Публикува се по: В. Тъпкова-Заимова, Р. Пенджекова, Византия през погледа на съвременниците ѝ, П., 2002

Йоан Зонара (първата половина на ХII в.) отначало заемал висша служба във византийския двор, а по-късно се замонашил. Хрониката му стига до края на управлението на Алексий I Комнин (1118 г.) Съчинението съдържа интересни сведения за периода XI-XII в. Хрониката на Й. Зонара е преведена на български. За нея вж. Хроника на Й. Зонара в Старобългарска литература. Енциклопедичен речник. С., 1982, с. 500 (С. Николова). Печата се по превода на Г. Цанкова-Петкова и П. Тивчев в ГИБИ, VII, 200-202.

Узите преминават Дунава

Източните страни били в такова лошо положение, а също и западните страни поради малкия брой на войниците и недоброто отнасяне към тях. Когато племето на узите преминало целокупно Истъра (узите са скитско племе, което печенегите предпочитат пред останалите скитски племена и поради предимството на произхода им, и поради по-голямата им численост), началниците на придунавските градове (те били магистър Никифор Вотаниат и магистър Василий Апокап) се опитали да преградят пътя им, обаче не успели. Варварите, като завързали сражение с тях, разбили войската им и отвели в плен двамата споменати мъже, после преминали Дунава и изпълнили цялата страна, която се намира около него. Както казват, тия, които могли да носят оръжие, били на брой около шестдесет хиляди души.¹ Отправяйки се оттам, те плячкосвали Македония и стигнали чак до Елада. Това причинило неудоволствие на императора, но въпреки това той се бавел и отлагал да събере войски, за да не похарчи някоя пара. Казвал, че племето е непобедимо. Той изпратил пратеници до техните водачи и се опитал да склони варварите с дарове да сключат мир. Понеже всички явно хулели императора, че от скъперничество не излиза срещу варварите, той излязъл от столицата и се разположил на стан около Хировакхи, като водел, както казват, не повече от сто и петдесет войници със себе си с намерение да събере войска. В това време му било съобщено за нещастието, което постигнало това племе. Защото то било връхлетяно от чума, която му нанесла страшни поражения. А печенегите и намиращите се наоколо българи нападнали изтощените от болестта и съвършено ги унищожили. Само водачите им с няколко души успели да преминат Истъра. Всичко това станало под ръководството на божията сила. Защото отчаяният напълно император прибягнал до Бога, молейки го със сълзи и душевно смирение и призовавайки неговата подкрепа.

Това станало на шестата година от царуването на този император. Преди това на двадесет и третия ден на септември станало голямо земетресение, от което на много места се съборили храмове и къщи.

Дукът на Сердика разбива печенегите

Този мъж бил от знатен и прочут със своите подвизи род. Неговият баща някога бил женен за братовата дъщеря на император Роман Аргир и заловен в опит за узурпация, се обесил. Той бил почетен със сан вестарх. А той бил назначен от Дука² за дук на Сердика, там той попаднал на печенеги, влязъл с тях в сражение и много от тях погубил и немалко заловил в плен; от тях той изпратил хванатите живи, а на посечените изпратил главите на императора; за това бил почетен с чин вестарх, като императорът му писал: „Това достойнство не ти се дава като дар, Диогене, а като награда за храбростта ти.“

За бунта на Нестор

На третата година от неговото царуване³ племето на хърватите, които някои хора наричат още и сърби, се раздвижило и се опитало да завземе земята на българите. След като завзели някои части от нея след много сражения и големи жертви и от двете страни, те били изгонени от ромейските предели и били принудени да се завърнат в жилищата си.

Един роб на бащата на този император, на име Нестор, вестарх по чин, назначен за дук на Паристрион, вдигнал оръжие срещу императора. Сключвайки съюз с един от водачите на печенегите, на име Татуш, той стигнал до столицата и разпънал лагера си пред нея. Когато императорът му пратил известие да сложи оръжие, онзи отговорил, че е готов да направи това, ако му бъде предаден логотет Никифор или поне бъде отстранен като общо нещастие [за държавата] и бич за народа. Императорът не се съгласил да направи това и той изоставил столицата, обаче плячкосал земите на траките и македонците и съседните на тях области на България, а после се завърнал в страната на печенегите.

Войници от Тракия се присъединяват

към въстанието на Никифор Вриений

На Запад пак се надигали вълните на ново въстание.⁴ Защото дукът на Дирахий, проедър Никифор Вриений, като научил, че му е отнета длъжността, въстанал също и той, облякъл се като император и заедно с въоръжените войници, които се намирали там, се отправил към Одрин, неговия роден град. Там към него се присъединил брат му Йоан и след като привлякъл на своя страна множество тамошни войници.

¹Събитията се отнасят към 1064 г. Михаил Аталиат и Скилица разказват също за узите, но твърдят, че били 600 000 души, когато нахлули през Дунава.
²Т.е. от император Константин X Дука.
³От управлението на Михаил VII Дука. Разказът за тези събития е даден по-подробно у Михаил Аталиат.
⁴Това става в 1077-1078 г.