Османско владичество

Април 1876. Спомени. Сливен, Ямбол, Враца, Разлог

Посещения: 2866

 

Мито Анков

 

МИТО ИВАНОВ (ЙОВАНОВИЧ) АНКОВ. (Роден между 1844 и 1848 г. във Враца; починал в 1909 г. в Оряхово.) Търговец. Деец от национално- освободителното движение: подпредседател и председател на Врачанския революционен комитет; участник в подготовката на Априлското въстание във Враца, Оряхово и околните села. Арестуван; лежал във Видинския и Русенския затвор; емигрант в Румъния; участник в Руско-турската война (1877—1878 г.). След Освобождението: търговец и административен служител.

Публ. по: Анков, Мито. Спомени на... за размирните години (1872— 1878). Под ред. на Н. Начов. С., Придв. печ., 1936. XIX, 179 с. (с. 32—45).

 

СПОМЕНИ

 

Mito AnkovВъв Враца заварихме усилена работа. Всички бяха се предали на светото дело. Комитетът заседаваше по 3—4 пъти в седмицата. В едно заседание той изработи правилник, с който всички съзаклятници се разделиха на две чети. На първата определиха четник мене, а на втората — Сава Петров, а пък четниците от своя страна си назначиха десетници — момци по-храбри и интелигентни. Драго беше човеку да гледа как в кратко време от разюздани българи се организираха дисциплинирани чети и всички с гордост и присърце изпълняваха заповедите на своите десетници.

По едно време във Враца по дюкяните се свърши куршумът: всичкият биде изработен на фишеци. Тогаз комитетът изпрати с писмо и пари X. Хр. х. Кръстьов в Лом за нов куршум. Той предал писмото и парите на Ив. Манчов, па се върнал в хана и почивал. Манчов взел върху себе си цялата грижа. В един ден той изкупил всичкия куршум по ломските дюкяни — около 1000 оки, — натоварил го на кола и го изпратил във Враца. Случайно на ломската полиция дотрябвало 10-на оки куршум. Заптии търсили по всички дюкяни, ала не могли да намерят: всеки казвал, че колкото имало бил го продал на Ив. Манчов. Най-сетне те отишли и при Манчова, ала пак нищо не намерили. Той бил повикан в конака. Запитан, казал, че куршума бил продал на външни непознати търговци. Ломските власти, като не забележвали никакво движение у тамошните българи, пък и не знаели, че се готви въстание във Врачанско — не обърнали по-сериозно внимание на факта. И всичкият ломски куршум бил изработен на фишеци във Враца.

Късно една вечер около 2 март- (1876 г.) Иван Съйнов от Бяла Слатина доведе във Врана Никола Славков, който слезе в хана на Ст. Хр. Савов. Ханджия беше Иванчо Габровалийчето. Народни хора слязваха в хана само за форма, а вечер отиваха в общата къща — на Андро Ат. Златаров — и там се хранеха с каквото дал господ. Същото направи и Славков. На втория ден преседя във Враца и на третия го изпратихме с пътното тескере на Иванча Йордакьов и пратихме Ангелаки Статков да го придружи донякъде. Ангелаки завел Славкова в с. Калугерово (Орханийско) и го оставил в къщата на уста Христа и после се завърна. Из пътя за с. Калугерово, срещу Обрусен, Статков срещнал Обретенова, че се връщал във Враца. И наистина, той вечерта се озова в града и запитан, ни каза, че съзаклятниците в с. Извор му били казали да си върви: страхували се от турците, като бил той там. Какво после станало, неизвестно, току чухме, че турците хванали Славкова и го откарали в София. Този слух ни много смути, защото чухме, че Славков, разпитван в София, казал, че бил руски офицер, минал през Враца, пренощувал в хана на Ст. Хр. Савов и там познавал само ханджията Иванча. И наистина след малко от София поискаха да им бъдат изпратени Иванчо Габровалийчето и Иванчо Йордакьов. Първия заптиите откараха, но втория не можаха да намерят във Враца. В София, като въочили Габровалийчето със Славкова, последният казал, че не е този Иванчо, когото бил видял във Враца и който се бил казал ханджия: оня Иванчо бил черен, висок и с големи мустаци. Иванчо бил освободен и скоро се върна във Враца.

Щом узнахме, че Славков бил хванат, комитетът намери за нужно, та Статков, който го бе завел в с. Калугерово, и Йордакьов, който му бе пък дал пътното си тескере, да се скрият. Двамата бяха изпратени в Черепишкия манастир да ги пазят и хранят монасите. Там те стояха до въстанието.

Всичко това ставаше през март 1876 г. Заимов пак ходи във Влашко и се връща, пък Обретенов и Апостолов оставаха скрити в къщата на Андро Ат. Златаров. Най-после, около 2 априлий, комитетът намери за добре та изпрати във Влашко Обретенова и Апостолова, и във Враца остана само Заимов.

И тъй във Враца се работеше деятелно за въстание: там се приготвяха оръжия, барут, куршум, фишеци, храни, дрехи, цървули, калпаци, чанти и пр. За калпаците и за дрехите не остана в града зелен атлаз и златни и зелени ширити. Евреите, които изключително ги продаваха, се усъмнили и съобщили факта във Видин на мютесарифина. Само за това той дохожда във Враца. Но за това после ще говоря.

Почти всяка неделя и други празник четниците със своите чети, подразделени на десетки, правеха военни упражнения вън от града в лозята в потулени места. В едно заседание комитетът реши да стане едно генерално военно упражнение с всички съзаклятници. Денят се определи една св. неделя и мястото — ливадата од воденицата на Кольо Съйков, която тогава владееха внуците му Кръстьо, Кано и Иванчо. Ливадата и воденицата се намираха край р. Давник, 5 километра далеч от града. На определения ден още от сутринта почнаха да отиват на казаното място момците — без оръжие, разбира се, като всеки си носеше яденето и пиенето под предлог, че отиваме на тиферич. Около обяд ние, главатарите, заедно с г. Заимова отидохме на мястото. Там заварихме повече от 500 души.

Времето минуваше. Ние все се готвехме, но трябваха ни още няколко игленки пушки, добри револвери, бинокли, карти, тръби, рогове и др. Пушки и револвери всеки ден очаквахме от Влашко, купени от М. Цветков с парите от лойта и пастърмата, а за другите казани вещи Сокачев се съгласи да отиде във Влашко и да ги купи и комитетът му брои 62 турски лири в светогорския метох при дяда Пахомия.

Един ден неколцина бяхме отишли с коне в планината да разгледаме пещерите по Осиковско и Дупнивръшко, да узнаем по колко човеци могат да се съберат в тях или — колко храна. Не бяхме още приближили до тях, когато ни настигна тичешком Георги Антонов и ни обади да се върнем в града: там била пристигнала поща от Влашко. Върнахме се. Пощата не беше от Влашко направо. Пристигнал беше Лукан Тодоров от с. Галиче, който ни съобщи устно, че пушките били пристигнали на румънския бряг срещу с. Козлодуй, та да сме изпратели хора и каруци да ги приберат и докарат. Още същата вечер тръгнаха за с. Козлодуй с коне и с каруци Наум Стоянов, Томо Хр. Гашльов, Мошо Тренчин, Иванчо Калдъръмджиски и още двама, а двете каруци бяха на Цвятко Душкин. След това ние се разпоредихме да бъдат поставени стражи по пътя от с. Козлодуй до Враца, именно по пунктовете Козлодуй—Долна Гнойница—Три кладенци—Девене—Чирен— Враца и за по-сигурно аз, Цено Ангелов, Коста Д. Йоцов, Цено Леонкев и Мито Ангелакьов, въоръжени до уши, още същата нощ тръгнахме, минахме Врачанските дръмки и рано сутринта се озовахме в с. Чирен в хана на врачанеца Николчо Димитров. В казаното село останахме цял ден и дирихме кираджии да ни докарат сол от Лом, явиха се такива, но не можахме да се спазарим. По него време в това село субашът беше един стар субаш. През деня той няколко пъти дохожда при нас за хош-беш, но забележвахме, че се учудваше на нашето въоръжение и все не можеше да си представи какви сме ние особени търговци. Вечерта останахме в хана, а Николча пратихме в посока към Девене и Три кладенци да види идат ли пушките. Той се завърна на другия ден чак по пладне и ни обади, че нищо и никого не видял. Почнахме да мислим, че работата ще излезе лъжа. И наистина, такава излезе.

Нямаше какво друго да се прави; приготвихме се и тръгнахме за Враца, съпроводени с дъжд като из ръкав. Като дойдохме при Давника, при хаджи Манов хан, заварихме чиренския субаша и едно заптие арнаутин, поприказвахме с тях, заминахме и по разни посоки влязохме във Враца. И наистина, там беше дошъл видинският мютесарафин Рифат паша. Той бил свикал чорбаджиите и им говорил, че имал верни сведения, какво във Враца се готвело нещо като въстание, но той бил в състояние с един замах да съсипе подобни опити, като за сетнините не отговорял. Чорбаджиите много мислили какво да правят. Едни — под команда на Иванчо Николакиев, били на мнение да предадат на властта немирниците; други пък — под команда на Димитра Бошнака, не давали ни дума да се каже за подобно нещо и отишли при пашата и му дали писмено удостоверение, че в града нямало никакви приготовления за въстание и че ако се окажело подобно нещо, те щели да отговарят.

Докле ние мислехме, че във Враца ще избием лесно турците, един ден се изтърси турска войска около 200 души, въоръжени с пушки система «Шнайдер». Ала ние не се уплашихме, напротив, зарадвахме се, като си предполагахме, че ще им вземем хубавите пушки. Колко наивно сме разсъждавали! Един ден комитетът реши да нападнем една нощ войската, да ѝ вземем оръжието и да я пленим и в същото време да прогласим въстанието. Бяхме уверени, че това много лесно щяхме да извършим. Войската беше разквартирувана в три хана: Стефанакьовия, Юницовия и Новокиришкия. Определиха се по 100 души съзаклятници на всеки хан. Но не излезе тъй, както го кроехме. Панагюрското въстание беше провъзгласено. С офицерите на войската се бяхме сприятелили и тъй следяхме тяхното движение и узнахме какво става в Тракия. Те ни казваха, че въстанията там били на потушаване, но ние не вярвахме. По едно време — 7 или 8 май — известиха ни с писма от Влашко да прогласим въстанието, защото четата на Хр. Ботьов щяла на 17 същи да мине Дунава в посока към Враца. Тези писма бяха подписали и Давид Тодоров, и Мито Цветков. И първият беше от Враца, но избягал още в 1866 г. във Влашко (в Букурещ). Там живееше с жена си и една дъщеря, а другите две дъщери бяха във Враца. Комитетът веднага се събра на заседание и като взе предвид, че вече нямаше защо да очакваме пушките, пък и Сокачев не се обади никакъв, реши: още в същия ден Сава Петров и Ст. Хр. Савов да тръгнат през Рахово за Влашко, да се срещнат с подписалите писмото и да ги помолят да се отложи минуването на Ботьовата чета за 1 юний, когато и ние ще прогласим въстанието, а дотогаз Сава и Стефан да отидат до Крайово и да купят поръчаните Сокачеву вещи — дадоха им се 80 лири турски. Около 12 май те пристигнали в Рахово, но и там се спрели: от отсрещния бряг пратеник им казал, че четата не може да измени решението си. Сава и Стефан своевременно ни съобщиха това и още, че четниците щели да се качат от разни пристанища на австрийски параход и щели да слязат на Козлодуйския бряг, затова и те — Сава и Стефан — нямало вече да се върнат във Враца, а щели да се качат от Рахово на същия параход и заедно да слязат на брега. Тъй и направиха. За четник на втора чета на мястото на Сава биде назначен Цено Ангелов.

На 17 май ние узнахме от турските офицери, че московци минали Дунава, и те ни питаха далеч ли е с. Козлодуй, защото им било заповядано да тръгнат за там. От една страна, ние се нажалихме, защото, като си отива войската, изпущахме из ръцете си пушките ѝ, а пък, от друга, се зарадвахме, защото оставахме господари на града. Тогаз комитетът реши: 1) Мито Ангелакьов и Кото Цеков да отидат в Долна и Горна Кремена да съберат съзаклятниците и заедно с тях да дойдат в града през нощта на 18 срещу 19 май; 2) да се изпратят по другите села куриери, които да известят на селяните да въстанат на 19 същи и да гледат да се присъединят с градските въстаници към лозята на Веслец; 3) първата градска чета да се събере в двора на черкова «Възнесение»; 4) Заимов със знамето да тръгне от къщата на баба Йота и да дойде в черквата и 5) втората чета да се събере в къщата на Ив. Василев Рагьов и оттам да тръгне и да отиде при първата чета, отгдето пак всички заедно да тръгнат към Веслец, за да се присъединят към четата на Хр. Ботьов.

Мито Ангелакьов и Кото Ценов, както и другите пратеници, тръгнаха сутринта на 18 май (вторник) и градските чети почнаха да се въоръжават и отиват на определените сборни пунктове. Турците като че ли знаеха какво се върши, та всички се бяха прибрали в къщите си, из улиците не се виждаше никой от тях; затова нашите момци свободно и въоръжени пък ходеха вече из улиците. За този ден поща беше определен Васил Ив. Зезов. Той постоянно разнасяше писма по сборните пунктове, тъй че всеки пункт беше в течение на делото. През този ден аз с няколко момци бях в къщата на Георги Антонов и по 12 часа през нощта всички отидохме в черковния двор, гдето на часа поставихме стражи на всички прелези със заповед да не пускат в двора никого освен съзаклятниците. Около 2 часа тръгнал към черквата и Заимов със събраните при него и из пътя те дадоха револверни изстрели, с което се даваше знак, че въстанието е вече прогласено. На техните изстрели отговорихме и ние. След малко при нас стигнаха Заимов с отворено знаме и другарите му. Те по пътя още запалили къщата на Тодорин Ванов и дюкяна на Иванчо Николчов х. Манчов. При нас вече бяха и Ангел Статков, Иванчо Йордакьов, Григор Манов и Христо Пелешатлият — които, както вече и по-рано се каза, бяха се скрили от турците. Григор Манов се криеше за следната причина: през февруарий той бил в една кръчма край града. Там се случил и Гюмрюкмеймуру Костенцалията, много проклет турчин. Двамата се скарали за нещо и Григор наранява турчина и веднага избягва. Полицията много се труди, но не можа да го намери, защото ние още овреме го пратихме на Веслец в лозята и там скрит живееше. Прибра се в града за Великден и живееше в общата къща, без вече да го дири някой.

Дълго чакахме да пристигне в черква[та] и втората чета — на Цено Ангелов — и да тръгнем заедно към лозята Веслец. Цено ни извести да излезем по-напред ние и после той ще излезе и ще се присъедини към нас при Дамника (малка река край лозята). Каза се това на момците и едни се съгласиха, а повечето настояваха при нас да дойде втората чета и заедно да тръгнем. Докле тъй се бавехме, почна да се зазорява. Съобщихме пак на втората чета да дойде. Отговориха ни, че ще дойдат, но писмено тайно поискаха мнението ни трябва ли да дойдат и да излезем, тъй като вярно узнали, че откъм Ловеч идела голяма турска войска. Набързо се събрахме ние главатарите и разисквахме какво да правим. Най- после решихме: 1) четите да тръгнат идната вечер, защото и вече се беше съмнало; 2) всичките момци да стоят през деня скрити в черквата и 3) решението да се съобщи на четника на втората чета. Заповяда се на момците да навлязат всички в черквата, на артелчика — да приготви хляб за момците и на оръжейниците майстори — да поправят разваленото у момците оръжие. Около черквата биде поставена стража. Най-сетне момците счетоха за длъжност, и те почнаха да се молят пред иконите богу да им даде сила да съкрушат врага и да видят отечеството освободено.

Всичко това ставаше на 19 май. Беше 2 часа следобяд. Дойдоха и ни обадиха, че идела турска войска, та да се разпръснем. Пак се събрахме ние, главатарите, в горния етаж на черквата да се посъветваме какво да правим. От прозореца видяхме, че войска върви из улицата край черквата, но ние си давахме кураж. Догде още се съвещавахме, изведнъж долу в черквата стана голям шум и докле да слезем, момците бяха избягали — останали бяха само десетина души. Те ни казаха, че дошел Васил п. Новкиришки до черковната врата и изтеглил брата си Коста, защото вече градът бил пълен с турска войска и башибозуци, и като излязъл Коста, всички други хукнали по него. Нямаше вече какво да правим. Казахме и на останалите момчета да си отидат. Отидоха си и те заедно със Заимова. В черквата останахме само аз и свещеник Коста Буюклийски. «Ее, дядо попе, ами сега какво да правим?... Въстанието направихме!» — проговорих аз. «Направихме, ми отговори свещеникът, ами по-скоро да се спасяваме, за да не ни сварят турците в черквата!»... След това той се изгуби някъде из черковните килии. Аз останах. Затова влязох в олтара, съблякох въстаническите дрехи и ги скрих с оръжието под престола и пак завит в един япанджак, излязох от черквата и отидох в съседната къща на Григор Найденов. Нашата къща беше срещу нея през пътя. Домашните ми, като ме видели, че съм отишъл у Найденови, прехвърлиха ми дрехи и аз се облякох и пак нахлузих на главата си омразния фес. Дотогава улицата оставаше пуста, та аз преспокойно минах и влязох у дома. Не се изминаха и 15 минути, чу се вик към турския конак и разприпкаха се из улиците башибозуци, турци и черкези. Когато те нахлуха и в нашата улица, свещеник Коста Буюклийски излизаше от черковния двор, за да отиде у дома си. Щом те го зърнаха, налетяха върху него с голи саби и ножове и почнаха да го секат накъдето завърнат, а той, сиромахът, като силен, понасяше всичките удари, докле най-сетне падна и умря срещу хаджийската чешма. Разсвирепелите турци все още тичаха безразборно нагоре-надолу. Тъкмо пред нашата пътна врата те срещнаха един 25-годишен момък, Качамачков, съсякоха и него; по-долу при дюкяна на Димитракя Петров съсякоха един хлебар, на тридесетина разкрача от него — Коцо Трайков, и от него на други тридесетина разкрача — едно момче, Мешко. Тези неколцина бидоха убити в нашата махала, а и в другите махали кого где срещнели турците, убивали го. Всичките жертви на 19 май (1876 г.) бяха 33. Клането из улиците трая всичко около един час и после почнаха да ходят из града военни патрули, и почна да вика телалин (глашатай) всеки да отвори дюкяна си, и полицията заставяше хората да ги отварят. След това почнаха да носят избитите, със свещеник и с полиция, едни в черквата «Възнесение», други в черквата «Дванадесет апостоли». Между тези хора, които носеха убити в първата черква, забелязваше се един външен и ням. Отпосле се узна, че той бил Младен Павлов от Видин и учител в с. Козлодуй. Той се бил присъединил към Ботьовата чета и попаднал във Враца тъкмо кога се извършвала сечта. За да не го уловят турците, преправил се на ням и луд. Мъртъвците наредиха в долния етаж на училището, в черковния двор. Те бяха 13 души. Трогателна беше картината: всеки от тях имаше повече от по 20 рани от саби и ножове. Коцо Тронков беше заклан като вол; малко му било това, ами турците бяха му разсекли гърдите на кръст.