Византийско владичество

Йоан Зонара. Из „Хроника“

Посещения: 154

 

Публикува се по: В. Тъпкова-Заимова, Р. Пенджекова, Византия през погледа на съвременниците ѝ, П., 2002

 

Йоан Зонара (първата половина на ХII в.) отначало заемал висша служба във византийския двор, а по-късно се замонашил. Хрониката му стига до края на управлението на Алексий I Комнин (1118 г.) Съчинението съдържа интересни сведения за периода XI-XII в. Хрониката на Й. Зонара е преведена на български. За нея вж. Хроника на Й. Зонара в Старобългарска литература. Енциклопедичен речник. С., 1982, с. 500 (С. Николова). Печата се по превода на Г. Цанкова-Петкова и П. Тивчев в ГИБИ, VII, 200-202.

 

Узите преминават Дунава

 

Източните страни били в такова лошо положение, а също и западните страни поради малкия брой на войниците и недоброто отнасяне към тях. Когато племето на узите преминало целокупно Истъра (узите са скитско племе, което печенегите предпочитат пред останалите скитски племена и поради предимството на произхода им, и поради по-голямата им численост), началниците на придунавските градове (те били магистър Никифор Вотаниат и магистър Василий Апокап) се опитали да преградят пътя им, обаче не успели. Варварите, като завързали сражение с тях, разбили войската им и отвели в плен двамата споменати мъже, после преминали Дунава и изпълнили цялата страна, която се намира около него. Както казват, тия, които могли да носят оръжие, били на брой около шестдесет хиляди души.1 Отправяйки се оттам, те плячкосвали Македония и стигнали чак до Елада. Това причинило неудоволствие на императора, но въпреки това той се бавел и отлагал да събере войски, за да не похарчи някоя пара. Казвал, че племето е непобедимо. Той изпратил пратеници до техните водачи и се опитал да склони варварите с дарове да сключат мир. Понеже всички явно хулели императора, че от скъперничество не излиза срещу варварите, той излязъл от столицата и се разположил на стан около Хировакхи, като водел, както казват, не повече от сто и петдесет войници със себе си с намерение да събере войска. В това време му било съобщено за нещастието, което постигнало това племе. Защото то било връхлетяно от чума, която му нанесла страшни поражения. А печенегите и намиращите се наоколо българи нападнали изтощените от болестта и съвършено ги унищожили. Само водачите им с няколко души успели да преминат Истъра. Всичко това станало под ръководството на божията сила. Защото отчаяният напълно император прибягнал до Бога, молейки го със сълзи и душевно смирение и призовавайки неговата подкрепа.

Това станало на шестата година от царуването на този император. Преди това на двадесет и третия ден на септември станало голямо земетресение, от което на много места се съборили храмове и къщи.

 

Дукът на Сердика разбива печенегите
 

Този мъж бил от знатен и прочут със своите подвизи род. Неговият баща някога бил женен за братовата дъщеря на император Роман Аргир и заловен в опит за узурпация, се обесил. Той бил почетен със сан вестарх. А той бил назначен от Дука2 за дук на Сердика, там той попаднал на печенеги, влязъл с тях в сражение и много от тях погубил и немалко заловил в плен; от тях той изпратил хванатите живи, а на посечените изпратил главите на императора; за това бил почетен с чин вестарх, като императорът му писал: „Това достойнство не ти се дава като дар, Диогене, а като награда за храбростта ти.“

 

За бунта на Нестор

 

На третата година от неговото царуване3 племето на хърватите, които някои хора наричат още и сърби, се раздвижило и се опитало да завземе земята на българите. След като завзели някои части от нея след много сражения и големи жертви и от двете страни, те били изгонени от ромейските предели и били принудени да се завърнат в жилищата си.

Един роб на бащата на този император, на име Нестор, вестарх по чин, назначен за дук на Паристрион, вдигнал оръжие срещу императора. Сключвайки съюз с един от водачите на печенегите, на име Татуш, той стигнал до столицата и разпънал лагера си пред нея. Когато императорът му пратил известие да сложи оръжие, онзи отговорил, че е готов да направи това, ако му бъде предаден логотет Никифор или поне бъде отстранен като общо нещастие [за държавата] и бич за народа. Императорът не се съгласил да направи това и той изоставил столицата, обаче плячкосал земите на траките и македонците и съседните на тях области на България, а после се завърнал в страната на печенегите.

 

Войници от Тракия се присъединяват
към въстанието на Никифор Вриений

 

На Запад пак се надигали вълните на ново въстание.4 Защото дукът на Дирахий, проедър Никифор Вриений, като научил, че му е отнета длъжността, въстанал също и той, облякъл се като император и заедно с въоръжените войници, които се намирали там, се отправил към Одрин, неговия роден град. Там към него се присъединил брат му Йоан и след като привлякъл на своя страна множество тамошни войници.

 

1Събитията се отнасят към 1064 г. Михаил Аталиат и Скилица разказват също за узите, но твърдят, че били 600 000 души, когато нахлули през Дунава.
2Т.е. от император Константин X Дука.
3От управлението на Михаил VII Дука. Разказът за тези събития е даден по-подробно у Михаил Аталиат.
4Това става в 1077-1078 г.