izvori

 

 

Българският бит през XVI – XVII в.

 

Публикува се по:  Цв. Георгиева, Д. Цанев, Христоматия по история на България, т. III


Из „Пътеписа“ на Бенедикт Курипешич от 1530-1531 г.

Б. Курипешич е славянин но произход, който участва в австрийското пратеничество до Високата порта в 1530 г. за сключване на примирие между двете държави. След завръщането си издава пътните си бележки, в които съобщава интересни данни за политическите и религиозни отношения в османските владения. Печата се по Немски и австрийски пътеписи за Балканите, С., 147. Превод на М. Йонов от Benedict Curipeschitz, Intinerarium..., Insbruck, 1910.

606px Bulgarian women 1586От планината Чемерник до дългия каменен мост или до град Одрин цялата тази страна е България. Това е една хубава, равна и добре обработена страна, в която има много повече хора и добитък, отколкото в другите [страни, подчинени на султана]. Причината е, че тези краища не се намират близо до границата и по-малко се боят от неприятели. Тук има в изобилие всякакви потребни за човека неща. Жителите изповядват също вярата на св. Павел, както и сърбите. Имат свои свещеници и църкви, боят се твърде много от бога, пазят се, доколкото могат, от злото, срамни дела, пороци и грехове. На нас оказваха голяма чест и почитание и ни посрещнаха радушно в къщите си. И те говорят на един славянски език, който за нас беше малко по-неразбираем от сръбския.

Че страната България в християнско време е имала големи свободи, богатства и всякакво изобилие, може да се види и да се разбере по това, че мъже, жени и деца, всички носят дрехи и ризи, извезани с копринени конци, макар и груби. [Жените] окачват на шиите и ушите си сребърни пръстени, а там, където нямат сребро — месингови, оловни и пиринчени. Жените и момите носят плитки, стигащи от главата до петите, също с много украшения по тях.

 

Из „Дневника" на Ханс Дерншвам от 1553-1555 г.

Печата се по Дневникът на Ханс Дерншвам..., с. 45, 191.

На споменатото място, където нощувахме, наблюдавахме как гърци и турци си вършеят житото. За тази работа те имат една дъска, дебела педя, дълга 2 лакти и широка 4–5 лакти. Отпред е извита малко като шейна, а от долната ѝ страна по дължината са набити здраво остри, натрошени дребно кремъци, дълги два пръста. Нарича се „диканя“. Затова селянинът отъпква в полето или в двора твърд харман и разхвърля житото върху него, впряга два вола в диканята, застава или сяда върху нея, с една дълга пръчка кара в кръг воловете, вързани за въже, докато сламата се надроби също като нарязана или накълцана. Две дикани се движат по хармана в кръг една след друга, а след това веят зърното с накълцаната слама. С такава кълцана слама се хранят добитъците, защото имат малко ливади и сено. Нямат слама на цели купи, както при нас на село...

На 16 юли тръгнахме рано заранта от Вакарел и към 10 часа стигнахме София, но отседнахме извън града в едно българско село, наречено Малашевци. Понеже в града мнозина измирали от чума, видяхме голям брой пресни гробове и като преминахме оттам, видяхме 13 души да копаят нови гробове. Този ден извървяхме 5 мили. На турски селото се нарича Крипиутц Итхиу. Там почивахме един ден до 17 същия месец.

 

Приписка от 1540 г.

Печата се по Љ. Стоjановић. Стари српски записки и натписи, I, с. 18

В годината 7084 [1540] беше мор по овцете в Шар планина и по всички планини.

 

Из „Пътеписа" на Антон Вранчич от 1553-1556 г.

Печата се по Немски и австрийски пътеписи за Балканите, с. 177, 183–184.

Като излязохме от село Ливада на третия ден на споменатия месец и бързо без трудности изминахме голямата гора, за която казах по-горе, че се нарича Ломница, след третата миля дойдохме до брода на реката Морава, наричан по името на съседната планина Дервент. С това име се назовава и близкото село. Гората, макар и малка и немного гъста, има лошата слава, че е удобна за разбойнически засади. Когато започнахме да минаваме реката, пред нас се изпречиха други турци, между които един беше по външност и облекло по-високопоставен от другите. След тях вървяха петима египтяни, които сега наричаме цигани или цингани, вързани за шията с една верига и влачени в една редица. Те издаваха жални викове и окайваха немотията си. Тогава аз попитах турците какви са тези и каква е причината, за да бъдат те оковани във вериги. Отвърнаха ми, че са събрани вместо данъци, когато могат да се състоят както в пари, така и от малолетни деца. Ужасих се от този жесток данък-десятък и от това оскърбление.

Тогава научих, че имало някога обичай на всяка пета година да се събира този данък от малолетни деца. Сега това правят на втората и третата година, и то по-жестоко, отколкото позволява приетият закон, дори заграбват забранени деца и макар да са се договорили за цената, поради алчност развалят пазарлъка и пак го възстановяват. Поради това става така, че нещастният народ, като чуе за събирането на този данък и щом разберат, че турците са дошли някъде, завеждат децата си в гората или ги изпращат другаде, докато мине бедствието. До тази жестокост турците не прибягваха в началото на победите си, но по-късно, когато изнесоха далеч напред граничните черти и вече държат здраво властта си над завзетите земи. Такъв данък трябва да плащат тези, които се домогват до престола на турците и вярват, че те могат да проявяват снизходителност към нашия род. Живели са с тази измамна надежда и гърци, и мизи, и траки, и други, които са били подчинени по-рано. Дори и сега, след като владенията им са стигнали до нас, турците измъчват всички останали...

През този ден ние минахме през достъпните места, на планината Куновица и дойдохме до село Суха Клисура, сиреч суха скалиста местност — едно незначително и бедно място.

Тук за първи път видяхме с какви накити се красят българските жени. На нас тези накити ни се виждаха, от една страна, странни и прости и, от друга, леки и твърде смешни. Ако тази простота не беше у един потискан от турците и предимно селски народ, ние мъчно бихме допуснали, че това са съзнателни хора. Не трябва да се говори за облекло у тях. Изобщо то е рунтаво, грубо и евтино, каквото са може би носили първобитните, направено от влакнести кожи. Само ръкавите и надгръдната част на връхната им дреха са изпъстрени с по-дебели копринени шевици. По-внимателно трябва да разгледаме украшенията на главата, шията и ушите. Разделят косата си от челото и я събират на тънки и гъсти плитки. Така събраните коси прокарват покрай слепоочието си над ушите. Прибавят в плитките вълнени нишки, боядисани в цвета на косата, добавят в тях допълнителни украшения, за да изглеждат по-богати, мятат плитките зад гърба си, завързват ги в нещо като мрежа и ги спускат чак под пояса. Това е за девойките. Омъжените жени пък събират косите си по-високо и спускат краищата на завързаната панделка, разнообразени с пришита коприна като коси от тила. Следващите неща, които ще кажа, са общи и за едните, и за другите.

hbek1586selqni1Носят шапки като блюда, направени от много тънки пръчици така, че тази част, която у нас покрива главата и отгоре, е затворена, у тях е открита. Слага се на върха на главата, обърната с по-широката си част към небето, също както, ако вдигнеш ресните на дрехата на раменете, те ще останат по-ниско. Държат косите си отдолу изобщо открити, така че шапката прилича донякъде на египетска диадема, която е равна на диск. Самата шапка отвсякъде е обвита с ленено платно и е украсена навсякъде отвън с пришити или привързани някакви неща, подобни на монети от олово, мед, стъкло или други подобни лъскави предмети. Те не са нещо особено, но при всяко раздвижване дрънкат силно. На главата си също поставят в кръг всякакви било цветя, било треви, които имат особена своя красота. Освен това поставят във вид на венец грозде, желъди, ягоди и други подобни. Продупчват ушите си на 4–5 места и закачват на тях обици от олово, не толкова скъпи, колкото тежки. Имат от подобна материя гривни и браслети. По-старите жени, безразлично моми или възрастни, имат твърде много медни пръстени и чак до глезените си са отрупани с подобни обвивки. Освен това носят и огърлици, но не от злато или сребро, а някакви особени и разнородни предмети, подобни на морски миди. Също речни перли, направени, както у нас, от стъкло. Към тях прибавят халки, каквито ние поставяме на ястребите. След тях идват монети, камъчета, бъбрековидни фигури и стоманени, кукообразни късчета от ризница и най-сетне, каквото намерят лъскаво, го поставят на огърлиците и отрупват шията си с много спиралки. Тези, които са по-лични в селото, не се задоволяват с една огърлица, а прибавят две, три и четири. Веднъж, когато бяха застанали много жени до нас, те се учудваха на нас, а ние на тях и на техните украшения, една запита дали нашите жени се украсяват така хубаво. Щастливи бяха тези жени, които не познаваха нашия разкош, а своя свеждаха до предмети, некостващи нищо. Те бяха не по-малко доволни от своята бедност, отколкото нашите от своето богатство.

 

Из „Пътеписа" на Пиер Белон от 1574 r.

Печата се по Френски пътеписи за Балканите, I, с. 101.

Те имат особен начин да жънат житото, с по-голяма сръчност, отколкото французите. Техните сърпове са също по-различни, понеже са по-плоски, широки и без зъбци и са по-малко извити. Като жънат, ги държат в дясната си ръка, а в лявата държат едно извито дърво, което е малко издуто и заострено в края; на него има три отвора, за да се пъхат трите пръста на лявата ръка, а именно малкият, вторият и третият един след друг. Палецът и показалецът им остават съвсем свободни, за да обхващат по-лесно житото. И като отварят ръката си и обхващат житото, те отрязват много по-голямо снопче. След това вършеят житото не с бухалки, както в нашата страна, a с волове, както из цяла Гърция. При това воловете влачат дъски, набучени с камъни от Касидония, които раздробяват сламата  и я смачкват...

 

Из „Дневника“ на Пиер Лескалопие от 1574 г.

Печата се по Френски пътеписи за Балканите, I, с. 157–158.

На 13-и [юни] спахме в Кацело, последната планина в България, откъдето през скали и пресечени пътища дойдохме в Русци, град на брега на Дунав до Влахия.

На 14-и юни ние дадохме пак почивка там на нашите коне, изтощени от тия планини, гори и лошите пътища в България, толкова слабо населена, където често и ние, и конете ни оставахме през нощта навън. Къщите им не са издигнати на етажи. Имат само едно приземие, оградено с пънове и пръти, забодени в земята, преплетени със ситни пръти като плетовете в Пикардия. Тия стени са измазани с пръст, [смесена] с начупена трева, от която те приготвят мазилка. Тези къщи са издигнати на шест стъпки височина и са покрити със слама, с един отвор всред покрива, за да излиза димът от огнището, което се прави в средата на мястото. Под един и същ покрив живеят всичките им животни с тях така нечисто, че не можейки да понасяме миризмата, ние често се настанявахме под някое дърво. Една нощ дъждът ни изненада заспали. Бяхме принудени да се облечем съвсем мокри и да пътуваме целия ден, без да можем да се изсушим до вечерта.

 

Из „Дневника“ на Мартин Грюневег от 1582 г.

Мартин Грюневег е немец по произход, роден и израсъл в Полша. Неколкократио пътува до Османската империя заедно с арменски търговии от Лвов. Делови човек, той е наблюдателен и непреднамерен свидетел за живота на населението в Балканските османски провинции. Печата се по немски л австрийски пътеписи за Балканите, с. 395–390. Превод на М. Йонов, от R. Waiczak, Pamietniki Marcina Grunewega, Studia zroaloznawcze, v. 1960.

Споменатите българи са християни от православната вяра. Хубав скромен народ, който говори славянски език. Затова поляците, понякога и русите могат да разговарят с тях. Къщите им са еднакви с татарските, но при все това са по-големи, по-високи и без слама. Изградени са от дърво и покрити с дъски. Огнището, където правят целия си огън, се намира в стаята до вратата и е също като нашите камини, а не както при татарските [къщи] в средата на стаята. Над менсофата през цялата стая се намира един прът; там окачват всичките си дрехи, доста подредени като в магазина. Отдолу горните дрехи, които простират навън от едната стена до другата. Отгоре поставят пък везаните кърпи, ризи и каквото имат. Своите ризи и особено кърпите си те обшиват с разноцветна коприна. Мъжете по облекло са почти еднакви с унгарците. Всички дрехи им са тесни. Жените пък по носията си са почти еднакви с полските селянки. Носят надиплена фуста, главата си забраждат с бели кърпи, като част от косите оставят да висят отзад с обшити краища до пояса. Ръкавите на ризите по цялата си дължина са изпълнени с пъстри шевици. Отпред на гърдите под шията носят престилка, обвесена със сребърни и златни пфениги. Пръстите им са отрупани с пръстени.

Момите имат същото облекло. Те носят отзад плитка, спусната под пояса; на главата в косата си забождат две или три цветчета от боядисани пера, злато или коприна. На ушите си окачват обици, на големина един талер и дебели като сламка. Онези, които са сгодени, носят на главата си шапка, напомняща татарско седло с много украшения и сребърни пфениги под копчетата. Тези неща поставят отпред. Жените обаче, чийто мъж е умрял и желаят да останат вдовици, особено попските жени, на които според източноправославния закон (на св. Павел) не е позволено да се омъжват за друг, както в Гданск, носят голяма халка, закачена на дупка в носа. Мъжете носят пък шапки с така изрязани краища.

 

Из „Дневника“ на Жан Палерн Форезиен от 1582 г.

Печата се по Френски пътеписи за Балканите, I, с. 169.

На другия ден заминахме оттам [Пловдив] и пристигнахме в Барсаги, хубава паланка, а на следващия ден — във Виетрон, всред планините. Оттам нататък по посока на Дубровник има съвсем малко кервансараи. Те са само лоши конюшни, тъй като този път се посещава малко. Затова трябва да се отсяда по селските къщи, повечето от които са построени от кравешки тор. Жените из тези планини са твърде приветливи и приемат любезно пътниците. Но те са толкова нечисти, че никак не са желани. Носят косите си сплетени отзад с бродерии от разноцветна коприна и вълна по ризите и на корема им. На главите си имат забрадки, изцяло покрити със сребърни пари, които подреждат като рибешки люспи. Отрупани са с халки, верижки, гривни и обици, извънредно големи и толкова тежки, че те прикачват отдолу малки синджирчета, прекарани над ушите, за да поддържат тежестта, изцяло от олово или калай, освен при някои, които имат сребърни [украшения].

 

Из „Дневника“ на Мелхиор Безолт от 1584 г.

Мелхиор Безолт е участник в посолството, изпратено от Рудолф II в Цариград през 1584 г. Бележките му отразяват впечатленията от живота на българите, живеещи в селищата по пътя Белград — София — Пловдив — Одрин — Цариград. Печата се по Немски и австрийски пътеписи за Балканите, с. 412.

Изобщо казано, България е една твърде приветлива страна с поля, пасища, гори, планини, долини, реки и потоци, обаче и тя не е много по-добре обработена, отколкото бе споменато по-горе за Сърбия. И в тази страна пихме малко хубаво вино. Причината не е в земята или лозята, защото гроздето е извънредно хубаво, а вината е в това, че жителите нямат изби, каквито биха могли много добре да имат. Те оставят виното да прекипи добре в къщите си, където стая, спалня, кухня, изба - всичко е едно и също помещение. Иначе го оставят да стои дори пред къщите, като покриват бурето с малко лозови листа. Аз видях също, че оставят виното да стои така в колите, както са го изстискали или докарали в големи съдове, каци или чебри след свършване на гроздобера или пък са го купили от съседните селяни. И така точат от него, колкото им трябва на ден или за продан.

 

Приписка от 1593 г.

Печата се по Љ. Стоjановић. Стари српски записки и натписи, I, с. 18

Оле, оле. Беда [бе] в това време за рода християнски. Като къртове в земята живеем всички в тези дни.

 

Из „Пътепис“ на Льофевър от 1611 г.

Льофевър е секретар на френския посланик А. дьо Санси, барон дьо ла Мол, който посещава Цариград в 1611 г. Пътува от Дубровник до Цариград и описва впечатленията си от южните български земи. Печата се по Френски пътеписи за Балканите, I, с. 190. Превод Б. Цветкова от ръкописната сбирка на АМАЕ, сигн. Turquie, S. Memoires et documents, VI, f. 29. b–43. a.

В петък на 2 септември, господинът [А. дьо Санси] замина към три часа от Филипополи и тръгна към юг в равнината, където извървя около 2 мили почти все по река Мариса от лявата страна. Отминахме я и прехвърлихме по брод малка рекичка, наречена ..., която наблизо се влива в Мариса. На нея по пътя има нисък каменен мост с три свода, дълъг само около тридесет стъпки. Около два часа след това пристигнахме в хубава гора около една левга разстояние. Пътят в нея е широк, наляво минава Мариса, покрай която вървяхме известно време. После накрая на същата гора преминахме дървен мост от около 25–30 стъпки, под който минава малка рекичка; после оставяйки назад гората, се изкачихме по една малка могилка и пристигнахме в село, наречено..., където споменатият господин прекара нощта. Там видяхме леглата, на които поставяха да спят децата им: едно парче сукно или тънък вълнен плат, прикачено на две въжета, вътре децата спят съвсем голи. Тласъкът, който им дават с ръка, е достатъчен, за да ги люлее четвърт час. И там, както в други села, си служат с елхов талаш. Понеже е много смолист, той неудържимо се разпалва. Тия пламъци им служат за свещи.

 

Приписка от 1622 г.

Печата се по БСМ, с. 248.

В годината 7130 [1622] в месец май, 30 ден, при дякон: Силвестър йеромонах. Подвързах тази книга петогласник със свои средства, за своята грешна душа [аз] смиреният Лазар архимандрит ... Също моля ви се братя и отци, четете и нас простете, за да бъдете сами простени. В това лето и в този месец беше чума в манастира Изограф заради нашите грехове. И мнозина от братята отидоха при Господа. Да бъде вечна паметта им.

 

Приписка от 1626 г.

Печата се по БСМ, с. 93.

В годината 7134 [1626] бе цената на товар пшеница 600 сребърни аспри.

 

Приписка от 1634 г.

Печата се по Ив. Гошев, Стари записки и надписи, с. 45.

Град Дупница. Димитър Кожухаров, попов [син] поклони [подари] на св. Арахангела Михаил и Гаврил в [църквата] на безплътните, евангелие за своята душа, за своя баща, и за майка [си] да служи на арахангела. Който го помести [изнесе] да му е съперник свети арахангела Михаил и Гаврил в съдния ден.

В годината 7142 [1634], в тази година бе голяма суша.

 

Из „Пътеписа“ на А. Пуле от 1657-1658 г.

А. Пуле е един от многобройните французи, пътували през XVII в. през българските земи до, или от Цариград, които проявяват жив интерес към живота на населението. Печата се по Френски пътеписи за Балканите, I. с. 228 — 229. Превод на Б. Цветкова от Nouvelles relations du Levant ... , Paris. 1668.

Първото бе за хубостта на страната, чиито планини са съвсем сенчести, с големи дървета и покрити със сено и зеленина, а равнините са толкова тлъсти и силни, че десет или дванадесет бивола с мъка могат да порят в тях земята. Правеше ми удоволствие да гледам сръчността, лекотата и ... на трима-четирима селяни, затруднени при влаченето на едно-единствено рало, с което те прескачаха ту от едната, ту от другата страна от средата на веригата, към която бяха вързани животните им, мушкаха ги с железен остен открая и ги изчакваха, за да ги накарат да теглят всички заедно...

Селяните са създали образцово облекло на тиролци. Липсва му само тяхната шапка от плъст, която прилича на нашите шапки с изрязани на четири части краища: две от тях остават затворени, а другите — висящи на ушите им.

Жените им съвсем не са с покрити лица, както останалите жени от Изтока. Всички те са окичени с цветя и плодове. Косите им са отпуснати и сплетени на една плитка отзад. Накрая те прикачват златни или сребърни копчета, та чак и малки блестящи стъкълца или камъчета. Всички те носят огърлица, която вместо мъниста има само един ред медни, сребърни или златни монети според възможността им [т. е. на жените]. Те [монетите] висят на кордон също като месали. На гърдите [жените] имат платнени кърпички, така покрити с някои от тия монети, че те скриват всичко отдолу — чак до доста ниско, наредени и пришити върху това бельо също като керемиди на покрив: от това може да се предполага, че подтисничеството не е такова, каквото ни го рисуват нашите писатели.

Тия жени са нежни, почти еднакви с нашите французойки. Те имат техния темперамент и изглеждат толкова учтиви, че идват сами пред керваните отрупани с хляб, плодове, топло и подсладено мляко, с няколко парчета печено месо, яйца и всякакви плодове, които продават на нищожна цена, но с толкова изящество, че не мога да си ги представя без сълзи в очите.

Ако времето, през което останахме на това място бе по-дълго, моето разсъждение и наблюденията ми биха били по-ясни, отколкото са те обаче в моя „Трактат по физика“. Но нужно бе да изоставя и едното (т. е. разсъжденията), и другото (т. е. наблюденията), както и тия хубави момичета, за които нямахме кога да съжаляваме, защото срещнахме други като тях в Лебенита, Нова село, Татар Базарджик.

 

Приписка от 1666 г.

Печата се по Χр. Кодов, Опис на славянските ръкописи в библиотеката на Българската академия на науките, С., 1969, с. 81.

Това писах аз, грешният йеромонах Иван в годината 7174 [1666]. В тази година бе голямо изпитание от господа... и велика мъка за християните, и много земи разсипа.

 

Приписки от 1667 и 1687 г.

Печата се по Б. Цонев, Опис, II, с. 231.

Нека да се знае. След като [за]мина везира, [който] седя в София 5 дни в годината 7173 [1667], месец юни, 17-ти. Това бе гладна година. Софийско киле жито по 3 хиляди, а ока 40 аспри. Та месеха хлебарите овес и ечмик и измряха хората от глад по Загоре, и в Белград без чет измряха, ох, ох, ох, нужда, заради машите грехове.
********
Да се знае кога се тресе земята в годината 7196 [1687], месец октомври, 23.

 

Приписка от 1686 г.

Печата се но Б. Ангелов, Старобългарски книжовни средища, в Из историята на старобългарската и възрожденска литература, С., 1977, с. 107.

С изволението на отца, и със съдействието на сина, и с изпълнението на светия дух, амин. Изписа се тази божествена книга, наречена дамаскин, в село Ханджар, от ръката на грешния даскал Недялко и сина му Филип в годината 7794, а от рождество Христово 1686. Тогава беше глад велик, беше киле пшеница 500, а киле ръж 380, а киле просо ходеше като ръжта, че го нямаше никак. И продаде се в село Ханджар шиник просо за семе за цял грош. Който продаваше, та пееше, а който купуваше, та плачеше. Дали за цяр, дали за гърло. След това даде бог мор голям по всички градове и села заради гордостта на хората и заради тяхната забрава. Бяха забравили бога, и сираците да пожалят, и за своята душа да подадат. На бога слава и държава във вековете. Амин.

 

Из прошение на населението в Кърджалийско от 1693 г.

Превод на Ст. Андреев от ръкописната сбирка на Ор. отд. при НБКМ сигн. ф. 94, а. е. 1.

Ваше величество, честит и щастлив мой султан — бъдете жив и здрав!

Ние, бедното население на казата Султанйери, сме рая на вакъфа Шах султан, който е под надзора на честития ни султан. По волята на бог всевишният, голяма част от раите на казата ни измряха от чума, а някои са юруци.

Тъй като техните данъчни единици останаха на нас и ние не сме в състояние да ги плащаме, повечето [данъкоплатци] се разпръснаха...

9 рамазан [1] 1204 [14. V. 1693] година [Подпис]: покорните слуги, бедното население на Султанйери