Ислям

Бит и култура на алианите от Източните Родопи

Посещения: 404

 

Мухарем Алиосман

 

1Източните Родопи са земя древна и неразгадана; земя, по която са живели множество народи и племена. Земя, обвита с мистериите на древни религиозни култове. Тук са съхранени традиции и ритуали, възникнали в зората на човешката цивилизация. Светилища, почитани преди хилядолетия, се почитат и днес. Ритуалите, за които четем от писанията на древните автори, виждаме и днес.

Едни от пазителите на тези древни тайни са къзълбашите1, днес наричани алиани или алевии, те се самоназовават като „Ахл хак" - хора на Истината. Това e тюрко-говорящо население с тюркско (турско) самосъзнание, изповядващо хетеродоксен - неортодоксален суфи ислям, изтъкан от шиитски възгледи, езически (тангристки-шамански) практики, повлияни от християнски, зороастрийски и будистки идеи. Те са наследници на селджукски, карамански, сефевидски турци, които се сливат с наследниците на древните балкански, анатолийски, персийски и кавказки народи. Унифицират се в една общност по време на Османската империя, когато различните етноси и племена се обединяват по силата на общата религия, език, бит и традиции. Исляма приемат под формата на суфи учение от потомци на Пророка по линия на Дванадесетте имама, които наричат „сеиди“ и на които са издигнали гробници – тюрбета, които ревностно пазят и почитат. Алианите са последователи на мистичния, езотеричен ислям, те са групирани в суфи братства и са привърженици на шиитските догми в исляма. Алиани е верско название, а не етническо. В днешно време алиани има сред турците, албанците, българите помаци, кюрдите, арабите, ромите, арменците и други народи попаднали под властта на Османската империя. Алиани (Алевии) ще рече привърженици на имам Али, зет и братовчед на Пророка Мухаммед. След смъртта на Мухаммед се получава разкол сред мюсюлманите по отношение на това, кой трябва да  е законният наследник на Пророка. Обособява се групата на Абу Бекър и Али. Привържениците на първите три халифа се наричат сунити, а привържениците на четвъртия халиф-шиити (алиани). Алианите не признават първите халифи за законни и смятат, че законните наследници на Пророка са неговите кръвни потомци по линия на дъщеря му Фатима и Али, и внуците му Хасан и Хюсеин. С течение на времето с разпространението на исляма сред други народи това разделение се задълбочава и „оцветява“ с традициите на новоприелите исляма народи. Тюрките, приели исляма в земите на днешен Иран,  се сблъскали с това разделение. Някои приели сунизма, други шиизма. С възхода на мистичното течение на исляма-суфизма, те се обособили в различни братства, ръководени от шейхове.

2Първите сведения за навлизане на суфи исляма на Балканския полуостров е свързано с името на Саръ Салтък, който през XIII в. се преселил в Добруджа заедно със селджукски семейства и започнал да разпространява бабаизма, един от ранните клоновете на алианството. Алианството по българските земи се утвърждава и чрез ордена на Шейх Бедреддин Симави (1358-1418), който през 1416 г. вдига голямо антифеодално въстание срещу османците. Мисионери на алевизма са Ессейид Али Султан, наречен Къзъл Дели (1310-1402) и Хюссен шах Гани, наречен Отман баба (1378-1478), които разпространяват суфи учението на алианите сред балканските народи. Особено нараства влиянието на алевизма с преселението на караманците през XV в., които също били привърженици на бобаизма по линия на Шейх Илияз Хорасани (загинал през 1241 г. във въстанието, което вдигнал заедно с Баба Исак, срещу селджукския султан, заради социалното неравенство в империята). Със заточението на къзълбашките племена (кавказки и ирански тюрки от ордена на сефевиите) след войните между Османската империя и Сафевидски Иран през XVI в. на Балканския п-в се утвърждава суфи исляма от прошиитски тип. Подложени на гонение, тези разнородни шиитски, езотерични суфи братства през XVII в. се вливат в бекташийския орден, който бил орден на еничарите, придържащ се и към някои от постулатите на сунитската догма, и така неортодоксалния ислям присъствал свободно в сунитската държава на османците. Но през 1826 г. заедно с унищожаването на еничарския корпус е ликвидиран и бекташийския орден. Унищожени са главните центрове на бекташизма, част от които са предадени на просунитски суфи ордени и започва преследване на онези, които открито проповядват  хетеродоксен ислям, поради което населението започва да провежда своите суфи церемонии тайно. Но, голяма част от населението на Източните Родопи, които в мнозинството си са били бекташии, преминават към сунитското направление на исляма. Въпреки погромите, които са преживели, алианите  са съумели да съхранят своите традиции и вяра. В Източните Родопи алианите са групирани в три религиозни общности: бекташии, бобаии и мусаиби.

3Алевиите от ордена на бобаиите, са групирани  в селата Бащино, Болярци, Горна Крепост, Широка поляна, Козлец, Гълъбец и др. Този орден е пренесен на Балканския полуостров от Отман баба. В с. Текето е величественото тюрбе на Отман баба, построено през 1507 г. То е обградено с каменна стена, като в близост до Портата по стените личат символи - квадрат, цвете и меч. На източната стена също е имало врата, но сега е зазидана. До нея също има изображение на меча на пророка Али „Зюлфикяр", вероятно с цел да защити двора от нахлуване на негативни същности. На южната стена на оградата има малка седемлъчева звезда, около която с боя са направени концентрични кръгове.

Над тюрбето са издига хълм, на който има следи от траките: могили, изсичания, шарапана. Шарапаната се е превърнала в култов център за алевиите. Те вярват, че Отман баба е формирал този камък с ръката си и го е ползвал да пере дрехите си. До него има камък с жертвеници, които алевиите оприличават на стъпките на Отман баба и коня му. От север на шарапаната е камъкът на изпитанието. Идващите тук лежат върху него с глава по наклонената част и се стремят да станат, без да се подпрат. Така разбират дали са грешни. Леко става този, който няма грехове. По дърветата са завързани множество ленти, парчета плат и дрехи от жени, които искат да забременеят - една традиция, която се прави на 6-ти май. В „Златната клонка" на Джеймс Фрейзър се описва подобен обичай сред южните славяни, при който безплодни жени, които искали да забременеят, в навечерието на 6-ти май са окачвали нова риза на плодно дърво. Аналогични обреди се правят и в текето на Демир баба, който е до с. Свещари, Разградско.

Югоизточно от шарапаната, на ръба на хълма се издига Кара кая (Черната скала), на чийто връх е издълбан жертвеник като око. Местните вярват, че то винаги е пълно с вода и се изкачват там да си измият очите - за здраве или да си пожелаят нещо. Всъщност това е камък на желанията (Дилекташ). Източно от оградата на Отман баба до тюрбето на Хасан и Хюсеин са дърветата на желанията (Дилек аач), където се връзват ленти с пожелания за нещо. Завързване на цветни ленти на дървета с пожелания се среща в традицията на кюрдите на 21-ви март, при древните славяни, които на 6-ти май окичвали дъбови дървета с такива ленти, при тибетците, които издигат цветни знаменца по скалите (поради липса на дървета) и шаманистите, почитащи Тенгри (Тангра) в Централна Азия.

Поляната до портата на тюрбето е гробището на дервишите. Личат останки от мраморни саркофази и колони. В двора на тюрбето е имало два мраморни саркофага, богато орнаментирани с надписи от Корана и мистични символи, които се пазят в Хасковския музей. В момента текето е благоустроено. В подножието на тюрбето са изградени тоалетна, кухня, трапезария, кланица. До тюрбето е построен хотел в ориенталски стил с помещение, което се ползва за Джем еви2 от местните алевии. Маето3 на Отман баба се провежда в средата на юни. През последните десетилетия гробницата на Отман баба става поклоннически център и за някои ромски общности особено от квартал Столипиново на гр. Пловдив. Поколения наред ромите от близкото село Конуш всеки петък идват да се поклонят на гроба на светеца.

4Алевиите от ордена Бекташи са концентрирани в селата около текето на Елмалъ баба край с. Биволяне - Татул, Равен, Девинци, Постник, Момина сълза, Зорница, Звезделина, Чомаково, Чобанка и др. Елмалъ баба дошъл тук заедно със своето племе. Вероятно е бил от района на Амасия (Турция), от с. Елмалъ, където е текето на духовния учител Абдал Муса, един от най-известните бекташийски водачи. Вероятно Елмалъ баба е дошъл тук заедно с подопечните му родове, които се разпръснали покрай неговото завие и основали своите селища по родов признак. Водачите на тези родове дали имената на тези селища и след смъртта им били почитани като светци, покровители на селищата. Възможно е те да са заточени къзълбаши от 1514 г. след геноцида, на който е подложен този народ по нареждане на султан Селим Явуз, защото нефесите4 им са предимно от Пир Султан Абдал, който подкрепял иранския шах Исмалил I Хатаи (1487-1524). Може би тези дервиши да са от племето чепни сред които има род наречен Елмалъ аширет. По данни на турски изследователи, някои от погребалните обичаи на местното население са сходни с тези на сърач тюркмени - една от многото алиански общности в Турция, произхождащи пряко от огузките племена. Например практиката да се излее наличната вода в къщата когато има погребение в селото и да се напълнят с нова вода, традиция характерна за алианите около с. Татул.

Елмалъ баба се славел като чудотворец. Казва се, че през една зима седял с двама приятели под едно дърво. На единия му се прияло ябълка. Тогава дервишът, докосвайки дървото, предизвикал неговото пробуждане и раззеленяване и то родило ябълки през зимата. С течение на времето текето на Елмалъ баба се превърнало в голям дервишки център, за което свидетелства голямото дервишко гробище край него и връзките му с други бекташийски теккета на Балканския полуостров.

Българският османист Катерина Венедикова счита, че Елмалъ баба вероятно е умрял през 1585 г., определяйки датата според текст от надгробен паметник. На надгробния паметник на сина на Елмалъ, Агех (Акбар) баба, пише, че е починал през 1620 г. Местните твърдят, че истинското име на Елмалъ баба било Ибн Бифа Султан, под което име има и записан нефес и което име някои свързват с Ебу Вефа, основателят на вефаизма.

Близкото с. Биволяне (Мандаджъ) се споменава в османския архив като къзълбашко. Там то се среща с името Мандраджъ заради многото мандри, вследствие развитото овчарство. Но впоследствие изговорът му се променил на днешното Мандаджъ.

До манастира на Елмалъ баба се намира и градът-светилище на траките, който сега се нарича Харман кая. Местното население разказва, че под него има подземен град - нещо, характерно за траките. Освен на повърхността, те строели и подземни селища. Вероятно всяко по-голямо тракийско селище има и свое подземно ниво.

9Маето (празникът) на Елмалъ баба е всяка първа събота на септември. С него се дава началото на поредицата бекташийски маета в този край, които приключват с маето в Къзъл Дели в Гърция в края на ноември. Тюрбето му е извън текето в дервишкото гробище и е напълно обновено. Като надгробия са издигнати колони, взети вероятно от древен храм издигащ се на върха на Харман кая. В отделно помещение е гробът в чест на Фатима. След забраната на бекташийския орден през 1826 г. тук се построява джамия и медресе и започва изкореняването на алианските традиции от живота на местните хора и налагането на сунитската догма. Тогава множество села и махали са преминали към ханефи школата на сунитския ислям.  С извънредни данъци били натоварени предимно християните и къзълбашите. Борис Дерибеев в книгата „Ахрида" споменава за османски документ от XVII век, в който се посочва, че с извънреден данък за събиране на ечемик са обложени християните от село Тихомир и къзълбашите от селата Биволяне, Душбъдак алеви, Душбъдак шафели, Ахладлъ алеви и Ахладлъ шафели. За тези бедни хора от този планински край (приличащ на скалиста пустиня), това било разорително и не малка част от алевиите и българите приели сунитския ислям, за да се избавят от данъчните тегоби. От този документ се разбира, че в онзи период било разпространено и другото от четирите течения на сунизма - шафелии, и че предците на турците сунити в днешното село Неофит Бозвели - Алфатлъ (Ахлатлъ) и Плешини Шафели, преди около 400 години са били турци къзълбаши и шафелии5. Жители на с. Чомаково ми казаха, че старото име на тяхното село не е Къшла, а Душбъдак. Значи това е селото, споменато в документа, като се има предвид, че днес с. Шафели е от другата страна на рида Дамбалъ.

Днес текето на Елмалъ баба е обновено и достроено в старинен вид. Теккето е на безлюдно място, южно от село Биволяне. Местните разказват, че когато заколят курбаните за маето, черният дроб от бика се дава на местните младежи.

В махала „Саз кьой“ на Биволяне е откритото тюрбе на Исмел баба, за когото казват, че е пазителят на текето на Елмалъ баба. Всъщност местните вярват, че това текке е заобиколено от „пазителите на Елмалъ". Надгробната му плоча е мраморна и с надпис. Личи, че е бекташийски дервиш заради специфичната шапка с дванадесет дилима, издялана върху плочата. От превода, който направи К. Венедикова, се разбира, че е починал през 1847 г. и че е „Елмалъ бабалъ демюр хан, есеид хафризли Исмаил деде бин Бевар".

Алевиите мусаиби са групирани в Крумовградските и Ивайловградски села като Падало, Бубино, Доборско, Пашкул, Чучулига, Карловско и др. При тях е силно влиянието на текето на Къзъл Дели. Преди Балканската война текето на Къзъл Дели (1310-1402) било главното средище на алевиите от Източните Родопи. Днес са възстановени части от това текке. В автентичен вид е тюрбето и мейдан еви6. Има изградена кухня, запазен е и конакът на дедето на текето - шейха. В двора се издига мраморна чешма, украсена с бекташийски символи. До нея е черницата, засята от светеца. Мае се прави в края на ноември. В мейдан еви - джема, в пода е вграден част от черния камък, взет от текето на Хаджи Бекташ, който символизира черния камък от Каабе (може и да е парче от него, а някои казват, че това е част от камъка който Хаджи Бекташ е оживил) и затова алевиите считат, че са отишли на хадж, когато посетят това тюрбе (а и всяко по-главно). Теккето му се намира до самата граница с България откъм гръцко, южно от селата Аврен и Горни Юруци. Поддържа се от българи помаци, които са алиани.

Ето и обредно-празничния календар, към който се  придържат алияните от Източните Родопи. Някои от обичаите вече не се практикуват и са записани по спомени на възрастното население:

10Тавук. По стара традиция Новата година за алевиите започва на 21-ви март, който ден наричат Султан Невруз, Мевруз, Кърклар (Четиридесетте), Къркбеш (Четиридесет и петте), Тавук ай (Кокоши месец). Според религиозната им традиция на този ден се е родил имам Али и на този ден той се оженил за Фатима. Тогава бил сътворен и светът. Счита се, че на този ден елементите огън и метал се сливат. Това е празникът на Пролетта и на възраждащия се живот. Този празник е характерен за всички народи, попаднали под влиянието на персийската култура и зороастризма. На персийски Невруз означава Нов ден. Празникът - денят на пролетното равноденствие, е почитан от всички древни, антични народи. Седем дена преди този ден, на 15-ти март, траките почитали Богинята Майка и провеждали церемонии в нейна чест. След това на 21-ви март отдавали почит на слънцето, посрещайки неговия изгрев: колели петли, които символизирали слънчевата енергия и поднасяли яйца, които олицетворявали космическото (световното) яйце, от което е създаден животът.

Подобно на траките, старейшините на алевиите се събират седем дена преди 21-ви март (на 14-15 март). Така те „отварят", дават начало на празнично-обредния календар. Джемът на дедетата е най-тайният и свещен обред на алевиите. Докато те не се съберат, не може да се провеждат религиозни церемонии. След събирането на дедетата, където те получават благословия от главното деде - техен духовен баща, започват събранията на селските джемове. Джемовете в Източните Родопи се наричат „гьол", те са изградени на родов принцип; така може да има по няколко гьола в дадено село. Всеки гьол се събира в определена нощ, за да завършат събранията на 21-ви март. Характерното за тези джемове, свързани с Невруз, е че всеки член на братството носи по седем яйца и една кокошка (или петел). Затова се нарича и Месецът (празникът) на кокошката. Нарича се и Къркбеш, четиридесет и пет, защото остават четиридесет и пет дена до 6-ти май - друга дата, която пак има значение като началото на годината или поне на летния цикъл. Празникът се нарича и Кърклар (Четиридесетте) в чест на Четиридесетте светци. Тогава тези слънчеви духове слизат на земята и я събуждат за нов живот. В нефесите се казва, че Домът - храмът на Четиридесетте, е слънцето. Те са същества, идващи от слънцето. Под Невруз се разбира и жълтия минзухар, който цъфти през ранна пролет. Според легендата, разказана от бабаиите, на младини Салман Фариси, (който бил персийски принц, но подложен на преследване от баща си затова, че приел вярата на Али) влязъл да се къпе в една река, но като излязъл, бил нападнат от лъв. В този момент на помощ му се притекъл Али. За благодарност Салман откъснал един минзухар и го дал на Али, а той го скрил под ръкава си и му казал в нужда или в голяма беда да го повика и той ще му помогне. Минали триста години, Салман живял дълго, обеднял и се обезверил. Веднъж, минавайки през един град, едно седемгодишно момче го замерило с костилки от череши. Салман се обидил от неуважението и си спомнил за Али. Тогава момчето дошло до него и извадило жълтия минзухар от ръкава си. Така Салман разбрал, че това е безсмъртният Али, и след триста години бил като седемгодишно момче.

Паскале. След Невруз идва Паскале (Великден, който в Североизточна България се нарича Кьофюр). В Източните Родопи този ден се почита предимно от представителите на бекташийския орден, живущи в района на Султан ери - между Момчилград и Крумовград, с център текето на Елмалъ баба. На този ден през нощта всяко семейство палело хвойнови клонки в двора си и ги прескачало, викайки: „жаби, гущери и змии да не видя, болести и бели да не видя". Пепелта разхвърляли около къщата и обора. На Паскале се прави обичая заплашване на дърво, за да роди повече - три пъти се вдига брадва и се удря ствола му, казвайки: „Кесям ми сени, кесмиям ми" (да те отсека или да не те отсека). За да се предпазят от нечисти сили, болести и змии и да привлекат берекет, на Паскале се боядисвали яйца с отвара от лучени люспи и ги давали на съседите, вярвайки, че който яде от тях, няма да се разболее от гърлобол. Децата правели състезания - игри помежду си, като търкулвали яйцата по земята. На вратите окачвали глогови клонки за берекет.

Ак джума. Петък преди Паскале (Великден) наричат Ак джума (Белия петък), който при християните е Разпети петък. Той се помни от населението от района на Елмалъ баба, но се споменава и от бабаиите от с. Широка поляна, докато при другите бабаи респонденти този ден бе непознат. На този ден се правят магически ритуали и не се работи; за дърва не се ходи в гората, за да не дойдат змии в домовете. Не правели нищо от брашно, за да не се множат мухите. Айрян не изнасяли от къщата и не перели. Игла не пипали, за да не клъвне змия в името на кравата. Събирали ядливи треви и правели баници, за да се предпазят от магиите на вещиците. Люлеели се на люлки, за да има плодородие по нивите и добитъка. Рано сутринта преди изгрев-слънце жените ходели за вода, като във ведрото слагали камък, за да има много масло в млякото. С тази вода правели айрян - това изпълнявали и на Хъдърлез. На кръста си слагали дрянови клонки, за да са здрави.

Правели нова закваска за мляко - нанизвали тиквени семки, плодчета или кора от драка и парченца от корен на дива тиква. Този гердан слагали в млякото и след като се закваси, от него правели кисело мляко. На някои места новата закваска се е правело на Хъдърлез.

В района на с. Добърско попаднах на информация, че през пролетта са правели мартеници със зелен и червен конец, които слагали под камък, с цел животните да се плодят и множат.

Хъдърлез. На 6-ти май - Хъдърлез, не се работело, ставало се рано и за да са здрави, се търкаляли голи по росна поляна. После лицето се избърсвало с треви срещу лунички. Билките, събрани на този ден, имат магически свойства. Тогава се прави и обичаят Мартуфол (Мартъвал). Млади девойки се събирали на 5-ти май вечерта и наливали вода от седем чешми - извора. В нея слагали цветя и треви от седем места. Всяка мома слагала по един накит в бакърчето, което престоявало през нощта под розов храст. Рано сутринта преди изгрев-слънце се избирала една девойка сираче, което се покривало с кърпа и започвало да вади накитите, като изговаряло маана7. После водата с билките се взимала от бабите да си мажат краката, за да не ги болят (гадаенето с китки на Хъдърлез е характерно за всички етноси от Източните Родопи, това разкрива общия корен на тези общности).

Дърва не носели в къщи, за да не влизат змии. Около къщата разхвърляли клони и пепел, за да не влизат мравки. Момичетата играели някаква игра, наречена мъли, подобна на играта челик.

Алианите от с. Бащино разказват, че този ден е посветен на светците Хъдър и Иляз, които били дервиши, тръгнали с Календер (Александър Македонски) да търсят Жива вода. В мрачна планинска местност, в една пещера Хъдър и Иляз намерили този извор на живота и пили от него, така станали безсмъртни. Но не казали на Календер къде е тази вода. Вечерта религиозното братство в с. Бащино прави Джем, посветен на Хъдър и Иляз, на което може да присъстват и външни хора.

Хъдър бил господар на сушата, а Иляз - на водата. Те цяла година се скитали по света и само на 6-ти май преди изгрев-слънце се срещали край розов храст. Алевиите считат, че точно в този момент на срещата на тези две сили - скалата и водата, всички води, които прокапват от скали, придобиват целебно-магични свойства.

Затова на 5-ти срещу 6-ти май вярващи хора, търсещи изцеление, се събират на сакралната местност Дамбала край Момчилград, където се мият със студените капки, стичащи се по скалите и оставят част от старите си дрехи по клоните на дървета и храсти, за да остане болестта там.

Алианите разказват, че Яран баба заедно с дервишите си се нахранили на Дамбалъ. Но нямали вода, затова той ударил по скалата и от нея мощно бликнала вода. За да предпази с. Чомаково от наводнение, запушил дупката със серниста вълна, така че водата само да капе.

На този ден не се работи и не се стриже овца. На Хъдърлез не се впрягат животни и не се оре, защото земята е болна. На вратите се слагат клонки от глог и дрян за берекет и за да не дойдат джинове и пери8.

Алиани от района на Падало правели следния обичай. Вземат по едно листо от змийски меч, наричат го за всеки член от семейството и го слагат извън къщата на прага. Което листо първо изсъхнело, този човек пръв щял да умре.

Празникът Хъдърлез се почита предимно от бабаиите, но се споменава и от бекташиите. На този ден те се отдавали на веселби - колели агнета и правели пикници. Момичетата правели люлки - всяко донасяло въже, и въжетата връзвали заедно на висок клон. Люлеейки се, казвали: „Хайди гоюнла гузласън, инеклер бузаласън"9. Момчетата се събирали и играели разни игри - челик, ешекчик.

За да се пречистят от болест и магии, сутрин преминавали през корените на дървета, предимно орехови, и връзвали панделки на клоните. На този ден палели огньове и ги прескачали за здраве.

6Мая. От май до ноември се правят събори в чест на светеца, покровител на селището, което само в Източните Родопи се нарича махие (мае). На арабски махия значи живот, природа. Някои изследователи свързват това наименование с праисторическите фестивали, посветени на Богинята Майка, наречена Маа. Но може да идва и от персийската дума Мах-луна, полунощ. Все пак алианите силно са повлияни от персийската (иранската) култура и традиции.

Първото мае в Източните Родопи се провежда на 1-ви май в с. Горна Крепост в чест на Хъзър баба, а последното е към края на ноември в чест на Мюрсел баба край текето на Къзъл Дели. Пролетно-летните маета са характерни за алевиите от общността на бабаиите. Докато есенните, чието начало поставя маето на Елмалъ баба в първата събота на септември, е характерно за бекташийската общност. През пролетните маета се правят и молебени за дъжд -  т.нар. „ямур дуасъ“. Паралелни на маето са и съборите (байрамите) на турците сунити, които се правят в някои села до тюрбета и свети места с мевлиди, курбани и молебени за дъжд. И при тях се наблюдава пролетно-есенен цикъл на отбелязване на тези дни.

Това показва, че селата край Дамбалъ, които днес са бекташийски, в миналото са били бабаии, тъй като тамошните маета са пролетни. Но населението е преминало към бекташизма поради гоненията срещу прошиитските ордени, а и бекташийският център Елмалъ баба е в близост10.

Бекташите са преминали на територии на бабаиите северно от р. Арда през 50-70 г. на XX в., отбелязват маетата си през пролетно-летния сезон, така както са правели бабаиите там, преди да се преселят в Турция след Освободителната и Балканските войни.

Преди да започне маето, което се прави в събота (в миналото маетата в бекташийските села се правели в четвъртък, защото това е техният свещен ден, на този ден се родил имам Али), в петък след молитвата за курбан се колят жертвени животни, които може да са бивол, говедо, овен, съобразно традицията на всяко селище. На следващия ден част от месото на тези животни се приготвя в казан с ориз - ястие пилаф и се раздава на присъстващите. В миналото обредното ястие се правело от грухана пшеница, което се нарича кешкек. Всеки, който идва на маето, първо се покланя в тюрбето, пали свещи и оставя дарове на светеца. Някои носят вещи и добитък, които се излагат на търг, наречен харадж, и се разпродават на присъстващите, заедно с месото на жертвените животни. Всеки, който носи дар или закупи нещо от търга, се счита, че е получил благословията на светеца, защото така е подпомогнал неговото „процъфтяване". Специална комисия от братството събира парите на търга, с които се осигурява провеждането на мае през следващата година и поддръжката или построяването на тюрбе и други дейности, за които се изискват средства. Организаторът на маето се нарича „мае дедеси“, а в някои райони „байрам сахиби“. Той е член на братството.

На маетата идват алевии от близките райони. Така те се запознават, а младите се виждат със своите избраници. Наименованието „махия“ за пръв път се споменава в житието на Отман баба, завършено през 1483 г. от дервиша Кючюк Абдал, когато дервишите приготвят курбан за богомолците дошли на поклонение в текето.

Юлкер. 17 дни след 6 май почват 7 дена, наречени Юлкер - горещници, когато в определен момент слънцето „замръзва" и всичко, каквото се посее тогава, изсъхва. Но юлкер турците наричат и съзвездието Плеяди - Квачка, която се вижда по вършитба, месец юли, когато и българите отбелязват последните три дни на юли като горещници. С промяната на Григорианския календар тези дни се преместили в юли.

Касъм. Началото на есента се отбелязва с деня Касъм (ноември) - 6-ти ноември. За този ден, а и за цялата зима, в миналото били характерни кукерски карнавали - джамалджъла/саяджълар. Това са мъжки посветителски обреди, на които се събирали младежите - ергени от селото, които се обличали в стари дрехи, в овчи кожи и калпак и се окичвали с чанове. Движели се привечер с една лампа; някои се преобличали като жени. Обикаляли харманите на хората и събирали царевица, жито. Държали колове и под съпровод на саз пеели и благославяли стопаните. Събраната царевица продавали и правели банкет. Ако групи от две села се срещнели, се биели до смърт. На този ден се избирали овчарите, имало и деведжии - кукери, преобразени като камила и завързани с чанове. Преминалите през този обичай се считали за мъже и имали правото да се женят.

На този ден се правел Гьоргю, Айни джем, Бирлик, на който се събират само членовете на дванадесетте, за да осветят наново своите постове, длъжности в братството.

8Байрам. Алианите отбелязват и двата големи празника в исляма – Рамазан (или Шекер) байрам и Курбан байрам, на които мъжете се кланят в джамията и целуват ръцете на по-възрастните в знак на уважение и с цел да поискат прошка от тях. В миналото байрамът е траел седем дни. Момите се събирали да пеят. На тези дни се ходи в гробищата да се почистят гробовете, да се сложат надгробни камъни на онези, от чиято смърт вече е изминала една година. Оставят се мекици и бонбони по гробовете. Един ден преди байрама жените приготвят мекици и ги раздават на съседите си, а децата ходят от къща на къща да събират бонбони. Този ден е наречен чьорек или гулач гюн. В миналото децата ходели с геги и стопаните им давали колачи, които нанизвали на гегите. Курбан се колел до „одаята" - джамията, като тази част, на която лежало животното, се оставяла в джамията и вечерта се събирали да я ядат. Който е сторил зло, неговият курбан не се колел, не се канел на събирането. От дясната част на курбана се давало на бременни жени. Месото на курбана не трябвало да се консервира, а ако това се направи, трябвало да се изяде до четиридесет дни.

Чорба Много важен за алевиите е денят Ашуре. На този ден пророкът Ной излязъл от Кораба, затова този ден се счита за Ден на спасението на човешкия род. Жената и дъщерите на Ной направили сладка чорба от всичко, което е останало в кораба - жито, ядки, общо седем вида варива, затова алевиите наричат този месец, първият по ислямския календар, „чорба ай". За алевиите този месец е „Матем“ – „Траур“, защото в този месец лагерът, който родът на имам Хюсеин внук на Пророка Мухаммед, направил до гр. Кербала (Ирак), бил обсаден от войската на Йезид бин Муавия ибн Аби Суфян, халиф на сунитската Омаядска династия. Там били държани без храна и вода десет дни. На десетия ден - Ашуре, всички мъжки представители на рода - възрастни и деца, били убити. Затова алевиите от Източните Родопи постят девет (обикновените членове) и дванайсет дни (дедетата) преди Ашуре, в памет на страданията на имам Хюсеин и неговото семейство. Те не ядат и не пият нищо през целия ден, само през нощта могат да поемат три лъжици отвара от ошаф и половин филия безквасен хляб, наречен кьолемен. През този траурен месец са забранени веселби и забави, сватби, секс, пиене на вода и алкохол, бръснене, гледане в огледало, напускане на селището, заколване на животни и ядене на месо, изсичане на дървета, откъсване на цветя и всякакви лоши думи. Приготвя се ашуре и хляб, който се раздава на съседите.

Избягва се срещата с друговерци, особено йезиди, както те наричат сунитите по името на цар Йезид, който е наредил убийството на имам Хюсеин. Заради политическите и религиозни преследвания, на които били подложени по време на Османската империя.

На деня Ашуре (на 12-ти след постите) се прави събрание - джем на старейшините, след което всяко село провежда своите джемове. Коли се курбан и се пее колективно мерсие11. В Североизточна България събранието на дедетата се нарича „Гечме малеси“ и става дванадесет дни преди Ашуре. На този ден сазовете се прибирали в калъфите и се развързвали след траурния пост.

Байрамите и Ашурето са по мюсюлманския лунен календар и затова са в различни дни през годините.

В миналото алевиите отбелязвали и дните Боджук (Коледа), Аджъ су (Йордановден) и Доксан (Трифон Зарезан) с определени битови забрани.

Куртулуш оруджу. От 13-ти до 15-ти февруари са постите в чест на Хъзър, който в тези дни е спасил Ноевия ковчег по време на буря. През тези дни нито се яде, нито се пие, а се пости и моли за спасението и изчистването на душата. Тъй като са по лунния календар могат да бъдат четири дни преди или след тези дати за съответната година.

Курдджу. През есента се правел обичаят Гуртчу  (Вълчар): определен човек минавал от село на село с вълча кожа, напълнена със слама, с дървени колове, завързани на краката. Той влизал във всяка къща, викайки: „Гуртчу гелди капъя, къчъ дийди япъя, верин шунун башлънъ гидсин башка капъя"12. Така събирал дарове. Когато му давали нещо, започвал да бие „вълка", викайки „комшуларън гоюнларънъ йимишин, та бурая мъ гелмишин. Ямък азлъ, газил дилли"13. Този обредно-магически ритуал се правел с цел стадата на хората да се предпазят от вълче нападение.

7Йеди къзлар ашъ. В миналото след Касъм се правел и обичаят „йеди къзлар ашъ" - ястието на седемте девойки. Това е един моминско-просветителски обичай, на който се събирали само девойки, правели 7 ястия задължителни за всяко гезе, мевлид и обред (чорба с месо), капама (пиле с ориз), кашъкгулак-самсаклъ (макарони с кисело мляко подправени с чесън), биде/пиде (баница), сарма (лозови сърми), татлъ (сладко, баклава) и кешкет (грухана пшеница с пилешко месо), на което се чете молитва за софрата. Черпели се с шербет или хошав. Играели момински танц стоейки една срещу друга. Името на обичая идва от това, че седем девойки приготвяли и бъркали ритуалното ястие кешкек. Това събиране се правело през есента в дните на Касъм. Този култ към седемте девойки се среща и в Башкирия, където се разказва за седем девойки-сестри, които избрали смъртта вместо да бъдат опорочени. Асоциира се с девствеността и невинността. След този обред момите се считат за преминали в групата на жените и имали правото да се омъжат.

Йелемес. В миналото се провеждал и обичаят Йелемеси. Това били момчешки отряди, които избирали свой главатар. Носели бяло знаме и се движели от къща на къща да събират дарове, викайки „Йелемеси йелден, торбаси телден (кълдан), вямиенин баджасъ йъкълсън (кърълсън)"14. Това явно е един спомен от скитащите се дервиши, които се прехранвали с милостиня и проклинали онези, които не ги нагостят.

Освен в светци, ангели и духове, алианите вярват, че има и демонични сили, които наричат джинове, пери, карабасан, торбаджъ, саръ къз, бикимсизлер, азгън. За тях се смята, че се явяват и вредят на хората. Често се разказва за Пери алай - призрачно шествие, на чийто път ако се изправиш, ще бъдеш разкъсан или ще полудееш. Такъв алай правели и бикимсизлер - те идвали с барабани, били като хора, но не всеки ги виждал. Свързват ги с Четиридесетте. Счита се, че понякога вземат и хора със себе си и после ги пускат.

Срещу азгън (вампирясване) палели огън от леска чрез триене на дървото и всеки човек и животно от селото се прекадявал с този огън.

Човек вампирясвал, ако трупът му е бил прескочен от животно. За да предотвратят това, забивали бодли от драка или глог под ноктите на мъртвеца.

Вярват, че има карабасан - нечиста сила, която през нощта започва да притиска гърдите и души заспал човек, и за да се спасиш, трябва да кажеш „Бисмилля", да го наплюеш и удариш с лява ръка.

Перитата често се явявали през нощите във вид на животни, които променят облика си, например като куче, превръщащо се в агне, котка, теле или коза и прочие. Тези демонични сили сред българите са известни с името караконджули. Вярата в тези същества се среща само сред балканските народи, независимо от етническия им произход.

Необитаваните къщи се превръщали в свърталище на призраци.

Азгъните (вампирите) причаквали самотни пътници през нощта и ги яхвали. Човек не ги виждал, но усещал тежестта им. Те го пускали едва като стигали границите на селото. При наличие на азгън в селото животните умирали, защото им изпивал кръвта. При такъв случай викали ходжи, които с молитви правели кръг в помещението, който постепенно стеснявали. Накрая забивали шиш в пода и ако азгъна бил там, се чувало писък и се разпръсквала пихтиеста кръв.

При случай на умиране на животни гасели всички огньове в селото и от лескови клони добивали „жив огън" чрез триене. По това време обикаляли селото в кръг и четели молитви. Там, където свършвала молитвата, пронизвали с дървен кол земята, чувало се писък. Хората си вземали от новия огън по къщите и прекадявали животните.

Вярват, че къщите имат свой духовен пазител, саиби - стопанин, който се явявал във вид на змия. Тя не трябвало да се убива, а да й се поставя мляко и хляб. Змията се счита за свещено животно. Тя разбирала човешкия език и имала свое подземно царство и цар, който се наричал Шахмерздан. Той бил господарят на подземния свят. Навремето Али го победил и той му се подчинил. Алианите от Североизточна България разказват, че Али унищожил древните чудовища, за да се населят хората по земята.

Призрачните места се наричат заплъ йер - прободено, прокълнато място. И който минел от там, бил пробождан от периите и човек получавал нервно разстройство.

Всяка педя земя си имала свой стопанин, затова трябвало да се внимава как постъпваме. На някои места джиновете се събирали да се хранят и ако човек стъпи или се изпикае на такова място, джиновете го наказвали с урама, при което човек получава инсулт и се парализира. Те били активни нощем, затова хората гледали да не излизат тогава. Не трябвало да се хвърля мръсна вода нощем, защото може да падне върху невидимите същества, нито се хвърляли люспи от лук - те били парите на периите. Понякога те идвали до прозореца и викали името на човека. Ако той ги чуел, не трябвало да им отвръща, иначе те го вземали и отвеждали като сомнамбул.

За да се предпазят от магии и зли сили, алевиите правели муска от корен на драка, който издялквали като триъгълник и с червен конец го нанизвали с долната част - стебло на стар чесън и синьо мънисто. Тя имала по-голяма сила, ако се правела от сирак. За да предпазят малките бебета от отвличанията на невидимите свръхестествени същества, слагали маша и метла до техните легла, докато станат на четиридесет дена и връзвали муски на люлките им. Такива муски от драка слагали и на опашките на животните.

През нощите до стари кладенци и усойни места се явявала саръ къз – жълтото момиче, красива девойка в бяла риза и с дълги жълти коси. Който я видел, можел да полудее, не бивало да се говори с нея. Това създание е аналогично на самодивата от българските народни вярвания.

Вярват в енергията на лошите очи - назар, и ако не се чете молитва за избавление, човек се пръсвал и умирал. Вярват в магии и проклятия, за това ходят на ходжи да им чете на вода и им направи муска.

Там, където имало заровено съкровище, веднъж на четиридесет години се появявало синкаво сияние. На такова място през нощта се сипвала пепел, на сутринта се гледало какъв отпечатък има и според отпечатъка се принасял курбан. Само така това съкровище се взимало, иначе носело нещастие и смърт.

Всъщност всички тези вярвания на турците в България се срещат и сред етническите българи, тази устойчива езическа почит към подземните сили и свръхестествени същества е отглас от античните вярвания на старото балканско население, чиито наследници са днес съвременните балкански народи.

 

1Къзълбаши – (червеноглави), епитет даден на седем тюркски племена, групирани в суфи ордена сефевия, заради специфичните им шапки с 12 червени ленти, в чест на 12те имама, кръвните наследници на Пророка Мухаммед. Това е елитната войска на шах Исмаил I, който възвръща величието на Иран. По-късно османската администрация назовава с този епитет всички прошиитско ориентирани суфи братства в империята, когато започва тяхното преследване и дискриминация.
2Ритуален дом, където се провеждат алианските ритуали.
3Събор, посветен на даден светец.
4Нефесите са алианска суфи поезия претворени в песни, възпяващи мюсюлманските пророци, светци и нравствени добродетели.
5Тази сунитска школа (шафелии) е разпространена предимно сред кюрдското население в Турция и вероятно е проникнало в Родопите със заточването на такова население по тези земи.
6Място за събрание, джем
7Наричане, свързано с бъдещето на тази, чийто е накитът.
8Зли духове
9Бел. пр. „овцете да агнят, кравите да отелват“.
10Може би тази пролетно-есенна обредност е свързана с тракийския мистериален култ, който се провеждал през пролетта и есента. Маетата в този край са свързани със строга йерархия на отбелязване, те са уникални и характерни само за Източните Родопи.
11Траурна песен за имам Хюсеин.
12Бел. пр. „Вълчарят дойде на вратата, дайте му късмета, да отиде на друга врата".
13Бел. пр. „На съседите овцете си изял, та и тука ли си дошъл? Изкривена уста, изпаднал език".
14Бел. пр. „Дрехата му е от вятър, торбата му от тел (косъм), който не даде, да му се срути комина"

Библиография:

Алексиев, Б. Седем мюсюлмански светци от България, С., 2012
Алиосман, М. „Потомци на дервиши", 2012
Алиосман, М. „Вяра и фолклор на турците алевии-къзълбаши от Източните Родопи“, 2017
Алиосман, М. Nefes, 2018
Венедикова, К. Надписи на алианското население от района на гр. Кърджали, С., 2010
Граматикова, Н. Неортодоксалният ислям в българските земи. Минало и съвременност, С., 2011
Георгиева, И. (съст.) Сборник: Българските алиани, С., 1991
Миков, Л. Култова архитектура и изкуство на хетеродоксните мюсюлмани в България (XVI-XX век) бекташи и къзълбаши/алевии, С., 2012
Кулов, Г. Хора на истината, Габрово, 2016
Челеби, Е. Пътепис, С., 2014
Фрейзър, Дж. Златната клонка, С., 2007