izvori

 

 

Родопският владетел Момчил, Византия и България

 

Из „История“ на Йоан Кантакузин

 

Превод на Л. Йончев от Cantacuzenus, цит. съч., II, с. 402 — 403, 403 — 407, 420 — 422, 426 — 432, 433 — 436.

 

Momchil yunakКогато императорът [Йоан Кантакузин] обсаждаше Перитеорион и се приготви да го нападне със стълби и машини, крепостите Света Ирина и Повисд в областта на Меропа минаха на неговата страна. Жителите им дойдоха при императора и го помолиха да им назначи управител. Заедно с тях в същата планина живееха в неукрепени села и други номади, които поради благоразположеността си към императора (защото му бяха подчинени по-рано, още докато беше жив император Андроник) от всички други първи пристигнаха и доброволно се подчиниха на императора. Като обмисли кого да им постави за началник, реши, че трябва да повери властта над тях на Момчил не само поради това, че са едноплеменни, но и затова, че не му липсва храброст и смелост в сраженията и е твърде опитен в плячкосванията и грабежите. Този Момчил по род бе мизиец, но поради плячкаджийство и грабеж избяга оттам и отиде при ромеите, където бе зачислен от императора в списъка на стратиотите. Понеже винаги с удоволствие плячкосваше и опустошаваше много Мизия, понеже познаваше местата, той бе често съветван от управителите на пограничните области между мизите и ромеите да не започва война и да не върши такива опустошения, понеже бяха в договорни отношения. Той изобщо не можеше да се убеди и за известно време мируваше, но след това отново се захвана със същите работи. И той щеше да бъде наказан за злодеянията си, понеже стана омразен на мизите заради грабежите и не се доверяваше на ромеите, които искаха да го хванат. Затова избяга при трибалите [сърбите] и там прекара продължително време. След това император Кантакузин пристигна от Верея в Перитеорион, а той, който малко преди това се отметна от краля на трибалите, се присъедини към императора. Като видя, че той е подходящ за тази служба, предаде му крепостите и останалите села в Меропа, които бяха немалко. От тях Момчил събра немалка разбойническа войска. Конниците бяха малко повече от триста, а пехотинците — над 5000. Тогава  императорът му повери командването над всички тях и нареди да опустошава градовете, които не биха минали на страната на императора.

А понеже той нямаше успех в обсадата на Перитеорион, изгори приготвените машини и след като цялата флота отплува за родината си, сам заедно с Омур и 6000 отбрани перси пристигнаха в Димотика... Той прекара малко дни в Димотика и след това замина за Родопа. И веднага всички градчета в Мора минаха на негова страна — освен едно, наречено Ефрем. Миналите на негова страна градчета не претърпяха нищо лошо от персите, които обаче жестоко опустошиха Ефрем. Той постави за управител на градчетата брата на жена си Йоан Асен и веднага се върна в Димотика. Като изпрати ромейска и персийска [турска] войска срещу градовете в Тракия, той искаше да му се подчинят. Понеже не му се подчиняваха, опустоши ги, доколкото бе възможно, а всички села бяха разрушени и поробени се предаваха на близките им. И мнозина загинаха... Тъй като имаше и друга област в Родопа, подчинена на ромеите, наречена Станимака и Цепина, в които градове имал и не по-малко от хиляда твърде храбри конника и много пехота, той реши, че трябва да се отправи на поход срещу тях. Те излязоха от Димотика и дойдоха до Мора. Там, понеже Омур заболя, останаха, докато оздравее...

Императрица Ана, патриархът, великият дук и ocτaнaлиτe знатни решиха, че трябва да се проводи пратеничество при Александър, царя на мизите, за да им помага срещу император Кантакузин. Защото персийската войска опустошаваше и неговата страна. И той обеща, ако му дадат като награда за помощта градовете при Станимака и Цепина, по-големи и по-малки, заедно с намиращата се в тях войска. А те бяха девет: Цепина, Кричим, Перущица, Света Юстина, Филипопол, град забележителен и голям, Станимака, Аетос, Беаден и Косник. Войската по-рано била над 1500 души. А тогава — по време на ромейската война, понеже [войниците] бяха избити, бяха останали малко повече от хиляда, всички твърде храбри и неотстъпващи по храброст на някои от останалите воюващи при ромеите. Те, когато узнаха молбата на Александър, предадоха на драго сърце градовете, понеже се уплашиха, както изглежда, да не би, ако и тези градове минат на страната на император Кантакузин, да ги имат за неприятели вместо съюзници и подчинени. И като че ли по споразумение предпочетоха да имат за съюзник повече Александър, отколкото император Кантакузин за неприятел. Така те проявиха голяма грижа и старание да не отслабне властта на ромеите. Когато Александър получи градовете, те поискаха [от него] военна помощ според уговорката. А той казал, че не може [да я даде], докато персите пребивават в Тракия. Ако могат по някакъв начин да ги убедят да се върнат в Азия, тогава вече на драго сърце ще потегли срещу Кантакузин...

И царят на мизите Александър дойде с цялата си войска при Стилбно, за да помогне на младия император Палеолог, както беше обещал... Те проводиха пратеничество и при Момчил, комуто император Кантакузин даде властта над крепостите в Меропа и над останалите номади, и го убедиха с много обещания да почне война срещу него. Защото той беше вече известен и разполагаше с достатъчно войска. Войната пламна отвсякъде около императора и той... проводи пратеничество при Александър, царя на мизите, и го увещаваше да мирува, тъй като войната срещу императора щяла да причини не след много нещастия на самия него...

А когато пратениците на император Кантакузин дойдоха при него и му съобщиха целта на идването, царят на мизите Александър не отговори нищо. Той пристигна с войската до Мора, за да си подчини, ако може, тамошните градчета, подвластни на императора. Едно от тях, наречено Хиперпиракион, преди да дойде Александър, бе приело изпратения от него архонт. Щели да приемат и гарнизон. Императорът, когато узна от пратениците тия неща, тъй като персийската войска беше налице..., с голяма бързина се отправи към Мора срещу мизите. Александър, като разбра, че не може да излезе в открит бой, с голяма бързина премина Хеброс безредно и неорганизирано и се разположи на лагер там, понеже реката щяла да попречи на императора да влезе в сражение с тях. При преминаването загинаха малко войници, а много коне и обоз не само поради течението, но и понеже наредените най-отпред от императора нападнаха мизите, докато още преминаваха. Императорът отново си възвърна Хиперпиракион, а началникът, [назначен] от Александър, можа да избяга, щом узна, че императорът идва. Александър пък, като влезе веднага във връзка с пратениците на императора, сключи договор и ги отпрати. Той каза, че нищо несправедливо не е извършил, за което императорът справедливо да си отмъщава, и се върна в родината си.

Императорът се зарадва, че е отстранил Александър, и се готвеше да нападне жителите на Хераклея, които бяха благоразположени към младия император. Момчил, убеден от цариградчани да почне война срещу императора, като узна, че той е пристигнал в Димотика, нападна Абдера, където стоели на котва пристигналите в помощ на императора петнадесет кораба, пратени преди това от Омур. Те се охраняваха от двеста и петдесет перси, а останалите следваха императора. По време на това нападение Момчил изгори три от тях, понеже останалите се спасиха. Нито един персиец не загина. А един човек пристигнал при хората на императора и съобщил, че Момчил при нападението бил изгорил всички кораби и бил избил стражите, като никой не е успял да избяга. Тези, които бяха въоръжени, веднага се втурнаха срещу Момчил. Императорът се опита да ги възпре, за да се отправят на поход срещу него със съответната подготовка и бързина, след като се завърнат от Хераклея, и доказваше, че походът срещу Хераклея е по-важен от всичко. А те отвърнаха, че няма нищо по-важно от това да отмъстят за гибелта на сънародниците си. Императорът видя, че не може да ги обуздае, и изпрати ромейска войска, за да опустоши владенията на Момчил, който вече явно се бе отметнал, а и защото се страхуваше за варварите да не бъдат избити от него, който имаше боеспособна войска и не отстъпваше на никого от тогавашните [военачалници] по храброст и мъжество. А Момчил, като подозираше, че императорът не ще понесе обидата, но ще изпрати войска срещу него, което и стана, събра хората си в градовете и крепостите и сам се приготви за сражение. Като видя, че персийската и византийската войска са по-силни, за да рискува срещу тях, реши в момента да кротува и да ги остави да плячкосват, а когато се завръщат, да ги нападне и ако може, да им навреди. Заедно с войската си пристигна при Перитеорион, който бе още подвластен на императрицата, и изчакваше заминаването на войската... Същевременно съгледвачите пристигнаха и известиха, че приближава войска, но те не видели точно откъде идва... Това бе Момчил с хиляда отбрани войници. Той се научил от съгледвачите си, които сам изпратил, че императорът се намира в настоящия момент в Месина. Защото Перитеорион отстои недалеч от Месина. Императорът събра хората около себе си и в боен ред се устреми през Месина към Комотини. Момчил, като видя, че те не побягнаха изведнъж, но заминаха бавно и в боен ред, уплаши се да не настане смут около него и да ги нападнат изведнъж неподредени и разпръснати, ако са останали в засада в развалините на града. Затова той събра войската си, която бавно потегли в три отреда. Когато императорът и хората около него бяха извън развалините [на града] и нямаше никакво подозрение за засада, хората на Момчил се нахвърлиха неудържимо върху тях. След като всички се втурнаха да бягат, тия от неприятелите, които бяха изтичали напред, се намериха близо до императора (защото той бе останал последен от другите). Той се защитаваше, заобиколен с тия, които бяха успели да се притекат първи. И когато императорът влезе в бой с неприятелите, конят му бе убит. Един от приближените на императора, който беше там, по име Ланзарет, слезе от коня си и го даде на императора, като същевременно му помогна да се качи. Когато се качваше на коня, някой го приближи и го удари с меч по главата, без да му навреди нещо, понеже здравият шлем издържа на удара. После той се бранеше през целия път, като нанасяше и получаваше удари (защото мнозина неприятели бяха връхлетели върху него) и така пристигна в Комотини, спасен като по чудо... Така, без някой да очаква, императорът се спаси от толкова голяма опасност, а Момчил незабавно се върна... А Момчил след малко, когато нападналата го войска се върна, проводи двама от пленниците, Апелмене и Теодор Каваларий, при императрица Ана а искаше възнаграждение за съюза и за участието си в битката срещу неприятеля. Тя радостно прие молбата и го провъзгласи за деспот. Той проводи пратеничество и при императора и го молеше да му прости, понеже се показал неблагодарен и се отблагодарил лошо на благодетеля си. Съобщи му, че вече не ще действа необмислено. Императорът, като видя, че е безсмислено да отмъщава тогава и че е безполезно да има Момчил за враг, който може да вреди, помири се и му прости, изчаквайки удобния момент. След като научи, че той е провъзгласен от императрицата за деспот, сам го удостои с титлата севастократор. [Момчил] реши, че е удостоен от него повече, отколкото от императрицата, и, разбира се, желаеше да бъде за кратко време на страната на императора... Същевременно царят на мизите развали договора с императора и обеща, че ще помага... Когато ставаха тия неща и Момчил, който бе удостоен от императрицата и се нарече деспот, почна веднага война срещу императора, за да опустоши градовете в Халкидика, колкото бе възможно... А Момчил се издигна и стана вече велик поради гражданската война всред ромеите и като сметна, че е достатъчно силен да образува свое царство, едновременно се отметна от император Кантакузин и от императрица Ана, макар че бе удостоен от нея с титлата деспот. Той воюваше едновременно и с двете страни и си подчини градове и села. Най-много бе безпощаден към сина на императора Матей, като го нападаше и вършеше постоянни грабежи. Той беше събрал близо четири хиляди конници, всички подбрани по храброст, и изглеждаше, че е непобедим поради храбростта си и природната защитеност на местата, които владееше...

Омур помоли императора да не се бавят, а да се отправят срещу Момчил. Варваринът му се гневеше заради дързостите му срещу императора. Понеже ромейската войска не беше готова, варварите се отправиха срещу Мизия, като казаха, че веднага ще се върнат, щом ромейската войска се приготви. Когато императорът се опита да ги възпре и им казваше, че е сключил договор и съюз с Александър, те не послушаха, като казваха, че са неприятели на мизите. Те нападнаха и се върнаха с голяма плячка от роби и добитък. След това, когато и ромейската войска се приготви, те настъпили срещу Момчил. А Момчил имаше вече голяма войска и си бе създал собствено царство. Той нападна и завзе Ксанти, владееше всички крепости в Меропа и достигна чак до Мора. Като се научи, че императорът се готви да отиде срещу него с персийската войска, проводи пратеничество и се опита да го измами, както и по-рано го бе измамил. Разкайваше се много за неблагодарността си към него, понеже, след като толкова много го е бил облагодетелствал, той се бил показал лош, забравил добрините, и ако му простел [сега], никога след това не щял да действа необмислено, но щял да му служи вярно. А когато молбите не му помогнали никак и като узна сигурно, че войската идва, събра колкото войска имаше около него и сам се отправи, за да се сражава с всички едновременно — и с ромеи, и с варвари. Наистина безумието и дързостта го докараха до такова голямо безразсъдство. Когато дойде в Перитеорион, пристигнала и персийската войска. А преди това настояваше пред жителите на Перитеорион и ги принуждаваше да го приемат, но те не го приеха, а му затвориха вратите, като сочеха варварите и го подканяха да се сражава с тях, та градът да бъде на победителите за храбростта им. Наистина те се бояха да не би, като избегне опасността, да ги накаже жестоко за предателството. Той беше неумолим в гнева си и сурово и нечовешки убиваше негодуващите и наказваше със смърт и при малки, и при по-големи провинения. И затова, за да не изглежда, че изобщо са се отметнали от него, те приеха братовчеда му Райко заедно с петдесет войници, та, ако победи, приемането на братовчеда да послужи като извинение при гнева му. А ако бъде победен и убит, онези, бидейки малцина, не биха били никаква пречка гражданите да направят това, което решат, че е полезно. Момчил нареди войската при укреплението пред града, като смяташе, че ще устои, като има и укреплението, което ще го подпомогне немалко. Персите прочее нападнаха първи, отблъснаха войската на Момчил, която беше около пет хиляди души, и разрушиха укреплението. Повечето от войската се пръсна за грабеж и същия ден нападна и опустоши всичко до Мигдония. Императорът, който вървеше отзад заедно с Омур и останалата войска, забеляза, че войската на Момчил не е била победена, но че само отстъпва по пътя пред персите. Защото виждаше, че е подредена правилно и в боен ред, поради което изглеждаше, че сражението тепърва предстои... И Момчил също така нареди войските и потегли за сражение. Когато се сблъскаха, стана тежко сражение и войските дълго време устояваха една срещу друга. Все пак войската на Момчил бе победена и мнозина от нея загинаха. Когато войските на Момчил бяха притиснати към стените на града, понеже за конете нямаше изход и място за разгръщане, тъй като оставаше малко пространство между неприятелите и стените на града, а жителите на Перитеорион не бяха наклонни да ги приемат, Момчил пръв слезе от коня, а след него и всички други и те се хвърлиха срещу неприятелите. Сражаваха се пеша, като се биеха мъжествено и устояваха дълго време било поради храбростта си, било понеже градът пречеше да бъдат обкръжени и мнозина паднаха в сражението. Докато Момчил бе жив, храбростта не ги напускаше и те не си предаваха оръжието. А когато и той падна в сражението, останалите веднага предадоха оръжието си и бяха пленени от ромеите и персите, без да може да избяга нито един. И това, което разправят при големите нещастия, че не бил останал дори факлоносец, същото тогава се случи и с войската на Момчил. Наистина едните паднаха в сражението, а другите бяха пленени. А тези в Перитеорион, които бяха застанали по стените, нито се сражаваха в полза на Момчил, нито сами се намесваха, но седяха по стените само като зрители на боевете. Императорът проля сълзи за нещастието не само поради промяната на положението, защото малко преди това той [Момчил] замисляше големи неща, като смяташе, че е непобедим и опитен стратег, и в един миг загина безславно, мачкан от враговете, но също и затова, че загиналите, които бяха толкова многобройни и бяха показали такава храброст и доблест, бяха ромеи... Така Момчил за кратко време достигна цветущо положение и изглеждаше, че се е издигнал до голяма слава, но бързо залезе и пропадна. След сражението императорът пристигна в Ксанти, където бе домът и съпругата на Момчил. Жителите на Ксанти, като не знаеха в началото нищо за Момчил, разпитваха за него къде е. Когато узнаха, че по време на сражението той и цялата войска са загинали, оплакаха смъртта на близките му и предадоха града на императора. Императорът прояви голямо внимание към съпругата на Момчил. Той заповяда да не ѝ отнемат нищо от имуществото, но да запази всичко и или да остане на ромейска земя, ако желае, или пък да замине за родината си. Защото тя беше от Мизия. Понеже предпочете да се върне в родината си, тя с цялото си имущество замина при мизите.

 

Из „Книгата за напътствията“ от Енвери

 

Историята на турския пост Енвери, завършена в 1465 г., описва войните на селджукските и османските турци в стихове. В нея основно място заема описанието на подвизите на владетеля на Смирна Умур паша. Съчинението на Енвери съдържа интересни сведения за българската история в периода 1343 — 1345 г., към който се отнасят и приведените откъси. Превод на В. Гюзелев от Le Destăn d'Umūr pacha (Düsturname-i Enveri). Texte, traduction et notes par Irene Melikoff-Sayar, Paris, 1954, c. 101, 104, 110, 123, 124.

 

Имаше в сръбската земя един войн,
наречен Момчил; той бе много висок.
Начело на четири хиляди души той дойде при пашата [Умур],
на когото тези отдадоха почит, скръствайки ръце пред гърдите.
Той целуна ръката на пашата и на текфура [Йоан Кантакузин]
и се постави в тяхна служба, този смелчага.
Всички, които го виждаха, биваха изумени,
всички бяха учудени от неговия величествен вид;
той бе висок, колкото двама души,
гледан отстрани, наподобяваше минаре.
Пашата го облече в турски дрехи и го взела служба с армията му.
После корабите навлязоха в Марица и се отправиха
към Димотика.
А Пашата се върна в Гюмюлкюне [Гюмюрджина],
армия излезе срещу му, тя идеше като поток.    
Момчил се качи на своя кон и го пришпори,
воините на вярата атакуваха с него;
изумени от неговия величествен вид,
неверниците [християните] се уплашиха,
да се приближи никой не посмя.
Навсякъде се разнасяха викове, молеха „милост“.
Той, шахът на света, направи знак с ръка на Момчил,
пашата го извика и му рече: „Аз давам милост,
пощади тези хора, ο храбрецо.“
Оттам те взеха много богатства и платове,
злато и сребро, а също и скъпоценни камъни.
Имаше един град в близост до морето,
като напусна онова място, владетелят дойде тук;
това бе град Игрикан [Грацианопол]; много хора излязоха
оттам
Пашата ги атакува, но отстъпи,
после се обърна и пришпори отново коня си срещу тях.
Врагът бе победен. Би ли се намерила възхвала за това?
Повечето бяха убити, а някои пленени,
емирът си присвои петдесет коне с ризници.
Те нахлуха в земите на сърбите и българите и
отвлякоха много волове, кобили и овце,
те заграбиха също ечемик и жито в изобилие и всичко
откараха в Димотика.

Неговите хора [на Умур] нахлуха в равнината Загоре,
те опустошиха, разориха и опожариха тази област.
После, като изпратиха конете си по пасбищата,
останаха в Димотика.

Албанците, гърците, българите и франките
се съюзиха, за да воюват срещу него [Умур паша].
Те отидоха да намерят папата и се оплакаха нему,
те му разказаха всичко, което пашата бе им сторил.

Пристигайки на другия бряг,
те [Умур паша и Сюлейман бег] починаха тук ден или два;
после нахлуха в страната на Александрос [Иван Александър],
оттам взеха богата плячка и я разориха.
Този път той [Умур] тръгна към Одрин
и рискува своята войска, за да направи лесно трудното.
Синът на текфура му отдаде почит,
целуна му ръката и му отвори вратите на крепостта.
Оттам се отправи към Димотика.
Неговият брат [текфурът] го посрещна и му отдаде почит;
той му даде угощение, те разговаряха;
пашата му разказа всички свои подвизи.
После текфурът тръгна с него [Умур],
за да се сражава срещу враговете си.
Те пристигнаха в Гюгерчинлик [Перистерна], там събраха
хараджа,
после преминаха пред Игрикан, но и тук не останаха.
Игрикан и Гюгерчинлик им поднесоха дарове,
защото те още по-рано бяха покорени.
Момчил бе станал враг на текфура,
той бе хвърлил неговия пратеник в затвора и не
беше такъв, какъвто преди.
Той започна битка срещу пашата,
пашата го срази — не му остави сила
и му отряза главата, понеже Момчил не искаше милост.
И плени неговите храбри воини — този щастлив човек!
Той [Умур] вече пое пътя към Солун,
когато един пратеник му донесе вест: той му каза, че текфурът
на Истанбул [Алексий Апокавк]
бе напуснал вече този свят - големците го убили.