Византийско владичество

Михаил Псел. Из „Хронография“

Посещения: 71

 

Публикува се по: В. Тъпкова-Заимова, Р. Пенджекова, Византия през погледа на съвременниците ѝ, П., 2002

 

603px Michael PsellosМихаил Псел (1018-1096/7) бил виден византийски писател, и философ. Съчинението му „Хронография“ е обстойно повествование за събитията от възшествието на Василий II (976 г.) до издигането на Никифор Вотаниат на императорския престол (1078 г.). В по-голямата си част то има характер на мемоари, което го прави особено ценно. Печата се по превода на В. Тъпкова-Заимова в ГИБИ, VI, с. 93, 97, 99, 111-115.

 

 

За управлението на Василий II

 

Нека отново се върна на разказа за императора.1 Защото той, след като изтребил варварите и подчинил напълно, така да кажа, и поданиците си, решил да се откаже от първоначалното си намерение и след като смазал първенците на родовете и ги поставил на равна нога с другите, напълно безпрепятствено си играел с властта - той събрал около себе си избрани хора, които нито блестели с ума си, нито били от виден род, нито били много начетени, и на тях поверил царската архива и им разкривал държавните тайни.---

---А на останалите му богатства кой би могъл да направи сметка? Защото той събрал и поставил в царските съкровищници всичко, което било натрупано в съкровищниците на иверийците и арабите, както и на келтите2, а и всичко, което се намирало в земята на скитите; и нека кажа накратко богатствата на околните варвари. ---

 

Алусиан се противопоставя на Петър Делян

 

И тъй най-приятният от синовете на Аарон (той бил цар на този народ), на име Алусиан3, човек с благ нрав, блестящ ум и забележително положение, стана най-важна причина за победата на императора не по свое желание, а, напротив като се стремеше към противното. Но Бог, който го подтикваше, обърна лошото положение в победа за императора.

Прочее този Алусиан не беше много добре гледан от императора. Той не участваше в сената, не беше получил никакъв висок сан, а му беше заповядано да си седи в къщи и да не идва във Византион, освен ако сам императорът не му поръча да дойде. Той беше отчаян и сърдит от това положение, но дотогава не можеше нищо да предприеме. Когато разбрал какво става сред [българския] народ и че нямайки лице от царски род, те си били избрали за цар незаконородения самозванец, той се решил на една твърде младежка дързост. Изоставя децата си, пренебрегва любовта към жена си, като не посмява да довери намерението си на никого от тях освен на неколцина свои хора, които знаел, че са способни на безумни дела и дързости, и се осмелява да тръгне към Запад почти от края на Изтока. За да не се узнае нищо и да не бъде познат от хората в столицата, той напълно се предрешва не като сваля само една част от старото си облекло и оставя другата на тялото, а се облича като наемник и така се скрива от очите на всички.

Прочее той, както по-късно сам ми разказа, е идвал около два или три пъти в столицата при автора на този разказ. Той ми беше близък и ме посещаваше охотно, но пак не го познах, както не го позна и никой от тези, до които се беше доближил. И тъй той избягна и от многооката бдителност на орфанотрофа4: дори и той не го залови. Все пак внезапното изчезване възбуди духовете на властниците [и те решиха] да го намерят и хванат, ако е възможно. И като се скри (така да кажа) от очите на всички, той пристигнал в земята на българите. Тук той не се разкрива изведнъж пред мнозинството, а се доближава поотделно до неколцина и им заговорва за баща си като за чужд човек. Той възвеличава рода му и се опитва да узнае дали ако там се яви някой от синовете му, въстаниците биха предпочели този законен син пред незаконния, или пък понеже този е вече застанал начело на всичко, те няма да му обърнат никакво внимание.

А след като видял, че всички предпочитат истинския син пред съмнителния, [Алусиан] се осмелил някак съвсем тайно да се разкрие пред едного от тях, за когото със сигурност знаел, че е много горещ привърженик на рода му. Този пък веднага впил поглед в него, защото го познавал добре и като разпознал лицето му, паднал в краката му и ги зацелувал. След това поискал да види някакъв таен белег, за да се освободи от всякакво съмнение; това било едно черно петно, отбелязано на десния му лакът и обрасло с гъсти косми. Щом видял и това, той още по-силно го прегърнал и зацелувал шията и гърдите му. След това и двамата умело се залавят за работа, като се приближавали поотделно до всеки и така постепенно засилвали мълвата. По този начин повечето българи прехвърлили разположението си върху законния син. И тъй единовластието станало нещо като многовластие, понеже едните предпочитали единия, а другите - другия. След това се сближават, помиряват вождовете помежду им, и оттогава двамата започват да работят заедно и да се съвещават помежду си, въпреки че единият подозирал другия.

Но Алусиан изпреварва коварния план на Делян и като го залавя внезапно, отрязва му носа и му изважда очите, като извършва това с готварския нож. Така скитският народ отново се сплотява под една власт. Но Алусиан не минава веднага на страната на императора, а тръгва срещу него с войските. Като влиза в сражение с него, той бива победен и се спасява чрез бягство. След това, като разбрал, че не би могъл лесно да се опълчи срещу ромейския император, и като си спомнил за своите близки, тайно съобщил на императора, че ако получи благоразположението му и останалите почести, ще му се предаде с всичко свое. Императорът приема предложението и отново още по-тайно, както той искал, започва да преговаря с него. Така Алусиан тръгва за втори път като готов за бой, но внезапно изоставя своята войска и минава на страната на императора. Самодържецът, като го удостои с най-голямо достойнство, го изпрати във Византия, Той обърна в бягство и победи [българския] народ, който беше вече разкъсан от различни сражения и без вожд, направи го отново подвластен на същата империя, против която се беше разбунтувал, и тържествено се върна в престолния град, като водеше много пленници и, разбира се, най-видните между тях, както и самия им вожд, незаконородения, с отрязан нос и извадени очи.

И тъй [императорът]5 влезе тържествено в столицата, като целият град се стече да го посрещне. Аз го видях тогава как се клатеше на коня си като на погребение. Пръстите му, които държаха юздите, приличаха на пръсти на великан, понеже всеки един от тях имаше дебелината и големината на ръка (толкова зле бяха вътрешностите му), а лицето му не беше запазило нито следа от предишния си вид. Така воден, той влезе в двореца с тържествен триумф, след като преведе през театъра пленниците и доказа на ромеите, че силният дух възкресява мъртъвци и стремежът към подвизи побеждава телесното безсилие.Исак Комнин воюва срещу печенегитеСлед като почете покойния [патриарх] с такъв заместник и като тури край на нападенията на източните варвари, а това се оказа твърде лесно за него, императорът тръгна с цялата си войска срещу западните [варвари], които в миналото се наричали мизи, а след това били преименувани със сегашното си име. Те населяваха цялата земя, която Истърът отделя от империята на ромеите, но внезапно напуснаха земята си и се преселиха в нашата. Причина, за да я напуснат, станаха гетите, техен съседен народ, които ги нападаха и ограбваха и така ги принудиха да се изселят. Поради това веднъж, когато Истърът беше замръзнал, те го използваха като суша и оттам се прехвърлиха при нас. Така целият им народ се изсипа в нашите предели. И те не можеха нито да седят мирно, нито да не безпокоят тези, близко до които се бяха настанили.

С тези люде по-мъчно се води война, отколкото с другите народи и по-трудно се побеждават, въпреки че не са със силни тела, нито със смела душа. Те не се обличат с ризници, нито носят наколенници, нито предпазват главите си с някакви шлемове. В ръцете си не държат никакъв щит, нито продълговат, какъвто казват, че бил аргоският, нито пък кръгъл. Те дори и меч не препасват, а държат само копие, и то е единственото им защитно оръжие. Те не се разделят на отреди, нито се ръководят в сражение от някаква наука. Не знаят как да се нареждат фронтално, нито познават ляво и дясно крило, не побиват стан и не знаят да се заобиколят с изкоп, а като се съберат всички заедно, в безредие и разбъркани едни с други, силни с презрението си към живота, те почват да викат силно и така нападат противниците. Ако ги отблъснат, те като „кули“ разкъсват редовете им, преследват ги безпощадно и ги избиват. А ако неприятелската редица се съпротивлява срещу нападението им и ако строят ѝ не се разкъса под напора на варварите, те веднага се обръщат и в бягство търсят спасение. Те бягат не в ред, а разпръснато, всички на различни страни. Един се хвърля в река и или изплува, или бива погълнат от водовъртежа; друг навлиза в гъста гора и се скрива от погледите на тези, които го преследват; трети се спасява по друг начин. След като се пръснат всички едновременно, внезапно отново дотичват на същото място - един от някоя височина, друг от някоя пропаст, трети от някоя река, а други от друго място. Жадни ли са, ако намерят вода от извор или от река, тутакси се хвърлят и веднага започват да лочат. Ако ли пък не намерят, всеки слиза от коня си и му пуска кръв, като му отваря вените с меча си, и така утолява жаждата си, употребявайки кръвта вместо вода. А след това разсичат най-тлъстия кон и като запалят насъбрани дървета, стоплят малко на самото място разкъсаните части на коня и ги поглъщат кървави. Като се подкрепят така, подслоняват се до най-близките места и като змии се промъкват в дълбоки пропасти и в стръмни скали, използвайки ги като укрепления.

Всички люде от този народ са страшни и прикрити. Нито приятелски връзки ги задържат, нито устояват на клетвите, след като са се заклели при жертвоприношение, тъй като не почитат никакво божество, да не говорим за Бог, но мислят, че всичко [им] става от само себе си и че смъртта е край на всяко съществуване. Поради това те твърде лесно се споразумяват и ако трябва да воюват, веднага нарушават тези договори. Победиш ли във войната, те пак настояват за ново приятелство. Ако пък победят в боя, избиват едни [от неприятелите], а с другите правят блестяща търговия, като определят висока цена за богатите и ако не я получат убиват и тях.

Император Исак се беше заел да изгони този народ от ромейските предели и тръгна срещу тях със силна войска. Той не вярваше много на тези хора дори когато бяха разединени и на различни мнения, и поведе войската си срещу най-силната част от тях, която същевременно беше мъчно сразима и трудно уловима. Като се приближиха до тях, той и войската му ги изплашиха. Защото те не смееха да погледнат императора, който беше като мълниеносец, а като видяха гъстия затворен строй на войската, се пръснаха. След това те се спуснаха на отреди и с диви викове се натъкнаха на непоклатимите [ромеи]. И тъй, понеже беше невъзможно нито да заловят в засада ромеите, нито да излязат на открит бой с тях, те, след като им бяха обявили война за третия ден, още същия ден изоставиха шатрите си и тези, които не можеха да бягат, именно старците и кърмачетата, и се разпиляха по мъчно проходимите места. Когато императорът излезе според установените правила с войската си, наредена в боен ред, не се виждаше никакъв варварин и той не пожела да ги преследва, понеже, се страхуваше от невидими засади и понеже бяха избягали още преди три дни. Той разруши шатрите им, вдигна намерената плячка и се върна победоносно. Но връщането му не беше благоприятно, защото внезапно страшна буря връхлетя стана му и той изгуби мнозина войници. Но все пак той се върна в столицата, увенчан с победоносни венци.

* * *

И тъй оттогава смут обзе двореца. Там беше императрицата, тази чудна жена, първа по благородство, която никому не отстъпваше в най-голямата добродетел, а също и царската дъщеря, и тя красива като тях двамата, и макар и преждевременно подстригана, и след подстригването си [останала хубава], с янтарен цвят на лицето и огнена коса, и тези ѝ две качества се подчертаваха от монашеската дреха. Прочее двете жени, както и братът на императора и племенникът му бяха обкръжили леглото му. Те му казваха последни думи и проливаха прощални сълзи. Искаха да го изпратят отново в големия дворец, за да може, като отиде там, да вземе необходимите мерки и родът му, който е споделил нещастието му, да не изгуби щастливия царски живот. И тъй той се готвеше, за да отиде там. Присъстваше при него твърде навреме и архиереят на „Св. София“, който му беше станал съветник в духовните работи и го подкрепваше с всякакъв вид слова.

И тъй, когато и императорът се съгласи на тази промяна, той не изостави благородното си държане и не излезе от спалнята си, воден за ръка. А какъвто си беше, приличащ на висок кипарис, като че ли разклащан от някакъв вятър, той вървеше и се люшкаше, но все пак вървеше и макар и да не владееше ръцете си, сам се справяше. Така прочее той се качи на коня си. А преплуването не зная как е станало, защото аз избързах по другия път, за да стигна по-рано. Аз не успях в това, но го заварих просто разсипан и съвсем паднал духом. Целият му род го беше обкръжил, като всички ридаеха и ако можеха, биха издъхнали с него. Императрицата започваше жалбите, а дъщеря ѝ отговаряше, като плачеше по-жалостиво от майка си.

Това правеха те тогава. А императорът си спомняше, че ще премине към по-добро съществуване и искаше да промени живота си. Императрицата пък, която не знаеше, че това желание беше дълбоко в сърцето му, обвиняваше за намерението му повече нас всички, отколкото него. И тъй, когато видя и мен, тя ми каза: „Дано се радваме на съветите ти толкова, колкото искаш, философе! Колко хубаво ни отвръщаш, като гледаш императора да приеме монашеския живот!"

А аз веднага започнах да се кълна, че никога не съм мислил такова нещо, и попитах императора, който лежеше, откъде му беше дошло това намерение. Той каза: „Ами тя, придържайки се към женския си нрав (точно така каза той), ни пречи, когато замисляме най-доброто, и обвинява повече другите, отколкото мен за решението ми“. – „Да, каза тя. И ако би се отметнал, което искам и желая, хайде, аз приемам върху себе си всичките ти грехове. Аз ще се застъпя за теб пред съдника бог за всички прегрешения, които си направил. Нека бъдеш оневинен за делата си, а мен би ми било приятно дори червеи да ме изядат, гъст мрак да ме покрие и огън да ме изгори. И сега няма ли да се смилиш над самотата ни? Каква душа имаш ти, за да си отидеш от двореца и да оставиш на мен най-непоносимото вдовство, а на дъщеря си — най-тежко сирачество? И за нас това няма да бъде всичко, а ще последва и по-лошо. Ръце, едва ли човеколюбиви, ще ни отведат към далечно заточение. А може би ще ни определят и по-тежка съдба, и някой човек, който не знае милост, ще гледа как се мъчат най-близките ти същества. Ти ще преживееш промяната в живота си или ще си отидеш вероятно щастливо, докато за нас ще остане живот, по-горчив от смъртта.“

И тъй това каза императрицата, но думите ѝ не го склониха. След като изгуби надежда съветът ѝ да бъде чут, тя каза: „Направи си заместник в царската си власт най-благосклонния и най-разположения към нас човек, който да запази и към теб почит, докато си жив, а и към мене да се държи като син.“ Междувременно императорът се съвзе и веднага извика при себе си дук Константин, знатен мъж, който беше от най-благороден произход. И наистина той водеше потеклото си от известните Дуковци, именно Андрониковците и Константиновците, за които много се говори в писанията на повествователите поради точната им мисъл и смелата им ръка. А той с нищо не се гордееше толкова, колкото с това, че е наследник на такива мъже.

 

1Василий II
2В изброяването на народите, тук и по-горе, има архаизми.
3Алусиан е син на Иван Владислав, наричан понякога Арон по името на баща му.
4Орфанотрофът бил началник на Цариградското сиропиталище. Тук става дума за орфанотроф Йоан, брат на император Михаил IV, човек с голямо влияние.
5Михаил IV