Византийско владичество

Михаил Аталиат. „Из История“

Посещения: 266

 

Публикува се по: В. Тъпкова-Заимова, Р. Пенджекова, Византия през погледа на съвременниците ѝ, П., 2002

 

Михаил Аталиат е виден представител на византийската историография от XI век. Бил служител - юрист в цариградския двор през 70-те години на XI век. Съчинението му обхваща периода от 1034 до 1079 г. Посветено е на император Никифор III Вотаниат и се отличава с големи подробности за събитията от тази епоха на големи династични борби, както и с изискания си стил. Печата се по превода на В. Тъпкова-Заимова в ГИБИ, VI, 160 — 161, 166-167, 175-183.

 

Българи въстават

 

А мизите, на които било дадено названието „българи“ като собствено име, тогава отхвърлили ярема на робството, вдигнали бунт и дръзко подгонили императора1, който пребивавал в околностите на Солун и бил само с дворцовите телохранители, тъй като пътувал през приятелска страна. Той пък още щом влязъл в столицата, приготвил смело всичко за войната и като забравил тежката си болест (защото бил епилептик или, както някои казват, боледувал от черна злъчка), събрал бързо войска от всички провинции. Като нахлул със силите си в Сердика, именувана днес Триадица, а оттам в Илирик, обърнал в бягство въстаниците и покорил със сила земята им, която е обширна и голяма, мъчнодостъпна и дълги години се била съпротивлявала на царувалите преди него императори поради трудно проходимите теснини, които се намирали в нея. Той се върнал оттам, без да претърпи щети, след като уредил тамошните работи. Той отпразнувал блестящ триумф, като тържествено уредил конни и пеши състезания. Така наскоро завършил живота си, оставяйки много примери на добродетел. Той царувал седем години и седем месеца.

 

Албанци във войската на Георги Маниак

 

Мономах2 облагодетелствал поданиците си, понеже се показал по-благодетелен от царувалия преди него, и отличил почти всички с царски отличия и щедри дарове. Но внезапно от запад се вдигнал страшен и гибелен облак, който заплашвал императора с всегибел и лишение от царството му. Споменатият вече Георги, по прякор Маниак, мъж кръвожаден и храбър, се вдигнал от Италия и с намиращите се там заедно с него ромейски и албански войници, понеже бил засегнат от пренебрежението на императора и се страхувал от предишната си вражда с него. Той смутил духовете и на войските на другите [пълководци], които излезли срещу него, и ги победил. Разположил се на стан на два дена разстояние от Солун и привечер нападнал най-големия императорски лагер, защото изпратеният от императора пълководец с ромейските сили бил излязъл насреща им. [Маниак] извършил много подвизи срещу императорските войски и смайвал с непреодолимата си енергия и с ударите, които нанасял със собствената си ръка (той се сражавал начело на войската и пръв се излагал на риск; и нямало човек, ранен от неговия меч, който да не е бил пресечен до средата на тялото или дори повече; такъв непобедим и твърд се показвал той, едновременно едър и широкоплещест и страшен на вид, и забележителен в замислите си). Когато вече смятали, че той е спечелил победата и бил славословен от повечето си противници, на края на сражението той безпричинно се смъкнал от коня си - такава била божията повеля - и се прострял недокоснат, тъй като противниците му мислели, че това е скроена хитрина и измама. А когато истината се разкрила, мнозина се спуснали и го намерили да лежи на земята, облян в кръв и със смъртоносна рана в хълбока. Прочее, след като той паднал, тези, които били около него, се разпръснали, победата минала на другата страна и хората на императора се върнали, обзети, както се казва, от радост и страх, и приписали всичко на божията десница, без да се възгордеят от успеха си.

 

Бунтът на Лъв Торник. Нападение на печенеги и узи

 

Leo Tornikios 1047Но този, който завижда винаги на добрите неща, отново възбудил друга междуособна война по следната причина. Императорът имал един роднина от Адрианопол, на име Лъв, когото той бил издигнал, както подобава, до високо положение, като го отличил с достойнството на патриций, а след това - на вест и му поверявал често командването на походи и граждански длъжности. Но един пролетен ден, когато той бил стратег на Мелитина, сред македонските войски, които замисляли голям бунт, започнало брожение. Но императорът, като успокоил духовете им с кротост, осуетил заговора и макар и временно, както по-нататък показа краят, все пак ги обуздал. Прочее споменатият по-горе негов роднина бил обвинен като вожд и инициатор на бунта.

***

Такъв бил краят на съзаклятието. Скитите пък, които народната реч нарича печенеги, като преминали целокупно Истьра, не след много се разположили в ромейските земи. Те били народ, който владеел въоръженото нашествие повече от всяко друго знание и изкуство, и за тях животът се състоял само в това - да бъдат винаги с меч, с лък и стрели, а иначе, в живота си и във всички обичаи били гнъсни и съвсем не се въздържали от ядене на нечиста храна. Това племе по някаква зла участ се втурнало в ромейските предели и извършило впоследствие много страшни неща, такива, каквито не могат да се изброят в един разказ. Прочее веднага, щом се разнесъл слухът за тяхното нахлуване, императорът изпратил срещу им западните войски. А [печенегите], понеже още не били привикнали в чуждата страна и били изтощени от чумна епидемия, а нямали и опит да воюват срещу ромейските войски, не се решили да вдигнат ръка срещу тях. Те дали като заложници своите вождове и военачалници и преустройвайки се по този начин на покорни, оттогава били третирани с човеколюбие. Тогава войската била разпусната, понеже ромеите били доволни от тях и се надявали, че ще направят кротки по нрав тези, които никога не са били, нито пък можели да станат кротки. Техните вождове били препратени при императора, а останалите били пазени в своите укрепени станове, без да търпят някакво притеснение.

Когато епидемията затихнала и те се раздвижили като змии от силна топлина и си придобили слава на несломима сила, императорът решил да изпрати вождовете им, за да вразумят, ако могат, съплеменниците си. Защото се било случило така, че те били удостоени с възрождение чрез светото кръщение и получили най-големи почести. Той ги смятал един вид като посредници в борбата и отново ги възвърнал и предал на собствените им родове. Но тогава за пръв път разбрал, че човек напразно би се захващал да направи бял някой етиопец, че е все едно да храниш змия и да облагодетелстваш лош човек и че обикновено благодеянието към тези хора не ражда благодарност. Защото, когато си отишли при своя народ, те не престанали да вършат всичко, каквото техният нрав ги карал и подтиквал. Често подготвяли набези, ограбвали околностите, опустошавали всичко, каквото срещнели, и напоявали ромейската земя с кръвта на авзоните3. Поради това императорът бил принуден отново да вдигне срещу варварите боеспособна войска. Когато тя се събрала и се наредила срещу противниците, започнали всеки ден непрекъснати сражения, като ту едните, ту другите грабвали победата. А когато борбата изглеждала, че ще е с равен резултат, или, по-скоро, че напорът на скитите има надмощие, двете наредени една срещу друга страни без поражение [на коя да е от тях] веднага се разделяли като по даден знак без преследване и бягство.

И тъй императорът решил да прибави към войската и източните отреди и така да се справи със скитското всеоръжие. Прочее той прехвърлил масово войската от Азия в Европа и като умножил [така] числото ѝ, изпратил я срещу скитите, като същевременно ѝ турил начело един евнух от духовенството, когото удостоил с чин ректор. А той, като приел войските, потеглил право срещу противниците. И преди още да направи укрепен лагер и да се разположи на стан, да състави военен план и да подготви необходимото, той се явил пред противниците, както бил с багаж и полеви обоз. Той бързал, както и хората му, да настигнат противниците, преди те да са побягнали, и да ги унищожат до крак. А те, като се укрепили с колите си, зачакали тяхното нападение. Някои от ромейските фаланги се нахвърлили бегом и със силен вик към техния лагер. [Скитите] пък, като си послужили отдалеч със стрели, изплашили конете им с ударите, [които им нанасяли], и ги принудили да бягат позорно, понеже всеки от тях се боял да не загине от внезапен удар или да не бъде стъпкан от тези, които бягали редом с него. При завързалото се второ сражение ромеите били отблъснати по същия начин и веднага побягнали, а скитите започнали да ги преследват.

 

Печенеги и узи нападат Мизия и Тракия

 

А и в Европа поради набезите на печенегите положението се влошавало, но постепенно и бавно, и то в някои части, които били близо до печенегите. В някои от нападенията ромеите вземали превес и отлагали поражението. Но и тук войната не била доведена до край и нашествието на този народ било задържано само чрез мирни договори. Такива били проявите на храброст.

Когато настъпил трети индикт и началник на градовете край Истър бил императорският магистър Апокап, както и прочутият магистър Никифор Вотаниат, народът на узите целокупно и с всичката си покъщнина преминал Истър с дълги лодки, с еднодръвки и с мехове. Те надвили българите и останалите войници, които пречели на преминаването им, и заловили в плен военачалниците им, макар и те храбро да се борели, и то най-вече Вотаниат. Така [узите] изпълнили цялото тамошно пространство. Защото този народ наброявал около шестстотин хиляди души. А една немного малка част от намиращите се там [узи] се вдигнала бързо, пребродила и опустошила целия Илирик до Солун и до самата Елада, като събрала неизброима плячка. Когато обаче отивали към своя лагер, изненадала ги много тежка зима и почти всички, които съставяли тази част, изгубили не само чуждите вещи, но и своите и в окаян вид се върнали в стана. А императорът4, като научил за тази орда, сърдел се и се тревожел, но твърде много се бавел да събере боеспособна войска и да изпрати бойни сили срещу тях според някои поради пестеливост [защото този човек бил, както казахме, сребролюбив], а според други, защото не се осмелявал да се опълчи срещу такава сила. И наистина всички смятали, че войската на противниците била непобедима и напълно неуязвима. Те мислели, че е непостижимо и невъзможно да отблъснат в редовно сражение толкова големи множества, откърмени във война и битки, опитни и обучени за съпротива и нанасяне на удари. На всички се струвало, че е невъзможно да се отърват, и цялото население, което живеело в Европа, вече мислело за изселване. А императорът, като проводил пратеничество при племенните им вождове, опитал, доколкото било възможно, да ги отклони и временно да ги обуздае и после отново да обмисли [положението]. Затова им изпратил много дарове. Той извикал неколцина и ги почел с милости. А този народ, който бил извънредно голям и се бил впуснал да събира необходимото за живеене, тормозел много земи из Европа. Императорът пък, който не можел да понася възмущението на много хора и мълвата, според която ромейската държава била продадена и предадена поради скъперничество, излязъл от столицата и разположил своите шатри и шатрите на хората си срещу Атира, в селището, наречено Хировакхи, където наблизо имало царски имоти. [Войниците] били на брой не повече от сто и петдесет. Поради това мнозина се удивили как императорът е излязъл от столицата срещу такава сила с толкова малко хора, когато трябвало най-напред да събере източните войски и така да се насочи към западните области. Тази войска приличала на митическата войска на Дионис, която той заедно с менадите и силените повел срещу индите. Когато императорът се бил приготвил по този начин, някои бързоходци от изпратените при Истър се завърнали и известили за пълната гибел на този народ. Защото преди това пленените вождове успели да се измъкват от ръцете им и съобщили за тяхното унищожение, казвайки, че отбрани узи, като се качили на лодки по внушение и на ромейските власти в градовете край брега на Истър, били преминали [обратно] реката и се върнали в своята земя. Останалите пък, които и така били огромно множество, измъчвани, от една страна, от чумна епидемия и от глад и били полуживи, а от друга, сразени напълно от съседните българи и от печенегите, всички били загинали от меч и от копитата на безсловесните животни, били изтъпкани от собствените си коли и били изчезнали неочаквано. Така онези, които някога смятали, че те ще завладеят всички, пропаднали напълно. И мълвата не била далеч от истината. А императорът, като видял, че подвластната му земя била неочаквано спасена, разбира се, много се зарадвал, отслужил благодарствен молебен на Бога и на пречистата владичица Богородица и веднага се отправил към столицата. Заварил я учудена и удивена да отслужва на животворящата троица и на майката на боговъплътеното слово тържествен молебен за спасение. А пък и онези, които живеели в Европа, и те, както подобава, отправили благодарствени молитви и приели, че станалото е достойно за велико сказание и е божие дело.

Тъй по време на същия император и нещастия сполетели земята на ромеите, а после отново настъпило освобождение от най-голямата опасност и неочаквано унищожение на неприятелите, и то такова, каквото никой никога не мислил, че ще дойде. Поради това тези, които разумно преценяват нещата, отделяли нещастията, които станали поради злонравието на императора, от благополучията, които пък настъпили поради неговите качества. Понеже щастието е общо, а не на отделни хора, човек не би се отклонил от истината, ако приеме, че жалките страдания са възмездие за човешките грехове, а благополучието е дар, дължащ се единствено на божието застъпничество, а не на императорската добродетел. Защото всичко по-добро идва свише. Но пък и благоволението се печели чрез настоятелна молитва, придружена от добри дела. А на императорите се приписват станалите събития поради това, че към тях се насочва неразумно и по-голямото недоволство, и мъка от станалото, а също, разбира се, [неразумно им се приписва] и благополучието от успехите, както [се приписва] изпълнението на работата на коларите, а не на конете.

А от онзи скитски народ тия, които преминали на другия бряг на Истъра, повечето загинали от неумолим глад поради това, че имало недостиг на храни и не очаквали нищо да се роди, понеже земята им била оставена незасята и неразорана. Така не след дълго те с изключение на малцина изчезнали. И казват, че последните прибягнали при управителя на мирмидонците5, които ги пръснал по градовете наоколо, и земята им съвсем се обезлюдила.

А онези, които отишли при императора на ромеите (защото някои отишли), получили държавна земя в Македонската област и станали привърженици на ромеите и техни съюзници оттогава и досега, както впрочем и някои от печенегите, които прибягнали по подобен на тях начин и били почетени със сенаторски и други високи достойнства.

А преди тази година, именно във втори индикт6 на двадесет и трети септември, по време на втората нощна смяна, внезапно станало земетресение, по-страшно от тези, които някога са ставали; то започнало от западните области. Силата му била така голяма, че много сгради рухнали, а малко останали неповредени. Дори и храмовете не останали незасегнати от неговата мощ, но и те до известна степен, а някой в по-голямата си част били съборени и колоните им били очукани като с длето. Защото трусът не бил единствен, както става при повечето земетресения, и след това да престане, но станали три последователни труса с голяма сила. Поради тях настанал много голям плач и страх, какъвто никога хората не са изпитвали: те излизали от къщите и викали към Бога с обичайния си зов. Жените, които живеели в своите покои, разтърсени от страх, пренебрегвали стеснението си и излизали на открито небе, като надавали същия вик. А след това през същата нощ един след друг последвали до десет или дванадесет земни труса, много по-слаби от предишните. Защото, ако те бяха подобни на предишните, нищо не би могло да им попречи да разрушат едновременно из основи всички имоти, през които минали и върху които връхлетели, и да ги направят негодни за нищо, а жителите им целокупно да вкусят от най-жалка смърт. Поради тази именно причина били оборени схващанията на природоизпитателите за земетръсите, че стихията се причинява случайно и необмислено от движението на водата в глъбините на земята и от въртението на ветровете в тях. Защото, ако единствено от тяхната сила ставаше раздвижването, както те казват, когато [водите] във вътрешността на земята забушуват и [ветровете] се насищат със сгъстен въздух, стихията щеше да бъде безредна и не би завършвала в огромния си устрем с неописуемо сгромолясване, та всичко веднага да се погълне [в земята]. А сега поради толкова голямото си и равномерно раздвижване бедствието показа, че е дело на божия гняв, за да се задържат и обуздаят човешките амбиции, и наказание от дълготърпеливия Бог, за да не погине напълно целият [човешки] род, а да се възвърне към по-доброто. Било, че земетръсът станал от духане на вятъра или от движението на водите, той не бил случаен и нямал общо с природното устройство. И наистина това е твърде допустимо. Но бедствието не става от само себе си (това именно опровергаваме ние), а по божие благоволение, защото божеството управлява земната природа непосредствено. Така натрупването на облаци изглежда причина за дъжд, а сблъскването им изглежда причина за гръм и мълния в този случай. Но всичко според благочестивите зависи от божието усмотрение.

В македонските области7 крайбрежните градове пострадали в същата нощ повече от другите - имам пред вид Редесто, Панион и самия Мириофитон, така че някои части [от тях] и твърде много къщи рухнали из основи и причинили гибелта на мнозина.

 

Бунтът на сердикийския дук Роман Диоген през 1066 г.

 

И тъй все пак един от благородниците вдигнал въстание, именно вестархът Роман, по прякор Диоген. Той и по-рано виждал, че по вина на властващите и поради настъпилите вследствие на това лишения се изпълвали желанията на враговете, които ставали велики поради скъперничеството на ромеите. Затова се оплаквал и сърдел, и замислял бунт, както по-късно уверявал, не от просто желание и за да се възползва от плодовете му, но за да подобри положението на вече западналите ромеи, защото нещата не се развивали, както трябва. Когато по време на император Дука му било поверено управлението на Сердика, той намислил да вземе савроматите8 за съратници в замисленото дело и да го обяви открито. И наистина те имали доверие в този човек поради това, че го познавали още от предишния му военен поход, когато той като управляваш градовете около Истъра воювал срещу тях и рискувал да падне, ако магистър Никифор Вотаниат не го бил отървал с непреодолим порив и сила. Това аз научих като признание от устата на самия Диоген. А след като било изпратено писмото при [савроматите], за да се потвърди с клетва договореното, един от неговите съветници, по произход арменец, който най-много го подтиквал към това дело, започнал да заговорничи против него. Той го убедил да изпрати приближените си, които били посветени в заговорническите действия, за да привлекат в заговора някои от стратезите и от подчинените му. А щом го видял без хора, наклеветил го пред местните жители, че е замислил бунт и дори че възнамерявал да ги предаде на савроматите. Като възбудил гнева им, той внезапно го нападнал и понеже го намерил сам, заловил го и го завел окован в столицата, за да плати за дръзката си простъпка.

 

Тържището в Редесто и спекулациите на Никифорица.
Нападения на печенеги

 

---Покрай другите си пороци логотетът Никифор9  бил страшно отдаден и на сребролюбие. Той жадно се стремял към придобиване на недвижими имущества. Понеже бил ненаситен към тях, за средище и хранилище на останалите му натрупвани притежания станал манастирът Евдомон. Защото, като го получил във вид на дарение, подтиквал императора да му потвърждава всеки ден много от имотите и да оставя доходите от [тях] непокътнати, защото той уж щял да се стреми да го направи богато място за пребиваване, за да се отбива [там] императорът. В същност той гледал поради нечестност да присвои настоящите доходи, да се обогати незаконно с тях и да придобие извънредно голямо богатство на името на манастира, понеже не се знаело какво ще стане в бъдеще. А тъй като съвсем не се насищал на всички тези печалби, макар и да бил подкупван с дарове от всички сановници, стратиоти, митари и бирници и да се бил сдобил с лични имоти и къщи по обхват големи и многобройни, не се отказвал нито от печалби, нито от клевети, нито от стремежа си да придобива изобилни блага и да превръща общото затруднение и немотия в залог за собствена печалба. По тая причина, като се научил, че много коли возят жито в крепостта Редесто и че го продават, като се пръснат [оттам], по странноприемници и села, принадлежащи на манастирите, на самата велика църква [„Св. София“] и на много други местни жители, че свободно и безпрепятствено вършат търговията си, с когото искат, и че така постоянно шества благополучието, този омразен човек завидял на благосъстоянието на хората. Той построил тържище извън крепостта и наложил там да се събират колите, като наредил това с императорско писмо. Наложил монопол за най-необходимото нещо — житото, като никой не можел да продава извън тържището - тържище, на лукавство и на дяволски дела и с дяволско име. Защото, откакто пазарът бил въведен, благосъстоянието на градовете започнало да изчезва и божият гняв сполетял още повече ромейската империя. И наистина не било, както по-рано, всеки, който иска, да купува жито и да върши размяна с продавача, а, ако не му се харесва на това място, да отиде на друго и отново на трето и така търговията да става от коли. Но земеделските произведения, които се внасяли в ограденото тържище, имали за закупвачи жители на тържището, както и много житари. Те, като заграбвали житото, изкупвали го, складирали го и се борели да спечелят за една номизма три номизми. Никой не купувал от колите, нито моряк внасял жито в столицата, нито гражданин, нито селянин, нито някой друг. Но търговията се вършела от търговците на жито в тържището, както те си искали и както си искал стоящият им начело управител на тържището - тази напаст [за хората]. Той тормозел чрез нововъведения тези, които пренасяли жито, отнемал им го по грозен начин и изисквал тежки налози върху местните произведения. Така той чрез различни нововъведения ги принудил да правят по-ограничена продажба. И като растяло по този начин тържището, предишното благосъстояние преминавало в най-голямо зло за града и житото започнало да се продава един модий10 за номизма вместо осемнадесет модия. Защото оттогава, ο користолюбие! се събирал данък не само от колите, които носели жито, но и от останалите стоки, които минавали близо до пазара. Жителите на тази околност, както и на Редесто, били възпрепятствани да продават земеделските си произведения в своите къщи. Били премахнати и медимните11 и само тържището имало право на медимни. Това нещо никога не било ставало дотогава и светът не бил виждал такава несправедливост. Ако някой бивал обаден, че е продал в къщи жито от това, което е произвел, той бил обвиняван като убиец или като насилник, или като да е извършил нещо друго лошо и бил грабван от началника на тържището. А на началника на тържището помагали подчинените му почти сто служители, [събрани] измежду всякакъв вид мошеници, които отрупвали с много неприятности нещастните търговци и земеделци. И никой не можел да им се противопостави, защото били непобедими с множеството си и неудържимо дръзки поради силата на логотета. И този, който бил наел пазара за 60 литри, се хвалел с доходите от него. А липсата не само на жито, но и на другите храни притиснала всички. Наистина, когато има недостиг на жито, по необходимост се явява оскъдица и на останалите храни, защото заради него се явява по-голямо търсене и купуване на другите стоки и надничарите искат по-големи надници поради липсата на храна. По-видните хора и онези, които стоели близо до тържището, разбирали неговия тормоз и защо сред хората се явява страшната оскъдица. Несправедливата печалба като измамно и приготвено с мед биле омагьосвала грубо властващите, докато най-после те заедно с печалбата от него загубили и цялото си състояние и спасението си.

При това положение, когато империята била погълната от грижи, а още повече, когато се прибавили и лошите замисли на Никифор, житото започнало да изчезва и изобилието да преминава в оскъдица. И мнозина започнали да роптаят, и то най-вече тези, които ясно разбирали чудовищното положение, и тези, които били по-близо до злото. Пък и полуварварското население, което живеело край Истъра, започнало да негодува. Защото по брега на Истъра лежат многобройни и големи градове, в които има разноезично население и които поддържат немалко въоръжена войска. Скитите, които се били прехвърлили в тях по-рано, донесли скитски начин на живот. [Тези градове] били опустошавани от тях, а и поради настояването на Никифор им били отнети изпращаните ежегодно дарения от императорската хазна. Поради това някои от тези градове започнали да мислят за бунт и провождали пратеничества при печенежкия народ. Хората на императора, желаейки да изпратят за сатрап12  някого измежду неговите най-близки, решили да назначат за катепан в Дристра някой си Нестор, който бил почетен с достойнството вестарх. Той водел потеклото си от илирите  и бил служител на императоровия баща. Тогавашният владетел го удостоил с тази голяма власт и го изпратил заедно с неколцина граждани от Дристра, които обещавали на императора да прехвърлят крепостта под негова власт. След като заминал и пътувал известно време, той намерил, че местните жители много малко или никак не обръщали внимание на господството на ромейския император, а напълно предали властта над крепостта в ръцете на своя вожд, по прякор Татруш. Нестор се приобщил с договор и клетви към техния план и намерение било от страх пред тях, било че харесал решението им поради племенната близост с рода им, било че до него дошъл и смутил духа му слух, че къщата и имотът му били конфискувани от държавното съкровище под предлог, че не бил изразходвал за целта даденото му от императорското съкровище злато (и настина Никифор, бидейки враждебно настроен към него, извършил това злонамерено, като поради завист и злонравие не съумял да предпочете пред омразата ползата и наказал по опасен начин акрита13, когато работите били така забъркани и преди този да даде отчет за управлението). Към това споразумение Нестор приобщил и печенежкото племе и се споразумял с тях да започнат непримирима война с ромеите.

 

1Михаил IV Пафлагон.
2Император Константин Мономах.
3Т.е. ромеите (архаизъм).
4Константин X Дука.
5Българите (архаизъм).
61063 г.
7Т.е. в Източна Тракия.
8Печенегите (архаизъм).
9Никифор (Никифорица) бил влиятелно лице в цариградския двор.
10Модият бил мярка за вместимост – ок. 9 л.
11Медимната била мярка за зърнени храни, вместимостта ѝ се променяла в различните времена, но общо взето е била равностойна на ок. 50 литри.
12Сатрап и катепан са титли, които били давани тогава на управителя на тема „Паристрион“.
13Акритите са високопоставени граничари.