Физика и астрономия

Обсерваторията на Улугбек. Палачи и съзидатели

Посещения: 2254

 

Кир Буличов

Из "7 и 37 чудеса"

 

Stamps of Uzbekistan 2009 03Върху гравюрите от епохата на Възраждането го рисували от дясната ръка на алегоричната фигура на науката, сред най-великите учени на света, тъй като нито един астроном в течение на столетия не може да се сравни с великия самаркандец по точността на изчисленията и наблюденията, които извършил в обсерваторията си.

Но когато през 1908 година руският археолог Вяткин решил да намери останките от тази обсерватория, никой в Самарканд не могъл да каже къде е била. Изглеждало, че следата ѝ безвъзвратно била загубена в онзи трагичен месец на рамазана през 853 година по хиджра…

 *****

По времето на седмия рамазан на 853 година по хиджра, а преведено на наше летоброене — на 24 октомври 1449 година, управителят на Самарканд, внукът на Тимур — Улугбек, пристигнал на кон пред двореца си, слязъл от него и кротко се спрял пред портата.

Пазачите се засуетили на входа и началникът на караула изтичал при Абдал-Латиф, нелюбимия син на управника, да съобщи очакваната вече от няколко дни новина: Улугбек се отказва от по-нататъшна борба и се предава на милостта на победителя.

Същия ден Улугбек се явил пред съда на шейховете. Абдал-Латиф, както се и полага на победител, който не може да убеди нито себе си, нито подчинените си, че е достоен за победата, бил груб и рязък. Обвинявал баща си в жестокост, в несправедливост, крещял му и го заплашвал със смърт.

Улугбек молел само за едно — да му разрешат да остане в Самарканд, където би могъл да се занимава с наука. Решението на съда гласяло: за да измоли греховете си, бившият хан трябва да извърши поклонение в Мека. Синът обещал да запази живота на баща си.

Нощта на същия ден, когато Улугбек най-после заспал, изнурен от бягството и равнодушието, унижен от съда на хора, които само преди месец са пълзели в краката му (а съдът на такива хора е най-жесток), се състоял друг съд, таен. На него най-злите врагове на Улугбек, усърдните защитници на исляма, шейховете, решили да убият хана. Мъртвият хан е по-добър от живия учен, дори ако стане хаджия. На тайния съд Улугбек бил осъден на смърт.

След три дни Улугбек с хаджи Хусроу напуснал славния Самарканд. В най-близкото село пътниците били настигнати от пратеник. „От името на новия хан ти се заповядва, мирза Улугбек, да оставиш коня си — гласяло посланието. — Не прилича на внука на Тимур да отива на поклонение в такова скромно обкръжение. Ти няма да продължиш по-нататък, докато не завърши подготовката за пътешествието, което трябва да предизвика одобрението на всички правоверни.“

Улугбек слязъл от коня. Нямало къде да бяга.

А през това време към селото препускал Абас от рода на Сулдузите. Баща му бил убит преди няколко години по заповед на Улугбек. В пояса му имало разрешително за убийството на Улугбек. Той се осъждал на смърт за отстъпление от заветите на исляма.

Придружвачите на Абас видели отдалече седящия в сянката на чинара старец. Те го познали. Довели завързания Улугбек на брега на напоителната вада и го накарали да коленичи. Абас се приближил отпред, като се надявал да види страх в очите на пленника, и замахнал с меча. Главата на господаря на вселената се търкулнала към мътната вада, оставяйки тъмна пътечка на прашния пясък. Един от придружвачите се навел сръчно, бързо уловил главата и я хвърлил в краката на палача.

След час вестта за смъртта на бившия управник стигнала до Самарканд. Вечерта я чул и звездоброецът Али-Кушчи — най-близкият помощник, ученик и приятел на Улугбек. Като юноша Али-Кушчи служил на хана като ловец соколар и се харесал на Улугбек с ума си и стремежа си към знания. Ханът го направил приближен и не съжалявал за избора си.

Съобщението за смъртта на хана поразило Али-Кушчи. Той разбрал, че смъртната присъда на Улугбек е смъртна присъда на учениците му и на всичките негови трудове и книги.

Али-Кушчи облякъл върху ризницата си по-скромен халат и скрил в широкия пояс кама. Конят го понесъл по затънтените улички към хълма, от чийто връх се виждал целият Самарканд…

 *****

От върха на хълма се виждал целият Самарканд. Над ниските глинени къщи се издигали иглите на минаретата. Вяткин още веднъж обиколил плоския връх на хълма, който едва чуто откликвал с глух екот под краката, сякаш през обгорялата грапава земя се промъквало ехото на скрита пещера. Археологът вдигнал парче от глазирана керамична плочка и на дланта му то изглеждало като огледало — така съвпадал цветът му с цвета на утринното небе.

Viatkin Vasiliy LavrentievichВяткин не дошъл случайно на този хълм. Търсейки следите на обсерваторията, той дълги месеци изучавал околностите на Самарканд, ровил се в архивите, разпитвал старците. Най-накрая решил да разгледа архивите на Земското управление.

След привършване на работния ден, когато изнемощелите от жега и прах чиновници напускали Земското управление, археологът се вмъквал в архивата и методично, без да пропуска нещо, преглеждал документи с многогодишна давност. Те миришели на птичи тор и на разяждащ самаркандски прах. Вечерно време на слабата светлина на газената лампа прелитали прилепи и драскали с криле по олющените стени.

След няколкомесечна работа Вяткин открил документ от XVII век, в който се говорело за продажбата на парцел под наименованието „тал-и-расад“, което значи „хълм на обсерваторията“. Този парцел се намирал на хълма Кухак, в съседство с мазара „Четиридесет девственици“.

… В подножието на хълма селяни очаквали Вяткин. Те вече час стоели на слънце и следели странния русин. Вяткин казал, че ще му трябват работници изкопчии — добре ще им плати. Губернаторът лично разрешил да се правят разкопки. Това било истина. Канцеларията на губернатора отделила осемстотин рубли — нищожна сума, но Вяткин не очаквал и толкова.

— Тук не бива да се копае — казал стар узбек. — Свято място е. Тук е бил мазарът…
— Но нали мазарът не е могъл да заема целия хълм.
— Не знаем, не знаем…
— Още по-рано тук е била обсерваторията на Улугбек. Голяма обсерватория, много повече от мазара. Нея искам да намеря.

Старците недоверчиво клатели глави. Решили, че русинът ще търси съкровище.…

 *****

Али-Кушчи, като пришпорвал коня, бързо изкачил хълма на обсерваторията. Черните дървета около грамадната кръгла сграда шумели от вятъра с есенните си листа като с люспи на ризница.

Пазачът изплашено се показал от процепа на вратата, познал Али-Кушчи и му помогнал да слезе от коня.

— Страшни ми са сънищата — казал старецът. — Сега притича Юсуф от селото.
— Всичко е истина — отговорил Али-Кушчи, — господаря го няма…

Върху сивото от прах лице на ловеца соколар като ледени парчета били замръзнали очите.

— Къде са звездобройците? — попитал той.
— Някои се крият по къщите зад вадата, а други се скриха още сутринта.

Али-Кушчи изтичал по широките стълби. Кръглите блюдца с мазнина горели както винаги — пазачът не забравял задълженията си. От стените гледали познатите картини на небеса и съзвездия. Неотдавна Улугбек с помощника си умували как по-добре да украсят дома на науката.

Налчетата на ботушите изчуквали неравномерни, бързи, прекъсващи се звуци по мраморните плочи. Течението извлякло от килия листче оризова хартия с наниз от цифри и го хвърлило под краката на Али-Кушчи. Онзи не се спрял. Той бързал нагоре, към стаята на Улугбек.

След половин час Али-Кушчи слязъл долу. Пазачът влачел след него чувал, яко натъпкан с книги.

— Дай питки за из път — рекъл ловецът соколар, привързвайки с ремъци чувала към седлото. — Не успях да взема от къщи.

… Повече никой не се приближил до сградата, не се изкачил на плоския ѝ покрив, за да наблюдава движението на светилата в черното небе. Покривали се със сив прах сложните прибори и празни били залите и килиите, изрисувани с картини и схеми, изобразяващи планетите, звездите и земното кълбо, разделено на климатични пояси: хората не смеели да се приближат до прокълнатия от шейховете хълм. Засега не смеели… Но една сутрин ходжите обявили волята на шейховете: обсерваторията, пристанище на неверие и осквернение, трябва да бъде разрушена. Споменът за Улугбек трябва да бъде затрит от лицето на земята.

… До подножието на хълма първи стигнали дервишите. След тях се проточили вярващи и любопитни. Дервишите беснеели, настървявайки тълпата. С тежки мотики, пръчки, нокти те изкъртвали глазираните керамични плочки, украсяващи обсерваторията, чупели приборите. Скоро на хълма дотътрили докараните по заповед на Абдал-Латиф стенобитни машини. Известно време яките стени се съпротивявали на ударите, но все повече тухли и плочки отскачали от фундамента и най-накрая стената рухнала, като вдигнала към нажеженото небе облаци от жълт прах. А после настъпила нощта и хълмът бил празен, и не останала на земята следа от Улугбек, и шейховете си легнали да спят спокойно.

… В Херат Али-Кушчи бил посрещнат от приятели. Там познавали звездоброеца Али-Кушчи, който неведнъж бил ходил в други страни по поръчение на Улугбек, за да се запознае с това, което правят астрономите и математиците. Ловецът соколар стигнал дори до Китай. В Херат бил в безопасност.

След няколко години Али-Кушчи, по това време вече известен в Изтока с името „Втория Птолемей“, се преместил в Константинопол, отскоро завзет от турците и преименуван от тях в Стамбул. Там завършил основното дело на живота си: направил печатно издание на трудовете на Улугбек — книгата за звездните таблици и въведението към тях.

Книгата на загиналия хан веднага препечатали в Дамаск и Кайро. През XVII век три пъти я преиздавали в Лондон, печатали я в Париж, Флоренция, Женева… Точността на звездните таблици е толкова поразителна, че много учени се съмнявали в автентичността им: изглеждало невероятно, че през XV век, преди изобретяването на телескопа, тя била постижима.

Книгата се разпространила по целия свят. Веднъж я видял махараджата на Джайпур — Джайсингх II. Той обичал книгите, а Аураигзеб, Великият Могол, суров фанатик, изпепеляван от жажда за власт и страх да не загуби империята, презрително се надсмивал над прищевките на момчето — Джайсингх бил само на петнадесет години. Но момчето било храбро и отрядите му верни. След една от битките Аурангзеб прегърнал петнадесетгодишния командуващ джайпурската конница и го нарекъл най-храбър от храбрите.

А най-храбрият от храбрите след това се измъкнал от шумните тържества в чест на победата и се скрил в шатрата си. Четял книгата на хан Улугбек за звездите и това било къде по-интересно и важно от пира и славата.

Годините минавали. Джайсингх воювал много, но щом настъпвала пауза в безкрайната верига от войни и походи, махараджата изоставял армията и се завръщал у дома — в една от своите къщи в Делхи или в Джайпур. Там за кой ли път разтварял поизтърканата книга на Улугбек. Пълководецът се учел.

При двора на Джайсингх живели и работили най-големите индийски учени: Удамбри Худжарати — автор на първите индийски логаритмични таблици и преводач на Улугбек на индийски, великите астрономи и математици Пундарик Ратнакар и Джаганатх. Знаейки за образоваността и мъдростта на младия махараджа, учени от всички краища на разорената страна се стичали при него в двореца и за всеки там се намирала стая за работа, чашка ориз и главното, общество от подобни нему.

И през 1724 година Джайсингх започнал строителството на първата си обсерватория. Той построил пет и четири от тях са се запазили до ден-днешен…

*****

Книгата, разказваща за чудесата на Индия, се намирала на масата на археолога Вяткин заедно с трудовете на Улугбек и Али-Кушчи. В нея под стари гравюри, изобразяващи странни, като че неземни, геометрично правилни здания, пишело: „загадъчни“, „тайнствени“. Авторът на книгата, немски пътешественик, разказвайки за тези, изглеждащи лишени от смисъл съоръжения — за огромните каменни пръстени, триъгълници и величествени стълби, водещи към небето, — ги смятал за родени от мистични увлечения на Джайсингх II, махараджата на Джайпур.

Вяткин не се интересувал от размислите на некомпетентния по астрономия пътешественик. Той знаел, че Джайсингх бил велик астроном и в трудовете си неведнъж подчертавал, че е ученик на Улугбек, макар че са ги разделяли триста години.

Нещо повече, Джайсингх пишел, че много от инструментите му, по които се проверявали звездните таблици на Улугбек, са копия от инструментите на великия самаркандец. Джайсингх, макар и да знаел за съществуването на телескопите и другите оптически прибори и дори да си изписвал консултанти от Португалия и Англия, им нямал доверие. Предпочитал да използува грамадните каменни съоръжения, които смятал за по-точни и сигурни.

Вяткин, след като изучил инструментите на Джайсингх, предположил, че в обсерваторията на Улугбек трябва да са се намирали същите прибори. А ако това е така, то никакъв фанатизъм на моллите и дервишите не би могъл изцяло да унищожи обсерваторията.

Минавали скъпоценни дни, но следи от обсерваторията не се намирали. И трите изкопа, прокарани от периферията на хълма към центъра му, се забивали в счупени тухли, парчета от глазирани керамични плочки, цимент и изглеждало, че това няма да има край. Като че ли някой старателно е изгризал и предъвкал всичко това, което някога е било сграда или група сгради. Нямало дори цели тухли.

Два метра, три метра… над изкопите вече не се виждат главите на изкопчиите, а картината оставала същата. Четири метра — и тук лопатата на единия от работниците ударила в скала в повърхността на хълма. През това време изкопите се проточвали все по-близо един към друг, сближавайки се към центъра на хълма. На долната граница на пласта от боклук трите изкопа опрели в останки от някаква тънка стена. Това бил фундамент на сграда, при това явно ниска и лека: стената се оказала дебела само една тухла.

„Да не би сградата да е била кръгла?“ — си помислил Вяткин. Обсерваториите станали кръгли едва в наше време — това се обяснява с необходимостта да се даде обзор на телескопа. По времето на Улугбек не е имало телескопи и едва ли е могла да се появи необходимостта от кръгла голяма сграда. По-точно тухлите били останки от така наречения хоризонтален кръг, приспособление за определяне азимута на една или друга звезда. В отчета си Вяткин съобщава, че за да направи проверка, решил да изкопае десет дупки по окръжността, начертана през трите допирни точки на изкопите с линията на тухлите. Всичките десет кладенеца се опрели в реда тухли.

Сега можело да се твърди със сигурност, че сградата е част от обсерваторията. За какво още е било нужно през XV век да се прави кръг с диаметър почти петдесет метра?

Една от дупките се различавала от другите. Дъното ѝ се намирало с няколко сантиметра по-дълбоко и като открил стъпало, което отвеждало надолу, Вяткин решил да продължи разкопките именно в тази точка. Не бива да се забравя, че той нямал възможност да разкопава планомерно целия хълм — парите привършвали.

420px Новият изкоп откривал всеки ден все нови стъпала и все по-дълбоко отвеждал в земята. Било трудно да се копае. Види се, тук продължително са изхвърляли боклук, който се уплътнил и мотиките и лопатите се чупели в чирепи и камъни. От двете страни на стъпалата се спускали надолу облицовани с мрамор перила. Върху мрамора били нанесени по арабски цифри и означения на градусите. Колкото по-дълбоко отивала стълбата в земята, толкова по-полегата ставала, Вяткин разбрал, че вижда част от вертикалния кръг — сектанта или квадранта за определяне точната височина на светилата, И наистина върху подземната част на дъгата се запазили означенията от осемдесет градуса, а в боклука на земята се намерили още мраморни плочи с означенията на двадесетия и деветнадесетия градус. Размерите на обсерваторията вече се изяснявали: дъгата на квадранта била дълга шестдесет и три метра и радиусът на окръжността — четиридесет метра. И станало очевидно, че част от дъгата някога била подземна, а част излизала на повърхността и се опирала в четириъгълна четиридесетметрова кула, останките от фундамента на която били открити.

Това е всичко, което успял да открие Вяткин. Разкопките трябвало да се прекратят и работниците си отишли, като оставили изровената площадка на хълма и тясната пропаст на квадранта. Площадката не се пазела от никого и когато след пет години дошъл астрономът Сикора, намерил обсерваторията, тоест тези ѝ части, които били открити от Вяткин, напълно занемарени. Някои мраморни плочи изчезнали, а вятърът се заловил полека-лека отново да натрупва в изкопа пясък и камъни.

Статията, която написал Сикора за пътешествието до обсерваторията на Улугбек, предизвикала неприятен за губернатора шум. Над изкопа на квадранта построили „калъф“ от тухли, който все още е там.

На Сикора принадлежат и думите за впечатлението, което прави обсерваторията на астроном от нашия век: „От обсерваторията на Улугбек — пише той — е останало малко — само няколко градуса от пътя на квадранта. При все това всеки астроном, който попадне при развалините на обсерваторията, ще се смае от величието на основната идея за инструмента на обсерваторията и на нейния създател.“

Разкопките на обсерваторията започнали отново чак през 1941 година, преди войната, но били прекъснати на 22 юни. Подновили се през 1948 година. Този път археолозите не били толкова притеснени финансово. Освен това те разполагали, независимо от материалите на Вяткин, и със събраните по малко сведения от средновековни исторически и астрономически трудове, и дори с изводите на архитект Засипкин, който заявил, че хоризонталният кръг, открит от Вяткин, в същност е външната облицовка на самата сграда на обсерваторията, която била кръгла и грандиозна по размери.

Последните разкопки най-после позволили напълно да се реконструира обсерваторията на Улугбек.

640px На хълма, който се вижда от което и да е място на Самарканд, се издигала кръгла сграда, самотна и тайнствена. Формално била триетажна, но истинската ѝ височина достигала четиридесет метра — височината на десететажна сграда, диаметърът надминавал петдесет метра. На покрива се намирали малки прибори, а в центъра — открития от Вяткин квадрант. Изкопът на квадранта започвал под земята, излизал нагоре и извивайки се все по-стръмно, се издигал като стълба до покрива, сливайки се с дебелата основна стена. От двете страни на квадранта се намирали различни помещения за наблюдение на звездите и слънцето, а също за теоретични занимания.

Цокълът на обсерваторията бил облицован с мрамор, а порталът и арките — по тридесет и две на всеки етаж — с глазирани орнаментирани керамични плочки. По горната част на сградата минавала широка керамична лента с надпис.

Отвътре стените на сградата били покрити с картини, схеми, изобразяващи седем небесни сфери, девет небеса, седем планети, звезди и земното кълбо, разделено на климатични пояси. В средата имало също и богата библиотека, нали обсерваторията била не само място за наблюдения, тук се трудели най-добрите умове на онова време — математици, философи и, разбира се, астролози, понеже астрологията по времето на Улугбек била дори по-компетентна наука, отколкото астрономията и математиката. По-точно, последните били приложни науки, които обслужвали всесилната астрология. Две от петте части на основната книга на Улугбек са посветени на астрологията, на предсказването на съдбите с помощта на звездите.

Сред астрономите на Улугбек били математиците Джемшид, който е написал известната в превод на латински „Книга с таблици за големината на неподвижните и блуждаещите звезди“, мувлянът Мухинадин и синът му Мансур, астрономи и учители на астрономи, бил и Али-Кушчи, който спасил по-късно архива на обсерваторията, и много други, и най-великият от всички — Руми.

От трудовете на по-късните астрономи е ясно, че всички следващи обсерватории на Индия и арабските страни са строени, като са имали пред вид приборите, съществуващи в самаркандската обсерватория, Джайсингх изброява сред приборите, с които си е служил Улугбек, армилата — прибор, състоящ се от няколко кръга и служещ за определяне положението на звездите; трикветъра и шанилата — съединение на астролабия с квадрант. Имало е без съмнение и други инструменти за измерване на ъгли, слънчеви и водни астрономически часовници и т.н. Във всеки случай за съставянето на таблиците и написването на другите астрономически трудове, прехвърлили стените на първия астрономически университет, се е изисквало уникално за онова време оборудване.

… Шейховете изгубили войната с учения. Обсерваторията била разрушена. Улугбек убит, но Али-Кушчи спасил звездните таблици и разказал на света за своя учител. Улугбек продължавал да живее чрез трудовете си и славата му растяла. Тази слава на учения, а не Тимуридът, довела на хълма археолога Вяткин, който загубил няколко години от живота си, за да докаже, че през XV век Самарканд бил един от главните центрове на науката. И пак тя довела през юни на четиридесет и първа, пет дни до началото на войната, няколко учени, лекари, криминалисти и историци в мавзолея Гур-Емир, построен от Тимур като място за собственото си погребение и на своите потомци.

Една от плочите съдържа надпис: „Този свят гроб… е място за последно успокоение на господаря, със слизането на когото са усладени райските градини, ощастливен е цветарникът на райските обители, той същият е опростен султан, образован халиф, помагащ на света и вярата, Улугбек султан — да озари Аллах гроба му… Синът му извършил спрямо него беззаконие и поразил бащата с острието на камата, по причина на което го настигнала мъченическа смърт… на 10 число от месец рамазан на 853 година на пророческата хиджра.“

Към плочата с този надпис се приближили членовете на комисията. Подвижните прожектори осветили мрачното подземие на мавзолея. По стените, извивайки се, се мятали черни сенки. Работниците повдигнали плочата и капака на саркофага под нея. В него могло да бъдат останките на Улугбек.

Комисията трябвало да изясни погребан ли е в саркофага Улугбек и ако е така, доколко са прави историците, разказващи за събитията през месец рамазан, на Абас, който с един удар отсякъл главата на хана.

На пръв поглед скелетът бил цял. Главата се намирала там, където ѝ се полагало да бъде. Медицинският експерт, който се намирал в групата, се наклонил над скелета, внимателно се докоснал до черепа и го повдигнал: шийният прешлен бил разсечен наполовина. Отсечена била и част от долната челюст. Разказът за обстоятелствата на смъртта на великия астроном се потвърдил. Абас от рода на Сулдузите бил силен, но неопитен палач.

По черепа известният скулптор Герасимов направил портрет на Улугбек. Ханът се оказал старец с продълговато лице, голям нос, ясно очертани устни и големи очи под тежки надвиснали клепачи. Такъв го и рисуват Улутбек сега в учебниците по история.

Потвърдило се и това, че година след смъртта на астронома синът му Абдал-Латиф бил свален от престола и убит и тогава дошлият на власт нов хан от политически съображения заповядал да се погребат останките на Улугбек в родовия мавзолей на Тимуридите с всички полагащи се почести и да се прокълне от всички минарета синът, отцеубиецът. Шейховете, най-злите врагове на учения, които произнесли присъдата и подготвили убийството, останали живи и здрави. И както се случва в историята, играли не последна роля при пренасяне останките на реабилитирания Улугбек в мавзолея.