил разрушената преди време крепост. После той оставил там с достатъчно войски някой си граф, по прякор Сарацин, и пристигнал при Вардар в така наречените Аспре Еклесие6, където прекарал три месеца. През това време било разкрито, че трима знатни графове — Пунтес, Реболд и някой си по име Гелиелм— направили заговор да преминат на страната на императора. Пунтес, подушвайки [опасността], избягал и отишъл при императора, а другите двама били заловени и според келтския закон били накарани да се бият- Гелиелм паднал победен. Него Боемунд затворил и ослепил, а другия, Реболд, изпратил в Лонгобардия при баща си Роберт, който ослепил и него. А Боемунд се вдигнал от Аспре Еклесие и отишъл в Кастория7. Когато се научил за това, великият доместик се отправил към Мъглен и като го превзел, убил Сарацин и веднага разрушил до основи крепостта. Между това Боемунд излязъл от Кастория и отишъл в Лариса, където искал да презимува8. Самодържецът, като пристигнал, както казахме, в столицата, какъвто бил припрян и винаги деен, веднага се заловил за работа и поискал от султана9 войски и военачалници с голям опит. А той му изпратил седем хиляди войници и твърде опитни военачалници, между които и самия Камир, който надминавал останалите по години и опит. Докато императорът нареждал и приготвял тези неща, Боемунд, отделяйки част от войската, изпратил всички облечени в ризници келти и с пристъп завладял Пелагония10, Трикала и Кастория. А самият Боемунд, като влязъл с цялата си войска в Трикала, изпратил част от нея, състояща се само от храбреци, и при първото нападение завзел Цивиск11. И после, като дошъл така с всичките си сили до Лариса в самия ден на паметта на великомъченика Георги12, обкръжил стените и я обсадил. А Лъв Кефала, син на служител на моя баща императора, който пазел този град, цели 6 месеца мъжествено противостоял на опитите на Боемунд13.  Той известил тогава с писмо на самодържеца за нападението на варварина. А този, макар и да нямал търпение, не поел веднага пътя, водещ към Боемунд, но отлагал заминаването, като събирал отвсякъде по-голям брой наемници. После, като въоръжил добре всички, излязъл от Константиновия град.14 Той се приближил до околностите на Лариса, минал през планината на килиите15 и като оставил отдясно държавния път16 и планината, наричана от местните жители Кищаво17, дошъл в Ежево18. Това влашко селище е разположено много близо до Андрония19. Оттам, като стигнал отново до друго село, наричано обикновено Плавица20, разположено някъде близо до носещата същото име река, той се установил на лагер и прокарал [около него] достатъчно дълбок ров. Вдигайки се оттам, императорът отишъл до градините на Делфина21, а оттам в Трикала. — — —22

V, 7. — — — Като видели, че знамето, което било изправено, се навело, латиняните се смутили и хванали друг път23.  По този път те дошли в Трикала, който бил вече завзет по-рано от някои хора на Боемунд бягащи към Ликостомион24. Като влезли в него, те се разположили временно там, а после отишли в Кастория. А императорът, връщайки се от Лариса, отишъл в Солун и какъвто си е при такива обстоятелства, изпратил много бързо известие до Боемундовите графове, давайки им големи обещания в случай, че си поискат от Боемунд заплатите, които им бил обещал. И понеже той не могъл да им ги даде, те трябвало да го убедят да слезе до морето и да ги поиска от собствения си баща Роберт, пък и сам да премине морето, за да изиска заплатите им. Ако успеели в това, всички щели да получат почести и хиляди благодеяния. Той щял да приеме тези, които поискат да му служат срещу заплата, и щял да им даде достатъчна според желанията им заплата. А тези, които искат да си отидат по домовете, той щял да препрати безопасно през Унгария. Графовете последвали внушенията на императора и започнали безмилостно да си искат заплатата за четирите изминали години. А той временно отлагал, понеже не могъл да им плати. Но когато те постоянствали да искат дължимото, Боемунд, нямайки какво да прави, оставил там Вриений25  да пази Кастория и Петър Алифа, който пазел Половите, а самият той се отправил за Авлона. Когато узнал това, императорът се върнал като победител в царицата на градовете.

V, 8. Когато пристигнал в града и заварил църковните работи разстроени, той не си отдъхнал нито за момент. Но като истински апостолски ученик, когато намерил, че църквата се вълнува от учението на Итал26, макар и да кроял планове против Вриений (този келт, както казахме, държал Кастория), въпреки това не изоставил евангелското учение. — — —27

VI, 1. Понеже, както казахме по-горе, Вриений държал Кастория, самодържецът свикал отново войската, бързайки да го изгони оттам и да завземе Кастория. И като снабдил всички с оръжие за обсада и за война с външните неприятели, той поел пътя, водещ към крепостта. Положението на мястото било следното. Има езеро, което се нарича Касторийско. От сушата в него навлиза ивица земя, която се разширява на края и завършва с каменисти хълмове. Около тази ивица са построени във вид на крепост кули и стени, откъдето се е получило името Кастория. Като обсадил там Вриений, императорът сметнал, че най-напред трябва да изпита със стенобойните машини кулите и стените. Но тъй като не било възможно войниците да се приближат иначе освен от някаква база, той построил най-напред вал, после приготвил дървени кули, чиито греди свързал с желязо, и от тях като от някаква крепост завързвал с келтите битки. И тъй, като поставил отвън стенобойните и метателните машини, той се сражавал непрекъснато денем и нощем и разклатил крепостната стена. Но тъй като тези отвътре се съпротивявали по-силно (не падали духом дори след разрушаването на стената), императорът не могъл да постигне целта си и затова взел едновременно смело и умно решение — да води сражението едновременно от две страни, и от сушата, и откъм езерото, като стовари с кораби неколцина храбреци. Понеже нямало кораби, той натоварил на коли няколко малки лодки и ги вкарал в езерото през малкото пристанище. Виждайки, че латиняните се изкачват от едната страна по-бързо, а от другата слизат, като употребяват повече време, той вкарал в лодките Георги Палеолог заедно с други храбри мъже и им заповядал да се насочат към подножието на хълма. Същевременно му съобщил, когато види дадения му сигнал, да нападне хълма откъм тила им и да влезе по пустия и по-лесен път. А когато види, че самодържецът започне сражението с латиняните откъм сушата, сам да побърза, колкото има сила, за да могат да се сражават еднакво на двете страни, а когато напрежението на битката отслабне от едната страна, тогава да бъдат победени лесно от тази страна. Георги Палеолог се приближил до брега на споменатия хълм и като се спрял с войниците, поставил горе наблюдател, който да се старае да види дадения му от императора сигнал. Същевременно му съобщил, когато го види, от своя страна да му извести. Когато се съмнало вече, императорската войска, надавайки бойни викове, побързала да започне сражение с латиняните откъм сушата. Наблюдателят, като видял дадения сигнал, с друг сигнал известил на Палеолог. Той веднага бързо се изкачил със своите войници на върха на хълма и застанал в гъст боен строй. Вриений, макар и да виждал, че отвън ги обсаждат и че ги заплашва Палеолог, и при това положение не паднал духом, но заповядал на графовете да се съпротивяват още по-храбро. А те, отнасяйки се към него дръзко, му казали: „Виждаш как се трупа нещастие върху нещастие. Занапред всеки от нас е свободен да се грижи за спасението си, като едни минат на страната на императора, а други се завърнат в отечеството си." — — —28

 

1Според Томашек трябва да се чете Πολόγου (вж. A. Reifferscheid, Annae Comnenае Alexias, стр. XV). Днес има Горен и Долен Полог като долина на югоизток от Шар планина. Подробности вж. у А. М. Селищев. Полог и неговото българско население, София, 1929. Вж. и Т, Томоски, Дали постоел град Полог. Гласник на Институтот за национална историjа, год. I, бpoj 1 (Скопие, 1957), стр. 271—275.
2Дн. Oстровo на Островското езеро.
3Дн. Суботско в Мъгленско. Вж. Златарски, История, I, 2, стр. 752. Срв. Ив. Дуйчев, Проучвания върху българското средновековие, София, 1945, стр. 146.
4Дн. Селфидже, на югозапад от Солун.
5Дн. област Мъглен, Меглен или Meгления. Вж. Й. Иванов, Български старини в Македония, стр. 551.
6Т. е. „Белите църкви", на запад от долното течение на Вардар. Вж. Златарски, История, II, стр. 175, бел. 3. Според него (История, II, стр. 276, бел. 2) това селище ще да е същото, което се споменава в Теофилактовите писма под името  Ἑκκλεσίαι (Църкви).
7Дн. Костур.
8През зимата на 1082—1083 г.
9Сюлейман.
10Обикновено с това име се обозначава Битолското поле, но тук явно се говори за гр. Битоля.
11Неотъждествено селище. Вж. Chalandon, Essai sur regne d'Alexis Jer Comnene, стр. 88.
1223 април 1083 г. Според Chalandon, пос. съч., стр. 88, бел. 6, Боемунд може би е обсадил Лариса още през октомври или ноември 1082 г., а през април 1083 г. се е върнал лично там.
13Изглежда, че по-късно Лъв Кефала е бил възнаграден с поземлени владения за заслугите му по отбраната на Лариса. Вж. Любарский, Анна Комнина, стр. 506, бел. 531.
14Алексий I излязъл от Цариград, след като подготвил войска, през пролетта на 1083 г.
15Планината на килиите (τοῦ βοῦνου τῶν Κελλίων) — неотъждествена. Вж. Chalandon, пос. съч., стр. 89.
16Тук по всяка вероятност става дума за пътя между Солун и Лариса или между Остров и Лариса, а не за Via Egnatia. Вж. Любарский, Анна Комнина, стр. 506, бел. 532.
17Кишаво (дн. Оса). Срв. М. Vasmer, Die Slaven in Griechenland, Berlin, 1944, стр. 100.  
18Неотъждествено селище. Вж. Chalandon, пос. съч., стр. 89; Vasmer, пос. съч., стр. 216. Опит да отъждестви това селище прави М. Gyeni, Egy vlach fabe neve Anna Komnene Alexiasaban, Egyeteraes Philologiai Kozlony, 71, 1948, стр. 22 и сл. Вж. Любарский, Анна Комнина, бел. 533.
19Неотъждествено селище. Вж. Chalandon, пос. съч., стр. 89.
20Край едноименна река (вероятно приток на Саламврия — Пеней). Вж. Vasmer, пос. съч., стр. 101.
21Вероятно става дума за Никулица Делфин, феодал в Тесалия, предводител на въстанието през 1066 г. Вж. Г. Цанкова-Петкова, Югозападните български земи през XI в. според „Стратегикона" на Кекавмен, ИИБИ, VI (1956), стр. 618, бел. 6.
22Византийската войска си послужила с хитрост и разбила войската на Боемунд като превзела и лагера ѝ. Това ще да е станало вероятно през юни 1083 г. Вж. Chalandon, пос. съч, стр. 89—91. Според Златарски, История, II, стр. 176, това е станало през юни 1084 г.
23Описва се краят на сражението при Лариса.
24Ликостомион е близо до Лариса.
25Този Вриений (Бриен) бил на служба при Роберт Гискар, от когото получил длъжността конестабл. Когато Роберт заминал за Италия, той оставил него начело на норманската войска заедно с Боемунд. Вж. Златарски, История II, стр. 177, бел. 1.
26Йоан Итал, византийски философ от XI в., родом от Италия.
27Подробно се описва случаят с Итал, чието учение било анатемосано на църковния събор на 13 март 1082 г. Под негово влияние изпаднал и цариградският патриарх Евстатий Гарида (1081 — 1084). Обвинен бил, че вярвал в прераждането на душите и че бил против иконите. Срв. Chalandon, пос. съч., стр. 311—316; I. Dujčev, L'umanesimo di Giovanni Italo, Stud. biz. е neoell., V, 1939, стр. 432 и сл.
28Вриений (Бриен) отказал да мине на страната на императора. Вероятно завладяването на Кастория (Костур) е станало през октомври или ноември 1083 г., тъй като императорът влязъл в Цариград на 1 декември 1083 г. Вж. Chalandon, пос. съч., стр. 91, 105. Според Златарски, История, II, стр. 177, това станало през 1084 г.

 


 

8. Алексий Комнин задържа павликяните и им конфискува имотите

 

VI, 2. Тук ще прекъсна за малко разказа си, за да разправя как императорът победил и павликяните. Той не могъл да понесе да не победи тези изменници, преди да влезе в двореца си. Но жънейки като че ли победа след победа, той принудил и манихейското множество1 да завърши с поражението си кръга на неговите подвизи. Наистина не беше редно онези хора, произхождащи от павликяните2, да бъдат като петно върху бляскавата победа над западните неприятели. Но той не искал да постигне това чрез военни действия, за да не загинат и от двете страни мнозина във военното сблъскване, защото ги познавал като твърде храбри мъже, дишащи омраза против неприятелите. Затова побързал да накаже главните виновници, а останалите да зачисли към войската си. Наказанието извършил по следния начин. Той знаел неудържимата храброст на тези хора във войната и сраженията и се боял да не би, като се отчаят, да замислят нещо по-лошо. В това време те живеели в отечеството си спокойно и още не се били отдали на грабеж и плячкосване. Връщайки се във Византион, той ги извикал с писма, като им дал големи обещания. А те, като се научили за победата му над келтите, уплашили се да не би в писмата да ги ласкае със сладки надежди. Все пак, макар и против волята си, отпътували при него.3 А Алексий дошъл в Мосинопол4 и там спрял, преструвайки се, че стои поради някаква друга причина, а в същност чакал тяхното пристигане. Когато дошли, той дал вид, че желае да ги види и да запише името на всеки. После седнал намръщен и заповядал първенците на манихеите да не вървят събрани всички вкупом, а на групи по десет и така, след като бъдат записани, да влизат във вратите, като обещал да ги приеме на следния ден всички заедно. Имало приготвени хора, които, като отнемали оръжието и конете, затваряли влезлите в определените тъмници. И тъй следващите ги, намирайки се в пълно незнание за вършеното, влизали, без да знаят това, което ще се случи с всекиго. Така ги заловил Алексий и като конфискувал имотите им, разделил ги между храбрите войници, които се били трудили заедно с него в станалите сражения и опасности. После отишъл натовареният с тази работа чиновник, който, като изкарал от къщите им и жените на манихеите, затворил ги в крепостта. След малко време самодържецът удостоил с милостта си задържаните манихеи. На тези, които поискали да получат светото кръщение5, не им било отказано и това. Като ги надхитрил с най-различни хитрости, той узнал главните виновници на безумието и ги затворил на заточение в островите. Останалите освободил, като им дал възможност да отидат [там], където пожелаят. Те предпочели пред всичко родината си6, върнали се веднага в нея, за да уредят работите си, доколкото било възможно. — — —7

VI, 4. — — — Но нека се върнем отново на прекъснатия разказ. Когато самодържецът бил възведен от Никифор Вотаниат в достойнството на доместик, той взел някой си манихеец Травъл и го зачислил между домашните си слуги, удостоил го със светото кръщение и го оженил за една от служителките на царицата. Той имал четири сестри. Когато видял, че те са затворени заедно с другите и че са им взети всички вещи, възнегодувал и не могъл да понася това, но обмислял как да се измъкне от ръцете на самодържеца. Жена му, като се научила за това и като видяла, че иска да избяга, съобщила на чиновника, натоварен тогава с работите на манихеите. Това не останало скрито от Травъл и той извикал вечерта при себе си тези, на които дотогава успял да открие тайната. Всички, които му били близки по родство, се събрали при него и отишли в Белятово8. Това Белятово е разположено на хълм и около същото градче има долина. Като го намерили пусто, те го сметнали за свой участък и си обзавели в него жилища. След това правели оттам всекидневни набези, достигайки чак до своя град Филипопол, и се връщали, натоварени с голяма плячка. Травъл не се задоволил с това, но сключил договор с живеещите в Паристрион9 скити10, привлякъл на своя страна управителите на Главиница11, Дристра12 и съседните им места и същевременно се оженил за дъщерята на един от скитските вождове. Той бързал с всички сили да наскърби самодържеца чрез пристигането на скитите. Императорът, осведомяван всекидневно за това, грижейки се за бъдещето, бързал чрез писма и обещания да спечели Травъл на своя страна, понеже подозирал злото, което ще произлезе от него. Дори издал и му пратил хрисовул за безнаказаност и пълна свобода. Но ракът не се научил да върви право. Той си останал същият, какъвто бил по-рано, привличал на своя страна скитите, извиквал все повече хора от техните земи и опустошавал всички съседни местности.13

VI, 5. После императорът се занимал пътьом и с манихеите и ги направил свои подчинени. А Боемунд чакал още в Авлона. Наистина трябва да се върнем отново на разказа за него. — — —14

VI, 9. — — — След като извършил тези неща, Сиаус15 се върнал при него. После получил светото кръщение, бил надарен с много дарове и бил назначен за дук на Анхиало. — — —16

VI, 11. — — — Но по онова време граници на Ромейската империя били на изток близкият Босфор, а на запад — Адрианопол. Император Алексий обаче, блъскайки един вид с двете си ръце нападащите отвсякъде варвари и действайки от Византион наоколо като от център, разширявал кръга на империята и за граница ѝ поставил на запад Адриатическо море, а на изток – Ефрат и Тигър. — — —17

VI, 12. А султанът, чакайки завръщането на Сиаус, негодувал и се измъчвал, като видял, че се бави, и като се научил за постъпките му, а именно, че с измама изгонил Харатик от Синопе, че се покръстил, че бил изпратен от императора на запад и че получил достойнството дук на Анхиало. — — —18

 

1Вж. тук стр. 3, бел. 15.
2В същност учението на павликяните е произлязло от учението на манихеите. Тази грешка на Ана Комнина кара Златарски, История, II, стр. 179, бел. 1, да се запита дали с манихеите не са обозначени богомилите. По тези въпроси вж. Б. Примов, Богомилски дуализъм, произход, същност и обществено значение, ИИБИ, VIII (1960), стр. 113—118.
3Това не може да е станало в края на 1083 или в първите месеци на 1084 г., както пише Chalandon, пос. съч., стр. 105, бел. 1, а преди завръщането в Цариград. Вж. тук, бел. 28. Срв. Любарский, Анна Комнина, стр. 515, бел. 599.
4Дн. Гюмюрджина.
5Всички манихейски секти отхвърляли обреда кръщение. Вж. Д. Ангелов, Богомилството, стр. 135 и сл.
6Т. е. Пловдивската област.
7Следва разказът за недоволството в столицата против императора поради взетите скъпоценности от църквите и за начина, по който той се защитил. На инициаторите на разкрития против него заговор Алексий конфискувал само имотите, а тях заточил.
8Белятово било крепост на север от Пловдив. Вж. Златарски, История, II, стр. 181, бел. 1; Chalandon, пос. съч., стр. 107,. бел. 1. Бягството на Травъл ще да е станало между средата и края на 1084 г. Вж. за хронологията на тези и следващите събития у Chalandon, пос. съч., стр. 105 и сл.
9Паристрион (Подунавие), тема, обхващаща Северна България заедно с Добруджа с център Дръстър. Вж. Златарски, История, II, стр. 16; N. Banescu, La question du Paristrion, Byzantion, 8, 1933, стр. 277 и сл.
10Със скити тук са обозначени печенезите, които се били установили между Дунав и Стара планина.
11Тази крайдунавска Главиница се намирала вероятно недалеч от Дръстър. Вж. Златарски, История. II, стр. 184, бел. 2.
12Т. е. Дръстър, дн. Силистра. Всички тези събития станали вероятно към края на 1084 г. Вж. Chalandon, пос. съч., стр. 105, бел. 1; Златарски, История, II, стр. 182.
13Според Латаврин, България и Византия, стр. 419—420, който се присъединява към мнението на по-старите руски автори, между тези скити е имало може би и руси. Според него някои райони в Паристрион по това време били независими. Срв. Любарский, Анна Комнина, стр. 517. бел. 649.
14Боемунд дочакал Вриений (Бриен) и неподчинилите се на императора графове и, както бе вече казано, отишъл при баща си в Салерно. Роберт не се отчаял и отново събрал голяма войска, за да мине в Илирик. Двамата му синове Рожер и Гвидо завзели Валона и Бутринто. Роберт с един кораб се отправил към Кефалония, която била завзета от сина му, а останалите кораби отправил към Водица (на залива на Арта), която била в ръцете на норманите. Роберт умрял в Кефалония на 17 юли 1083 г. Император Алексий възнаградил венецианците с големи привилегии, като между другото ги освободил от всякакви данъци в търговията им по цяла Византия. Рожер отнесъл тялото на баща си в Апулия. Драч минал отново на страната на Византия Алексий Комнин се върнал в Цариград в деня на раждането на Ана Комнина (1 декември 1083 г.). След неговото завръщане турците, с чийто никейски султан Сюлейман бил сключил договор, отново започнали да нападат земите на Византия дори до самата Пропонтида. Сюлейман оставил в Никея военачалника Апелхасим (Абул Касим), а сам превзел Антиохия. Неговият чичо Татуш, братът на великия султан Малек шах, го нападнал и го принудил да се самоубие. Малек шах се уплашил от нарасналата мощ на брат си и затова изпратил при Алексий Сиаус (Чауш) с предложение за сродяване и мир. Той дал писмени пълномощия на Сиаус в случай на успех да отстрани от всички приморски градове турските управители. Алексий обаче привлякъл на своя страна Сиаус и го накарал да използва даденото му пълномощие. Сиаус най-напред изгонил турския управител на Синопе — Харатик.
15За Сиаус вж. Moravcsik. Byzantinoturcica, II, стр. 274. Ана Комнина употребява неправилно „чауш" като собствено име.
16Апелхасим останал управител на Никея. Той се домогвал до султанската власт. Когато нахлул във Витиния, императорът изпратил срещу него Татикий, а после и Вутомит. Апелхасим едва се спасил в Никея. Императорът се мъчел да го привлече на своя страна и го обсипал в Цариград с големи дарове. Тези събития станали през първата на 1086 г. Вж. Chalandon, пос. съч., стр. 101. Султанският пълководец Прозух обсадил Никея.
17Когато говори за старите граници на Византия, Ана Комнина пише и за положението при Алексий Комнин. С ромейска помощ Никея била освободена от обсадата.
18Султанът изпратил емира Пузан против Никея. Апелхасим отишъл с дарове при султана, но бил погубен от него. И Татуш обаче бил разбит и убит от Паргиарух, сина на убития султан. След смъртта на султан Малек шах държаните в плен от него двама сина на Сюлейман избягали и се върнали в Никея (1092). Братът на Апелхасим им предал бащиното наследство. По-възрастният от братята — Килидж Арслан — бил провъзгласен за султан. Между това главният управител Елхан завладял Аполониада и Кизик. Изпратеният против него пълководец Александър Евфорвин бил разбит. Вторият византийски пълководец Оп разбил Елхан, който се подчинил на Византия и станал християнин.

 


 

9. Войната с печенезите

 

VI, 14. Но за това достатъчно. Аз искам да разкажа за по-страшно и по-голямо нападение от предишното против ромейската държава и затова започвам пак отначало. Защото нещастия след нещастия връхлитаха на вълни. Едно скитско племе1, ограбвано всекидневно от савроматите2, напуснало селищата си и слязло към Дунава. Но тъй като трябвало да сключат договор с крайдунавските обитатели, по общо решение влезли в преговори с първенците им Татуш, наричан още Хали, Сестлав и Сача3  (трябва да се помнят имената на най-знатните им мъже, макар и да се опетнява с това чистотата на разказа). От тях първият владеел Дристра, а останалите — Вичина4 и другите градове. След като сключили с тях договор, занапред те преминавали Дунава безопасно, плячкосвали околната земя, та дори завладявали някои градчета.5  После, когато се успокоили, орели и сеели просо и пшеница. А известният манихеец Травъл заедно с последователите си и единодушните с него обитатели на градчето, разположено на хълма на Белятово, за което успях да разкажа по- подробно, като чули за събитията около скитите, изкарали на бял свят това, което отдавна мътели. Като завзели стръмните пътища и теснините, те извикали при себе си скитите. После плячкосвали цялата ромейска земя. Наистина манихеите са по природа твърде войнствени и като кучета са алчни да лочат човешка кръв. Научавайки това, император Алексий заповядал на доместика на Запада Пакуриан, когото познавал като най-способен да организира и ръководи войска и като най-остроумен да извършва разни стратегически ходове, да събере войските си и да нападне заедно с Врана (също войнствен човек) скитите. Когато наближил до скитите, които били преминали теснините и се били настанили на лагер пред Белятово, и когато видял, че те са безбройно множество, той веднага загубил желание да се срази с тях, смятайки, че е по-добре да запази войската си, като засега не воюва, отколкото да загинат мнозина, като започне сражение със скитите и бъде бит. Но това не се понравило на Врана, който обичал твърде много рисковете и дързостта. За да не даде повод да го заподозрат в боязливост, като отлага сражението, доместикът се поддал на поривите на Врана, заповядал на всички да се въоръжат и като наредил войските за бой, тръгнал срещу скитите, ръководейки самия център на фалангата. Но тъй като ромейската войска не се равнявала дори на най-малката част от неприятелското множество, [още] при първия поглед всички се изплашили много. Все пак се хвърлили срещу скитите и мнозина загинали в сражението. Паднал и Врана, който получил смъртоносна рана. А доместикът, сражавайки се храбро и връхлитайки неудържимо с коня си срещу неприятелите, се блъснал в един бук и веднага издъхнал. Остатъкът от войската се пръснал на различни посоки. Научавайки това, императорът оплакал всички паднали поотделно и заедно, а за смъртта на доместика плакал още повече, леейки реки от сълзи, защото го обичал твърде много още преди да получи императорската власт. Разбира се, той не паднал духом поради това, но повикал Татикий и го изпратил в Адрианопол с достатъчно пари, за да плати на войниците годишната заплата и да събере отвсякъде войски, та да образува веднага боеспособна армия. А на Умбертопул заповядал да остави достатъчен гарнизон в Кизик и да замине бързо при Татикий само с келтите. Татикий, като видял латиняните и Умбертопул, ободрил се и веднага настъпил срещу скитите, тъй като бил успял да събере достатъчна войска. Като достигнал околностите на Филипопол, разположил лагера си край брега на течащата до Влисн6  река. Когато видял, че скитите се връщат от фуражировка и влачат със себе си голяма плячка и пленници, той отделил достатъчна част от войската си и я изпратил срещу тях, макар да не бил още поставил обоза вътре в лагера. Сам той, като се въоръжил и заповядал всички да се приготвят, построил фалангите и тръгнал след изпратените напред войници. Когато забелязал, че скитите с плячката и пленниците са се съединили на брега на Еврос7 с останалата войска на скитите, разделил войската си на две и като заповядал да засвирят от двете страни бойния сигнал, хвърлил се с голям рев и викове срещу варварите. В станалата ожесточена битка от скитите паднали твърде много, но мнозина се и спасили, като се пръснали. Татикий взел цялата плячка и се върнал във Филипопол като победител. Като разположил там цялата войска, той гледал къде и как да нападне отново варварите. Научавайки се за неизброимата им войска, разпратил навсякъде разузнавачи, за да може непрекъснато да бъде осведомяван от тях за положението на скитите. Върналите се обратно разузнавачи съобщили, че голямо множество скити пребивават около Белятово и грабят околните места. Татикий, който очаквал идването на скитите и нямал достатъчно сили срещу такъв неприятел, съвсем се объркал в мислите си и се намерил в затруднение. Все пак острил меча си и поощрявал войската към сражение. Между това дошъл някой си и известил, че варварите настъпват срещу него, и потвърдил, че са вече близо. Татикий веднага грабнал оръжие, въоръжил войската, преминал Еврос, разположил фалангите на отреди и застанал на позиция, като сам командвал центъра на фронта. И варварите се построили по скитски и разположили войските си за сражение. Те, изглежда, търсели повод за битка и предизвиквали противниците към сражение. Все пак и двете войски се плашели и отлагали сблъскването. Ромейската войска се бояла от неизчислимото скитско множество, а скитската войска се плашела, като гледала всички  неприятели, облечени в ризници, знамената, блясъка на облеклото и излъчваното от тях сияние, отразяващо звездните лъчи. От всички само смелите и дръзки латиняни искали да започнат първи битката и точели едновременно и зъби, и мечове. Татикий обаче ги сдържал. Той бил твърд и лесно могъл да отгатва бъдещето. И тъй двете войски застанали и всяка очаквала нападението на другата. И понеже никой войник и от двете войски не се осмелявал да препусне в бойното поле, а слънцето вече залязвало, и двамата военачалници се върнали в лагерите си. Това ставало два дни. И макар военачалниците да се приготвяли за сражение и всеки ден да заставали на позиции, скитите отстъпили рано сутринта на третия ден, тъй като никой не смеел да започне сражението срещу другия. Когато научил това, Татикий веднага тръгнал след тях. Но, както казват, нека тича пешак подир мизийска колесница.8 Скитите успели да преминат през Сидера9. Така се нарича този проход. И като не ги настигнал там, Татикий се върнал с всички войски в Адрианопол. Там оставил келтите, а на войниците заповядал всеки да се върне у дома си. Сам с част от войската [той] се върнал в столицата.

VII, I. С настъпването на пролетта10 Челгу11  (той бил главният началник на скитската войска) плячкосвал разположените около Хариопол12 градове, след като преминал отвъддунавските теснини с приблизително осемдесетхилядна смесена войска от савромати13 и скити14  и с твърде голямо число дакийска15  войска, чийто водач бил така нареченият Соломон16. След като успял да влезе и в самия Хариопол и да задигне голяма плячка, той завзел някакво селище, което се наричало Скотинон17. Когато се научили за това, Никола Маврокатакалон и Вебециот18, който получил прякора по родното си място,19 заминали с подчинените си войски за Памфил20. Виждайки, че жителите на селата от околните области поради големия страх бягат към градовете и укрепленията, те напуснали така нареченото селище Памфил и с цялата, войска се отправили за градчето Кули21. Скитите, които вървели след тях и открили така наречения маршрут (тази дума е войнишка) на ромейската войска, следвали един вид по петите ромейската войска. Когато вече се съмнало, Челгу построил войските си и решил да почне сражението срещу Маврокатакалон. Последният се изкачил с няколко началници върху издигащия се над равнината хълм, за да огледа варварската войска. Наблюдавайки множеството скити, той горял от нетърпение да започне сражението, но отлагал, като виждал, че ромейската войска, не се равнява дори на най-малката част от варварската войска. Като се върнал, той обсъждал с началниците на цялата войска и със самия Йоанакий22 дали трябва да нападне скитите. Понеже те го подбуждали, към това, пък и сам бил твърде наклонен към същото, като разделил войската си на три части, той заповядал да свирят бойния сигнал и завързал сражение с неприятелите. Тогава паднали мнозина ранени и не по-малко били убити. А и самият Челгу, който се сражавал храбро и разстроил цели фаланги, ударен смъртоносно, издъхнал. При бягането повечето паднали в реката23 между така наречения Скотинон и Кули, тъпчели се взаимно и се издавили. И тъй царските войници спечелили бляскава победа над скитите и се върнали в столицата. Като получили от императора дарове и почести според заслугите си, те се върнали с току-що избрания велик доместик на Запада, брата на императора — Адриан Комнин.

VII, 2. Скитите, прогонени по този начин от земите в Македония24 и край Филипопол, отново се върнали и се разположили на стан около Истър. И живеейки навсякъде безпрепятствено в нашата земя като в своя, те вършели грабежи. Когато чул това, императорът не могъл да допусне в ромейските предели да живеят скити, а същевременно и се боял да не би, като преминат теснините, да извършат отново нещо по-лошо от предишното. След това, като приготвил и въоръжил добре войската, отишъл в Адрианопол25,  а оттам се отправил за Лардея26, която лежи между Дямпол27 и Голое28. И там назначил за военачалник Георги Евфорвин и го изпратил по море в Дристра. А самодържецът, като останал там четиридесет дни, свиквал отвсякъде войските си. Като събрал достатъчно войска, той обмислял дали трябва да премине теснините и да завърже сражение със скитите, казвайки напълно справедливо за тези варвари, че на скитите изобщо не трябва да се дава отдих. Защото набезите на скитите, като започвали през някое от четирите годишни времена, не преставали през следващото годишно време: например не спирали през есента, ако са почнали през лятото, или ако са почнали през есента, не спирали през зимата. Това зло не се ограничавало с един годишен цикъл, но тревожело ромейската държава в течение на много години, макар да споменахме от многото години само няколко. Скитите не се разделили на две партии, макар и да ги привличал самодържецът често и по различен начин. Но никой, дори и тайно, не преминал на страната на императора, тъй като дотогава били още неразколебани. Никифор Вриений и Григорий Маврокатакалон, когото императорът откупил от скитите като пленник за четиридесет хиляди, не се съгласявали в никой случай на война със скитите в Паристрион. Но Георги Палеолог, Никола Маврокатакалон и други някои млади и в цветуща възраст поддържали желанието на императора и го съветвали да премине теснините на Хемус и да завърже сражение със скитите в Паристрион. На тяхна страна били и двамата сина на самодържеца Диоген — Никифор и Лъв, — които се родили в Порфирата, след като Диоген се възкачил на престола, и затова били наречени порфирородни. — — — Но, както казах, когато тръбата със силен звук подканила всички на път към Хемус, за да отидат против варварите, Вриений, който възпирал много самодържеца от предприятието, като не могъл да го разубеди, казал високо: „Знай, царю, че ще изпиташ най-бързите коне, ако преминеш Хемус." А когато някой го попитал какво значат тези думи, той отговорил: „Когато всички побягнат." Този човек, макар и да му били извадени очите поради бунт, все пак бил известен като най-умен и сръчен от всички във военните и стратегическите работи. Тези, които желаят да узнаят по-подробно как е бил ослепен споменатият Вриений поради бунт или въстание срещу самодържеца Вотаниат и как, уловен от - Алексий Комнин, който тогава бил велик доместик на западните и източните войски, бил предаден със здрави очи на Борил, тях ние  отпращаме до великия кесар.29  — — — А когато скитите забелязали, че Георги Евфорвин идва срещу тях с голяма войска и флота по Истър (тази река тече отгоре, от западните области, и като премине праговете30, се влива в Евксинския понт чрез пет устия: тя е голяма и пълноводна; тече през огромни полета и е толкова плавателна, че по нея могат да минават и най-големите и натоварени кораби; няма само едно име, но горната част и около изворите носи името Дунав, а долната част и около устието се преименува на Истър), и тъй като част от скитите забелязали по тази река Георги Евфорвин, а били чули, че и самодържецът се приближава вече до тях по суша с най-голяма войска, те намерили за опасно сблъскването с двете части и потърсили начин да избягнат бързо опасността. И така изпратили като пратеници сто и петдесет скити, които да се осведомят за условията на мира, същевременно да вмъкнат между думите и някое заплашване, а в известен момент и да обещаят, че ще помогнат на самодържеца, когато пожелае, с тридесет хиляди конници, ако склони да изпълни техните искания. Самодържецът обаче не искал да приеме пратеничеството, понеже разбрал, че скитите лъжат и че молят за мир, защото искат да избягнат близката опасност, и че ако само им се даде възможност, ще разгорят в голям огън прикриваната искра на злобата си. Докато се говорело това, Николай, един от подсекретарите, се приближил до самодържеца и му пришепнал на ухото: „В този час, царю, се очаква да стане затъмнение на слънчевата светлина." Понеже императорът не му повярвал, той се заклел, че не лъже. И тогава самодържецът, какъвто си е страшно находчив, казал, обръщайки се към скитите: „Предоставям решението на бога. И ако днес от небето се появи ясен белег, ще се съгласите напълно, че аз справедливо не приемам вашето пратеничество като подозрително, тъй като вождовете ви не преговарят искрено за мир. В противен случай, сам ще бъда изобличен, че съм се излъгал в предположението си." Не изминали и два часа, и слънчевата светлина изчезнала, така че целият слънчев кръг потъмнял, понеже под него минала луната.31  Тогава скитите се ужасили, а самодържецът ги предал на Лъв Никерит (той бил евнух, израснал от дете между войниците и очевидно твърде почитан), заповядвайки му да ги отведе с достатъчна охрана до царицата на градовете. Лъв с голяма охота поел пътя за Константиновия град. Варварите непрекъснато мислели за освобождението си и когато дошли до Малката Никея32, убили през нощта пазачите си, които били занемарили охраната им, и по околни пътеки се върнали при тези, които ги били изпратили. Никерит, който едва се спасил с трима души, настигнал самодържеца при Голое.

VII, 3. Когато се научил за това, императорът се уплашил да не би пратениците да озлобят против него цялата скитска войска и да го нападнат. Той нямал нужда, както някога Агамемнон Атреев, от сънища, които да го подтикнат към бой, но горял от желание да се бие и като преминал с войските си Сидера33, разположил се на стан около Вичина34. Тази река тече от околните планини. Тогава мнозина, които се били отдалечили от лагера за фуражировка, били убити, а мнозина пленени. Самодържецът на разсъмване бързо стигнал до Плискова35, а после се изкачил на така наречения Симеонов хълм36, който от местните жители се нарича Скитско събрание. Там се случило същото с отдалечилите се от лагера за набавяне на нужната храна. На другия ден [самодържецът] отишъл до една река, която тече близо до Дристра и отстои на около двадесет и четири стадия, и като разположил там обоза, построил лагер. А скитите, връхлитайки неочаквано от другата страна върху царската палатка, убили твърде много от лековъоръжените войници и пленили някои от храбро сражаващите се манихеи. При това във войската се появило голямо смущение и забъркване, така че безредно бягащите конници свалили и царската палатка. Това се изтълкувало за лош белег от неприятелски настроените спрямо самодържеца. А императорът, като прогонил с част от войската си далеч от палатките връхлетелите варвари, за да не създават смут, веднага вдигнал оттам лагера и прекратявайки вълнението, извършил с войските си похода в добър ред и дошъл до Дристра, за да [го] обсади със стенобойни машини (този град е прославен между градовете, разположени около Истър). И тъй, залавяйки се за работа, той обсадил града отвсякъде, съборил една от стените му и влязъл с цялата войска. Но двете крепости на казания град се държали още от близките на така наричания Татуш. Самият той успял да избяга, за да привлече куманите и да ги докара на помощ на скитите. При заминаването си оттам той казал на своите: „Аз съм напълно сигурен, че императорът ще обсади тази крепост. И тъй, когато видите, че той е заел това поле, побързайте и заемете първи господстващия хълм, който е най-удобен от останалите, и там поставете укрепен лагер. По този начин самодържецът не ще има спокойствие да обсажда крепостта, но ще трябва да се оглежда едновременно и назад, опасявайки се от вашия удар. А вие не преставайте да пращате против него денонощно на смени войници." Самодържецът се досетил какво трябва да прави. Той изоставил обсадата на крепостите и като се отдалечил оттам, разположил се на лагер до една рекичка, близо до Истър, обмисляйки дали трябва да нападне скитите. Палеолог и Григорий Маврокатакалон искали да се отложи сражението с печенезите и съветвали да се отправят в пълно въоръжение за Велика Пристлава37. „Защото скитите — казвали те, — като ни видят да вървим така, в пълно въоръжение и боен ред, не ще се осмелят в никой случай на сражение с нас. Но дори и да се осмелят да ни нападнат конниците без коли, знай добре, че ще бъдат бити, и ние ще имаме занапред най-укрепената крепост Велика Пристлава." Този преславен град, разположен до Истър,38 някога не е носел това варварско име, но имайки гръцко име, е бил и се наричал Мегалиполис39. Откак обаче българският император Мокър40 и потомците му, а освен това Самуил, последният от българската династия, какъвто е бил юдейският цар Седекия41, започнали да нападат Запада, градът получил съставно име, като запазил Мегали от гръцкото название и прибавил име от [езика на] славянородните, та започнал да се нарича от тях навсякъде Мегали [Велика] Пристлава. Привържениците на Маврокатакалон казвали: „И тъй, нападайки всекидневно от това прибежище скитите със стрели, ние не ще престанем да им вредим, нито изобщо ще им позволим да излизат от своя лагер за фураж или за доставяне на продукти." Докато се водели тези разговори, Диогеновите синове — и Никифор, и Лъв, — като млади и още невкусили от ужасите на битките, слезли от конете си, свалили им юздите и като ги ударили, прогонили ги в просото, прибавяйки: „Не се бой, царю! Сами, като извадим мечовете си, ще ги направим на късове." А императорът, който обичал рисковете и по природа се стремял към битките, изобщо не обърнал дори внимание на думите на възпиращите го съветници, но изпратил Георги Куцомит, поверявайки му царската палатка и целия обоз, към Ветрин42, а на войската си заповядал да не се пали тази вечер изобщо нито лампа, нито огън, но да бдят до зори с конете под ръка. Самият той на разсъмване излязъл от лагера, разделил войската на части, построил фалангите в боен ред и препускайки покрай войската, направил ѝ преглед. След това взел под своя заповед центъра на фронта, образуван от кръвните му роднини и близки, от брат му Адриан, който тогава командвал латиняните, и от други храбри мъже. Над лявото крило началствал кесар Никифор Мелисин, съпруг на сестра му. За началници на дясното крило били поставени Кастамонит и Татикий, на съюзническите езичници — савроматите Уза и Караджа.43 Императорът отделил шест души, именно двамата сина на Роман Диоген, Никола Маврокатакалон, който поради дългата си служба имал отдавна голям военен опит, Йоанакий, водача на варягите Набит и някой си служител на баща ми, по име Гула, поверил им охраната си и им заповядал да гледат само него и да не обръщат внимание никому другиму. Но и скитите, които по природа знаели да воюват и да се построяват, се наредили в боен ред и като поставили засади, свързали редиците си според военното изкуство и като защитили войската си посредством колите като с вал, тръгнали по отреди срещу самодържеца и започнали да стрелят отдалеч. А самодържецът, като построил войската на отреди, заповядал да не излиза никой от хоплитите напред, нито да нарушава строя, докато не се приближат до скитите за ръкопашен бой. А когато видят, че разстоянието между двете вървящи една срещу друга войски е колкото едни юзди, тогава да се хвърлят срещу неприятелите. Самодържецът прочее се бил вече приготвил така, когато се появили скитите, които вървели заедно с колите, жените и децата си. И когато битката пламнала, настанала голяма сеч от рано сутринта до късно вечерта, като от двете страни непрекъснато падали мнозина. Тогава и Лъв, синът на Диоген, препуснал смело срещу скитите и като се приближил до колите повече, отколкото трябва, паднал, ударен смъртоносно. А Адриан, братът на императора, комуто било поверено и началството над латиняните, когато забелязал, че в този момент устремът на скитите е неудържим, отпуснал напълно юздите на коня си и се понесъл чак до колите, но макар и да се сражавал храбро, върнал се само със седем души, като всички останали били съсечени или заловени от скитите. Сражението не било още решено и двете войски се сражавали ожесточено, когато отдалеч се появили някои скитски военачалници с тридесет и шест хиляди души. И тогава ромеите обърнали гръб, не можейки да удържат срещу такова множество.44 А императорът бил излязъл пред своята войска и бил застанал с меч в ръка. Държейки с другата ръка като знаме омофора45 на майката на Словото, той стоял, останал само с двадесет храбри конници, именно с Никифор, Диогеновия син, с протостратора Михаил Дука, брат на императрицата, и с присъстващите бащини слуги. Приближили се трима скитски пехотинци.

Двамата го уловили от двете страни за юздите, а другият — за прасците на десния крак. Самодържецът веднага отрязал ръката на единия, другия обърнал в бягство, като замахнал свирепо със сабята, а този, който го държал за прасците, ударил по шлема. Но той замахнал с меча по-леко и не ударил с всичка сила, боейки се, понеже силно замахнатият меч обикновено не улучва, да не му се случи едно от двете неща, а именно да удари своя крак или коня, който язди, и по този начин да бъде пленен от неприятелите. Затова, замахвайки внимателно с ръката, той бързо му нанесъл втори удар. Наистина само той във всички дела, думи и движения се ръководел от разума и не се увличал от гняв, нито се поддавал на увлечения. Мечът ударил голата глава на скита, тъй като от първия удар шлемът се бил отместил. Скитът веднага паднал на земята, без да издаде звук. А протостраторът, виждайки безредното бягство на отредите (фалангите се били вече разпаднали, тъй като войските бягали неудържимо), казал: „Защо, царю, се опитваш да се задържиш още тук? Защо рискуваш живота си, като пренебрегваш напълно спасението си ?" А той му отвърнал, че е по-добре да умрат, сражавайки се храбро, отколкото да се спасят, като извършат нещо долно. Протостраторът му отговорил: „Ти би бил достоен за похвала, ако говореше това като обикновен човек. Но защо да не предпочетеш по-доброто, щом твоята смърт създава опасност за всички? Защото ако се спасиш, ти пак ще победиш, като възобновиш войната." И тъй, виждайки надвисналата над главата опасност и дръзко нападащите ги скити, самодържецът загубил всяка надежда за спасение и казал: „Време е вече с божия помощ да се погрижим за собственото си спасение. Само че не трябва да вървим по един и същ път с бягащите, да не би тези, които преследват нашите, да ни срещнат на връщане. Но трябва да се хвърлим срещу тях — той посочил с ръка застаналите в първата редица скити — като хора, които са родени днес и днес ще трябва да умрат. И така, като минем с божия помощ зад скитските редици, ще вървим по друг път." Той казал това и като поощрил другите, сам пръв се хвърлил като мълния срещу скитите и ударил първия изпречил се, който веднага се смъкнал от седлото. И така той разкъсал скитските редици и заедно с придружаващите го се намерил в пространството зад скитите. Това извършил императорът. Α протостраторът в това време паднал, понеже конят му се подхлъзнал. Един от неговите слуги веднага му довел своя кон. И когато настигнал самодържеца, той вече не се отделил от него, защото го обичал много. Но тъй като имало голяма бъркотия между бягащите и преследващите, други скити отново настигнали императора. Той се обърнал веднага, ударил преследващия го и погубил не само него, но и други, както разказваха тези, които тогава са били заедно с него. Един скит, който настигнал отзад Никифор Диоген, искал да го удари. Самодържецът го видял и извикал на Диоген: „Гледай и назад, Никифоре!" Диоген се обърнал бързо и ударил преследвача в лицето. Ние сме слушали императора да разправя и по-късно, че не бил виждал никога у човек такава бързина и сръчност. И той добавяше: „Аз бих избил повече скити, отколкото имам косми на главата, ако в този ден не бях държал знамето."  И не преувеличаваше, защото кой е бил до такава степен скромен? Но разказът и естеството на нещата го караха да разправя понякога и за работите си на нас, заобикалящите го негови близки, и то при големи настоявания от наша страна. Обаче никой не е чул самодържецът да разказва нещо със самохвалство пред външни хора. Но когато задухал силен вятър и печенезите започнали да нападат, императорът не могъл вече да държи здраво знамето. Тогава един скит, като хванал с двете си ръце дълго копие, го ударил по бедрото, без да му пробие кожата, но му причинил страшна болка, която му останала за дълги години. Това го накарало да свали знамето и да го скрие в дъбовия храст, за да не го види никой. През нощта се спасил в Голое. (Затова и гражданите казвали: „От Дристра хубава крепост в Голое, Комнине.") С настъпването на деня пристигнал в Берое и останал там, за да откупи пленените.

VII, 4. В онзи ден, когато разбитите отреди бягали, Палеолог46 паднал от коня си и го загубил. Намирайки се в затруднение и виждайки надвисналата над главата си опасност, той се огледал дали няма да го зърне някъде и видял халкедонския предстоятел Лъв, за когото споменахме по-горе, облечен в свещени одежди, да му предлага кон. Палеолог яхнал коня и продължил да бяга. И вече не видял онзи свят човек. А Лъв бил със свободен дух и проявявал истински характер на архиерей. Имал блага душа и не винаги проявявал ревност към познанията, дори нямал точна представа за светите канони. Затова му се случили неприятностите, за които говорих горе, и загубил трона. Но Палеолог винаги обичал този човек и го почитал особено поради преголямата му добродетел. Не мога да кажа дали Палеолог се удостоил с това божествено явление поради твърде горещото си доверие в този човек или пък божественият промисъл е имал друго тайно намерение, което се проявило във връзка с този архиерей. Преследван от печенезите, Палеолог навлязъл в едно блатисто и обрасло с шубраци място и там намерил около сто и петдесет войници. Заобиколени от скитите, като виждали безизходното си положение, понеже не могли да се справят с толкова много врагове, те се доверили на ума на Палеолог, чието мъжество и непоколебимост познавали отдавна. А той ги посъветвал да нападнат скитите, та като презрат напълно живота си, да го спечелят може би по този начин. „Трябва да закрепим това решение с клетви, за да бъдем всички единодушни в този момент — никой да не изостава в нападението срещу скитите и всеки да смята чуждото спасение и опасност за свои." Палеолог препуснал силно и ударил първия срещнат, който залитнал веднага и паднал на земята. Другите препуснали нерешително и едни паднали, а други се върнали пак в сенчестата дъбрава като в дупка и като се скрили, се спасили. Когато Палеолог, преследван от печенезите, се изкачвал на един хълм, раненият му кон паднал и тогава той навлязъл в близката планина. Като търсел спасителния път и не могъл да го намери лесно, след единадесетдневно скитане срещнал вдовицата на един войник и няколко дни гостувал у нея. Нейните синове, които също се спасили от опасността, му показали спасителния път. Това се случило с Палеолог. А скитските вождове искали да избият пленниците, които държали, но мнозинството от събранието не се съгласило на това, искайки да ги продадат срещу откуп. Когато това мнение надвило, императорът бил известен писмено от Мелисин47, който, макар и да бил пленник, подбуждал много скитите към това решение. Императорът, който пребивавал още в Берое, след като получил достатъчно средства от столицата, откупил пленниците.

VII, 5. Β същото време до Истър пристигнал и Татуш с привлечените от него кумани. Като видели толкова голяма плячка и толкова пленници, те казали на скитските вождове: „Ние напуснахме домовете си и ви дойдохме на помощ, изминавайки такъв път, за да участваме както в опасностите, така и в победата. И тъй като ние сме си свършили цялата наша работа, не трябва да ни отпращате сега с празни ръце. Ние не дойдохме умишлено в края на войната и за това не сме причина ние, а самодържецът, който започнал по-рано битката. И тъй или разделете цялата плячка с нас, или ще ни имате вместо за съюзници за врагове." Скитите отхвърлили това предложение. Куманите не понесли това и помежду им избухнала ожесточена битка. Скитите, разбити напълно, едва се спасили в така наречената Озолимна48. Обградени от куманите, те останали там доста време, без да се осмелят да излязат. Езерото, което ние сега наричаме Озолимна, е най-голямото по диаметър и периметър и не отстъпва по големина на никое от езерата, споменавани някъде от географите. То лежи над Стоте хълма49 и в него се стичат най-големите и най-красиви реки. На повърхността му стоят многочислени, големи и товарни кораби, та и по това може да се заключи колко голяма е дълбочината му. Наречено е Озолимна не защото издава някакво лошо и тежко изпарение,50 а защото някога до езерото дошла хунска войска (тези хуни на прост език били наречени узи), която се разположила на лагер по бреговете на езерото. Затова то било наречено Узолимна, като е била прибавена, мисля, гласната υ. У старите автори ние никъде не намираме, че там е идвала хунска войска. Но тогава, през времето на император Алексий, всичките [узи], стекли се там отвсякъде, дали това име на мястото. Въпросът около езерото трябва да стои така, както ние за пръв път сега разказахме, за да посочим, че през време на многото и различни походи на императора понякога той, понякога стичащите се врагове са дали имена на много места. Подобно нещо зная и за македонския цар Александър, защото на негово име е била наречена и Александрия в Египет, и Александрия в Индия. Знаем също, че и Лизимахия е била наречена по името на един от неговите войни — Лизимах. И тъй не бих се учудила, ако и цар Алексий, подражавайки на Александър, е дал в известни случаи нови имена на местата според племената, които се опълчили против него или били извикани от него на помощ, а в други случаи им е дал собственото си име за спомен от подвизите, които сам извършил. Толкова трябва да се каже за изясняване въпроса около гореспомената Озолимна. А куманите, понеже им липсвало продоволствие, се върнали у дома си, за да си го набавят и отново да се насочат срещу скитите.

VII, 6. През това време51 пребиваващият в Берое император събирал сили, въоръжавал пленниците52 и цялата останала войска. В същото време там се срещнал със самодържеца и фландърският граф53, който се връщал от Ерусалим. Той се заклел по латински обичай и обещал, че с пристигането в отечеството си ще му изпрати като съюзници петстотин рицари. И тъй императорът почел щедро знатния мъж и го изпратил доволен за отечеството му. После самодържецът се вдигнал оттам с войските си, които събрал отново, и пристигнал в Адрианопол. А скитите преминали планинските теснини, които се намирали по средата, и построили лагера си между Голое и Дямпол, край така наречената Маркела54. Самодържецът, научавайки се за положение го около куманите, тъй като се очаквало тяхното връщане, се боял, като подозирал, че ще дойдат. И тъй той извикал Синезий55, снабдил го с хрисовул до скитите и го изпратил с поръчение, ако се съгласят да сключат договор и дадат заложници, да ги задържи от по-нататъшното напредване, да се погрижи да останат на мястото, което са заели, и при тези условия да им достави богато продоволствие. Той мислел да ги използва против куманите, ако те отново дойдат до Истър и се опитат да минат по-нататък. Ако скитите не се съгласят, той да ги остави там и да се върне. Споменатият Синезий отишъл при скитите и като им казал това, което трябва, убедил ги да се съюзят с императора. И докато бил там, той удостоил с вниманието си всички и премахнал всеки повод за недоволство. Но куманите, които се приготвили за войната със скитите, се върнали отново. Като не намерили скитите и научили, че те са преминали през теснините, достигнали са до Маркела и са влезли в договорни отношения с императора, те поискали позволение да преминат теснините и да нападнат скитите. Императорът им отказал това, понеже успял да сключи вече мир със скитите, и добавил: „Засега нямаме нужда от помощ. Получете щедри дарове и се върнете." И той отправил приятелски пратениците, като се отнесъл с тях ласкаво и им дал щедри дарове. Това дало смелост на скитите и като нарушили договора, те се върнали към предишното безчовечие и грабели близките градове и земи56.  Изобщо всички варвари са непостоянни и нямат обичай да спазват договорите. Когато видял това, Синезий се върнал при императора и като очевидец му съобщил за неблагодарността и вероломството на скитите. А когато те дошли до Филипопол и императорът научил за това, той се намерил в тежко положение, защото нямал достатъчно войски срещу толкова големи пълчища, за да може изобщо да завърже с тях сражение. Но какъвто си бил майстор да намира изход от затрудненията и бил свикнал да не пада ни най-малко духом в опасностите, той решил, че трябва да ги унищожи със стреляне отдалеч и със засада. И тъй той узнавал местата и градовете, където скитите възнамерявали да стигнат на сутринта, и сам изпреварвал вечерта тяхното идване. Ако се научавал, че те искат да достигнат вечерта до някое място, той отивал там сутринта. И доколкото можел, той се биел с тях отдалеч чрез престрелки и засади, за да не могат да завладеят крепостите. Така и двете страни — и скитите, и императорът — дошли до Кипсела57. Тъй като очакваната наемна войска не била още пристигнала, самодържецът бил в затруднение, защото познавал бързината на скитите и виждал, че те бързо идват вече до самата царица на градовете. Нямайки достатъчно войски против толкова големите пълчища, той, както казват, избрал от двете злини по-малката и склонил отново към преговори за мир. И тъй, като пратил при тях пратеници, той се осведомил за условията на мира. Те пак изпълнили желанието на императора.58  Но Неанц59 успял да мине на страната на императора, преди да се сключи мирът. И тъй Мигидин бил изпратен да събере храна от околните селища. В станалата по-късно битка при селището неговият син, който се втурнал буйно срещу печенезите, увлечен от една скитянка, бил дръпнат с желязна кука между колите и пленен. По молба на неговия баща императорът откупил отрязаната му глава. Баща му умрял, след като поради непоносима скръб удрял три денонощия с прашечен камък гърдите си. Но мирът със скитите не траял дълго. Те като кучета се върнали отново на собствените си повръщания.60 Вдигайки се от Кипсела, те дошли в Тавроком61 и като презимували там62, опустошавали околните селища.

VII, 7. А когато пролетта вече настъпила,63 те отишли оттам в Хариопол. Императорът, който пребивавал в Булгарофигон64, не се бавил повече. Той отделил достатъчна част от войската, всички отбрани войници и самите така наричани архонтопули — млади войници, които до един били с току-що поникнала брада, но с неудържим устрем, — и им заповядал да нападнат отзад скитите, които стояли начело на колите. Дружината на архонтопулите се среща за пръв път при Алексий. Тъй като ромейската държава останала без войска поради нехайството на предишните самодръжци, [Алексий] събрал отвсякъде синовете на загиналите войни, обучил ги във военно изкуство и ги нарекъл архонтопули, като че ли са били синове на архонти65, за да ги подсеща името им за благородството и мъжеството на техните родители и така самите те да си спомнят за неукротимата войнственост и да станат по-храбри, ако моментът изисква от тях смелост и сила. Тази дружина на архонтопули, за да бъда кратка, се състояла от две хиляди души, какъвто е бил някога така нареченият свещен отред на спартанците. И тъй тези току-що събрани архонтопули били изпратени и отишли да се бият. Но скитите били на засада в дъното на теснината и наблюдавали напредването им. И като видели, че са се насочили към колите, хвърлили се с неудържима сила срещу тях. В станалия ръкопашен бой паднали, сражавайки се храбро, около триста архонтопули. Императорът много време скърбял дълбоко и проливал по тях горещи сълзи, зовейки всекиго по име, като че ли бил само заминал някъде. И тъй, като надвили противниците си, печенезите преминали през Хариопол и опустошавайки всичко, свърнали към Апрос66. Императорът си послужил отново с предишния начин, изпреварил ги и влязъл в Апрос, защото, както казахме много пъти, той нямал достатъчно войски, за да влезе в сражение с противниците. Ето защо, узнавайки, че те на разсъмване ще отидат за продоволствие, той извикал Татикий, за когото стана дума на много места в разказа, и му поръчал да вземе със себе си тези, които минавали за най-храбри от агурите67, отбраните от личната му гвардия и всички латиняни и като станат рано сутринта, да наблюдават излизанията на скитите, така че, когато видят излизащите за продоволствие скити да се отдалечават много от своя лагер, да ги нападнат с всички сили. Татикий изпълнил заповедта, убил триста души, а довел и доста пленници. Какво станало след това? Пристигнали изпратените от фландърския граф около петстотин отбрани рицари, които му довели като дар сто и осемдесет отбрани коня. Но те му продали и всички излишни коне. Императорът ги приел и им се отблагодарил достойно. Той изпратил тези рицари да пазят Никомидия, понеже получил от Изток известие, че против нея готви поход управителят на Никея Апелхасим68, когото персите обикновено наричат сатрап, а турците, които сега са господари на страната на персите, зоват емир.

VII, 8. Тогава и Чаха69, осведомен за различните затруднения на императора на Запад и за непрекъснатите войни на печенезите с него, намерил сгоден момент70 и сметнал, че трябва да има флота. — — —71 Този Йоан Дука бил изпратен от самодържеца в Епидамн с достатъчно войска, за да организира грижливо защитата около Дирахиум, а също така да подеме войната срещу далматите. Защото така нареченият Бодин, който бил твърде войнствен и изпълнен с лукавство, не желаел да се ограничи в своите граници, но всекидневно нападал близките на Далмация селища и ги присъединявал към своите предели.72 А Йоан Дука, след като прекарал единадесет години73 в Дирахиум, отнел много от подвластните на Вълкан крепости, изпратил на самодържеца много пленници далмати и най-после хванал и Бодин74 в едно ожесточено сражение с него. — — —75

VII, 9. След като се разпоредил по този начин относно Чаха, самодържецът научил, че скитите се насочили отново към Русион76 и че разположили лагера си до Поливот77. Той излязъл незабавно от Константинопол и стигнал до Русион. Съпровождал го дезертьорът Неанц, който кроял срещу него някакъв страшен и подмолен план. При него били и Канц и Катран, които били войнствени мъже и имали силни чувства към императора. Виждайки отдалеч доста голяма група скити, самодържецът влязъл в сражение с тях. Мнозина от ромеите паднали в боя, някои били пленени и умъртвени от скитите, но доста много се добрали до самия Русион. Това обаче станало в битка срещу фуражирите на скитите. Императорът се ободрил след пристигането на латиняните, наречени маниакати78, и решил на следния ден да започне отблизо сражение срещу скитите. Разстоянието между двете войски не било голямо и той не се осмелил да даде бойния сигнал с тръба, понеже искал да започне сражението неочаквано. Извикал Константин, който се грижел за царските соколи79, и му заповядал да вземе привечер тъпана и обикаляйки войската цяла нощ, да го бие и да съобщава да се готвят, защото императорът искал да започне сражението на разсъмване без боен сигнал. А скитите, като напуснали Поливот, успели да завземат селището, наречено Ада80, и там разположили лагера си. По този начин самодържецът се приготвил още от вечерта. На разсъмване той разпределил войската, наредил я в бойни редици и тръгнал срещу скитите. Преди да стане сблъскването, но когато били вече построени всички редици, Неанц се възкачил на един съседен хълм, за да разгледа от него, както казвал, скитските отделения и да съобщи тяхното разположение на самодържеца, но извършил точно обратното. Тогава той посъветвал на своя си език скитите да наредят колите и да не се боят от самодържеца, който бил вече уплашен от предишното поражение и бил готов да бяга, понеже нямал достатъчно войски и съюзници. Като казал това, слязъл при самодържеца. Някакъв полуварварин, който знаел скитски език, чул казаното от Неанц на скитите и съобщил всичко на императора. Когато Неанц се научил за това и потърсил доказателство, полуварваринът излязъл дръзко напред и го изобличил. А Неанц, като извадил бързо меча си, отрязал главата на човека пред очите на императора и пред застаналите от двете страни фаланги. И аз мисля, че Неанц увеличил още повече подозрението против себе си в предателство, което искал да избегне с посичането на предателя. Защо наистина не изчакал изобличението? Но, както изглежда, той искал да изтръгне навреме езика, който съобщавал неговите коварства, и се осмелил на нещо много рисковано, извършвайки деяние, достойно за варварин, но се показал колкото дързък, толкова и подозрителен. Императорът не наказал веднага варварина, нито го предал на съд, макар да било необходимо. Той веднага обуздал пламналото си от гняв и негодуване сърце, за да не пропъди дивеча и да не смути фалангите. Сдържал и прикрил гнева си към Неанц, макар и да подозирал предателството и измяната на този човек и по предишните му дела, и по други признаци. Военните работи били в най-критично положение и поради това императорът временно сдържал негодуването си, понеже в момента не знаел какво да направи. А Неанц след малко време се приближил, слязъл от коня си и поискал от императора друг. Той веднага му дал отличен кон с царско седло. Неанц се качил на коня и когато двете войски вече тръгнали една срещу друга през междинното поле, той дал вид, че препуска срещу скитите, но като обърнал острието на копието назад, отишъл при своите и им съобщил много неща за войската на императора. Използвайки съветите му, те завързали тежко сражение със самодържеца и разбили напълно войските му. Като видял, че фалангите са пръснати и че всички бягат, императорът се намерил в безизходно положение и не пожелал да рискува неразумно. Затова обърнал коня си и се оттеглил до течащата близо до Русион река. Там спрял коня си и с няколко военачалници пропъдил, доколкото било възможно, преследвачите и като препускал срещу тях, убивал мнозина, но понякога и сам бил раняван. Когато обаче, бягайки от друга посока, дошъл до реката и Георги, по прякор Пир,  самодържецът гневно го извикал при себе си. После, виждайки дързостта на скитите, които се увеличавали всекичасно, понеже им идвали на помощ други, той оставил там Георги и другите със заповед да оказват умерена съпротива на скитите, докато се върне. Сам бързо обърнал коня си, преминал на отвъдния бряг на реката и влязъл в Русион. Той заповядал на всички избягали войници, които заварил там, на всички местни русионци, които били на възраст да носят оръжие, дори и на самите селяни да излязат по-бързо заедно с колите си и да застанат по брега на реката. Заповедта била изпълнена мигновено и като ги наредил някак в редици, той пак препуснал към Георги, макар четиридневната треска да го измъчвала така, че от треперенето да му тракали зъбите. А и цялата скитска войска, която се събрала вече, като видяла двойно по-големите бойни редици и толкова голямата енергия на самодържеца, знаейки при това и смелостта му, и че е еднакъв и в победите, и в пораженията, и че устремът му е неудържим, стояла, без да смее да се срази с него. А самодържецът, понеже бил трескав, но най-вече понеже всички разпръснали се войски не били успели да се завърнат, и той се суетял и яздейки бавно, обикалял редиците и показвал пред скитите своята дързост. И станало така, че двете войски стояли неподвижно до вечерта. А когато нощта вече настъпила, те се завърнали без бой в становете си, защото се бояли и не могли да се решат да воюват. Пръсналите се пък при първото сражение на различни посоки след малко се завърнали, отново в Русион. Повечето от тях изобщо не взели участие в боя. И Манастра81, и Уза, и Синезий, хора войнолюбиви и извънредно войнствени, като минали през селището наречено тогава Аспрон82, пристигнали в Русион, без да са участвали в бой.

VII, 10. Самодържецът, измъчван, както казах, от обхваналата го треска, полегнал за малко, за да се съвземе. Но все пак и при това положение не бил без работа, защото мислел какво ще трябва да направи на другия ден. При него се явил Татран83. Този скит, който често минавал на страната на самодържеца и отново избягвал при своите, бил удостояван от него толкова пъти с прошка, че поради тази толкова голяма снизходителност изпитвал към императора голяма обич. Той, застъпвайки с цялото си сърце — и в мислите, и в делата си — интересите на самодържеца, му казал: „Предполагам, царю, че утре скитите ще ни обкръжат и ще искат да започнат сражението срещу нас. Трябва значи да изпреварим и на разсъмване да се построим извън стените." Императорът го похвалил и възприемайки съвета му, решил да го изпълни при изгрев слънце. А Татран, като казал това, отишъл при вождовете на скитите и им съобщил следното: „Не се възгордявайте от миналите поражения на самодържеца и макар и да ни гледате малобройни, не се решавайте лекомислено на сражение с нас. Владетелят по сила е непобедим и много наемна войска се очаква да пристигне. И ако не сключите мир с него, птици ще ядат телата ви." Такива били думите на Татран към скитите. А самодържецът намислил да отмъкне скитските, коне (те били твърде много), които пасели по полето и денонощно опустошавали нашата земя. Извикал Уза и Манастра и им заповядал, като минат с отбрани конници зад скитите, да влязат на разсъмване в полето и да отмъкнат всички коне и другите животни заедно с пастирите. Той добавил, че не трябва да се боят. „Защото — казал — вие лесно ще изпълните заповедта, понеже ние ще се сражаваме с тях отпред." И самодържецът не се излъгал никак в намерението си, защото думите му станали веднага дела. Самият той, очаквайки нападението на скитите против себе си, не позволил на съня да затвори очите му и изобщо не мигнал. Цяла нощ извиквал войниците, най-вече знаещите да стрелят, говорил им много за скитите, ободрявал ги и им давал полезни съвети за очакваното ново сражение — как да опъват лъка и да пускат стрелите, как понякога да спират конете и отново да препускат и как, ако и това потрябва, да слизат от конете. Това била работата му през нощта. А след като поспал малко, на разсъмване всички скитски военачалници преминали реката и, изглежда, търсели да започнат сражението. Предположението на самодържеца се сбъдвало вече (той наистина беше способен да предвижда бъдещето, защото беше придобил голяма опитност в честите сражения, които възниквали всекидневно срещу него). Скачайки веднага на коня, той заповядал да засвири бойната тръба, наредил бойните редици и сам застанал начело. А като видял, че скитите напират по-дръзко от по-рано, веднага заповядал стрелците да слязат от конете и да вървят спешени срещу скитите, като непрекъснато опъват лъковете. След тях вървяла останалата част от бойните редици и самият самодържец, който командвал центъра на войската. Те нападнали смело скитите. В станалото ожесточено сражение скитите било поради гъстотата на стрелите, било защото виждали стегнатите ромейски редици и че самият самодържец се сражава храбро, уплашени, обърнали назад, като бързали да преминат обратно реката и бягали към колите си. Войниците от ромейската фаланга ги преследвали, препускайки с всички сили, и едни удряли с копията си гърбовете им, а други ги поразявали със стрели. Мнозина паднали убити, преди да достигнат брега на реката, а много други, бягайки с всички сили, пропаднали във водите на реката и отвлечени от тях, се удавили. През онзи ден от всички най-храбро се сражавали слугите, които се трудели около самодържеца, защото всички били в разцвета на годините си. А самодържецът, който в този ден се проявил като герой, се завърнал победител в лагера си.

VII, 11. Като си починал три дни, самодържецът се вдигнал оттам и се отправил за Цурулум. Предполагайки, че тук ще трябва да остане по-дълго време, той прокопал с наличните си войски откъм източната част на градчето достатъчно дълбок окоп и зад него поставил царската палатка и целия обоз. А и скитите се приближили към Цурулум и като чули, че самодържецът ги е изпреварил със завземането му, преминали реката, която тече през полето близо до това градче (местните жители я наричат Ксирогипс84), и се разположили на лагер между реката и градчето. И те били обкръжили града отвън, а императорът бил затворен вътре като обсаден. Но когато настъпила нощ, другите богове и бойци с гривести шлемове спели, както казва Омировата Калиопа85, а самодържеца Алексий не го ловял сладък сън, но цяла нощ бдял и кроял планове как да надвие с хитрост дързостта на варварите. Виждайки, че градчето Цурулум е построено на висок хълм, а цялата варварска войска се е разположила долу някъде по полето, и като нямал достатъчно войска срещу толкова големи пълчища, за да се реши да започне срещу тях сражение отблизо, той измислил нещо твърде хитро. Взел колите на жителите и като им махнал сандъците, осите заедно с колелата качил горе. После с помощта на въжета, които завързал за зъбците на стените, той ги окачил да висят в такъв вид една до друга отвън на горния край на стените. И щом намислил това, веднага го изпълнил. И в течение на един час наоколо висели колелата с осите като някакви кръгове, лежащи един до друг, допиращи се помежду си и прикрепени към осите си. Ставайки рано, самодържецът се въоръжил, заповядал да се въоръжат и другите и като ги извел извън стената, наредил войниците срещу варварите. А случило се така, че там, където висели колелата, на същата страна застанали нашите войници, а отсреща, на същата линия, се разположил противникът. След това самодържецът застанал в средата на заобикалящата го войска и поръчал на войниците, когато тръбата даде сигнал, да слязат от конете си и да настъпят пеша и бавно против неприятелите, служейки си много с лъковете си и с далечно стреляне да предизвикат срещу себе си скитската войска. А когато видят, че скитите се раздвижат и пришпорят конете си срещу тях, да побягнат назад презглава, после да се разделят постепенно на две части наляво и надясно и да дадат на неприятелите достатъчно място, за да се приближат до стените. Ако това стане, той бил известил на застаналите горе по стените, когато видят раздвояването на войската, да срежат с мечове въжетата и да пуснат колелата заедно с осите да се сгромолясат от горе на долу. Това станало според заповедта на императора. Цялата маса скити с варварски викове връхлетели на коне срещу нашата войска, докато всички наши войници вървели срещу тях пеша и бавно с изключение на императора, който ги придружавал на кон. Според плана на императора те ускорили малко стъпките си и отстъпвайки, се разделили помежду си така, че неочаквано отворили за варварите един вид най-широк достъп към входа за града. Щом скитите влезли в отвора между двете части на войската, и колелата се спуснали с шум и тропот, като отскачали на около един лакът от стената, понеже кръговете на всяко колело се удряли ο нея, и ускорявайки бързината си, запратени сякаш с прашка, се търколили сред варварските конници. От една страна, под влияние на собствената си тежест при внезапното падане, а, от друга страна, добивайки неудържима скорост поради наклона на мястото, колелата връхлетели страшно върху варварите и ги мачкали навсякъде, като един вид косели краката на конете. Като пречупвали ту предните, ту задните им крака, колите принуждавали конете да клякат на тази страна, където били ударени, и да хвърлят конниците на земята. Когато те падали така непрекъснато един върху друг, срещу тях от двете страни се впуснали и нашите войници и навсякъде се завързало страшно сражение със скитите. Едни загивали от изпратените стрели, други били поразявани от копия, а повечето от останалите се издавили, наблъскани към течението на реката от силно носещите се колела. На следния ден, понеже видял, че оцелелите скити се стремят отново към сражение, забелязвайки, че всички негови подчинени са бодри, самодържецът им заповядал да се въоръжат. Той въоръжил и себе си и като разположил войската в боен ред, слязъл към склона на хълма. После обърнал войската и застанал с лице срещу скитите, за да завърже с всички сили с тях сражение. Сам той заемал центъра на фронта. При станалото тежко сражение ромейските войски съвсем неочаквано спечелили победата и започнали да преследват неудържимо скитите. Когато самодържецът видял, че те са ги преследвали на достатъчно разстояние, той се уплашил да не би някои внезапно да нападнат ромеите от засада, да спрат бягството на скитите и след като бягащите се присъединят към тях, да нанесат страшно поражение на ромейската войска. Затова препуснал силно и заповядал на войниците си да дръпнат юздите и да дадат почивка на конете. Така се разделили помежду си през този ден двете войски — едните бягали, а императорът като блестящ победител се връщал радостен в своя стан. Скитите, разбити напълно, построили шатрите си между Булгарофигон и Малка Никея. Тъй като зимата вече настъпила,86 самодържецът решил, че трябва да се върне в столицата, за да може и сам той, и по-голямата част от войската му да си почине от многото битки. И тъй разделил войската на две, като в действащата част отделил от цялата войска всички, които били с по-бодър дух. За началници им поставил Йоанакий и Никола Маврокатакалон, за които вече често споменаваме в разказа. [Самодържецът] им заповядал да вкарат във всеки град достатъчно войници за гарнизон и да му изпратят от цялата страна пехотинци заедно с колите и впрегнатите в тях волове. С настъпването на пролетта той искал сам да започне срещу скитите по-голяма война и затова се грижел и уреждал нещата, които ще му бъдат от полза. И тъй, като наредил по този начин всичко, както трябва, той се върнал във Византион87.

VIII, 1. Когато самодържецът се научил, че скитските военачалници отделили известна част от войската си и я изпратили срещу Хировакхи88 и че нейното пристигане се очаква, какъвто си бил припрян в работите и не се показвал неподготвен дори в неочакваните опасности, той веднага взел определените за гарнизона на града войници и колкото новобранци имало, на брой около петстотин, въоръжил ги през нощта и на разсъмване излязъл, макар да нямало още седем дни от почивката му в двореца, не бил влизал в баня и не бил отърсил още праха от битките. Тогава обявил, че отива срещу скитите. А на роднините си, близките и на другите, които имали по-високо положение и били записани във войската, чрез пратеници заповядал така (било петък от Месопустната неделя89): „Аз тръгвам, понеже се научих за бързото нападение на скитите срещу Хировакхи. Вие елате с войските си при нас през Сирната неделя. За да не изглеждам строг и жесток, предоставям ви за малка почивка дните между петък и Месопустната неделя и понеделника на Сирната неделя."90 И тъй той веднага заминал направо за Хировакхи. Като влязъл в него, затворил вратите и прибрал ключовете. След това поставил верни хора от прислугата по зъберите на стените, като им заповядал да не дремят, но да оглеждат зорко стените да не би някой да се качи и като се наведе, да заговори със скитите. При изгрев слънце и очакваните скити дошли и се спрели до съседния на стените на Хировакхи хълм. Тогава от тях се отделили около шест хиляди и се пръснали за продоволствие, като стигнали до самия Декат91. Той отстои на около десет стадия от стените на столицата и това му е дало, изглежда, името. Другите останали да чакат някъде [около хълма). Императорът се изкачил по стените до зъберите и огледал полето и хълмовете дали скитите нямат някъде и друга войска и дали, като са поставили някъде засади, не възнамеряват да уловят този, който би се опитал да ги нападне. Като не забелязал обаче нищо подобно, около втория час на деня92 видял, че скитите не са се приготвили за сражение, а се канят да ядат и да почиват. Но виждайки голямото им множество и не смеейки да започне с тях открито сражение, той смятал за позор, ако те опустошат цялата страна и се приближат до самите стени на столицата, и то след като той е излязъл оттам, за да ги пропъди от страната. И тъй самодържецът извикал намиращите се под заповедите му войни и искайки да узнае мнението им, казал: „Не бива да се плашим, като гледаме множеството скити, но с надежда в бога да започнем сражение с тях. И стига само да бъдем единодушни, вярвам, че ще ги разбием напълно." И понеже те отказвали решително и отхвърляли думите му, той им казал, искайки да възбуди своите хора срещу опасността, като им внуши по-голям страх: „Ако отишлите за продоволствие скити се върнат отново и се съединят с присъстващите, опасността е пред очите ни. Те или ще превземат крепостта и ние ще станем жертва на клане, или ще ни пренебрегнат, ще се приближат може би до стените на града и като се разположат на стан някъде близо около вратите, не ще ни позволят да влезем в столицата. Затова ще трябва да рискуваме, а не да умрем безславно. Аз вече тръгвам и тези от вас, които желаят, нека ме последват, когато препусна и се хвърля сред скитите, а тези, които не могат или не искат, да не излизат дори от вратите навън." И веднага излязъл въоръжен през вратите, които гледат към блатото. Препуснал край стените и като се отклонил малко, заизкачвал се от задната част на хълма, защото разбрал, че хората, които са били с него, не ще го последват за фронтален бой със скитите. И той пръв насочил копието си, втурнал се сред скитите и ударил този, който му се изпречил най-напред. Но и съпровождащите го войни взели участие в боя и затова те убили твърде много скити, а някои и пленили. После, както имал обичай да измисля хитрости, самодържецът облякъл войниците в скитските дрехи и им заповядал да възседнат скитските коне. А [собствените] коне на войниците, знамената им и отрязаните скитски глави той предал на някои от по-сигурните, на които заповядал да отидат с тях в крепостта и да го чакат. И тъй, като наредил по този начин това, самодържецът слязъл със скитските знамена и с облечените в скитски дрехи войници до течащата близо до Хировакхи река93, през където сметнал, че ще преминат и връщащите се от фуражировка скити. А онези фуражири, когато ги видели да стоят там, смятайки ги, че и те са скити, доближили се до тях непредпазливо и едни били избити, а някои и пленени.

VIII, 2. Привечер (било събота)94 императорът се върнал с пленниците [в Хировакхи]. Той останал там и следващия ден, а в понеделник95 рано сутринта излязъл от крепостта. Като разделил войниците си на две части, той поставил отпред тези, които носели скитски знамена, а след тях пленените скити, всеки от които бил воден от местен жител. Отрязаните глави набучил върху копия, дал ги после да бъдат носени от други и заповядал да вървят така.

Сам той ги следвал на умерено разстояние заедно с войниците си и с употребяваните от ромеите знамена. А Палеолог, който бил припрян във военните работи, излязъл от Византион преди другите рано сутринта в Месопустната неделя. Познавайки бързината на скитите, той пътувал предпазливо. Като отделил неколцина от придружаващите го служители, той им заповядал да избързат на известно разстояние от него, да огледат полето, горичките и пътищата и ако някъде се появят някои скити, да се върнат бързо и да му известят. Когато разузнавачите, като вървели така, забелязали в полето, което се нарича Димилия, облечените в скитски дрехи и скитските знамена, те се върнали назад и казали, че скитите вече пристигат.

Палеолог се въоръжил веднага. Но по стъпките [на вестителите] дошъл и друг, който твърдял, че на достатъчно разстояние след предполагаемите скити се появили ромейски знамена и войници, които ги следвали. Тези, които известили това, отчасти се досетили за истината, отчасти се излъгали. Войската, която вървяла отзад, била наистина ромейска и по външност, и в действителност и императорът я предвождал. А тези, които вървели напред и били наредени по скитски, и те всички били от ромейската войска, само че били облечени в скитски дрехи. От една страна, те вървели така, както били облечени в тези дрехи по заповед на самодържеца, когато като привидни скити измамили истинските скити, както успяхме да изясним в разказа. От друга страна, императорът си послужил със скитското облекло, за да измами и се надсмее над нашите, които, като ги срещнат, да се уплашат, натъквайки се на нашите войски като на скити, и същевременно да им устрои една войнишка и безопасна шега, примесена със страх. И наистина, преди да се уплашат явно, те се съвзели, като видели отзад императора. Така императорът на шега изплашил срещналите го. Но докато виденото възбудило у другите страх, Палеолог, който надминавал всички с голямата си опитност и знаел колко много е изобретателен Алексий в хитростите, веднага разбрал, че това е негова хитрост, и дал смелост на себе си и другите ободрил.

А вече и цялото множество от близки и кръвни роднини, изостанали [в града], се вдигнало, защото бързали, както вярвали, да настигнат самодържеца според предварително уговореното. А било уговорено да го настигнат, както казахме, след Месопустната неделя, през Сирната. Но неуспели още да излязат от града, и императорът се връщал като победител. И затова, когато се присъединили към него, те не биха повярвали, че самият император е победител — толкова бързо бил спечелил победата, — ако не били видели набучените скитски глави върху острията на копията и останалите пощадени от меча скити, водени и влачени един след друг в окови и с извити назад ръце. Учудването се предизвикало от бързината на похода. Освен това зная (разказваха ни очевидци), че Георги Палеолог се оплаквал и сам себе си ругаел, че закъснял за битката и че не бил заедно със самодържеца, който спечелил такава слава с неочакваната победа над тези варвари. Твърде много му се искало и той да участва в толкова голямата слава.

А за самодържеца някой би могъл да каже онези стихове от Второзаконието, чийто смисъл се изпълнил и станал очевиден тогава: „Как един ще преследва хиляди и двама ще обърнат в бягство десетки хиляди?"96 Защото в онова време император Алексий се противопоставил почти сам срещу толкова голямо множество варвари и изнесъл благополучно цялата тежест на войната до самата победа. Ако се вземат пред вид помощниците му — колко и какви са били, — и после се съпоставят с военните хитрости на самодържеца, неговата опитност, сила и дързост, проявени срещу силата на варварското множество, всеки би намерил, че той е спечелил сам победата.

VIII, 3. Така бог дал тогава на владетеля тази неочаквана победа. Византийците се зарадвали, когато го видели да влиза, учудвали се на бързината, дързостта и ловкостта на предприятието, на внезапната победа и пеели, играели и славели бога, който им дал такъв спасител и благодетел. А Никифор Мелисин, такива са изобщо хората, се измъчвал и не можейки да понася това, казал: „Тази победа е радост без придобивки, скръб без загуби."

И наистина скитите, понеже били безброй и пръснати навсякъде на запад, опустошавали всичко и изобщо нищо от това, което им се случило, не пресякло неудържимата им дързост. Някъде на запад те превзели и някои градчета. Не пощадявайки и близките до столицата селища, те дошли до така наречения Ватис риакс97, където е построен храм на името на великомъченика Теодор. Мнозина посещавали всекидневно този храм, за да се помолят на светеца. А когато настъпвала неделя, благочестивите се стичали масово при свещения храм на светеца и денонощно стоели наоколо, в преддверието или в задната част на храма. Но неудържимият натиск на скитите се засилил до такава степен, че поради честите им нападения желаещите да се поклонят на мъченика не смеели да отворят дори вратите на Византион. Това били нещастията, които сполетели императора по суша от запад. Разбира се, и по море положението не било спокойно, но твърде опасно, тъй като Чаха отново събрал флота и опустошавал цялото крайбрежие. При това положение императорът се измъчвал и скърбял, разкъсван от всички страни от грижи. После му известили, че Чаха бил събрал вече от крайбрежните места по-голяма флота и като опустошил и останалите острови, които успял да завладее по-рано, дръзнал да мисли и за западните земи. Изпратил пратеници при скитите и ги съветвал да завладеят Херсон98. Чаха не оставял и дошлата от изток на помощ на самодържеца наемна войска, имам пред вид турците, да спазва нерушимо договора с императора, но ги подмамвал с богати обещания да напуснат самодържеца и да преминат на негова страна, щом се снабди с ечемик99. Като се научил за това, императорът, доколкото било възможно, побързал да събере наемна войска чрез писма, понеже и по море, и по суша положението за него било твърде лошо и падналата тежка зима затворила напълно изходите, така че и вратите на къщите не могли да се отворят поради преспите от сняг (тогава се случило да падне голям сняг, какъвто по-рано никой не бил виждал). Когато слънцето достигнало точно върха на пролетното равноденствие и войната от облаците спряла, а морето се успокоило, тъй като неприятелите напирали от двете страни, императорът сметнал, че трябва да се заемат по-скоро крайбрежните места, за да може едновременно да се противопостави лесно на идващите от морето неприятели и да се бие успешно против идващите от сушата.

И тъй той изпратил веднага пратеници до Никифор Мелисин, като му заповядал да дойде бързо в Енос100, защото от по-рано му бил съобщил с писма да набере колкото може повече войници, но не от ветераните (тях той разпръснал от по-рано по градовете на целия Запад, за да пазят по-главните от тях), но отчасти новобранци — някои от българите, други от тези, които имат скитнически начин на живеене (на говорим език се наричат власи101), а и някои други конници и пехотинци, които идвали от всички земи. Самият той извикал от Никомидия петстотинте келти на фландърския граф и като излязъл с близките си от Византион, пристигнал бързо в Енос. Там се качил на кораб, минал по цялата река102 и се върнал, след като разгледал цялото ѝ корито от двете страни и установил къде е най-добре да се построи лагер. През нощта свикал военачалниците, разказал им за положението на реката и за двата и бряга и [добавил]: „Трябва и вие утре да преминете реката и да разгледате цялото поле. И може би мястото, което ще ви посоча и където ще трябва да се построят палатките, ще ви се стори и на вас добро." Всички одобрили това и на разсъмване пръв той извършил преминаването, а после го последвала цялата войска. И с военачалниците отново разгледал бреговете на реката и издигащото се над тях поле, показал им понравилото му се място (било близо до градчето, наричано от местните жители Хирини103, от едната страна на което била реката, а от другата имало блато) и тъй като всички вождове го намерили единодушно за достатъчно защитено, той заповядал да се изкопае бързо ров и зад него разположил цялата войска. Сам с достатъчно пелтасти104 се върнал отново в Енос, за да отблъсне нападенията срещу нас на идващите оттам скити.

VIII, 4. А войниците в направения при Хирини лагер, като се научили за идването на безбройни скитски войски, съобщили за това на самодържеца, който се намирал още в Енос. А той веднага се качил на стражеви кораб и като минал покрай брега, навлязъл в реката през устието и се присъединил към цялата войска. Но виждайки, че неговите войски не отговарят [по количество] дори на най-малката част от скитската войска, той бил в затруднение и се страхувал, защото не виждал човешка помощ. Все пак не падал духом и не бездействал, но дълго и напрегнато размислял в себе си. На четвъртия ден видял, че далеч от другата страна вече наближава около четиридесетхилядна куманска войска. Боейки се да не би и те да се присъединят към скитите и да започнат срещу него ужасна война (а от това могъл да очаква само пълно унищожение), той сметнал, че трябва да ги привлече, защото и по-рано ги бил извиквал105. А куманската войска имала много други вождове, но между всички първи били Тогортак, Маниак106 и други твърде храбри мъже. Обаче като гледал множеството на пристигащите вече кумани и като познавал отдавна непостоянството им, самодържецът се уплашил да не би съюзниците му да станат врагове и неприятели и да му причинят най-голямо нещастие. И макар и да решил, че е по-сигурно да се махне оттам и с цялата войска да премине отново реката, той сметнал, че трябва преди това да извика куманските вождове. Те веднага се явили при императора, а също и Маниак, макар и по-късно от другите и отначало да отказвал. Разбира се, императорът заповядал на готвачите да им приготвят богат обяд. Когато се наобядвали добре, след като ги поздравил и удостоил с различни дарове, той им поискал клетва и заложници, понеже подозирал вероломството им. Те с готовност изпълнили искането и дали клетва за вярност, като поискали да им се позволи да воюват с печенезите в продължение на три дни. И ако бог им дадял победа, те обещавали да разделят на две цялата получена от тях плячка и едната част да отделят за императора. А самодържецът им позволил да нападнат скитите, както си искат — не само три дни, но цели десет дни, — и им отстъпил цялата плячка, която да вземат, ако бог им даде победа. Между това скитската и куманската войска оставали неподвижни, макар куманите да дразнели със стреляне отдалеч скитската войска. Не били изминали още три дни, когато императорът извикал Антиох (той бил благородник и се отличавал от мнозина с енергията си) и му заповядал да направи мост. След като мостът бил направен бързо от свързани с твърде дълги дървета лодки, императорът извикал шурея си, протостратора Михаил Дука, и брата си, великия доместик Адриан, и им заповядал да застанат край брега на реката и да не позволяват да преминават заедно пехотинци и конници, но пехотинците, колите с багажа и товарните мулета да минат отделно преди конниците. След като пехотинците преминали, той се боял от войските на скитите и куманите и очаквал, че ще го нападнат неочаквано. Затова моментално направил ров и зад него въвел всички войници. След това заповядал да минат и конниците. Сам той стоял на брега на реката и наблюдавал преминаващите. А Мелисин, постъпвайки според писмото на самодържеца, което успял да получи, събрал отвсякъде войски, изкарал от близките места и пехотинци, които карали вещите си и всичко потребно на коли, теглени от волове, и всичко това изпратил на самодържеца. Когато те достигнали на разстояние, откъдето предметът може да се види с очи, повечето помислили, че скитска войскова част напада самодържеца. Дори някой се осмелил и посочвайки с пръст, казал на самодържеца, че това са скити. А той, като сметнал говореното за истина и като не могъл да противостои на толкова много неприятели, се намерил в затруднение. Тогава извикал Радомир107 (той бил благородник, произхождал от българите и по майчина линия бил роднина на императрицата,108 нашата майка) и го изпратил, като му заповядал да разгледа идващите. Той изпълнил бързо заповедта и като се върнал, казал, че това са изпратените от Мелисин. Самодържецът се зарадвал много и като почакал малко идващите, преминал с тях реката. После веднага разширил още повече укреплението и присъединил новодошлите към останалата войска. А куманите веднага завзели окопа, който самодържецът напуснал с цялата войска, за да премине реката, и там се разположили на лагер. На другия ден самодържецът се вдигнал оттам и искал да заеме долния брод на реката, наричан от местните жители Филокалски109, но понеже се натъкнал на голямо количество скити, нападнал ги и започнал с тях жесток бой. В сражението били убити мнозина от двете страни. Все пак победата спечелил самодържецът, като разбил напълно скитите.

Като завършило по този начин сражението, войските се разотишли по своите лагери и ромейската войска останала тогава там през цялата нощ. На разсъмване ромеите се вдигнали оттам и дошли до някакво място, по име Левунион. Това бил хълм, който се издигал над полето. Самодържецът се изкачил на този хълм. Но понеже височината не могла да побере цялата войска, той изкопал около подножието на хълма ров и [направил] насип, достатъчен за цялата войска, и там настанил всички. Тогава при самодържеца се явил отново дезертьорът Неанц и заедно с него няколко скити. Когато го забелязал, императорът му припомнил предишната неблагодарност, упрекнал го и в други някои неща и окован го задържал под стража заедно с другите.

VIII, 5. Така действал самодържецът. А скитите, които се разположили около така наречената река Мавропотамос110, подмамвали тайно куманите, като ги викали за съюзници. Но те не преставали да пращат пратеници и при самодържеца и да искат мир. Самодържецът се досещал за коварните им намерения и им давал подобаващи отговори, искайки да ги държи в колебание, докато от Рим пристигне очакваната наемна войска.

А куманите, понеже намирали за съмнителни обещанията на печенезите, не минали изобщо на тяхна страна, но вечерта съобщили на императора следното: „Докога ще отлагаме сражението? И тъй, знай, че не ще те чакаме повече, но че при изгрев слънце ще ядем месо от вълк или агне.111 Когато чул това и видял решителността на куманите, императорът не искал вече да отлага сражението. Разбирайки, че този ден ще бъде напълно съдбоносен за войната, той обещал на куманите, че сражението със скитите ще стане на следния ден, а сам повикал веднага военачалниците, петдесетниците и другите и им заповядал да съобщят на целия стан, че сражението е определено за утре. Но макар и да предприемал това, той все пак се страхувал от безчисленото множество печенези и кумани, понеже подозирал, че помежду им има споразумение. Докато императорът мислел върху това, минали да се бият на негова страна смели и войнствени жители от планинските места, на брой около пет хиляди.112

И тъй, като не могъл да отлага повече сражението113, той започвал да призовава на помощ бога. При залез слънце той пръв започнал молитвата към бога при голямо освещение и с пеене на подобаващи химни в негова чест. И никому от войската не позволил да почива, но посъветвал всеки от по-разумните, а на по-грубите заповядал да правят същото. Тогава наистина могло да се види залязващото зад хоризонта слънце, но въздухът бил осветен като че ли не от едно светещо слънце, но от много други звезди, които разливали изобилна светлина. Защото всички били закрепили и запалили на върха на копието си факли или восъчни свещи според възможностите на всекиго. А възнасяните от войската молитви, изглежда, достигали чак до небесния свод или ако трябва да се каже истината, достигали до самия господ бог. Мисля, че от това трябва да се заключи за благочестието на императора, понеже наистина не искал да извърши нападението против неприятелите без негова помощ. Защото той не се надявал на войници, коне и военни машини, но се уповавал само на божията сила. Това ставало докъм средата на нощта. После, като си починал малко, скочил от сън и дал тежко въоръжение на леко въоръжените войници. Също така, понеже му липсвало желязно въоръжение за всички, той облякъл някои с ризници и шлемове, направени от коприна със същия цвят [на желязо]. Точно на разсъмване той се въоръжил тежко и като заповядал да свирят бойния сигнал, излязъл извън окопа. В подножието на така наречения Левунион114 (това място е*) той разделил войската и разположил фалангите на отреди. Самият самодържец, обхванат от страшен гняв, застанал начело. Дясното и лявото крило командвали Георги Палеолог и Константин Даласин. Манастра в пълно въоръжение застанал със своите войници на дясната страна на куманите. Защото, като видели, че самодържецът нарежда ромейските фаланги, и те въоръжили своите и ги поставили в боен ред според обичая си. На лявата им страна бил така нареченият Уза. На западната страна стоял с келтите Умбертопул. Укрепвайки така войската с фалангите като с кули и заграждайки я с ескадрони като със стени, самодържецът заповядал да засвири отново бойната тръба.

Ромеите от страх пред неизчислимото множество скити и безбройните коли, които им служели като стена, призовали единогласно милостта на вседържителя и отпускайки юздите, започнали сражението против тях, като последвали препускащия пред всички самодържец. Когато ромейският фронт добил вид на сърп и цялата войска и самите кумани като по даден сигнал извършили нападение срещу скитите, един от видните скитски вождове, предугаждайки бъдещето, се погрижил за спасението си и с няколко души преминал на страната на едноезичните кумани. И макар и те да се биели храбро срещу скитите, той се осмелил да премине по-скоро на тяхна страна, отколкото на страната на ромеите, за да си послужи с тях като с посредници пред самодържеца. Самодържецът, като видял това и като се уплашил да не би и други скити да преминат и да убедят куманите да вземат тяхната страна и после заедно с мислите си да обърнат и конете си срещу ромейската войска, какъвто бил бърз при вземане на полезни решения в крайно опасни моменти, заповядал веднага на царския знаменосец да застане със знамето в ръце до лагера на куманите. Скитските бойни редове били вече разкъсани и човек би могъл да наблюдава клане на хора, каквото никой никога не е виждал. Страшно било унищожението на скитите, които като че ли били вече изоставени от божията сила. Колачите, изморени от силното и постоянно махане на мечовете и капнали от умора, изоставали в устрема. А самодържецът препускал посред неприятелите и помитал цели фаланги, като поразявал изпречилите му се, а по-далечните ужасявал с викове. Когато пък видял, че слънцето хвърля лъчите си над главите на войниците, тъй като било точно пладне, самодържецът измислил следното нещо. Като извикал неколцина войници, той ги изпратил да накарат селяните да напълнят мехове с вода и да ги докарат, натоварени на собствени мулета. Щом видели това и съседите, без да им е било заповядано, започнали да правят същото, като един с помощта на амфора, друг с мех, трети с какъвто му попаднал съд освежавали тези, които ги освобождавали от страшната скитска ръка. А войниците сръбвали малко вода и отново започвали битката. И тогава могло да се види необикновена гледка — в този ден загинал цял народ, не десетки хиляди, но надминаващ всяко число, заедно с жените си и децата, без изключение. Това станало на 29 април, третия ден от седмицата115. Затова византийците пеели песен, която гласяла: „Скитите за един ден не видяха май." Когато слънцето било вече на залез и всички станали жертва на меча, включително децата и майките, а мнозина били и пленени,116 тогава самодържецът заповядал да свирят отбой и се върнал в лагера си. И наблюдателният човек могъл да види чудо [в това], как някога византийците, като тръгвали срещу скитите, изпонакупвали въжета и ремъци, с които да водят вързаните скитски пленници, а преживели обратното — сами били пленени и оковани от скитите. Но това станало, когато войната се водила при Дристра, Тогава бог сломил гордостта на ромеите. А по-късно, във времето, за което говоря, когато ги видял, че са в голямо затруднение, че са загубили спасителната надежда и че нямали достатъчно сила срещу толкова голямо множество, неочаквано бог им дарил победа, така че те оковавали, избивали и пленявали скитите. И не само това (подобно нещо може би се е случвало често и в по-малки сражения), но те само в един-единствен ден изтребили цял безчислен народ.

VIII, 6. Когато куманските и ромейските войски се разделили и самодържецът по време на запалване на лампите отишъл да вечеря, пред него се явил така нареченият Синезий и с негодувание му казал: „Какво е това, което става, и какъв е този нов начин на действие? Всеки войник води по тридесет и повече пленници скити. Куманското множество е близо до нас. Ако войниците заспят, което е неизбежно при толкова голямата им умора, и ако скитите се развържат един друг, извадят мечовете и ги погубят, какво ще стане после? Затова заповядай да избият веднага по-голямата част от тях," Но императорът го погледнал строго и му казал: „Ако и да са скити, все пак са хора; ако и да са врагове, все пак са достойни за милост. Но ти не зная какво мислиш, като бръщолевиш това.“  И понеже Синезий настоявал, той го отпратил гневно. Тогава императорът заповядал да се съобщи по цялата войска да вземат всичкото оръжие на скитите и като го поставят на едно място, да пазят пленниците. След тази заповед той прекарал безгрижно останалата част от нощта. Но по време на полунощната стража по божие ли внушение или не зная как, но като по даден знак войниците избили почти всички пленници. На разсъмване императорът чул за това и веднага заподозрял Синезий. Извикал го веднага, изобличил го силно и като го заплашил, му казал: „Това е твоя работа." И макар Синезий да се клел, че не знае, императорът заповядал да го задържат окован.

„Нека да знае — казал — какво нещастие са дори само оковите, та вече да не взема такива решения срещу хора." Може би той е щял и да го накаже, ако не се били явили пред императора роднините и близките му — велможи — и с обща молба не се били застъпили за Синезий. А по-голямата част от куманите, изплашени да не би самодържецът да замисли през нощта и срещу тях нещо лошо, заминали през нощта с цялата плячка и тръгнали по пътя, водещ към Дунава. Самият той на разсъмване, бягайки от миризмата на труповете, се вдигнал оттам и се отправил за мястото, наречено Каладендра, на осемнадесет стадия от Хирини. По пътя за там го настигнал Мелисин. Той не успял да участва навреме в битката, понеже бил зает да изпрати на самодържеца онова множество новобранци. Двамата, както е редно, се прегърнали и поздравили и през останалата част на пътя говорили за случилото се при поражението на скитите. Но когато след пристигането в Каладендра се научил за бягството на куманите, самодържецът натоварил на мулета всичко, което им се падало според смисъла на уговореното, и им го изпратил, като заповядал да бързат да ги настигнат, ако могат и отвъд Дунава, и да им предадат изпратеното. За императора, който бил говорил на всички много против лъжата, винаги му било тежко не само да лъже, но и да го подозират в лъжа. Толкова за избягалите. През останалата част на деня императорът нагостил богато другите, които го следвали. Той решил, че не трябва да им дава тогава полагащото им се възнаграждение, но че трябва да ги остави да изтрезнеят, след като се наспят, та, възвърнали по този начин разсъдъка си, да могат да почувстват това, което се прави. На другия ден извикал всички и им дал не само обещаното, но и много повече. Но тъй като решил да ги отпрати в отечеството им, той се уплашил да не би при отиването си да се пръснат за плячка и да причинят немалки загуби на лежащите по пътя им селища и затова им взел заложници. Но понеже и те поискали да им бъде осигурен пътят, той им дал Йоанакий (този човек се отличавал с храброст и ум), комуто възложил да се грижи за всичко, а така също и за безопасността на куманите чак до Зигос117. Това самодържецът извършил без съмнение по божий промисъл. И тъй, като приключил напълно всичко, самодържецът се завърнал тържествено във Византион като победител през месец май. Но нека свършим по този начин със скитската война, ако и да разказах от многото неща само малко и да се докоснах до Адриатическото море с върха на пръста. Наистина бляскавите победи на самодържеца, отделните поражения на неприятелите, единичните му подвизи, събитията през онова време, как във всичко постъпвал по различен начин и как по всякакъв начин се справял със страшните положения — всичко това не биха могли да изложат достойно нито втори Демостен, нито целият хор от оратори, нито цялата Академия и Стоа, дори ако се обединят в едно и прославят делата на Алексий.

 

1Според В. Васильевский, Византия и печенеги, Труды, I, СПб, 1908, стр. 131 и сл., това племе са русите, гонени от узите (у Ана Комнина обозначени като савромати). N. Jorga, La premiere cristallisation d'Etat Roumain, Academie Roumaine, Bulletin de la section historique, 1920, стр. 33 и сл. вижда в това скитско племе румъни. Златарски, Какъв народ се разбира у Ана Комнина под израза γένος τι Σκυθικόν, ИИД, 11—12, 1931 —1932, стр. 71 и сл., смята, че това са узи (торки). Г. Литаврин, Болгария и Византия в XI—XII вв., стр. 420, намира, че с този израз Ана Комнина назовава народите, които живеели покрай Дунава. Любарский, Анна Комнина, стр. 528, бел. 723, смята, че това са били печенезите.
2Според В. Васильевский, пос. съч., стр. 131 и сл., това са узите. Вж. Moravcsik, Byzantinoturcica, II, стр. 270, sub. v. Σαυρομάται № 3. Според Златарски, пос. статия, стр. 77, това са куманите.
3Татуш и Хали са очевидно тюркски имена. Вж. посочванията у Moravcsik, Byzantinoturcica, II, стр. 302. Според Златарски, пос. статия, стр. 78, Сестлав бил българин, а Сача — печенег. N. Banescu, Ein ethnographisches Problem am Unterlauf der Donau. Byz. 6, 1931, стр. 297, 306, ги смята за румъни. Срв. други мнения у Moravcsik, Byzantinoturcica, II, стр. 203 и 270.
4Според Златарски, пос. статия, стр. 79, това бил град на мястото, където сега се намира Мачин. С името Вичина се е наричала р. Камчия.
5Това станало през пролетта на 1086 г. Вж. Chalandon, пос. съч., стр. 108.
6Дн. развалини недалеч от жп. станция Малко Търново на десния бряг на р. Съзлийка.
7Превеждаме според четенето Εὕρος. Вж, Annae Соmnеnае Alexias, ed. Reifferscheidii, стр. XVI.
8Пиндарови думи, цитирани от Плутарх (Plut., Nic., I).
9Според Златарски, История, II, стр. 187, бел. 1, под Сидера тук не може да се разбира Котленският проход, през който печенезите обикновено нахлували в Южна България, а Змеевският проход до Стара Загора. Варварите минавали после през Хаинския и Твърдишкия проход и така прекосявали планината. Според М. Gyoni, La premiere mention historique des Vlaques des Wonts Balkans, AA, 54, 1952, стр. 505 и сл., Ана Комнина обозначава със Сидера навсякъде един и същ проход. Той го идентифицира с Ришкия (Върбишкия) проход. Вж. Любарский, Анна Комнина, стр. 530, бел. 733.
10На 1087 г.
11Печенежки вожд. За името вж. Moravscik, Byzantinoturcica, II, стр. 311.
12Дн. Айребол.
13Т. е. кумани.
14Т. е. печенези.
15Т. е. унгарска.
16Соломон, унгарски крал (1061—1074), който бил детрониран и изоставен от жена си, сестра на Хенрих IV. Той се съюзил с куманския вожд Кутеск, а по-късно и с печенежкия главатар Челгу.Вж. Златарски, История, II. стр. 188, бел. 1.
17Неотъждествено селище.
18Византийски пълководец.
19На р. Ефрат се намирал град с име Βίμπετζ.
20Памфил се намирал може би при дн. Узункюпрю, между Димотика и Родосто.
21Кули е крепост на пътя Енос - Цариград.
22Василий Куртикий, наричан още Йоанакий, родом от Цариград, знатен византийски пълководец.
23Златарски, История, II, стр. 189, бел. 2, вижда в тази река Поджа дере или някакъв друг приток на Айреболската река.
24Тема Македония обхващала земите на Западна Тракия и Източна Македония, между Струма и долното течение на Марица, с главен град Пловдив.
25Според В. Васильееский, пос. съч., стр. 50, и Златарски, История, II, стр. 190, императорът потеглил от столицата през лятото на 1088 г.; според Chalandon, пос. съч., стр. 114 — през лятото на 1087 г., защото печенежките пратеници били в Голое на 1 август 1087 г.
26Дн. Хисарлък, западно от Карнобат.
27Дн. Ямбол.
28Крепост при дн. село Лазарево, Карнобатско.
29Т. е. към Никифор Врнений, мъж на Ана Комнина и внук на бившия дук на Драч. По-нататък Ана Комнина описва качествата на Никифор Вриений.

30Т. е. Железните врата.
31Затъмнението станало на 1 август 1087 г.
32Т. е. Никица, сега Хавса, Одринско.
33Тук със Сидера е обозначен Верегавският (Чалъкавашкият) проход. Вж. Златарски, История, II, стр. 191, бел. 3, 192,
34Тук дн. р. Камчия. В. Бешевлиев, За името Дичина или Вичина на р. Тича, ИИБЕ, 8, 1962, смята, че първоначално в ръкописа е стояло Διτζίνα.
35Τ. е. Плиска.
36Според Златарски, История, II, стр. 497, 192, Симеонов хълм или Скитско събрание е по всяка вероятност хълмът при с. Войвода, с.-и. от Плиска.
37Т. е. Велики Преслав.
38Може би Ана Комнина смесва Велики Преслав с Преслав на Дунава. Според P. Nasturel, Peut-on localiser la petite Preslav a Pacuiul lul Soare? (Commentaire a Anne Comnene, Alexiade, VII, 3: Revue des Etudes sud-est Europeennes, 111(1—2), стр. 17—36), Преслав на Дунава може да се локализира при крепостта Pacuiul lui Soare. Вж. обаче възраженията на P. Diaconu, Autour de la localisation de la Petite Preslav, Revue des Etudes sud-est Europeennes, III (1—2), стр. 50—53, според когото Ана Комнина говори тук не за Малки Преслав, а за Велики Преслав. Вж. и I. Bromberg, Toponymical and historical miscellanies on medieval Dobrudja, Bessarabia and Moldo-Walachia, Byzantion, XII (1937), стр. 174—178; XIII (1938), стр. 459—465
39Т. е „Велик град".
40Според Ив. Дуйчев, Същинското значение на Μόκρος у Ана Комнина, ΜΠρ., VIII, кн. 3 (1933), стр. 14 и сл.; кн. 4 (1934), стр. 1 и сл. = J. Dujčev, Une interpolation chez Anne Comnene, Byzantion, X, 1935, стр. 107 и сл., е Крум. Κ. Hopf е дал същото обяснение още в 1867 г. (вж. Ersch-Grubers Encyklopädie. Bd. 85, 1241, Leipzig, 3867), което отбелязва и Дуйчев (МПр., 1933, кн. 3, стр. 19; Byzantion, X, 1935, стр. 115). По въпроса вж. и М. Vojnov, Μόκρος et γέφυρα chez Anne Comnene et Κοτόκιος dans la Vie Detaillee de st Clement d'Ochrida, Studia Balcania, I, стр. 95 — 101.
41Седекия (599—588 г. пp. н. е.) е последният юдейски цар.
42Вероятно сегашното с. Ветрен, западно от Силистра.
43Уза и Караджа били узи на венецианска служба. Срв. Moravcsik, Byzantinoturcica, 11, стр. 224.
44Сражението и поражението на ромейската войска станало през есента на 1087 г.
45Късо наметало за раменете, пазено като реликва от Богородица във Влахернската църква.
46Т. е. Георги Палеолог.
47Т. е. Никифор Мелисин.
48Дн. езеро Расим при устието на Дунава в Северна Добруджа. Вж. Златарски, История, II, стр. 105, 498. Според О. Pritzak, Fin hunnisches Wort, Zeitschrift der deutschen morgenland. Gesellschaft, 104, 1954, стр. 124 и сл., това е днепровският лиман, а първата част на думата Οὐξο- е тюркското име на Днепър — Özü. Вж. Любарский, Анна Комнина, стр. 535, бел. 774 и там посочената литература.
49Златарски, История, II, стр. 96, приема, че това е дн. Северна България между предпланините на Стара планина и Черно море. Според J. Harmatta, Das Volk der Sadagarren, Analecta orientalia memoriae Alexandri Csoma de Koros dicata, Budapest, 1942—1947, стр. 21—22, и картата в статията на М. Gyony, La premiere mention..., стр. 500, Стоте хълма били разположени в Добруджа. Вж. Любарский, Анна Комнина, стр. 535, бел. 771.
50Ὄζω значи „издавам миризма", а λίμνη — „езеро". Според P. Diaconu, Les Petchenegues au Bas-Danube, Bucarest, 1970, стр. 121 и сл., Ана обърква името на Озолимна, блато в Североизточна България, с името на Азовско море.
51Според Chalandon, пос. съч., стр. 327, това е било през последните месеци на 1087 г., а според Златарски, История, II, стр. 195 — през 1089 г. За разните мнения по въпроса за хронологията вж. Васильевский, Византия и печенеги, стр. 61, бел. 2. Вж. друга литература у Любарский, Анна Комнина. стр. 535, бел. 777.
52Т. е. откупените от Алексий пленени ромеи (вж. кн. VII, гл. 4).
53Роберт I Фризийски, който тогава се връщал от поклонение в Ерусалим.
54Според Златарски, История, II, стр. 196, бел. I—крепост, която ще трябва да се търси на връх Бакаджик при с. Войник. По-правдоподобна изглежда локализацията на В. Аврамов, Сборник Плиска—Преслав, I, София, 1929, стр. 191 и сл., който поставя тази крепост при Карнобат. Вж. общо за литературата по въпроса V. Besevliev, Die Protobulgarischen Inschriften, Berlin, 1958, стр, 139.
55Византийски военачалник.
56Събитията, последвали след нарушението на мира от печенезите, според Chalandon, пос. съч., стр. 119, станали през 1088—1089 г.
57Дн. гр. Ипсала.
58Според Васильевский, Византия и печенеги, стр. 146 и сл., Ана Комнина отнася този договор към зимата на 1089—1090 г. Вж. и Златарски, История, II, стр. 197, бел. 1;  Chalandon, пос. съч., стр. XXV и сл. За други мнения и литература вж. у Любарский, Анна Комнина, стр. 536, бел. 780.
59Печенежки вожд.
60Притчи, XXVI, 11.
61Малко селище, недалеч от Одрин. Вж. Златарски, История, II, стр. 198, бел. 2.
62През зимата на 1089—1090 г. Вж. Chalandon, пос. съч., стр. 120, бел. 1, 124.
63Пролетта на 1090 г. Вж. Chnlandon, пос. съч., стр. 120, бел. 1 ; Златарски, История, II, стр. 198.
64Дн. Баба ески.
65Както личи от следните редове, под архонти тук се разбират висши военни лица, прочути със своята храброст.
66Ἄπρως или Ἄπρος — римската колония Apri на запад от Родосто, дн. Кестридже на Коджа дере, южно от Айребол. Вж. Златарски, История, II, стр. 199, бел. 1. Според В. Leib, Anne Comnene, Alexiade, Paris, 1943, II, стр. 120, това е Abrasca. Вж. и Chalandon, пос. съч., стр. 127, бел. 6. Според К. Miller, Itineraria Romana, Stuttgart, 1916, кол. 518, Апри е Инеджик, а според G. Lampousiades, Όδοιπορικον Ἄπρως—Κερμιέν, Θρᾳκικά, II, 1929, това е Кермиен.
67Агури се наричали обикновено младежите с току-що поникнал мъх на
брадата. Тук думата е употребена в значение на млади слуги-войни, които влизали в личната гвардия на императора.
68За смъртта на Абул Касим Ана Комнина пише още в кн. VI, гл. 3, но там според Chalandon, пос. съч., стр. XVI, 105, бел. 2, стр. 126, бел. 2, тя се увлича и разказва и за по-късни събития.
69Емир на Смирна, който си бил поставил за цел да създаде огромна империя със столица Цариград. Вж. Chalandon, пос. съч., стр. 126.
70Според Chalandon, пос. съч., стр. 126, бел. 2, успехите на Чаха, за които пише Ана Комнина, трябва да се отнесат към 1088—1089 г. и само походът на Константин Даласин — към 1090 г.
71В пропуснатия откъс Ана Комнина разказва как с построената флота Чаха превзел някои острови, между κοитο Митилин и Хиос. Изпратената начело с Никита Кастамонит флота била разбита от Чаха. Начело на новата флата бил поставен (в 1090 г.) Константин Даласин, който заедно с Оп обсадил крепостта на Хиос. На обсадените се притекъл на помощ с флота Чаха. Флотата му била наредена по невиждан начин. Корабите били привързани с една верига и никой кораб не могъл самостоятелно да изостане или да напредне. Византийската флота отстъпила. Даласин вдигнал обсадата на Хиос и построил войската си за сражение. Турците обърнали в бягство рицарите, изпратени от фландърския граф, и византийците се оттеглили без бой до укрепленията си. Някои печенези, които се явили при Чаха, го осведомили за плановете на Даласин. В последвалия разговор с Даласин Чаха разказал историята си и предложил условия, за да върне всичко, което бил завладял. Даласин, подозирайки хитростта, дипломатически му отговорил, че ще трябва да почакат шурея на императора, Йоан Дука, който наближавал с много войска и кораби и чрез чието посредничество би могло да се сключи мир.
72Бодин, князът на Зета, използвал борбите на Византия срещу Роберт Гискар и после срещу печенезите и непрекъснато увеличавал своите владения. Той завладял Босна и Рашка, където за жупани поставил Марко и Вълкан. Вж. К. Jиречек, Исtopиja Срба, 1, Београд, 1911, стр. 228. След 1090 г. Ана Комнина споменава само два пъти Бодин и за господар на сърбите най-често посочва Вълкан (Chalandon, пос. съч., стр. 141—142).
73Фактически само от 1085 до 1091 г. Преди това господари на областта са били норманите. Вж. Chalandon, пос. съч., стр. 143, бел. 224; Любарский, Анна Комнина, стр. 538, бел. 800.
74Бодин бил пуснат обаче веднага на свобода, защото в 1091 г. той е вече свободен. Вж. Chalandon, пос. съч., стр. 141.
75Императорът извикал Йоан Дука от Драч, назначил го за началник на
флотата и го изпратил срещу Чаха. При разговорите си с Чаха Константин Даласин се надявал само на пристигането на Йоан Дука. Чаха обаче се отправил за Смирна, за да събере повече войска и така да се върне в Хиос. През неговото отсъствие Константин Даласин разрушил стените на крепостта и я превзел. После с цялата си флота пристигнал в Митилини.
76Русион обикновено се отъждествява с Рус кьой, а според Leib, Anne Comnene, II, стр. 116, бел. 2, това e Кешан, между Малгара и Родосто.
77Град в Тракия. Вж. Златарски, История, II, стр. 200, бел. 3.
78Те не са били войници (латиняни или нормани) от войската на разбунтувалия се Георги Маниак, който бил убит в 1043 г., но отред помощни войски — латиняни, — на коrто било дадено това име. Вж. Leib, Anne Comnene, стр. 117, бел. 2.
79Тук не става дума за лицето, коет носело титлата велик соколар, но за лицето, натоварено да храни царските соколи. Вж. Leib, Anne Comnene, стр. 117, бел. 2.
80Нелокализирано.
81В кн. XI, гл. 2, е споменат като „полуварварин". Вероятно е от куманско потекло. Вж. Moravcsik Byzantinoturcica, II, стр. 197.
82Вероятно това е споменатото в кн. VII, гл. 7, Ἄπρως.
83За етимологията на това име вж. посочванията у Moravcsik, Byzantinoturcica, II, стр. 302
84Реката край гр. Чорлу, спомената и у Theophyl. Simoc., VI, 3.
85Музата на епическата поезия.
86Зимата на 1090/1091 г.
87Т. е. в Цариград.
88Според Васильевский, Византия и печенеги, пос. съч., стр. 69,  Хировакхи се намирало между Кючук чекмедже и Буюк чекмедже. Според Златарски, История, II, стр. 117, бел. 2, това е може би дн. Чаталджа.
89Т. е. на 14 февруари 1091 г. Вж. Chalandon, пос. съч., стр. 128; Златарски, История, II, стр. 202.
90Сиропустната неделя от Великите заговезни е непосредствено след Месопустната.
91Декат е бил разположен на Via Egnatia, близо до Цариград. Вж. Janin, Constantinople byzantine, стр. 407.
92Часовете на деня започвали от разсъмването.
93Меласа или Кара су (Черна вода). Вж. Златарски, История, II, стр. 202.
94Битката станала в събота на 15 февруари 1091 г. Вж. Златарски, История, II, 202. У Любарский, Анна Комнина, стр. 229 и бел, 820 — на 17 февруари.
95Понеделник от Сирната неделя — 17 февруари 1091 г.
96Второзаконие, 32, 30.
97Предградие на Цариград. Може би дн. Бакър кьой, името му означава „Дълбок дол". Вж. Janin, Constantinople byzantine, стр. 414—415.
98Херсонес Тракийски, дн. Галиполски п-в.
99ὀπηνικα τὰς κρίθας καταλάβοι („щом се снабди с ечемик"). Васильевский, Византия и печенеги, стр. 73, превежда „когато дойде в Крития", понеже предполага, че τὰς κρίθας е име на град в Тракийския Херсонес. Вж. Златарски, История, II, стр. 203, бел. 1, който приема това тълкуване.
100Град при устието на Марица.
101От тези думи на Ана Комнина личи, че и по нейно време власите са били неуседнало, подвижно население
102Марица.
103Малка крепост на десния бряг на Марица. Вж. Златарски, История, II, стр. 204.
104Т. е. лековъоръжени войници.
105Само от това място личи, че Алексий Комнин ги бил извиквал и по-рано.
106За идентифицирането на тези кумански вождове с половецки князе от руските летописи вж. у Васильеьский, Византия и печенеги, стр. 98. Срв. Chalandon, пос. съч., стр. 132, бел. 3; Moravcsik, Byzantinoturcica, II, стр. 181, 316.
107Четвъртият син на българския цар Иван Владислав. Вж. Златарски, История, II, стр. 206.
108Мария, майката на Ирина, жената на Алексий I Комнин, е дъщеря на Иван Владиславовия син Траян и жена на Андроник Дука.
109За тези няколко места вж. предположенията на М, Gyoni, Le nom des Βλάχοι dans Alexiade d'Anne Comnene, BZ, 44, 1951, стр. 251 и сл.
110Дн. р. Еркене, приток на Марица.
111Т. е. ще се бият или с печенезите, или с ромеите.
112Златарски. История, II, стр. 500, смята, че това били българи от Родопската планинска област. Васильевский, Византия и печенеги, стр. 101, бел. 2, предполага, че това са прикарпатски руси, поданици на Василко Ростиславович, Leib Anne Comnene. II, стр. 140, е на мнение, че това са власи.
11328 април 1091 г.
114Хълм. Според Chalandon, пос. съч., стр. 133, това е река.
115Т. е. вторник, 29 април 1091 г., когато приключила шестгодишната византийско — печенежка война.
116Според Zonaras, XVIII, 23, византийците заселили част от печенезите в Мъглен.
117Т. е. до Стара планина. За това означение на Стара планина като планинска верига (Ζυγός=Catena—mundi) вж. Дуйчев, Проучвания, стр. 151 и сл.

 


 

10. Заговорът на Ариева и Умбертопул. Йоан, синът на севастократор Исак, бива обвинен, че замисля измяна

 

VIII, 7. Не изминали много дни от пристигането на императора в двореца; и били заподозрени в заговор против самодържеца арменецът Ариева и келтът Умбертопул (това са смели и войнствени благородници), които привлекли като съмишленици твърде значително множество. Представени били доказателства и истината била разкрита. След като заговорниците били вече дадени под съд, те били осъдени на изгнание и конфискуване на имотите, понеже самодържецът ги освободил напълно от законното наказание. Когато се научил, че се мълви за нахлуване на кумани, а освен това и за желанието на Бодин и далматинците да нарушат договора и да нахлуят в нашата земя, самодържецът се колебаел срещу кой неприятел да се насочи. Той решил, че най-напред трябва да се приготви за поход срещу далматинците, да завземе пръв клисурите, разположени между нашата земя и тях, и доколкото е възможно, да ги укрепи. И тъй свикал всички на съвет и им съобщил намерението си. Всички го намерили за полезно и той излязъл от столицата,1 за да уреди положението на Запад. Като пристигнал бързо във Филипопол, той получил писмо от тогавашния български архиепископ2 относно дука на Дирахиум Йоан, син на севастократора,3 в което се твърдяло, че той замислял да се отцепи. Цяла нощ и цял ден императорът се измъчвал, като, от една страна, отлагал разследването заради баща му, а, от друга страна, се страхувал да не би да излезе вярно това, което се мълви. Йоан бил младеж, а императорът познавал неудържимите пориви на младежта и затова се боял да не въстане и да причини тежка скръб на двамата — на бащата и на чичото. И затова решил, че трябва да бърза и да осуети по всякакъв начин намерението му, защото милеел извънредно много за него. И тъй самодържецът извикал тогавашния велик хетериарх4 Аргир Караджа, по произход скит, но твърде умен и обичащ добродетелите и истината, и му дал две писма. Едното писмо било до Йоан и имало следното съдържание: „Царство ми узна за варварското нахлуване през клисурите срещу нас и излезе от Константинопол, за да осигури границите на Ромейската империя. И ти прочее трябва да се явиш, за да докладваш за положението в подчинената ти област (защото се боя от Вълкан — да не би и той да замисли и предприеме нещо враждебно против нас). Освен това ти трябва да ни известиш и по положението в Далмация, и за самия Вълкан — дали се придържа към условията на мира (защото за него наистина ми се донасят всекидневно недобри известия). По този начин, като бъдем осведомени по-точно, ние ще можем да се приготвим по-добре срещу неговите планове, а и тебе, като ти дадем нужните инструкции, отново ще те изпратим в Илирик, за да спечелим с божията помощ победата, като нападнем неприятеля от двете страни." Това съдържало писмото до Йоан.

А писмото до първенците на Дирахиум гласяло така: „Тъй като се научихме, че Вълкан5 отново замисля война против нас, ние излязохме от Византион, за да заздравим планинските теснини между нашата земя и далматинците и същевременно да разузнаем по-точно положението около него и далматинците. Заради това ние решихме, че трябва да отзовем вашия дук и любим племенник на мое величество, и ви назначихме за дук този, когото изпращаме да ви връчи нашето писмо. Приемете го и вие и се подчинявайте на всичко, което ви заповяда." И тъй той предал тези писма на Караджата и му заповядал, когато пристигне, да връчи най-напред на Йоан отправеното до него писмо. И ако Йоан се подчини доброволно, да го отпрати с мир и да поеме сам защитата на областта, докато се върне отново. Ако ли се възпротиви и не се подчини, да извика първенците на Дирахиум и да им прочете другото писмо, за да му помогнат да залови Йоан.

VIII, 8. Като се научил за това, севастократор Исак, който се намирал в Константинопол, заминал бързо и за две денонощия пристигнал във Филипопол. Тъй като императорът спял, той влязъл безшумно в царската палатка, легнал на другото легло на царствения си брат и сам заспал, след като заповядал с ръка на бдящите върху съня на императора да пазят тишина. Когато се събудил и неочаквано видял брат си, императорът запазил тишина и сам заповядал на присъстващите да направят същото. А след като и севастократорът се събудил и видял буден царствения си брат, последният също погледнал към него. Тогава двамата се приближили и се прегърнали. После императорът поискал да узнае от брат си какво желае и коя е причината за идването му. Той му отговорил: „Заради тебе." А императорът му казал: „Напразно си бързал толкова и си се изморил." За момента севастократорът не отговорил. Той очаквал съобщението, което щял да му донесе от Дирахиум изпратеният по-рано от него човек. Защото, щом доловил слуховете за сина си, той му написал кратко писмо и му заповядал да се яви по-скоро пред самодържеца. И добавил, че и самият той бил излязъл от Византион за същата цел и бързал за Филопопол, за да поприказва, както трябва, с царствения си брат и да разсее донесеното на самодържеца против него, а същевременно да дочака идването му при самодържеца. След като се оттеглил от императора, севастократорът отишъл в отредената му палатка. Веднага влязъл тичешком и изпратеният при Йоан писмоносец, който се върнал оттам, и известил за идването на Йоан. Тогава севастократорът, освободен от подозрението, станал много по-самоуверен в мислите си, изпълнил се с гняв против първите доносчици на клевети срещу сина му и влязъл развълнуван при императора. Като го видял, самодържецът разбрал веднага причината, но все пак попитал как е. А той му отговорил: „Зле съм по твоя вина." Изобщо той не знаеше да обуздава избухливия си характер и понякога се възбуждаше от една проста дума. Към казаното добавил: „Аз съм разгневен не толкова на Царство ти, колкото на този тука (с пръст посочил Адриан6) лъжец." На това кроткият и благ император не отговорил нито дума. Той знаел как да успокои кипящия гняв на брат си. И тъй двамата седнали заедно с кесаря Мелисин Никифор и с някои свои близки по кръв и родство и насаме говорили помежду си за обвиненията против Йоан. Но когато видял как Мелисин и собственият му брат Адриан по косвен начин нападат неговия син, севастократорът отново не можал да сдържи душевното си вълнение, погледнал сурово Адриан и го заплашил, че ще му оскубе брадата и че ще го научи да не се опитва с явни лъжи да лишава императора от такива роднини. В това време пристигнал Йоан. Той бил веднага въведен в царската палатка и чул всичко, което се говорело против него. Разбира се, той не бил подложен на разпит, но като обвиняем застанал свободно и императорът му казал: „Погледни баща си, моя брат, и не искам да слушам това, което се говори против тебе. Бъди безгрижен, както по-рано." Всичко това било казано в царската палатка в присъствието само на роднините, без да има някакво чуждо лице. Когато по такъв начин били отстранени еднакво клеветите и замислите, императорът извикал брат си, сиреч севастократора Исак, заедно със сина му Йоан и след като говорил много, казал на севастократора: „Ти си иди със здраве в столицата и разправи на майка ни за нашите работи, а този (посочил Йоан) аз, както виждаш, отново изпращам в Дирахиум, за да се грижи за управлението на областта си." И тъй, разделяйки се по този начин, единият заминал на другия ден за Византион, а Йоан бил изпратен в Дирахиум.

 

11. Γригорий Γавра, обвинен в съзаклятие, бива даден на дука на Пловдив, за да го пази

 

VIII, 9. — — — 7 Гавра бил незабавно въведен по заповед на самодържеца и копието било веднага извадено от пазвата му. При обикновен разпит той съобщил всичко, издал съучастниците си и всички планове. Гавра бил осъден и самодържецът го предал на филипополския дук Георги Месопотамит, който да го пази в крепостта под стража като затворник. А Георги, синът на Декан,8 бил изпратен с писмо при тогавашния дук на Паристрион Лъв Никерит, за да пазел уж и той заедно с него крайдунавските земи, а в същност по-скоро да бъде наблюдаван от Никерит. А и Евстатий Камица9, и другите били заточени и затворени.

 

12. Алексий Комнин посещава границата c Далмация и я укрепява

 

IX, 1. След като по този начин се разпоредил с Йоан и Григорий Гавра, самодържецът напуснал Филипопол и завзел клисурите между Далмация и нашата земя. Той преминал всички теснини на така наричаната от местното население планина Зигос не на кон (това не позволява навсякъде планинската и пресечена местност, която била залесена и непроходима), но всички места пребродил пеша и ги огледал със собствените си очи, за да не остане нещо незащитено, което често пъти прави лесно преминаването на неприятелите. На едно място заповядал да се направят ровове, на друго да се приготвят дървени кули и където позволявало мястото, да се построят крепости от тухли и камъни. Той сам отмервал разстоянието помежду им и тяхната големина. На някои места заповядвал да се отрежат от корен високи до небето дървета и да се повалят на земята. Като преградил по този начин пътя на неприятелите, самодържецът се върнал в столицата. — — — 10

 

13. Вълкан нахлува в пределите на Византия

 

IX, 4. Самодържецът още не се бил освободил от толкова грижи и не се бил успокоил от тогавашните неприятности (макар и да не участвал лично в някои работи, той вземал участие и помагал в грижите по тях и уреждането им), и се насочил отново към друга борба. След две годишни обръщания на слънцето от поражението на скитите11 Вълкан (той имал абсолютната власт над далматинците и бил страшен и на думи, и на дела) излязъл от своите предели, опустошил околните градове и села и завладял и изгорил самия Липенион12. Когато императорът се научил за това, той не могъл да го понесе, събрал достатъчно войски и потеглил срещу сърбите13, направо към Липенион (това е малко градче в полите на планината Зигос, която отделя Далмация14 от нашата земя), за да излезе, ако е възможно, срещу Вълкан, да завърже с него жестоко сражение и ако бог му дари победата, да възстанови и докара в старото им положение Липенион и всичко останало. А Вълкан, като се научел за идването на самодържеца, вдигнал се оттам и отишъл в Свечани15. Това градче се намира на върха на споменатата вече планина Зигос между ромейските земи и Далмация.

Когато обаче самодържецът дошъл в Скопие, Вълкан изпратил пратеници да преговаря за мир. Същевременно той отхвърлял от себе си вината за станалите злини и я стоварвал изцяло върху ромейските военачалници, като казвал: „Те не искат да стоят в земите си, извършват чести набези и причиниха големи вреди на Сърбия. Занапред аз не ще постъпвам вече така, но ще се върна, ще изпратя на твое царство заложници от моите роднини и не ще прекрачвам моите граници." Императорът се съгласил с това. Той оставил там хора, които щели да възстановят разрушените градове и да вземат заложници, и се върнал в столицата. А Вълкан, когато му искал заложниците, не ги давал, а отлагал от ден на ден. Не изтекла още цяла година, и той отново излязъл да опустошава ромейската земя. И макар да получил различни писма, с които самодържецът му напомнял за договорите и обещанията, които бил сключил по-рано с него, той и при това положение не искал да изпълни обещаното. И тъй императорът извикал Йоан, сина на своя брат севастократора, и го изпратил срещу него с достатъчно войска. А Йоан, неопитен във война и детински жадуващ да се срази, заминал и като прехвърлил реката край Липенион, разположил лагера си край полите на Зигос, срещу Свечани. Това не останало скрито от Вълкан. И той отново се обърнал за мир и към Йоан, като обещавал, че ще даде обещаните заложници и че занапред ще спазва нерушим мир с ромеите. Но това били само прости обещания, а сам се готвел да го нападне неочаквано. И когато Вълкан вече тръгнал по пътя, водещ към Йоан, някой си монах го изпреварил, известил на Йоан за намерението му и потвърдил, че неприятелят вече пристига. Йоан обаче го отпратил гневно, като го нарекъл лъжец и измамник. Но събитията скоро потвърдили съобщението. През нощта Вълкан го нападнал и избил много от войниците в палатките. Мнозина, като бягали презглава, се издавили, отвлечени от водите на течащата надолу река. Тези обаче, които били по-хладнокръвни, потърсили палатката на Йоан и сражавайки се храбро, едва успели да я задържат за него. Така загинала по-голямата част от ромейската войска. А Вълкан събрал своите войски, отишъл горе на Зигос и се спрял около Свечани. Хората на Йоан ги видели, но понеже били малко и не могли да се сражават срещу толкова много хора, решили да преминат обратно реката. След като направили това, те дошли в Липенион, който отстоял оттам на около дванадесет стадия. И Йоан, понеже загубил по-голямата част от войските си и не могъл да се противопостави на превъзхождащите го по количество неприятели, поел пътя за столицата. После, като се одързостил по този начин, Вълкан опустошавал околните градове и села, понеже нямало вече кой да му излезе насреща.

Той разрушил напълно и отчасти опожарил и околностите на Скопие. И не се задоволил с това, но идвайки до Полоб16 и чак до Враня, опустошил всичко, заграбил оттам голяма плячка и после се върнал в земята си.

IX, 5. Когато узнал това, императорът не можал вече да търпи, но веднага се въоръжил отново. И тъй, като взел сам оръжие и въоръжил другите, които били край него, императорът тръгнал направо по пътя за Далмация. Той бързал да издигне отново разрушените преди това крепости, да възстанови старото положение и да отмъсти жестоко за извършеното против него от Вълкан. Прочее, като се вдигнал от столицата, той пристигнал в Дафнутион (това е стар град на четиридесет стадия от Константиновия град) и останал там да чака неуспелите да дойдат роднини. — — — 17 Когато самодържецът дошъл в областта на Серес,18 Константин Дука Порфирогенет19 който го придружавал, го помолил да се спрат в неговото имение. То било много приятно, с изобилна студена и пивка вода и имало достатъчно помещения, за да приеме императора. Името на това имение било Пентегостис. Императорът отстъпил на желанието му и спрял там. Но и на другия ден, когато поискал да потегли, Порфирогенет не се съгласил. Той поискал императорът да остане повече, за да си почине от пътуването и да измие в баня праха от тялото си. Освен това в негова чест били извършени големи приготовления за угощение. Императорът пак се подчинил на желанието на Порфирогенет. А когато Никифор Диоген, който отдавна искал да заграби царската власт и дебнел случай да може да убие лично императора, се научил, че той след окъпването излязъл от банята, препасал си меча и влязъл, като че ли се връщал по обичая си от лов. Татикий го забелязал и като знаел отдавна намеренията му, отпъдил го с думите: „ Защо влизаш по нереден начин и въоръжен с меч? Време е за баня, а не за пътуване, лов или сражение."

Никифор Диоген се оттеглил, без да постигне целта си. Предполагайки, че е вече заподозрян (съвестта е страшен изобличител), той решил да потърси спасението си в бягство, като отиде във владенията на царица Мария20 при Христопол21 или в Перник, или в Петрич22 и оттам според обстоятелствата отново да уреди положението си. Императрица Мария била успяла да го привлече от по-рано, понеже, макар и от различни бащи,23 по майка бил брат на неотдавна царувалия неин мъж Михаил Дука. На третия ден след това императорът си заминал. Той оставил Константин там на почивка, понеже се боял за нежния и неопитен юноша, който тогава за пръв път излязъл от дома си на война. Освен това бил единствен син на майка си. И загрижен силно за младежа, а и защото го обичал много като свой син, самодържецът му позволявал да се наслаждава заедно с царицата майка на пълна почивка.24

IX, 10. Такава неприятност се случила по вина на Диоген на самодържеца, когото непобедимата ръка на всевишния спасила от непосредствена опасност. Той не се поколебал от случилото се, но и при това положение заминал направо за Далмация. А когато Вълкан се научил, че той е дошъл в Липенион и че го е заел, не можейки да се противопостави на ромейските бойни редици, на тази стена от щитове и на цялата военна машина, веднага изпратил пратеници, за да иска мир, като същевременно се съгласил да изпрати обещаните заложници и да не върши занапред нищо лошо. Самодържецът приел радостно варварина, понеже презирал гражданската война и се отвращавал от нея.

Макар и да били далматинци, все пак това били християни. А Вълкан веднага дошъл смело, като довел със себе си роднините и по-важните жупани, и на драго сърце предал като заложници братовчедите си, по име Урош и Стефан Вълкан, и други някои, на брой двадесет. Наистина той нямал вече друга възможност, за да сключи мир. А самодържецът, като уредил по мирен начин това, което обикновено се решавало с война и оръжие, се върнал в столицата.25

 

1През пролетта на 1091 г. Вж. Златарски, История, стр. 220.
2Може би става дума за прочутия Теофилакт, архиепископ на Охрид, защото не се знае с точност откога е заемал архиепископската катедра в Охрид. Срв. Любарский, Анна Комнина, стр. 544, бел. 851.
3Йоан Комнин бил син на севастократор Исак, брата на Алексий Комнин; назначен бил за дук на Драч в 1090 г. Вж. Златарски, История, II, стр. 221.
4Началник на хетерията (гвардейска част, съставена от чужди наемници).
5Вълкан стои тук на пръв поглед вместо Бодин, за когото в същност е бил слухът, че подготвял война. За хипотезата на А. Петров, Константин Бодин,
Сборник статей, составленный и изданный учениками В. И. Ламанского..., СПб, 1883, стр. 25 и сл., че Вълкан и Бодин били едно и също лице, вж. Chalandoti, пос. съч., стр. 142 — 145, който я отхвърля.
6Адриан Комнин, брат на Алексий и Исак Комнин.
7В пропуснатия текст се разказва как Алексий Комнин, за да отдалечи от столицата Теодор Гавра, го назначил за дук на Трапезунд. Теодор Гавра бил отличен военачалник. Неговият малолетен син Григорий бил сгоден за
дъщерята на севастократор Исак Комнин. След смъртта на съпругата си Теодор Гавра се оженил повторно за аланка, братовчедка на Исаковата жена. По тези причини брачният договор между децата бил развален. Алексий Комнин искал да ожени младия Гавра за една от дъщерите си. Без да знае за това, Гавра дошъл в Цариград да си отведе сина. Това му било отказано и той го отвлякъл. Алексий Комнин върнал сина и открил намерението си за брака. Синът обаче искал да избяга. Той доверил плановете си на някои предани на императора царедворци, които го подвели да вземе копието, с което бил прободен Исус, и да се закълне в него, за да му повярват. Тогава един от споменатите царедворци изтичал при Алексий и му съобщил, че Гавра има в пазвата копиe.
8Съучастник на Григорий Гавра в плана му да избяга при баща си.
9Също съучастник на Григорий.
10Алексий I Комнин се научил, че Чаха в Смирна се готвел отново и по суша, и по море едва ли не да завладее Византийската империя. През пролетта на 1092 г. (?) той извикал от Драч шурея си Йоан Дука, назначил го за велик дук на флотата и като му поверил елитна сухопътна войска, изпратил го по суша (?) срещу Митилини заедно с Константин Даласин, под чиято заповед отплувала флотата. Йоан Дука отнел от Чаха Самос и някои други острови и се върнал в Цариград. Малко време след това Карика в Крит, а Рапсомат в Кипър се обявили за независими от Византия. Карика бил убит от критяните, а Рапсомат бил пленен. Чаха започнал отново да се
готви за война. Императорът изпратил срещу него Константин Даласин с флота. От друга страна, той настройвал срещу Чаха неговия тъст, султана Килидж Арслан. Чаха избягал при султана, който по време на угощение го убил. Султанът след това поискал мир, който бил сключен. Срв. тук стр. 73, бел. 4.
11Т. е. през 1093 г. Победата над печенезите станала през април 1091 г.
12Ромейска гранична крепост в южната част на Косово поле, дн. Липлян. Вж. Й. Иванов, Български старини в Македония, стр. 554.
13Ана Комнина нарича обикновено сърбите с името далмати.
14Ана Комнина, а и други византийски писатели от това време наричат обикновено Сърбия с името Далмация. Вж Любарский, Анна Комнина, стр. 548, бел. 892. Според Chalandon, пос. съч., стр. 144, Ана употребява твърде общо термина Далмация. В случая според Leib, Anne Comnene, стр. 165, бел. 3, с Далмация се означават земите, управлявани от Вълкан, жупана на Рашка, който ще да се е обявил за независим от Бодин.
15Сръбска погранична крепост, издигаща се на един връх при вливането на р. Ситница в Ибър — дн. Звечан, Вж. Златарски, История, II, стр. 220.
16Полоб = Полог.
17На другия ден дошъл Никифор Диоген, синът на император Роман IV Диоген (1068 — 1071), който бил решил да убие Алексий Комнин. Той дори влязъл в царската палатка, но не посмял да извърши убийството, понеже при заспалия цар стояла прислужница. Осведомен за нощното посещение на въоръжения с меч Никифор Диоген, Алексий Комнин преднамерено давал вид, че не знае нищо.
18Той бил в Серес на 15 февруари 1094 г. Вж. Chalandon, пос. съч., стр. 150, бел 1.
19Син на император Михаил VII Дука (1071 — 1078).
20Жена на византийския император Михаил VII Дука и после на Никифор Вотаниат.
21Става дума вероятно за дн. гр. Кавала.
22Не е ясно дали става дума за дн. Бачково или за едноименния дн. град Петрич.
23Никифор Диоген и Михаил Дука били синове на императрица Евдокия от Роман Диоген и от Константин Дука.
24Следва разказът за съдбата на двете деца на бившия император Роман IV Диоген — Лъв и Никифор, които били заточени от Михаил VII Дука заедно с майка им императрица Евдокия. Описват се добрините, сторени им от Алексий Комнин. Така на Никифор бил даден целият остров Крит. Въпреки това той не преставал да се стреми към престола и за тази цел привличал съмишленици, между които бил и зетят на Алексий Комнин -Михаил Таронит. В течение на заговора била и императрица Мария. По тези причини най-после след дълги колебания Алексий Комнин решил, че Никифор трябва да бъде задържан. Никифор Диоген разположил палатката си близо до Серес, където бил и императорът, и отново се отдал на своите планове. След безуспешен опит от страна на императора с помощта на неговия брат Адриан да се получат имената на съучастниците Никифор Диоген бил подложен на изтезания и при първото мъчение издал всичко и предал компрометиращи писма. Тъй като в заговора били замесени много военни и граждански лица, Алексий Комнин решил да накаже с изгнание и конфискация на имотите само Никифор Диоген, Кекавмен Катакалон и Михаил Таронит. Останалите получили опрощение. Участието на императрица Мария Алексий Комнин не разкрил, което дало повод да се мълви, че заговорът бил предаден от нейния син Константин. Ана Комнина заявява, че не била уверена дали със знанието на баща ѝ са били ослепени Никифор Диоген и Кекавмен Катакалон (на 29 юни 1094 г.; вж. Chalandon, пос. съч., стр. 151).
25По-нататък Ана Комнина описва живота на Никифор Диоген като сляп. Той избягвал да живее в столицата и прекарвал живота си в собствените си имения. Макар и сляп, Никифор Диоген изучил всички науки. Не се бил отказал и от мисълта да завладее престола. Един от съучастниците му обаче го издал на императора, който му простил, след като Диоген си признал всичко. Разказва се за Нил, който дошъл в Цариград неизвестно откъде, за неговата ерес и за анатемосването му. Анатемосан бил и еретикът Влахернита. След като Алексей Комнин уредил църковните работи, преди още да са утихнали вълните на старите военни бури, избухнала нова.

 


 

14. Куманите минават Дунава и опустошават земите на ромеите чак до Одрин

 

X, 2. Един човек, произхождащ не от благородно съсловие, а от долно, като дошъл от военния лагер,1 започнал да разправя, че е син на Диоген2, макар този син да бил вече загинал, когато братът на самодържеца, Исак Комнин, завързал при Антиохия сражение. Този, който иска да научи по-големи подробности, може да прочете за това в съчиненията на славния кесар3. Въпреки че бил вразумяван от мнозина, този човек не се спирал пред нищо. Той дошъл от Изток беден и облечен в кожух, но твърде лукав и много ловък, бродел из града по къщите и улиците, разправял за себе си големи работи и казвал, че бил Лъв4, синът на предишния император Диоген, който, както се каза, бил загинал при Антиохия, ударен от стрела. И тъй този мошеник съживил мъртвеца, накичил се с името му и започнал открито да проявява желание да царува, като подвеждал по-лековерните. И това нещастие било една добавка към бедите на императора, тъй като съдбата му изиграла с този зъл дух като че ли някаква нова драма. И както живеещите охолно, след като се наситят, си поръчват и изяждат още някакъв меден сладкиш, така и ромейската съдба, струва ми се, като се налудувала и преситила от многото злини, подиграла се на императора още и с тези лъжецаре. Самодържецът, разбира се, не обръщал никакво внимание на говореното. Но тъй като този прост войник5 не преставал да бръщолеви такива неща във всяко време и по пътищата, и по улиците, това достигнало до ушите на Теодора, сестра на владетеля Алексий и съпруга на онзи загинал Диогенов син. И тя се измъчвала, като не можела да понася тези глупости. След убиването на мъжа ѝ тя избрала монашеството и живеела най-строг отшелнически живот, отдадена само на бога. След като този негодник не се вразумил от неколкократните напомняния, самодържецът го изпратил в Херсон и заповядал да го държат под стража. Когато пристигнал там, той се изкачвал нощем по градските стени и като се навеждал и говорел много пъти с куманите, които идвали постоянно да търгуват и да доставят оттам нужните им неща, споразумял се с тях и превързвайки се с въже, през нощта се спуснал от стената. Куманите го взели със себе си и заминали в страната си.6 След като живял доста време с тях, той успял до такава степен, че те го наричали вече и император. А куманите, понеже копнеели да лочат човешка кръв, да се наядат с човешко месо и да съберат голяма плячка от нашата земя, използвали този Патрокъл7 като повод и замислили да предприемат поход срещу ромеите, за да го поставят, разбира се, на бащиния му престол. Тогава те криели това свое намерение. Това не останало скрито от самодържеца. Затова той въоръжил, доколкото можал, войските и се готвел за сражение с варварите. Той бил вече успял да укрепи проходите, които, както казахме, на местен език се наричали клисури. След известно време, когато се научил, че куманите заедно със самозванеца завзели Паристрион, той свикал главните военачалници, роднините и близките си и се съветвал дали трябва да потегли срещу тях. Всички го разубеждавали в това. И той не могъл да се довери сам на себе си, нито искал да последва мнението на своите хора, но като предоставил всичко на бога, от него търсел решението. Затова свикал всички от църковния и воинския чин и вечерта отишъл в големия божи храм, където присъствал, разбира се, и самият патриарх Николай8. Последният се бил възкачил на патриаршеския престол през седмия индикт в 6592 г.9, след като Евстратий Гарида10 се оттеглил.

Той написал на две листчета въпроса, дали трябва да излезе срещу куманите и да ги нападне или не, и заповядал на председателя на цялото събрание да ги постави в олтара. След като цяла нощ били пети химни, на разсъмване този, който поставил листчетата, влязъл, взел едното листче, изнесъл го и го прочел, разпечатвайки го пред очите на всички. Самодържецът сметнал отговора като божие откровение и се посветил изцяло на военния поход, като чрез писма свикал отвсякъде войските. И тъй, като се приготвил добре, той се гласял да тръгне срещу куманите. И след като свикал цялата войска и стигнал до Анхиало, императорът извикал зетя си, кесаря Никифор Мелисин, Георги Палеолог и племенника му Йоан Таронит и ги изпратил в Берое11, за да бдят и осигурят безопасността на града и околността му. После, като разделил войската, поставил ѝ за военачалници останалите вождове Даватин, Георги Евфорвин и Константин Умбертопул и ги изпратил да охраняват клисурите, разположени по Зигос. След това се отправил за Хортарея12 (така се наричала тази клисура на Зигос), обиколил цялата планина Зигос, за да провери дали тези, които са поели грижата за това, са изпълнили всички негови предишни заповеди, и да оправи, ако има нещо необходимо или недовършено, за да не могат куманите да минат лесно през тези проходи. И тъй, като уредил всичко, той се върнал оттам и се разположил на стан при така нареченото Свещено езеро13, което се намира близо до Анхиало. Когато през нощта дошъл някой си влашки първенец Пудил и известил, че куманите са преминали Дунава14, императорът свикал на разсъмване по-видните от близките си и военачалниците и решил, че е необходимо да се посъветва какво трябва да се направи. Когато всички се изказали, че трябва да отидат в Анхиало, той веднага изпратил в така наречените Терми15 Кантакузин и Татикий с някои наемници, а също така Скалиарий, Елхан16 и други първенци, за да пазят тамошните земи. Самият той се отправил за Анхиало. А когато се научил, че куманите се насочват срещу Адрианопол, извикал всички адрианополски първенци, между които изпъквали Катакалон, наричан Тарханиот17, и Никифор, синът на обявилия се някога за узурпатор Вриений, който [после] също се обявил за узурпатор и бил ослепен, и им възложил да охраняват най-строго крепостта.

И той им заповядал, когато куманите дойдат, да не започват войната срещу тях малодушно, но да се целят и да стрелят срещу неприятелите от разстояние, като държат вратите винаги затворени. Той им обещал много благодеяния, ако изпълнят заповедта. Това заповядал самодържецът на Вриений и на другите и ги изпратил с благи надежди в Адрианопол. А на Константин Евфорвин Катакалон той заповядал с писмо да вземе така наричания Манастра (полуварварин, който придобил голям опит във войната) и Михаил Анемас с подчинените им войници и когато узнаят, че куманите са преминали клисурите, да ги последват отзад и да ги нападнат ненадейно.

X, 3. Но когато куманите узнали от власите пътищата през проходите и по този начин преминали лесно през Зигос и бързо се приближили до Голое, жителите му, като вързали началника, натоварен със защитата на крепостта, предали го на куманите, а тях приели с радостни възклицания. Константин Катакалон, помнейки добре наставленията на императора, пресрещнал излезлите за фураж кумани, нападнал ги смело и веднага пленил от тях около 100 души. Императорът го приел веднага и го наградил с достойнството „нобилисим"18. А жителите на Дямполи на другите околни градове, като видели, че куманите са завладели Голое, отишли при тях, радостно ги посрещнали, предали градовете и приветствали лъжливия Диоген. А той, след като станал господар на цялата област, вдигнал всичката куманска войска и се отправил за Анхиало, като искал да нападне веднага неговите стени. Императорът, който бил вътре и от дете имал голяма опитност във военните работи, като видял, че местоположението пречи на куманите да нападнат и същевременно защитава стените, разделил войската си на две, отворил вратите на крепостта и вън от нея разположил войниците в боен ред по отреди. Една част от ромейската войска надала викове около крайната част на куманската войска, обърнала я в бягство и я преследвала чак до морето. Самодържецът, като видял това, понеже нямал достатъчно войски срещу толкова голямо множество неприятели и не могъл да се противопостави, заповядал на всички да застават занапред в бойния ред и никой да не изтичва извън строя. А куманите се нареждали и заставали и те срещу ромейската войска, като също така не нападали. Това ставало три дни от сутрин до вечер, тъй като местоположението пречело на желанието им да се бият, а и никой от ромейската войска не изтичвал срещу тях. Крепостта Анхиало има следното разположение. От дясната страна е Черно море, а от лявата страна — неравна и непроходима земя, покрита с лозя, която е неудобна, за да препускат по нея конници. Какво станало след това? Варварите, като видели твърдостта на императора, отчаяли се в намерението си и се отправили по друг път за Адрианопол, излъгани от самозванеца, който казвал: „Когато Никифор Вриений чуе, че съм дошъл до Адрианопол, ще отвори вратите и ще ме приеме с преголяма радост, ще даде пари и ще ме удостои с пълно благоразположение. Макар и не по родство, но поради обич той има към баща ми братско държане. След като ни бъде предадена крепостта, ние ще тръгнем напред към столицата." Той наричал Вриений чичо, защото бил подочул за истинското положение. Царувалият някога Роман Диоген пожелал да се побратими с този Вриений, понеже знаел, че той надминава всички съвременници по ум, че е с честна мисъл и че е напълно правдив в думи и дела. И наистина това било извършено със съгласието на двамата. Това е истина и тя е известна в този вид на всички, но самозванецът отишъл толкова далеч в безсрамието си, че нарекъл Вриений наистина чичо. Такива били хитростите на самозванеца. А куманите като варвари, надарени природно с непостоянен и променлив ум, послушват думите му и като се отправили за Адрианопол, разположили се на лагер извън този град. Там се водили непрекъснато битки в продължение на четиридесет и осем дни, защото по-младите и тези, които горели от нетърпение да се бият, излизали всеки ден и постоянно завързвали сражения с варварите. По това време, когато самозванецът потърсил отдолу Никифор Вриений, последният се навел от кулата и доколкото могъл да разбере от гласа на човека, казал, че не го признава за син на Роман Диоген, който поради благоразположение, както казахме, му станал брат, което обикновено се случвало често, и че истинският син на Роман Диоген бил загинал в Антиохия. Като казал това, Никифор Вриений позорно отпратил лицемера. Но с течение на времето обсадените започнали да се чувстват вече затруднени и с писмо поискали от самодържеца помощ. А той веднага заповядал на Константин Евфорвин да отдели достатъчно число от подчинените си комити и да влезе с тях нощно време в Адрианопол през Калатадите. Катакалон тръгнал веднага за Орестиада, обладан от хубавите надежди, че не ще бъде забелязан от куманите. Но той се, излъгал в очакванията си, защото куманите, щом се научили за това, веднага излезли с голяма конница и като го нападнали, отблъснали го назад и го преследвали жестоко. Тогава и неговият син Никифор, който после ми стана зет, като се ожени за по-малката ми сестра, багренородната Мария, уловил с две ръце дългото си копие и обръщайки се, като пресрещнал преследващия го скит, ударил го в гърдите и той веднага паднал мъртъв. Никифор наистина знаеше да върти копие и да се прикрива с щит. А ако някой го видеше да препуска, не би го сметнал за ромей, но за човек, дошъл от Нормандия. Защото, когато препускаше, този юноша беше чудна гледка и наистина съвършено творение на природата. Беше много благочестив към бога, в отношенията си с хората — благ и приятен. Не били изминали още четиридесет и осем дни, и по заповед на Никифор Вриений (който тогава имал пълната власт над Адрианопол) храбрите войници, като отворили внезапно вратите, излезли против куманите. В завързалото се ожесточено сражение паднали много ромеи, които се сражавали храбро и не пощадили живота си, но от своя страна те убили още повече неприятели. Тогава и Мариан Маврокатакалон19, като видял Тогортак (който бил началник на куманската войска), уловил с две ръце дългото копие и веднага препуснал срещу него, отпускайки напълно юздите на коня си. И насмалко той щял да го погуби, ако не били успели да го спасят намиращите се наоколо му кумани, които малко останало да убият и Мариан. Този Мариан, макар и да бил млад и току-що навлязъл в юношеските години, често излизал на кон от вратите на Орестиада, за да се сражава срещу куманите, и всеки път се връщал победител, като ранявал или убивал противниците си. Той бил наистина най-храбър боец, на най-храбри родители още по-храбър син, получил храбростта като бащино наследство. Изтръгнат от близка смърт и разгневен, той тръгнал срещу Лъжедиоген, който стоял на отвъдния бряг на реката, на същото място, където Мариан се бил сражавал с куманите. И когато го видял облечен в пурпур като цар, а хората му разпръснати, Мариан замахнал с камшика си и го ударил безмилостно, като го нарекъл лъжлив император.

X, 4. А императорът, когато се научил за упоритостта на куманите около Адрианопол и за непрекъснатите сражения, които ставали там, сметнал, че е необходимо и самият той да тръгне от Анхиало за нататък. И тъй той извикал главните военачалници и видните граждани и се съветвал какво да прави. Някой си, по име Алакасей, се приближил и казал: „Баща ми е бил някога случайно близък на бащата на самозванеца. И тъй аз ще отида и като го отведа в някоя крепост, ще го заловя." След това те търсели начин, по който да извършат това дело. Алакасей, подражавайки на близкия на Кир Зопир20, предложил на самодържеца своя начин. Той заявил, че ще се обезобрази, ще си остриже брадата и косата и ще отиде при Лъжедиоген, уж като че ли тези страдания му бил причинил самодържецът. Това, което казал, той направил и това, което обещал, той осъществил. Защото, щом императорът одобрил съвета, Алакасей се остригал до кожата, изподраскал си тялото и отишъл при онзи фалшив Диоген. Между другото той му припомнил и старата дружба и добавил: „След като изстрадах много ужаси от страна на самодържеца Алексий, аз се осмелих да дойда при тебе поради старото приятелство на баща ми към твое величество, за да ти помогна в предстоящите събития." Служел си и с такива ласкателни имена, за да го привлече повече. И за да разкажа по-подробно за работите около него, той получил от самодържеца писмена заповед до натоварения с охраната на някаква крепост, наречена Пуца21, която гласяла: „Извърши всичко, което ти каже този, който се яви, като му се подчиниш без колебание." (Защото императорът правилно предположил, че куманите ще отидат там, след като се вдигнат от Адрианопол.) След като тези неща били уредени по този начин, Алакасей, който, както казахме, се бил остригал до кожата, се приближил до самозванеца и казал: „Заради тебе преживях много ужаси, заради тебе бях обиден и окован, заради тебе стоях затворен много дни, откак влязох в ромейските предели, понеже бях заподозрян от самодържеца поради приятелството на моя баща към тебе. И тъй, след като се освободих от окови, аз избягах тайно при тебе, господарю мой, за да ти предложа услугите си." Диоген го приел добре и го запитал какво трябва да се направи, за да изпълни плана си. А той отговорил: „Виждаш ли тази крепост и това широко поле, което ще стигне за конете да пасат толкова дни, колкото желаеш да дадеш за почивка на себе си и на войската? Засега ние не трябва да отиваме по-нататък, но трябва да останем за малко време тук, докато се съвземем след превземането на крепостта и докато излезлите кумани докарат необходимите припаси. И тогава ще тръгнем за столицата. Ако ти е приятно, аз ще видя пазителя на крепостта, който отдавна ми е всецяло предан, и ще направя да ти я предаде без бой." Този план се харесал на Диоген. През нощта Алакасей завързал царското писмо и го изпратил в крепостта с помощта на стрела. Пазителят ѝ прочел писмото и се приготвил да предаде казаната крепост. На сутринта Алакасей се приближил пръв до вратите и се престорил, че разговаря с пазителя на крепостта. Преди това той уговорил с Диоген знак, та когато го забележи, веднага да влезе в крепостта. След като се преструвал доста дълго време, че говори с пазителя на крепостта, той дал на самозванеца знака, който му бил обещал. Когато го забелязал, Диоген влязъл смело с няколко войници. Тези отвътре го приели твърде радостно. Началникът на гарнизона в Пуца го поканил на баня и понеже за същото го помолил и Алакасей, той веднага ги послушал. След това нему и на придружаващите го била сложена богата трапеза. И след като хапнали и пийнали достатъчно вино, което точили от пълни мехове, всички едновременно заспали дълбоко. Но веднага ги обкръжили самият Алакасей и началникът с неколцина други. Те им отнели конете и оръжието, като оставили Диоген да хърка там, а подчинените му избили и веднага ги хвърлили в някакви ями като в естествени гробове. И Катакалон, който по заповед на императора следвал куманската войска, като видял, че Диоген влязъл в крепостта, а куманите се пръснали за фураж, отдалечил се и построил лагера си близо до града, за който вече споменахме. Алакасей не посмял да съобщи на самодържеца за Диоген, понеже куманите се били пръснали навсякъде, но с него се отправил направо за Чорлу, за да отиде в столицата. Когато за това се научила господарката, майка на царя, която управлявала царските работи, тя веднага и бързо изпратила друнгария на флотата, скопеца Киминиан Евстатий, за да вземе и доведе в столицата Диоген. Той водил със себе си някой си турчин на име Камир, с когото си послужил, за да ослепи Диоген. А самодържецът, който се намирал в Анхиало, като се научил, че куманите са се разпръснали, за да плячкосват съседните земи, вдигнал се оттам и се отправил за Малка Никея. А когато се научил, че Кичес, един от вождовете на куманската войска, носейки голяма плячка, завзел теснините на Тавроком с около дванадесет хиляди кумани, които бил пръснал да плячкосват, императорът с подчинените си войски слязъл и се разположил край брега на реката, която тече през полето, разположено под тези теснини. Това място било пълно с подъбиче и храсти. Той разположил там войските си. После, като отделил достатъчно голяма част турци, които били отлични стрелци, изпратил ги срещу куманите, за да ги привлекат към склона, като започнат бой и направят няколко конни нападения. Куманите ги нападнали и стихийно ги преследвали чак до ромейската войска. После задържали за малко конете си и като се наредили в редици, готвели се да се нахвърлят и срещу ромейската войска. Самодържецът видял да изскача пред фалангата и да препуска пред редиците един дързък кумански войник, който почти давал вид, че търси човек, за да се срази с него. Понеже не можал да понесе, дето и дясното, и лявото крило не проявяват мъжество, той сам, противно на всички, отпуснал напълно юздите и пръв ударил с копието си варварина, който търсел сражение. После пронизал с меча си гърдите му и го свалил от коня. През този ден императорът се проявил повече като войник, отколкото като пълководец. И тъй той вдъхнал веднага смелост в ромейските редове и не по малък страх у скитите. Той разкъсал войската им, връхлитайки върху тях като кула. Като било унищожено по този начин единството на варварите, те навсякъде побягнали неудържимо. Тогава паднали около седем хиляди кумани, а три хиляди били пленени. Като отнели цялата плячка, началниците на ромейската войска по заповед на самодържеца не позволили тя да се раздели според обичая, но я дали на населението, понеже била плячкосана от околните земи. След като императорската заповед прелетяла като птица по цялата околност, всеки от ограбените идвал и разпознавайки своето, си го вземал. Биейки се по гърдите, те молитвено простирали ръце към небето и се молели за доброто на самодържеца. И можело да се чуе как смесен глас от мъже и жени достигал чак до лунния кръг. Така станали тези събития. А самодържецът весело събрал войските и се върнал отново в споменатата Малка Никея. След като прекарал там два дни, на третия ден си тръгнал и заминал за Адрианопол, където останал доста време в дома на Силвестър. А всички кумански водачи, отделяйки се от останалата войска, отишли при него доброволно с желание да го излъжат и се престорили, че искат бързо да сключат с него мир, за да може куманската войска да се отдалечи, докато трае времето на примирието. Те се забавили три дни, а след третия ден през нощта тръгнали за страната си. След като узнал измамата на куманите, самодържецът съобщил това чрез бързоходци на натоварените с охраната на проходите на Зигос, за да не бъдат небрежни, но да бдят непрекъснато, та ако може някак, да ги заловят. А сам, като се научил, че цялата куманска войска продължава да се движи напред, веднага се отправил с войниците, които имал под ръка, за едно селище, по име Скутари22, на осемдесет стадия от Адрианопол, а после за Агатоники23. Когато узнал, че куманският лагер се намира още при Аврилево24 (това място лежи недалеч от споменатите градове), той отишъл там и като погледнал и видял отдалеч безбройните огньове, които били запалили, изпратил да повикат Маврокатакалон и други видни вождове на войската и с тях се съветвал какво да прави. Тогава решили, че трябва да извикат съюзническите вождове Уза (от сарматите), скита Караджа и полуварварина Манастра и да им заповядат, като се върнат, да запалят по петнадесет и повече огньове при всяка палатка, та куманите, виждайки толкова много огньове, да сметнат за безчислена ромейската войска и изплашени от това, да не нападат за в бъдеще безстрашно. Изпълнението на този план внушило голям страх в душите на куманите. А самодържецът на сутринта се въоръжил и тръгнал с войските си срещу тях. След като и двете страни започнали боя, куманите обърнали гръб. Императорът разделил войската си и изпратил леко въоръжените да тичат напред, а сам на кон преследвал бягащите неудържимо. Като ги настигнал около клисурата Сидера25, той избил мнозина от тях, а повечето пленил. Изпратените напред войски завладели цялата плячка на куманите и се върнали. А императорът, като прекарал цяла нощ на върха при Сидера, понеже било много студено, на разсъмване дошъл в Голое. Там останал едно денонощие, за да почете всички, които се били сражавали храбро, и да ги удостои с най-големи дарове. След като привел в изпълнение намерението си и изпратил всички войници радостни по домовете им, той пристигнал за две денонощия в столицата.

 

1Т. е. войник. G. Buckler, Anna Comnena, A study, Oxford, 1929, стр. 373, бел. 9, в χάραξ (лагер) вижда гр. Харакс и превежда „произхождащ от Харакс".
2Роман IV Диоген.
3Т. е. Никифор Вриений.
4Според Никифор Вриений обаче (I, 6), към когото Ана Комнина препраща читателя, това бил не Лъв, а Константин, женен за Теодора, сестрата на Алексий Комнин. Той загинал още през време на царуването на баща си.
5Или „жител на гр. Харакс.
6Към края на 1092 г. Вж. Васильевский, Византия и печенеги, стр. 111.
7Ахил се намесил отново във войната против Троя, за да отмъсти на троянците заради убийството на приятеля си Патрокъл.
8Николай Граматик, цариградски патриарх (1084—1111).
9Т. е. 1084 г.
10Цариградски патриарх (1081—1084).
11Дн. Стара Загора.
12Според Jirecek, Die Heerstrasse, стр. 147, това е проход при Анхиало, който y Теофилакт Симоката се нарича Sabuleti Canales.
13Според Златарски, История, II, стр: 213, бел. 1, това очевидно е дн. Атанаскьойско езро.
14Въпреки съобщението на Ана Комнина в началото на главата, че куманите са преминали в Паристрион, т. е. са минали през Дунава, тук тя твърди, че Пудил осведомил императора за преминаването на Дунава от страна на куманите. Любарский, Анна Комнина, стр. 555, бел. 950, смята, че при първото споменаване Ана Комнина е имала пред вид преминаването на отделни отреди, а Пудил вероятно е съобщил за преминаването на цялата куманска войска. За другите обяснения на това противоречие у Ана Комнина вж. на същото място у Любарский.
15Римските Aquae calidae, дн. Айтоски бани.
16τοῦ τε Σκαλιαρίου τοῦ Έλχάν. У Leib, Anne Comnene, стр. 193, е преведено с „хана Скалиарий", a Buckler, Anna Comnena, стр. 160, бел. 2, предлага да се чете: τοῦ τε Σκαλιαρίον καὶ τοῦ Έλχᾶν, τ. е. Скалиарий и Елхан. За това име вж. Moravcsik, Byzantinoisrcica, II. стр. 277.
17Според Никифор Вриений (III, 7) този Тарханиот е бил наместник (= управител) на Одрин.
18За това достойнство по времето на Алексий Комнин вж. Brihier, Les institutions, стр. 139.
19Зет на Ана Комнина, оженен за една от сестрите на Никифор Вриений.
20Зопир бил близък не на Кир, а на Дарий. Той се престорил на дезертьор и за да внуши доверие, си отрязал носа и ушите. Избягал във въстаналия Вавилон, за да отвори тайно вратите му на войските на Дарий (Her., III, 154).
21Пуца (Поджа) — крепост на едноименна река, южно от Айребол и западно от Родосто. Вж. Златарски, История, II, стр. 215.
22Крепост на северозапад от Одрин, при дн. село Щит. Вж. Златарски, История, II, стр. 218, бел, 1.
23Крепост северно от Одрин. Вж. Златарски, История, II, стр. 218, бел. 1.
24Връх на север от Скутари (Щит), дн. Дервишка могила. Вж. К. Иречек, Княжество България. II. Пътувания по България, Пловдив, 1889, стр. 696.
25Σιδερᾶ Κλισοῦρα според Златарски, История, II, стр. 191, бел. 3, не може да се свърже с един определен проход.

 


 

15. Началото на кръстоносните походи

 

Χ, 5.———1 Още не си бил починал, и [Алексий] чул слухове за приближаването на безбройни франкски войски. Той се плашел от идването им, защото познавал техния неудържим устрем, непостоянния и променлив характер и всичко друго, което изобщо е присъщо или последица от природата на келтите2, и че те, понеже са алчни за пари, винаги са известни с това, че при пръв случай лесно нарушават договорите. Наистина той винаги бил слушал за това и то се потвърждавало напълно. И той не бил паднал духом, но всякак се подготвял, за да бъде готов за война, ако се наложи. И наистина действителността била по-страшна и надминавала мълвата. Защото целият Запад и всички варварски народи, които живеят отвъд Адриатическо море до Херкулесовите стълбове3, всичко това се вдигнало заедно от селищата си и вървяло към Азия, пътувайки през цяла Европа с цялото си домочадие. А причината около събитията по това толкова голямо движение била следната. Един келт, по име Петър, с прякор Кукупетър4, бил отишъл да се поклони на Светия гроб,5 но едва се върнал в страната си, след като претърпял много ужаси от турците и сарацините, които опустошавали цяла Азия. Той не се примирил с несполуката в целта, но отново пожелал да поеме същия път. Като разбрал обаче, че не трябва да поема пак сам пътя за Светия гроб, за да не му се случи нещо по-лошо, той взел умно решение. Решението му било да разгласи във всички латински страни [следното]: „Глас божи ми заповяда да известя на всички графове във Франция да напуснат своите имения, за да се отправят на поклонение на Светия гроб и с всичките си сили и от все сърце да побързат да освободят Ерусалим от ръцете на агаряните." И той наистина имал успех. Той като че ли станал причина душите на всички да чуят някакъв божи глас и успявал да събере разните келти от различни места с оръжието, конете и останалото бойно снаряжение. И те били обхванати от такава готовност и устрем, че изпълнили всички пътища. Тези келтски войници били придружавани от невъоръжено множество, по-многобройно от пясъка и звездите, носещо червени кръстове на раменете си,6 и от жените и децата си. И човек можел да ги види да се стичат отвсякъде като някакви реки и да се насочват към нас с цялата си войска най-вече през Дакия. Идването на толкова много народ се предшествало от скакалци, които не закачали житото, но ужасно опустошавали лозята. Това наистина било знамение, което тогавашните гадатели тълкували [в смисъл], че тази толкова голяма келтска войска не ще се меси в християнските работи, но ще се стовари страшно върху варварите исмаелити, които са станали роби на пиянството, виното и Дионис. Идването на такова множество не станало нито едновременно, нито по един и същ път (и наистина как толкова големи множества, устремили се от различни места, биха могли да преминат заедно пролива на Лонгобардия7?). Едни минали първи, други втори, а след тях трети. Така всички един след друг преплавали и [после] преминали през сушата. Всяка тяхна войска, както казахме, се предшествала от безчислено множество скакалци.

И тъй всички, които били видели това, знаели, че те са предшественици на франкските войски. Когато тук-там някои започнали вече да преминават пролива на Лонгобардия, самодържецът извикал някои началници на ромейските войски и ги изпратил към пределите на Дирахиум и Авлона, като им наредил да посрещат дружелюбно тези, които преминават, и да устройват по протежение на пътя им богати пазари от всички селища. После непрекъснато да ги придружават незабелязано и ако видят, че правят набези и че излизат да плячкосват околните селища, да ги отблъсват с леки престрелки. При тези началници имало някои лица, които знаели латинската реч, за да уреждат възникналите помежду спорове. Но нека разкажем по-ясно и по-подробно нещата. Според слуха, който бил проникнал навсякъде, Гонтофре8 бил първият, който продал своите земи и предприел предстоящото пътуване. Този човек бил много богат и много се гордеел с благородството си, храбростта си и със знатността на рода си. Наистина всеки келт се стараел да изпъкне над другите. И се зародило движение от мъже и жени, каквото никой не помни да е имало. По-простичките били наистина увлечени да се поклонят на Божи гроб и да посетят светите места. Но лошите хора и най-вече тия като Боемунд9 и неговите единомишленици имали друга, скрита мисъл, а именно да могат някак по пътя да завладеят самата столица, която смятали като някаква плячка. Боемунд смущавал духовете на повечето благородни [воини], тъй като хранел стара омраза срещу самодържеца. И тъй Петър, след като разгласил това, пръв от всички преминал пролива на Лонгобардия с осемдесет хиляди пешаци и сто хиляди конници и през пределите на Унгария стигнал до столицата. Келтският народ, както всеки може да предположи, е изобщо твърде горещ и буен, а когато пък се възбуди, е неудържим.

X, 6. А когато императорът се научил какво бил претърпял Петър по-рано от турците10 и го посъветвал да дочака пристигането и на останалите графове, той не послушал, уповавайки се на множеството, което го придружавало, и като преминал [протока], разположил лагера си до градчето, носещо името Еленопол11.

X, 7. Като научил всичко това, самодържецът изпратил бързо Вутумит в град Епидамн, наричан по-често Дирахиум, за да вземе Ув,12 и понеже се боял от идващите отзад келтски пълчища и войски, заповядал му да не продължава пътя си направо, а да направи завой и през Филипопол да го доведе в престолния град. А императорът приел Ув с почести, засвидетелствал му голямо благоволение и му дал доста много пари. По този начин той го склонил бързо да стане негов васал, като се закълне с обичайната за латиняните клетва.13

X, 8. Но събитията около Ув са началото. Боемунд, за когото по-горе в разказа често споменавахме, непълни петнадесет дни след това преминал морето и слязъл на брега на Кавалион14 заедно с разни графове и войска, която надминавала всяко число. Това място е близо до Воюса15. Това са имена на селища в онези предели. Никой да не ви порицава, загдето си служим с тези варварски имена, които могат да осквернят историческия разказ. ———16

Χ, 9. По онова време и граф Гонтофре преминал17 с други графове и десет хиляди конна войска и седемдесет хиляди пехота и като дошъл до столицата18, разположил войската си край Пропонтида — от моста, близо до Космидион19, чак до самия Св. Фока20. Когато императорът настоявал да премине Пропонтидския пролив, той отлагал от ден на ден, като измислял причина след причина. Въобще той изчаквал пристигането на Боемунд и на останалите графове. Защото Петър в началото бил предприел едно толкова голямо пътуване, за да се поклони на Светия гроб, но другите графове, и от тях най-много Боемунд, запазвали старата омраза срещу самодържеца и търсели сгодно време да му отплатят за онази блестяща победа, която той спечелил, когато завързал с Боемунд сражението при Лариса.

Обхванати от една и съща мисъл и мечтаещи да завладеят столицата, те дошли до едно и също решение (аз често го споменавах по-горе), а именно, като пътували привидно към Ерусалим, те в същност желаели да отнемат властта на самодържеца и да завладеят столицата. ———21

X, 10. След него пристигнал и така наричаният граф Раул с петнадесет хиляди конници и пехота. Той се разположил край Пропонтида, до манастира на патриарха,22 с подчинените си графове, а останалите поставил чак до Состенион23. ———

X, 11. Толкова за Гонтофре и Раул и за другите, които ги следвали. А Боемунд заедно с другите графове дошъл в Апри24.———

 

16. Радомир и Манастра служат във византийската войска

 

XI, 2. ——— И така цялата ромейска войска влязла в Никея.25 Но Вутумит познавал пълчищата на келтите и ги подозирал поради непостоянството на характера им и неудържимата сила на нападението им да не би, като влязат, да завладеят крепостта. От друга страна, като видял, че сатрапите в града са достатъчно силни в сравнение с неговата войска и че ако само пожелаят, могат да вържат и да убият ромеите, той веднага взел ключовете от вратата. Тогава от всички други врати, които били затворени от по-рано поради страх от намиращите се наблизо келти, за влизане и излизане била отворена единствено тази врата. И тъй, като взел в ръцете си ключовете от тази врата, той решил, че с хитрост трябва да намали числото на сатрапите, за да може лесно да ги надвие, та те да не замислят против него нещо лошо. Той ги извикал и ги посъветвал да отидат при самодържеца, ако искат да получат от него много пари, да бъдат удостоени с най-голяма почит и да им бъдат определени ежегодни възнаграждения. Той убедил турците и като им отключил през нощта, изпратил ги последователно на малки групи през близкото езеро до Радомир и полуварварина Манастра, които чакали около градчето, наречено по името на св. Георги. На тях заповядал, щом турците слязат от корабите, веднага да ги изпращат при самодържеца, без да ги задържат нито миг, за да не се съберат с изпратените след тях турци и да замислят нещо лошо. Това било наистина ясновидство и неоспоримо доказателство за опитността на този мъж. Защото, докато изпращали веднага при самодържеца тези, които идвали, те били сигурни и никаква опасност не ги заплашвала. Но след като станали немарливи, задържаните от тях варвари започнали да стават опасни за тях. Защото, когато се събрали повече, те решили да направят едно от двете: или да нападнат ромеите през нощта и да ги убият, или да ги заведат вързани на султана. Понеже всички намерили за по-добро последното, те нападнали през нощта ромеите и излезли оттам, като ги отмъкнали според решението си вързани. После те пристигнали на височината Азала (това място отстои на стадии от стените на Никея) и като дошли там, както е редно, слезли от конете, за да им дадат почивка. Но тъй като Манастра бил полуварварин и знаел турски език, а и самият Радомир не бил незапознат с този език, понеже някога бил пленник у турците и прекарал между тях дълго време, те непрекъснато им подхвърляли подкупващи слова: „Защо —казвали те — ни приготвяте смъртоносната чаша, без да имате от това и най-малка полза за себе си? Докато всички други са получили от самодържеца големи дарове и им е определено да получават ежегодно парични суми, вие сами себе си лишавате от тези толкова големи придобивки. И тъй недейте се грижи така лошо за себе си и не се хвърляйте в явна погибел, когато е възможно да се спасите без опасност, да се върнете у дома си, отрупани с богатство, и да станете може би собственици на имения. Защото може би ще се натъкнете на ромейски засади (те посочили с ръце към поточетата и към блатистите места), ще загинете и ще погубите напразно живота си. Наистина против вас кроят засади не само твърде много келти и варвари, но и неизброимо множество ромеи. Ако ни послушате, обърнете конете и да отидем заедно при самодържеца. И кълнем ви се в бога, че ще получите от него безброй дарове. После ще отидете като свободни безпрепятствено, където ви е угодно." Турците послушали думите им и като се заклели взаимно във вярност, отправили се при самодържеца. Когато самодържецът ги видял да пристигат в Пелекан, той ги погледнал весело и макар и да негодувал в себе си много против Радомир и Манастра, за момента ги отпратил да си починат. Тези от турците, които пожелали да му служат, получили на следния ден безброй милости. А и тези, които се стремели към своите места, получили немалко дарове и им било позволено да постъпят според желанието си. По-късно императорът се карал много на Радомир и на Манастра заради необмислеността им. Но когато видял, че те от срам не могат дори да го гледат в очите, той си променил държането и побързал да ги привлече с ласкави думи. Толкова за Радомир и Манастра. ———26

 

17. Боемунд отново преминава от Италия в Илирик

 

XII, 1. ——— А сам бързо тръгнал за Солун да обучава във военното изкуство новобранците и същевременно да попречи на Боемунд, според както се мълвяло за него, да премине от Лонгобардия на наша земя.27

XII, 3. ——— [Императорът] изпратил други писма до намиращите се на Запад военачалници и им наредил веднага да отпътуват за Стланица28. А той, като излязъл от Византион, както се каза по-горе, тръгнал за западните области и дошъл в Солун през месец септември, четиринадесети индикт, на двадесетата година, откак поел юздите на царската власт.29 Той накарал да дойде с него и императрицата. ———30

XII, 4. ——— Когато пристигнал в Солун, както успяхме да изясним в разказа си, императорът се готвел против десанта на Боемунд, като обучавал новобранците да опъват лък, да стрелят точно и да се защитават с щит. Освен това той с писма извикал от чужбина наемни войски, за да могат да се явят бързо, когато моментът наложи. Взел всички предпазни мерки и за Илирик, като укрепил град Дирахиум и назначил за негов управител Алексий, втория син на севастократора Исак. Същевременно заповядал да се приготви флота от Цикладските острови и от крайбрежните градове на Азия и на самата Европа. Макар мнозина да били против събирането на флота, понеже Есемунд не бързал да премине, императорът все пак не ги послушал, като казвал, че военачалникът трябва да бъде бдителен пазач, да се готви не само за настоящето, но да гледа и бъдещето, за да не се окаже неподготвен в нужния момент поради неуместно скъперничество, особено когато знае за нападението на неприятелите. И тъй, като уредил тези работи по най-добър начин, той се отправил за Струмица, а оттам отишъл близо до Слопим31. А когато се научил за поражението и на изпратения против далматите Йоан, сина на севастократора, той му изпратил на помощ достатъчно войски. Вълкан, който бил твърде подъл, веднага запитал императора за условията на мира и изпратил исканите заложници. Императорът прекарал там година и два месеца и като узнал, че Боемунд се бави още в пределите на Лонгобардия, понеже зимата вече настъпвала, изпратил войниците по домовете им, а сам се отправил за Солун. По време на пътуването за Солун при и Валовища32 на багренородния император Йоан33 се родил първородният син, съпроводен при раждането от друга дъщеря. След като отпразнувал там [в Солун] паметта на великомъченик Димитър,34 той влязъл в столицата.35

XII, 6. ——— Соломон бил затворен в Созопол. ———36

XII, 9. ——— Благодарение на щастливия случай той [Боемунд] преминал от Бари към Авлона и стоварил на отвъдния бряг цялата си войска. Водейки цялата безчислена франкска и келтска войска и тези от остров Тула, които служат на ромеите, а тогава поради обстоятелствата били преминали на негова страна, също така твърде много от германското племе и от келтиберите37, той най-напред опустошил целия бряг. Защото, като ги събрал, той ги пръснал по цялата адриатическа земя. И след като опустошил всичко наред, приближил се към Епидамн, който наричаме Дирахиум. Той имал за цел да завладее този град и после по същия начин да плячкоса по-нататък земята чак до Константинопол. Дирахиум или Епидамн е стар елински град. Разположен е под Елисос38, наляво от него, а Елисос е над него и по-надясно. Не мога да кажа положително дали този Елисос е наречен по една река Елисос, приток на най-голямата река Дрин, или градчето е било наречено просто така. А Елисос е градче, разположено нависоко и напълно непревзимаемо. То гледа, както казват, отгоре в полето към Дирахиум и е толкова сигурно, че и откъм суша, и откъм море дава пълна защита на Дирахиум. Като си послужил с това градче Елисос, за да помогне на град Епидамн, самодържецът Алексий защитил град Дирахиум и откъм река Дрин, която била плавателна, и откъм континента, внасяйки и по суша, и по море. необходимото както за изхранването на тамошните войници и обитатели, така и за военното въоръжение. А река Дрин, за да прибавя нещо и за нея, тече отгоре, от езерото Лихнида39, по сто корита, които ние наричаме гефири40. Сегашният оварварен език е нарекъл това [езеро] Ахрида най-напред от [времето на] Мокър41, първия български цар, и накрая — на Самуил, който живял по времето на багренородните царе Константин и Василий. От езерото като от различни извори изтичат реки, достигащи на брой около 100. Те не пресъхват, а се вливат в Дрин при Десре42, откъдето се нарича Дрин43, и като се слеят с нея, я правят твърде широка и твърде голяма. Дрин минава покрай крайните далматински земи, отива на север, след това се извива на юг, минава в подножието на крепостта Елисос и се влива в Адриатическия залив. ———44

 

1След известна почивка Алексий Комнин взема мерки да укрепи границата на Витиния срещу турците. Следва единственият по-пълен византийски разказ за Първия кръстоносен поход. За този поход Зонара (XVIII, 24) дава само 15 реда. За Първия кръстоносен поход вж. Chalandon, пос. съч., стр. 155; R. Grousset, Histoire des croisades et du Royaume Franc de Jerusalem, Paris, 1934, I, стр. I—X, 163; St. Runciman, The First crusaders journey accross the Balkan peninsula, Byzantion, XIX (1949); Св. Георгиев, Първият кръстоносен поход и българските земи, БИБ, 1 (1928), 2, стр. 69—115; Златарски, История, II, стр. 222 и сл. — По въпроса, дали Алексий Комнин е бил изненадан от този поход или не, вж. Любарский, Анна Комнина, стр. 557, бел. 970.
2За да означи кръстоносците, Ана Комнина си служи безразборно с имената франки, келти или латиняни.
3Така е бил наричан Гибралтар.
4Това е Петър Пустинника.
5Около 1090 г.
6φοίνικας φέρον καὶ σταὺρος ρονς ἐπ᾽ ὤμων. Любарский, Аина Комнина, стр. 555, бел. 972, приема поправката на P. Lemerle, Byzance et la croisade, Relationi del X congr. intern, di scienze stor., Roma, 1955, III, стр. 599, бел. 1, и  превежда: те имали на раменете си червени кръстове".
7Т. е. Адриатическо море. За Ана Комнина всички кръстоносци са минали през Италия, понеже нейното детско въображение е било поразено от първите отреди, които наистина дошли от Италия. Вж. Leib, Anne Comnеnе, стр. 208, бел. 1. Но Петър например минал през Лотарингия. Франкония, Бавария, Австрия, Унгария и Тракия. В Цариград дошъл на 30 юли 1096 г.
8Т. е. Готфрид IV Булонски (или Лотарингски), който дошъл в Цариград на 23 декември 1096 г. Вж. Chalandon, пос. съч., стр. 176.
9Боемунд Тарентски, син на Роберт Гискар.
10Chalandon, пос. съч., стр. 169, смята, че с турци Ана Комнина обозначава унгарците. Той изобщо поставя под съмнение първото отиване на Петър Пустинника в Ерусалим. В такъв случай обаче мъчно може да се обясни казаното от Ана Комнина в X кн., 5 гл., че той „едва се завърнал в страната си, след като претърпял много ужаси от турците и сарацините, които опустошавали цяла Азия".
11Латинските автори говорят за гр. Цивитот. Еленопол е град във Внтиния. -В пропуснатия текст се говори за безчинствата и алчността на кръстоносците и за почти пълното им унищожение. Само Петър Пустинника заедно с малцина успял да се върне в Еленопол. Алексий Комнин изпратил пълководеца Константин Евфорвин Катакалон, който прогонил турците и довел Петър Пустинника в Цариград. Ув (Хугон), братът на френския крал Филип I, на път за Драч бил настигнат от буря и едва се спасил. Дукът на Драч Йоан, син на Исак Комнин, осведомил за всичко императора.
12За да се срещне с отредите на кръстоносците, които вече се насочвали към Цариград. Срв. Chalandon, пос. съч., стр. 175.
13За тази клетва вж. Я. Любарский и М. Фрейденберг, Девольский договор 1108 г. между Алексеем Комнином и Боемундом, ВВр, XXI, 1962, стр. 260 и сл.
14Селище в околностите на Драч, може би дн. Кавая. Събитието станало през ноември 1096 г. Вж. Chalandon, пос. съч., стр. 184.
15Река, вливаща се над залива на Валона, или едноименно селище.
16В пропуснатия текст Ана Комнйна описва несполучливия опит на графа на Превенца (= Рихард де Принципат, брат на Роберт Гискар и съюзник на Боемунд; вж. Leib, Anne Comnene, II, стр. 215, бел. 3; за други предположения относно тълкуването на ό κόμης Πρεβέντζας вж. у Любарский, Анна Комнина, стр. 564, бел. 1008) да премине морето след Боемунд. Той бил настигнат от корабите на византийската флота (6 декември 1096 г.) и след известна съпротива се предал с хората си. Описва се подробно „варварският" лък чангра (разпространеният в средновековна Европа арбалет), който бил непознат на гърците. По повод на двубоя на един латински духовник с Мариан (сина на Никола Маврокатакалон) се изтъква, че латинските духовници за разлика от византийските могат да бъдат и войници.
17Според западните хронисти Готфрид се отправил за Цариград по суша.
18На 23 декември 1096 г.
19Предградие извън стените на Цариград, достигащо до края на Златния рог.
20Този манастир се намирал на европейския бряг на Босфора, на север от Цариград- Вж. Jatiin, Constantinople byzantine, стр. 434.
21В пропуснатия текст се описва конфликтът между Готфрид и Алексий Комнин. Надвит в сражение, Готфрид се принуждава да даде клетва на императора, че всичко, което завладее и което е принадлежало на императора, ще му го предава. След това Готфрид преминал на азиатския бряг.
22Наричан така, защото в този манастир, посветен на св. Михаил, се намирал гробът на цариградския патриарх Игнатий, който бил негов игумен. Местоположението му не се знае с точност. Вж. R. Janin, La geographie ecclesiastique de l Έmpire byzantine. Les eglises et les monasteres, Paris, 1953, стр. 406.
23Манастир на брега на Босфора. — В следващия пропуск се разказва как Раул отлагал преминаването на азиатския бряг, защото изчаквал пристигането на другите кръстоносци. Разбит в едно сражение, по негова молба той и хората му били пренесени по море чак до Божи гроб. След Раул последвало друго безбройно и разнородно множество. Когато бил извикан Готфрид, и техните водачи дали клетва на императора.
24Боемунд изпреварил войските си и на 9 април 1097 г. пристигнал в Цариград. Той също дал клетва на императора и всички преминали Пропонтида, за ла се присъединят към ядрото на кръстоносците. Алексий имал желание да замине заедно с кръстоносците, но се плашел от тяхното множество. Той решил да отиде в гр. Пелекан (във Витиния), за да наблюдава оттам събитията. Императорът предложил на турците в Никея да се предадат нему, а не на кръстоносците. За това си послужил с пълководеца Вутумит, който бил в течение на плановете му.
25Никея се предала на 19 юни 1097 г. на войските на Алексий.
26В пропуснатия текст се разказва подробно за събитията в Мала Азия. За дук на Никея бил назначен Вутумит. Императорът, който все още бил в Пелекан, поискал и получил и от останалите графове клетва, преди да потеглят да превземат Антиохия. Тяхната войска била придружавана и от византийци начело с Татикий. При Антиохия Татикий се оттеглил. Градът след тримесечна обсада бил предаден на Боемунд от един арменец. (В същност обсадата траяла седем месеца — от края на октомври 1097 до юни 1098 г.). Извиканият на помощ от обсадените турци Курпаган (мосулски емир) дошъл късно и обсадил затворените в Антиохия кръстоносци. Пратениците на обсадените в Антиохия молели императора, който бил дошъл до Филомел, да побърза с помощта си, но той се уплашил от турците и изоставил Антиохия. Кръстоносците превзели Ерусалим и избрали за крал Готфрид, след чиято смърт престолът бил зает от Балдуин. В Цариград дошла нова норманска войска начело с двама фландърски графове—състояла се от 50 000 конници и 100000 пехотинци, които, след като преминали Проливите, били избити от турците. Започнал остър конфликт между императора и кръстоносците, които отказвали да предадат според клетвата заетите от тях градове. Вутумит оставил за управител на Киликия Манастра, с когото я бил завладял, и се върнал в Цариград. В резултат на развилите се по суша и по море военни действия Боемунд се принудил да остави в Антиохия сина си Танкред, а сам пуснал слух, че е умрял, и като мъртвец бил пренесен с кораб. В Корфу той отправил чрез тамошния дук Алексий жестоки закани срещу императора. Започнал да готви много по-голяма войска, за да я прехвърли в Илирик. Императорът отправил писма до Пиза, Генуа и Венеция да не се поддават на лъжите на Боемунд. И за да опровергае клеветите, че бил враг на християните и езичник, отпратил по домовете им пленените от владетеля на Вавилон 300 графове.
27За да може да се противопостави на Боемунд, императорът извикал от Азия войските на Кантакузин, който пазел Лаодикея, и на Манастра, който охранявал Tape и Киликия.
28Неотъждествено селище в Тесалия. Вж. М. Vasmer, Die Slaven in Griechenland, стр. 254.
29Септември 1105 r. Това е в същност 24-ата година от царуването на Алексий. Вж. Любарский, Анна Комнина, стр. 588, бел. 1221.
30Следва описание на добродетелите и привързаността на императрицата към съпруга си императора. Сега идването на келтите било предшествано от появата на най-голямата досега комета (февруари- март 1106 г.). Вж. Любарский, Анна Комнина, стр. 589, бел. 1233.
31Нелокализирано място. Вж. Златарски, История, II, стр. 243.
32Дн. Демир Хисар. Вж. Златарски, История, II, стр. 243.
33Бъдещият император Йоан, син на Алексий. Близнаците били Алексий и Мария.
3426 октомври 1107 г.
35По-нататък се говори за тежкото положение на Алексий Комнин. В заговора против него на четиримата братя Анемади взел участие и сенаторът Соломон Йоан.
36Разказва се как императорът назначил за главнокомандуващ на ромейската флота Контостефан Исак и го изпратил веднага за Дирахиум, за да изпревари преминаването на Боемунд в Илирик. Той предупредил с писмо и дука на Драч, братовия си син Йоан, да бди за преминаването на Боемунд. Контостефан на своя глава отплувал към Бриндизи, но там бил разбит и в ръцете на Боемунд паднали шестима от скитите, които били на служба в ромейската войска. Боемунд си послужил с тях, за да възпламени омразата на папата и на италианците срещу императора. Контостефан се оттеглил в Химара, а останалият в Авлона Ландулф се отдалечил на известно разстояние, виждайки, че, не разполага с достатъчно сили, за да се противопостави.
37Т. е. испанците.
38Крепост на устието на р. Черни Дрин (Дримон).
39Т. е. Охридското езеро.
40Т. е. „мостове". Тази дума е озадачила още Дюканж и той предлага вм. γέφυρας конектура sτροyγάς (слав. — корито, русло). Вж. възраженията срещу тази конектура у G.. Buckler, Anna Comnena, стр. 403, бел, 5; I. Dujčev,
Une interpolation chez Anne Comnene, Byzantion, 10, 1935, стр. 113; Любарский, Анна Комнина, стр. 597, бел. 1292 (той приема конектурата). Но Ана Комнина, която подчертано нарича „Ахрида" варварска дума и назовава Охридското езеро „Лихнида", няма в никой случай да се изрази „които ние наричаме струги", т. е. да приеме, че византийците са възприели като своя една „варварска“ дума („струги"). Не сме съгласни също така и с онези автори, които оставят думата γέφυρας, но я тълкуват като „ров", „канал" и пp. (G. Buckler) или като „прагове" (Ив. Дуйчев, пос. статия, ΜΠρ, VIII, 4 (1933), стр. 6—7). Ние също сме на мнение, че тук ще трябва да си остане думата γέφυρας, но в смисъл на „мостове", както византийците са наричали мястото с многото („стоте") корита. Съображенията ни са следните. Инж. Коста Хаджиев, голям специалист в своята област и автор на проекта за построяването на канала, по който сега изтича водата от Охридското езеро, ни даде необорими доказателства, че Ана Комнина не бива да се поправя. Той ни каза, че при прокопаването на сегашния канал са били разкрити и много от мостовете, които са стоели някога върху отделните корита. Това обяснение блестящо потвърждава догадката на Хилфердинг, че мостовете били толкова много, та цялата околност била наречена „Стоте моста" (вж. А. Гильфердинг, Сочинения, I. СПб, 1868, стр. 210—211).
41Тълкуването на това място е несигурно. Според Ив. Дуйчев, пос. статия, ΜΠр, VIII, 3 (1933), стр. 14 и сл., VIII, 4 (1933), стр. 1 и сл., ἀπὸ Μόκρον означава планината Мокра, а думите τοῦ Βουλγάρων до τῶν πορφυρογέννητων са плод на някаква интерполация. Според Дуйчев (пос. статия, стр. 6) мястото ще трябва да се преведе по следния начин: „Тази река Дрин — нека нещо и за нейното течение да разкажа — изтича над езерото Лихнида, което оварвареният сега език назовава Ахрида, от планината Мокра през някакви стотина канали, които назоваваме прагове." Дуйчев смята, че интерполираното място стои във връзка с името на Крум. Предложението на Дуйчев намираме за неприемливо. Приемането му налага недопустими изнасилвания при превода на останалия текст. Вж. М. Vojnov, Μόκρος et γέφυρα, пос. ст., стр. 95 и сл.. J. Bromberg Тороnymical and historical miscellanies on medieval Dobrudja, Bessarabia and Moldo-Wallachia, Byzantion, XIII (1938), cтp. 22 и в бележката извежда Μόκρος и Άχρίς от гръцки форми на името Борис. Тълкуванията му будят също възражения.
42Дн. Дебър.
43Има две тълкувания за превода на това място: 1) че Дрин е наречен по името на град Девре (Дебър) и 2) че от Дебър нататък реката получава името Дрин.
44В пропуснатия текст Ана Комнина съобщава, че Алексий Комнин, осведомен от бързоходец - скит на драчкия дук, узнал, че Боемунд е преминал в Илирик, и побързал да излезе от столицата.

 


 

18. Теодор, братът на съзаклятника против императора, бива изпратен на заточение в Анхиало

 

XIII, 1. Всички сме изумени от душевното величие на самодържеца, който, макар и да изглеждал видимо безразличен към това известие поради присъстващите тогава лица, все пак вътрешно бил много развълнуван от него. Той сметнал, че трябва пак да напусне Византион. Макар и да се уверил отново, че и вътрешните му работи не са благоприятни за него, все пак той уредил работите в двореца и столицата, оставил за управители великия друнгарий на флотата, евнуха Евстатий Киминиан, и Никифор, наречен Деканов, на 1 ноември, 1 индикт1, излязъл с малка свита и близки роднини извън Византион и се спрял в царската пурпурна палатка до стените на Геранион2. Но той се страхувал, защото при излизането му божията майка не извършила обичайното чудо във Влахерните.3 Затова, след като прекарал тук четири дни, при залез слънце се върнал със своята госпожа по обратния път и влязъл тайно в светия храм на божията майка, придружен от малка свита. След като изпълнил определените химни и отправил усърдни молитви, обичайното чудо станало и едва тогава той излязъл оттам, изпълнен с големи надежди. На другия ден тръгнал за Солун. Като стигнал в Хировакхи4, той назначил за епарх Йоан Таронит5. Последният бил мъж от благороден род, приет при императора още от дете и служил някога при него като секретар. Той бил човек с много бърза мисъл, познавал ромейските закони. Възхвалявал царските наредби, когато ги смятал достойни за царското величие, и имал свободен, език, но не да порицава с безсрамни приказки. Той бил такъв, какъвто Стагирит6 съветва да бъде диалектикът. Като си тръгнал оттам, [императорът] изпращал постоянно писма до дука на флотата Исак и до приближените му, именно Ексазин Дука и Иалей, да бъдат непрекъснато нащрек и да отблъсват корабите, идващи при Боемунд от Лонгобардин. Когато стигнал до Места, императрицата искала да се върне в столицата, но самодържецът я накарал да продължи нататък. Като преминали двамата така наречената река Еврос, те разположили лагера си при Псилос7. Императорът, който бил избягнал едно покушение, за малко щял да се изложи на ново, ако някаква божествена ръка не била възпряла убийците да действат. Защото един човек, който водел частично потеклото си от Ароновци8, макар незаконороден, подбудил бунтовническата партия към убийство [на самодържеца]. Той намесил в тайната и брат си Теодор. Не мога да твърдя дали и други съзаклятници са били съучастници в делото. Както и да е, те спечелили за извършването на убийството един купен роб скит, на име Димитър (господар му бил самият Арон). Те му поставили за задача да наблюдава заминаването на императрицата и после, като намери удобен момент, да забие меча си в слабините на императора било като го издебне някъде, било тайно през време на съня му. И Димитър, обладан от желание за убийство, острил меча си и държал готова престъпната си десница. Но и тогава Справедливостта променила нещата. Императрицата не бързала да напусне императора, но ден след ден го следвала, понеже той я задържал. Затова онези убийци, виждайки, че бдителният страж на самодържеца, имам пред вид императрицата, се все още бави, се обезсърчили и като написали фамуса, хвърлили я в шатрата на императора (тези, които я хвърлили, били тогава неизвестни; а думата фамуса означава бележка с разни обиди). Тази фамуса приканвала самодържеца да продължи пътя си, а императрицата да се върне във Византион. Такива фамуси и законът наказва с много строги санкции, като самите тях предава на огъня, а тези, които са дръзнали да ги съчинят, подлагани на най-тежки изтезания. Прочее съзаклятниците, като не постигнали целта си, изпаднали до положението да се занимават с клеветнически фамуси. И тъй, след като самодържецът закусил, когато мнозина от хората му си били отишли и останали само манихеецът Роман, евнухът Василий Псил и Теодор, братът на Арон, отново била намерена фамуса, хвърлена под царското легло, която съдържала много нападки срещу царицата, загдето придружавала императора и не бързала да се върне в столицата. С това заговорниците целели да останат в пълна безопасност, но самодържецът разбрал кой е хвърлил [фамусата] и в изблик на гняв казал: „Това съм хвърлил или аз, или ти — той кимнал към императрицата, — или някой от присъстващите." Фамусата носела следния послепис: „Това написах аз, монахът, когото ти, царю, не познаваш засега, но ще ме видиш на сън." Един евнух, на име Константин, столник9 на императора, останал от баща му, а тогава прислужващ на императрицата, като стоял по време на третата нощна стража пред шатрата и четял обичайната си молитва, чул някой да вика: „Човек да не съм, ако не ида да съобщя за всичките ви замисли и за самата фамуса, която хвърлихте." Евнухът заповядал веднага на своя слуга да издири човека, който говорел. Последният отишъл и като разбрал, че това е Ароновият слуга Стратигий, хванал го и го завел при столника. Щом дошъл, слугата разказал веднага всичко, каквото знаел, а Константин го взел със себе си и отишъл при самодържеца. Но по това време императорът и императрицата спели. Затова Константин, като срещнал евнуха Василий, накарал го да разкрие казаното за Ароновия човек Стратигий. А Василий влязъл веднага, като въвел и самия Стратигий, който, разпитан веднага, разкрил ясно цялата история около клеветническата фамуса, подготвителя на убийството, а също така и онзи човек, който бил отреден за убиването на императора. „Моят господар Арон — казал той — заедно с другите съзаклятници, които не са съвсем непознати и на твое величество, царю, като направиха заговор срещу живота ти, изпратиха за твой убиец Димитър, мой съроб, скит по произход, с най-кръвожадни наклонности, силен в ръцете, готов на всяка най-дръзка постъпка и със звярска и извънредно жестока душа. Те му връчиха двуостър меч и му дадоха безчовечната заповед да се приближи с необуздана  дързост и в същия момент да забие меча си в царственото ти сърце." Но императорът, който не бил наклонен да вярва на такива приказки, му казал: „Внимавай да не би да измисляш това обвинение поради някаква омраза към господарите си и към съроба си и затова казвай цялата истина и това, което знаеш. Ако бъдеш уловен в лъжа, обвиненията ти няма да ти бъдат за добро." Но понеже настоявал, че говори истината, той бил предаден на евнуха Василий, за да му даде клеветнически листа. Стратигий излязъл с Василий и го завел в палатката на Арон, когато всички спели. Той взел оттам една военна чанта, натъпкана с такива писания, и я дал на Василий. Когато вече се съмвало, императорът разгледал тия писания и разбрал за готвеното срещу него убийство. Той заповядал на градските управители да пратят майката на Арон в Хировакхи, Арон, а брат му Теодор — в Анхиало. Тези неща забавили императора с пет дни да продължи пътя си. .———10

 

19. Различните сражения на кръстоносците с византийците

 

XIII, 4. И тъй при настъпването на пролетта11 императрицата си тръгнала от Солун за столицата, а самодържецът продължил напред и после през Пелагония стигнал в Девол, който град се намира в подножието на планината със споменатите вече непроходими клисури.12 След като измислил един нов начин на воюване срещу варварите, той решил, че трябва напълно да избегне едно открито сражение. Затова не искал да влезе в бой отблизо, но приложил новия начин на воюване, като оставил между двата лагера непристъпните теснини и непроходимите пътища и наредил по височините всичките си верни хора с достатъчно войска, та по този начин да не могат нито да минават твърде лесно оттук при Боемунд, нито пък от другата страна да идват при тях писма или приветствия, които неща обикновено създават приятелските връзки. Защото липсата на общуване според Стагирит е прекъсвала много приятелства.———13

XIII, 5. А самодържецът, след като успял да постави във всички клисури големи войскови части с отбрани военачалници, преградил всяка пътека за келтите с така наречените ксилокласии14. В Авлона, Йерихо, Канина се намирал будният пазач Михаил Кекавмен, в Петрула — Александър Кавасила с разнородна пехота, твърде храбър мъж, който бил обърнал в бягство мнозина турци в Азия. В Дебър стоял на гарнизон Лъв Никерит с голяма войска. А клисурите около Арванон15 бил поверил на Евстатий Камица. Боемунд пък още в първия момент, гдето казват, изпратил срещу Кавасила брат си Гидо и някакъв граф, по име Сарацин, и Контопаган. А след като някои градчета, съседни на Арванон, побързали да минат на страната на Боемунд, техните жители, които знаели добре пътеките на Арванон, се явили и разправили за цялото местоположение на Дебър и посочили скритите пътеки. Тогава Гидо разделил на две войската си. Сам нападнал фронтално Камица, а на Контопаган и на графа, по име Сарацин, водени от дебърчани, заповядал да нападнат Камица отзад. Двамата се съгласили с това и когато Гидо се сражавал фронтално, останалите графове нахлули отзад в лагера на Камица и извършили страшно клане. Тъй като не можел да се сражава срещу всички и виждайки подчинените си да обръщат гръб, и сам (Камица] се присъединил към тях. И тогава от ромеите паднали мнозина, а и самият Карас, взет от самодържеца като дете и влязъл в числото на близките му, и турчинът Скалиарий, отдавна станал прочут военачалник на Изток, който бил преминал на страната на императора и бил получил светото кръщение. Толкова за Камица. А Алиат, който с други военачалници пазел Главивица, слязъл в полето, бог знае дали да се сражава или за да разгледа някакво местоположение, и случайно веднага бил пресрещнат от храбри, облечени в ризници келти. Те в момента се разделили на две и едните (на брой били 50) се спуснали фронтално срещу него със страшна сила и с напълно отпуснати юзди, а останалите се доближили до него безшумно изотзад. Мястото било блатисто. А Алиат, който не забелязал пристигането на тези отзад и се биел срещу тези отпред с целия си разум и с всичката си сила, незабелязано се изложил на опасност. Тези, които идвали отзад, го нападнали силно и започнали сражение с него. С Алиат се сблъскал някакъв граф, по име Контопаган, който го ударил с копието, и той веднага паднал мъртъв на земята. А заедно с него паднали и немалко [воини]. Когато самодържецът се научил за това, извикал Кантакузин, когото познавал като твърде способен човек във военните дела. Повикан от Лaoдикея, той успял, както казах,16 да дойде при самодържеца на същото място. Но понеже работите около Боемунд не търпели отлагане, императорът го изпратил със силна войска напред, като сам излязъл от лагера и го насърчавал за битка. Той дошъл до така наричаната от местните жители клисура Петра, където се спрял, и като дал на Кантакузин много съвети и военни наставления, пожелал му всичко добро и ободрявайки го с щастливи надежди, го изпратил към Главиница, а сам се върнал в Девол. Кантакузин пък при напредването си се доближил до някакво градче, наричано Милос, и като приготвил всякакви стенобойни машини, веднага го обсадил. Ромеите дръзко се приближили до стените и едни хвърлили огън и подпалили вратите, а други бързо се изкачили по стените на зъберите. А келтите, които били на лагер отвъд така наричаната река Воюса, като се научили за това, се затекли към кастела Милос. Съгледвачите на Кантакузин (те били варвари, както вече изяснихме в разказа)17 ги забелязали и тичешком и в безпорядък се върнали при него. Те не му известили за виденото по някакъв неясен [за другите] начин, но отдалеч с викове му казали за тяхното нападение. И войниците, които чули за нападението на келтите, въпреки че били преминали стените, че били изгорили вратите и че държали вече в ръцете си кастела, изплашени, всеки един от тях изтичал до коня си. Обхванати обаче от страх и смутени, всеки се качил на чужд кон. И тъй Кантакузин положил големи усилия, като много пъти препускал при уплашените и казвал, както стои у поета: „Бъдете мъже и си спомнете за бойната храброст." Но като не могъл да ги склони, духовито ги подиграл за страха, казвайки им, че не трябва да оставят на враговете стенобойните машини като бойни средства срещу нас, но трябва да се подпалят и така да се отстъпва после в пълен ред. Войниците веднага и с голяма готовност изпълнили наредбата и подпалили не само стенобойните машини, но и стоящите по реката Воюса лодки, за да не могат келтите да преминат с тях. А самият той, като отстъпил малко и се намерил в някакво поле, отдясно на което била така наричаната река Арзен, а отляво някакво блатисто и мочурливо място, използвал ги като укрепление и там някъде разположил лагера си. Споменатите пък келти, когато дошли до брега на реката, излъгани в надеждите си, понеже лодките били вече изгорени, се върнали разочаровани. Братът обаче на Боемунд Гидо, като се научил за станалото, насочил се срещу тях по друг път и като отделил от своите подчинени [някои] храбри войници, изпратил ги към Йерихо и Канина. Те достигнали до пазената от Михаил Кекавмен долина (самодържецът го бил поставил за неин пазач) и използвайки за своя изгода местността, дръзко и с всички сили нападнали [ромеите] и ги обърнали в бягство. Келтът е непобедим, когато връхлети на врагове в тясно място, но е лесно уязвим в равнина.

XIII, 6. Те се одързостили прочее и отново потеглили срещу Кантакузин. Но след като разбрали, че мястото, където Кантакузин, както казахме, бил успял да разположи лагера си, не им благоприятства, те се уплашили и отложили сражението. Кантакузин пък, като се научил за идването им, прехвърлил през нощта цялата си войска отвъд реката. Слънцето не се било още показало от хоризонта, когато [Кантакузин], след като се въоръжил сам и въоръжил цялата войска, заел място пред средата на фронта. Турците били от лявата му страна, а аланът Росмик командвал дясното крило с подчинените му сънародници. [Кантакузин] бил изпратил напред против келтите скитите със заповед да ги предизвикват, като стрелят непрекъснато, но веднага да избягват и отново да нападат. И те на драго сърце тръгнали, но никак не сполучили, тъй като келтите, застанали щит до щит, изобщо не разкъсвали строя си, но вървели бавно и много стегнато. А когато двете войски дошли на удобно за сражение разстояние, скитите не могли вече да стрелят, тъй като келтите препуснали със страшна сила против тях, и затова те веднага им обърнали гръб. Желаейки да им помогнат, [в боя] се хвърлили турците. Но келтите, без да им обръщат изобщо внимание, още по-ожесточено се сражавали. Кантакузин пък, виждайки, че те веднага биват побеждавани, натоварил да води сражението с келтите ексусиократора18 Росмик, който командвал дясното крило с тези, които били под негова заповед (това били твърде войнствените алани). Но и той, след като нападнал, отстъпил, макар и да ревял срещу тях страшно като лъв. Кантакузин, след като видял, че и той бил победен, втурнал се сам като от някакво укрепление, насочил се право срещу келтските редици и като ги разкъсал на много части, обърнал ги в пълно бягство и ги преследвал чак до градчето по име Милос. Той погубил мнозина от простите и от по-знатните, а пленил и някои от знатните графове, брата Ув* по име Ричард, и Контопаган и [после] се върнал като победител. А твърде войнственият Боемунд, като видял, че работите му са в твърде тежко положение, притискан и откъм морето, и откъм сушата и намирайки се вече в затруднено положение, понеже му липсвали необходимите неща, отделил голяма войска и я изпратил към близките до Авлона, Йерихо и Канина градове, за да ги плячкоса всичките. Но и Кантакузин не стоял безгрижен, нито според поета „сладък сън го ловял", но бързо изпратил с голяма войска Вероит, за да противостои на келтите. Вероит ги нападнал веднага и ги победил, а като някакво допълнение [към победата] на връщане опожарил и унищожил корабите на Боемунд, Когато жестокият тиранин Боемунд се научил за поражението на изпратените [от него], той не паднал духом, като че ли не бил загубил нито един войник. Напротив, той изглеждал по-дързък и като отбрал отново към 6000 най-храбри в сраженията пехотинци и конници, изпратил ги срещу Кантакузин, предполагайки, че при първото нападение ще плени заедно с ромейската войска и самия Кантакузин. Но [Кантакузин] се бил научил за настъплението им, понеже имал разузнавачи, които винаги следели келтските пълчища, и горейки от нетърпение да ги нападне на разсъмване, въоръжил напълно себе си и войниците. И когато уморените келти полегнали да си починат за малко край брега на река Воюса, там някъде той ги сварил при първата усмивка на деня, нападнал ги веднага и мнозина пленил, а още повече избил. Останалите пък, въвлечени от водовъртежите на реката, се издавили, като налетели по този начин от трън на глог. И тъй той изпратил всички графове на самодържеца, а после се отправил за Тимор19. Това място е блатисто и непроходимо. Там прекарал седем дни, като изпратил определено число разузнавачи в различните места да наблюдават това, което става около Боемунд, и да му донесат оттам език, за да се осведоми по-точно по Боемундовите работи. Изпратените случайно се натъкнали на сто келти, които приготвяли салове, с които искали да преминат реката и да завземат разположеното отсреща градче. Те ги нападнали неочаквано и пленили почти всички, а също така и брата на Боемунд, висок десет стъпки и широкоплещест като някой Херакъл. Можело да се види [тогава] нещо необикновено: този огромен гигант и наистина исполин бил държан от един пигмей — дребен скит. Изпращайки заловените, Кантакузин на шега заповядал онзи окован исполин да бъде въведен веднага при императора от пигмея скит. Когато императорът узнал, че те са дошли, той седнал на царския трон и заповядал да бъдат въведени окованите. Влязъл, водейки онзи окован келт, и скитът, който не достигал дори до задника на гиганта. Веднага всички избухнали в голям смях. Останалите графове били задържани в затвора.

XIII, 7. Самодържецът не успял още да се зарадва на успеха на Кантакузин, и дошло друго лошо съобщение, известяващо за страшното избиване на ромейските отреди на Камица и Кавасила. Самодържецът никак не паднал духом, макар и да бил силно засегнат в сърцето, и обхванат от мъка, да оплаквал падналите, а понякога и да проливал сълзи за участта на всеки един, но извикал и изпратил в така наречената Петрула Константин Гавра, мъж войнолюбив и дишащ огън срещу неприятелите, за да разгледа откъде са проникнали в долината келтите, които били извършили такова голямо клане, и да им прегради за в бъдеще достъпа. Тъй като Гавра бил недоволен и като че ли се измъчвал от задачата (той бил с високо мнение за себе си и имал желание да се залавя [само] с велики дела), самодържецът веднага изпратил с хиляда най-храбри мъже Мариан Маврокатакалон, зетя на моя кесар по сестра, мъж войнолюбив и доказал това с много подвизи, а и обичан твърде много от самодържеца. Той събрал и изпратил заедно с тях мнозина от слугите на багренородните и на моя кесар, които изгаряли [от желание] да се сразят. И Мариан, разбира се, се боял от това, но все пак влязъл в палатката си, за да си помисли. По време на средната нощна стража дошло писмо от Ландулф, който тогава се намирал заедно с таласократора20 Исак Контостефан. Ландулф обвинявал и Ковтостефановци — Исак и брат му Стефан, — и Евфорнин, че не охранявали грижливо пролива на Лонгобардия и че понякога, за да си починат, слизали на брега. Той добавял в писмото си още следното: „Макар ти, императоре, да се мъчиш с всички сили и по всякакъв начин да попречиш на набезите и нападенията на келтите, плаващите до Боемунд и доставящите му необходимите неща имат пълна свобода, понеже тези са се отпуснали, а освен това и задремали при пазенето на пролива на Лонгобардия. Преди известно време хора от Лонгобардия отплували при Боемунд, като издебнали благоприятно духащия за тях вятър (южните ветрове са много благоприятни за тези, които отплуват от Лонгобардия за Илирик, а северните — обратно). Те издигнали на корабите си платната и се одързостили да преплуват към Илирик. Силно духащият обаче южняк не им позволил в никой случай да се доближат до Дирахиум, но ги принудил да плуват край брега на Дирахиум и да дойдат в Авлона. Като приближили тежките си кораби там до брега, те свалили голямо количество конници и пехотинци и докарали на Боемунд всичко необходимо. После устроили много пазари, за да могат келтите да си накупят оттам в изобилие нужното им." Императорът, разгневен, укорил силно Исак и като го заплашил [с наказание], ако не се поправи, склонил го да бди бодро. Контостефан обаче не успявал да постигне замисленото. Той няколко пъти се опитвал да попречи на преминаващите оттам в Илирик, но не сполучвал. Когато виждал,, че келтите плуват при благоприятен вятър и с пълни платна се носят стремително, той заставал в средата на пролива, но бил безсилен да се бори едновременно срещу келтите и срещу насрещните ветрове. Защото, казват, че и Херакъл не [могъл да се бори едновременно] срещу двамина. И тъй силата на вятъра връщала назад Контостефан. При това положение самодържецът се гневял. Но когато разбрал, че Контостефан поставял ромейската флота на котва не [там] където трябвало, и поради това южните ветрове му пречели, а на келтите улеснявали повече плаването, той начертал бреговете на Лонгобардия и Илирик и разположените по двата бряга пристанища и изпратил [чертежа] на Контостефан, като в писмото му посочил и къде трябва да закотви корабите, и откъде може да се възползва от попътен вятър, когато се насочва срещу преминаващите келти. От друга страна, той ободрявал Контостефан и го убеждавал да се залови за работа. Исак се съвзел и като дошъл там, където му бил заповядал самодържецът, закотвил корабите. Той издебнал момента, когато тези от Лонгобардия плавали към Илирик с голям товар, пресрещнал ги в средата на пролива, понеже тогава духал благоприятен вятър, и някои от пиратските кораби подпалил, а повечето изпратил на дъното заедно с хората. Преди да се научи за това, императорът, не можейки да откъсне мислите си от писмото на Ландулф и на самия дук на Дирахиум, променил решението си и като извикал веднага споменатия вече Мариан Маврокатакалон, назначил го за дук на флотата, а грижата за Петрула възложил на друг. И тъй Мариан отплувал и по някаква случайност веднага се натъкнал на преминаващите от Лонгобардия за Боемунд пиратски и товарни кораби, пълни с всякакви храни, и ги заловил. И занапред той бил буден страж на пролива между Лонгобардия и Илирик и изобщо не позволявал на келтите да преминават към Дирахиум.

XIII, 8. А самодържецът, който станувал до Девол, в подножието на проходите, възпирал желаещите да преминат на страната на Боемунд и отрупвал тези, които пазели проходите, с град от съобщения, като ги съветвал колко войници да изпратят в Дирахийското поле против Боемунд и какъв стратегически план да изработят отиващите да се сражават. Те в повечето случаи трябвало да нападат с конници и веднага да се връщат. И правейки това често, трябвало да се сражават със стрели. Зад тях трябвало да вървят с бавна крачка тези, които носели копия, та ако на стрелците се наложело да отстъпят към ариергарда повече, отколкото е необходимо, те да ги приемат и същевременно да поразяват келтите, които се доближат до тях. Той им дал достатъчно стрели и им заповядал да не ги пестят изобщо, но да стрелят повече по конете, отколкото по келтите. Императорът знаел, че те са ненараними и изобщо неуязвими, що се отнася до ризниците и железните туники, и смятал за безумие да се стреля напразно. А келтското оръжие е желязна ризница, изплетена от халки. И желязото е доброкачествено, та може да отблъсва стрелата и да пази кожата на войника. Допълнение към защитното оръжие е щитът, но не кръгъл, а голям щит, много широк в началото и заострен долу, отвътре малко вдлъбнат, от външната страна гладък и лъскав, блестящ с медния си център. При това положение стрела, било скитска или персийска, или пък изпратена от гигантски ръце, ще отскочи и ще полети обратно към изпращача. Затова императорът, като познавал, струва ми се, келтското оръжие и нашите стрелци, заповядал на войниците си да пренебрегнат хората и по-скоро да нападат конете, като ги пронизват със стрели. По този начин и келтите, като слязат от конете, щели да бъдат лесно победими. Като ездач келтът е непобедим и би пробил дори вавилонските стени, но става играчка на всеки, ако слезе от коня. Но понеже познавал коварството на придружаващите го, императорът не пожелал да премине през теснините, макар, както отдавна и често да ми е разправял, да е копнял много да завърже с Боемунд решително сражение. Той беше по-остър от всякакъв меч в битките, непоколебим и изобщо неустрашим. Но това, което му се случило, го възпирало от инициативата и страшно потискало духа му. И тъй Боемунд бил притиснат откъм сушата и откъм морето. Защото самодържецът стоял като зрител на това, което се вършело по Илирийското поле, макар и да подпомагал сражаващите се с цялата си душа и ум и да участвал заедно с тях в мъките и трудовете им. Човек би казал и нещо повече. Той поощрявал към битки и сражения поставените военачалници по хълмовете на теснините и ги съветвал как да нападнат келтите. От друга страна, Мариан пазел пролива между Лонгобардия и Илирик, отблъсвал напълно желаещите да преминат оттам към Илирик и не допускал да преплува до Боемунд изобщо нито един кораб с три платна, тежък товарен кораб или двувеслена лодка. Боемунд видял, че войната се води много опитно, понеже започнали да му липсват докарваните по море и доставяните по суша храни (защото ако някой излизал извън лагера, за да донесе храна или други неща, или ако някой извеждал конете на водопой, ромеите ги нападали и избивали повечето от тях, така че неговата войска се топяла по малко). Затова Боемунд изпратил пратеници при дука на Дирахиум Алексий и попитал за условията на мира. А когато един благородник от Боемундовите графове, Гелиелм Кларел21, видял, че цялата келтска войска гине от глад и болест (наистина от небето им била пратена страшна болест), той, грижейки се за спасението си, преминал с петдесет коня на страната на самодържеца. Императорът го приел и като се научил за положението на Боемунд, за унищожаването на войската му от глад и че снабдяването им е затруднено, почел го с титла нобилисим22 и му се отплатил с много дарове и блага. А когато се научил от писмата на [дука] Алексий, че Боемунд е изпратил при него пратеници за мирните условия, той взел пред вид, че приближените му винаги зломислят против него, че те много често въстават и че той е нападан повече от близки, отколкото от външни врагове, и затова решил да не се бие повече с две ръце срещу двамата врагове и обръщайки, както би казал някой, затруднението си в слава, сметнал, че е по-добре да приеме мира с келтите и да не отблъсва молбите на Боемунд. Той се боял да напредне поради причината, която посочих по-горе в разказа. Поради това останал там, изправен срещу двете страни, и заповядал на дирахийския дук да отговори писмено на Боемунд така: „Ти много добре знаеш колко пъти съм бил излъгван, като съм вярвал на твоите клетви и думи. И ако божественият евангелски закон не повеляваше на християните да си прощават взаимно всичко, не бих дал ухо на думите ти. Но все пак по-добре е да бъда излъган, отколкото да се скарам с бога и да престъпя божиите закони. Затова не отблъсвам искането ти. И ако ти наистина желаеш мир, след като си се отвратил от безбожното и глупаво дело, за което си се заловил, и не искаш вече да се радваш на християнска кръв, пролята не заради отечеството ти или заради християните, но само за твое удоволствие, то ела с толкова хора, с колкото искаш, понеже разстоянието между нас е малко. И ако съгласуваме желанията си, ще имаме споразумение, ако ли не — и в този случай, както е уговорено, ще се върнеш невредим в собствения си лагер."23

 

11107 г. Вж. Chalandon, пос. съч., стр. 244.
2Геранион се намирал недалеч от Цариград.
3Предградие на Цариград, разположено на Златния рог. Там се намирала прочутата църква „Св. Богородица" и един от дворците. „Чудото" се състояло в това, че всеки петък след залез слънце покривалото на иконата на божията майка само се вдигало.
4Хировакхи се намирал между дн. Буюкчекмедже и Кючукдекмедже.
5Става дума за куропалата Йоан Таронит, а не за племенника на Алексий Комнин, носещ същото име. Вж. A. Leroy-Molinghen, Les deux Jean Taronites de l'Alexiade, Byzantion, 14, 1939. Според Златарски, История, II, стр. 244, той бил бивш управител на тема България.
6Т. е. Аристотел, който бил родом от Стагира.
7Според Любарский, Анна Комнина, стр. 598, бел. 302, това не е Кипсела, както предполага Leib, Anne Comnene, 111, стр. 88.
8Става дума за правнук на Иван Владислав. Вж. Златарски, История, II, стр. 244.
9Столниците не само се грижели за трапезата на императорското семейство, но били и доверени лица.
10В пропуснатия текст Ана Комнина разказва, че след пристигането си в Солун Алексий Комнин се заел да обучава войската от новобранци. Императорът решил да презимува в Солун. А Боемунд, който бил слязъл на брега, обсадил Драч, превзел Петрула (между Драч и Елбасан), крепостта Милос отвъд реката Девол и всичко около Драч. Той изгорил и цялата си флота, за да не мисли никой за връщане. Превземането на Драч той определил да стане през пролетта. Във войската му настъпил глад. Описват се необикновените обсадни машини и неуспешните опити на Боемунд да превземе града.
11На 1108 г.
12Вж. кн. IV, гл. 8.
13По-нататък се разказва как Алексий Комнин, за да разстрои войската на Боемунд, се помъчил чрез фиктивен дезертьор и с фалшиви писма да представи като предатели най-близките му и верни хора, а именно брат му Гвидо и някои други лица.
14Прегради от насечени дървета.
15Т. е. Елбасан.
16В същност Ана Комнина по-горе  не съобщава нищо за Кантакузин.
17Това не е било изяснено по-рано.
18Ана Комнина нарича така предводителя на аланската войска.
19В басейна на р. Девол. Вж. Златарски, История, II, стр. 60 и сл.
20Буквално „владетел на морето". Вероятно Ана Комннна нарича така поетически Исак Контостефан, който е бил велик дук на флотата. Срв. кн. XII, гл. 8.
21Т. е. Вилхелм Кларет.
22През тази епоха титлата нобилисим (новелисим у Ана Комнина) не била свързана с никаква длъжност. Вж. Brihier, Les institutions, стр. 139 и сл. Срв. Любарский, Анна Комнина, стр. 538, бел. 799.
23Следва описание на срещата между Алексий Комнин и Боемунд и сключването на договор в Девол (1108 г.). Даден е и текстът на договора, според който Боемунд се признал за васал на византийския император. Боемунд отплувал за Лонгобардия и след непълни 6 месеца умрял. След това се предават събитията в Мала Азия.

 


 

20. Походът на Алексий Комнин против куманите. Пребивавайки в Пловдив, той заляга за покръстването на еретиците

 

XIV, 8. Не била изминала още една година, и императорът, като чул за ново преминаване на куманите през Истър, излязъл от престолния град в осмия индикт, при започването на есента, през месец ноември.1 Като събрал всичките си войски, той ги разположил във Филипопол, в така наречените Петрич2 и Триадица и в Нишката тема, чак до крайистърското Браничево. Той им заповядал да положат големи грижи за конете си, за да могат, като бъдат охранени, да носят във време на бой конниците. Сам той останал във Филипопол. Този град се намира в центъра на Тракия. Откъм ветровития север край града тече Еврос. Тази река извира от върха на Родопите, прави много извивки и криволичения, задминава Адрианопол и като се влеят в нея много други реки, втича се в морето край град Енос. Когато казвам Филип, аз нямам пред вид македонеца, сина на Аминт, защото този град е от времето след Филип, а римския Филип3, който бил едър мъж с необорима физическа сила. Филипопол е бил в началото малко градче, което преди Филип се наричало Кренида, а от някои Тримонт. Но този велик Филип го направил най-известен от градовете на Тракия, като го уголемил и оградил със стени. Освен това построил в него твърде голям хиподрум и други някои постройки, достойни за удивление, чиито останки видях и самата аз, когато по някаква причина посетих града със самодържеца. Градът е построен на три хълма и всеки хълм е ограден с голяма и висока стена. А където градът се простира към открито поле, там го огражда ров, който минава край Еврос. Както изглежда, този град някога е бил голям и хубав. Но откакто в старо време го завладели таври и скити,4 градът получил този вид, в който го намерихме през царуването на моя баща, когато заключихме, че той е бил наистина голям град. Освен това градът страдал и от пребиваването в него на много нечестивци. Β този град се заселили и арменци5, и така наречените богомили (за тях и за тяхната ерес ще говорим по-късно на подходящо място)6, и най-безбожните павликяни, чието учение е клон от манихейството7, основан от Павел и Йоан, както показва и самото име. Те прегърнали безбожието на Манес и го предали чисто на последователите си. Аз исках да разгледам бегло манихейското учение, да го изложа сбито и освен това да се занимая с оборването на тези най-безбожни учения. Но прескачам доказателствата против тях, защото зная, че манихейската ерес е за смях на всички и защото бързам в излагането на историческите факти. А освен това зная, че не само тези, които са на наша страна, но и самият Порфирий, който беснее срещу нас, е показал в много глави8 пълната глупост на нелепото учение на манихеите. Там той разсъждава най-мъдро върху двете начала, макар и неговото единоначалие да кара читателите да го свързват с единството и единното на Платон. Ние почитаме единното начало, което не означава едно лице, и не приемаме Платоновото единство. То е „неизразимото" у гърците и „тайното" у халдеите, от което те извеждат и много други начала във и отвъд света. Но след като онзи прочут император Йоан Цимисхи победил и заробил последователите на Манес, Павел и Йоан, деца на Калиника, хора жестоки* и груби, готови да проливат дори кръв, той ги прехвърлил от Азия, от земите на Халива9 и Армениак, в Тракия и ги принудил да се заселят около Филипопол. По този начин той ги отвел от силно укрепените градове и крепости, които те управлявали самостойно, и същевременно ги поставил като най-сигурна стража срещу нахлуванията на скитите10, от което тракийските земи страдали непрекъснато. Защото скитите прехвърляли дори теснините на Хемус и нахълтвали в равнините отвъд него. Тази планина Хемус е много голяма и е разположена успоредно на Родопите. Тя започва от Евксинския понт, минава много близо до праговете и продължава чак през илирийските земи. Дори мисля, че тя, прекъсната от Адриатическо море, се издига отново на отсрещния бряг и завършва при Херцинийските гори11. От двете страни на склоновете ѝ живеят много и твърде богати народи — на север даки и траки, а на юг пак траки и македонци. Скитските номади преминавали този Хемус в по-старо време, преди копието на Алексий и многобройните му борби да ги разгромят напълно. Те опустошавали с всичките си военни сили Византийската империя, а най-вече по-крайните градове, начело на които стоял многоизвестният някога Филипопол. А Йоан Цимисхи направил от противниците ни, манихейските еретици, наши съюзници и ги противопоставил на скитите номади като достойни техни противници по оръжие. И оттогава градовете си отдъхнали от многобройните нашествия. Но манихеите, които по природа били независими и непокорни, започнали да действат, както си били свикнали, и да се връщат към по-раншния си нрав. Целият Филипопол с изключение на малцина бил манихейски и те започнали да тиранизират местните християни и да им ограбват имотите, като твърде малко или никак не обръщали внимание на императорските пратеници. И тъй те се увеличавали и всичко около Филипопол станало еретическо. Към тях се влял и един горчив поток от арменци и друг — от твърде мътните извори на Якова12. И там се получило, така да се каже, сборно място на всички злини. Догмите им били различни, но всички били единодушни с манихеите във въстанията. Обаче самодържецът, моят баща, като противопоставил и срещу тях своя много голям военен опит, едните покорил без бой, а другите поробил и в сражения. И какво ли не извършил и не понесъл храбрият мъж в това наистина апостолско дело! Защо човек да не го възхвали? Дали защото е бил нехаен във военното ръководство? Но той изпълнил Изтока и Запада с военните си подвизи. Или защото не е ценял словесността? Но той като никой друг се е занимавал с божието писание, за да изостри и езика си за борба с еретиците. И той единствен съгласувал оръжието със словото. И с оръжие победил варварите, а със словото — безбожниците. Така че и тогава той подготвил срещу манихеите по-скоро апостолска, отколкото военна борба. И аз наистина бих го нарекла тринадесети апостол. Макар някои да отдават тази чест на Константин Велики, аз мисля, че Алексий трябва да се нареди наравно със самодържеца Константин, или ако някой оспорва това, той трябва да бъде поставен и като апостол, и като император след Константин. Защото, както вече разказахме по-горе, когато поради споменатите причини бил при Филипопол и куманите не били още тръгнали, той извършил допълнителна работа, по-велика от пряката му задача, като отклонил манихеите от горчивата им вяра и ги въвел в сладкото учение. И тъй той ги извиквал и от сутрин до следобед или до вечерта, а случвало се и до втора или трета нощна стража ги поучавал в истинната вяра, като изобличавал лъжливостта на тяхната ерес. Заедно с императора бил никейският епископ Евстратий13, мъж вещ в свещените и мирските работи, който се славел в диалектиката повече от тези, които са в Стоата или в Академията, а също така и заемащият тогава архиерейския престол във Филипопол. Но във всичко и преди всичко самодържецът имал в помощ моя мъж, кесаря Никифор, когото бил подготвил в четенето на свещените книги. И тогава много манихеи отивали масово без никакво колебание при свещениците и като изповядвали заблужденията си, приемали светото кръщение. Но тогава можели да се видят и мнозина, които надминавали макавеите14 в привързаността си към своята ерес. Те изтъквали цитати и свидетелства от Светото писание, мислейки, че така ще затвърдят презряното си учение. Но и от тях повечето приемали светото кръщение, убедени от постоянните беседи и от непрекъснатите увещания на самодържеца. Защото той продължавал често разговорите си от ранна сутрин до късно през нощта. И като не прекъсвал тези си беседи, той обикновено оставал без обяд, и то като стоял сред лято в изложената си на слънцето шатра.

XIV, 9. Докато ставало това и докато се водела с манихеите тази словесна борба, някакъв човек дошъл откъм Дунава и съобщил, че куманите са преминали [реката]. И императорът, без да се бави изобщо, събрал наличните войници и тръгнал към Дунава. Но като стигнал във Видин и не намерил варварите, които, когато се научили за пристигането на самодържеца, успели да преминат обратно реката, той веднага отделил смели войници и им заповядал да започнат преследване на варварите. Войниците преминали Истъра и тръгнали веднага подир тях. И те ги преследвали три денонощия, но когато видели, че куманите преминават със салове една река, течаща отвъд Дунава, върнали се при самодържеца, без да свършат нещо. Императорът се разсърдил, че войниците не настигнали варварите, но все пак и това сметнал като частична победа, защото отблъснал варварите само с мълвата [за идването си] и защото приобщил към нашата вяра мнозина от манихейските еретици. Така той спечелил двойна победа: над варварите — с оръжие, а над еретиците — с благочестиво слово. След като отново се върнал във Филипопол и си отпочинал малко, той се хвърлил отново в борбите. Викал при себе си Кулеон15, Кусин и освен тях Фол, наставници в манихейската ерес, които иначе били като другите манихеи, но били страшни в защитата на своето нечестиво учение, непоклатими пред словесните доводи и премного опитни в изопачаването на божието слово и в тълкуването му по еретически, и с тях водел всеки ден словесна борба. И можело да се наблюдава двойна борба: едната на императора, който се борел силно за спасението им, и другата на манихеите, които се борели упорито, за да спечелят тъй наречената Кадмова победа16. Те и тримата стоели, точейки си взаимно като глигани зъбите, и имали за цел да унищожат доводите на самодържеца. И ако Кусин изпуснел някой противодовод, подемал го веднага Кулеон, и ако той не успявал, тогава се опълчвал Фол. Или срещу императорските доводи и постановки се нахвърляли един през друг всички, както големите вълни се настигат от още по-големи. А самодържецът разкъсвал като паяжина всичките им противодоводи и бързо затварял устата на нечестивите. Но понеже не можал по никакъв начин да ги убеди, накрая вдигнал ръце пред глупостта на тези хора и ги изпратил в столицата, като им определил за жилище портиците около Големия дворец17. Но макар и да не можал тогава да плени със слово манихейските водачи, той все пак не останал напълно без лов, а всеки ден спечелвал за бога ту сто, ту повече от сто души, така че спечелените по-рано и сега от неговото слово биха дали много десетки хиляди. Но защо трябва да говорим и да се занимаваме с това, което целият свят знае и за което са свидетели и Изток, и Запад? Той ловко възвърнал към нашата православна вяра цели градове и области, където били смесени най-различни ереси. Високопоставените той удостоявал с големи дарения и ги вписвал в избраните войски. А всички по-прости и тези, които били копачи или се занимавали с ралото и добитъка, той събрал заедно с децата и жените и ги поселил в града, който издигнал за тях близо до Филипопол, отвъд Еврос. Той нарекъл този град Алексиопол или Неокастрон18, което име надделяло. И на едните, и на другите раздал ниви и лозя, къщи и недвижими имоти. И той не им оставил подарените имоти неосигурени или като Адонисовите градини, които днес цъфтят, а утре изчезват, но закрепил отстъпените им дарения с хрисовул и постановил благодеянията да не се отнасят само до тях, но да бъдат наследявани и от синовете, и от внуците им. А ако такива липсват, подареното да наследят жените им. Така щедро раздавал той милостите си. По този въпрос толкова. Повечето подробности са пропуснати [от мен]. И никой да не обвинява историята ми като пристрастна, защото има много съвременници, свидетели на разказваното, и аз не бих могла да бъда уличена в лъжа. А самодържецът, след като свършил всичко, както трябва, вдигнал се оттам и се върнал в столицата. И той отново започнал постоянните си борби и спорове с привържениците на Кулеон и на Кусин. Той спечелил Кулеон — като по-разумен, мисля, и като способен да разбере словото на истината — и го направил най-кроткото агне от нашето паство. А Кусин и Фол били разгневени и макар и да били удряни от непрекъснатите поучения на самодържеца като от желязо, те въпреки това останали железни, дърпали се и не му се покорявали. Затова като най-злословни от всички манихеи и явно отиващи към лудост, той ги хвърлил в така наречената Елефантинска тъмница19 и като им предоставил в изобилие всичко нужно, оставил ги да умрат [там] само от собствените си грехове.

XV, 1. Това са делата на самодържеца при Филипопол и спрямо манихеите. Но веднага след това варварите му приготвили друга горчива чаша.———20

 

1Т. е. през 1114 г. Има известно различие между разказа на Ана Комнина и на Зонара (XVIII, 26).
2Не е ясно за кое селище става дума — може би се отнася пак за Бачково.
3Филипопол е наречен всъщност не по името на римския император Филип Араб (244—249), а по името на Филип Македонски. Вж. G. Kazarow, Ober die Naraen der Stadt Philippopolis, PhW (1901); №50.
4Вероятно става дума за готите. Любарский, Анна Комнина, стр. 612, бел. 1463, е склонен да приеме мнението на Левченко, че става дума за Светославовите руси.
5Василий II заселил голяма група арменци в бившите български земи; между тях по всяка вероятност е имало и павликяни, които се свързали със своите едноверци в Тракия. Вж. D. Obolensky, The Bogomlls, a study in Balkan neomanichaism, 1948, стр. 147. Според Д. Ангелов, Богомилството в България, II, 1961, стр. 286, под арменци Ана Комнина подразбира монофизитите.
6Вж. по-нататък в кн. XV, гл. 8.
7Манихейската ерес възникнала в средата на III в. Името си получила от основателя на сектата Манес. Павликяните (наречени така по името на Павел и Йоан, синове на манихейката Калиника) били носители на традициите на манихеите. Павликянството проникнало на Балканския полуостров през VIII в. В 972 г. император Цимисхи преселил също така павликяни в Тракия. Вж. Д. Ангелов, Богомилството, стр. 70 н сл. 4
8Съчинението на Порфирий, съвременен на Ана Комнина философ, не е запазено.
9Халива се намирала на с.-з. от Армения, на брега на Черно море.
10Ана Комнина има пред вид може би русите на княз Светослав.
11Различни планински масиви на северната част на европейския материк. Вж. Дуйчев, Проучвания, стр. 154, бел. 2.
12Ана Комнина има пред вид яковитите, които получили името си от Яков Барадай, основателя на сектата на монофизитите в Сирия.
13Никейски митрополит, близък приятел на Алексий Комнин. Към края на царуването му обаче бил уличен в ерес и лишен от сана си.
14Юдейска династия (II—Ι в. пр. н. е.) Юда, синът на основателя на тази династия, вдигнал въстание против сирийското владичество.
15Кулеон се казвал и един от предводителите на манихейския (павликянския) отред във войската на Алексий Комнин. Вж. кн. IV, гл. 4, и кн. V, гл. 3.
16Кадъм е основателят на Тива. Синовете на Едип (цар на Тива) Етеокъл и Полиник загинали и двамата при двубой.
17Там бил затворът.
18Този град не е локализиран и до днес. В. Миков, Произход и значение на имената на нашите градове, села, реки, планини и места, София, 1943, стр. 125, го открива в развалините над с. Старосел.
19Тази тъмница се намирала на територията на Големия лворец. Вж. Janin, Constantinopl byzantine, стр. 168.
20По-нататък се описват подробно събитията в Мала Азия, където Алексий воювал победоносно против иконийския султан Сюлейман, т. е. Малек шах II (1107—1116), син на Килидж Арслан I, който се готвел отново да опустоши Мала Азия.

 


 

21. Алексий Комнин се опитва да унищожи богомилската ерес

 

XV, 8. След това, през течение на*1 година на царуването му, се надвесил грамаден облак от еретици. Това било нов вид ерес, непозната по-рано на църквата, защото се слели две най-противни и най-долнопробни учения, познати от по-раншните времена — манихейското, така да се каже, нечестие, което наричаме и павликянска ерес,2 и масалианското3 безсрамие. Такова е именно богомилското учение, смесица от масалианство и манихейство. Както изглежда, то е съществувало и във времето преди баща ми,4 но тайно. Наистина богомилският род е страшно опитен да се преструва на добродетелен. Човек не би могъл да види между богомилите коса, вчесана по светски; злото се крие под власеница и качулка. А богомилът е мрачен, с лице, покрито до носа, върви наведен и мърмори, но вътрешно е вълк неукротим. И баща ми измъкнал и поставил на открито това най-отвратително племе, което се крие като змия в дупката си с помощта на тайната си магия. Той веднага изоставил голяма част от грижите си за Изтока и Запада и насочил вниманието си към духовните работи. Защото той бе във всяко отношение над всички: в поучителните речи той надминаваше тези, които се били отдали на това изкуство, а в битки и във военна тактика превъзхождал тези, от чието военно изкуство се възхищавали. Славата на богомилството се разпространила вече навсякъде. (Някакъв монах Василий5, човек много ловък в разпространяване на богомилското нечестие, имал дванадесет ученици, които наричал и апостоли, а бил привлякъл и няколко ученички, жени злонравни и зловредни. Той разпространил злото навсякъде.) И злото като с огън унищожило много души. Затова душата на императора не могла да понася това и той започнал разследване по тази ерес. В двореца били доведени някои богомили. И всички те обявявали за учител и главен водач на богомилската ерес някой си Василий. Между тях бил заловен някой си Дивлатий, който не искал да отговаря на въпросите, но като го предали на изтезания, казал името на споменатия Василий и на апостолите, които последният си бил избрал. Самодържецът възложил на мнозина да издирят този човек. И ето открива се главният служител на Сатанаил Василий, с монашеско облекло, с изпито лице, без брада, висок на ръст (много ловък в разпространяването на безбожието). И самодържецът под благовиден предлог извикал веднага Василий, понеже желаел с кротки думи да изтръгне това, което таял. Той станал от трона да го посрещне и го поканил да седне и да сподели с него дори трапезата. Хвърлил му цялата въдица и като набол на кукичката различна стръв, поднесъл я на този ненаситен кит да я изяде. И давайки цялата отрова на този монах и многолик злодей, той се преструвал по всякакъв начин и настоявал, че иска да му стане ученик, и не само той, но и брат му, севастократорът Исак. [Преструвал се също], че приема всичко, което той казвал, за казано като от божи глас, че ще го слуша във всичко само ако проклетият Василий се погрижи за душата му. „Аз — казал му той, достопочтени отче (с тези сладки думи той мажел чашата, за да избълва проклетникът жлъчта си), се възхищавам от тебе поради добродетелта ти. И искам да науча от тебе какво е учението на твоя светост, защото това на нашите е почти погрешно и не води към никаква добродетел." Отначало Василий, който се покривал изцяло с лъвска кожа, макар и да бил в действителност магаре, се преструвал и не давал ухо на говореното, но все пак се възгордял от похвалите, защото императорът го направил и сътрапезник. На императора помагал и сътрудничел във всичко брат му, севастократорът. И най-после Василий избълвал догмите на ереста си. И по какъв начин? Императорите и този безсрамник, който избълвал и казал открито всичко, което му било на душата, били отделени с една завеса от женското отделение. Отвъд завесата писарят записвал това, което се говорело. И този никаквец станал привидно учител, царят се преструвал на ученик, а писарят записвал учението. И тоя поразен от бога човек не само разказал всичко позволено и непозволено, но и не пропуснал нито един престъпен догмат, а се отнесъл и с презрение към нашето богословие и цялото църковно управление, осмял всички божи закони, нарекъл храмовете, ο ужас, божиите храмове, дяволски и сметнал и определил като лошо нещо това, че почитаме тялото и кръвта на този, който е първият архиерей и първата жертва6. А после какво станало? Императорът захвърлил маската си и дръпнал завесата: там бил събран целият синклит, военното съсловие и висшето духовенство. Тогава столичният престол се заемал от блаженейшия патриарх господин Николай Граматик7. След като богопротивните догми били прочетени, обвинението било неопровержимо. И Василий не се и опитал да отрича, но веднага открито пристъпил към защита и заявил, че е готов да посрещне огън, удари и всякаква смърт. Защото тези заблудени богомили вярват, че ще понесат без мъки всяко наказание, понеже ангели щели да ги извлекат от самия огън. И Василий оставал непреклонен като истински богомил, макар мнозина, включително и тези, които се били приобщили към гибелното му учение, да го хулели за нечестивото му учение. Въпреки че го заплашвали с клада и с други беди, той се държал здраво за дявола и прегръщал своя Сатанаил. Той се държал по същия начин и спрямо увещанията на императора, когато бил затворен и бил извикван често при него, който често го увещавал да се отрече от нечестивото си учение. Но да не пропуснем чудото, което се случило с него. Преди императорът да вземе по-строги мерки против Василий, този, след като разкрил нечестивото учение, тръгнал за къщичката, разположена близо до царските дворци, която била приготвена за него неотдавна. Било вечер, звездите блещукали горе на чистото небе и новородената луна осветявала онази вечер. След като монахът влязъл среднощ в килията си, внезапно по нея започнали да падат камъни като град, без да ги хвърля нечия ръка и без някой човек да замеря с тях този дяволски абат. Както изглежда, причината бил гневът на Сатанаил и дяволите му, които се сърдели, че Василий разкрил пред императора* |мистериите им] и че е възбудил голямо гонение против ереста. Някой си, по име Параскевиот, който бил определен за пазач на този дяволски старец, за да не му позволява да общува с хората и да им предава мръсното си учение, се заклел с най-страшни клетви, че видял и чул8 трясъка на падащите по земята и керемидите камъни и че бил видял летящите непрекъснато един след друг камъни, но не забелязал никъде никого, който да ги хвърля. Падането на камъните се съпровождало и от едно силно земетресение. Земята затреперила и покривите заскърцали. Параскевиот, преди да разбере, че това е дяволска работа, разбира се, не губел кураж, както сам разправял. Но като видял, че камъните валят, така да се каже, отгоре и че онова старче, еретикът, било влязло и си стояло вътре, той разбрал, че това е дяволска работа, и решил [да бяга], пък каквото ще да става.

XV, 9. За чудото толкова. Имах желание да изложа и цялата богомилска ерес, но ме възпира срамът, както казва някъде хубавата Сафо, защото аз съм писателка жена, и то най-уважавана от багренородните и първа от децата на Алексий, а пък и това, което се носи от уста на уста, трябва да се премълчава. Аз исках да пиша, за да изложа цялостно богомилската ерес, но все пак пропускам това, за да не омърся собствения си език. А тези, които желаят да се запознаят с цялата богомилска ерес, аз ги препращам към книгата, наречена Догматично всеоръжие,9 съставена по заповед на баща ми. Самодържецът извикал един монах, по име Зигавин, познат на императрицата, моя баба по майчина линия, и на всички духовници, който бил граматик, достигнал до съвършенство, не пренебрегвал риториката и познавал като никой друг догмите. Той му заповядал да изложи поотделно всички ереси и да запише за всяка една опроверженията на светите отци, а също така и ереста на самите богомили, както я бил изложил онзи нечестив Василий. Самодържецът нарекъл тази книга Догматично всеоръжие, която се нарича и досега така. Нека се върнем отново към погубването на Василий. Самодържецът събрал отвсякъде учениците и сподвижниците на Василий, а най-вече така наречените 12 ученици и изпитал и техните убеждения. Те били явно ученици на Василий. Злото прониквало и в най-знатни къщи и страшната напаст заразила голямо множество хора. Всички еретици — и корифеят, и хорът — били осъдени на изгаряне. След като заловените богомили били събрани, едни се обявявали за привърженици на ереста си, а други се отказвали напълно, възразявали силно срещу обвиненията и заплювали богомилската ерес. Понеже самодържецът не бил склонен да им вярва, той измислил един нов начин да се познаят истинските християни, за да не би да остане някой християнин между богомилите като богомил или пък някой богомил да се измъкне като християнин. На другия ден той седнал на царския трон. В момента присъствали мнозина най-видни от синклита, от светия синод и изтъкнати назареи10, които били запознати с науката. Всички обвинени в богомилска ерес били събрани наедно в средата и самодържецът наредил всеки един да бъде разпитан отново. И тъй като едни признавали, че са богомили, и държали здраво на своята ерес, а други отказвали това, наричали се християни и не отстъпвали, макар и да били изобличавани от други, той ги погледнал навъсено и казал: „Днес ще бъдат запалени два огъня, в единия от които трябва да се забие кръст в самата земя. После на всички трябва да се даде право на избор, за да могат тези, които желаят днес да умрат в християнската вяра, да се отделят от другите и да пристъпят към огъня на кръста, а тези, които предпочитат богомилската ерес, да бъдат хвърлени в другия. По-добре е те да умрат като истински християни, отколкото живи да бъдат преследвани като богомили и да оскърбяват чувствата на хората. Хайде и вие, всеки от вас да отиде там, където иска." И тъй императорът съобщил това решение на богомилите и привидно приключил. Те веднага били грабнати и отмъкнати, а в това време се събрало голямо множество от хора, които се стичали отвсякъде.

После били запалени седем пъти по-силни според певеца11 огньове до мястото, наричано Циканистир12. Огънят се издигнал до небесата. На едната клада бил поставен кръст. Понеже всички щели да бъдат изгорени, на обвинените бил даден избор всеки да отиде, където желае. После, когато видели, че няма изход, тези, които по убеждение били православни, пристъпили към огъня с кръста, за да приемат истинско мъченичество. А нечестивците, които държали на мръсната си ерес, се отправили към другата клада. И в момента, когато щели да бъдат хвърлени в огньовете наедно, всички присъстващи започнали да жалят християните, които щели да бъдат вече изгорени, и се ядосвали много на императора, понеже не знаели намерението му. Но една царска заповед, която дошла навреме, осуетила делото на палачите. И като добил по този начин сигурни доказателства срещу истинските богомили, самодържецът освободил наклеветените християни, след като ги съветвал много. А богомилите той затворил отново, като отделил апостолите на нечестивия Василий от останалите. След това той всеки ден извиквал едните и ги поучавал лично и им давал много съвети да се откажат от мръсната си религия, а при другите заповядал да отиват всеки ден избрани мъже от духовното съсловие, които да ги учат на православната вяра и да ги съветват да се откажат от богомилската ерес. И някои от тях се поправили и били освободени от затвора, а други умрели със своята ерес в затвора, където имали, разбира се, изобилни дажби храна и дрехи.

XV, 10. Всички от светия синод, изтъкнатите назареи и самият тогавашен патриарх Николай намерили, че Василий заслужава да бъде изгорен като истински еретик и като изобщо неразкайващ се. Към тях се присъединил и самодържецът, който, след като много често разговарял с Василий, установил, че той е лош човек и не желае да се откаже от ереста. След това, разбира се, заповядал да запалят на хиподрума много голяма клада. Била изкопана извънредно голяма яма и голямото количество дърва от високи и наредени дървета приличало на планина. След като кладата била запалена, голямо множество хора започнали постепенно да се стичат в арената на хиподрума и по стъпалата и всички очаквали това, което щяло да се случи. На другата страна бил забит кръст и на нечестивеца бил даден избор, ако някак се уплаши от кладата и промени мнението си, да отиде при кръста, за да бъде след това освободен от огъня. Присъствала и тълпата еретици, които гледали вожда си Василий. А той се отнесъл презрително към всяко наказание и заплашване и когато бил по-далеч от кладата, надсмял се и предрекъл, че ангели ще го грабнат от огъня. После тихо започнал да пее онзи Давидов псалм: „До тебе не ще се доближи. Ти ще го видиш само с очите си."13 Но след като множеството се разделило и му дало възможност да види свободно страхотното зрелище на кладата, тогава този дързък човек, изглежда, се уплашил от огъня и се смутил (от голямо разстояние той усещал огъня и виждал издигащия се пламък, който трещял като гръмотевица и изхвърлял искри, достигащи на височина наравно със стоящия в центъра на хиподрума каменен обелиск14). Той често обръщал погледа си, пляскал с ръцете си и удрял бедрата си като напълно отчаян. Но въпреки че изпаднал в това състояние само от гледката, той останал твърд като стомана. Нито огънят смекчил железния му дух, нито изпращаните до него увещания на самодържеца го променили. Може би го е било обхванало голямо безумие поради предстоящата беда и нещастие и затова е бил така безпомощен и по никой начин не е могъл да вземе полезно решение. Или пък дяволът е бил завладял душата му, което е по-вероятно, и я е бил покрил с най-дълбок мрак, та затова онзи проклет Василий стоял в недоумение пред цялата заплаха и пред всичкия страх, като гледал зяпнал ту към кладата, ту към присъстващите. И той изглеждал на всички наистина полудял — нито се втурвал към кладата, нито изобщо отстъпвал назад, но се заковал и не мърдал от мястото, където застанал най-напред. И понеже се разнасяли много приказки и басните за него се носели от уста на уста, палачите се уплашили да не би някак с позволението на бога дяволите около Василий да извършат някакво необикновено чудо и хората да видят нечестивеца да пристига невредим от средата на толкова голям огън в някое най-многолюдно място, та по този начин най-новата ерес да стане по-лоша от предишната. Затова те решили да направят един опит. И докато онзи разправял небивалици и се хвалел, че ще го видят невредим в средата на огъня, те му взели горната дреха и казали: „Да видим дали огънят няма да обхване дрехите ти." И веднага хвърлили дрехата сред кладата. Обаче Василий по внушение на лъжещия го дявол ликувал много и казал: „Виждате ли, че дрехата отлетява нагоре във въздуха?" А те, като разбрали по конеца тъканта, бутнали Василий в огъня заедно с дрехите и обувките. И пламъкът го глътнал така, като че ли бил разгневен срещу него. Нито се почувствала миризма, нито димът се променил, но се появила само една тънка струя пара в средата на пламъка. Наистина и стихиите се надигат срещу нечестивите. Те, разбира се, за да говорим истината, щадят богообичните хора. Така например някога те се оттеглили и отдръпнали от известните богообични юноши във Вавилон и огънят ги обкръжил като със златни стени.15 Затова тези, които били вдигнали този проклет Василий, още не го били хвърлили в кладата, когато пламъкът, изглежда, се нахвърлил напред, за да грабне нечестивеца. Макар насъбралият се народ да негодувал и да насилвал да хвърлят в огъня и останалото множество от тези, които били привърженици на Василиевата гибелна ерес, самодържецът не позволил, но заповядал да ги затворят в портиците и галериите на Големия дворец. След това зрителите били разпуснати. После безбожниците били поместени в един друг много сигурен затвор. След като били хвърлени в него, те прекарали там много време и измрели в своята нечестивост. Това било последното дело и последната борба от онези големи подвизи и победи на самодържеца. Това било нов вид дело и необикновена дързост. И мисля, че съвременниците на тези събития и дори близките на императора се учудват и досега и смятат, че са гледали тогавашните събития не като действителност, но че за тях това е някакъв сън и въображение. Откак наскоро след провъзгласяването на Диоген за император варварите нахлули в пределите на Ромейската империя и Диоген, както казват, още в началото претърпял неуспех в похода срещу тях,16 та чак до царуването на баща ми ръката на варварите не се уморила, но се точели мечове и копия срещу християните, ставали сражения, войни и убийства, градове изчезвали, земи били опустошавани и цялата страна на ромеите била обагрена с кръвта на християните. Едни загивали жално от стрели и копия, а други, прогонени от своите имоти, били отвеждани като пленници към персийските17 градове. Трепет обхванал всички хора, които били принуждавани да се крият от връхлетелите ги ужаси по пещери и гори, по планини и хълмове. Едни от тях призовавали бога срещу мъките, който понасяли, когато били отвеждани в Персия18, а други, които били още живи и изобщо ако били останали в ромейските предели, скърбели дълбоко, като леели сълзи — един по сина си, друг по дъщеря си. И леейки като жени горещи сълзи, един оплаквал брат си, друг братовия си син, които били загинали преждевременно. И нямало тогава нито един момент без сълзи и стенания. И оттогава чак до баща ми никой император — с изключение на малцина, именно Цимисхи и Василий19 — не се е бил изобщо осмелил да се докосне до Азия с крайчеца на краката си. ———20

 

1Отбелязаната тук лакуна прави датировката на процеса срещу богомилите несигурна. Вж. подробности и литература у Любарский, Анна Комнина, стр. 621, бел. 1555.
2Вж. тук стр. 12, бел. 7.
3Масалианската ерес се зародила през IV в. в Мала Азия, през IX в. проникнала и в България, където оказала влияние върху богомилството. Вж. Д. Ангелов, Богомилството, стр. 80 и α
4Богомилството възникнало по времето на цар Петър I (927—967).
5Според Зонара (XVIII, 23) Василий бил лекар и се обличал в монашески дрехи.
6Т. е. Христос.
7Цариградски патриарх (1084—1111).
8Издателят изхвърля от текста ἰδεῖν τε καὶ и при това положение мястото следва да се преведе:  „...се заклел с най-страшни клетви, че чул…“
9Пълното заглавие на книгата на Евтимий Зигавин гласи Πανόπλιυ τῆς ὀρθόδοξου πίοτεως ἤτοι ὁπλοθήκη δογμάτων (Догматическо всеоръжие на православната вяра или арсенал на догматите).
10Т. е. монаси.
11Данаил, III, 19.
12Хиподрум в югоизточната част на Големия дворец. Вж. Janin, Constantinople byzantine, стр. 188—189.
13Псал., ХС, 7—8.
14Теодосиевият обелиск. Срв. Janin, Constantinople byzantine, стр. 84 и сл.
15Данаил, III, 19.
16Става дума за похода на Роман IV Диоген срещу турците в 1071 г., завършил с поражение при Манцикерт.
17Т. е. турските. Тук Ана Комнииа архаизира.
18Вж. тук бел. 17.
19Йоан Цимисхи и Василий II.
20Следва разказът за болестта и смъртта на Алексий Комнин.