izvori

 

 

Българските обичаи и нрави през XVI-XVII в.

 

Публикува се по:  Цв. Георгиева, Д. Цанев, Христоматия по история на България, т. III


Из „Дневника“ на Якоб Бетцек от 1563 — 1573 г.

Якоб Бетцек е висш служител в австрийския двор, който по нареждане на император Максимилиан II (1564 — 1576) посещава Цариград три пъти през 1564 — 1565, 1572 и 1573 г. Впечатленията му, описани в неговите Дневници, разкриват разнообразни страни от живота и положението на българския народ. Печата се по Немски и австрийски пътеписи за Балканите, с. 291, 298. Превод на М. Йонов от ръкописната сбирка в Ръкописния отдел на Виенската национална библиотека, сигн. Cod. 9026.

Сега влязохме в България, също слабо населена, но хубава страна, плодородна на пшеница, ориз, лозя и друго, от което се нуждаят хората. Жителите са също християни, груби и прости хора, както и в Сърбия. Тяхното облекло на мъжете и жените е направено по една и съща кройка, само че роклите на жените отпред са разрязани до средата на слабините. Всичко е изработено от груб филц и шаяк. Украшенията на жените се състоят в това, че окачват на ушите си много унгарски монети, турски аспри и големи сребърни медали. Момите сплитат косите си само на една плитка, но иначе си правят плитки от кафяви и черни конски косми, които [те] поставят на главата си една до друга и надолу ги събират пак като една дълга плитка. Всичко това после окичват със стари токи, сини стъкла, каквито се окачват в Испания на мулетата, а също и с много украшения, каквито преди време много се поставяха на конските принадлежности в Германия. Те носят също така много месингови пръстени на пръстите си. Жените слагат на главите си широки шапки като голяма дълбока паница, отпред на челото окачени с много пари. Около шията си носят сини и червени стъкълца, мидени черупки, каквото могат да намерят. Мъжете пък носят на главите си калпаци, ушити от синьо сукно, горе заострени, а отзад и отпред краищата разрязани. Те имат обичаи, когато някой прави сватба, годеницата му прави венец от всякакви цветя, които тя избира. Тя поставя на главата си прозрачна кърпа, та този ден никой да не може да види лицето ѝ. Когато годеникът води годеницата си, той ѝ връзва една кърпа за пояса, ако е малко изтънчен човек, дава ѝ я в ръце, върви отпред и я води след себе си. Когато играят, хващат се много един друг за ръце като кръг и играят встрани. Също така, когато на някого умре жената или по-близък приятел, той си изподрасква и наранява лицето така, като че ли е полуобезобразен, и дълго време ходи изпълнен с жал и тъга; ожени ли се скоро, той бива презиран и другите казват, че не е обичал жена си или приятеля си и т. н...

На 28 август [се настанихме] на нощен лагер в София, един град, където бейлербеят на Гърция с около 20 хиляди войници беше се разположил на полето.

И следният ден почивахме тук и присъствахме на църковна служба на дубровчаните, а също имахме за гости няколко дубровнишки търговци. Привечер обаче неколцина, които бяха пленници и потеглиха с нас, напълно пияни, започнаха разпусната кавга, така че Волфшрайбер трябваше да ги изведе, и заради това Хаби Ахаций им взе една филцова дреха.

На 30 август през нощта бяхме на път, а надвечер в Драгоман, едно село. Тук бяха извикани Райхелщайнер и другите, които предишната вечер при напиването се държаха арогантно, и им бяха дадени указания как да се държат занапред по време на пътуването. Освен това им беше посочено, че всички ние, доколкото бяхме немци, трябва да служим за пример. В същата нощ един стар българин продаваше хубаво червено вино за пари, нещо, което нашите слуги от колите веднага научиха. Надвечер в същата къщичка пили и играли чак до полунощ, а освен това старият им свирил на гайда. Когато те обаче, пияни до гуша, се опитали да задирят и да хващат дъщерята на българина, той затворил вратите и с жена си, дъщерята и двама други българи, които били при него, уловили каруцарите и с тояги и запалени цепеници, взети от огъня [запален] в средата на къщичката, ги натрепали здраво и след това ги изхвърлили из вратата.

 

Из „Анонимен пътепис“ от 1572 г.

Пътеписът е съставен от участник в австрийското посолство до Цариград през 1572 г. Авторът не е оставил своето име, но неговото съчинение съдържа редица подробности за живота на балканските народи под османска власт. Печата се по Немски и австрийски пътеписи за Балканите, с. 312 — 313. Превод на М. Йонов от Beschreibung einer Legation und Reise... Anno, 1582.

На 23 c. м. пътувахме по постлан c камъни път, който дарданите, също и българите наричат Траянов път. Същият трябва да е бил построен по нареждане на император Траян и по него зимно време в сняг и кал той е превеждал войската си. Оттам минахме през село Калотина и се спряхме на нощен лагер при село Белица. Привечер, когато пристигнахме там, повечето мъже и жени от селището се бяха събрали в една дървена черква, разположена на една височина. Всеки от тях беше донесъл от къщи една паница с варено жито, също и погачи и бял хляб и това се поставяше на две дълги маси на два реда в черквата. Над него застана свещеникът, а до него стареите на общината. Той чете и пя известно време. Тогава жените излязоха от сборището всяка с горяща свещ в черковния двор край черквата и всяка залепи свещта на надгробния камък на своите кръвни роднини, някои от които починали преди 20 години. Те падаха ничком на гроба и с все сила призоваваха, всички едновременно плачеха и викаха, а някои си дращеха лицето до кръв. След като това продължи известно време, някои от присъстващите жени, които носеха на главите си венци, се утешаваха и биваха въвеждани наново в черквата. Там свещеникът пак дълго време четеше и пееше, кадеше с тамян и благославяше. Тогава поднасяха на свещеника житото и хляба, от които той заедно с придружаващите го си взимаше, а енориашите сядаха долу, ядяха и всеки подаваше на другия от своето. След това свещеникът наново пя и ги благослови, тогава те станаха и си отидоха по домовете. Този обичай те правят три пъти в годината, всеки петък след най-големия празник нa черквата. На един олтар те имат много восъчни свещи и на Дева Мария.

 

Из „Дневник на едно пътуване до Османската порта в Цариград“
на Стефан Герлах от 1573 — 1578 г.

Печата се по Ст. Герлах, Дневник на едно пътуване до Османската порта в Цариград, с. 266-268.

Stephan Gerlach 26.12.1546 30.1.1612Почти в подножието на планината лежи едно българско село Гуручешме или Куручешме, което, както и предишното Пирот, принадлежи на Синан паша в Константинопол. Християните празнуваха деня на Петър и Павел и аз дойдох тъкмо нa литургията. Черквата се казва „Св. Георги“, разположена е на един хълм между дървета. Πред вратите, както пред всички други гръцки и български черкви, има много пейки и дълги маси. Черквата е тясна и по време на службата вътре стояха само няколко стари мъже, жените бяха отпред и без всякакво внимание или набожно смирение бъбреха една с друга както на обикновено място. Единствено свещеникът в олтара, който твърде малко се вижда, и дяконът отпред, който му отговаря, изпълняваха литургията. Първо двамата пяха заедно на два неравно съгласувани гласа, единият в олтара, а другият пред вратата му. След това пеене свещеникът замълча малко, така че изобщо не се чуваше: четеше тайно част от литургията (а това той правеше често)... След това постави паницата или подноса с хляба, покрит с платно, върху главата си, а потирът взе в ръка и излезе с тях от олтара в черквата, а народът се поклони почти до земята и се прекръсти, докато той излезе от другата врата. После започва да кади към олтара и към народа и приготви светото причастие. В дървения потир изсипа пълна каничка горещо вино и пусна вътре две големи късчета хляб, като правеше кръст. С месинговата лъжичка събра останалите трохи от подноса в потира, разбърка хляба и виното, целуна олтара и известно време държа главата си наведена, като че ли се молеше. После поднесе три пъти едно след друго потира до устата си, като че ли опитваше дали не е много горещо, след това доля от една каничка студено вино, взе в ръка потира и една кърпа. Хората отиваха един след друг при свещеника, който стоеше пред олтара, и даваше всекиму пълна лъжичка от потира. Всеки, който отиваше, целуваше на свещеника ръка, държеше кърпата пред себе си, за да не падне нищо, гълташе пълната лъжица, избърсваше си муцуната с кърпата и пак целуваше ръка на свещеника... Това се вършеше обаче много непочтително: когато някои отиваха при свещеника да вземат причастие, той ги питаше нещо и се смееха заедно и разменяха няколко думи, след това им го поднасяше и пак говореха известно време с него. Водеха и две-три годишни деца, на които даваше причастие, и аз видях как едно дете го изплю. Като приключиха, свещеникът отнесе потира и каквото беше останало вътре на една странична пейчица и го изпи с пълни лъжици, каквито сам броих, имаше десет. При олтара стоеше и една доста висока каничка, пълна с вино, което той изсипа в потира, надигна го и го изпи, след това го избърса с гъбичката. След като всичко завърши, едва тогава започна гуляят: донесоха хлябове, вино и пресни плодове, които бяха оставени в много стомни и паници в черквата, и свещеникът ги благослови. Хлябът нарязаха в пръстени паници, сипваха отгоре вино и го изяждаха заедно — някои в черквата, а другите се разположиха навън около нея и ядяха и пиеха заедно. Свещеникът не живее в това село, а дойде тук от друго селище. И когато си тръгна, хората се струпаха, целунаха му ръка и му дадоха няколко хляба, които той взе със себе си за в къщи. (Подариха и на мен два хляба.) Видях също, че някои му дадоха аспри по време на причастието. В черквата имаше около 8 книги на илирийски език, като библията, псалтира и други. Черквата беше украсена и с рисунки, особено с образа на Христос.. също на Мария с детенцето Христос, на св. Георги, св. Николай, св. Илия, Възнесение и др. Свещеникът носеше отгоре бяла богослужебна дреха, а отдолу друга. Подстриган е по гръцки (също както и другите българи — отзад на главата си оставят да расте дълъг голям кичур коса, а отпред се подстригват съвсем късо). Извън богослужение той ходи облечен като другите българи, само че носи попска шапчица.

След яденето момите танцуваха в редица и пяха хорово, две по две заедно, като постепенно извиваха колело, което можеха да правят непрекъснато половин ден.

Недалеч от това село в подножието на планината има един манастир, наречен на св. Димитър, в който петима монаси държат българско училище и учат другите да четат и пишат, също и да пеят българската литургия. И тукашният дякон е един от тях. Покрай това село тече богата с риба река.

 

Из „Дневника“ на Пиер Лескалопие от 1574 г.

Печата се по Френски пътеписи за Балканите, с. 151-152.

На 27 [март] в Клисуриса, село на гърци в България, отделено от тази страна с планината Куновиса; близо до нея видяхме крепостта Копривац — вдясно.

Жените в страна режат косите си и не ги оставят да растат, докато се оженят. Тогава те ги сплитат и ги провесват отзад с дълга висулка от конопени влакна чак до коленете; другите носят големи плоскости на главите като ония [жени), които във Франция се наричат египтянки. Отвсякъде наоколо висят сребърни монети, кехлибарени и оцветени стъкла; те имат висулки на ушите, големи колкото яйца, от калай или олово, с малки верижки от жълт тел. Когато им умре някой роднина или приятел, те си издраскват лицето до кръв, скубят си косите и ги прикачват на гроба на мъжете си. Това повечето от тях правят по-скоро по обичай, отколкото от траур. Някои девойки дойдоха да поиграят пред нас, за да спечелят пари, и се украсиха като невести, поставяйки си плоскост, обкръжена с разноцветни пера, прикрепена на главата. Танцът им бе по две една срещу друга, като се сменяха, избутвайки леко едната на мястото на другата, и накрая ритъмът се ускори — те подскачаха и тупаха с крак в един такт. Песнопойките им бяха четири техни другарки, които се държаха две по две и си предаваха едни други една и съща песен.

 

Из „Пътеписа“ на Райнхолд Лубенау от 1587 г.

Р. Лубенау е немец по произход, роден и живял в Литва. Аптекар по професия, той извършил множество пътувания. През 1587 г. посещава Османската империя като член на свитата на австрийския извънреден пратеник Б. Пацен. Въпреки че ползва съчиненията на множество европейци, посетили преди него Балканите, той предава много свежи данни за бита и обичаите на българите. Печата се по Немски и австрийски пътеписи за Балканите, с. 457, 462, 463. Превод на М. Попов, от Beschreibung der Reisen des Reinlold lubenau. Herausgegeben von W. Sahm, 2, Königsberg, 1930

Тук при Ягодина видяхме обредите, които местните жители извършват на своите умрели. Тези обреди имат същия вид, както тези, които са имали старите пруси, и които, както пише, в Китай са още в употреба. Те донасят своите умрели на носилка в черквата. Тогава идва жената с дъщерите, най-скъпо пременени до умрелия и го питат защо е умрял, дали не е имал да яде или да пие, дали те нещо някога са му отказвали, молят го да им обясни какво иска от тях, падат ничком пред него. Сетне оставят куп ястие и пиене до умрелия и си отиват в къщи. Тогава идват поповете или просто бедни хора и ядат храната или ако липсват такива, излапват я кучета. Преди обаче жената да си отиде от умрелия, тя връзва на мъртвия си мъж една червена кърпичка, каквито носят момите на село, като тази кърпичка се набожда просташки с пуешки пера. Когато го закопават, жените и момите започват да издават жален писък, раздират си бузите и един разказва за негова хвала и неговите дела от младини до края му. Такъв начин за погребение на мъртвите се спазва в Епир, България, Дакия, Расция, Сърбия и цяла Далмация, който са запазили още от езичеството.

В тази страна България изобщо няма благородници, както и в цялата турска земя. Някой, който иска да се слави с благородство или родословие, не може да се изрази изискано. Почита се само османският род. Мнозина от родовете на стари владетели, също и от рода на Палеолозите, се женят за овчарски дъщери, така че аристокрацията е напълно изкоренена. Такива наши благородници, които твърде много се възгордяват и презират другите край себе си, нека добре да си помислят върху това, че тук сега нежни девойки от царски род се омъжват за селяни...

Привечер свърнахме настрани от пътя в едно село, наречено Драгоман, което беше подчинено на Мехмед паша. Надвечер дойде една българска булка с майка си и по-първите си приятелки при нас и поднесе на господин оратора от нейното сватбено питие. Тя се беше накичила хубаво по техния обичай. Обаче валеше много силно. Хората поканиха нашите служители на тяхната сватба и неколцина, както и аз, отидохме там и гледахме техните церемонии. Те изпълняваха своето хоро със същата грация и припеви, както и нашите литовски жени. При тези народи се счита за голям грях някой да даде доброволно дъщеря си или приятелката си на мъж. Ето защо, когато гостите са най-весели, годеникът открадва тайно своята невеста, независимо от сватбата и я завежда в своя дом. Веднага обаче настъпва вълнение, един вид те не са били доволни от това, че годеникът е отвлякъл годеницата. Все пак караницата и враждата се потушават бързо и накрая се смеят за това.

 

Из „Пътеписа“ на Льофевър от 1611 г.

Печата се по Френски пътеписи за Балканите, с. 186.

На този панаир имаше всякакви хора; между тях слепи жени, които съпровождаха с глас звуците на гъдулка, направена от лошо издялана цепеница и без дъска, само с една струна от 10 и 12 конски косъма, събрани заедно, без да се усукват. Звънтяха на нея с лък, направен по същия начин, като докосваха струната с пръстите на лявата ръка, за да сменя звуковете според песента си. [Инструментът] имаше твърде висок и приятен тон. Извън това имаше разни акробати, каквито не липсват в Турция, и са много сръчни в безброй неща, необикновени за християнството.

 

Из „Дневника“ на Йохан фон Киндсперг от 1674 г.

Йохан фон Киндсперг е австрийски императорски резидент в Цариград между 1672 и 1674 г. Своите пътувания през османските балкански владения, както и пребиваването си в османската столица, подробно описва в своите „Дневници“, за сега публикувани само частично. Печата се по М. Йонов, Българските земи преди 300 години, отразени в дневниците на Киндсперг (1672 — 1674) ГСУ — ФИФ, LXV, 3, 1971, с. 311-342.

На 1 ноември пътувахме два часа до едно село, наречено Шипка, намиращо се в полите на една твърде висока планина Ески Ченге Балкан. Там трябваше да останем, докато заплатихме за няколко товарни коне, които ни бяха нужни и докато бяха докарани достатъчно хора от околните села, за да придържат колите, понеже поради трудните пътища иначе не можеше да се продължи.

На 2 трябваше да останем там, понеже не бяхме намерили нито товарни коне, нито хора. Междувременно същия ден падна сняг, който направи положението от лошо още по-лошо.

На 3 се явиха към 80 души с 12 товарни коня. И така от всяка кола бяха разтоварени толкова неща, колкото да се натовари един самар. Споменатите хора повече носеха облекчените коли нагоре по планината, отколкото да ги бутат и целия ден от 7 часа сутринта до към 8 часа вечерта не можахме да отидем по-далеч от средата на склона, където вкупом при голям сняг трябваше да пренощуваме под открито небе. За защита от студа запалихме много дебели дървета и с някои от тях направихме огън. Тази планина в началото има такъв склон, че конете и без товар едва могат да вървят нагоре. Един човек я изкачва за повече от час и половина. Научихме също, че нито веднъж кола с четири колела не е преминала тази планина, по която се пътува само с двуколки и товарни коне. Впоследствие русенският кадия при нашето пристигане слушаше с учудване за това наше балканско пътуване как е било възможно с каляски и други коли да преминем една такава планина, добавяйки, че немците били първите, които са се опитали да сторят това и са показали на турците занапред един нов голям път.

На 4 октомври от този студен лагер за нощуване трябваше да прехвърлим останалата половина на планината. Това стана постепенно, понеже имаше особено високи склонове и различни тераси, които позволяваха на конете да починат. При все това имаше три лоши прохода поради тесния път на две места дълбоки ями и до тях една пропаст. При тръгване нямаше нищо, което да пречи, освен непроправеният път между скали и гори, така че всички коли с изключение на една трябваше да останат в планината през настъпващата и следващата нощ. Отвъд тази планина стигнахме в съседното село Габрово. Жителите и техните жени там всички са българи и са твърде склонни да заявяват открито своеобразната си склонност към пиене на вино. При донасяне на такова отговаряха на наздравицата открито и по мъжки, като при това се хвалеха, че те са били истински българи, давайки да се разбере, че те са храбри хора и че не бива да бъдат считани за лоши. Край това село тече една река, наричана на български Йестра котелис, а на турски Янтра, която по-нататък се увеличава от други реки, става плавателна и идва да се влее в Дунав над Русе.