Християнство

Ранноантичната реторика и развитието на християнската проповед

Посещения: 99

 

Мария Красимирова Антонова-Вапцарова

 

491px Plato Aristotle della Robbia OPA FlorenceЕдин подобен преглед по необходимост ще има в значителна степен реферативен характер. Но той е много важен, за да разкрие някои специфични моменти от развитието на реторическата практика от нейното зараждане до момента, в който тя става неотменна част от църковната практика. За да се разбере добре смисълът на църковното красноречие и проповед, както и тяхното оформление, е нужно да се познава основата, на която те стъпват, а това именно е античната реторика. Това важи и за българската църковна ораторска проза през средновековието. Въпреки че тя е моделирана основно според византийските образци, много често изясняването на специфични проблеми и на някои авторски решения ни отвежда далеч назад в миналото, към корените на християнското красноречие.

 

Антична елинска реторика

 

Реториката, разбирана като техника за убеждаване се среща във всички култури1. Всяка комуникация включва реторика в широкия смисъл на понятието. Един от съвременните изследователи в тази област, Джордж А. Кенеди, дели реториката на първична и вторична. Първичната реторика е устната градска реторика, използвана интензивно в периода на полисната демокрация като част от социалната практика на гражданите, а вторничната е писмената, литературна реторика, изкуствата и архитектурата2. За античния мислител тя е изкуство, а не наука и целта ѝ не е да убеждава, а във всеки един момент да намира доводите за убеждение. Реторическата проза е синкретично изкуство, тя смесва словесното с театралното умение. Говоренето е било изпъстрено с жестове, мимика, подходяща поза, интонация на гласа. В теоретичните трудове по реторика има цели глави за звуковете и произношението. Ораторът се е стремял да убеди ума и да докосне сърцето на слушателя чрез красноречието си. Цицерон казва, че това (реториката – бел.а.) е група от правила, които предоставят определен метод и система за говорене3. Реторика идва от гръцката дума ῥητορικῆ, изкуството на владеене на речта от страна на ῥήτορος – ретор, като коренът на думата означава обществен говорител, политик4. Етимологията на думата идва от индоевропейското *were- „казвам“5. Думата „реторика“ може да се проследи до ултимативното и просто твърдение „Аз казвам“ (ἐίρω на гръцки език). Всичко свързано с акта на казване на нещо на някой – в реч или писмено – може въобразимо/мислено да попадне в територията на реториката като поле на изучаване6. Друг възможен произход е от гръцкия глагол ῥέω, който означава да тека, да бягам, струя, лея се, руквам … на вода, също на кръв, сълзи, пот … поток от думи7. Вероятно подобно етимологично съзнание стои в основата на превода на неизвестния старобългарски книжовник, оставил през ХVІ в. бележка в полето на своя ръкопис, в която превежда гръцката дума ῥήτορος като рьчьточьць.

За първи път думата се среща през 20-те години на IV век пр.н.е. в диалога на Платон (427 – 345 г. пр.н.е.) Горгий и най-вероятно е създадена от автора. Реториката е дефинирана от Горгий в разговора си със Сократ като инструмент на убеждението. Убеждението (πείθω) е използвано преди това в гръцкия език, за да назовава речевия акт, което после се нарича реторика8. Πείθω е коренът на думата πῐ́στῐς, което означава вяра, т.е. да бъдеш убеден в това, което заслужава доверие9. Друга гръцка дума, използвана за реторика, е λόγος – букв. слово, дума, но и с допълнително значение на реч, аргумент, причина10. Аристотел (384 – 322 г. пр.н.е.) обобщава знанията на Античността в своя труд, озаглавен Реторика, като дава следното определение: Нека реториката бъде способност да откриваме при всеки случай онова, което може да убеди. Това не е задача на никое друго изкуство… Реториката, изглежда, може да открива убедителен довод относно всяка даденост, затова и казваме, че тя като изкуство не се отнася до някакъв собствен и определен разред предмети11. Аристотел превръща гръцката реторика в научна система12. Според някои автори Аристотел твърди, че изобретател на реторика е Емпедокъл (495 – 444 г. пр.н.е.)13, за който се смята, че е автор на ок. 5000 стиха, от които днес са запазени ок. 530. По записки на Цицерон в книгата му Брут (46 г.) Коракс (гр. Κόραξ) (ок. 500 г. пр.н.е.) и Тисиас (467 г. пр.н.е.) са първите теоретици на реториката14. И двамата са от гр. Сиракуза. За Коракс се смята, че е първият, който създава систематични правила за изготвянето на съдебни речи и ги написва в ръководство за изкуството на реториката (τέχνη). Неговият ученик Тисиас и след него Леонит Горгий (485 – 380 г. пр.н.е.) доразвиват изкуството и около 427 г. го пренасят в Гърция. Софистът Горгий (гр. Γοργίας) въвежда обучението по реторика в Атина, като се счита, че той е първият философ, въвел теориите на солипсизма и нихилизма. Преди това красноречието се ползва в елинските съдебни дела, но никога дотогава не е записвано с правила. Виден представител на реториката тогава е Перикъл (494 – 429 г. пр.н.е.)15. В Атина теорията на ораторството е впоследствие развивана от софистите (σοφιστής) – мъже, които преподават/изявяват знание или мъдрост16. Названието произлиза от σοφίζω – аз съм мъдър. Множество атиняни се учат от техните инструкции за добро говорене.

Антифон (? – 411 г. пр.н.е.) за първи път публикува речи като модели за изучване за говоренето пред събрание от хора или пред съда. Той е първият от Десетте атически оратора. Вторият е Андосид (починал ок. 399 г. пр.н.е.). Той показва стил, който не е повлиян от реторическите учения на времето. Първият истински класически оратор е Лизий (починал ок. 360 г. пр.н.е.), който ползва в съвършенство всички за времето си технически съвети за добра реч, но едновременно с това я поднася на публиката на ежедневен разбираем език. Изократ (436 – 338 г. пр.н.е.) е припознат за баща на артистичното ораторство. Той е майстор на внимателното подбиране на думи, в съставянето на ритмични формации на периодите на речта с подходящи фигури и всичко, което дава чар на езика. Чрез майсторството си върху стила той упражнява най-силно влияние върху ораторската дикция през последващите епохи. От трите стила, които са разпознаваеми през Античността – политически или още казано съвещателен, съдебен и тържествен – той особено развива последния. Един от добрите му ученици е Исеус (ок. 400 – 350 г. пр.н.е.), чийто стил е близък до този на Лизий. Негов най-добър ученик е Демостен (384 – 322 г. пр.н.е.), считан за най-великият оратор на Античността. До него се нарежда политическият му опонент Есхин (389 – 314 г. пр.н.е), както и Хиперид (390 – 322 г. пр.н.е.), Ликург (390 – 324 г. пр.н.е.), Динархус (361 – 291 г. пр.н.е.)17. По времето на последните и след тях започва осезаем упадък на реторическото изкуство. От времето на Демостен е най-старото ръководство по реторика, запазено до днес, което е на Анаксимен Лампсакски (380 – 320 г. пр.н.е.)18.

След падането на Атина под чужда власт ораторското изкуство все повече замира. Античните автори като Деметрий Фалерски (350 – 280 г. пр.н.е.) са само отблясък на великото ораторско минало19. Само в Гърция правилата за красноречие, т.е. реториката, са се отделили от политическата и етичната философия, за които първоначално тя се е ползвала, и става част от официалното/задължителното образование20.

 

Антична латинска реторика

 

В Римската империя историята на развитието на реториката е различна. През II век пр.н.е. римските оратори са резистентни към гръцкия стил на ораторско слово21. Преди 93 г. пр.н.е. не е известно да са съществували публични училища в Рим по гръцки и латински език. От известните 39 частни учители по граматика и реторика в Рим за 30 знаем, че са били роби на заможни римляни или свободни хора с близки връзки до своите предишни господари. Така елитът на Рим се различава от другите членове на обществото, които не са можели да учат теория на реториката и да я практикуват22. Поради тази причина излиза цензурен едикт през 92 г. пр. н.е., който изразява неодобрение към обучителните техники на т.нар. латински оратори. Въвеждането на общо обучение по латински език прави тези учения достояние на по-широк кръг хора23. Сервий Галба (ок. 144 г. пр.н.е.) е първият, който съставя своите изказвания в съответствие с правилата на гръцкото ораторско изкуство, а не след дълго след него започва и по-младият Гракх (починал 121 г. пр.н.е.)24. В началото на І в. пр.н.е. най-забележителните оратори са Марк Антоний и Луций Лициний Крас25. Но първият голям майстор на Рим е Цицерон (106 г. пр.н.е – 43 г. н.е.)26. Ораторското му творчество е повлияно от Аристотел, Платон и стоиците. Той познава отлично ученията на гръцките ораторски школи27. Любовта му към реториката е от дете, като малък често стоял и слушал съдебните оратори на Рим28. До нас са достигнали 19 трактата по реторика, политика и философия от него, по които са се учили на ораторско изкуство поколения юристи, както и други произведения. От тях се открояват няколко трактата на тема реторика – De Optimo Genere Oratorum, De Inventione и Topica29. De Inventione е най-известният класически източник за европейците по реторика, който се превръща в основа за много средновековни реторически трактати и практика30. Коментари върху тази творба са писани от много средновековни учени като Алкуин, Тиери от Шарт, Исидор, Марциан Капела31 и др. Цицероновите трудове по реторика са се използвали за преподаване на това изкуство в училищата по красноречие също и по времето на Ренесанса32. Според Цицерон човек, за да е убедителен, трябва да има познания по история, политика, литература, етика, право и медицина33. Смята, че когато някой е либерално образован, може да се свърже с всякаква аудитория34. Освен Цицерон в по-късни времена републиката притежава редица други добри оратори като Хортензий, Калий, Брут и преди всичко Цезар. Още няколко представители на ораторията на републиката оцеляват до времето на император Марк Аврелий, като най-важният от тях е Асинийс Полий. След Цицерон другият най-велик оратор на Запад е Квинтилиан. По време на император Веспасиан (управлявал между 69 – 79) Квинтилиан става първият учител, който взима държавна заплата, за да преподава латинска реторика, такъв и е по времето на Тит и Домасиан35. Най-великата творба на Квинтилиан е Institutio oratoria в 12 тома. Institutio Oratoria покрива всички аспекти на ораторското изкуство. Той вярва, че цялото обучение още от ранно детство се отнася основно до това да обучава оратор36. Според Квинтилиан обучението по реторика започва още с раждането на детето. Той отделя и внимание на Петте канона на реториката, нужни за съставянето на силна реч, които за първи път са дадени от Цицерон в De Inventione37:

  • inventio/εὕρεσις (намиране): процесът на развиване и усъвършенстване на аргументите;

  • dispositio/τάξις (разполагане): процесът на подредба и организиране на аргументите за максимално въздействие;

  • elocutio/λέξις (стилистика): процесът на определяне на това как ще се представят аргументите чрез фигури на речта и други реторични техники;

  • memoria/μνήμη (памет): процесът на учене и запомняне на речта, така че да се произнесе без нужда от бележки; това включва и помненето на всяка допълнителна информация, цитати и др.;

  • actio/ὑπόκρισις (представяне/дикция): процесът на практикуване на това как ще се произнесе речта чрез използване на жестове, произношение и тон на гласа.

Латинските оратори залагат предимно на стилистично изобилие, провокиращи истории, завладяващи метафори и по-малко на логическо обосноваване, отколкото античните гръцки автори38.

 

Ранна и антична християнска реторика – проповедта

 

Една от най-важните дейности на църквата е проповедта39. Хуберт от Романс, игумен на доминиканския орден, казва, че проповедта е започнала още от Сътворението и не е спирала никога, а първият проповедник е Бог със създаването на човека в Райската градина40. Kerygma-та в християнското съобщение се явява като феномен на езика41. Тя и тайнствата са най-важните части на тялото Христово и е високо ценена като част от самата литургия42. Християнството ѝ отделя специално място и говорещия Словото Божие има централна роля. Това е религия на Словото. Юдаизмът и Ислямът са други монотеистични религии, в които проповедта също е централна, тя е важна и в Будизма и в Хиндуизма, но в Християнството взима връх. За проповедта се говори на различни места в Библията. В Послание до римляни на ап. Павел, 10:13 – 18 е казано:

  • 13. Защото всякой, който призове името Господне, ще се спаси.
  • 14. Но как ще призоват Оногова, в Когото не са повярвали? Как пък ще повярват в Оногова, за Когото не са чули? А как ще чуят без проповедник (κηρύσσοντος)?
  • 15. И как ще проповядват (κηρύξωσιν – добавено от авт.), ако не бъдат пратени? както е писано: „колко прекрасни са нозете на ония, които благовестят (εὐαγγελιζομένων – добавено от авт.) мир, които благовестят доброто!
  • 16. Ала не всички послушаха благовестието (εὐαγγελίῳ - добавено от авт.). Защото Исаия казва: „Господи, кой повярва на това, що е чул от нас?
  • 17. И тъй, вярата иде от слушане, а слушането – от слово Божие.
  • 18. Но казвам: нима те не чуха? Напротив, „гласът им се разнесе по цяла земя, и думите им-до краищата на вселената“.

Бог призовава гласът на добрата вест да се разпространи чрез божии люде и определя делото им като прекрасно и добро, водещо до мир. Чрез донасяне на Словото до хората се събужда вяра и чрез нея те се спасяват. На няколко места в Евангелието Христос казва на своите ученици да проповядват (Мат. 10: 27, Марк 16: 15, Лука 9: 1 – 2), но никъде не се казва как точно:

  • 27. Което ви говоря в тъмнина, кажете го на видело; и което чуете на ухо, разгласявайте от покривите (Мат. 10: 27)
  • 15. И рече им: идете по цял свят и проповядвайте Евангелието на всички твари (Марк 16: 15)
  • 1. А като свика дванайсетте Свои ученици, даде им сила и власт над всички бесове, и да лекуват болести,
  • 2. и ги разпрати да проповядват царството Божие и да изцеряват болни (Лука 9: 1 – 2).

Затова в практиката се появяват безброй проповеди, различаващи се една от друга по своите стилистични характеристики. Така християнството изгражда нов свят чрез словото, оформяйки го чрез нов дискурс43. Eдно от най-силните оръжия на християнството за неговото влияние и разпространение е преработването и прилагането на античното ораторско изкуство в християнската проповед44.

Най-старата известна на науката публична проповед е синагогалната Танхумата. Смята се, че това е най-старият сборник с проповеди, последно редактиран през VI в. пр.н.е.45. Тези проповеди представляват отговори за правилното спазване на еврейския закон. Не е ясно дали са били четени в синагогата или на друго място. Най-старата синагогална проповед в сборника е парашата за Ной в гл. 1346. Еврейското проповядване основно е интерпретиране и тълкуване на свещеното послание47.

Най-ранната част от християнска литература извън Новия Завет, за която са исторически удостоверени името, местоположението, датата (ок. 96 г. н.е.) и автора, е Първо писмо на Климент до християните в Коринт (Κλήμεντος πρὸς Κορινθίους) на папа Климент Римски48. За другите приписвани на него творби има спор за авторството49. Някои определят това писмо като най-старата съхранена хомилия50.

Като стил тo най-много се доближава до раннохристиянската проповед51. Втората по хронология проповед е на Милето от Сардис (110 – 177). Посветена е на Пасхата от 165 г52. Тя съдържа тълкувание на Изход, 12. глава, като предсказание за смъртта и възкресението на Христос. Написана е в стила на азианската реторика и втората софистика53. Стилът ѝ е образец за много християнски хомилии. Хомилията придобива окончателната си форма в творбата на Ориген (184 – 253) За принципите, т. 4, гл. 2 – 354. Предложеният в нея Оригенов алегоричен метод за тълкувание на Библията става определящ за християнската проповед чак до Реформацията, а и след това55. Хомилията, която в началото има изяснителен характер, след екзегетичните трудове на Ориген се развива значително. Ориген създава особен тип проповеди, които по вид са екзегитични хомилии.

Имало е също така установени правила на тълкуването на Свещеното писание в хомилиите, според които проповедникът първо трябва да прочете текста стих по стих, слово по слово, катo се изследва всяка фраза от различна гледна точка. Текстът може да се разяснява филологически, исторически, етнографски и т.н., като след този разбор се изказва смисълът на нравоучението и накрая алегорическият или тайнствен смисъл56. Духовният смисъл е достъпен само за малцина, само най-мъдрите мъже от Стария Завет и от съвремието могат да достигнат най-високата Θεωρια (също означаваща духовната концепция на текста)57. Дарът тълкуване в Библията е посочен като един от даровете на Божия Дух и също, че Бог е, който благоволява да се отвори ума на човека за тълкуване на писанията:

  • 8. Защото на един се дава чрез Духа да говори с мъдрост, а на друг да говори със знание, чрез същия Дух;
  • 9. на друг вяра чрез същия Дух, а пък на друг изцелителни дарби чрез единия дух;
  • 10. на друг да върши велики дела, а на друг да пророкува; на друг да разпознава духовете; на друг да говори разни езици; а пък на друг да тълкува езици (Кор. 1 12: 8-10);
  • 45 Тогава им отвори ума, за да разберат писанията (Лука 24: 45).

Ориген и Григорий Назиански включват духовни тълкувания в проповедите си, но също и признават, че имат резерви към алегоричните си тълкувания на Писанието58. Още Оригеновият подход към проповедта е тясно свързан със системата на образование, която се практикува в неговата школа. Той смята за необходимо всестранното изучаване на светските науки, с цел те да бъдат адаптирани за християнското богослужение. Този метод дава значителни плодове – най-добрите ученици на Ориген са Григорий Чудотворец (211 – 270) и Дионисий, еп. Александрийски († 264). Освен това е позволил синкретическото изучаване на езическите науки като философия. Благодарение на това всеки свободно и съзнателно може да стигне до убеждението в неизмеримото превъзходство на християнското учение и живот пред езическия светоглед59. Това е знаменателен факт, свидетелстващ за факта, че християнството със своята вътрешна сила се удържа не само нравствено, но и научно побеждава над езическия свят60. Не бива да се забравя обаче и фактът, че Ориген си спечелва много противници в Източната църква. Те подлагат на критика редица  аспекти от учението му, ето защо влиянието на Оригеновите проповеди във византийската традиция, която ни интересува конкретно, е минимално.

Съвсем друг е случаят с проповядването на Григорий Назиански (329 – 390). То ни дава възможност да видим раннохристиянския начин на прокламиране, не само хомилията, но и епидейктичния жанр, който е жанрът на възхвалата и обвинението. Той използва жанра особено за погребалните си слова, от които най-известно е словото за св. Василий Велики. Друга много известна негова творба, която следва идеално правилата за писане на похвалното слово, е за брат му61.

Йоан Златоуст (ок. 349 – 407) пише Слова за статуите. Сред тях хомилия номер 12 е първата, която има славата на творба, написана с несравнимо майсторство в изкуство на красноречието. В нея липсва екзегетиката стих по стих. За Йоан Злотуст е типично преплитането на хомилия и катехизис62. Екзегетичната беседа, благодарение на словесното творчество на великия учител, от отвлечено и строго научния тип проповед се преобразува в пастирска беседа за многото различни страни на християнския живот. Появила се на Изток, обяснителна хомилия се разпространява на Запад63.

Августин (354 – 430), четящият знаци, с труда си За християнската наука, книга 4, прави първия учебник по християнска проповед. Преди него текстовете на Григорий Назиански Второ слово (Second Oration) и За свещенството на Йоан Златоуст се занимават с общи наставления как да се извършва проповедта и за личността на проповедника. Първите три книги на труда разглеждат тълкуванието на Библията, а четвъртата – това как да се адаптира класическата реторика в християнската проповед. Това е един от най-важните документи в историята на проповедта64. Предпоставка за написването на такъв труд е образованието му от младини като ритор, чрез което се запознава с елинските науки по красноречие. Най-голямо влияние върху съставянето на предписанията му за добрата проповед в За християнската наука е това на римския оратор Цицерон за добрата реч, който от своя страна е също вещ в елинската реторика65. Августин пише и съчинение с омилетичен характер – За необучените оглашени (De cathechizandis rudibus), което съдържа пастирски наставления с относително катехизически характер66.

Изброените автори със съчиненията си са първомайсторите в изкуството на проповедта. Те овладяват тънкостите в майсторството на реториката. Към ранните християнски творци, поставили начало на изкуството на проповедта – Милетий от Сарди, отчасти Ориген, Йоан Златоуст, Григорий Назиански и Августин Блажени, изследователите често добавят и св. Амвросий от Милано и св. Кирил Йерусалимски67. В Православная энциклопедия от 2005 г. се предлага следната класификация на най-добрите творци на проповеди: На Изток са се прославили Евсевий Кесарийски, св. Атанасий Велики, Василий Велики, Григорий Богослов, Кирил Йерусалимски, Григорий Ниски, Макарий Велики, Ефрем Сирин, Йоан Златоуст, Прокъл. патриарх Константинополски, Кирил Александрийски, Епифаний Кипърски и блаженият Теодорит68. На Запад изявени творци на проповеди са св. Амвросий, блж. Августин, Петър Хрисолог, Лев Велики, Цезарий, еп. Арлски69. Но от всички изброени са определени като оратори par exellance Августин Блажени и Йоан Златоуст70.

В лекциите по омилетика, публикувани в История проповедничества, до введения христианства на Руси се прави кратко, ясно и точно описание на развитието на проповедта: „В първите два века проповедта е носила характер на безвкусен разговор. През третия век елементите на ораторското изкуство проникват в проповядването. То става по-сложно – еднотематични поучения и слова започват да преобладават в проповядването. В четвърти и пети век проповедта достига съвършенство във форма и дълбочина на разкриване на християнската доктрина. В следващите векове, въпреки че те са имали своите изключителни проповедници, са се придържали към жизнено аскетичното направление в проповедта. Преобладаващата направление било византийското, което допуска схоластични елементи в проповядването. В продължение на десет века външната форма на проповедта постоянно се променяла, но съдържанието ѝ остава непроменено… Всеки от изследваните св. отци проповедници е уникален по свой собствен начин, всеки има свои собствени характеристики в стила и външни форми на проповядване, всеки има своята любима тематика.“71

От казаното до тук е видно, че когато старобългарските християнски книжовници започват да превеждат гръцки творби или да пишат своите оригинални текстове (Климент Охридски, Йоан Екзарх, Константин Преславски), те влизат в контакт с една вековна традиция. Във Византия през ІХ в. са кодифицирани основните жанрове на църковната ораторска проза, установени са авторитетите на Отците на Църквата и не случайно първото поколение старобългарски автори се обръща именно към тяхното творчество, откъдето черпи мотиви, жанрови модели и стилистични формули. Така те всъщност усвояват и унаследените антични практики, за да създадат корпуса със старобългарски проповеднически творби, които ще бъдат предмет на анализ отделно.

 

1Kennedy, G. A. Classical Rhetoric & Its Christian & Secular Tradition from Ancient to Modern Times. 2. ed. Univ. of North Carolina Press, 1999, с. 1.
2Пак там. с. 2-3.
3Cicero. On the Orator. Book I and II (Loeb Classical Library No. 348). E. W. Sutton (transl.),‎ H. Rackham (transl.). Cambridge, MA: Harvard Univ. Press, 1948, I, ii.3.
4Kennedy, G. A. Classical Rhetoric & Its Christian …1999, с. 1.
5Online Etymological Dictionary. (последно посeтен на 14.05.18). <https://www.etymonline.com/word/rhetoric>
6Young, E Richard, Alton L. Becker, Kenneth L. Pike. Rhetoric: Discovery and Change, 1970, с. 1.
7Liddell, Henry G, and Robert Scott. Greek-english Lexicon. Salt Lake City, Utah: Digitized by the Genealogical Society of Utah, 2009, с. 1359.
8Kennedy, G. A. Classical Rhetoric & Its Christian …1999, с. 1.
9Wigram, George V. The Englishman's Greek Concordance: Numerically Coded to Strong's Exhaustive Concordance. Milford, Mich.?: Mott Media, 1982.
10Kennedy, G. A. Classical Rhetoric & Its Christian …1999, с. 1.
11Аристотел. Риторика. Прев. Александър Ничев. София: Захарий Стоянов, 2013, 22.
12Struck, T. Peter. Dictionary. Univ. of Pennsylvania Department of Classical Studies, (последно посетен на 13.09.18).
<http://www.classics.upenn.edu/myth/php/tools/dictionary.php?regexp=RHETORIC&method=standard>
13Schiappa, Edward. Protagoras and Logos: A Study in Greek Philosophy and Rhetoric. Univ. of South Carolina Press, 2013, с. 49.
14Schiappa, Edward. Protagoras and Logos: A Study in Greek Philosophy and Rhetoric. Univ. of South Carolina Press, 2013, с. 49
15Struck, T. Peter. Dictionary. Univ. of Pennsylvania Department of Classical Studies.
16Struck, T. Peter. Dictionary. Univ. of Pennsylvania Department of Classical Studies,
17Struck, T. Peter. Dictionary. Univ. of Pennsylvania Department of Classical Studies,
18Пак там.
19Пак там.
20Kennedy, G. A. Classical Rhetoric & Its Christian …1999, с. 2.
21Dominik, William J., Jon Hall. A Companion to Roman Rhetoric. Malden, Mass: Blackwell, 2013, 70.
22Пак там.
23Dominik, William J., Jon Hall. A Companion to Roman Rhetoric. Malden, Mass: Blackwell, 2013, 71.
24Struck, T. Peter. Dictionary. Univ. of Pennsylvania Department of Classical Studies,
25Пак там.
26McKay, Brett, Kate McKay. Classical Rhetoric 101: A Brief History, 2010.
27Марк Туллий Цицерон. Три трактата об ораторском искусстве. Под редакцией М. Л. Гаспарова. Москва: Наука, 1972, с. 18.
28Dominik, William J., Jon Hall. A Companion to Roman Rhetoric. Malden, Mass: Blackwell, 2013, 72.
29McKay, Brett, Kate McKay. Classical Rhetoric 101: A Brief History, 2010.
30Александрова, Донка. Основи на реториката. София: Унив. изд. „Св. Климент Охридски“, 2013, с. 161.
31Пак там, с. 161.
32McKay, Brett, Kate McKay. Classical Rhetoric 101: A Brief History, 2010.
33Пак там.
34Пак там.
35Clarke, L. Martin. Quintilian. – In: Roman rhetorician, (последно посетен на 19.08.18). <https://www.britannica.com/biography/Quintilian>
36Пак там.
37McKay, Brett, Kate McKay. Classical Rhetoric 101: A Brief History, 2010.
38Пак там.
39Edwards, O. C. A History of Preaching. Vol. 1 – 2. Nashville, Tenn: Abingdon Press, 2004, том 1:3.
40Menache, Sophia, Jeannine Horowitz. Rhetoric and Its Practice in Medieval Sermons. – In: Historical Reflections = Réflexions Historiques, 1996, vol. 22, № 2, с. 321 – 350.
41Пак там, с. 321.
42Edwards, Otis C. Elements of Homiletic: A Method for Preparing to Preach. Collegeville, Minn: Liturgical Press, 1990, с. 2.
43Cameron, Averil. Christianity and the Rhetoric of Empire. The Development of Christian Discourse. Los Angeles, Calif.: University of Calif. Press, 1994, с. 21.
44Cameron, Averil. Christianity and the Rhetoric of Empire…1994, с. 121; Хунгер, Херберт. Империя на ново средище: Християнският дух на византийската култура. – В: Biblioteka Istorijata LIK/Biblioteka Istorijata LIK , т. 3 София: ЛИК, 2000, с. 434 – 447.
45Dargan, Edwin C., Ralph G. Turnbull. A History of Preaching. Grand Rapids: Baker Book House, 1974, с. 3.
46Dargan, Edwin C., Ralph G. Turnbull. A History of Preaching…1974, с. 3; Edwards, O. C. A History of Preaching. Vol.  2., 2004.
47Carroll, Thomas K. Preaching the Word. Eugene, Or: Wipf & Stock, 2007, с. 13.
48Quasten. Patrology, Vol. 1, 1950, 43.
49Mirus, V. Thomas. Church Fathers: St. Clement of Rome, 2014. (последно посетен на 26.07.18)
<https://www.catholicculture.org/commentary/articles.cfm?id=636>
50Православная энциклопедия „Азбука Веры“, 2005, онлайн издание (последно посетен на 02.08.2018) <https://azbyka.ru/>
51Dargan, Edwin C., Ralph G. Turnbull. A History of Preaching. Grand Rapids: Baker Book House, 1974, 3.
52Dargan, Edwin C., Ralph G. Turnbull. A History of Preaching. Grand Rapids: Baker Book House, 1974, с. 6; Edwards, O. C. A History of Preaching. Vol. 2. Nashville, Tenn: Abingdon Press, 2004.
53Dargan, Edwin C., Ralph G. Turnbull. A History of Preaching…1974, с. 6;
54Edwards, O. C. A History of Preaching. Vol. 2. Nashville, Tenn: Abingdon Press, 2004, с.  19.
55Dargan, Edwin C., Ralph G. Turnbull. A History of Preaching. Grand Rapids: Baker Book House, 1974, с. 19.
56Пак там.
57Demoen, Kristoffel. Pagan and Biblical Exempla in Gregory Nazianzen: A Study in Rhetoric and Hermeneutics. Turnhout: Brepols, 1996, с. 285.
58Пак там, с. 285.
59Епископ Полоцкий и Глубокский Феодосий. Гомилетика. Теория церковной проповеди. Московская Духовная Академия, Сергиев Посад 1999, с. 12.
60Пак там.
61Edwards, O. C. A History of Preaching. Vol.  2…2004, с. 41.
62Пак там, с. 57.
63Православная энциклопедия „Азбука Веры“, 2005.
64Edwards, O. C. A History of Preaching. Vol.  2…2004, с. 71.
65Бычков, В. В. Эстетика отцов церкви: Апологеты. блаженный Августин. Москва: Институт философии Российской академии наук, Научно-издательский центр „Ладомир“, 1995, Введение.
66Православная Энциклопедия. – В: Богослов.ру. (последно посетен на 24.08.18) <http://www.bogoslov.ru/text/293285.html>
67Edwards, O. C. A History of Preaching. Vol.  1…2004, с. 4.
68Православная энциклопедия „Азбука Веры“, 2005, Гомилетика.
69Пак там.
70Carroll, Thomas K. Preaching the Word. Eugene, Or: Wipf & Stock, 2007.
71История проповедничества, до введения христианства на Руси (Часть I), лекции по гомилетика. ч. 1: 71 (последно посетен на 26.09.18). <http://www.holytrinitymission.org/books/russian/gomiletika_lektzii_1.htm>

 

 

X

Right Click

No right click